Полската писателка Марта Кишел: „От читателя и неговия личен опит зависи какво ще извади от дадена история. Авторът може само да постави пътепоказател“

„Божко и Лошко“ е чудата и уютна приказка за трудностите, свързани с порастването, за толерантността, любовта и приятелството. Също така е най-новото издание в поредицата ни „Европейски разказвачи“, приютяваща най-доброто от литературата за деца на континента.

За какво се разказва ли? Зад високата ограда на стара и необикновена къща, встрани от шума на града, живее Божко – момче, което никога не е само. Защото освен стария сандък със съкровища и най-чудната майка на света той си има истински ангел пазител… Има си Лошко. А под леглото му живее чудовище, което постоянно му краде чехлите.
Ала идва ден, в който Божко трябва най-сетне да напусне необикновената си къща и да опознае света от другата страна на оградата – свят без шумоленето на ангелските крила и без прегръдката на чудовищните пипала. А дали той е готов за това? И дали светът е готов за Божко и неговата голяма тайна?
„Божко и Лошко“ е малко забавна и малко страшна история за това, че да бъдеш различен не е толкова зле, колкото може да ти се струва отначало, и че най-важното е винаги да си верен на себе си.

Марта Кишел е едно от младите, успешни лица на полската литература за деца. Нейните фантастични истории са многократно награждавани, а книгата „Божко и Лошко“ получи престижната награда „Фердинанд Великолепни“ за най-добра детска книга на годината и беше обявена за полска книга на годината от Международния съвет за книгите за млади хора. На български четем книгата в превода на Милена Милева, която се обърна към Марта с малко въпроси, за да я опознаем по-добре!

За детството

        Родена съм преди 39 години във Вроцлав, град с много сложна и завладяваща история. Бях единствено дете в цялото семейство, но живеех в блок, в голям жилищен комплекс, пълен с деца, и никога не се оплаквах от липса на компания. Карахме колела, вилнеехме из градините на вилните парцели, ходехме по места, където възрастните никога не биха ни позволили да ходим. По онова време имах двама най-добри приятели от съседните входове. Отлично се разбирахме и си измисляхме най-невероятни игри, но ни свързваше и това, че и тримата много боледувахме. Голяма част от детството ми, особено ранното, мина в болести и доста време прекарвах в леглото – вкъщи или в болницата.  Нищо чудно, че любимото ми развлечение бяха книгите. Сама се научих да чета, когато бях на малко повече от четири години, и оттогава това е едно от любимите ми занимания.

        От детството си помня най-вече някои обикновени, прости неща. Кухнята в апартамента на дядо и баба, с голямата дървена маса, която си е там и до ден-днешен и вече изобщо не ми се струва голяма. Бялото ми колело, марка „Пеликан“, с непоправимо раздрънкани педали. Шкафчето до бюрото, цялото в лепенки, и най-красивата, голямата, изобразяваща селцето на смърфовете.  Слушането на приказки от грамофонни плочи. Чакането всяка седмица да дойде неделята и предаването В старото кино, в което пускаха стари черно-бели американски комедии, уестърни, драми. Ставането през ваканцията сутрин в седем, за да гледам сериала на Би Би Си по мотиви на Хрониките на Нарния. Ето такива дреболии са сред най-хубавите ми спомени от детството.

Училището

       До седми клас обичах да ходя на училище, а ученето ми вървеше лесно. Тогава бях отличничка. После, в гимназията, когато вече знаех какво точно ме интересува, вече не се стараех да бъда първа във всичко. Мама ми подсказа да се съсредоточа върху любимите си предмети, с които свързвах по-далечното си бъдеще: полски, английски и история. След матурата ме приеха да следвам полска филология и културология.

         През цялото време в училище четях много и с голямо желание. Взимах купища книги от кварталната библиотека, книгите бяха и основният подарък, който получавах от близките ми по всеки възможен повод, често в огромни количества. Едни от най-любимите ми бяха (и продължават да са) Братята с лъвски сърца на Астрид Линдгрен, Питър Пан в парка Кенсингтън на Джеймс Матю Бари и Хрониките на Нарния на К. С. Луис. Обожавах и руските приказки, които ми носеше, връщайки се от състезания, татко – и до днес в библиотеката ми стоят  АльонушкаПерото на Финист, Ясният сокол и прекрасното издание на Конче-гърбоконче с илюстрациите на полския художник Марчин Шанцер. Към края на основното училище се влюбих в романите на Йоанна Хмелевска и Луси Мод Монтгомъри. Не бях възхитена от най-популярната – Ан от „Зелените покриви“, винаги предпочитах да чета за приключенията на Пат, Емили или Джейн. A после в гимназията открих фантастиката и така се прехласнах по нея, че сама започнах да я пиша.

За писането

      Първия си литературен текст написах, когато бях в четвърти клас, значи, когато съм била на 11-12 години. Прочетох Робин Худ на Хауърд Пайл и краят толкова не ми хареса, че реших сама да си измисля свой край. И ето как изглеждаше в началото моето писане: създавах нови приключения на герои, познати ми от книги или анимационни филми. После започнах да вкарвам в тези истории нови действащи лица, които сама бях измислила, докато най-сетне реших, че моите си герои определено ми доставят по-голямо удоволствие.

        Започнах да пиша с пълна сила в гимназията, благодарение и на голямата подкрепа от страна на моите учители по полски. Именно те изградиха в мен убеждението, че мога да го правя, че имам талант, който си струва търпеливо да се шлифова, посочваха ми грешките, но и ми показваха къде се крие моят потенциал. Днес вече съм издала дванайсет книги, написала съм още две, които ще излязат през 2021 година, публикувала съм разкази в няколко антологии, включително една международна, издадени са и първите ми преводи на чужди езици, а аз още помня как оставах след часовете, та заедно с учителката по полски да наведем глави над тетрадката и да си поговорим за писането.

       Още тогава знаех, че искам да пиша книги, но никога не съм допускала, че ще пиша за деца… Още по-малко съм мислела, че тези книги ще бъдат посрещани толкова добре, ще бъдат награждавани и превеждани на други езици. Това още не ми се побира в главата.

За тази книга

      Всичко стана заради дъщеря ми Юлия. Винаги ѝ е било много интересно за какво са всички тези книги, които пише мама, и особено я интересуваше малкият ангел с топлинките и другите фантастични създания. Когато беше на пет, тя най-после ми зададе въпроса, от който винаги съм се страхувала: „Мамо, е, ще ми напишеш ли книга?“. Тъкмо бях родила сина си, опитвах да се науча да бъда майка на две деца и бях готова да обещая на дъщеря си всичко, само и само да свикне с тази революция в живота й. Затова обещах – и удържах на думата си.

      Отначало Божко и Лошко трябваше да е книга само за Юлия, нещо като въвеждане в света и героите на книгите ми за възрастни. Но веднъж се изпуснах пред редакторката си и споделих върху какво работя в свободните минути между смяната на памперси и кърменето, редакторката помоли да й дам да прочете един откъс, а няколко дни по-късно научих, че издателството много иска да издаде тази книга. А после вече тръгна като по вода — от първата книга за Божко и компания  израсна втора, после друга, после трета… Всеки момент сядам да пиша петата.

       Във всяка част се старая преди всичко да разкажа интересна, малко забавна, но и малко страшна история, ала покрай всичко това се промъква и някакво послание. Аз самата смятам, че от читателя и неговия личен опит зависи какво ще извади от дадена история, на какво ще обърне особено внимание, в коя посока ще реши да поеме. Авторът може само да постави пътепоказател. При мен този пътепоказател винаги води до друг човек, до отношението към него с емпатия и уважение, независимо от различията, които ни делят – било то различия в характера, възгледите или пък възрастта.

Сега

       Сега живея в едно село край Вроцлав с мъжа си, двете си деца, с котка и куче. Живея си, без да бързам, по моя си начин, съвсем обикновено. Само някъде между ежедневните си занимания измислям и пиша поредните книги. Много ми харесва да живея така.

       В България съм била само веднъж и то на път за другаде, но нещо ми подсказва, че българските деца лесно ще намерят общ език с Божко и неговите приятели. Желая им да четат с широко отворено сърце и с усмивка от ухо до ухо. Добре дошли в моя свят!

Чешката писателка Бара Дочкалова: „Пожелавам на децата да не се поддават на натиска да пораснат, ако сами не са готови“

Две много непослушни деца, едно вълшебно камъче, невъзможни приключения на гърба на последния див жребец в приказно кралство, населено с фантастични същества… Чехкинята Бара Дочкалова пише за първи път тази история, когато е единайсетгодишна, и ѝ дава заглавието „Тайната на Чакълената планина“. Този първи и така ценен за момичето ръкопис обаче се изгубва безследно, когато семейството ѝ се пренася в друго жилище. Минават години, а Бара е все така превзета от тази история. Тя се връща към същия сюжет и започва да пише книгата отначало. Романът, предназначен за деца на 8–10-годишна възраст, е нейният писателски дебют и веднага печели вниманието и симпатията на малки и големи читатели, както и на литературната критика. „Тайната на Чакълената планина“ е една от трите, номинирани за най-престижната литературна награда на Чехия „Магнезия Литера“ в раздела за детско-юношеска книга на годината. А вече можем да я четем и на български в специалната ни поредица „Европейски разказвачи“, приютяваща най-доброто от литературата за деца на континента. Преводът е дело на бохемистката Анжелина Пенчева, която проведе и това чудно интервю с Бара, специално за нашите български читатели!

За детството

Родена съм в Прага и живея тук с малки прекъсвания цял живот. Когато бях на осем, се преместихме в апартамент срещу голям парк – и в този парк с брат ми и с приятели изживяхме куп малки приключения. Катерехме се по дърветата, карахме колела, изучавахме обраслите с растителност и затрупани с боклуци парцели зад разни огради. Още по-живи спомени имам от ваканциите и уикендите, които често прекарвахме извън града. Родителите ни имаха голяма компания приятели, които пътуваха заедно по разни вили, на планина, до някоя река, на колела, на палатки. И всички те взимаха децата си със себе си, така че раснахме на голяма тумба и с времето започнахме да си измисляме своя програма: например ходехме по гредите под покрива на хамбара, пълзяхме през стар свинарник, скачахме в копи сено, понякога си строяхме собствени подслони и лагерувахме отделно от възрастните. Имам безброй спомени от онова време. Първият, за който се сещам сега – как с един по-малък приятел се изгубихме в гората. Стъмни се, нямахме дори фенерче, тогава нямаше мобилни телефони, изобщо не можехме да се ориентираме в коя посока е бивакът ни. Изтръпвах от ужас от представата, че може би се отдалечаваме още повече и навлизаме по-дълбоко в гората. Но моето другарче заяви, че ще се справим. Изглеждаше абсолютно спокоен. Тръгнахме в посока, за която някак усещахме, че е вярната, опипвахме дърветата пред себе си и макар да нямаше как да знаем дали сме на прав път, още помня облекчението си от това, че момчето до мен е спокойно. Най-после като по чудо успяхме да излезем от гората.

За училището

Обичах да ходя на училище и оценките ми бяха добри, но в прогимназията определено не бях пълна отличничка. Най-много харесвах часовете по чешки език и литература, от ранното ми детство ме забавляваше да пиша и чета. Скоро ме очарова и английският език, който изучавахме в училище още от пети клас, но още преди това баба ми ме беше понаучила малко на него. Въпреки че у нас тогава беше комунизъм и не можеше да се пътува на Запад, бях убедена, че един ден ще замина за Англия и ще живея там, беше ми интересно да търся по картата различни места с чуждестранни имена и да чета преведени от английски романи, в които също имаше чуждестранни имена. И до днес например ми е любим романът „Джейн Еър“ от Шарлот Бронте. По-късно дойде революцията и границите се отвориха, така че като осемнайсетгодишна заминах за Англия като детегледачка. Там усъвършенствах английския си достатъчно, че след завръщането си в Чехия да мога да го уча в университета, а след време и да го преподавам, което работя и до днес с удоволствие. Но да се върнем на книгите: разбира се, освен мрачните английски романи обичах и детски книжки, например „Пипи Дългото чорапче“ или „Роня, дъщерята на разбойника“ от Астрид Линдгрен. От чешката литература ми бяха интересни разни приключенски романи, понякога се зачитах и в приказки, обаче най-любим ми беше романът „Цирк „Умберто“ на Едуард Бас. Това е пространен разказ за основаването, разцвета и залеза на един голям цирк. Е, когато го четях като малка, прескачах някои пасажи. Интересуваше ме само съдбата на главния герой, който става част от цирка още седемгодишен, научава се да язди кон и с много труд става първокласен цирков артист.

