Откъс от „Прилепът“ на Ю Несбьо

 

 

Прилепът

Първа глава

Сидни, господин Кенсингтън
и три звезди

 

Нещо не беше наред.

Служителката зад гише “Паспортен контрол” първо се усмихна широко:

– Как е, приятел? – попита го тя на английски.

– Бивам – излъга Хари Хуле.

Откакто излетя от Осло за Лондон, бяха изминали трийсет часа. След повторното междинно кацане – в Бахрейн – не беше мърдал от проклетата седалка до аварийния изход на самолета. От съображения за сигурност го бяха инструктирали да не я отпуска назад и докато стигнат до Сингапур, кръстът му се бе схванал.

Изведнъж усмивката на служителката се стопи.

Разгледала беше паспорта с подчертан интерес. Не можеше да се определи кое я бе развеселило в началото – дали снимката, или изписването на името му.

– По работа ли?

Хари Хуле знаеше, че летищните служители в повечето страни по света биха добавили едно “господине” към въпроса, но според пътеводителите официалният речеви етикет не се радвал на широко разпространение в Австралия. Свойският маниер не му пречеше. Хари не беше нито особено опитен пътник, нито снобар. Искаше просто час по-скоро да се добере до хотелска стая с легло.

– Да – потвърди той, докато пръстите му барабаняха по гишето.

Устните й се нацупиха в некрасива физиономия и тя попита остро:

– Защо в паспорта ви няма виза, господине?

Сърцето му подскочи – неизменната реакция, когато надушеше задаваща се катастрофа. Вероятно “господине” влизаше в употреба едва в критични ситуации.

– Извинете, съвсем изключих – смънка Хари, докато трескаво преравяше вътрешните си джобове.

Защо не прикрепяха специалната виза към паспорта, както процедираха с обикновените визи? Зад гърба си чу тихо жужене от уокмен. И без да се обръща, знаеше, че идва от съседа му от самолета. По време на целия полет въртеше една и съща касета. Защо, по дяволите, Хари все забравяше в кой джоб какво слага? За капак беше и горещо, макар да наближаваше десет вечерта. Главата го засърбя.

Най-сетне изрови документа и го постави с облекчение върху гишето.

– Значи сте полицейски служител, така ли?

Служителката вдигна поглед от специалната виза и го огледа щателно, но вече не се чумереше.

– Надявам се, няма убити норвежки блондинки? – пошегува се тя и избухна в звънлив смях, докато удряше печата върху визата.

– Всъщност само една – отвърна Хари Хуле.

 

Във фоайето за пристигащи гъмжеше от туроператори и шофьори на лимузини, които държаха табели с имена. Хари не видя своето никъде и тъкмо да се отправи към такситата, тъмнокож мъж в светлосини дънки и хавайска риза, с необичайно широк нос и тъмна, къдрава коса си проправи път през множеството и се устреми към Хари.

– Господин Хоули[1], предполагам! – победоносно въз­кликна той.

Хари се изненада. Беше се настроил, че през първите дни от пребиваването си в Австралия ще се налага да по­правя изговора на фамилията си, за да не буди асоциации с разни дупки, но новата версия – господин Свещен – много му допадна.

– Казвам се Ендрю Кенсингтън. Как е? – ухили се по­срещачът и му подаде яката си десница.

Не ръка, а сокоизстисквачка.

– Добре дошъл в Сидни! Дано полетът е бил приятен – сърдечно продължи Кенсингтън. Думите му прозвучаха като ехо от посланието на стюардесата отпреди едва двайсет минути.

Мъжът грабна протрития куфар на Хари и тръгна към изхода, без да се обръща. Хари гледаше да го следва плътно.

– За полицията в Сидни ли работиш? – попита той.

– Разбира се, друже. Внимавай!

Летящата врата цапардоса Хари право в носа и от болка му избиха сълзи. И най-безвкусната комедия не би започнала по-трагично. Разтърка натъртения хрущял и изруга на норвежки. Кенсингтън му отправи съчувствен поглед.

– Проклети врати, а?

Хари си замълча. Не знаеше какъв е общоприетият отговор на подобни реплики в Австралия.

На паркинга Кенсингтън отключи багажника на малка, поочукана тойота и вкара вътре куфара.

– Ти ли ще караш, друже? – учуди се той.

Хари се усети, че е застанал откъм шофьорското място. Да му се не види, пак забрави! В Австралия автомобилите се движат в лявата лента, а воланът се намира отдясно. И понеже пасажерската седалка беше затрупана с книги, касети и всякакви боклуци, Хари се настани отзад.

– Сигурно си абориген – подхвърли въпросително той, когато поеха по магистралата.

– Явно нищо не убягва от опитното ви око, полицай – пошегува се Кенсингтън и го погледна в огледалото.

– В Норвегия ви наричаме австралийски негри.

Кенсингтън задържа погледа си върху Хари.

– Сериозно?

На Хари му стана неловко.

– Така де, личи се, че твоите прадеди не са били от каторжниците, които Англия е заточила тук преди двеста години – опита се да замаже гафа си Хари, като същевременно покаже, че притежава поне базисни познания за историята на страната.

– Така е, Хоули, предците ми са изпреварили светлокожите. С четирийсет хиляди години – в името на точността.

Кенсингтън се усмихна в огледалото. Хари се зарече занапред да си мери приказките.

– Ясно. Казвай ми Хари.

– Добре, Хари. За теб съм Ендрю.

 

През остатъка от пътуването говореше предимно Ендрю. Докато прекосяваха района на “Кингс Крос” – “Кралското кръстовище”, домакинът обясни: това е кварталът на проститутките, центърът на наркотърговията и на повечето сенчести дейности в града. Във всеки втори обществен скандал се открива следа към хотел или стриптийз бар в пределите на този квадратен километър.

– Пристигнахме – обяви неочаквано Ендрю.

Отби към тротоара, скочи от тойотата и извади куфара на Хари от багажника.

– Ще се видим утре – сбогува се той и изчезна за секунди.

Изведнъж Хари се озова сам-самичък на тротоар в град, чието население наброяваше почти колкото целокупното население на Норвегия. Гърбът му беше схванат, а умората от голямата часова разлика и презокеанския полет започна да го натиска. Намираше се пред великолепния хотел “Кресент”. На табелката до името му стояха три звезди. Полицейското ръководство в Осло не се славеше като особено щедро с парите за командировки. И този път едва ли щеше да олекне със сериозна сума. Все пак за служителите в обществената сфера вероятно се полага отстъпка и за най-малките хотелски стаи.

Полагаше се.

nesbo-the-bat-harry-hole-01-jpg

Втора глава

Тасманийски дявол, клоун
и швед

 

Хари почука предпазливо по вратата на началника на полицейски окръг Южен Сидни.

– Влез! – избоботи глас отвътре.

Едър, широкоплещест мъж с внушително шкембе стоеше до прозореца зад дъбово бюро. Изпод рядката му коса стърчаха прошарени рунтави вежди, но бръчиците около очите се усмихваха.

– Хари Хоули от Осло, Норвегия, господине.

– Сядай, Хоули. Много бодър изглеждаш за толкова ранна утрин. Дано не си се отбивал при колегите от “Наркотици” – Нийл Маккормак избухна в чистосърдечен смях.

