head

Какво предстои през 2017-а

Януари неусетно се изниза, февруари безмилостно настъпи и е крайно време да споделим какво предстои от „Емас“ през остатъка от годината! А 2017-а за нас е много специална – издателството навършва внушителна годишнина, цели 25 години. Ще отбележим юбилея подобаващо, с разнообразни заглавия, ще поемем в нови посоки и естествено ви подготвяме изненади 🙂 Очаква ни вълнуваща година!

Ето и книгите, които сме готови да обявим (но ще има и още страхотни включвания, обещаваме)…

%d1%85%d0%bb%d0%b5%d0%b1%d0%b0%d1%80%d0%ba%d0%b8%d1%82%d0%b5

Имаме добри новини за почитателите на Ю Несбьо – тази година ще издадем две негови книги! След едва няколко дни излиза вторият случай на любимия ни инспектор Хари Хуле, „Хлебарките“. В него Хари заминава за екзотичния и позападнал Банкок, за да помогне в разследването на смъртта на норвежкия посланик.

А до края на годината ще имаме и най-новата част от поредицата, дългоочакваната „Жаждата“, в която ще срещнем Хари по петите на нов (или не…?) убиец.the-thirst

След като „Hollywood Reporter“ поставиха Несбьо на 15-о място в класацията си за най-влиятелните писатели в Холивуд през 2016 г., очакваме страхотни екранни проекти по книгите на норвежеца. Към тях са свързани имена като Дени Вилньов, Леонардо ди Каприо, Майкъл Фасбендър, Джейк Джиленхол, Мила Кунис, Браян Кранстън… Нетърпеливи сме да гледаме 🙂

sudden-death

 

Отново от Норвегия се задава и „Sudden Death“ – след „Мъждене“ една от най-успешните криминални авторки на Скандинавието Ане Холт се завръща към героинята си Сара Цукерман, отново с помощта на брат си, кардиологът Евен Холт. Този път доктор Цукерман се замесва в света на професионалния футбол, където парите означават абсолютна власт, а футболистите са обикновени пионки в играта на собствениците на клубове.

 

Тази година ще ви запознаем с още страхотни имена от скандинавската криминална литература – Ирса Сигурдардотир (Исландия), Оса Ларшон (Швеция) и… очаквайте още 😉skandi1

Популярната ни поредица “Известните жени в историята” ще се увеличи с поне три биографични романа за жени, променили облика на света:

За Мандухай – потомка на Чингис хан, хатун на династията Северен Юан, обединила войнствените монголски племена.

За Мадам Тюсо – всеки е чувал за музеите с восъчни фигури, носещи това име. Но коя е била мадам Тюсо? Биографичният роман на Мишел Моран проследява пътя на тази изключителна жена през смутните времена на Френската революция.

А третата книга ще обявим скоро 🙂 Засега ще кажем само, че ще четем за една от господарките на Рим…

jeni

Човек колкото и добре да живее, му се приисква да прочете нещо „за душата“

Колко далеч би стигнала една майка, за да спаси децата си?

Докъде би стигнала една дъщеря, за да отмъсти за баща си?

Как една дълбока, всепоглъщаща любов може да оцелее четири поколения и да изцели стари рани…

Романът на Хани Мюнцер „Honigtot“ жъне огромен успех в родната си Германия – абсолютен бестселър на „Spiegel“ с над 600 000 продадени екземпляра.honigtot

Очаква ви още една емоционална история – и то съвсем истинска. Немският феномен „Dem Horizont so nah“ разказва за връзката на авторката Йесика Кох с едно много специално момче, Дани. Дани е имал трудно детство, а по-късно се разболява от СПИН. Разтърсващ мемоар за приятелство, кураж, доверие и силата да „пуснеш“ близките си…dem-horizont

Ще ви запознаем и с „Rendezvous im Cafe de Flore“ от Каролин Бернард. Затрогваща, прочувствена и très français – историята на две силни жени на фона на зашеметяващия метрополис, Града на светлината.cafedeflore

Young adult читатели, ще бъде страхотна година 🙂

Още в края на февруари ще настъпи „Краят на света“ – третата и последна книга за бойната Пенрин Йънг и архангела Рафи. Знаем, че нямате търпение да стигнете до развръзката: какво, да му се не види, правят ангелите на Земята, ще се спаси ли човешкия род, каква ще е съдбата на семейството на Пенрин, Рафи ще се завърне ли при своите… Ох! Много въпроси!

Най-сетне, след дълго забавяне, ще я последва „В сенките на сънищата“, продължението на „Ясновидците“ от Либа Брей. Отново ще ни потопи в Ню Йорк от 20-те години с неговите незаконни джаз-клубове, нестихваща шумотевица и звездни мечти. И този път из улиците му дебне смъртоносна заплаха, а Ясновидците ще се възправят срещу нея… Ще бъде страшничко, но да четем за Ийви, Мемфис, Сам, Тета, Хенри, Джерико е върховно удоволствие!

За феновете на майсторското фентъзи „Краля демон“ и талантливата Синда Уилямс Чайма – добри новини! „The Exiled Queen“ (а може би и „The Gray Wolf Throne“) ви очакват. Без да издаваме повече от сюжета, ще кажем само, че с всяка следваща книга четирилогията за принцеса Райса и бившия крадец Хан става все по-вълнуваща и заплетена! Болезнени предателства, неочаквани приятелства, сложни решения, прилючения надалеч из Седемте кралства… Уилямс Чайма навлиза смело в дълбоки води 🙂

ya

 

a-darker-shade-of-magicА ето и една от най-вълнуващите ни новини – за първи път на български ще четем Виктория Шуаб и то с великата й трилогия „Shades of Magic“! „A Darker Shade of Magic“ трябва да е по книжарниците през май, а „A Gathering of Shadows“ се надяваме да е готова за декември. Йей!

Ако не сте чували за тази смазващо яка поредица, представете си следното: съществуват четири паралелни свята. Връзката между тях и общ център е Лондон. Белия Лондон, Сивия Лондон, Червения Лондон и Черния Лондон. Да пътуваш между световете е изключително рядка магическа дарба – а вече са само двама я носят. Единият е Кел, пратеник на кралското семейство в Червения Лондон. Но той пази твърде много тайни и е заобиколен от назряващи опасности…

Бъдете готови да се влюбите!

 

Докато съставяхме програмата ни за 2017-а, си дадохме сметка, че ни предстои една много красива, много цветна, много детска година. Очакват ви един куп прекрасни рисувани книги с разкошно оформление!

Вече познавате талантливия Феридун Орал, чиито рисунки и думи ни стоплиха в „Червената ябълка“, „Къде ми е петнистото мишле?“ и в „Къпиновият дух и жълтоклюното птиче“. Затова не е изненада, че ще продължаваме да ви срещаме с разкошните му творби:

„Как змейчето прояде отново оризова каша“

„Червенокрилото кукумявче“

„Един дъждовен ден“

feridun

Задава се и един свеж полъх от Словения – книжка с илюстрации, но без текст! На страниците художничката Мая Кастелич рисува история с много възможни интерпретации, а детето трябва да я конструира и „разчете“ само, както то си я представя. Изглежда ще я наречем „Ханко и тайнствените писма“ 🙂decek-in-hisa

В поредицата „Европейски разказвачи“ за момента са планирани две заглавия. Първото, „Skuggornas barn“ на любимата ни шведска класичка Мария Грипе, е продължение на „Сянката над каменната пейка“ и на „…и белите сенки в гората“.

tschick

Второто се казва „Tschick“, с автор Волфганг Херндорф. Това е една наистина специална книга за две 14-годишни момчета, една „Лада“ и едно пътуване наглед без ясна цел. „Tschick“ е носител на Наградата за детско-юношеска литература на Германия, възхвалявана от критиката и най-важното, обожавана от читателите, за което говорят и продадените екземпляри – над 2 милиона само в Германия.

la-fille

 

А помните ли „Майки и синове“ и „Майки и дъщери“ на канадската психоложка Вероник Моралди? В момента се работи по още една гледна точка – „Бащи и дъщери“.

 

 

 

 

 

 

Откъс от „Хлебарките“ от Ю Несбьо

Няма да преувеличим, ако кажем, че Ю Несбьо е световна звезда. Книгите на норвежкия писател вече могат да бъдат прочетени на повече от 50 езика и са продадени в над 30 милиона екземпляра. Впечатляващи цифри! И абсолютно оправдани – неговият инспектор Хари Хуле е стихия с особено силно магнитно поле. Неизбежно привлича читатели от цял свят.

На 13.02.2017 г. по книжарниците можете да очаквате новия случай на любимия Хари – „Хлебарките“. Той се пада втори в хронологията на поредицата, идвайки след „Прилепът“. Не си мислете, обаче, че тази чудатост в издаването е наше решение; самият Несбьо желае чуждестранните му читатели първо да се запознаят с Хари на норвежка земя, съответно преводите да започнат с „Червеношийката“.

А ето и с какво ще се сблъска Хуле този път…

Норвежкият посланик е намерен мъртъв в публичен дом в Банкок и инспектор Хари Хуле е пратен от Осло, за да се включи в разследването. А и да помогне да се потуши скандалът…

Хари бързо установява, че случаят има далеч по-дълбоки корени от едно случайно убийство. Там някъде се крие нещо повече, таящо се и дращещо повърхността. Или казано другояче – за всяка хлебарка, която се вижда в хотелската стая, има още стотици, пъплещи в стените.

Хари поема сред нестихващата шумотевица на тайландската столица, изпълнена с барове с танцьорки, с храмове, пушални за опиум и капани за туристи, и събира парчетата от историята на една смърт – въпреки че никой не иска Хари да го прави, дори самият той.

Прочетете първите две глави тук:

„Марко“ от Юси Адлер-Улсен

Датският бестселър автор на криминални романи Юси Адлер-Улсен вече ви е добре познат – на български вече са издадени четири от случаите на ексцентричните служители в Специален отдел „Q“, а и неотдавна гостува на Софийския международен литературен фестивал. Сега ви очаква книга №5 – „Марко“!

Марко Джеймсън иска единствено да стане датски гражданин и да ходи на училище като нормален тийнейджър. Ала чичо му Зола управлява джебчийския си клан с желязна ръка. Зола го почитат като бог и се страхуват от него като от дявол, а той принуждава децата от клана да просят и крадат в негова изгода. Един ден Марко попада на мъртвец и, осъзнавайки докъде се простират престъпните деяния на чичо му, решава да избяга. Но скоро разбира, че освен семейството му още някой иска да го накара да замлъкне… завинаги.