За писането

Научих се да пиша още преди да тръгна на училище, дори не знам как. Мисля, че написах някакви първи истории и стихчета още като петгодишна, вярно, с големи печатни букви и с много грешки, но пък бяха доста забавни, а понякога пък – страховити. Не помня някой конкретно да ме е подтикнал, обаче измислянето на истории беше нещо обичайно в семейството ми, постоянно си разказвахме разни неща. Например още се пази магнетофонна лента с цял сериал от приказки, които двамата с брат ми измисляхме буквално в момента на записването. И до днес се забавляваме много с тях, защото действието се развива стремително, има силна завръзка, развръзка. Нашите също харесваха моите текстове, така че подкрепа определено имах. Така че постоянно пишех нещо, създавах разкази, комикси, песни, изписвах гъсто всякакви тетрадки и тефтери…

Когато бях на единайсет, завърших една история със заглавие „Чакълената планина“. Разказваше се за момче, което намира вълшебно камъче и камъчето го пренася в друг свят. За да се завърне в своя свят, момчето трябва да опитоми дивия жребец Рони, да намери мъдра старица, да спаси малко момиче, да се изкачи на тайнствен връх и да срещне необикновени създания. По онова време се гордеех най-много точно с това свое произведение, дори го преписах с помощта на баба ми на машина, излязоха около 40 страници. Тогава държах всичките си съчинения в голяма кутия, към която обичах да се връщам и като пораснах. Само че когато бях на 25 години, се пренесох в друго жилище и при пренасянето кутията изчезна. Някой я открадна от колата заедно с други вещи. Това ми беше непонятно, та нали кутията беше ценна само за мен и за семейството ми, за никого другиго не би била интересна. Сигурно крадците са си мислели, че вътре има телевизор или компютър, не са имали време да проверят, просто са натоварили вещите на колата си и са изчезнали. На другия ден обиколих контейнерите за боклук по всички съседни улици, надявах се да са изхвърлили там кутията, но напразно. Чувствах се, сякаш бях изгубила неизмеримо съкровище. Но най-криво ми беше точно за „Чакълената планина“. Затова започнах да я пиша наново.

На тези години вече пишех доста по-различно. Промених и самата история, и героите, разработих много неща в дълбочина, образът на момичето стана не по-малко важен от този на момчето, обаче основната сюжетна линия остана същата. Стана така, че от време на време започвах да пиша книгата, после я оставях, и годините си минаваха. Понякога си мислех, че май ще я пиша до края на живота си и така и няма да я допиша, друг път пък се залавях с нея с огромен хъс да я видя готова, завършена, да я отпечатам и да си я сложа в библиотеката. И ето че един ден дъщеричката ми Аничка стана на 11 годинки и си дадох сметка, че ако смятам някога да допиша историята, моментът е точно този. Казах си – може би дъщерите ми ще бъдат единствените ми читателки, и като минат възрастта на главната героиня, историята ще почне да им се вижда много детинска и аз никога няма да я допиша. Затова се залових здраво за работа и наистина успях да довърша книгата. По стечение на обстоятелствата тя си намери път към издателство „Лабиринт“, наистина я отпечатаха и дори пожъна голям успех. Беше номинирана за наградата „Магнезия Литера“ в категорията „Литера за детско-юношеска книга“ и влезе в международния каталог „Бели гарвани“. Това е първата ми и засега единствена книга. Всъщност пиша много, но съм се насочила към театрални сценарии – както казах, преподавам английски, и съм избрала формата да играем театър с децата, по-точно мюзикъли, които пиша сама. В последно време обаче работя върху втора книга.

За „Тайната на Чакълената планина“

Книгата се раждаше много бавно и постоянно се преобразуваше. Като пресметнах колко време всъщност е траял целият процес, излизат 18 години. В самото начало, за първата, детската версия със сигурност ме бяха вдъхновили два филма. Първият беше чешки филм-приказка, „Котешкият принц“, в който две малки деца тръгват на кон да търсят приключения. Това май беше изобщо първият филм, който гледах в кино, тогава още нямахме телевизор, а компютри, то се знае, нямаше изобщо, така че за мен преживяването беше наистина изключително. Вторият филм беше „Приказка без край“ по мотиви от едноименната книга на Михаел Енде, за която аз тогава не знаех, прочетох я много по-късно и едва тогава разбрах, че филмът показва всъщност само част от нея. Но когато го гледах, бях само на девет годинки и възприех само страхотното напрежение и силните емоции – това ми стигаше богато и пребогато. Та по този модел конструирах и „Тайната на Чакълената планина“: като едно голямо, вълнуващо приключение.

Когато след време започнах да пиша отново книгата вече като възрастен човек, за мен беше много по-важно как „другият“ свят, в който попадат героите, се преплита с реалността, и исках във всичко това да има смисъл. С годините виждах все по-ясно какво е общото между Криса и Дребосъка, от една страна, и мен самата, от друга страна. Постепенно историята започна да се изпъстря с откъси от мои спомени, с изречения, наистина изречени от някого, с чувства и усещания, каквито аз самата съм имала, със ситуации, които съм преживяла. Така че макар двамата герои да не съществуват в действителност, не мога да кажа, че са изцяло измислени от мен. Същото е и с пейзажите, през които пътуват децата – те едновременно съществуват и не съществуват. Езерцето, в което се къпят с Филип, е всъщност комбинация от моите най-хубави ваканционни преживявания от плуване в запълнени с вода каменни кариери и скрити сред шубраци езерца, особено в Южна Чехия, където пътувахме много често. Всичко в книгата е малко измислица и малко истина, основано е на нещо, което познавам и ми е близко. Затова имам усещането, че сякаш при описването на целия този пълен с изпитания пък, който трябва да изминат Криса и Дребосъка, някак го изминах заедно с тях и придобих същия опит, който придобиват и те.

Какво бих искала да отнесат със себе си читателите от книгата? Най-вече увереността, че като са станали на единайсет или дванайсет, това не означава, че вече не могат да бъдат деца. Че ако дойде момент, в който им се прииска просто да си поиграят, например с лего, нека просто да го направят и да не се оставят да ги разколебае мисълта, че това е детинско. В началото на историята Криса си мисли, че вече е голяма, ала постепенно проумява, че излишно бързо се е домогвала да влезе в света на възрастните. Че ще е съвсем нормално, ако остане малка още някое време. Ето това бих пожелала на всички деца: да не се поддават на натиска от околните, че вече трябва да пораснат, ако сами не се чувстват готови за това.

За живота ѝ сега

Живея със съпруга си и двете ни дъщери в Прага, но често съм и в Германия, където живее част от нашето семейство, близо до Щутгарт.

Все още имам куп мечти. Имам доста представи какво бих искала да изживея, но не са кой знае колко важни неща. В последно време все повече размишлявам върху по-сериозни теми, които засягат всички ни. Напоследък съм все по-убедена, че цялата ни планета е един голям организъм, където всичко е свързано, всяко нещо преминава в друго, всички сме част от този организъм, хората, животните, растенията, всички живеем и дишаме заедно. Ако като хора станем способни да се възприемаме едни други по този начин, няма да можем да си вредим взаимно, да се нараняваме, обратното – ще започнем много повече да си съчувстваме, да живеем с болките на другия. Та ето това е моята мечта – да се научим всички колкото се може по-скоро на това.

За съжаление никога не съм била в България. Много ми се иска да я посетя, най-вече заради разнообразната ви природа и заради народните ви песни. Аз самата обичам да пея и така преди няколко години попаднах в Прага на великолепен уъркшоп на български многогласни вокални групи. Направо ме омагьосаха, до днес звучат в главата ми. Но това не е първият път, когато опитах да пея на благозвучния ви език. Някога, много отдавна, бях в Чехия на летен лагер. Там имаше и четири деца от България, братя и сестри. Изпяха чудна песен, тайнствена и увличаща, и научиха на нея всички останали. На връщане към Прага, когато автобусът вече приближаваше мястото, където ни очакваха родителите ни, всички пеехме тази песен и не искахме да слизаме. Оттогава всеки път, като се каже България, имам чувството, че се говори за страна, която по някакъв начин познавам лично, към която имам емоционално отношение. А всъщност истинското ѝ опознаване ми предстои. Очаквам го с радост.

Бихте ли казали нещо специално за българските деца?

Здравейте, момичета и момчета,

поздравявам ви сърдечно от Прага! Вашата страна винаги ме е привличала, виждала съм прекрасни фотографии и съм чувала разкази на хора, пропътували я надлъж и нашир. Никога не ми бе хрумвало дори, че преди най-после сама да се озова в България, моята книга ще ме изпревари. Разбира се, това е за мен огромна радост, но и изостря силно желанието ми да я догоня и да дойда у вас, така че може и да се срещнем на живо някой ден. Надявам се, че ви е било или ще ви бъде забавно да четете „Тайната на Чакълената планина“, и ви пожелавам и вие да преживеете нещо вълшебно, необикновено, и да ви се случи такова крепко приятелство, както на героите в края на книгата. А ако пък обичате и да пишете, стискам палци и вашите истории да намерят своя път към читателите, защото това е начин хората да се опознават и да създават дълбока връзка дори ако живеят на голямо разстояние и говорят различен език. Нека всичките ви желания се изпълнят!

Ваша Бара Дочкалова

Исландската крими кралица Ирса Сигурдардотир: „Не обичам да пиша за перфектни герои.“

Ирса Сигурдардотир неслучайно е наричана от медиите Кралицата на криминалния роман на Исландия и българските читатели имат възможност да разберат сами защо – първите три части от поредицата ѝ за комисар Хюлдар и детската психоложка Фрея вече са по родните книжарници („ДНК“, „Водовъртеж“ и „Изкупление“). До края на 2021-ва ще излезе и следващата, в която отново блести с ошлайфано, опитно перо. Книгите ѝ са преведени на повече от 30 езика и Ирса отдавна се е утвърдила като едно от важните имена в жанра, благодарение на своя разпознаваем, характерен стил.

„Таймс Литерари Съплемент“ я нареждат „сред най-добрите криминални автори в света“. Но коя е тя? Какво провокира една жена инженер от кротката, макар и сурова Исландия да пише такива зловещи сюжети? Подбрахме и преведохме за вас части от интервюта, които е давала пред различни медии, за да се запознаем по-отблизо с Ирса Сигурдардотир.

Живееш в Исландия и работиш като инженер. Защо не пишеш за собсвената си професия?

Като дете живеех в Америка, а по-късно учих за инженер в Канада. Написах една книга за това. Около 5 години работих като стратегически мениджър иръководих огромен хидропроект в планините на Исландия. Прекарвах там по десет дни и се прибирах вкъщи за четири. Нямаше много какво да правя. Открих за изключително интересно в социален аспект това да се храниш с колеги, да спиш до тях, да си миете зъбите почти по едно и също време. Колегите са различни от семейството. Писах за такъв работен лагер, но тъй като не исках да се свързва с проекта, го преместих в Гренландия и го превърнах в минен лагер. Само това съм писала за инженерството, тъй като не исках колегите ми да си мислят, че си водя записки на работа.

По-лесно ли е да напишеш история, която няма нищо общо с ежедневието ти?

Така смятам. Опитвам се да разделям двете. Не обсъждам книгите си на работа. Това е правилният подход за мен.

Започнала си като авторка на детски книги. Какво те накара да пишеш трилъри?

Написах няколко наистина забавни детски книжки, но се изморих да бъда забавна. Лесно можеш да прекалиш и да станеш за смях или пък изцяло да спреш да бъдеш смешен. Исках да пиша за по-зряла публика. Има определени неща, за които не можеш да говориш, когато пишеш за млади читатели. Трудно е да създадеш зрели главни герои в детските книги, защото децата обичат да четат за деца. Възрастните може да бъдат в книжките само в случаи на силно преувеличение – ако са много глупави, много зли или много мъдри. Това ме измори. Исках да пиша за нормални, реалистични зрели хора.

И все пак защо писателската ти кариера тръгна от детските книги?

Като дете обичах да чета, а когато синът ми беше на 8, не четеше. Факт е, че четящото дете е способно да се постави в ситуации, в които не би могло при други обстоятелства. Четенето дава възможност да бъдеш различен човек, разширява кръгозора и те учи да си по-мил. Бях разтревожена за сина си. Разгледах книгите, налични по онова време, и открих, че всички искаха да дадат важен урок – животът е труден и трябва да го приемеш, без дори да опиташ да се забавляваш. Попаднах на книга за дете, неспособно да празнува Коледа, защото родителите му са алкохолици. Реших да пиша книги за възрастовата група 8-12 г., които засягат по-комични ситуации, и така написах цели пет. Синът ми не прочете нито една от тях. Той стана читател по-късно, така че не е лош човек.

Пишеш за млади хора и в трилърите си. Възможно ли е това да е заради детските книги?

Не. Правя го, защото при убийство, винаги са засегнати и деца. В книгите с детската психоложка имах нужда те да я въвлекат в историята. Тя работи за реално съществуваща институция в Исландия, която помага на деца, жертви на престъпление. Исках във всяка книга да разпитва дете и поради това те са замесени по различни начини – като жертва, свидетел или част от нечие семейство, централно за сюжета.

Заради силните роднински връзки в Исландия, когато нещо се случи, винаги има засегнати деца. В истинския живот убийствата се извършват от пияни, дрогирани, ревниви или ядосани хора. Убийството обикновено не е планирано и случаите не са заплетени, най-много някой извършител да успее да избяга.

Само че един писател не пише за типични, реални престъпления. И за да завладее читателя и да го накара да повярва, че нещо подобно все пак е възможно да се случи, е необходимо да опише обществото реалистично и да създаде достоверни герои. Тогава може да му се размине и най-невероятният сюжет.

Въпросната детска психоложка Фрея е интересна личност. Тя желае да е част от нещо, но това не сработва точно както ѝ се иска.

Не обичам да пиша за перфектни герои – за най-умните и най-добрите. Винаги има някой по-умен и по-добър. Повечето хора са просто нормални. Исках тя да е от тях, но все пак да е интересна. Героите ми си имат минало, което се опитвам плавно да въведа в историята, за да ги направя по-човечни и реалистични.