– Заради часовата разлика е. От четири през нощта не съм мигнал – обясни Хари.

– Досетих се. Тук така се шегуваме с прекалено бодрите колеги. Преди няколко години избухна грандиозен корупционен скандал. Десетима полицаи бяха осъдени, включително за продажба на дрога на територията на управлението. Събудили подозрение у околните, защото двамина били съмнително енергични през цялото денонощие. Всъщност в цялата работа няма нищо смешно – заключи добродушно той, сложи си очилата и разгърна книжата пред себе си. – Значи си изпратен тук, за да съдействаш при разследването на убийството на Ингер Холтер, норвежка гражданка, пребивавала в Австралия с работна виза. Русо, хубаво момиче – съдейки по снимките. Двайсет и три годишна, нали?

Хари кимна. Маккормак стана сериозен.

– Намерена е от рибари в залива Уотсънс Бей, наполовина разсъблечена. Травмите по трупа показват, че първо е била изнасилена, после – удушена. Следи от сперма липсват. Убиецът е пренесъл тялото в Геп парк през нощта и го е хвърлил в океана.

Маккормак направи гримаса.

– При малко по-лошо време вълните сигурно щяха да я отнесат, но в конкретния случай тялото се е заклещило между камъните и на сутринта са го открили. Както споменах, експертите не намериха семенна течност. Причините са две: първо, влагалището на момичето е било накълцано на парчета и второ, морската вода е отмила всички евентуални следи. Затова липсват и пръстови отпечатъци. Разполагаме с приблизителен час на смъртта… – Маккормак си свали очилата и си разтърка лицето – но нямаме убиец. Как смяташ да процедираш, Хоули?

Преди Хари да му отговори, Маккормак продължи:

– Без съмнение възнамеряваш да гледаш как ще закопчаем този проклетник, междувременно да изтъкваш на норвежката преса какви отлични резултати постигаме в съвместната си работа, да внимаваш да не засегнем норвежкото посолство или някой от близките на жертвата, а през останалото време да се отдадеш на почивка и да из­пратиш две-три картички на любимата си шефка в Осло. Впрочем как е тя?

– Добре, доколкото ми е известно.

– Ербап жена! Сигурно ти е обяснила какво се очаква от теб.

– В общи линии. Каза, че ще участвам в разс…

– Забрави. Ето новите правила. Първо, отсега нататък ще слушаш мен, само мен и никой друг. Второ, няма да предприемаш нищо на своя глава. Трето, една самосиндикална проява и те изпращам обратно в Норвегия с първия самолет.

Маккормак изрече всичко това с усмивка, но посланието беше кристално ясно: не се бъркай в следствието, защото присъстваш в качеството на наблюдател. “Да си бях взел бански и фотоапарат” – помисли си иронично Хари.

– Доколкото разбрах, Ингер Холтер е била телевизионна звезда в Норвегия?

– Твърде силно казано, сър. Преди няколко години водеше младежко предаване. Преди да се случи това нещастие, хората почти я бяха забравили.

– Казаха ми, че вестниците у вас отразяват широко случая. Двама кореспонденти вече пристигнаха. Дадохме им всичката си информация, а тя не е никак много. Съвсем скоро ще им писне и ще си тръгнат. Не знаят за идването ти. Имаме си други хора, които да им бъдат бавачки. Ти не бери грижа.

Хари благодари – и то със съвсем искрена признателност. Никак не му се нравеше перспективата амбициозни норвежки журналисти непрекъснато да му дишат във врата.

– Ще бъда откровен с теб, Хоули, и ще ти кажа как стоят нещата. Началникът ми ме осведоми, че административните шефове в Сидни ни пришпорват да разкрием убийството в максимално кратък срок. Както обикновено, всичко опира до политика и пари.

– Пари?

– Тази година се очаква безработицата в Сидни да надхвърли десет процента. Всяка стотинка от постъпленията в туристическия бранш е ценна за града. След три години домакинстваме на олимпиадата и туристическият поток от Скандинавия бележи силен ръст. Убийство, при това неразкрито, ще лепне клеймо върху имиджа на Сидни. Правим всичко по силите си. Сформирахме екип от четирима следователи, осигурихме им приоритетен достъп до ресурсите в управлението – бази данни, анализи на криминални експерти, лаборанти и така нататък.

Маккормак взе един лист и го огледа намръщено.

– По първоначалния план трябваше да си партнираш с Уодкинс, но щом изрично си помолил за Кенсингтън, не виждам причина да се противопоставям.

– Сър, не си спомням да съм…

– Кенсингтън е свестен пич. Малцина от туземците постигат неговия успех.

– Наистина ли?

Маккормак сви рамене.

– Какво да се прави. Е, Хоули, ако изникне нещо, знаеш къде да ме намериш. Въпроси?

– Само едно питане за деловите отношения. Чудя се дали “сър” се употребява, когато се обръщаш към началник, или е твърде…?

– Формално? Сухо? Такова е, но на мен ми харесва. Напомня ми, че аз командвам парада, а не друг – Маккормак избухна в боботещ смях и приключи срещата със сочно ръкостискане.

 

– През януари пристигат най-много туристи – поясни Ендрю, докато си проправяха път през натовареното движение около “Съркюлър Кий”. – Някои идват да видят Операта, други – да се разходят с корабче из пристанищния район, трети – да изплакнат очи с мацките на Бондай Бийч. Жалко, че ти трябва да работиш.

– Всъщност нямам нищо против – сви рамене Хари. – Туристическите атракции ми докарват потни вълни и ме изнервят.

Излязоха на Ню Саут Хед Роуд и тойотата ускори на изток към Уотсънс Бей.

– Източните квартали в Сидни не са като източните в Лондон – обърна му внимание Ендрю, докато подминаваха къщите – коя от коя по-модерни. – Този район се нарича Double Bay – “Двойният залив”, но го наричаме Double Pay – “Двойната цена”.

– Тук ли е живяла Ингер Холтер?

– Известно време е споделяла апартамент с гаджето си в “Нютаун”, но след като скъсали, се пренесла в гарсониера в “Глийб”.

– А гаджето?

Ендрю сви рамене.

– Австралиец, компютърен инженер. Запознали се преди две години, когато Ингер дошла тук на почивка. Има алиби за вечерта на убийството и не се вписва в прототипа на класическия убиец. Но човек никога не знае, нали?

Паркираха в подножието на Геп парк – една от многото зелени площи в Сидни. Стръмни каменни стъпала водеха до парка, брулен от силни ветрове, защото бе разположен високо над Уотсънс Бей на север и Тихия океан на изток. Отвориха вратите на тойотата и горещината ги блъсна. Ендрю си сложи чифт големи слънчеви очила, които Хари свързваше с норвежки порнокрал. По неизвестна причина днес австралийският му колега се бе изтупал във втален костюм. Тъмнокожият широкоплещест мъжага изглеждаше малко комично в очите на Хари, докато се клатушкаше пред него по пътеката.

– Оттук се открива гледка към Тихия океан, Хари. Следващата спирка е Нова Зеландия – на около две хиляди километра по вода.