Междувременно комисар Карл Мьорк беснее, че асистените му Асад и Росе са поели нов случай за изчезнал човек. Карл си има други проблеми – неговият най-голям враг вече му е шеф и първата му работа е да затрудни Специален отдел “Q”. Но след като узнава, че момче на име Марко може да има безценна информация за случая, комисар Мьорк е решен да го открие и спаси. Ексцентричното трио на отдел “Q” се впуска по следи, водещи от Дания до Африка, от фрапиращи злоупотреби до деца войници, от привидно дребни провинения до прикриване на зловещи престъпления…

feature

Коледните препоръки на издателство „Емас“

Коледа наближава – по радиото вече звучат познатите песнички, изваждаме украсата, пием греяно вино… И отново се чудим какво да вземем за празниците. Е, освен ако не сте като нас и не сте предварително наясно, че отговорът е книги! Без значение дали ще си направите сами подарък, или ще изненадате близките, вярваме, че малко помощ не е излишна. Затова решихме да подготвим малък “пътеводител” какво можете да изберете от новите заглавия на издателство “Емас” 🙂

За читателите, които обичат да разплитат загадки

%d0%ba%d1%80%d0%b8%d0%bc%d0%b8

Крими-феновете могат да се възползват от новите случаи на добре познатите Ане Холт, Юси Адлер-Улсен (все още не сме готови с финалната корица, затова – американската) и на Карин Фосум, утвърдени, големи имена от Скандинавието!

За читателите, търсещи вдъхновение в истинските истории

%d0%b8%d1%81%d1%82%d0%be%d1%80%d0%b8%d1%87%d0%b5%d1%81%d0%ba%d0%b8

Какво по-вдъхновяващо от великите жени, променили историята? Този сезон ви срещаме с  митичната Саломе, изкусителка, владетелка, легенда, чийто живот буди любопитство дори и след две хиляди години. Най-новата личност в поредицата е Катерина Сфорца – Алената графиня, буйната предводителка на армии, муза на ренесансовия гений Ботичели.

За любознателните читатели

%d0%bf%d1%80%d0%be%d1%81%d1%82%d0%b8%d1%82%d1%83%d1%86%d0%b8%d1%8f

“Най-трудната професия. История на проституцията” от Нилс Юхан Рингдал е вероятно една от най-необичайните книги за 2016-а, един смел проект, плод на месеци и месеци работа. Със сигурност е неочаквано предложение за коледен подарък, но пък изданието е идеално за любознателния читател с отношение и без предразсъдъци – 530 страници, формат 17х24 см., твърди корици, пълноцветен печат… и историята на човечеството от зората на цивилизацията, разказана през призмата на платената любов. Преводът е дело на Ева Кънева, удостоена с държавната награда на Норвегия за най-добър преводач от норвежки в света.

За младите читатели (а и младите по дух!)

teen

Да, това са книги за тийнейджъри. Не, това не означава, че само те имат право да ги четат. Защото са твърде добри, за да не ги четат всички! Сюзън Ий и нейната трилогия “Пенрин и Краят на дните” ще ускори пулса ви, ще ви запрати безмилостно сред опустошения пейзаж на постапокалиптичния Сан Франциско и ще ви накара да заобичате още повече уюта и сигурността на леглото ви 🙂 Засега са налице първите две части, “Ангелско нашествие” и “Ангелски свят”, а третата – “Краят на дните”, очаквайте към края на февруари.

А “Краля демон” на бестселър авторката на “Ню Йорк таймс” Синда Уилямс Чайма е прекрасно, просто прекрасно фентъзи. Очакват ви магия, дворцови интриги, планински кланове, улични банди, хилядолетни тайни, един голям заговор, застрашаващ баланса на Седемте кралства…

За най-малките читатели

%d0%b4%d0%b5%d1%82%d1%81%d0%ba%d0%b8

Ох, какви красоти сме подготвили за мъниците! Турският художник Феридун Орал, който вече познавате от “Червената ябълка”, ни стана абсолютен любимец. Затова ви представяме още две негови книги, все така красиви, сгряващи душата и носещи усещане за уют 🙂 Това са “Къде ми е петнистото мишле?” и “Къпиновият дух и жълтоклюното птиче”, отново в прекрасни издания с твърди корици.

Освен сред приказните светове на Феридун Орал, през декември се очаква и музикално пътуване до вълшебния Париж! Билетът за това приключение се казва “Един американец в Париж”. Илюстрациите на Дорис Айзенбургер и музиката на великия Джордж Гершуин гарантират добро прекарване на празниците за цялото семейство 😉

„Краля демон“ от Синда Уилямс Чайма

Синда Уилямс Чайма, бестселър авторка на „Ню Йорк таймс“, ни отвежда в своята внимателно изградена вселена – света на Седемте кралства. В него магията е власт и след като един магьосник, Краля демон, едва не разрушава света преди повече от хиляда години, упражняването на магия става контролирано. Мирът почива върху баланс между хората, магьосниците и планинските кланове, но скоро всичко ще се промени…

С пълнокръвни, отлично развити герои и богат на детайли свят Чайма разказва за живота на двама души – Раиса на върха на света, а Хан на дъното – борещи се да намерят своето място и да защитят хората, които обичат. Многообещаващо начало на поредицата за Седемте кралства.
„Пъблишърс уикли“

 

„Катерина Сфорца. Алената графиня“ от Джийн Калогридис

Ако сте чели „Катерина де Медичи“, вече знаете какво може да очаквате от Джийн Калогридис – неслучайно казват, че тя пресъздава Ренесансова Италия така, както Филипа Грегъри Англия на Тюдорите.

Този път изпод нейното перо оживява Катерина Сфорца – аленокосата графиня, италианската лъвица, музата на Ботичели. Останала в световната история като разумен стратег, смел воин, способна на пламенна любов и безскрупулно отмъщение.

Докоснете се до необикновения живот на една необикновена жена!

 

„Ангелски свят“ от Сюзън Ий

Докато чакаме втората част от трилогията „Пенрин и Краят на дните“ да излезе от печат на 24-ти октомври, можем поне за малко да се върнем из улиците на опустошения Сан Франциско…

 

Продължението на бестселъра „Ангелско нашествие“ ни среща с оцелелите след ангелския апокалипсис, които се опитват да съхранят остатъците от модерната цивилизация.

Помисляйки я за чудовище, група хора залавя Пейдж, сестричката на Пенрин, и сблъсъкът завършва кърваво. Пейдж изчезва, свидетелите са ужасени, майката на момичетата е съкрушена.

Пенрин тръгва из Сан Франциско след сестра си – само че защо улиците са толкова пусти? Къде са отишли всички? Търсенето я отвежда до сърцето на ангелския план и тя успява да зърне силите зад техните решения, но разбира и до какви страховити крайности са склонни да стигнат…

Междувременно Рафи отчаяно издирва крилата си. Без тях не би могъл да се присъедини към ангелите и да застане начело, като предводител, както му е отредено. Ала когато трябва да реши дали да получи крилата си, или да спаси Пенрин, кое ще избере?

Откъс от „Прилепът“ на Ю Несбьо

 

 

Прилепът

Първа глава

Сидни, господин Кенсингтън
и три звезди

 

Нещо не беше наред.

Служителката зад гише “Паспортен контрол” първо се усмихна широко:

– Как е, приятел? – попита го тя на английски.

– Бивам – излъга Хари Хуле.

Откакто излетя от Осло за Лондон, бяха изминали трийсет часа. След повторното междинно кацане – в Бахрейн – не беше мърдал от проклетата седалка до аварийния изход на самолета. От съображения за сигурност го бяха инструктирали да не я отпуска назад и докато стигнат до Сингапур, кръстът му се бе схванал.

Изведнъж усмивката на служителката се стопи.

Разгледала беше паспорта с подчертан интерес. Не можеше да се определи кое я бе развеселило в началото – дали снимката, или изписването на името му.

– По работа ли?

Хари Хуле знаеше, че летищните служители в повечето страни по света биха добавили едно “господине” към въпроса, но според пътеводителите официалният речеви етикет не се радвал на широко разпространение в Австралия. Свойският маниер не му пречеше. Хари не беше нито особено опитен пътник, нито снобар. Искаше просто час по-скоро да се добере до хотелска стая с легло.

– Да – потвърди той, докато пръстите му барабаняха по гишето.

Устните й се нацупиха в некрасива физиономия и тя попита остро:

– Защо в паспорта ви няма виза, господине?

Сърцето му подскочи – неизменната реакция, когато надушеше задаваща се катастрофа. Вероятно “господине” влизаше в употреба едва в критични ситуации.

– Извинете, съвсем изключих – смънка Хари, докато трескаво преравяше вътрешните си джобове.

Защо не прикрепяха специалната виза към паспорта, както процедираха с обикновените визи? Зад гърба си чу тихо жужене от уокмен. И без да се обръща, знаеше, че идва от съседа му от самолета. По време на целия полет въртеше една и съща касета. Защо, по дяволите, Хари все забравяше в кой джоб какво слага? За капак беше и горещо, макар да наближаваше десет вечерта. Главата го засърбя.

Най-сетне изрови документа и го постави с облекчение върху гишето.

– Значи сте полицейски служител, така ли?

Служителката вдигна поглед от специалната виза и го огледа щателно, но вече не се чумереше.

– Надявам се, няма убити норвежки блондинки? – пошегува се тя и избухна в звънлив смях, докато удряше печата върху визата.

– Всъщност само една – отвърна Хари Хуле.

 

Във фоайето за пристигащи гъмжеше от туроператори и шофьори на лимузини, които държаха табели с имена. Хари не видя своето никъде и тъкмо да се отправи към такситата, тъмнокож мъж в светлосини дънки и хавайска риза, с необичайно широк нос и тъмна, къдрава коса си проправи път през множеството и се устреми към Хари.

– Господин Хоули[1], предполагам! – победоносно въз­кликна той.

Хари се изненада. Беше се настроил, че през първите дни от пребиваването си в Австралия ще се налага да по­правя изговора на фамилията си, за да не буди асоциации с разни дупки, но новата версия – господин Свещен – много му допадна.

– Казвам се Ендрю Кенсингтън. Как е? – ухили се по­срещачът и му подаде яката си десница.

Не ръка, а сокоизстисквачка.

– Добре дошъл в Сидни! Дано полетът е бил приятен – сърдечно продължи Кенсингтън. Думите му прозвучаха като ехо от посланието на стюардесата отпреди едва двайсет минути.

Мъжът грабна протрития куфар на Хари и тръгна към изхода, без да се обръща. Хари гледаше да го следва плътно.

– За полицията в Сидни ли работиш? – попита той.

– Разбира се, друже. Внимавай!