Главният герой в литературна поредица се вписва в една от две категории – или никога не се променя, или се развива през цялата поредица. Това не значи, че единият е по-добър от другия. Герои като Еркюл Поаро и Джак Ричър не се променят или го правят много бавно. Техните обстоятелства са винаги едни и същи и можеш да измислиш безброй сюжети за тях. Но ако твоите герои се развиват, има лимит преди да стане наистина скучно. Вече не искаш да пишеш за тях и чувстваш, че си ги изчерпал.

Приключих тази поредица след шестата книга не защото ме изтощи, а защото исках да избегна изтощението.

Написах шест случая в адвокатската поредица и няколко самостоятелни романа, предимно в хорър жанра. Сега работя именно по хорър. Причината да приключиш поредица поне отчасти е заради страха да не напишеш лоша книга. Не искаш читателят да прочете твой текст и да си помисли „Какъв е този боклук?“. Трябва да умееш да избираш темите си и винаги да даваш най-доброто от себе си. Едно е ясно – най-трудно е да продължиш след успешно заглавие, защото хората вече имат наистина високи очаквания.

Планираш ли предварително колко книги да включва дадена поредица?

Още отначало знаех, че искам случаите на Хюлдар и Фрея да са поредица, но нямах конкретна бройка. Агентът ми обаче имаше нужда от такава, затова реших, че след като съм написала пет детски книги, мога да напиша шест от тази поредица. Придържах се към това число, въпреки че можех да напиша още една без проблем.

Планираш ли всяка книга, или измисляш историята по време на писането? Знаеше ли за какво щеше да е поредицата?

Започвайки, не знаех. Но размишленията ми над романа ме насочиха към това, че двамата главни герои няма да бъдат двойка, а дори и да реша да ги събера, то ще е на последната страница. Не исках да дам на читателите история за двойка, пазаруваща в супермаркета. Бях наясно и че искам да напиша поредица, защото беше започнало да ми лиспва. Работата върху самостоятелни романи си има немалко плюсове, но един от минусите е, че всички герои са със срок на годност. Можеш да правиш каквото решиш с тях, дори и да ги убиеш. А в поредиците има конректни персонажи, които трябва да представяш на читателите във всяка книга, в случай, че не са чели предишните. Уловката е, че не трябва да отегчаваш тези, които са.

От всички, книги, които си написала, коя ти е любимата?

Втората книга от поредицата за Хюлдар и Фрея е вдъхновена от истински случай и това я нарежда сред любимите ми. Историята разпали гневен пожар у мен, а от пепелта му създадох роман, изпълнен с насилие. Харесвам и вече екранизирания си роман за духове. Филмът ми харесва, макар и да е различен от книгата. Бавно разгарящ се хорър, превърнал се в огромен хит – причината да не напиша следващ. Ако го направя, той винаги ще бъде сравняван с първия ми опит.

Как правиш проучването за трилърите си?

Много е просто. Малка общност сме и достъпът до хора и информация е лесен. Например, много е лесно да говориш с управителя на къщата за деца и да научиш каквото ти е необходимо. Разбира се, не споделят с теб абсолютно всичко, а само информацията, която им е позволено да предоставят. Онзи стар случай, вдъхновил „Водовъртеж“, е от детството ми. Сега цялата информация е налична в интернет, а момичето е написало книга по темата.

Проучването за настоящата ми книга е по-трудоемко, тъй като действието се развива в планините на Исландия, а заради лошото време, не мога да отида там. Не мога да пиша за нещо, което не съм видяла, усетила и помирисала. По въпроса за местоположението, имам предвид. Никога не съм виждала мъртво тяло. Нямам търпение времето да се оправи, за да отида там и да усетя мястото.

Колко време ти отнема да напишеш книга?

Пиша по книга годишно. Започвам през февруари, завършвам я през ранния октомври и я издавам през ноември. Тази година пиша две книги. Работя върху детски роман, докато чакам да отида в планините. Исках да си взема година почивка от работа, но не ме бива в отказването и когато ме помолиха да помогна с разни неща, се съгласих. Затова не е пълна почивка, но все пак имам повече време.

Спомена своя екранизирана книга. Участва ли в процеса по заснемане на филма?

Срещнах се с режисьора и заявих, че нямам желание да участвам в процеса. Филмите са много по-различна медия от книгите и според мен това беше правилното решение. Все пак се оказа, че се е появило дребно недоразумение – екипът мислеше, че не може да ми задава въпроси. Въпреки това се справиха отлично. Включиха елементи, които никога не бих се сетила да използвам в книгата, и резултатът беше страхотен. Авторите често се ядосват на сценаристите, когато изключват части от книгата, но те всъщност знаят какво правят. А и предпочитам да работя върху нова книга, вместо отново по стара.

Отне ми дълго време да открия неща, които бих променила, ако участвах в процеса по снимките. Изпратиха ми сценария и ме помолиха за обратна връзка, но бях неспособна да го прочета. Просто казах, че е най-хубавият, който съм чела. На премиерата не знаех нищо за филма, но останах доволна от резултата. Понякога трябва да имаш вяра в хората.

Всяка книга е с различна тема. „Изкупление“ е за психическият и онлайн тормоза. Имаш ли личен опит с това?

Никога не съм била подлагана на тормоз, нито пък съм участвала в такъв, но съм виждала да се случва с детето на приятели. Растейки, дори не съществуваше дума за това. Говореха за него като за „дразнене“ или „децата просто са си деца“. Днес е много по-сериозно от преди.

Дикусия относно интернет тормоза ме накара да избера тази тема. Беше се самоубило 11-годишно момче – най-младият човек, отнел собствения си живот. Решил е, че е по-добре да се самоубие, отколкото да продължава да живее така. Изумително е колко трудно е да се предотврати. И то става дума за деца, които обикновено се вслушват какво им казват възрастните. Социалните мрежи издигат тормоза на едно ново ужасяващо ниво. Да, избирам да пиша за болни за мен теми, такива, които ме гневят.

Трудно ли е твоите теми да се съотнесат с други държави?

Не мисля. Исландия е модерно общество, в Западния свят се борят със същите проблеми. Романите с действие, развиващо се в Исландия, не са писани специално за исландци. Възприемат се добре и в други страни.

Има ли теми, за които не можеш да пишеш, тъй като са неприемливи за някои страни?

Работя и не мисля за това. Пиша каквото искам и ако не го харесат – е, такъв е животът.

Реакциите различни ли са според страната?

Най-вече за първата поредица – за адвокатка, която се постарах да не прилича на мен по никакъв начин.  Не исках хората да си мислят, че книгите са за мен. Само че тя също има син, който става родител много млад.

Синът ми позвъни седмица преди книгата да излезе на пазара и ме помоли да се срещнем за кафе. Съобщи ми, че ще стана много млада баба. И ето, всички решиха, че съм написала книга за себе си.

Американците бяха недоверчиви към реакцията на героинята към новината. Не мислеха, че е достоверно – нали героите са млади и неженени. Аз заявих: „Напълно достоверно е. Човек при всякакви обстоятелства се радва на бебета.“ Някои от тях имаха проблем с това. Но ако бях написала, че тя се ядосва и вдига скандал, това щеше да звучи много нереалистично пък за исландските читатели.

Какво е чувството да видиш книгите си издавани по цял свят?

Всеки автор мечтае книгите му да достигнат до възможно най-много читатели. Някои се страхуват да направят следващата крачка и да пуснат творбите си по света. Трябва да го направиш, ако искаш историята ти да бъде прочетена. Читателите в Исландия са много малко.

Пишейки детските книги, не очаквах, че те ще поемат по света, но е наистина невероятно да пътуваш в други страни и да срещаш нови публики. Не се замислям над това докато работя обаче.

Участваш ли в преводите?

Понякога. Преводачите са страхотни с целевия език, но не е необходимо да е същото и с изходния. Повечето не са жители на Исландия, а аз все пак съм оттам.

Във всяка книга има по нещо, което не могат напълно да разберат. Преводачът ми на английски работи добре с изразите, така че да бъдат разбрани от всички, не само от исландците. Голяма част от чуждуезиковите издания са всъщност с преводи от английски. Преводачите се допитват до мен, когато има нещо, с което не могат да се справят, и ако не го сторят, започвам да се притеснявам. Успокоителното е, че целта на всички замесени е текстът да се получи добре и книгата да е успешна.

Какви книги обичаш да четеш?

Чета предимно криминални романи и трилъри. Много хорър, макар и да е трудно да се открие добър. В книжарниците имат навика да го слагат при фентъзи и романите за вампири – романтични книги под прикритие, а не хорър. Харесвам и научна фантастика. Не посягам често към фентъзи, но прочетеното досега ме е впечатлило. Опитвам се да не чета много докато пиша, особено на исландски, защото разбърква мислите ми и затруднява подбора на думи.

Кой е любимият ти автор?

Харесвам Софи Хана и умението ѝ да пише за жени, които полудяват. Прави го толкова добре. Харесвам Ларш Кеплер, Мария Адолфсон, Камила Гребе и Юси Адлер-Улсен. Прочела съм много, а с напредването на възрастта вече нямаш любими неща – нямаш любима група или любим цвят. Това не е толкова значимо. Харесвам скандинавските автори.

Скоро не съм чела Стивън Кинг. Започнах една книга, но не я харесах. Чух, че новите му криминални романи са добри. Книгите му започнаха да излизат, когато бях млада – „Сейлъмс Лот“, „Сиянието“, „Кери“, „Куджо“ и всяка една от тях беше невероятна. Това беше върха на хоръра, но от тогава нещата поеха надолу.

Имаш ли утвърден писателски режим?

Не е точно режим. Сядам на дивана и си пускам хорър филми. Не ги гледам, а просто усещам атмосферата. Работейки по първата книга от поредицата за Хюлдар и Фрея, „ДНК“, гледах „Живите мъртви“. Всеки път точно когато поглеждах към екрана, някой беше убиван брутално.

А планираш ли сюжета?

Знам как ще започне и как ще приключи. Но много често това се променя. Предпочитам да изпращам историята на издателя си глава по глава. Чак след 10 готови глави съм способна да я прочета като читател. Мога да видя, ако нещо липсва, и обикновено променям пътя, по който съм поела. След трийсет глави вече знам къде отивам.

Ненавиждам идеята да напиша цяла чернова и да осъзная, че нещата не работят, още преди да приключа. По моя начин мога да видя предварително, ако нещо не е наред, и съм способна да го оправя без твърде много усилия. Това работи за мен. От 15 години работя с издателя си, така че нещата са добре.

Това е също начин да получиш реалистична реакция. Ако знаеш какво ще се случи, е различно. Като писател е трудно да се дистанцираш достатъчно от историята и да разбереш как ще звучи за един читател. Приключих романа за духове и си помислих „Това не е страшно.“, но когато излезе в Исландия, хората искаха да я затворят във фризера. Не я държаха близо до леглото си.

Елементът на страх е наистина труден да се прецени, защото е основан на очакване. Ще видим как ще проработи този път. Чакам го с нетърпение, макар и малко притеснена. Прескачам от жанр в жанр и това може би не е най-умното нещо в бизнес средата, но не искам да мисля за маркетинг, преди да пиша.

Хората имат очаквания. А и хорърът може би не е за всеки?

Да, обаче това е моето поприще. В началото искаш всички да се щастливи, само че това е невъзможно. Единственото, което не искаш е хората да си купят скъпа книга и да решат, че не струва. Затова трябва да се сложи стикер на корицата, че това е история за духове!

Четеш ли рецензии на книгите си?

Понякога. Чета рецензии от блогъри, защото ценя техния принос. Хубаво е да знаеш какво мислят хората и да развиваш уменията си. Не можеш да разбереш много от сайтове като „Амазон“, където хората пишат, че мразят книгата, просто защото доставката е закъсняла с два дни. Най-добре е да не четеш всички рецензии. Понякога е наистина депресиращо. Лесно може да те накара да забравиш позитивните и да се съсредоточиш върху негативните. Чувството е сякаш си пускаш душата през шредера. За това спрях да ги търся, въпреки че има някои наистина страхотни.

В. Е. Шуаб за проклятията, креативността и „Невидимият живот на Ади Лару“

Франция, 1714 година. Младо момиче сключва сделка с мрака – продава душата си в замяна на време, на свобода. Така започва една история за силата на изкуството, за волята да си създадеш собствено място в света, да обичаш по свой начин, да живееш по собствени правила, да се изправяш и да продължаваш напред. Винаги. Дори и да означава да живееш повече от 300 години в самота.

Романът „Невидимият живот на Ади Лару“ се е оформял в мислите на своята авторка в продължение на 10 години, а тя е чакала „парчето от пъзела“ да пасне, за да напише бестселъра, който не слиза от класацията на „Ню Йорк Таймс“ вече 35 седмици. Авторката е Виктория Шуаб, а по-долу може да разберете повече за нея, за връзката ѝ с героите от книгата и откъде идва Ади.

Можеш ли да си спомниш точния момент, в който идеята за „Невидимият живот на Ади Лару“ започна да се оформя в мислите ти?

            Живеех в голяма градинска колиба в двора на бивш затвор в Ливърпул. Съквартирантът ми ме беше оставил с колата в малък езерен град на име Ембълсайд. Спомням си отегчението, което изпитвах, разхождайки се по баирите във влажния, самотен климат, без жива душа наоколо. Не знам защо започнах да си мисля за Питър Пан. В този период баба ми страдаше от деменция. Беше болна вече от десетилетие. Бях станала свидетел на това как тя изпитва трудности да си спомни коя е майка ми, собствената ѝ дъщеря, която чувстваше неописуема болка от това да бъде забравена. Чудех се какъв човек би оцелял безсмъртие. Там е работата с Ади – тя през цялото време има избора да се предаде и да се лиши от душата си, но е упорита и позитивно настроена. Спомням си как се разхождах из Ембълсайд, мислейки си за това как се движа през живота и света, неспособна да оставя следа. 