Хари се огледа. На запад се виждаше центърът с моста над пристанището, на север – плажът и яхтите в Уотсънс Бей и зеленият “Манли”, предградие от северната страна на залива. На изток хоризонтът преливаше в разнообразни нюанси на синьото. Скалите пред тях се спускаха отвесно към водата, а долу вълните увенчаваха дългото си пътешествие с мощно кресчендо при сблъсъка с камъните.

– В момента си стъпил върху арена на знаменателни исторически събития, Хари. През 1788 година англичаните изпратили първия флот със затворници към Австралия. Предвиждало се да се заселят в залива Ботани Бей на няколко мили южно оттук, но след като стъпили на сушата, далновидният капитан Филип преценил, че теренът е кошмарен, и изпратил част от екипажа с малка лодка да разузнае крайбрежието в търсене на по-подходящо място. Лодката заобиколила носа, където стоим в момента, и се натъкнала на най-удобното пристанище на света. Малко по-късно капитан Филип пристигнал с останалата част от флотилията: 11 кораба, 750 каторжници, сред които и жени, 400 моряци, четири роти и продоволствия за две години. Но нашата земя е по-опърничава, отколкото дава вид. Англичаните не притежавали уменията на аборигените да се ползват от ресурсите й. След две години и половина в Австралия пристигнал вторият флот с нови провизии. Първите англичани почти били умрели от глад.

– После явно нещата са се оправили – Хари посочи зелените хълмове на Сидни. Между лопатките му потече пот. Тази горещина го побъркваше.

– За англичаните – да – Ендрю се изхрачи над ръба на пропастта.

Проследиха как плюнката полетя надолу, после вятърът я разпръсна.

– Слава богу, че не е била жива, когато я е хвърлил оттук – отбеляза Ендрю. – От тялото й са се откъснали цели парчета месо. Явно при падането скалните издатини са я раздрали.

– Колко време след настъпването на смъртта са я от­крили?

Ендрю изкриви лице.

– Според полицейския лекар четирийсет и осем часа. Но той… – Ендрю докосна с палец устните си в символичен жест.

Хари кимна. Лекарят явно обичаше да си сръбва.

– А и числото ти звучи съмнително кръгло, нали?

– Открили са я в петък сутринта. Да предположим, че е починала в нощта срещу сряда.

– Някакви следи наоколо?

– Както виждаш, колите паркират в подножието. Нощем районът не е осветен и е почти безлюден. Досега не са постъпили никакви обаждания от свидетели. Честно казано, изобщо не сме се и надявали.

– И какво ще правим сега?

– Ще изпълним заръката на шефа – ще отидем на ресторант да похарчим част от бюджетните средства, предвидени за специални гости. Все пак си най-висшият представител на норвежката полиция в радиус от две хиляди километра. Ако не и повече.

 

Ендрю и Хари седяха до маса с бяла покривка. Рибният ресторант “Дойлс” се намираше в най-вътрешната част на Уотсънс Бей. От морето го делеше само тясна пясъчна ивица.

– Красиво, нали?

– Като пощенска картичка.

Пред заведението момченце и момиченце строяха пясъчен замък на фона на лазурното море и пищните зелени възвишения. В далечината се извисяваше гордият силует на Сидни.

Хари се спря на миди “Сен Жак” и тасманийска пъстърва, а Ендрю поръча австралийска щука и бутилка “Шардоне Роузмаунт” с уговорката, че никак не подхождало на тазвечершните блюда, но било бяло, пивко и на цена, съвсем приемлива за бюджетната рамка. Ендрю се изненада много от пояснението на Хари, че не консумира алкохол.

– Да не си квакер?

– Нищо подобно.

Старият семеен ресторант “Дойлс” се славеше като един от най-добрите в Сидни. В момента сезонът се намираше в разгара си и заведението се пукаше по шевовете. Хари предполагаше, че именно по тази причина обслужването се бави.

– Тук сервитьорите са като планетата Плутон – отбеляза изнервено Ендрю. – Циркулират в периферията, появяват се на всеки двайсет години и дори тогава е невъзможно да ги забележиш с просто око.

Хари не беше в настроение да се възмущава и се облегна назад с доволна въздишка.

– Но пък приготвят великолепна храна – отбеляза той. – Сега разбирам защо си с костюм.

– Както виждаш, мястото не е особено официално. Просто гледам да не се появявам по дънки и тениска в такива заведения. С моя външен вид се налага човек да компенсира.

– В смисъл?

– Аборигените не се ползват с особено висок статус в тази страна – вероятно вече си забелязал. Още първите заселници англичани посочвали в писмата до домашните си, че местните са склонни към пиянство и користни престъпления.

Хари го слушаше с интерес.

– Според тях било генетично заложено. “Бива ги само да вдигат ужасна врява, духайки в дълги, кухи дървени инструменти, които наричат диджериду” – написал един англичанин. Австралия се хвали, че е успяла да приобщи няколко култури в работещо общество. Но работещо за кого? Проблемът – или предимството, в зависимост от гледната точка – е, че местните вече са невидими. Аборигените са почти изолирани от обществения живот в страната, като се изключат политически инициативи, целящи да накърнят аборигенските интереси и тяхната култура. Австралийци, които украсяват домовете си с аборигенско изкуство, плащат данък. Затова пък аборигените имат многолюдно представителство в опашките за социални помощи, в статистиките за самоубийства, в затворите. Вероятността представител на коренната култура да попадне зад решетките е двайсет и шест пъти по-голяма, отколкото същото да сполети австралиец с друг произход. Малко храна за размисъл, Хари Хоули.

Ендрю изпи виното, докато Хари размишляваше над думите му. И над факта, че преди малко бе изял може би най-вкусното рибно ястие за целия си трийсет и две годишен живот.

– И въпреки това Австралия не се смята за расистка страна. Ние сме мултикултурна нация с население, дошло от всички краища на света. От казаното дотук следва, че си струва да си облечеш костюм, когато отиваш на ресторант.

Хари кимна. Нямаше какво да добави.

– Ингер Холтер в бар ли е работела?

– Да. В “Ди Олбъри” на Оксфорд Стрийт в “Падинг­тън”. Мислех тази вечер да го посетим.

– Защо не още сега? – Хари усещаше как цялото това бездействие започва да му лази по нервите.

– Защото преди това ще навестим съдържателя.

Изневиделица Плутон се появи на небосклона.

 

Глийб Пойнт Роуд се оказа уютна, не твърде натоварена улица, където съседстваха предимно етнически ресторанти от различни краища на света.

– Навремето това беше кварталът на бохемите – поясни Ендрю. – Като студент през седемдесетте живеех съвсем наблизо. Тук още ще намериш емблематичните вегетариански ресторанти за природозащитници и поклонници на алтернативния начин на живот, книжарници за лесбийки и така нататък. Но хипитата и друсащите се с ЛСД ги няма. “Глийб” постепенно се превърна в модерен район и съответно цените на жилищата скочиха. Към днешна дата цялата ми полицейска заплата не би ми стигнала само да си платя наема.