Летящата врата цапардоса Хари право в носа и от болка му избиха сълзи. И най-безвкусната комедия не би започнала по-трагично. Разтърка натъртения хрущял и изруга на норвежки. Кенсингтън му отправи съчувствен поглед.

– Проклети врати, а?

Хари си замълча. Не знаеше какъв е общоприетият отговор на подобни реплики в Австралия.

На паркинга Кенсингтън отключи багажника на малка, поочукана тойота и вкара вътре куфара.

– Ти ли ще караш, друже? – учуди се той.

Хари се усети, че е застанал откъм шофьорското място. Да му се не види, пак забрави! В Австралия автомобилите се движат в лявата лента, а воланът се намира отдясно. И понеже пасажерската седалка беше затрупана с книги, касети и всякакви боклуци, Хари се настани отзад.

– Сигурно си абориген – подхвърли въпросително той, когато поеха по магистралата.

– Явно нищо не убягва от опитното ви око, полицай – пошегува се Кенсингтън и го погледна в огледалото.

– В Норвегия ви наричаме австралийски негри.

Кенсингтън задържа погледа си върху Хари.

– Сериозно?

На Хари му стана неловко.

– Така де, личи се, че твоите прадеди не са били от каторжниците, които Англия е заточила тук преди двеста години – опита се да замаже гафа си Хари, като същевременно покаже, че притежава поне базисни познания за историята на страната.

– Така е, Хоули, предците ми са изпреварили светлокожите. С четирийсет хиляди години – в името на точността.

Кенсингтън се усмихна в огледалото. Хари се зарече занапред да си мери приказките.

– Ясно. Казвай ми Хари.

– Добре, Хари. За теб съм Ендрю.

 

През остатъка от пътуването говореше предимно Ендрю. Докато прекосяваха района на “Кингс Крос” – “Кралското кръстовище”, домакинът обясни: това е кварталът на проститутките, центърът на наркотърговията и на повечето сенчести дейности в града. Във всеки втори обществен скандал се открива следа към хотел или стриптийз бар в пределите на този квадратен километър.

– Пристигнахме – обяви неочаквано Ендрю.

Отби към тротоара, скочи от тойотата и извади куфара на Хари от багажника.

– Ще се видим утре – сбогува се той и изчезна за секунди.

Изведнъж Хари се озова сам-самичък на тротоар в град, чието население наброяваше почти колкото целокупното население на Норвегия. Гърбът му беше схванат, а умората от голямата часова разлика и презокеанския полет започна да го натиска. Намираше се пред великолепния хотел “Кресент”. На табелката до името му стояха три звезди. Полицейското ръководство в Осло не се славеше като особено щедро с парите за командировки. И този път едва ли щеше да олекне със сериозна сума. Все пак за служителите в обществената сфера вероятно се полага отстъпка и за най-малките хотелски стаи.

Полагаше се.

nesbo-the-bat-harry-hole-01-jpg

Втора глава

Тасманийски дявол, клоун
и швед

 

Хари почука предпазливо по вратата на началника на полицейски окръг Южен Сидни.

– Влез! – избоботи глас отвътре.

Едър, широкоплещест мъж с внушително шкембе стоеше до прозореца зад дъбово бюро. Изпод рядката му коса стърчаха прошарени рунтави вежди, но бръчиците около очите се усмихваха.

– Хари Хоули от Осло, Норвегия, господине.

– Сядай, Хоули. Много бодър изглеждаш за толкова ранна утрин. Дано не си се отбивал при колегите от “Наркотици” – Нийл Маккормак избухна в чистосърдечен смях.

– Заради часовата разлика е. От четири през нощта не съм мигнал – обясни Хари.

– Досетих се. Тук така се шегуваме с прекалено бодрите колеги. Преди няколко години избухна грандиозен корупционен скандал. Десетима полицаи бяха осъдени, включително за продажба на дрога на територията на управлението. Събудили подозрение у околните, защото двамина били съмнително енергични през цялото денонощие. Всъщност в цялата работа няма нищо смешно – заключи добродушно той, сложи си очилата и разгърна книжата пред себе си. – Значи си изпратен тук, за да съдействаш при разследването на убийството на Ингер Холтер, норвежка гражданка, пребивавала в Австралия с работна виза. Русо, хубаво момиче – съдейки по снимките. Двайсет и три годишна, нали?

Хари кимна. Маккормак стана сериозен.

– Намерена е от рибари в залива Уотсънс Бей, наполовина разсъблечена. Травмите по трупа показват, че първо е била изнасилена, после – удушена. Следи от сперма липсват. Убиецът е пренесъл тялото в Геп парк през нощта и го е хвърлил в океана.

Маккормак направи гримаса.

– При малко по-лошо време вълните сигурно щяха да я отнесат, но в конкретния случай тялото се е заклещило между камъните и на сутринта са го открили. Както споменах, експертите не намериха семенна течност. Причините са две: първо, влагалището на момичето е било накълцано на парчета и второ, морската вода е отмила всички евентуални следи. Затова липсват и пръстови отпечатъци. Разполагаме с приблизителен час на смъртта… – Маккормак си свали очилата и си разтърка лицето – но нямаме убиец. Как смяташ да процедираш, Хоули?

Преди Хари да му отговори, Маккормак продължи:

– Без съмнение възнамеряваш да гледаш как ще закопчаем този проклетник, междувременно да изтъкваш на норвежката преса какви отлични резултати постигаме в съвместната си работа, да внимаваш да не засегнем норвежкото посолство или някой от близките на жертвата, а през останалото време да се отдадеш на почивка и да из­пратиш две-три картички на любимата си шефка в Осло. Впрочем как е тя?

– Добре, доколкото ми е известно.

– Ербап жена! Сигурно ти е обяснила какво се очаква от теб.

– В общи линии. Каза, че ще участвам в разс…

– Забрави. Ето новите правила. Първо, отсега нататък ще слушаш мен, само мен и никой друг. Второ, няма да предприемаш нищо на своя глава. Трето, една самосиндикална проява и те изпращам обратно в Норвегия с първия самолет.

Маккормак изрече всичко това с усмивка, но посланието беше кристално ясно: не се бъркай в следствието, защото присъстваш в качеството на наблюдател. “Да си бях взел бански и фотоапарат” – помисли си иронично Хари.

– Доколкото разбрах, Ингер Холтер е била телевизионна звезда в Норвегия?

– Твърде силно казано, сър. Преди няколко години водеше младежко предаване. Преди да се случи това нещастие, хората почти я бяха забравили.

– Казаха ми, че вестниците у вас отразяват широко случая. Двама кореспонденти вече пристигнаха. Дадохме им всичката си информация, а тя не е никак много. Съвсем скоро ще им писне и ще си тръгнат. Не знаят за идването ти. Имаме си други хора, които да им бъдат бавачки. Ти не бери грижа.

Хари благодари – и то със съвсем искрена признателност. Никак не му се нравеше перспективата амбициозни норвежки журналисти непрекъснато да му дишат във врата.

– Ще бъда откровен с теб, Хоули, и ще ти кажа как стоят нещата. Началникът ми ме осведоми, че административните шефове в Сидни ни пришпорват да разкрием убийството в максимално кратък срок. Както обикновено, всичко опира до политика и пари.

– Пари?

– Тази година се очаква безработицата в Сидни да надхвърли десет процента. Всяка стотинка от постъпленията в туристическия бранш е ценна за града. След три години домакинстваме на олимпиадата и туристическият поток от Скандинавия бележи силен ръст. Убийство, при това неразкрито, ще лепне клеймо върху имиджа на Сидни. Правим всичко по силите си. Сформирахме екип от четирима следователи, осигурихме им приоритетен достъп до ресурсите в управлението – бази данни, анализи на криминални експерти, лаборанти и така нататък.

Маккормак взе един лист и го огледа намръщено.

– По първоначалния план трябваше да си партнираш с Уодкинс, но щом изрично си помолил за Кенсингтън, не виждам причина да се противопоставям.

– Сър, не си спомням да съм…

– Кенсингтън е свестен пич. Малцина от туземците постигат неговия успех.

– Наистина ли?

Маккормак сви рамене.

– Какво да се прави. Е, Хоули, ако изникне нещо, знаеш къде да ме намериш. Въпроси?

– Само едно питане за деловите отношения. Чудя се дали “сър” се употребява, когато се обръщаш към началник, или е твърде…?

– Формално? Сухо? Такова е, но на мен ми харесва. Напомня ми, че аз командвам парада, а не друг – Маккормак избухна в боботещ смях и приключи срещата със сочно ръкостискане.

 

– През януари пристигат най-много туристи – поясни Ендрю, докато си проправяха път през натовареното движение около “Съркюлър Кий”. – Някои идват да видят Операта, други – да се разходят с корабче из пристанищния район, трети – да изплакнат очи с мацките на Бондай Бийч. Жалко, че ти трябва да работиш.

– Всъщност нямам нищо против – сви рамене Хари. – Туристическите атракции ми докарват потни вълни и ме изнервят.

Излязоха на Ню Саут Хед Роуд и тойотата ускори на изток към Уотсънс Бей.

– Източните квартали в Сидни не са като източните в Лондон – обърна му внимание Ендрю, докато подминаваха къщите – коя от коя по-модерни. – Този район се нарича Double Bay – “Двойният залив”, но го наричаме Double Pay – “Двойната цена”.

– Тук ли е живяла Ингер Холтер?

– Известно време е споделяла апартамент с гаджето си в “Нютаун”, но след като скъсали, се пренесла в гарсониера в “Глийб”.

– А гаджето?

Ендрю сви рамене.

– Австралиец, компютърен инженер. Запознали се преди две години, когато Ингер дошла тук на почивка. Има алиби за вечерта на убийството и не се вписва в прототипа на класическия убиец. Но човек никога не знае, нали?

Паркираха в подножието на Геп парк – една от многото зелени площи в Сидни. Стръмни каменни стъпала водеха до парка, брулен от силни ветрове, защото бе разположен високо над Уотсънс Бей на север и Тихия океан на изток. Отвориха вратите на тойотата и горещината ги блъсна. Ендрю си сложи чифт големи слънчеви очила, които Хари свързваше с норвежки порнокрал. По неизвестна причина днес австралийският му колега се бе изтупал във втален костюм. Тъмнокожият широкоплещест мъжага изглеждаше малко комично в очите на Хари, докато се клатушкаше пред него по пътеката.

– Оттук се открива гледка към Тихия океан, Хари. Следващата спирка е Нова Зеландия – на около две хиляди километра по вода.

Хари се огледа. На запад се виждаше центърът с моста над пристанището, на север – плажът и яхтите в Уотсънс Бей и зеленият “Манли”, предградие от северната страна на залива. На изток хоризонтът преливаше в разнообразни нюанси на синьото. Скалите пред тях се спускаха отвесно към водата, а долу вълните увенчаваха дългото си пътешествие с мощно кресчендо при сблъсъка с камъните.