Историята е живяла с теб дълго време. Имаше ли нещо, което се промени драстично, когато седна да я напишеш?

            О, всичко се промени. Отворих първия файл на тема Ади през 2011 г. и на всеки няколко години се връщах към него, за да нахвърлям нови бележки. Писателите пишем същата история отново и отново. Понякога идва някоя, която можеш да разкажеш само веднъж. Знаех, че тази ще има едно изражение, затова я оставих да престои, докато и аз не се превърна в правилната версия на себе си.

            Парчето от пъзела пасна около 30-те ми години. Тогава достигнах препятствията, пред които се изправя Хенри – паниката, идваща със зрелия живот, и чувството, че си километри зад всички останали. Това беше липсвало. Имах историята, страстта, а липсващото парче беше страхът от времето като инициатор на действието. Беше там за Ади като движеща сила за сключване на сделката, но имах нужда от него и за всички останали. Всеки в книгата е загубен и се чувства не на място в пределите на своя свят.

            Не мисля, че щях да съм способна да напиша книгата на друга възраст и много се радвам, че не опитах. Има празно място между идеята в главата ти и това, което се озовава на хартията. Беше ме страх от тази пропаст, защото идеята беше от изключителна важност за мен. Благодарна съм, че книгата съществува, но определено не беше най-приятния процес. Всичките ми несигурности, страхове и надежди са тясно свързани с темите в романа. Страхът ме стискаше за гърлото преди да я напиша, докато я пишех също, а след като я приключих, потънах в скръб. Сега има голяма пропаст в живота ми, която беше запълвана от Ади през последните 10 години. Все още скърбя.

За теб е от изключително значение да разчупиш романтичните клишета за това какво е да си писател и си много открита за предизвикателствата в професията. Как това повлия на писането за изкуство и артисти в книгата?

            Израстнах с изкуство. Завърших история на изкуството и се опитах да съчетая всички тези части. Персонажите в книгата имат връзка с изкуството по един или друг начин. Сам живее и диша изкуство и е необикновено уверена, Беатрис се занимава с история на изкуството и е в търсене на себе си, Роби е театрален изпълнител, Хенри е изгубен артист. В края на краищата, това е книга за уязвимостта. Креативната уязвимост е некомфортна, но напълно присъща за творческия процес. Ако не се самоанализираш и не разбираш своите слаби и силни страни, е трудно да стигнеш до тези на другите хора.

Историята се простира из повече от три столетия. Как прецени кои места и исторически моменти да включиш?

            За дълго време се бях превърнала в колекционер на спомени и места. Ходех на изследователски пътувания в опит да разбера по кой път би тръгнала Ади. Накрая разбрах, че трябва да се фокусирам. Изкушавах се да поставя Ади в множество градове и да се получи нещо като „Това е Ади в Токио, това е Ади в Мексико.“ Не исках да я използвам като врата към тези места. Трябваше да си припомня, че Ади е уникален самостоятелен индивид. Тя е горда французойка. Тя не е някой, който е станал безсмъртен, за да пътува. Искаше време, а не пространство. Тя е хедонист. Наслаждава се на изкуство, култура и изисканост. Затова започнах да я следвам по пътя на културно развитие в западния свят. Трябваше също да си припомням нейните ограничения, когато става дума за пътуване – тя е забравима, но не и невидима. Не би била способна да отиде на място, изискващо да се представи с документ. Ади живее много повече от това, което се вижда по страниците, но се опитах да използвам изкуството и западната култура, за да създам нейния път.

В книгата се споменават и други, направили сделка – именити артисти и исторически личности. Как избра кои да включиш?

            Половината от местата и хората са истински. Исках да преплета измислено с реално. Създавах времева линия и трябваше да избера хора, живяли точно на нея. В самото начало бях убедена, че всички трябва да са истински. След това осъзнах, че при избора на изкуството като тема, мога да създам артисти от нищото и да свържа животите им с големи исторически събития и личности, с цел да придам нужното историческо усещане на романа.

Мислиш ли, че има нещо магично в креативността?

            Вълнувам се от музи. Дори и в по-ранните ѝ версии вече знаех, че искам да направя Ади муза. Говорим за създаването нещо гениално и за идващите неочаквано идеи, сякаш сами спускащи се върху страницата и в животите ни. Това създава интересно място за Ади, защото идеите, както тя казва, са много по-мащабни от спомените. Артистите не винаги си спомнят източника на техните идеи и често погрешно ги приписват на себе си. Ади и Люк са противотежести на тази концепция. Те носят онази идея за „Какво ако твоите творения, какво ако това, което те прави теб, идва от някъде другаде?“

Люк, или мракът, както Ади понякога го нарича, казва, че Дяволът е просто ново име за старо схващане. Беше ли обмисляла да го назовеш с името на Дявола? Какво те накара да си по-неясна с неговата идентичност?

            Обожавам идеята за Стария свят, срещащ Новия. Старият е въплъщение на суеверието, а Новия – на религията. Случва се в цяла Европа, по целия свят, където монотеизмът измества политеизма. Исках да направя това и във Вийон (родното селце на Ади). Исках Люк да е представен като древен бог. Той е въвлечен в нова идейна конструкция, но е съществувал и преди това. Ади се моли до него, а не до Дявола. Тя се моли на древните богове на селото. Никога не съм го виждала изцяло като дявол. Приемам го като стар бог или по-точно – бог на желанието. Той е Дявола, но не е само това. Той казва „Аз съм Дявола, но преди още да съществува той, аз бях там.“

В хода на книгата Ади започва да осъзнава, че се отдалечава все повече от човешкото. В същото време ставаме свидетели на това колко болезнено е човек Хенри. Как подходи за създаването на такъв баланс?

            Хенри беше най-големият ми страх при започване на писането. Забавно е, защото той е и любимата ми част. Обсъждайки книгата с редакторката ми, единственото, което тя не обикна веднага, беше Хенри, тъй като на хартия той е тъжно бяло момче, израснало в привилегировано семейство. Исках да направя с него това, което правя с всеки мъжки герой в книгите ми – да се докосна до емоционалната и уязвима страна. Вместо да вложа себе си в Ади и Люк, го направих в Хенри. Дадох му всичките си страхове и той се превърна в това, което аз щях да бъда, ако не бях открила писането. След това се опитах да открия начин да го направя още 10 пъти по-човечен. Уязвимостта на Хенри е това, за което мисля, че читателите ще могат да се захванат и у него да открият себе си.

Това е първият ти самостоятелен роман след твоя дебют. Беше ли освежаващо да можеш да разкажеш цялата история в една книга, или се изправи пред предизвикателство след скорошните поредици?

            Всеки формат си има силни и слаби страни. Но съществува елегантност в самостоятелния роман и гордост в способността да разкажеш такъв тип история. Някои истории са предназначени да бъдат капсули.

            Чувствах се напълно свободна, тъй като знаех, че нямам ограничения в дължината. Но знаех и че не искам да я разтягам. Нямах интерес да превръщам историята в поредица. Чаках да стана на правилната възраст, за да напиша книгата, не исках да съм на друга, когато се върна отново към нея. Странна мисъл е, но книгите се превръщат в статични обекти, а хората продължават да растат. Неизбежно влагаш тази промяна в поредиците. Сега работя върху Threads of Power – продължение на поредицата „Цветовете на магията“, а съм 5 години по-възрастна. Трябва да приема факта, че все още раста като писател, а в самостоятелния роман увековечаваш един конкретен период.

Как откри очертанията на проклятието на Ади, докъде се простира и къде са пролуките?

Беше болезнено. Исках пролуки, защото историята не е много забавна без тях.  Трябваше да помисля какво би направило тази „клетка“ по-интересна. Как откриваш пробойна в проклятието? Има ли нещо, което Люк не би могъл да предвиди? Пролуките са в по-голяма степен отражение на Люк, отколкото на Ади. Той ги създава сякаш за да я подтикне да изследва къде са границите. Проклятието не е затворена кутия, има пукнатини и пролуки, приканващи я да ги открие. Трудно е да се установи дали Люк показва милост, или играе на котка и мишка.

В книгата има препратки към Дейвид Бауи (и филма „Лабиринт“) и останах с усещането, че филмът е бил вдъхновението за Люк. Така ли е? И какво друго помогна в оформянето на характера му?

            Един от основните въпроси на книгата е дали той е Дявола. Бих поспорила, че всъщност не е. Прилича повече на пакостлив бог на желанието. Свързващото звено между Люк и Ади е че и двамата са хедонисти – двигатели са им изкуството, красотата и културата. Той гледа на себе си като подбудител на културна реформа, като меценат на изкуството. Исках да му предам маниерите на някой с вкус към живеенето – малко Оскар Уайлд, малко Дейвид Бауи и малко всеки друг, който е душата на компанията. Той е омаян от красотата и потенциала на света. Но не по същия начин като Ади. Нещо в любовта ѝ към живота го привлича. Те са двете страни на една и съща монета. Люк пречупва толкова много съдби, а Ади пречупва съдбата като влияе на артисти.

Ади има на лицето си седем отличителни лунички, оформящи съзвездие. Как ти хрумна това?

            Исках да ѝ дам някакъв символ, който би могъл да просъществува дори и когато тя не може. Знаех, че Ади ще оставя следа в изкуството и имах нужда от нещо, което да премине от буквално в абстрактно. Никой не е способен да изобрази Ади, но може да я интерпретира. А и много харесвам лунички. Исках да ѝ дам нейно собствено съзвездие.

В кой се припознаваш повече – Ади или Хенри? Или с други думи, какво предпочиташ – да живееш вечно, но да бъдеш забравена, или да бъдеш обичана от всички, но с ясен срок на годност?

            Толкова сложен въпрос. Наистина нямам отговор. Зависи от деня. Ще отговоря на другата част от въпроса – мисля, че бих предпочела да съм Ади. Но вложих всичко от себе си в Хенри. Вложих толкова много от себе си в него, тъй като това беше единственият начин да го напиша. Книгата започна само с Ади и Люк. Исках да я направя триптих и се притеснявах, че няма да достигна до историята на Хенри, затова му дадох своята собствена.

В ЛГБТИ+ обществото да се разкриеш пред другите често не се случва само веднъж, а отново и отново с всеки човек, когото срещаш. Има ли паралел между това и нуждата на Ади да се представя отново и отново?

            Изумително. Не съм мислила за това.

            Представянето на ЛГБТИ+ обществото беше на преден план за мен. Това да се разкриеш пред другите е наистина важно, но това, което най-много ме вълнува, е идеята за нормализирането на различието и това то да съществува на страницата, без да е основата на сюжета. Исках да представя различието из цялата книга по такъв начин, че то да е просто част от живота.

Но като някой, който е трябвало да се разкрива отново и отново, мисля, че това е страхотна алюзия. Може да се забележи, че това дразни Ади понякога. Не съм била забравяна от никого, но е трябвало да водя същите разговори многократно, понякога дори с едни и същи хора. Има моменти, в които тя преценява, че няма сили за това и е почти като връщане в тъмнината, тъй като нямаш енергията да се вкараш отново в собствения си живот.

Ади обича филми и книги. Действието в книгата приключва през 2016-а, има ли нещо, излязло след това, което би споделила с Ади?

            Ади е ненаситна и нищо не е класика за нея, тъй като е била там, когато е създавана. Тя обича истории, но след време вълнуващ става начина, по който ги открива. Вълнението за нея е в изненадата. Тя е тази в книжарницата, която би се заинтересувала от сляпа среща с книга.

            Най-добрият филм от изминалата година е „Паразит“. Тя би била очарована от разказваческия му подход.

Страхотен отговор. С удоволствие ще прочета реакцията ѝ и на „Историята на прислужницата“.

            Боже, да. Бих казала „Историята на прислужницата“ и „Портрет на момиче в пламъци“. За разлика от по-голямата част от компанията на Хенри, Ади не е твърде крехка. Тя е консуматор на изкуство и би гледала както филмите на „Марвел“, така и The Umbrella Academy

Има такава сила и вълнение в края на историята на Ади. Романът е самостоятелен, но знам, че читателите ще питат дали планираш да пишеш още за героите.

            Всеки читател познава книжния махмурлук. Сега си представете моя книжен махмурлук като автор. Най-трудно е да осмислиш разликата между това от какво се нуждаеш и какво искаш. Проваляш се като автор, ако напишеш самостоятелен роман, който читателите завършват, имайки нужда от още нещо. Но не си се провалил, ако те просто искат да знаят какво се случва след това.

Кои книги би препоръчала на читателите като следващо четиво?

            „Къщата в лазурното море“ на Т. Дж. Клун – обичам я, невероятна, вълнуваща, красива книга. Тъкмо приключих „Смъртоносна академия“ на Наоми Новик – изумително начало на нова поредица. Нямам търпение да видя накъде ще поеме. А сега чета Felix Ever After от Kacen Callender и наистина ми харесва.

Интервюто е преведено от:

https://bookish.netgalley.com/exclusive-interviews/10/2020/ve-schwab-interview-the-invisible-life-of-addie-larue/

и

https://ew.com/books/author-interviews/ve-schwab-the-invisible-life-of-addie-larue/

Кой е бащата на „Господарят на слоновете“?