Свърнаха надясно по Хиърфорд Стрийт и влязоха в двора на номер 54. Срещу тях с лай се спусна малко черно рунтаво животно и оголи острите си зъбки. Дребното чудовище изглеждаше много ядосано и поразително приличаше на тасманийския дявол от туристическата брошура. “Агресивен. Не е препоръчително да захапва гърлото ви” – гласеше предупредителният текст, придружен с пояснението, че тасманийските дяволи спадат към изчезващите видове. Хари горещо се надяваше да е истина. Свирепата разновидност на страшното животно сега се хвърли срещу него със зинала паст, но Ендрю замахна с крак, уцели животното от воле и го запрати в храсталака до оградата.

На стълбите ги посрещна начумерен мъж с голямо шкембе. Имаше вид на току-що станал от сън.

– Какво стана с кучето?

– Любува се на розите – осведоми го Ендрю с усмивка. – Идваме от отдел “Убийства”. Господин Робъртсън?

– Да, аз съм. Какво искате пак? Нали ви казах, че ви казах каквото знам.

– А сега казахте, че сте казали, че сте ни казали… – Настъпи продължителна пауза.

Ендрю продължаваше да се усмихва, а Хари премести тежестта от левия върху десния си крак.

– Прощавайте, господин Робъртсън, повече няма да се правя на интересен. Това е братът на Ингер Холтер. Би искал да види стаята й, ако не ви създаваме голямо неудобство.

Отношението на домакина претърпя мигновена промяна.

– Извинете, не знаех… влезте, моля!

Той отвори вратата и тръгна пред тях по стълбите.

– Изобщо не съм подозирал, че Ингер има брат. Но сега, като се представихте, виждам колко си приличате.

Хари се извърна към Ендрю и забели театрално очи.

 

Никой не бе правил опити да разтреби стаята на Ингер. По пода се валяха дрехи, списания, пълни пепелници и празни бутилки от вино.

– Аз… такова… полицаите ме предупредиха да не пипам нищо.

– Разбираме.

– Една вечер просто не се прибра. Сякаш потъна вдън земя.

– Благодарим, господин Робъртсън. Прочетохме показанията ви.

– Все й повтарях на връщане към къщи да не минава покрай Бридж Роуд и рибния пазар. Не стига, че е тъмно, ами и гъмжи от жълтурковци и брикети… – той се сепна ужасен и погледна Ендрю Кенсингтън. – Прощавайте, не съм искал да…

– Не се безпокойте. Свободен сте да си гледате вашата работа.

Робъртсън се замъкна надолу по стълбите. След малко чуха дрънчене на бутилки в кухнята.

В стаята имаше легло, няколко рафта с книги и бюро. Хари се огледа, опитвайки се да си състави представа за Ингер Холтер и да направи виктимологичен анализ, тоест да установи какво е превърнало тази млада жена в жертва. Спомняше си смътно привидно отраканото момиче от телевизионния екран – по младежки позитивно и всеотдайно, с невинни сини очи.

Изглежда, не се числеше към домошарките, които посвещават цялото си свободно време на уюта. По стените нямаше снимки: единствено плакат на “Смело сърце” с Мел Гибсън. Хари помнеше лентата само защото спечели “Оскар” за най-добър филм. “Ясно – помисли си той. – Значи по отношение на киното й е липсвал добър вкус. Същото важи и за мъжете.” Чувстваше се лично засегнат от факта, че Лудия Макс стана холивудска звезда.

На стената все пак откриха снимка: Ингер, седнала на пейка пред цветни фасади, взети като от уестърн, заедно с група дългокоси брадати младежи. Беше облечена в широка лилава пола, а русата й коса висеше от двете страни на бледото й сериозно лице. Държеше за ръка млад мъж с бебе в скута.

На един рафт намериха пакет тютюн, няколко книги за астрология и грубо изсечена дървена маска с клюновиден нос, Хари обърна маската. “Произведена в Папуа Нова Гвинея” – осведомяваше етикетът.

Дрехите, които не бяха разпръснати по пода, висяха в малък гардероб: две-три памучни ризи, износено палто и голяма сламена шапка.

Ендрю извади от чекмеджето на бюрото пакет цигарена хартия.

– “Кинг Сайз Смоукинг Слим”. Големи цигари си е свивала.

– Открихте ли наркотици при огледа на стаята й? – попита Хари.

Ендрю поклати глава и посочи хартията.

– Но ако бяхме дали за анализ съдържанието на пепелниците, се обзалагам, че щяхме да открием следи от канабис.

– А защо не го направихте? Не изпратихте ли криминалисти?

– Първо, не разполагаме с основания да предполагаме, че престъплението е извършено именно в квартирата й. Второ, тук, в Нов Южен Уелс, пушенето на марихуана не се смята за голяма работа. По-широко скроени сме от други австралийски щати. Не изключвам убийството да е било свързано с наркотици, но един-два джойнта надали ще доведат до пробив в разследването. Няма как да знаем дали е употребявала друга дрога. В “Ди Олбъри” продават под масата кока и дизайнерски дроги, но никой от персонала не потвърди Ингер да е приемала наркотици. В кръвните проби също не откриха следи от опиати. По тялото й нямаше белези от спринцовки, а и колегите от “Наркотици” имат сносен поглед върху най-закоравелите консуматори.

Хари го погледна. Ендрю се прокашля.

– Или поне така гласи официалната версия. Ще те помоля да ми помогнеш с това писмо.

“Скъпа Елисабет” – започваше то и очевидно не беше довършено. Хари го прегледа набързо:

 

Не се тревожи за мен – добре съм. И което е още по-важно: влюбена съм! Той, разбира се, е красив като древногръцки бог, с дълга, къдрава кестенява коса, с малко, стегнато дупе, а погледът му само потвърждава онова, което вече ти е прошепнал: иска да те има сега – на мига – зад най-близката сграда, в тоалетната, върху масата, на пода, където и да е. Казва се Еванс, на трийсет и две, разведен (ти да видиш!), баща на Том-Том – прекрасно момченце на година и половина. Еванс не работи на договор, а на свободна практика.

Знам, знам, надушваш проблеми. Обещавам ти да не хлътвам до уши. Поне на първо време.

Стига толкова за Еванс. Сега малко за мен. Продължавам да бачкам в “Ди Олбъри”. Мистър Бийн престана да ме кани на среща, след като Еванс се отби една вечер в бара. Това все пак е някакъв напредък. Но продължава да точи лиги по мен. Пфу! Започва да ми писва от тази работа, но ще трябва да устискам още малко, докато ми удължат разрешителното за пребиваване. Говорих с норвежката телевизия. Следващата есен планират продължение на поредицата и ако искам, мога да се включа. Ех, тези вечни дилеми!

 

На излизане Хари стисна признателно ръката на Робъртсън, а той му поднесе съболезнованията си с лек по­клон и го увери, че Ингер била изключително момиче и невероятна наемателка, истинско бижу в къщата, а защо не и в целия квартал. Вонеше на бира и си плетеше езика. Докато минаваха през портата, чуха проскимтяване от розовата леха. Оттам надничаха чифт изплашени очи.

 

Намериха свободна маса в тесен виетнамски ресторант в “Дарлинг Харбър”. Имаше само азиатци, повечето очевидно редовни посетители. Водеха неразбираеми разговори със сервитьора, а интонацията им се покачваше и спадаше напълно непредсказуемо.