– В момента си стъпил върху арена на знаменателни исторически събития, Хари. През 1788 година англичаните изпратили първия флот със затворници към Австралия. Предвиждало се да се заселят в залива Ботани Бей на няколко мили южно оттук, но след като стъпили на сушата, далновидният капитан Филип преценил, че теренът е кошмарен, и изпратил част от екипажа с малка лодка да разузнае крайбрежието в търсене на по-подходящо място. Лодката заобиколила носа, където стоим в момента, и се натъкнала на най-удобното пристанище на света. Малко по-късно капитан Филип пристигнал с останалата част от флотилията: 11 кораба, 750 каторжници, сред които и жени, 400 моряци, четири роти и продоволствия за две години. Но нашата земя е по-опърничава, отколкото дава вид. Англичаните не притежавали уменията на аборигените да се ползват от ресурсите й. След две години и половина в Австралия пристигнал вторият флот с нови провизии. Първите англичани почти били умрели от глад.

– После явно нещата са се оправили – Хари посочи зелените хълмове на Сидни. Между лопатките му потече пот. Тази горещина го побъркваше.

– За англичаните – да – Ендрю се изхрачи над ръба на пропастта.

Проследиха как плюнката полетя надолу, после вятърът я разпръсна.

– Слава богу, че не е била жива, когато я е хвърлил оттук – отбеляза Ендрю. – От тялото й са се откъснали цели парчета месо. Явно при падането скалните издатини са я раздрали.

– Колко време след настъпването на смъртта са я от­крили?

Ендрю изкриви лице.

– Според полицейския лекар четирийсет и осем часа. Но той… – Ендрю докосна с палец устните си в символичен жест.

Хари кимна. Лекарят явно обичаше да си сръбва.

– А и числото ти звучи съмнително кръгло, нали?

– Открили са я в петък сутринта. Да предположим, че е починала в нощта срещу сряда.

– Някакви следи наоколо?

– Както виждаш, колите паркират в подножието. Нощем районът не е осветен и е почти безлюден. Досега не са постъпили никакви обаждания от свидетели. Честно казано, изобщо не сме се и надявали.

– И какво ще правим сега?

– Ще изпълним заръката на шефа – ще отидем на ресторант да похарчим част от бюджетните средства, предвидени за специални гости. Все пак си най-висшият представител на норвежката полиция в радиус от две хиляди километра. Ако не и повече.

 

Ендрю и Хари седяха до маса с бяла покривка. Рибният ресторант “Дойлс” се намираше в най-вътрешната част на Уотсънс Бей. От морето го делеше само тясна пясъчна ивица.

– Красиво, нали?

– Като пощенска картичка.

Пред заведението момченце и момиченце строяха пясъчен замък на фона на лазурното море и пищните зелени възвишения. В далечината се извисяваше гордият силует на Сидни.

Хари се спря на миди “Сен Жак” и тасманийска пъстърва, а Ендрю поръча австралийска щука и бутилка “Шардоне Роузмаунт” с уговорката, че никак не подхождало на тазвечершните блюда, но било бяло, пивко и на цена, съвсем приемлива за бюджетната рамка. Ендрю се изненада много от пояснението на Хари, че не консумира алкохол.

– Да не си квакер?

– Нищо подобно.

Старият семеен ресторант “Дойлс” се славеше като един от най-добрите в Сидни. В момента сезонът се намираше в разгара си и заведението се пукаше по шевовете. Хари предполагаше, че именно по тази причина обслужването се бави.

– Тук сервитьорите са като планетата Плутон – отбеляза изнервено Ендрю. – Циркулират в периферията, появяват се на всеки двайсет години и дори тогава е невъзможно да ги забележиш с просто око.

Хари не беше в настроение да се възмущава и се облегна назад с доволна въздишка.

– Но пък приготвят великолепна храна – отбеляза той. – Сега разбирам защо си с костюм.

– Както виждаш, мястото не е особено официално. Просто гледам да не се появявам по дънки и тениска в такива заведения. С моя външен вид се налага човек да компенсира.

– В смисъл?

– Аборигените не се ползват с особено висок статус в тази страна – вероятно вече си забелязал. Още първите заселници англичани посочвали в писмата до домашните си, че местните са склонни към пиянство и користни престъпления.

Хари го слушаше с интерес.

– Според тях било генетично заложено. “Бива ги само да вдигат ужасна врява, духайки в дълги, кухи дървени инструменти, които наричат диджериду” – написал един англичанин. Австралия се хвали, че е успяла да приобщи няколко култури в работещо общество. Но работещо за кого? Проблемът – или предимството, в зависимост от гледната точка – е, че местните вече са невидими. Аборигените са почти изолирани от обществения живот в страната, като се изключат политически инициативи, целящи да накърнят аборигенските интереси и тяхната култура. Австралийци, които украсяват домовете си с аборигенско изкуство, плащат данък. Затова пък аборигените имат многолюдно представителство в опашките за социални помощи, в статистиките за самоубийства, в затворите. Вероятността представител на коренната култура да попадне зад решетките е двайсет и шест пъти по-голяма, отколкото същото да сполети австралиец с друг произход. Малко храна за размисъл, Хари Хоули.

Ендрю изпи виното, докато Хари размишляваше над думите му. И над факта, че преди малко бе изял може би най-вкусното рибно ястие за целия си трийсет и две годишен живот.

– И въпреки това Австралия не се смята за расистка страна. Ние сме мултикултурна нация с население, дошло от всички краища на света. От казаното дотук следва, че си струва да си облечеш костюм, когато отиваш на ресторант.

Хари кимна. Нямаше какво да добави.

– Ингер Холтер в бар ли е работела?

– Да. В “Ди Олбъри” на Оксфорд Стрийт в “Падинг­тън”. Мислех тази вечер да го посетим.

– Защо не още сега? – Хари усещаше как цялото това бездействие започва да му лази по нервите.

– Защото преди това ще навестим съдържателя.

Изневиделица Плутон се появи на небосклона.

 

Глийб Пойнт Роуд се оказа уютна, не твърде натоварена улица, където съседстваха предимно етнически ресторанти от различни краища на света.

– Навремето това беше кварталът на бохемите – поясни Ендрю. – Като студент през седемдесетте живеех съвсем наблизо. Тук още ще намериш емблематичните вегетариански ресторанти за природозащитници и поклонници на алтернативния начин на живот, книжарници за лесбийки и така нататък. Но хипитата и друсащите се с ЛСД ги няма. “Глийб” постепенно се превърна в модерен район и съответно цените на жилищата скочиха. Към днешна дата цялата ми полицейска заплата не би ми стигнала само да си платя наема.

Свърнаха надясно по Хиърфорд Стрийт и влязоха в двора на номер 54. Срещу тях с лай се спусна малко черно рунтаво животно и оголи острите си зъбки. Дребното чудовище изглеждаше много ядосано и поразително приличаше на тасманийския дявол от туристическата брошура. “Агресивен. Не е препоръчително да захапва гърлото ви” – гласеше предупредителният текст, придружен с пояснението, че тасманийските дяволи спадат към изчезващите видове. Хари горещо се надяваше да е истина. Свирепата разновидност на страшното животно сега се хвърли срещу него със зинала паст, но Ендрю замахна с крак, уцели животното от воле и го запрати в храсталака до оградата.

На стълбите ги посрещна начумерен мъж с голямо шкембе. Имаше вид на току-що станал от сън.

– Какво стана с кучето?

– Любува се на розите – осведоми го Ендрю с усмивка. – Идваме от отдел “Убийства”. Господин Робъртсън?

– Да, аз съм. Какво искате пак? Нали ви казах, че ви казах каквото знам.

– А сега казахте, че сте казали, че сте ни казали… – Настъпи продължителна пауза.

Ендрю продължаваше да се усмихва, а Хари премести тежестта от левия върху десния си крак.

– Прощавайте, господин Робъртсън, повече няма да се правя на интересен. Това е братът на Ингер Холтер. Би искал да види стаята й, ако не ви създаваме голямо неудобство.

Отношението на домакина претърпя мигновена промяна.

– Извинете, не знаех… влезте, моля!

Той отвори вратата и тръгна пред тях по стълбите.

– Изобщо не съм подозирал, че Ингер има брат. Но сега, като се представихте, виждам колко си приличате.

Хари се извърна към Ендрю и забели театрално очи.

 

Никой не бе правил опити да разтреби стаята на Ингер. По пода се валяха дрехи, списания, пълни пепелници и празни бутилки от вино.

– Аз… такова… полицаите ме предупредиха да не пипам нищо.

– Разбираме.

– Една вечер просто не се прибра. Сякаш потъна вдън земя.

– Благодарим, господин Робъртсън. Прочетохме показанията ви.

– Все й повтарях на връщане към къщи да не минава покрай Бридж Роуд и рибния пазар. Не стига, че е тъмно, ами и гъмжи от жълтурковци и брикети… – той се сепна ужасен и погледна Ендрю Кенсингтън. – Прощавайте, не съм искал да…

– Не се безпокойте. Свободен сте да си гледате вашата работа.

Робъртсън се замъкна надолу по стълбите. След малко чуха дрънчене на бутилки в кухнята.

В стаята имаше легло, няколко рафта с книги и бюро. Хари се огледа, опитвайки се да си състави представа за Ингер Холтер и да направи виктимологичен анализ, тоест да установи какво е превърнало тази млада жена в жертва. Спомняше си смътно привидно отраканото момиче от телевизионния екран – по младежки позитивно и всеотдайно, с невинни сини очи.

Изглежда, не се числеше към домошарките, които посвещават цялото си свободно време на уюта. По стените нямаше снимки: единствено плакат на “Смело сърце” с Мел Гибсън. Хари помнеше лентата само защото спечели “Оскар” за най-добър филм. “Ясно – помисли си той. – Значи по отношение на киното й е липсвал добър вкус. Същото важи и за мъжете.” Чувстваше се лично засегнат от факта, че Лудия Макс стана холивудска звезда.

На стената все пак откриха снимка: Ингер, седнала на пейка пред цветни фасади, взети като от уестърн, заедно с група дългокоси брадати младежи. Беше облечена в широка лилава пола, а русата й коса висеше от двете страни на бледото й сериозно лице. Държеше за ръка млад мъж с бебе в скута.

На един рафт намериха пакет тютюн, няколко книги за астрология и грубо изсечена дървена маска с клюновиден нос, Хари обърна маската. “Произведена в Папуа Нова Гвинея” – осведомяваше етикетът.