Учител по математика, който се превръща в любим детски писател. Това е Рене Пол Гийо, който се ражда в първите дни на миналия век – на 24 януари 1900 г. 64 години по-късно получава една от най-значимите награди за детска литература – „Ханс Кристиан Андерсен“, често наричана „малката Нобелова награда“. До днес Гийо е единственият френски писател удостоен с това огромно отличие.

Действието на повечето от книгите му се развива в Африка. Но Гийо прави този избор не само защото така историите стават по-увлекателни, но и защото истински обича този континент. Самият той живее в него повече от двайсет години и с книгите си разкрива пред френските деца една друга вселена, в която хора, животни и природа живеят в единство. Дали разказващи за горещите савани, дали за заледената тайга, книгите на Рене Гийо са преклонение пред природата, пред животинското царство, пред дивия живот. А това лято ви представяме една от тези книги – „Господарят на слонове“, която избрахме за специалната ни поредица „Европейски разказвачи“, приютяваща най-доброто от литературата за деца на континента. Преводът е дело на Златко Стайков.

Всъщност първоначално Гийо не мечтае за литературата. Напротив привличат го точните науки и той завършва университета в Бордо със специалност математика. Тогава възможностите му да вдъхновява децата и младите са чрез преподаване и той заминава за столицата на Сенегал – Дакар, където става учител по математика.

Животът в Сенегал толкова го впечатлява, че той е изпълнен от желанието да разкаже за този чуден свят на цветове, звуци и вкусове. Иска да го пренесе до френските деца, живеещи на един съвсем различен континент и неподозиращи за красотата на саваните, за дивите животни, за приказната природа.

Затова започва да пише вълнуващи истории, с които да покаже любимата си Африка на младите читатели.

На Гийо му е особено трудно, когато трябва да се откъсне от учениците си и да се завърне в Европа. Но когато започва Втората световна война, той изпълнява своя дълг и участва в освобождението на Франция.

След края на войната обаче отново се отправя към своя любим Сенегал, където продължава да пише своите романи за деца и юноши. До края на живота си публикува сто и двайсет вълнуващи книги. Сред тях най-любими на читателите стават „Екипажите на Петер Хил“, „Пантерата Кпо“, „Кирики и магическата стрела“, „Лъвицата Сирга“, „Принцът на джунглата“, „Шимпанзето Уоро“  и „Господарят на слоновете“.

През 1964 г. на български е преведена книгата му „Гришка и неговото мече“. Тази история обаче не води читателите в горещите страни, а много, много на север – в ледения Сибир. Там в заледената тайга момчето Гришка се сприятелява с черните мечки от планините Долгороборг.

Интервю с Ю Несбьо: „Ако ще играеш психопат, трябва да откриеш психопата вътре в теб“

Интервю с Ю Несбьо (по материали от норвежкия печат)

В най-новия си роман, озаглавен „Кралството“, норвежкият крал на криминалния роман разказва за двамата братя: Рой, автомонтьор,  домошар, който никога не е напускал родното село, и Карл, космополит, тръгнал да търси щастието си по широкия свят. Несбьо сполучливо обобщава сюжета с четири думи: „Двама братя. Една жена.“

За разлика от поредицата за Хари Хуле, в „Кралството“ действието се развива не в столицата Осло, а в неназовано норвежко село недалеч от град Нотуден. Самият Несбьо е прекарвал летните си ваканции при баба си и дядо си в градчето Молде в Западна Норвегия, а по-късно, когато Ю е на осем, родителите му се местят да живеят там. Животът в малките населени места не му е никак чужд.

„Имам двама братя и това ми помогна да изградя мъжките характери в романа – коментира писателят. – Но „Кралството“ в никакъв случай не е биографичен роман. И не отразява особеностите на моите отношения с братята ми.“

Несбьо, разбира се, допуска идеята за романа да е силно повлияна от смъртта на брат му, музиканта Кнют Несбьо, починал през 2013. И все пак той разглежда романа си по-скоро като „театрална пиеса“. А… 

Несбьо: … ако ще играеш психопат, трябва да откриеш психопата вътре в теб…

Интервюиращ: Това сигурно често Ви се налага, докато пишете?

Н: Да. С времето психопатът вътре в мен се разрасна неимоверно. В този роман използвам и емоционалния опит, който съм натрупал в отношенията с моите братя. Един вид, знам какво е. Колко силни могат да бъдат двама или трима братя, когато са сплотени. Но и колко душевно раним можеш да се чувстваш в отношенията с родните ти братя.

През 2013 година Несбьо губи по-малкия си брат Кнют, китарист в рок групата „Ди Дере“, футболист и водещ на спортно предаване в обществената телевизия.

Н: Всички идеи идват отнякъде. Често осъзнавам откъде съм почерпил определена идея чак след като книгата вече е издадена.

Понякога прозрението осенява Несбьо и след като книгата е преведена на други езици и му се налага да дава нова порция интервюта за чужди медии.

Н: И често тогава ми просветва откъде е дошъл материалът за романа – нещо, за което не съм си давал сметка по време на самото писане. Отношенията между братята в „Кралството“ не отразяват моите отношенията с братята ми, но, разбира се, налице са и паралели. Не изключвам да съм повлиян от смъртта на Кнют.

Събитията в живота на Несбьо – а и по света – имат склонността да се вмъкват тихомълком между кориците на книгите му, без той да го съзнава.

Н: Ютьоя, коронавирусът и така нататък. Ще намерят своето място върху белия лист под една или друга дестилирана форма. Но няма да фигурират в синопсиса. Просто така протича творческият процес при мен.

По-рано тази година Несбьо навърши шейсет години. Споделя, че не е посрещнал рождения си ден с особен ентусиазъм. На петдесетата си годишнина лесно намерил оправдания да омаловажи възрастта си. На петдесет човек не е стар. Но на шейсет? Сега вече изпитвал усещането, че аргументите му в полза на „младостта“ са се изчерпили. Сещал се как като млад възприемал шейсетгодишните като старци.

Писателят все пак споделя, че вече е надмогнал временната криза. И на шейсет, оказало се, не е никак зле. Колкото до смъртта, от малък мисли за нея.

Н: Не се страхувам от смъртта. Но ми се струва потискащо, че животът е толкова ненужно кратък.

Според него идеалната средна продължителност на човешкия живот е около 180 години.

Н: Логично е, като се има предвид колко дълго време ни отнема да се превърнем в цивилизовани хора. Да се научим да оценяваме живота и да му се наслаждаваме. Трябва да има разумно съотношение между времето, необходимо ни да усвоим тези умения, и времето, с което разполагаме, за да ги приложим на практика. Иначе логиката издиша.

И: Опишете двамата братя, с които читателите ще се срещнат в „Кралството“.

Н: Родителите им са починали. Повествованието се води от името на Рой, по-големия. Рой е меланхоличен самотник, останал в родното село. Карл, по-малкият брат, е общителен, екстроверт. Заминал е за САЩ да следва икономика. Баща им е научил Рой да се боксира и по време на селските вечеринки Рой е набил сума момчета, скочили на бой на брат му Карл, който – кога преднамерено, кога неволно – завърта главите на местните девойки. Карл е прилежен ученик и мечтае на едро, докато Рой си поставя по-постижими цели, поема отговорност – включително за брат си – и е по-праволинеен от двамата.

И: Блус легендата Джей Джей Кейл е важна част от „саундтрака“ към живота на Рой. Защо избрахте точно него?

Н: Джей Джей Кейл е своеобразен духовен двойник на Рой – кара го кротко, уважава традициите и не изпитва потребност един ден – или една песен – да бъде коренно различен от предходния.

И: Има ли голяма разлика между писането за провинциални жители и писането за жители на големия град?

Н: Всъщност няма разлика. Е, ако не носиш провинцията в кръвта си има риск, разбира се, да създадеш карикатурни, стереотипни образи. Част от провинциалните жители, естествено, отговарят на определена шаблонна представа; все пак карикатурата възниква въз основа на реални прототипи. Но отвъд това културните разлики между жителите на селата и градовете са много по-малки, отколкото бяха преди четиресет години, когато бях на двайсет.

И: Върху кой персонаж в книгата работихте с най-голямо въодушевление?

Н: Курт Улсен, местният ленсман, конте и залязла футболна звезда, е голяма скица. Пуши дори докато лежи в солариума. И си умира да разследва някое престъпление.

И: „Кралството“ е едновременно трилър и криминале, но централно място в книгата заемат дълбоките лични трагедии. Какъв творчески замисъл преследвахте, избирайки да опишете семейство Опгор?

Н: Често се чуват гласове, че държавата на всеобщото благосъстояние е иззела твърде голяма част от функциите на традиционното семейство и в резултат някога силните връзки между членовете на семейството са отслабени. Това обаче не важи за семейство Опгор. Те са традиционно селско семейство, в което лоялността към семейството е над всичко. Или, както се изразява бащата на Рой и Карл – „ние срещу абсолютно всички други“. Предаността към семейството е по-важна от морала. Поне при тях така стоят нещата.

„Кралството“ (изд. „Емас“, 2021) вече може да се намери по книжарниците в превод от норвежки на Ева Кънева.

Детският писател Ендре Люн Ериксен: „За да се превъзмогнат предразсъдъците, хората трябва да говорят за това, което ги притеснява“

Тази пролет ви срещаме отново с един от  най-талантливите писатели за деца от скандинавския север – Ендре Люн Ериксен, който вече е познат у нас с историите за двамата приятели Терие и Им (от „Питбул-Терие в атака“ и „Питбул-Терие в беда“, които издадохме преди няколко години). В новата му книга „Терорист в леглото“ талантът и проницателността на Ендре ни отвеждат в доста нестандартна посока и ни предизвикват да помислим за човешките предразсъдъци, за комичните недоразумения между хората от различни поколения, различни националности, различни вероизповедания и различен пол. И за това, колко много тези предразсъдъци ни пречат да осъзнаем колко си приличаме всъщност ние, хората. Романът е част от специалната ни поредица „Европейски разказвачи“, която приютява най-доброто от литературата за млади читатели на континента. „Терорист в леглото“ – най-новото попълнение към награждаваната колекция – получи наградата „АРК“, гласувана от 10 000 норвежки деца, а на български я четем в превод на Ева Кънева.

Ендре споделя за книгата си „Терорист в леглото“:

„Всеки човек се сблъсква със собствени мисли, които са поне малко расистски. „Терорист в леглото“ е за Адриан – малко момче без приятели. Един ден той открива друго момче в гората и го завежда вкъщи. Името му е Али, страда от загуба на паметта и вероятно идва от близкия бежански център. Адриан го скрива в стаята си, за да предотврати това да го върнат обратно в страната му. Той мисли, че се държи добре и е толерантен, но се оказва, че има много предразсъдъци. Като повечето хора. Всеки има расистски мисли, дори и най-големите анти-расисти. Съдим хората по външния вид и ги поставяме в категории. Ако си на самолет и видиш някой, който изглежда като арабин, въображението ти ще се развихри. Почти не се осмелявах да летя след 11-и септември.“

Ендре вярва, че за да се отървем от предразсъдъците, на първо място трябва да признаем, че изобщо ги имаме. Не всеки се осмелява да признае или дори повярва, че съди хората.

„В книгите си включвам теми като детската престъпност и хуманното отношение към децата. Завъртам нещата, за да стане ясно, че зад всичко това винаги се крие нещо повече. Често използвам собствените си предразсъдъци, но ги правя дори по-силни.“

След 11-и септември „терор“ се е превърнала в често използвана дума в медиите. Това плаши Адриан и вероятно много други деца по същия начин, по който поколението на Ериксен се е бояло от заплахата за ядрена война през 80-те.

Ендре разказва, че когато трябва да преминеш през охраната на летището и конфискуват бутилката ти с вода, а децата чуят, че може да се направи бомба от течност, е напълно нормално да са уплашени. Мислят си, че някой може да взриви самолета.

Той изтъква, че възрастните също се страхуват от тероризъм, а това плаши и децата:

„Не мисля, че решението е да се преструваме, че не съществува. Трябва да говорим за това и да се изясни, че почти никой не е застрашен от тероризъм. Статистически е по-вероятно да участваш в пътен инцидент или да спечелиш от лотарията.

За да се превъзмогнат предразсъдъците, хората трябва да говорят за това, което ги притеснява. Повечето хора са добри. Трябва да се срещнете и да се опознаете. Ако опознаеш мюсюлманин, ще разбереш, че те са много повече като нас, отколкото си мислиш.“

Ериксен е пътувал много заради книгите си и винаги го е изумявало това, че хората са еднакви, независимо къде живеят.

„Странното е колко си приличате, а не колко различни сте.“

„Невидимият живот на Ади Лару“ от В. Е. Шуаб – откъс

„Невидимият живот на Ади Лару“ е най-възхитителният роман на В. Е. Шуаб досега и се превърна в абсолютна сензация и в една от най-обичаните и коментирани книги на 2020 година. Шуаб вече е известна у нас с поредиците си „Цветовете на магията“ и „Чудовищата от Искреност“, с които е спечелила милиони читателски сърца.

Запознайте се с Ади:

***

Вийон-сюр-Сарт, Франция

29 юли 1714-та година

8

Аделин искаше да бъде дърво.

Да расте волно и надълбоко, да принадлежи единствено на земята под нозете ѝ и на небето горе – като Естел. Необичаен живот, навярно малко самотен, но пък само неин. Ще остане при себе си.

Ала ето какви опасности крият места като Вийон.

Едно мигване и годината я няма.

Още едно и се изнизват пет.