– Все едно през няколко минути се надишват с хелий – отбеляза Хари.

– Не харесваш ли азиатци?

– Как да ти кажа… – Хари сви рамене. – Не познавам почти никакви азиатци. Нямам причини да не ги харесвам, ако мога така да се изразя. Изглеждат честни, трудолюбиви хора. А ти?

– Напливът на азиатски емигранти към Австралия е голям и на мнозина това не им допада. Аз лично не възразявам. Ако питат мен, добре дошли са.

“И бездруго вече е твърде късно, моят народ отдавна изгуби тази страна” – гласеше подтекстът.

– Преди няколко години за азиатците беше почти невъзможно да се сдобият с разрешително за пребиваване в Австралия. Властите се стремяха да запазят хегемонията на европеидната раса. Оправдаваха се с нежеланието за повече етнически конфликти. Бяха натрупали меко казано горчив опит при “асимилирането на аборигените в обществото”. Но японците предложиха да налеят капиталовложения в страната и властите запяха друга песен. Изведнъж прегърнаха тезата, че Австралия не бива да изпада в изолация; редно било да поддържаме добри отношения с азиатците – най-близките ни съседи – още повече че стокообменът със страни като Япония постепенно е изместил Европа и САЩ като наши най-активни търговски партньори. Японски вериги получиха концесия за строеж на туристически хотели по Златното крайбрежие към Бризбейн. Там назначиха японски управители, готвачи, администратори, а австралийците работеха като камериерки и пикола. Подобна тенденция рано или късно води до ответна реакция. Никой не иска да лъска обувки в собствената си страна.

– Аборигените – също, предполагам?

Ендрю се усмихна горчиво.

– Нахлувайки на австралийска земя, европейците не са подали молба за пребиваване.

Хари си погледна часовника. До началото на работното време на “Ди Олбъри” – бара, където бе работила Ингер Холтер – оставаха два часа.

– Искаш ли да се отбиеш преди това у вас? – попита той.

Ендрю поклати глава.

– В момента там не ме чака никой.

– В момента?

– От десет години. Разведен съм. Бившата ми жена се пренесе в Нюкасъл с двете ни дъщери. Опитвам се да пътувам често, но разстоянието е голямо, а и момичетата вече пораснаха и имат други планове за уикендите. Съвсем скоро ще престана да бъда единственият мъж в живота им. А какви красавици са! Малката на четиринайсет, голямата на петнайсет. Ако живеех при тях, щях да гоня с пръчка всеки обожател, припарил до вратата.

По лицето му се изписа широка усмивка. Хари изпитваше искрена симпатия към този чешит.

– Такъв е животът, Ендрю.

– Прав си, приятелю. Ами ти?

– Нямам нито жена, нито деца, нито куче. Имам само началник, баща и двама мухльовци, които още наричам приятели, макар че ми се обаждат максимум веднъж годишно. Или аз на тях.

– В тази последователност?

– Да.

Засмяха се и погледаха начеващия следобеден час пик. Ендрю поръча още една бира “Виктория Битър”. От магазини и банки се изсипа истинско стълпотворение: прошарени гърци с орлови носове, очилати азиатци в тъмни костюми, холандци и дългоноси рижи момичета от съмнителен британски произход. Всички тичаха, за да хванат автобуса за “Парамата” или метрото за “Бондай Джънкшън”. Бизнесмени по къси панталони – типично азиатско явление, обясни Ендрю – слизаха към пристана, за да вземат ферибота до предградията в северната част на залива Порт Джаксън.

– Какво ще правим сега? – попита Хари.

– Отиваме на цирк! На няколко крачки оттук е. Обещах на един приятел някой ден да се отбия. А днес също е ден, нали?

 

В “Дъ Пауърхаус” камерна циркова трупа вече бе поставила началото на следобедно безплатно представление пред малобройна, но млада и ентусиазирана публика. Някога, когато в Сидни се движели трамваи, в същата сграда се помещавали електроцентрала и трамвайно депо, обясни Ендрю. А от няколко години тук отворили съвременен технически музей. Две пълнички акробатки току-що приключиха изпълнение на трапец, което не блестеше със зрелищност, но пък пожънаха бурни аплодисменти.

На сцената изнесоха огромна гилотина. Появи се и клоун с шарен костюм и раирана шапка, навярно вдъхновена от Френската революция. Той се препъваше и правеше маймунджилъци – за голямо удоволствие на детската аудитория. На сцената излезе палячо с дълга бяла перука. Хари схвана, че той играе ролята на Луи XVI.

– Осъден на смърт с мнозинство от един глас – оповести клоунът с раираната шапка.

Отведоха обречения крал на ешафода, където – под въодушевените възгласи на малчуганите – след продължителна съпротива и ропот той положи глава на дръвника. Отекнаха няколко удара с барабан, острието се стовари върху нещастника и за всеобща изненада – тук дори Хари не се явяваше изключение – отсече главата на монарха със звук, подобен на удар с брадва в гората през ясен зимен ден. Главата, ведно с перуката, отхвръкна и се търколи в кош. Светлините угаснаха и когато отново озариха залата, екзекутираният крал стоеше на сцената със собствената си глава под мишница. Възторжените въз­гласи на децата не секваха. Залата притъмня и при новото включване на осветлението цялата трупа стоеше на сцената за поклон пред публиката. Спектакълът приключи.

Хората вкупом се насочиха към изхода, а Ендрю и Хари минаха зад кулисите. В импровизираната гримьорна артистите вече си събличаха костюмите и сваляха макиажа.

– Ото, ела да те запозная с мой приятел от Норвегия – провикна се Ендрю.

Едно от лицата се извърна. Без перука и с размазан по лицето грим Луи XVI не излъчваше по-раншното сценично величие.

– Тука Индианеца!

– Хари, това е Ото Рехтнагел.

Без да става, Ото протегна кокетно пречупена в китката ръка и погледна възмутено Хари, който, леко смутен, я хвана и я стисна.

– Няма ли целувка, хубавецо?

– Ото се мисли за жена. И то за дама от благородническо потекло – поясни Ендрю.

– Не дрънкай глупости, Тука. Ото знае отлично, че е мъж. Нещо май не ми вярваш, млади момко? Искаш ли лично да се убедиш? – Звънкият смях на артиста се устреми към висините на тоновия регистър.

Хари усети как ушите му пламват. Изкуствените мигли, закрепени над очите на Ото, запърхаха обвинително към Ендрю:

– Този твой приятел може ли да говори?

– Извинявай. Казвам се Хари… Хоули. Страхотна илюзия. Прекрасни костюми. Съвсем… като наистина. И много необичайно.

– Номерът с Луи XVI? Необичаен? Ни най-малко. Стара класира в жанра. За пръв път го е изпълнило клоунското семейство Яндашевски само две седмици след истинската екзекуция през януари 1793. Публиката се влюбила в номера. Хората винаги са обичали публичния линч. Знаеш ли колко повторения на убийството на Кенеди се излъчват годишно по американските телевизии?

Хари поклати глава.

– Страшно много.