Дрехите, които не бяха разпръснати по пода, висяха в малък гардероб: две-три памучни ризи, износено палто и голяма сламена шапка.

Ендрю извади от чекмеджето на бюрото пакет цигарена хартия.

– “Кинг Сайз Смоукинг Слим”. Големи цигари си е свивала.

– Открихте ли наркотици при огледа на стаята й? – попита Хари.

Ендрю поклати глава и посочи хартията.

– Но ако бяхме дали за анализ съдържанието на пепелниците, се обзалагам, че щяхме да открием следи от канабис.

– А защо не го направихте? Не изпратихте ли криминалисти?

– Първо, не разполагаме с основания да предполагаме, че престъплението е извършено именно в квартирата й. Второ, тук, в Нов Южен Уелс, пушенето на марихуана не се смята за голяма работа. По-широко скроени сме от други австралийски щати. Не изключвам убийството да е било свързано с наркотици, но един-два джойнта надали ще доведат до пробив в разследването. Няма как да знаем дали е употребявала друга дрога. В “Ди Олбъри” продават под масата кока и дизайнерски дроги, но никой от персонала не потвърди Ингер да е приемала наркотици. В кръвните проби също не откриха следи от опиати. По тялото й нямаше белези от спринцовки, а и колегите от “Наркотици” имат сносен поглед върху най-закоравелите консуматори.

Хари го погледна. Ендрю се прокашля.

– Или поне така гласи официалната версия. Ще те помоля да ми помогнеш с това писмо.

“Скъпа Елисабет” – започваше то и очевидно не беше довършено. Хари го прегледа набързо:

 

Не се тревожи за мен – добре съм. И което е още по-важно: влюбена съм! Той, разбира се, е красив като древногръцки бог, с дълга, къдрава кестенява коса, с малко, стегнато дупе, а погледът му само потвърждава онова, което вече ти е прошепнал: иска да те има сега – на мига – зад най-близката сграда, в тоалетната, върху масата, на пода, където и да е. Казва се Еванс, на трийсет и две, разведен (ти да видиш!), баща на Том-Том – прекрасно момченце на година и половина. Еванс не работи на договор, а на свободна практика.

Знам, знам, надушваш проблеми. Обещавам ти да не хлътвам до уши. Поне на първо време.

Стига толкова за Еванс. Сега малко за мен. Продължавам да бачкам в “Ди Олбъри”. Мистър Бийн престана да ме кани на среща, след като Еванс се отби една вечер в бара. Това все пак е някакъв напредък. Но продължава да точи лиги по мен. Пфу! Започва да ми писва от тази работа, но ще трябва да устискам още малко, докато ми удължат разрешителното за пребиваване. Говорих с норвежката телевизия. Следващата есен планират продължение на поредицата и ако искам, мога да се включа. Ех, тези вечни дилеми!

 

На излизане Хари стисна признателно ръката на Робъртсън, а той му поднесе съболезнованията си с лек по­клон и го увери, че Ингер била изключително момиче и невероятна наемателка, истинско бижу в къщата, а защо не и в целия квартал. Вонеше на бира и си плетеше езика. Докато минаваха през портата, чуха проскимтяване от розовата леха. Оттам надничаха чифт изплашени очи.

 

Намериха свободна маса в тесен виетнамски ресторант в “Дарлинг Харбър”. Имаше само азиатци, повечето очевидно редовни посетители. Водеха неразбираеми разговори със сервитьора, а интонацията им се покачваше и спадаше напълно непредсказуемо.

– Все едно през няколко минути се надишват с хелий – отбеляза Хари.

– Не харесваш ли азиатци?

– Как да ти кажа… – Хари сви рамене. – Не познавам почти никакви азиатци. Нямам причини да не ги харесвам, ако мога така да се изразя. Изглеждат честни, трудолюбиви хора. А ти?

– Напливът на азиатски емигранти към Австралия е голям и на мнозина това не им допада. Аз лично не възразявам. Ако питат мен, добре дошли са.

“И бездруго вече е твърде късно, моят народ отдавна изгуби тази страна” – гласеше подтекстът.

– Преди няколко години за азиатците беше почти невъзможно да се сдобият с разрешително за пребиваване в Австралия. Властите се стремяха да запазят хегемонията на европеидната раса. Оправдаваха се с нежеланието за повече етнически конфликти. Бяха натрупали меко казано горчив опит при “асимилирането на аборигените в обществото”. Но японците предложиха да налеят капиталовложения в страната и властите запяха друга песен. Изведнъж прегърнаха тезата, че Австралия не бива да изпада в изолация; редно било да поддържаме добри отношения с азиатците – най-близките ни съседи – още повече че стокообменът със страни като Япония постепенно е изместил Европа и САЩ като наши най-активни търговски партньори. Японски вериги получиха концесия за строеж на туристически хотели по Златното крайбрежие към Бризбейн. Там назначиха японски управители, готвачи, администратори, а австралийците работеха като камериерки и пикола. Подобна тенденция рано или късно води до ответна реакция. Никой не иска да лъска обувки в собствената си страна.

– Аборигените – също, предполагам?

Ендрю се усмихна горчиво.

– Нахлувайки на австралийска земя, европейците не са подали молба за пребиваване.

Хари си погледна часовника. До началото на работното време на “Ди Олбъри” – бара, където бе работила Ингер Холтер – оставаха два часа.

– Искаш ли да се отбиеш преди това у вас? – попита той.

Ендрю поклати глава.

– В момента там не ме чака никой.

– В момента?

– От десет години. Разведен съм. Бившата ми жена се пренесе в Нюкасъл с двете ни дъщери. Опитвам се да пътувам често, но разстоянието е голямо, а и момичетата вече пораснаха и имат други планове за уикендите. Съвсем скоро ще престана да бъда единственият мъж в живота им. А какви красавици са! Малката на четиринайсет, голямата на петнайсет. Ако живеех при тях, щях да гоня с пръчка всеки обожател, припарил до вратата.

По лицето му се изписа широка усмивка. Хари изпитваше искрена симпатия към този чешит.

– Такъв е животът, Ендрю.

– Прав си, приятелю. Ами ти?

– Нямам нито жена, нито деца, нито куче. Имам само началник, баща и двама мухльовци, които още наричам приятели, макар че ми се обаждат максимум веднъж годишно. Или аз на тях.

– В тази последователност?

– Да.

Засмяха се и погледаха начеващия следобеден час пик. Ендрю поръча още една бира “Виктория Битър”. От магазини и банки се изсипа истинско стълпотворение: прошарени гърци с орлови носове, очилати азиатци в тъмни костюми, холандци и дългоноси рижи момичета от съмнителен британски произход. Всички тичаха, за да хванат автобуса за “Парамата” или метрото за “Бондай Джънкшън”. Бизнесмени по къси панталони – типично азиатско явление, обясни Ендрю – слизаха към пристана, за да вземат ферибота до предградията в северната част на залива Порт Джаксън.

– Какво ще правим сега? – попита Хари.

– Отиваме на цирк! На няколко крачки оттук е. Обещах на един приятел някой ден да се отбия. А днес също е ден, нали?

 

В “Дъ Пауърхаус” камерна циркова трупа вече бе поставила началото на следобедно безплатно представление пред малобройна, но млада и ентусиазирана публика. Някога, когато в Сидни се движели трамваи, в същата сграда се помещавали електроцентрала и трамвайно депо, обясни Ендрю. А от няколко години тук отворили съвременен технически музей. Две пълнички акробатки току-що приключиха изпълнение на трапец, което не блестеше със зрелищност, но пък пожънаха бурни аплодисменти.

На сцената изнесоха огромна гилотина. Появи се и клоун с шарен костюм и раирана шапка, навярно вдъхновена от Френската революция. Той се препъваше и правеше маймунджилъци – за голямо удоволствие на детската аудитория. На сцената излезе палячо с дълга бяла перука. Хари схвана, че той играе ролята на Луи XVI.

– Осъден на смърт с мнозинство от един глас – оповести клоунът с раираната шапка.

Отведоха обречения крал на ешафода, където – под въодушевените възгласи на малчуганите – след продължителна съпротива и ропот той положи глава на дръвника. Отекнаха няколко удара с барабан, острието се стовари върху нещастника и за всеобща изненада – тук дори Хари не се явяваше изключение – отсече главата на монарха със звук, подобен на удар с брадва в гората през ясен зимен ден. Главата, ведно с перуката, отхвръкна и се търколи в кош. Светлините угаснаха и когато отново озариха залата, екзекутираният крал стоеше на сцената със собствената си глава под мишница. Възторжените въз­гласи на децата не секваха. Залата притъмня и при новото включване на осветлението цялата трупа стоеше на сцената за поклон пред публиката. Спектакълът приключи.

Хората вкупом се насочиха към изхода, а Ендрю и Хари минаха зад кулисите. В импровизираната гримьорна артистите вече си събличаха костюмите и сваляха макиажа.

– Ото, ела да те запозная с мой приятел от Норвегия – провикна се Ендрю.

Едно от лицата се извърна. Без перука и с размазан по лицето грим Луи XVI не излъчваше по-раншното сценично величие.

– Тука Индианеца!

– Хари, това е Ото Рехтнагел.

Без да става, Ото протегна кокетно пречупена в китката ръка и погледна възмутено Хари, който, леко смутен, я хвана и я стисна.

– Няма ли целувка, хубавецо?

– Ото се мисли за жена. И то за дама от благородническо потекло – поясни Ендрю.

– Не дрънкай глупости, Тука. Ото знае отлично, че е мъж. Нещо май не ми вярваш, млади момко? Искаш ли лично да се убедиш? – Звънкият смях на артиста се устреми към висините на тоновия регистър.

Хари усети как ушите му пламват. Изкуствените мигли, закрепени над очите на Ото, запърхаха обвинително към Ендрю:

– Този твой приятел може ли да говори?

– Извинявай. Казвам се Хари… Хоули. Страхотна илюзия. Прекрасни костюми. Съвсем… като наистина. И много необичайно.

– Номерът с Луи XVI? Необичаен? Ни най-малко. Стара класира в жанра. За пръв път го е изпълнило клоунското семейство Яндашевски само две седмици след истинската екзекуция през януари 1793. Публиката се влюбила в номера. Хората винаги са обичали публичния линч. Знаеш ли колко повторения на убийството на Кенеди се излъчват годишно по американските телевизии?

Хари поклати глава.

– Страшно много.

– Ото се смята за наследник на великия Янди Яндашевски – допълни Ендрю.

– Сериозно? – Прочутите клоуни определено не влизаха в познанията на Хари.