Прилича на кухина между камъни, това село, голямо точно толкова, колкото да побира изгубени неща. Място, където времето се подхлъзва и се размазва, където месецът, годината, животът се стопяват безследно. Хората се раждат и погребват на стотина крачки околовръст.

Аделин мечтаеше да бъде дърво.

Но се появиха Роже и Полен. Заедно от деца, после съпрузи, после Полен умира. Докато се огледаш, и край.

Тежка бременност, мъчително раждане, двама покойници вместо един нов живот.

Три дечица вместо четири братчета и сестричета. Преди пръстта да се слегне над гроба, Роже си потърси нова съпруга, майка за децата му, втори живот, платен с единствения, даден на Аделин. 

Тя каза „не“, разбира се.

На двайсет и три е, твърде възрастна за женитба.

Двайсет и три, една третина от живота ѝ вече е погребана.

На двайсет и три – подарена като расова кобила на мъж, когото не обича, не желае и дори не познава.

Каза „не“ и разбра колко струва тази дума. Научи, че по примера на Естел се е врекла на селото, а селото има нужда от нея.

Майка ѝ каза, че е дълг.

Баща ѝ каза, че е милост, макар Аделин да не разбра за кого.

Естел не каза нищо, защото знаеше, че не е честно. Знаеше какъв е рискът да си жена и да се вречеш на родното си място вместо на един човек.

Аделин искаше да бъде дърво, ала хората дойдоха, размахали секира.

Дадоха я.

Будува цяла нощ преди сватбата. Мисли какво е свободата. Мисли за бягство. Да открадне коня на баща си, макар да знае, че това е лудост.

Чувства се достатъчно луда да го стори.

Но не. Решава да се моли.

Моли се още от деня на годежа, разбира се. Даде половината си притежания на реката; другата половина зарови из нивите и по буренясалия глинест склон, където селото среща гората. Сега няма нито време, нито дарове.

Лежи в мрака и върти дървения пръстен, провесен на кожена връв. Изкушава се да излезе и да се помоли навън, в дълбините на нощта. Спомня си обаче страховитото предупреждение на Естел за онези, които ще се отзоват. Сплита длани и се моли на майчиния Бог. Моли за помощ, за чудо, за изход. После, в най-тъмната доба, се моли Роже да умре. За всякакъв път за бягство.

Веднага изпитва чувство на вина, преглъща вината и я стаява в гръдта си. И чака.

Денят се сипва. Облива полята като рохко яйце.

След безсънната нощ Аделин се измъква от къщата. Преди да се развидели съвсем, прекосява поляната отвъд зеленчуковата градина. Росата наквасва полите ѝ, дърпа я надолу. Ади стиска любимия си молив. Не иска да го дава, но няма време, няма дарове.

Забива молива във влажната земя. Натиска го надолу.

– Помогнете ми – шепне на стръкчетата трева, посребрени от изгрева. – Знам, че сте тук. Знам, че ме чувате. Моля ви. Спасете ме.

Тревата е просто трева, вятърът е вятър. Никой не ѝ отговаря дори когато притиска чело в пръстта и ридае.

У Роже няма нищо сбъркано.

Ала няма и нищо правилно. Кожата му е восъчна, русата коса – оредяла, гласът – хриплив. Докосва ръката ѝ с безжизнена длан, привежда се и я облъхва със застоял дъх.

А Аделин? Тя е зеленчук, престоял твърде дълго в градината; кората му е изсъхнала, вътрешността – спечена. Окапал зеленчук, случайно изкопан с мотика от пръстта и сготвен от немай къде.  

– Не искам да се омъжа за него.

Пръстите ѝ се впиват в буренясалата земя.

– Аделин!

Майка ѝ я вика, все едно е крава, отлъчила се от стадото.

Ади се изправя бавно, черупка, пълна с гняв и скръб. Влиза в къщата и майка ѝ забелязва само зацапаните с кал ръце. Заповядва ѝ да се измие. Аделин изстъргва пръстта изпод ноктите си, тресчиците под кожата я жилят по-милостиво от майчиния глас.

– Какво ще си помисли съпругът ти?

Съпруг.

Дума, по-тежка и по-студена от воденичен камък. 

Майка ѝ цъка с език:
– Няма да си толкова вятърничава, щом децата ти се обесят на шията.

Аделин си представя Изабел с двете момченца, вкопчени в полите ѝ. Трето се пече в огнището. За две години изглежда остаряла с десет. Все е изморена; вместо бузи, зачервени от смях, сега по лицето ѝ има хлътнатини.

– Добре ще ти се отрази да си къщовница – отсъжда майка ѝ.

Денят изтича по-бързо от изречение.

Слънцето пада като сърп.

Аделин чува свистенето на острието, докато майка ѝ сплита косите ѝ в корона и ги украсява с цветя вместо с бисери. Роклята е семпла и лека, ала я затиска с тежестта на броня.

В гърлото ѝ напира крясък.

Стиска дървения пръстен, сякаш да запази равновесие.

– Ще го свалиш преди церемонията – разпорежда се майка ѝ.

Аделин кимва, ала пръстите ѝ се сключват още по-трескаво около дървения овал.

Посипан със стърготини, баща ѝ идва от плевнята. Мирише на смола. Кашля тихо, все едно в гърдите му похлопват семенца на кратунка. Хриповете клокочат от година в гърлото му, но той не им позволява да говорят за това.

– Готова си?

Въпросът му е глупав.

Майка ѝ говори за сватбената вечеря, сякаш вече е дошла и заминала. Аделин поглежда през прозореца към гаснещото слънце. Не слуша думите, но долавя отривистия, почти отмъстителен тон. Дори в очите на татко ѝ има известно облекчение. Дъщеря им се е опитала да си проправи собствен път, ала сега нещата си идват на мястото. Залутаният живот тръгва в отъпкания коловоз.

Къщата е гореща. Въздухът – тежък и неподвижен. Аделин не може да диша.

Най-после църковната камбана зазвучава – глух погребален звън.

Аделин се изправя на крака.

Баща ѝ докосва ръката ѝ.

Лицето му е тъжно, ала хватката – крепка.

– Ще заобичаш съпруга си – казва ѝ.

Думите очевидно са пожелание, не обещават нищо.

– Ще бъдеш добра съпруга – натъртва майка ѝ и нейните думи са заповед, не пожелание.

Естел се появява на прага, облечена в траур. И защо не? Нали тя я учеше да мечтае на воля, разказваше ѝ за капризни богове, напълни ума ѝ със свобода, раздуха искрите на надеждата, вдъхна ѝ вяра, че владее живота си.      

Светлината зад побелялата глава на Естел се разводнява. Има още време, казва си Аделин, но минутите отлитат все по-бързо с всяка глътка въздух.

Времето – колкото пъти е чувала да го описват като пясък в стъкло, стабилно, неизменно. Каква лъжа! Тя го усеща как се устремява срещу нея, как я връхлита.

Ужасът бие барабан в гърдите ѝ. Отвън пътеката е една-единствена черна линия, права и тясна към площада. В другия край дебне църквата, бледа и вкочанена като надгробен камък. Аделин знае – пристъпи ли вътре, няма да излезе.

Чака я бъдеще, по-бързотечно от миналото, ала по-лошо, защото няма да има свобода, а брачно ложе и смъртен одър, и навярно родилни мъки между тях. Ще умре, без да е живяла.

Няма да има Париж.

Нито зеленоок любим.

Нито мореплаване до далечни земи.

Нито непознати небеса.

Никакъв живот извън това село.

Изобщо никакъв живот.

Освен ако…

Аделин се изскубва от бащината ръка. Спира на пътеката.

Майка ѝ я поглежда смръщена. Да, дъщеря ѝ иска да избяга, но знае, че не може.

– Подготвих подарък за съпруга ми – казва Аделин; умът ѝ се завихря. – Забравих го вкъщи.

Майка ѝ омеква; одобрява.

Баща ѝ се напряга; подозира.

Очите на Естел се присвиват многозначително.

– Отивам да го взема – продължава Ади.

Извръща се.

– Ще дойда с теб – казва баща ѝ и сърцето ѝ пропуска такт.

Естел протяга длан да го спре.

– Жан – подхваща коварно, – Аделин не може да е твоя дъщеря и негова съпруга. Голяма жена е, не е дете, та да вървиш подире ѝ.  

Той намира очите на Ади и предупреждава:
– Побързай.

Аделин вече тича.

Обратно по пътеката, през вратата, в къщата, към отворения прозорец отзад. После през поляната, към далечната редица дървета. Гората бди в източния край на селото, точно срещу слънцето. Вече е заметната със сянка, но Аделин знае, че има още светлина, има още време.

– Аделин? – вика баща ѝ, но тя не поглежда назад.

Прекрачва прозореца; рамката захваща сватбената рокля. Не успява да спре бегълката.

– Аделин? Аделин!

Гласовете се носят зад нея, но отъняват с всяка крачка. Скоро Ади се стрелва между дърветата и се строполява на колене върху спечената лятна пръст.

Стиска дървения пръстен, усеща липсата му още преди да изхлузи кожената връв през глава. Не иска да го жертва, ала вече е дала всичко, а никой бог не ѝ е отговорил. Има само това. Светлината гасне, селото ехти, тя трябва да избяга.

– Моля ви – гласът ѝ глъхне. – Готова съм на всичко – шепне и заравя пръстена в покритата с мъх земя.

Дърветата роптаят, после стихват, сякаш и те чакат. Ади се моли на всеки бог в гората, който би я чул. Това не е нейният живот. Невъзможно е. Трябва да има друг.

– Отговорете ми – моли се тя.

Влагата се пропива в сватбената рокля. Ади стиска клепачи и напряга слух. Чува единствено своя глас и своето име, подето от вятъра. Виковете отекват в ушите ѝ като разтуптяно сърце.

– Аделин…

– Аделин…

– Аделин…

Тя обронва глава, забива пръсти в земята и крещи:

– Отговорете ми!

Тишината ѝ се присмива.

Цял живот е живяла тук, а никога не е чувала по-онемяла гора. Кръвта ѝ се смръзва. Не знае дали студът идва от дърветата или от собствените ѝ кости, отказали се от битката. Очите ѝ са затворени и сигурно затова не вижда, че слънцето е потънало зад селото и здрачът е изтлял в мрак.

Аделин не спира да се моли. Не вижда нищо.

                   ***

Вийон-сюр-Сарт, Франция

29 юли 1714-та година

9

Звукът най-сетне идва. Глух грохот, дълбок като далечна гръмотевица.

Смях, мисли си Аделин, отваря очи и вижда – късно – че светлината е помръкнала.

Вдига глава. Не забелязва нищо.

– Ехо?

Смехът се сгъстява в глас, някъде зад нея.

– Недей да коленичиш. Покажи ни се изправена.

Тя става, залита, обръща се. Срещу ѝ има само тъмнина, заобикаля я от всички страни – безлунна нощ след бягството на лятното слънце. Тогава Аделин разбира грешката си. Разговаря с един от боговете, за които е предупредена.

– Аделин? Аделин?

Ехото донася гласове от селото, изнемощели и далечни повеи.   

Тя присвива очи към сенките сред дърветата. Не различава силует. Не открива бог. Чува само гласа, близък като лъх върху лицето ѝ.

– Аделин, Аделин – повтаря присмехулно. – Викат те.

Тя се обръща. Отново не открива нищо сред гъстите сенки.

– Покажи се – заповядва с глас, по-чуплив от суха клонка.

Нещо досяга рамото ѝ, обхваща леко талията ѝ, обгръща я любовно. В гърлото на Аделин засяда буца.

– Какво си ти?

Допирът на сянката се отдръпва.

– Какво съм? – в кадифения глас пак има насмешлива нотка. – Зависи в какво вярваш.

Гласът се множи, шумоли в клонака и се прокрадва над мъха, разгъва се и накрая е навсякъде.

– Кажи ми, кажи ми, кажи ми – повтаря като ехо. – Аз съм дявол, дявол или мрак, мрак, мрак? Аз съм чудовище, чудовище или бог, бог…

Сенките в гората се разместват, събират се като буреносни облаци. После се уталожват и вече не са димни струи, а отчетливи линии. Оформят мъжки силует, откроен от светлината на фенерите в селото.

– Или съм това?

Гласът се излива от съвършени устни; смарагдови очи искрят под черни вежди; черна коса засенчва челото на познато лице. Аделин го извиквала наяве хиляди пъти, с молив, с въглен, с мечтание.

Пред нея стои странникът.

Нейният странник.

Знае, че е заблуда – сянката се представя за мъж. Ала дъхът ѝ секва. Мракът свежда глава да се огледа. Вижда се сякаш за пръв път и изглежда се харесва.

– А, значи момичето все пак вярва в нещо. – Зелените очи се вперват в нея. – Е, призова ме и аз дойдох.

Никога не се моли на боговете, които се отзовават в мрака.      

Аделин знае – наистина знае – но само той е откликнал. Единственият, пожелал да ѝ помогне.

– Готова ли си да платиш?

Да плати.

Цената.

Пръстенът.

Аделин се свлича на колене, опипва трескаво земята и намира кожената връв. Дръпва и освобождава пръстена.

Поднася го на тъмния силует – светло дърво, зацапано с кал – и той пристъпва по-близо. Една стъпка и е тук, запълва полезрението ѝ. Обхваща пръстена с длан и погалва Аделин по бузата. Палецът му докосва луничката под окото, крайчеца на съзвездието.

– Скъпа моя, не търгувам с дрънкулки.