– Ото се смята за наследник на великия Янди Яндашевски – допълни Ендрю.

– Сериозно? – Прочутите клоуни определено не влизаха в познанията на Хари.

– Според мен приятелят ти не е особено добре осведомен, Тука. Семейство Яндашевски са били пътуваща трупа музикални клоуни, пристигнали в Австралия след началото на двайсети век. Решили да останат тук. До смъртта на Янди през 1971 година устройвали циркови спектакли. На шест години ги гледах за пръв път. Тогава реших какъв искам да стана. И ето че успях.

Ото се усмихна тъжно през грима.

– Вие двамата откъде се познавате? – попита Хари.

Ендрю и Ото се спогледаха. Хари забеляза какво неудоволствие предизвика въпросът му и схвана, че е проявил нетактичност.

– Имам предвид… полицай и клоун… не е особено…

– Дълга история. Общо взето израснахме заедно. Ото, разбира се, беше готов да продаде и родната си майка срещу възможността да се докопа до задника ми, но аз от най-ранна възраст усетих силно влечение към момичета и подобни хетеросексуални извращения. Сигурно заради средата и генетичното ми наследство. Как мислиш, Ото?

Ендрю се заливаше в смях, докато отбиваше женствените, престорено ядосани удари на Ото.

– Нямаш нито стил, нито пари, а задникът ти е прехвален – сопна се клоунът.

Хари огледа останалите от трупата. Разправията изобщо не им правеше впечатление. Една от пълничките акробатки му смигна насърчително.

– С Хари тази вечер отиваме в “Ди Олбъри”. Ще дойдеш ли?

– Знаеш много добре, че вече не стъпвам там, Тука – нацупи се Ото.

– Време е да го преодолееш. Животът продължава.

– Животът на другите – да. Моят спира, когато любовта умре. Тогава загивам и аз – и Ото докосна театрално челото си с длан.

– Твоя си работа.

– Освен това трябва да се прибера, за да нахраня Уолдорф. Вие вървете, аз може да се присъединя по-късно.

– Доскоро – Хари послушно допря устни до протегнатата ръка на Ото.

– Нямам търпение, хубавецо.

След залез-слънце потеглиха по Оксфорд Стрийт в “Падингтън” и намериха къде да паркират до малък парк. Грийн парк – гласеше табелата, но тревата беше покафеняла, а зелена беше единствено беседката насред парка. В тревата сред дърветата лежеше мъж, в чиито жили безспорно течеше аборигенска кръв – с парцаливи дрехи, по-скоро сив, отколкото черен. Видя Ендрю и вдигна ръка да го поздрави. Кенсингтън го подмина без внимание.

 

В “Ди Олбъри” цареше такава навалица, че двамата едва се мушнаха през стъклените врати. Хари постоя няколко секунди, опитвайки се да асимилира гледката. Клиентелата представляваше пъстра смесица от всякакви образи, с ясно изразено числено превъзходство на младите мъже: рокери с избелели дънки, бели якички със зализани перчеми, “художествени натури” с кози брадички и шампанско в чашите, все едно се намират на вернисаж, красиви, русокоси сърфисти с бели усмивки и моторизирани бандити – или the bikies, както бяха известни в Сидни – целите в черна кожа. Насред заведението, до самия бар, шоуто беше в разгара си: дългокраки, полуголи мадами в пурпурни потници с дълбоки деколтета се кълчеха и припяваха без глас парчето “I will survive”[2] на Глория Гейнър. Имаха сочни, напластени с червено червило устни. Момичетата се редуваха; слезлите от сцената тръгваха да сервират на гостите. Намигаха им и флиртуваха съвсем недвусмислено.

Хари си проправи път до барплота и поръча.

– Идвам веднага, русокоско – отвърна сервитьорка с римски шлем с плътен глас и се усмихна закачливо.

– Кажи ми, двамата с теб да не сме единствените хетеросексуални в този град? – попита Хари, когато се върна при Ендрю с бутилка бира и чаша сок.

– След Сан Франциско Сидни е градът с най-голяма концентрация на хомосексуалисти – обясни Ендрю. – Австралийските села не се славят с толерантност към хората с нетрадиционна сексуална ориентация. Щом се разчу колко голям избор предлага Сидни, всички гейове от селските райони се стекоха тук. Впрочем притокът не идва само от Австралия. Хомосексуалисти от цял свят прииждат ежедневно към града.

Добраха се до друг бар в дъното на помещението. Ендрю подвикна на барманката. Тя стоеше с гръб. Хари не бе виждал през живота си по-яркочервена коса. Стигаше до задните джобове на прилепналите й сини дънки, но не скриваше изящната извивка на гърба й и хармонично заобления й ханш.

Тя се обърна и оголи в усмивка редица бисернобели зъби. Имаше тясно, красиво лице с лазурносини очи и безброй разпръснати по него лунички. “Престъпно разточителство, ако не е жена” – помисли си Хари.

– Помниш ли ме? – извиси глас Ендрю, за да надвика бумтящото диско от седемдесетте. – Наскоро се отбих да разпитам за Ингер. Може ли да поговорим?

Червенокосата стана сериозна. Кимна, прошепна нещо на колежката си и покани двамата мъже в малка пушалня зад бара.

– Някакви новини за случилото се? – попита тя.

Това изречение бе достатъчно на Хари да установи, че непознатата най-вероятно владее шведски по-добре от английски.

– Веднъж срещнах старец – подхвана Хари на норвежки и веднага събуди изненадата й. – Беше капитан на кораб по река Амазонка. Трите му думи на португалски ми стигнаха да позная, че е швед. Беше живял в Бразилия трийсет години. При това не отбирам и дума на португалски.

След кратко стъписване червенокосата се засмя. Звънкият й жизнерадостен смях навя на Хари асоциация с чуруликането на рядка горска птица.

– Наистина ли съм толкова прозрачна? – попита на шведски тя.

– Издаде те мелодичната интонация. Не можете да се отървете от нея.

– Вие да не би да се познавате? – попита леко недоверчиво Ендрю.

– Не – поклати отрицателно глава барманката.

“И това ако не е жалко” – додаде наум Хари.

 

Червенокосата, Биргита Енквист, живееше в Австралия от четири години, а от една работеше в “Ди Олбъри”.

– Ако с Ингер се случехме в една смяна, разговаряхме, разбира се, но не сме поддържали близки отношения. Тя предпочиташе да живее по-уединено. С колеги от бара често излизаме заедно по заведения и понякога тя идваше с нас, но не си падаше много-много по компаниите. Когато постъпи в бара, току-що се бе изнесла от апартамента на бившето си гадже в “Нютаун”. За личния си живот ми е споделяла единствено, че започнала да се чувства ограничена във връзката си и се нуждаела от промяна.

– Знаеш ли с кого е движела? – поинтересува се Ендрю.

– Нямам представа. Както казах, Ингер общуваше с мен предимно по служебни въпроси и пазеше личното си пространство. Пък и аз не съм настоявала да ми разкрива подробности от живота си. През октомври замина на екскурзия в Куинсленд. Там се запознала с някаква компания от Сидни и после продължи да поддържа връзка с тях. С един от тайфата май имаха връзка. Една вечер се отби в бара. Но това вече ви го казах – тя погледна въпросително Ендрю.