– Според мен приятелят ти не е особено добре осведомен, Тука. Семейство Яндашевски са били пътуваща трупа музикални клоуни, пристигнали в Австралия след началото на двайсети век. Решили да останат тук. До смъртта на Янди през 1971 година устройвали циркови спектакли. На шест години ги гледах за пръв път. Тогава реших какъв искам да стана. И ето че успях.

Ото се усмихна тъжно през грима.

– Вие двамата откъде се познавате? – попита Хари.

Ендрю и Ото се спогледаха. Хари забеляза какво неудоволствие предизвика въпросът му и схвана, че е проявил нетактичност.

– Имам предвид… полицай и клоун… не е особено…

– Дълга история. Общо взето израснахме заедно. Ото, разбира се, беше готов да продаде и родната си майка срещу възможността да се докопа до задника ми, но аз от най-ранна възраст усетих силно влечение към момичета и подобни хетеросексуални извращения. Сигурно заради средата и генетичното ми наследство. Как мислиш, Ото?

Ендрю се заливаше в смях, докато отбиваше женствените, престорено ядосани удари на Ото.

– Нямаш нито стил, нито пари, а задникът ти е прехвален – сопна се клоунът.

Хари огледа останалите от трупата. Разправията изобщо не им правеше впечатление. Една от пълничките акробатки му смигна насърчително.

– С Хари тази вечер отиваме в “Ди Олбъри”. Ще дойдеш ли?

– Знаеш много добре, че вече не стъпвам там, Тука – нацупи се Ото.

– Време е да го преодолееш. Животът продължава.

– Животът на другите – да. Моят спира, когато любовта умре. Тогава загивам и аз – и Ото докосна театрално челото си с длан.

– Твоя си работа.

– Освен това трябва да се прибера, за да нахраня Уолдорф. Вие вървете, аз може да се присъединя по-късно.

– Доскоро – Хари послушно допря устни до протегнатата ръка на Ото.

– Нямам търпение, хубавецо.

След залез-слънце потеглиха по Оксфорд Стрийт в “Падингтън” и намериха къде да паркират до малък парк. Грийн парк – гласеше табелата, но тревата беше покафеняла, а зелена беше единствено беседката насред парка. В тревата сред дърветата лежеше мъж, в чиито жили безспорно течеше аборигенска кръв – с парцаливи дрехи, по-скоро сив, отколкото черен. Видя Ендрю и вдигна ръка да го поздрави. Кенсингтън го подмина без внимание.

 

В “Ди Олбъри” цареше такава навалица, че двамата едва се мушнаха през стъклените врати. Хари постоя няколко секунди, опитвайки се да асимилира гледката. Клиентелата представляваше пъстра смесица от всякакви образи, с ясно изразено числено превъзходство на младите мъже: рокери с избелели дънки, бели якички със зализани перчеми, “художествени натури” с кози брадички и шампанско в чашите, все едно се намират на вернисаж, красиви, русокоси сърфисти с бели усмивки и моторизирани бандити – или the bikies, както бяха известни в Сидни – целите в черна кожа. Насред заведението, до самия бар, шоуто беше в разгара си: дългокраки, полуголи мадами в пурпурни потници с дълбоки деколтета се кълчеха и припяваха без глас парчето “I will survive”[2] на Глория Гейнър. Имаха сочни, напластени с червено червило устни. Момичетата се редуваха; слезлите от сцената тръгваха да сервират на гостите. Намигаха им и флиртуваха съвсем недвусмислено.

Хари си проправи път до барплота и поръча.

– Идвам веднага, русокоско – отвърна сервитьорка с римски шлем с плътен глас и се усмихна закачливо.

– Кажи ми, двамата с теб да не сме единствените хетеросексуални в този град? – попита Хари, когато се върна при Ендрю с бутилка бира и чаша сок.

– След Сан Франциско Сидни е градът с най-голяма концентрация на хомосексуалисти – обясни Ендрю. – Австралийските села не се славят с толерантност към хората с нетрадиционна сексуална ориентация. Щом се разчу колко голям избор предлага Сидни, всички гейове от селските райони се стекоха тук. Впрочем притокът не идва само от Австралия. Хомосексуалисти от цял свят прииждат ежедневно към града.

Добраха се до друг бар в дъното на помещението. Ендрю подвикна на барманката. Тя стоеше с гръб. Хари не бе виждал през живота си по-яркочервена коса. Стигаше до задните джобове на прилепналите й сини дънки, но не скриваше изящната извивка на гърба й и хармонично заобления й ханш.

Тя се обърна и оголи в усмивка редица бисернобели зъби. Имаше тясно, красиво лице с лазурносини очи и безброй разпръснати по него лунички. “Престъпно разточителство, ако не е жена” – помисли си Хари.

– Помниш ли ме? – извиси глас Ендрю, за да надвика бумтящото диско от седемдесетте. – Наскоро се отбих да разпитам за Ингер. Може ли да поговорим?

Червенокосата стана сериозна. Кимна, прошепна нещо на колежката си и покани двамата мъже в малка пушалня зад бара.

– Някакви новини за случилото се? – попита тя.

Това изречение бе достатъчно на Хари да установи, че непознатата най-вероятно владее шведски по-добре от английски.

– Веднъж срещнах старец – подхвана Хари на норвежки и веднага събуди изненадата й. – Беше капитан на кораб по река Амазонка. Трите му думи на португалски ми стигнаха да позная, че е швед. Беше живял в Бразилия трийсет години. При това не отбирам и дума на португалски.

След кратко стъписване червенокосата се засмя. Звънкият й жизнерадостен смях навя на Хари асоциация с чуруликането на рядка горска птица.

– Наистина ли съм толкова прозрачна? – попита на шведски тя.

– Издаде те мелодичната интонация. Не можете да се отървете от нея.

– Вие да не би да се познавате? – попита леко недоверчиво Ендрю.

– Не – поклати отрицателно глава барманката.

“И това ако не е жалко” – додаде наум Хари.

 

Червенокосата, Биргита Енквист, живееше в Австралия от четири години, а от една работеше в “Ди Олбъри”.

– Ако с Ингер се случехме в една смяна, разговаряхме, разбира се, но не сме поддържали близки отношения. Тя предпочиташе да живее по-уединено. С колеги от бара често излизаме заедно по заведения и понякога тя идваше с нас, но не си падаше много-много по компаниите. Когато постъпи в бара, току-що се бе изнесла от апартамента на бившето си гадже в “Нютаун”. За личния си живот ми е споделяла единствено, че започнала да се чувства ограничена във връзката си и се нуждаела от промяна.

– Знаеш ли с кого е движела? – поинтересува се Ендрю.

– Нямам представа. Както казах, Ингер общуваше с мен предимно по служебни въпроси и пазеше личното си пространство. Пък и аз не съм настоявала да ми разкрива подробности от живота си. През октомври замина на екскурзия в Куинсленд. Там се запознала с някаква компания от Сидни и после продължи да поддържа връзка с тях. С един от тайфата май имаха връзка. Една вечер се отби в бара. Но това вече ви го казах – тя погледна въпросително Ендрю.

– Знам, скъпа госпожице Енквист. Исках само моят колега от Норвегия да чуе всичко от твоите уста и да се запознае лично с работното място на Ингер. Все пак Хари Хоули минава за най-добрия следовател в Норвегия и е възможно ние от полицията в Сидни да сме пропуснали нещо, което обаче той да забележи.

Хари избухна в неистова кашлица.

– Кой е мистър Бийн? – попита той с пресипнал, задавен глас.

– Мистър Бийн? – Биргита ги изгледа с недоумение.

– Някой от бара явно прилича на онзи британски комик… Роуън Аткинсън ли му беше името?

– А, мистър Бийн! – схвана Биргита и отново избухна в чуруликащия си смях.

“Не спирай” – помоли я негласно Хари.

– Вероятно става дума за Алекс, управителя. Ще дойде по-късно.

– Налице са основания да предполагаме, че се е интересувал от Ингер.

– Алекс определено й беше хвърлил око. Впрочем не само на нея. Почти всички момичета от бара са ставали обект на отчаяните му опити да ги свали. Наричахме го Амебата. А Ингер му прикачи прякора мистър Бийн. Горкичкият, никак не му е лесно. Прехвърлил е трийсетте, а още живее при майка си и все не може да си намери половинка. Но като шеф е супер. И е напълно безобиден, ако ме питате дали е способен на насилие.

– На какво основание го твърдиш?

Биргита сбърчи нос.

– Не му е заложено в характера.

Хари се престори, че си записва.

– А знаеш ли Ингер да се е запознала с някой, на когото… насилието да му е заложено?

– В бара се навъртат какви ли не типове. Не всички са гейове. Ингер се радваше на засилено мъжко внимание. Все пак е красавица. Беше. Но не ми хрумва никой конкретен. Имаше…

– Да?

– Нищо, нищо.

– В доклада прочетох, че вечерта, когато се предполага, че е била убита, Ингер е била дежурна в “Ди Олбъри”. Знаеш ли да е имала някаква уговорка след работа? Или се канеше да се прибира направо у дома?

– Опакова малко остатъци от кухнята – за лаещото псе, така се изрази. Не подозирах, че има куче, и попитах къде ще ходи. “Прибирам се вкъщи”, отвърна тя. Това е всичко, което знам.

– Тасманийският дявол – промърмори Хари. – Хазяинът й има куче – поясни той в отговор на въпросителния поглед на Биргита. – Трябвало е да го подкупи с нещо, за да влезе невредима в къщата.

Хари й благодари за сведенията.

– Целият персонал на “Ди Олбъри” скърби за загубата – увери го на сбогуване Биргита. – Как са родителите на Ингер?

– Дълбоко покрусени – отвърна Хари. – В шок. Обвиняват се, задето са я пуснали да замине за Австралия. Утре ковчегът с тялото заминава за Норвегия. Ако искаш да изпратиш цветя за погребението в Осло, ще ти дам адреса.

– Благодаря. Би било много мило.

На Хари му се щеше да й зададе още един въпрос, но не се престраши. Все пак обсъждаха много трагична тема. На излизане усмивката й се запечата върху ретината му. Щеше да се задържи там дълго.

– По дяволите – промърмори си той. – Да става каквото ще.

В заведението всички травестити и голяма част от гостите се бяха качили на барплота и пригласяха на “Катрина енд Дъ Уейвс”: “I’m walking on sunshine”, гърмяха тонколоните.

– На такива места не остава много време за скръб и размисъл – отбеляза Ендрю.

– Така е и редно. Животът продължава.

Помоли Ендрю да го почака, върна се в бара и махна на Биргита.

– Извинявай. Последен въпрос.

– Да?

Хари си пое дълбоко дъх. Вече съжаляваше, но жребият беше хвърлен.

– Да знаеш някой хубав тайландски ресторант в града?