Дървеният овал се разпада в ръката му и се стопява като дим. Задавен звук се изтръгва от устата на Ади. Болезнено е да изгуби пръстена, още по-болезнено – да го види изтрит от лицето на света като петънце от кожа. Ала ако пръстенът не стига, какво е нужно тогава?

– Моля те, бих дала всичко…

Ръката на сянката не се отлепя от бузата ѝ.

– Мислиш, че искам нещо – той повдига брадичката ѝ. – Но за мен има само една разменна монета. – Пристъпва още по-близо, зелените очи са невъзможно ярки, гласът – по-мек от кадифе. – Търгувам с души.   

Сърцето на Аделин се преобръща.

В ума ѝ изплува картина. Майка ѝ е коленичила в църквата, моли се на Бог. Сменя я друга – баща ѝ разказва истории за желания и загадки. После се сеща за Естел, която вярва само в дървото над заровените кости. За нея душата е зърно, върнато в пръстта. Ала именно тя я предупреди да се пази от мрака.  

– Аделин, тук съм – напомня ѝ мракът; името ѝ се изплъзва като мъх между зъбите му. – Кажи ми защо.

Толкова дълго е чакала да ѝ отговорят, да я попитат, че първо думите ѝ убягват.

– Не искам да се омъжа.

Чувства се съвсем дребна, докато произнася думите. Целият ѝ живот е смален, нищожен. Вижда същата присъда в очите на мрака. Това ли е всичко?, присмиват се те.

Не, не е само това. Повече е, разбира се.

– Не искам да принадлежа на другиго – изрича тя с внезапен плам. Думите са широко разтворена врата и останалото се излива отведнъж: – Искам да принадлежа само на себе си. Да бъда свободна. Свободна да живея и да намирам собствен път, да обичам или да предпочета самота. Да бъде мой избор! Изморих се да нямам избор, да се страхувам от годините, изтичащи под краката ми. Не искам да умра както съм живяла, защото това не е никакъв живот. Аз…

Сянката я прекъсва нетърпеливо.

– Какъв е смисълът да ми изреждаш какво не искаш? – Плъзва ръка по косата ѝ, заравя пръсти в кичура на тила ѝ, придърпва я към себе си. – Кажи ми най-силното си желание.

Аделин вдига глава.

– Искам шанс да живея. Да бъда свободна.

Отново си представя годините, изтичащи между пръстите ѝ.

Едно мигване и половин живот изчезва.

– Искам време!

Зелените му очи се втренчват в нейните; менят оттенъка си – ту пролетна трева, ту лятно листо.

– Колко?

Умът ѝ се задвижва трескаво. Петдесет години. Сто. Всичко ѝ се струва малко.

– Ах… – Мракът прочита мълчанието ѝ. – Не знаеш. – Зелените очи потъмняват. – Искаш безгранично време. Искаш свобода без правила. Искаш да живееш без никакви окови. Да следваш своите желания.

– Да – кимва Аделин; дъхът ѝ секва от вълнение.

Изражението на мрака обаче се вгорчава. Ръката му се отдръпва от кожата ѝ. Мигом той вече не е до нея; стои облегнат на дърво на няколко крачки навътре в гората.

– Отказвам да изпълня желанието ти – казва.

Аделин се стъписва.

– Как? – Стигнала е дотук, дала е всичко каквото има, взела е решение. Не може да се върне в този свят, в този живот, в това настояще и минало без бъдеще. – Нямаш право да откажеш.

Едната му тъмна вежда се повдига. По лицето няма и следа от усмивка.

– Не съм джин, длъжен да изпълнява капризите ти. – Отстъпва от дървото. – Нито съм красив горски дух, склонен да върши услуги срещу овехтели дрънкулки. По-силен съм от вашия бог и по-стар от вашия дявол. Аз съм мракът между звездите, аз съм корените в земята. Аз съм обещание и възможност. Аз определям правилата на всяка игра, подреждам мозайката и решавам кога да играя. И сега казвам не.

Аделин? Аделин? Аделин?

Отвъд дърветата светлините приближават. По поляната блещукат факли. Търсят я.

Мракът поглежда през рамо.

– Прибирай се вкъщи, Аделин. Примири се с дребнавия си живот.

– Защо? – тя улавя умолително дланта му. – Защо ми отказваш?

Той прокарва пръсти по бузата ѝ – жест, кротък и топъл като дим от домашно огнище.  

– Не давам милостиня. Искаш твърде много. Колко години ще ти стигнат? Докога ще чакам да получа своето? Не, сключвам сделки с краен срок. Ти не ми го предлагаш.

Ще се връща безспир към този момент. 

С безнадеждност, разкаяние, скръб и самосъжаление. С необуздан гняв.

Тук и сега обаче тя вижда само мъждукащите факли на Вийон и зелените очи на странника, нейния бленуван любим. Вижда как пътят ѝ за бягство се изплъзва заедно с допира на дланта му.  

– Искаш край – казва тя. – Тогава вземи живота ми, когато му се наситя. Вземи душата ми, когато вече не я искам.

Мракът накланя глава. Заинтригуван е.

Усмивка – същата като в картините ѝ, крива усмивка, пълна с тайнственост – трепти върху устните ми. После той я притегля към себе си. Любовна прегръдка. Той е дим и кожа, въздух и кости. Устните му докосват нейните и най-напред тя вкусва кръговрата на сезоните, момента, когато здрачът се превръща в нощ. Целувката му става по-дълбока. Зъбите му се впиват в горната ѝ устна. В удоволствието има болка, последвана от вкус на кръв по езика ѝ.

– Готово – прошепва той.

Светът почернява и тя пропада. 

Семейство журналисти пише реалистичен и брутален трилър за съвременна Дания

От миналата седмица по българските книжарници вече можем да намерим „Свирепа зима“ – новият бестселър на Дания, който поставя началото на поредицата за полицейското дуо Юнкер и Кристиансен. Авторите пък са популярна двойка журналисти и това е първият им роман, но опитът им с думите е очевиден. Според датските медии двамата са написали реалистичен и брутален роман за съвременна Дания, достоен да се нареди сред най-добрите примери на криминалния жанр.

В дебюта си семейството журналисти Ким Фебер (р.1955) и Йени Педерсен (р. 1968) засягат особени наболели теми като тероризъм, миграционен натиск, ксенофобия, институционално бездействие, задкулисие. И двамата познават отлично актуалната обстановка в Дания. Ким е дългогодишен журналист в най-големия датски вестник „Политикен“, където отразява политическите и културните новини, а Йени – криминална и съдебна репортерка и водеща на новините в телевизионния канал „ТВ 2“. Освен това Йени Педерсен е работила в отдела по документалистика към датската кинокомпания „Нурдиск Филм“, а през 2020 година читателите на известно датско списание я избират за „Водещ на новините на годината“. Понастоящем Йени води „Добро утро“ – развлекателен телевизионен сутрешен блок. През 2019 година романът „Свирепа зима“ е номиниран за Наградата за дебют на BogForum – най-голямото книжно изложение в Дания. През 2020 година „Свирепа зима“ е отличен с Наградата за дебют на Датската криминална академия.

Интервюто с авторите, което преводачката на „Свирепа зима“ Ева Кънева преведе за вас, взе Хеле Скоу Вакер.

  • Как решихте да пишете в съавторство?

Преди две години Ким започна да скицира литературен образ, който впоследствие се превърна в Юнкер, петдесет и осем годишен полицейски комисар и главен персонаж в романа „Свирепа зима“. В определен момент черновата на Ким започна да придобива облика на криминален роман и ни се стори естествено да го превърнем в съвместен проект. Йени има осемнайсет години стаж като криминална репортерка и разполага с широк кръг от професионални контакти – полицаи, адвокати, бивши и настоящи престъпници; все хора, от чиято компетентност бихме могли да се възползваме. Освен това двамата обичаме да сме ангажирани с общи проекти.

  • Какви възможности дава криминалният жанр и защо избрахте да пишете именно криминален роман?

Едва ли съществува друг литературен жанр – освен може би приказката, – в който връзката между автора и читателя да е толкова неразривна. В криминалния роман създаваш герой – в нашия случай са двама, – когото разбираш и с когото се отъждествяваш – и го сблъскваш с проблеми и премеждия, които той трябва да преодолее и да надмогне, преди – вече помъдрял и евентуално постигнал лично усъвършенстване – да препусне към залеза (и към нови проблеми и нови премеждия). Криминалето е достъпен начин за разказване на истории, познат на всички ни, например от приказките, които са ни чели като малки, начин, стар колкото човешкия стремеж към разказването на увлекателни истории. В този жанр важат малко на брой и понятни правила, но модерният криминален роман дава и възможност да изпробваш традиционните граници за приемливото и допустимото, без да отблъснеш читателя. Привлече ни възможността да проверим дали можем да използваме журналистическия си опит в рамката на криминалния жанр. И – не на последно място – от години четенето на криминалета ни е любимо занимание.

  • Кое ви вдъхнови да напишете „Свирепа зима“?

Всъщност всичко започна с двамата главни герои: Юнкер и Сине. Петдесет и осем годишен мъж, който трудно изразява чувствата си, започва да предусеща края на трудовия си живот, а и на живота си въобще, и освен това е принуден да се грижи за дементния си баща, с когото винаги е бил в обтегнати отношения. И четиресет и две годишна жена, екстровертна натура, белязана от жестоко посегателство, която се преработва и усеща как не живее пълноценно. И двамата са разследващи полицаи, отлични професионалисти. После обсъдихме как бихме могли да свържем три събития: мащабен терористичен атентат в Копенхаген, убийство в провинциално градче и умишлен палеж в бежански център. Накрая добавихме някои факти от реални криминални случаи, които Йени знае покрай работата си, и няколко исторически събития от четирийсетте години на XX век и разбъркахме добре. И се получи добра комбинация.

  • Как си поделихте работата по романа?

Най-общо казано: в продължение на часове дни наред, над кухненската маса, обсъждахме сюжета и развитието на отделните персонажи. Йени отговаряше главно за образа на Сине и за епизодите с участието на Сине. Освен това Йени, така да се каже, „подправи“ художествената измислица с факти от реални събития. Ким, както споменахме, работеше по образа на Юнкер. Накрая Ким написа целия роман, свързвайки логически отделните части, така че парчетата да се свържат в хармонична цялост. Дано сме успели.

  • На кои теми в романа да обърнат внимание читателите?

В никакъв случай не искаме да размахваме назидателно пръст. Изцяло от читателите зависи какво ще извлекат от повествованието. Една от темите в „Свирепа зима“  очевидно е страхът от остаряването и от самотата. Както мнозина наши връстници, прехвърлили петдесетте, и ние си даваме сметка, че вече сме изживели по-голямата част от живота си. На какво да посветим остатъка? Сгрешили ли сме в избора си? Правилно ли сме подреждали житейските си приоритети? И Сине, и Юнкер размишляват върху тези нелеки въпроси.

  • Имате ли сходни черти с героите си?

Роднините, приятелите, а също и познатите ни сигурно ще открият наши черти в героите ни. Сине никак не си поплюва, но е и много чувствителна. Бурно се възмущава от несправедливостта и взема присърце нещастието на околните. В това отношение двете с Йени много си приличат. Колкото до Юнкер, този застаряващ мълчаливец и язвителен многознайко с мания да контролира на моменти силно напомня Ким.

  • Какво се надявате да донесе „Свирепа зима“  на вашите читатели?

Най-вече приятно развлечение. И симпатия към главните герои в романа. Дори на моменти да им се ядосват и да ги упрекват за грешките им, да ги обикнат и да ги разберат. Именно това сме извлекли ние от купчините криминални романи, които сме изчели. И двамата сме забравили сюжета, но помним главните герои и техните малки странности.  Минаха много години, откакто, да речем, четохме за Мартин Бек на Шьовал и Вальо и за Курт Валандер на Хенинг Манкел, но все още помним тях и голяма част от премеждията, които ги сполетяват в книгите.

  • Да очакваме ли още ваши романи?

Надяваме се. Вече работим по втория си роман, продължение на „Свирепа зима“. Дали ще се получи дълга поредица, зависи от това, как читателите ще възприемат „Свирепа зима“. Бъдещето ще покаже.*

*Вторият роман за дуото Юнкер и Кристиансен вече е факт – оригиналното заглавие е “Satans sommer”.

Писателката Сара Енгел: „Разискването на тежки теми в литературата е проява на загриженост“

Решихме да започнем февруари с една много специална книга със страшничко заглавие – „21 начина да умреш“. Толкова начини да отнеме живота си открива 15-годишната Стела, защото е загубила всяка надежда и желание да се бори след масиран тормоз в училище и в социалните мрежи. В крайна сметка тя се оказва много по-силна, отколкото е предполагала, но пътят ѝ до това осъзнаване и изобщо ситуацията, в която се намира, заслужават да бъдат разказани, четени, обсъждани. Защото са болезнено реални.

Книгата е изключително завладяваща и за това благодарим на Сара Енгел, едно от най-разпознаваемите имена на тийн литературата в Дания. Сара има дълбок усет как да пише за важни, проблемни теми, поднасяйки ги съвсем правдоподобно, но и с надежда. Тя има и много какво да разкаже, затова преводачката на книгата Ева Кънева проведе интервю с нея:

Как те осени идеята за този завладяващ роман?

Идеята ме споходи една вечер, докато гледах телевизия. Излъчиха репортаж за петнайсетгодишно момиче, подложено на такъв психотерор от връстниците си, че накрая посегнало на живота си. Бях дълбоко покъртена от историята на този безсмислено погубен живот и не можах да си я избия от ума. Дни наред се питах как ли се е чувствало това момиче в часовете, преди да вземе фаталното решение. Представях си как се чувстват родителите ѝ, съучениците ѝ и така нататък. Така в главата ми започна да се оформя фабула.