– Знам, скъпа госпожице Енквист. Исках само моят колега от Норвегия да чуе всичко от твоите уста и да се запознае лично с работното място на Ингер. Все пак Хари Хоули минава за най-добрия следовател в Норвегия и е възможно ние от полицията в Сидни да сме пропуснали нещо, което обаче той да забележи.

Хари избухна в неистова кашлица.

– Кой е мистър Бийн? – попита той с пресипнал, задавен глас.

– Мистър Бийн? – Биргита ги изгледа с недоумение.

– Някой от бара явно прилича на онзи британски комик… Роуън Аткинсън ли му беше името?

– А, мистър Бийн! – схвана Биргита и отново избухна в чуруликащия си смях.

“Не спирай” – помоли я негласно Хари.

– Вероятно става дума за Алекс, управителя. Ще дойде по-късно.

– Налице са основания да предполагаме, че се е интересувал от Ингер.

– Алекс определено й беше хвърлил око. Впрочем не само на нея. Почти всички момичета от бара са ставали обект на отчаяните му опити да ги свали. Наричахме го Амебата. А Ингер му прикачи прякора мистър Бийн. Горкичкият, никак не му е лесно. Прехвърлил е трийсетте, а още живее при майка си и все не може да си намери половинка. Но като шеф е супер. И е напълно безобиден, ако ме питате дали е способен на насилие.

– На какво основание го твърдиш?

Биргита сбърчи нос.

– Не му е заложено в характера.

Хари се престори, че си записва.

– А знаеш ли Ингер да се е запознала с някой, на когото… насилието да му е заложено?

– В бара се навъртат какви ли не типове. Не всички са гейове. Ингер се радваше на засилено мъжко внимание. Все пак е красавица. Беше. Но не ми хрумва никой конкретен. Имаше…

– Да?

– Нищо, нищо.

– В доклада прочетох, че вечерта, когато се предполага, че е била убита, Ингер е била дежурна в “Ди Олбъри”. Знаеш ли да е имала някаква уговорка след работа? Или се канеше да се прибира направо у дома?

– Опакова малко остатъци от кухнята – за лаещото псе, така се изрази. Не подозирах, че има куче, и попитах къде ще ходи. “Прибирам се вкъщи”, отвърна тя. Това е всичко, което знам.

– Тасманийският дявол – промърмори Хари. – Хазяинът й има куче – поясни той в отговор на въпросителния поглед на Биргита. – Трябвало е да го подкупи с нещо, за да влезе невредима в къщата.

Хари й благодари за сведенията.

– Целият персонал на “Ди Олбъри” скърби за загубата – увери го на сбогуване Биргита. – Как са родителите на Ингер?

– Дълбоко покрусени – отвърна Хари. – В шок. Обвиняват се, задето са я пуснали да замине за Австралия. Утре ковчегът с тялото заминава за Норвегия. Ако искаш да изпратиш цветя за погребението в Осло, ще ти дам адреса.

– Благодаря. Би било много мило.

На Хари му се щеше да й зададе още един въпрос, но не се престраши. Все пак обсъждаха много трагична тема. На излизане усмивката й се запечата върху ретината му. Щеше да се задържи там дълго.

– По дяволите – промърмори си той. – Да става каквото ще.

В заведението всички травестити и голяма част от гостите се бяха качили на барплота и пригласяха на “Катрина енд Дъ Уейвс”: “I’m walking on sunshine”, гърмяха тонколоните.

– На такива места не остава много време за скръб и размисъл – отбеляза Ендрю.

– Така е и редно. Животът продължава.

Помоли Ендрю да го почака, върна се в бара и махна на Биргита.

– Извинявай. Последен въпрос.

– Да?

Хари си пое дълбоко дъх. Вече съжаляваше, но жребият беше хвърлен.

– Да знаеш някой хубав тайландски ресторант в града?

– Има един на Бент Стрийт – сети се Биргита. – Ориентираш ли се къде се намира улицата? Готвели вкусно или поне така съм чувала.

– Толкова вкусно, че би го посетила с мен?

“Не прозвуча добре” – даде си сметка Хари. Освен това постъпи непрофесионално. И то много. Биргита въздъхна примирено – но във въздишката й Хари долови изгледи за успех. Пък и в ъглите на устата й продължаваше да се спотайва усмивка.

– Често ли използваш тази реплика за свалки, инспекторе?

– Доста често.

– И работи ли?

– От статистическа гледна точка ли? Не.

Биргита се засмя, наклони глава и изгледа любопитно Хари. После сви рамене.

– Защо не? В сряда почивам. В девет вечерта. Ти черпиш, инспекторе.

 

[1] “Hole” (“Хуле” на норвежки) на английски означава “дупка” и се произнася “хоул”, а “holy” (Хоули) значи “свят, свещен”. – Бел. прев.

[2] I will survive (англ). – Ще оцелея. – Бел. прев.

FotorCreated6

Какво предстои през 2016-а

…засега.

Новата 2016-а неумолимо започна, все още се отърсваме носталгично от мързела на празниците и усещаме, че е време да споделим с вас какво да очаквате от издателство “Емас” в следващите дванадесет месеца. С едно уточнение – това не е всичко! Ако в последващия списък не откриете някое дългоочаквано заглавие, не се гневете/натъжавайте, със сигурност годината ще крие неочаквани обрати ;)

Ще зарадваме феновете на Ю Несбьо с “Човекът прилеп”, първата му книга за саморазрушителния инспектор Хари Хуле, наградена с престижния “Стъклен ключ”. Около Несбьо има куп страхотни новини – всички тръпнем в очакване за новости около екранизацията на “Снежния човек”, в който ще видим възхитителния Майкъл Фасбендер в ролята на Хари. А за наша огромна и
зненада, Ю в момента работи по случай #11!

За малките читатели на Несбьо сме подготвили и четвъртата книга от серията за абсурдно ексцентричния доктор Проктор и ефективните му помощници Лисе и Бюле. Този път, в “Доктор Проктор и големият обир”, ще се наложи да спасяват златния резерв на Кралство Норвегия от един руски милиардер…

Скандинавската крими вълна продължава с поредния случай на инспектор Стубьо и полицейския психолог Ингер Юхане Вик от перото на норвежката Ане Холт, а преди това ще четем втора книга от поредицата за инспектор Барбароти от шведския криминален автор Хокан Несер.

161018534883702424_b1d6859c6d

Популярната ни поредица “Известните жени в историята” ще се увеличи с поне три биографични романа за жени, променили облика на света:

За Саломе – нейната драматична история за страстна любов, прескочила всички морални граници, е привличала творческото въображение на художници, музиканти, писатели, сред които Оскар Уайлд и Рихард Щраус.

За Катерина Сфорца, огнената графиня, наречена Тигърът на Форли и Дъщеря на Печала, ожесточено отбранявала крепостта си срещу Чезаре Борджия, но в крайна сметка изгубила всичко.

За Мандухай – потомка на Чингис хан, хатун на династията Северен Юан, обединила войнствените монголски племена.