– Има един на Бент Стрийт – сети се Биргита. – Ориентираш ли се къде се намира улицата? Готвели вкусно или поне така съм чувала.

– Толкова вкусно, че би го посетила с мен?

“Не прозвуча добре” – даде си сметка Хари. Освен това постъпи непрофесионално. И то много. Биргита въздъхна примирено – но във въздишката й Хари долови изгледи за успех. Пък и в ъглите на устата й продължаваше да се спотайва усмивка.

– Често ли използваш тази реплика за свалки, инспекторе?

– Доста често.

– И работи ли?

– От статистическа гледна точка ли? Не.

Биргита се засмя, наклони глава и изгледа любопитно Хари. После сви рамене.

– Защо не? В сряда почивам. В девет вечерта. Ти черпиш, инспекторе.

 

[1] “Hole” (“Хуле” на норвежки) на английски означава “дупка” и се произнася “хоул”, а “holy” (Хоули) значи “свят, свещен”. – Бел. прев.

[2] I will survive (англ). – Ще оцелея. – Бел. прев.

FotorCreated6

Какво предстои през 2016-а

…засега.

Новата 2016-а неумолимо започна, все още се отърсваме носталгично от мързела на празниците и усещаме, че е време да споделим с вас какво да очаквате от издателство “Емас” в следващите дванадесет месеца. С едно уточнение – това не е всичко! Ако в последващия списък не откриете някое дългоочаквано заглавие, не се гневете/натъжавайте, със сигурност годината ще крие неочаквани обрати 😉

Ще зарадваме феновете на Ю Несбьо с “Човекът прилеп”, първата му книга за саморазрушителния инспектор Хари Хуле, наградена с престижния “Стъклен ключ”. Около Несбьо има куп страхотни новини – всички тръпнем в очакване за новости около екранизацията на “Снежния човек”, в който ще видим възхитителния Майкъл Фасбендер в ролята на Хари. А за наша огромна и
зненада, Ю в момента работи по случай #11!

За малките читатели на Несбьо сме подготвили и четвъртата книга от серията за абсурдно ексцентричния доктор Проктор и ефективните му помощници Лисе и Бюле. Този път, в “Доктор Проктор и големият обир”, ще се наложи да спасяват златния резерв на Кралство Норвегия от един руски милиардер…

Скандинавската крими вълна продължава с поредния случай на инспектор Стубьо и полицейския психолог Ингер Юхане Вик от перото на норвежката Ане Холт, а преди това ще четем втора книга от поредицата за инспектор Барбароти от шведския криминален автор Хокан Несер.

161018534883702424_b1d6859c6d

Популярната ни поредица “Известните жени в историята” ще се увеличи с поне три биографични романа за жени, променили облика на света:

За Саломе – нейната драматична история за страстна любов, прескочила всички морални граници, е привличала творческото въображение на художници, музиканти, писатели, сред които Оскар Уайлд и Рихард Щраус.

За Катерина Сфорца, огнената графиня, наречена Тигърът на Форли и Дъщеря на Печала, ожесточено отбранявала крепостта си срещу Чезаре Борджия, но в крайна сметка изгубила всичко.

За Мандухай – потомка на Чингис хан, хатун на династията Северен Юан, обединила войнствените монголски племена.

9461497734013523207918

Ето, че след много задълбочена работа с консултанти, след обстойни справки и редакции, най-сетне ще излезе и епичният труд “История на проституцията” от норвежеца Нилс Юхан Рингдал. 

Започвайки още от библейски времена, Юхан Рингдал проследява какво е било мястото на най-древната професия в различните периоди и общества, като старателно обхваща огромен обем информация през призмата на множество култури. Текстът е съпътстван от внушителен илюстративен материал – гравюри, класически произведения на изкуството, фотографии… Определено книга-събитие!18054175

 

 

След успеха на “Наръчник на оптимиста”, неизбежно беше да продължим с превеждането на симпатичния Матю Куик. Умението му да разказва затрогващи, весело-горчиви истории за “странните” хора, за които няма място в традиционното общество, отново се разгръща с пълна сила в “The Good Luck of Right Now”. Очаква ни среща с палитра от особняци, които ще ни натъжат, но и ще стоплят сърцето ни.

 

А какво само сме подготвили на young adult феновете!

15863832

 

“Angelfall” от Сюзан Ий е тотален, размазващ хит, изпълнен с действие и, колкото и клиширано да звучи, няма да ви остави да се отделите, докато не стигнете и последната страница! Вече е изпробвано с не особено ентусиазирани читатели на тийн-книги в екипа ни 😉 Не знаем какви магии е забърквала авторката, но тази книга захапва и не пуска. Съвсем скоро ще поемете заедно с целенасочената Пенрин из обгорената пустиня на бившия Сан Франциско в търсене на малката ѝ сестричка…

 

Тази книга, о, тази книга! “Кралят демон” е висш пилотаж във фентъзи жанра. Авторката възхитително умело изгражда достоверен свят, чиято стабилност разчита на несигурния мир между “обикновените” хора, магьосническите родове и планинските кланове. В центъра на историята стоят няколко момчета и момичета, които ще изиграят ключова роля в бъдещето на Седемте кралства. Горещо препоръчваме!

16060716

 

Харесахте ли “Ясновидците” от Либа Брей? Ако сте я прочели, сме убедени, че вече изгаряте от желание да попаднете отново в бляскавата атмосфера на джазовия Ню Йорк и да разберете какво очаква героите занапред. Е, до края на 2016-а ще можете да се завърнете в Голямата ябълка с втората част от серията – “Lair of Dreams”! С какви ужаси ще се сблъскат Ясновидците този път? Каква ще е тяхната роля в задаващите се бурни времена? Какво всъщност е проектът “Бъфало”? Скоро, скоро… 😉

Докато съставяхме програмата ни за 2016-а, си дадохме сметка, че ни предстои една много красива, много цветна, много детска година. Очакват ви един куп прекрасни илюстрирани книжки с разкошно оформление!

“Червената ябълка”, написана и нарисувана от Феридун Орал, спечели сърцата ни и съвсем очаквано решихме да ви представим още няколко от разкошните му творби:

 

“Кукумявчето с червени крила”

“Оризовата каша и малкият змей”

“Един дъждовен ден”

“Духът от къпинения храст и жълтата човка”

“Виждали ли сте петнистото ми мишле?”

 

Освен тези прекрасности, малките ще могат да послушат великолепната композиция на Джордж Гершуин “Един американец в Париж”, отново съчетана с акварелните илюстрации на Дорис Айзенбургер. Нейните “Лебедово езеро”, “Вълшебната флейта”, “Годишните времена”, “Сън в лятна нощ”, “Карнавалът на животните” вече са ви добре известни. 

Задава се и един свеж полъх от Словения – книжка с илюстрации, но без текст! На страниците художничката Мая Кастелич рисува история с много възможни интерпретации, а детето трябва да я конструира и “разчете” само, както то си
я представя. Изглежда ще я наречем “Ханко и тайнствените писма” 🙂

В поредицата “Европейски разказвачи” за момента са планирани две заглавия. Първото, “…и белите сенки в гората” на любимата ни шведска класичка Мария Грипе, е продължение на “Сянката над кам

енната пейка”, която издадохме през 2015-а. Второто се казва “Чик”, с автор
Волфганг Херндорф
. Това е една наистина специална книга за две 14-годишни момчета, една “Лада” и едно пътуване наглед без ясна цел. “Чик
” е носител на Наградата за детско-юношеска литература на Германия, възхвалявана от критиката и най-важното, обожавана от читателите, за което говор
ят и продадените екземпляри – над 1 милион само в Германия.

 

 

А помните ли “Майки и синове” на канадската психоложка Вероник Моралди? В момента се работи по необходимата половина на цялото – “Майки и дъщери”.

 

 

 

Откъс от “Дива вещица” на Лене Кобербьол

Дива вещицаОгромният котарак

Застанал на стълбището, котаракът отказваше да се помръдне. По-едър не бях виждала през живота си. Беше голям колкото лабрадора на моя приятел Оскар и също толкова черен. Очите му светеха в неоновожълто в сумрачното мазе.

– Ей, коте… Може ли да мина?

Не. В интерес на истината не ми отказа гласно, но от стойката му пролича недвусмислено, че няма да ме пусне. Не стоеше там просто така, от скука, а защото беше решил да стои там. Без съмнение искаше нещо от мен. Закъснявах за училище. Навън валеше дъжд, духаше силен вятър и по всичко изглеждаше, че пътуването ми с велосипеда няма да протече нито бързо, нито приятно. Пък и не изпитвах никакво желание да обяснявам на Математичката Хене, че закъснявам за втори път в рамките на две седмици само защото не съм посмяла да мина покрай черен котарак.

– Къш! – просъсках аз. – Махай се! Чиба! Пссст!

Той се прозина и ми показа розовия си език и белите си зъби, по-остри и дълги от зъбите на повечето котки. Освен това явно го биваше повече в съскането от мен. Бутнах велосипеда върху следващото стъпало. От котарака ме деляха десетина метра. Махнах с ръка:

– Марш оттук!

Котаракът не помръдна дори на милиметър.

Не съм най-смелото момиче на света, но в онзи миг се боях много повече от Математичката Хене, отколкото от котарака. Поех си дълбоко въздух и се втурнах нагоре по стълбите. Няма как, гадината ще трябва да се отмести…

Котаракът скочи – не встрани или назад, а право срещу мен. Удари се в гърдите и лицето ми и за секунда виждах само черна козина. Изгубих равновесие и полетях назад по стълбите. Тупнах върху пода в мазето, а велосипедът и котаракът се стовариха върху мен. Главата ми издрънча в цимента, ожулих жестоко единия си лакът. Ала не болката от раните ме накара да застина неподвижно, а котаракът. Сърцето ми се качи в гърлото. Жълтите му очи ме изгаряха. Ноктите му се вкопчиха в дъждобрана ми, пробиха пуловера и се впиха в кожата ми. Пред очите си виждах огромна рунтава сянка и късче стоманеносиво небе, от което се сипеха едри, студени дъждовни капки.

Котаракът повдигна едната си предна лапа с разперени нокти, млечнобели на върха и сивосинкави в основата.

– Не – простенах, – недей…

Сама не знаех защо толкова се страхувам от него. Лежеше върху лявата ми ръка и аз се опитах да го отместя с дясната. Козината му беше тежка и мокра, но не само от дъжда. Миришеше на водорасли, море и солена вода. Не успях дори да го помръдна.

Ссст… Със светкавична бързина той ме цапна с лапа през лицето и аз усетих как ноктите му разкъсват кожата между веждите ми. От раната рукна кръв и потече по горната част на носа ми. Примижах, за да не влезе в очите ми.