Трагичната смърт на това момиче превзе мислите ми и потърсих цялата история в Гугъл. Това още повече ме обвърза емоционално със случая. Докато сърфирах из мрежата, за свой ужас отрих колко много подобни случаи има по света: младежи, подложени на жесток психически тормоз, в даден момент не виждат друг изход освен самоубийството. В този миг реших, че просто съм длъжна да напиша тази книга.

Често именно такъв е поводът да започна нова книга. От една страна, конкретно събитие успява да ме развълнува, от друга, изпитвам желание да акцентирам върху тема табу, на която не се обръща достатъчно внимание.

И така, започнах да чета за кибертормоза и се роди историята за Стела.

Смяташ ли, че за да бъдеш аутсайдер, е нужна смелост? Човек сам ли решава да се отлъчи от групата, или по-скоро обстоятелствата изиграват ключова роля?

Човекът е стадно животно и у нас е изконно заложен стремежът да бъдем приети от другите. Съзнателният избор да се отлъчиш от стадото изисква голяма смелост.

В преобладаващата част от случаите обаче, поне според мен, хората се превръщат в аутсайдери заради неблагоприятно стекли се обстоятелства, а не защото сами са го пожелали.

Тези обстоятелства биха могли да бъдат културни специфики, събития, разместили йерархията в даден колектив, или просто фактът, че у някои общности отстраняването на членове, чието поведение не се вписва докрай в груповите норми, подсилва чувството за сплотеност. Затова на този тип общности им е необходимо да нарочат някого за аутсайдер, та да се повиши емоционалната сплотеност на групата.

Имаш ли деца? Как би реагирала, ако откриеш, че синът или дъщеря ти чете за самоубийства в интернет?

Имам две деца. Бих се изплашила, шокирала и разстроила, но и бих се зарадвала, задето съм го установила, защото това би ми дало възможност да обсъдя темата с тях. Изследвания показват, че самоубийството може да бъде предотвратено, ако за него се говори открито. Често суицидните мисли се дължат не на желание наистина да умреш, а на желание за промяна. Мислещият за самоубийство по-скоро иска да спре болката, отколкото да сложи край на живота си. В този смисъл един разговор какво стои в основата на тези мисли, би могъл да промени нещата. С две думи, получи ли навременна помощ, човек може да се избави от мислите за самоубийство.

Работила си в дом за лечение на болни от шизофрения и различни зависимости. Как успяваше да се справиш със стреса? Какво научи от контактите си с психично болни пациенти?

Работата ми в тази институция беше тежка най-вече защото се сблъсквах с толкова много нещастни съдби. С хора, принудени да се борят всеки ден, за да се върнат към нормалния живот. Затова пък се научих да ценя малките неща в живота – и във всекидневието на пациентите, и в собствения ми живот. Да се радвам на съвсем дребни победи, на общуването с хора, на природата, на чаша хубаво кафе, на дружен смях.

Покрай тази работа научих много за нас, хората. Колко крехка е нашата психика и същевременно каква сила се таи в нас.

Работила си като тълкувателка на сънища, като копирайтър в рекламна агенция, като танцьорка, като четец на еротични новели, като пекарка на гофрети в увеселителния парк „Тиволи“… Как стана професионална писателка?

Страстта ми към писането съществува, откакто се помня. Още в детската градина се научих да чета и да пиша и започнах да съчинявам първите си кратки разказчета. През 2009 година излезе дебютната ми книга. Тогава все още упражнявах и друга професия, но доходите от писателската ми дейност постепенно се увеличиха и в даден момент можех да си позволя да престана да работя друго за пари. Седмата ми издадена книга, „21 начина да умреш“, се превърна в моя литературен пробив и оттогава се издържам само от книгите си. От януари 2015 година съм професионална писателка. В Дания романът „21 начина да умреш“ бързо се превърна в бестселър и дори днес, през 2020-а година, е сред най-продаваните ми книги. Изключително щастлива и благодарна съм, че превърнах най-голямата ми страст в моя професия и че историята за Стела даде последния, решителен тласък за сбъдването на мечтата ми.

 С какво всъщност се занимава един тълкувател на сънища?

Помага на хората да разкодират сънищата си. Понякога сънищата изглеждат чудновати и объркващи, но всъщност ни дават доста ясна представа за вътрешния ни свят; за чувства и мисли, които вероятно изтласкваме в съзнателния си живот наяве. Затова тълкуването на сънища може да подпомогне личностното развитие и е забавен начин да се опознаеш по-добре. Както е казал бащата на психоанализата Зигмунд Фройд: „Сънищата са царският път към несъзнаваното“.

В едно свое интервю казваш, че ако не обсъждат с децата си тежки теми като самоубийството, самонараняването и депресията, родителите оставят вакуум, който интернет веднага запълва. Тема табу ли е самоубийството в Дания?

Самоубийството определено е тема табу в Дания. Същото важи и за самонараняването, за неприятелското следене и за други теми, които засягам в моите романи за подрастващи.

И тук възниква въпросът допустимо ли е да се пише на толкова болезнени теми, когато става дума за юношеска литература. Често съм се питала същото, защото всеки родител повече от всичко иска да пощади децата си от жестокостите в живота. Уви, това е невъзможно, защото проблемите не изчезват, като си затваряме очите. И ако ние, възрастните, не намерим смелост да повдигнем тези деликатни теми, оставяме младежите сами с въпросите и объркването им и те най-вероятно ще постъпят, както постъпих аз след гореспоменатия потресаващ случай на психично насилие над младо момиче: ще влязат да ровят в интернет.

Проблемът с мрежата е, че там проблемите рядко се представят нюансирано и с грижа за читателя. Обратното, там гъмжи от скандални публикации и стряскащи снимки, а в затворени групи и чатове често възникват общности, където членуващите се подкрепят в самоунищожителните си пориви.

Затова смятам, че разискването на тежки теми в литературата е проява на загриженост. То представлява начин да признаем реалността на подрастващите и да им помогнем да изразяват мъчителни чувства и мисли. В книгите разполагаме с достатъчно време да общуваме, да представим един или друг щекотлив въпрос от различни гледни точки и – не на последно място – да разпръснем мрака с лъч надежда.

Може ли литературата да играе ролята на противотежест/противовес на интернет сайтове, канали в YouTube и форуми, където тийнейджърите споделят суицидните си мисли?

По мое мнение литературата е най-добрият противовес. В интернет всичко е много динамично. Нашето всекидневие протича много забързано. Литературата ни призовава да забавим темпото. В нейното поле има време за размисъл, за вдълбочаване/вникване, за нюансиране.

В този смисъл книгите играят важна роля в разискването на сериозни теми като психичния тормоз в училище и самоубийството. Много неща се артикулират изключително трудно. Но думите са ни необходими. Светът се превръща в несигурно място, когато не знаем с какви думи да го наречем. Книгите са прекрасно място за изразяване на всичко срамно, сложно и противоречиво в човешкия живот и ни помагат да се справяме по-лесно с него. Литературата облекчава човешката самота.

Стела, главната героиня в твоя роман, е затворена и се бои да привлича внимание. Ти приличаше ли на нея, когато беше тийнейджърка? Ставала ли си жертва на тормоз от връстници?

Никога не съм била обект на тормоз. Затова пък знам добре какво е да те предадат и да се чувстваш самотен. Освен това в семейството ми има случай на самоубийство. Размислите и емоциите на Стела са ми доста близки.

Много млади момичета се разпознават в образа на Стела. Тя има ли реален прототип?

Стела е плод на въображението ми. Чиста художествена измислица, за която обаче съм почерпила вдъхновение от реалността. Като част от проучвателната работа по романа си създадох профил в няколко младежи чата, за да добия представа за начина, по който си пишат тийнейджърите. Езикът там е много груб. В книгата съм включила няколко автентични коментара. Открих и лични блогове, в които девойки разказват на какъв тормоз са подлагани от връстниците си. Заимствах идеи и от техните публикации.

За мен беше важно Стела да е силна млада жена, за да покажа, че всеки може да се превърне в обект на психичен тормоз. Не защото е лесна жертва, безволеви или наивен. Основна роля в това често играят обстоятелствата, под чието въздействие йерархията в един училищен клас може да се промени светкавично и да доведе до отхвърлянето на един или друг ученик. Искаше ми се и да избегна клишето, че потърпевшите от тормоз винаги са най-големите неудачници в класа. Стела е красива, силна и талантлива, била е сред най-харесваните в класа. Докато изведнъж всичко не рухва.

Амалие е много властна и държи винаги да е в центъра на вниманието. Какво мислиш за нея?

Стремежът на Амалие да е в центъра на вниманието и да бъде харесвана от всички според мен е признак на вътрешна неувереност и ниско самочувствие. Тя отлично осъзнава, че Стела е по-талантлива от нея, и когато журито в „Х-Фактор“ изрича това в национален ефир, оценката толкова я срива, че тя не може да го преживее. Обсебва я мисълта да си отмъсти и да подложи Стела на унижение, каквото е изпитала самата тя.

Постъпките на Амалие, разбира се, са крайно недостойни и не могат да бъдат оправдани, но за мен като писателка е важно въпреки всичко да вникна в мотивите ѝ. За мен Амалие е младо, неуверено момиче, което възлага нереалистично високи очаквания на самата себе си и затова не може да ги оправдае. В отчаянието си се нахвърля върху своя приятелка, съумяла да постигне онова, за което Амалие мечтае. Амалие си въобразява, че ако стъпче някого, ще се издигне по-високо.

Смяташ ли, че кибертормозът е една от тъмните страни на социалните мрежи, че модерните технологии за общуване улесняват агресивните хора в опитите им да измъчват другите?

Да, кибертормозът определено е една от тъмните страни на социалните мрежи, например разпространението на злепоставящи снимки и излагащи клипчета. Интернет е великолепно изобретение, но уви, осигури на злонамерените хора мощно оръжие, с което да нанасят още по-жестоки рани на жертвите си. Много по-лесно и безопасно е да седиш зад компютърен екран и да пишеш гадости по нечий адрес, отколкото да застанеш лице в лице с него. Много платформи позволяват човек да запази пълна анонимност или да си създаде фалшив профил и така да избегне отговорността за действията си. В този смисъл интернет дава благодатна почва за разпространението на негативно настройващи коментари и предостави поле за изява на отмъстителни, неудовлетворени и озлобени хора.

Една от основните теми в твоя роман е лоялността към приятелите и към семейството. Филипа, единствената приятелка на Стела, се подчинява безпрекословно на Амалие от страх да не изпадне от групата. Изпитвала ли си на свой гръб натиска на групата?

Спомням си една случка от моето детство. Бях десетинагодишна и отидох на скаутски лагер. Една нощ – спяхме в палатки – група момичета се съюзиха срещу тяхна съученичка. Присмиваха ѝ се, имитираха гласа ѝ и ни най-малко не се трогваха от молбите ѝ да престанат. Лежах в съседната палатка. Още си спомням колко ме заболя коремът, като ги слушах как я тормозят. За бога, престанете, призовавах ги наум. Представях си как влизам при тях, какво им казвам. Но не обелих нито дума. Все още се упреквам за това.

 Тогава постъпих като Филипа. Имах желание да помогна, ала не посмях от страх да не се превърна в следващата им жертва.

Какво би казала на тийнейджъри, жертва на училищен тормоз?

Здравейте, млади читатели, и благодаря, задето четете моята книга. На първо място искам да подчертая, че вината за този тормоз не е на жертвата. Голяма част от младежите, с които съм разговаряла, се самообвиняват и смятат, че те са сбъркали някъде. Тормозеният не е виновен за това, че издевателстват над него. А тормозът никога не е нещо нормално. Никога.

Изключително важно е да говорите с някого, на когото имате доверие. Много тийнейджъри, обект на тормоз, носят сами бремето на злобните нападки или защото се срамуват, или защото се боят да не разтревожат родителите си, или защото се страхуват, че тормозът ще стане още по-жесток, ако „изклюкарят“ агресорите. Но психичният тормоз не е проблем, който сте длъжни да понасяте без чужда подкрепа. Има хора, способни да ви помогнат. Говорете с родителите си или с друг възрастен. Ще видите как ще ви олекне, ако споделите.

Добре ще ви се отрази и да се поглезите. Тормозът несъмнено непрекъснато занимава мислите ви. Затова правейки неща, които ви доставят удоволствие, ще се откъснете поне за малко и ще се заредите с енергия. Изгледайте хубав филм, прочетете книга, излезте да се поразходите, пуснете си разведряваща музика.

В този ред на мисли: непременно се отнасяйте добре към самите себе си. Не се подлъгвайте да търсите основания в упреците на тормозчиите и да се самобичувате. Така само давате на агресорите повече власт, отколкото те и бездруго имат. Ако ви е трудно да се заредите с позитивни мисли, запитайте се какво бихте посъветвали приятел в същото положение.

И най-накрая: не забравяйте, че хиляди младежи са преживявали каквото преживявате вие в момента. И успешно са надмогнали трудния период. Сега може нещата да ви изглеждат черни, но те ще се променят. Винаги се променят. Дръжте се, потърсете помощ, настоявайте, че психичният тормоз е недопустим.

Изпращам ви най-светлите си мисли.

Сърдечни поздрави, Сара

„21 начина да умреш“ излиза в специалната поредица „Европейски разказвачи“ в превод от датски на Ева Кънева.