И докато лежах така, вцепенена и омаломощена от неочаквания удар, огромният котарак се наведе напред и усетих как топлият му грапав език шляпва по челото ми. Облиза кръвта от раната, която самият той ми нанесе.

– Клара, пак закъсняваш. Къде се губиш толкова време? – долетя гласът на майка ми от работния кабинет.

Стоях в антрето, неспособна да обеля дума, и на­края тя излезе.

– Мишленце! – възкликна тя. – Кой те подреди така?

Мълчах. Цялото ми тяло се тресеше. Главата ме болеше, раната на челото ми пареше болезнено и продължавах да усещам тежестта на мокрия котарак и миризмата на водорасли, сол и кръв.

– Някакъв котарак… одраска ме – смотолевих на­края.

Изобщо не разчитах да ми повярва. Очаквах да ме засипе с въпроси и да ме упрекне, че преувеличавам. Все пак, като се замисли човек, колко често се случва да те нападне гигантски черен котарак?

Обаче не стана каквото си мислех. Мама впери в мен изплашените си очи.

– О, не – откъсна се само от устата й и тя се разрида.

200211_2

Вероятно е редно да обясня някои неща. Майка ми не е ревла. Напротив, много е оправна. Работи като журналистка на свободна практика. Има си собствена фирма и пише статии за различни вестници срещу хонорар. Постоянно валят поръчки, защото мама има оригинални идеи. Откакто навърших пет години, родителите ми живеят разделени и мама е свикнала да се справя с всички задължения сама.

Тя бързо си възвърна спокойствието, извади аптечката и се зае да промива раните на лицето и лакътя ми, като междувременно стискаше мобилния телефон между ухото и рамото си, опитвайки се да се свърже с лекаря.

– Вие сте номер… седем на опашката – съобщи автоматичен глас.

Мама захвърли гневно телефона и донесе от кухнята плик със замразена царевица, увит в попивателна кърпа.

– Сложи компреса върху раната – нареди тя. – След малко тръгваме към болницата.

– Ами колелото? Не успях да го заключа.

– Колелото сега е последната ни грижа. Облечи си сух пуловер, не се знае колко ще чакаме.

И ето че тя отново стана онази майка, която познавах: има решение за всеки проблем и знае кое е най-доброто за мен. Но онова безпомощно „О, не…“ така и не излезе от ума ми. Не успях да забравя и изражението й, преди отново да нахлузи маската на без­страшен родител.

Разтворените й побелели устни… Бликналите от очите й сълзи…

Сякаш идваше краят на света.

Втора глава

Треска от котешко
одраскване

– Таблетките ще стигнат за пет дни – лекарката подаде на майка ми рецепта за пеницилин. – И, Клара, занапред се въздържай да дразниш котараци.

– Никого не съм дразнила – възразих аз.

Главата ме болеше и я усещах по-топла и по-голяма от обикновено. След инжекцията срещу тетанус рамото ми изтръпна, а раните от ноктите на котарака смъдяха и пареха. Почувствах се ужасно онеправдана, задето нашата иначе очарователна лекарка смята, че вината за случилото се е изцяло моя.

– Сигурна съм – кимна тя. – Но засега стой далече от котки. – После се обърна към майка ми. – Обади ми се, ако около раната се появи зачервяване, оток или гноен мехур, защото понякога това е симптом на болест на котешкото одраскване.

– Каква е тази болест?

– Много котки са носители на вредоносна бактерия, наречена бартонела. При одраскване е възможно да попадне в човешкия организъм, но антибиотикът ще я обезвреди в зародиш. Не се тревожете.

Раната не ме тревожеше особено. Повече се страхувах да не би онова котешко чудовище да се появи отново.

На път за вкъщи се отбихме първо в аптеката на улица „Железарска“ и по-късно в „Ла Луна“ – любимата ми пицария.

– Хавайска пица с допълнително кашкавал? – предложи щедро мама.

– Да – отговорих, макар че с нея нямахме навика да си купуваме пица посред бял ден.

Дъждът обаче продължаваше да се лее, а цялото ми тяло бе сковано в предгрипни симптоми. Не знаех дали пица, обилно покрита с разтопен кашкавал, би облекчила неразположението, но си струваше да опитам.

И дума не можеше да става да ходя на училище. Мама се държеше, все едно е въпрос на време бактерията със странното име бартонела да ме тръшне на легло въпреки всичкия йод, спирт и борова киселина, с които лекарката щателно дезинфекцира раната, и въпреки пеницилина. Вкъщи изядохме пицата и раз­требихме масата. Понечих да си отида в стаята и да поиграя на компютъра, но мама настоя да почета на походното легло при нея, докато тя работи. Зави ме с леко одеяло. Сгуших се уютно и не ми пречеше, че леглото е малко по-твърдо. Изненадах се от настояването на мама да ме държи под око.

След три следобед телефонът ми издаде кратък сигнал за получен есемес. „Защо не беше на училище?“ – питаше ме Оскар. Чудех се какво да му отговоря. Струваше ми се прекалено сложно да му обяснявам, че ме е одраскала котка и очаквам да ме втресе. Накрая просто написах „Болна съм L“, макар да не беше съвсем вярно – поне не и на онзи етап.

bog1

Същата нощ котаракът ми се присъни. Чакаше ме до мазето, където си държах велосипеда, както бе станало и в действителност. Но вместо да ми се на­хвърли, този път се протегна доволно и грациозно и ми показа всичките си зъби.

– Сега си моя – процеди той и облиза муцуната си с розовия си език. – Моя, моя, моя…

– Мамо?

– Да, съкровище? – тя се вдигна рязко от възглавницата.

Изглеждаше съвсем бодра и се съмнявах, че изобщо е заспивала.

– Май съм вдигнала температура…

Челото ми туптеше. Усещах ръцете и краката си прекалено дълги и откачени от тялото. Светлината от мамината нощна лампа пронизваше очите ми и се забиваше право в мозъка ми. За миг стиснах клепачи, но така получих световъртеж и изгубих равновесие.

Мама ме придърпа да седна на леглото й и попипа челото ми.

– Гориш – установи тя. – Боли ли те главата?

– Да.

– Легни. Ще се обадя на „Бърза помощ“.

Явно обаче дежурният лекар нямаше намерение да се разкарва с линейката само защото някакво дванайсетгодишно хлапе има температура. Докато лежах със затворени очи, чувах как мама се кара с него, а гласът й долиташе някак глух и далечен, макар че тя седеше точно до мен.

– Пеницилинът не действа – горещеше се тя. – Вдигнала е четирийсет градуса!

Позадрямах. Уханието на чисти, прясно изпрани чаршафи, на мама и на нейния шампоан ме унасяше приятно, но не смеех да се отпусна съвсем, защото усещах, че котаракът ме дебне. Заспях ли, пак щеше да ми се яви.

– Да ти донеса ли вода?

– Не, благодаря… – гърлото ми пареше и болеше и нямах желание да преглъщам нищо въпреки силната жажда.

– Все пак е добре да пийнеш някаква течност. Кока-кола? Сок?

– Налей ми малко сок.

Мама ми донесе цяла чаша и се върна в кухнята. Чух как сложи вода за кафе и набра някакъв номер.

– Обажда се Мила Ясен. Да, като дървото[1]. Извинете за късния час, но трябва да разговарям спешно със сестра ми…

Мама затвори вратата и не чух останалото. Макар и замаяна от треската, се озадачих защо звъни на сестра си в два посред нощ. Знаех за съществуването на такава леля, но никога не я бях виждала. Дали пък не беше лекарка? Не, леля Иса се издържаше с рисуване, спомних си внезапно. Веднъж с мама видяхме на магазинна витрина картички с патици – толкова живи, все едно ще изскочат оттам. „Иса Ясен Дизайн“ – прочетох на голяма табела. Цените върху етикетите бяха доста солени.

– И тя се казва Ясен – обърнах внимание на мама. Тогава да съм била не повече от осем-деветгодишна.

– Иса Ясен е твоя леля – обясни ми тя.

Мама обаче не ми купи нито една картичка. Попитах защо не отидем на гости на леля, а мама смотолеви, че тя живеела „много далече в провинцията“, все едно говореше за вдън гори тилилейски, където се стига само с кучешки впряг или с хеликоптер.

Само това знаех за леля Иса. Защо тогава изведнъж стана толкова „спешно“ да се свържем с нея?

Изтощена, пак затворих очи. Нямах сили да си блъскам повече главата над този въпрос. Ала в мрака под спуснатите ми клепачи чувах как котаракът мърка. „Моя, моя, моя…“ Пак се ококорих. Поплаках си малко – най-вече защото се чувствах омаломощена, а дори не можех да заспя.

Иззад затворената кухненска врата гласът на мама долиташе по-силен и по-разгневен. Не чувах ясно всичко, а само откъслечни думи: „неотложно“, „животът на дъщеря ми“.

Моят живот? Сърцето ми прескочи един удар. Да не се опасяваше, че бера душа? Впрочем от опасни бактерии умират не само старци на преклонна възраст, настанени в социални домове.

– Мамо? – извиках аз.

Тя обаче не ме чу – и заради затворената врата, и защото беше твърде увлечена в разправията със събеседника си.

Надигнах се в леглото. Фрас! Все едно някой ме цапардоса с чук между очите, право по раната от котешкото одраскване. Изохках. Заболя ме много и не ме отпусна дори след минута.

– Мамо!

Станах от леглото. Докато се добера до кухнен­ската врата, сякаш извървях няколко километра.

– … ще се принудя да прибягна и дотам – заканваше се мама. – Но недоумявам как е възможно такова бездушие, при положение…

Мама ме видя.

– Мишленце, седни! Едва се държиш на краката си.

Извърна се бързо, но аз забелязах мокрите следи по лицето й. Пак сълзи.

Майките не бива да плачат. Трябва да са зрели, силни и да вдъхват кураж на децата си. Както споменах, не съм от смелчаците, но на мое място дори Оскар, който не се плаши от какво да е, щеше да го хване шубето.

– Продиктувайте ми адреса – сопна се мама. – Оттук нататък ще се оправям сама.

Надраска нервно няколко завъртулки върху бележника, окачен на хладилника, и бързо прекрати разговора. Обърна се към мен. Беше избърсала сълзите си и ми се усмихна, както подобава на една майка.

– Мишленце, налага се да тръгнем с колата. Ще издържиш ли?

[1] Фамилията на Клара неслучайно е Ясен. Ясенът е един от най-здравите дървесни видове в Дания, а Игдрасил, дървото на живота в скандинавската митология, е именно гигантски ясен. – Бел. прев.