9461497734013523207918

Ето, че след много задълбочена работа с консултанти, след обстойни справки и редакции, най-сетне ще излезе и епичният труд “История на проституцията” от норвежеца Нилс Юхан Рингдал. 

Започвайки още от библейски времена, Юхан Рингдал проследява какво е било мястото на най-древната професия в различните периоди и общества, като старателно обхваща огромен обем информация през призмата на множество култури. Текстът е съпътстван от внушителен илюстративен материал – гравюри, класически произведения на изкуството, фотографии… Определено книга-събитие!18054175

 

 

След успеха на “Наръчник на оптимиста”, неизбежно беше да продължим с превеждането на симпатичния Матю Куик. Умението му да разказва затрогващи, весело-горчиви истории за “странните” хора, за които няма място в традиционното общество, отново се разгръща с пълна сила в “The Good Luck of Right Now”. Очаква ни среща с палитра от особняци, които ще ни натъжат, но и ще стоплят сърцето ни.

 

А какво само сме подготвили на young adult феновете!

15863832

 

“Angelfall” от Сюзан Ий е тотален, размазващ хит, изпълнен с действие и, колкото и клиширано да звучи, няма да ви остави да се отделите, докато не стигнете и последната страница! Вече е изпробвано с не особено ентусиазирани читатели на тийн-книги в екипа ни😉 Не знаем какви магии е забърквала авторката, но тази книга захапва и не пуска. Съвсем скоро ще поемете заедно с целенасочената Пенрин из обгорената пустиня на бившия Сан Франциско в търсене на малката ѝ сестричка…

 

Тази книга, о, тази книга! “Кралят демон” е висш пилотаж във фентъзи жанра. Авторката възхитително умело изгражда достоверен свят, чиято стабилност разчита на несигурния мир между “обикновените” хора, магьосническите родове и планинските кланове. В центъра на историята стоят няколко момчета и момичета, които ще изиграят ключова роля в бъдещето на Седемте кралства. Горещо препоръчваме!

16060716

 

Харесахте ли “Ясновидците” от Либа Брей? Ако сте я прочели, сме убедени, че вече изгаряте от желание да попаднете отново в бляскавата атмосфера на джазовия Ню Йорк и да разберете какво очаква героите занапред. Е, до края на 2016-а ще можете да се завърнете в Голямата ябълка с втората част от серията – “Lair of Dreams”! С какви ужаси ще се сблъскат Ясновидците този път? Каква ще е тяхната роля в задаващите се бурни времена? Какво всъщност е проектът “Бъфало”? Скоро, скоро…😉

Докато съставяхме програмата ни за 2016-а, си дадохме сметка, че ни предстои една много красива, много цветна, много детска година. Очакват ви един куп прекрасни илюстрирани книжки с разкошно оформление!

“Червената ябълка”, написана и нарисувана от Феридун Орал, спечели сърцата ни и съвсем очаквано решихме да ви представим още няколко от разкошните му творби:

 

“Кукумявчето с червени крила”

“Оризовата каша и малкият змей”

“Един дъждовен ден”

“Духът от къпинения храст и жълтата човка”

“Виждали ли сте петнистото ми мишле?”

 

Освен тези прекрасности, малките ще могат да послушат великолепната композиция на Джордж Гершуин “Един американец в Париж”, отново съчетана с акварелните илюстрации на Дорис Айзенбургер. Нейните “Лебедово езеро”, “Вълшебната флейта”, “Годишните времена”, “Сън в лятна нощ”, “Карнавалът на животните” вече са ви добре известни. 

Задава се и един свеж полъх от Словения – книжка с илюстрации, но без текст! На страниците художничката Мая Кастелич рисува история с много възможни интерпретации, а детето трябва да я конструира и “разчете” само, както то си
я представя. Изглежда ще я наречем “Ханко и тайнствените писма”🙂

В поредицата “Европейски разказвачи” за момента са планирани две заглавия. Първото, “…и белите сенки в гората” на любимата ни шведска класичка Мария Грипе, е продължение на “Сянката над кам

енната пейка”, която издадохме през 2015-а. Второто се казва “Чик”, с автор
Волфганг Херндорф
. Това е една наистина специална книга за две 14-годишни момчета, една “Лада” и едно пътуване наглед без ясна цел. “Чик
” е носител на Наградата за детско-юношеска литература на Германия, възхвалявана от критиката и най-важното, обожавана от читателите, за което говор
ят и продадените екземпляри – над 1 милион само в Германия.

 

 

А помните ли “Майки и синове” на канадската психоложка Вероник Моралди? В момента се работи по необходимата половина на цялото – “Майки и дъщери”.

 

 

 

Откъс от “Дива вещица” на Лене Кобербьол

Дива вещицаОгромният котарак

Застанал на стълбището, котаракът отказваше да се помръдне. По-едър не бях виждала през живота си. Беше голям колкото лабрадора на моя приятел Оскар и също толкова черен. Очите му светеха в неоновожълто в сумрачното мазе.

– Ей, коте… Може ли да мина?

Не. В интерес на истината не ми отказа гласно, но от стойката му пролича недвусмислено, че няма да ме пусне. Не стоеше там просто така, от скука, а защото беше решил да стои там. Без съмнение искаше нещо от мен. Закъснявах за училище. Навън валеше дъжд, духаше силен вятър и по всичко изглеждаше, че пътуването ми с велосипеда няма да протече нито бързо, нито приятно. Пък и не изпитвах никакво желание да обяснявам на Математичката Хене, че закъснявам за втори път в рамките на две седмици само защото не съм посмяла да мина покрай черен котарак.

– Къш! – просъсках аз. – Махай се! Чиба! Пссст!

Той се прозина и ми показа розовия си език и белите си зъби, по-остри и дълги от зъбите на повечето котки. Освен това явно го биваше повече в съскането от мен. Бутнах велосипеда върху следващото стъпало. От котарака ме деляха десетина метра. Махнах с ръка:

– Марш оттук!

Котаракът не помръдна дори на милиметър.

Не съм най-смелото момиче на света, но в онзи миг се боях много повече от Математичката Хене, отколкото от котарака. Поех си дълбоко въздух и се втурнах нагоре по стълбите. Няма как, гадината ще трябва да се отмести…

Котаракът скочи – не встрани или назад, а право срещу мен. Удари се в гърдите и лицето ми и за секунда виждах само черна козина. Изгубих равновесие и полетях назад по стълбите. Тупнах върху пода в мазето, а велосипедът и котаракът се стовариха върху мен. Главата ми издрънча в цимента, ожулих жестоко единия си лакът. Ала не болката от раните ме накара да застина неподвижно, а котаракът. Сърцето ми се качи в гърлото. Жълтите му очи ме изгаряха. Ноктите му се вкопчиха в дъждобрана ми, пробиха пуловера и се впиха в кожата ми. Пред очите си виждах огромна рунтава сянка и късче стоманеносиво небе, от което се сипеха едри, студени дъждовни капки.

Котаракът повдигна едната си предна лапа с разперени нокти, млечнобели на върха и сивосинкави в основата.

– Не – простенах, – недей…

Сама не знаех защо толкова се страхувам от него. Лежеше върху лявата ми ръка и аз се опитах да го отместя с дясната. Козината му беше тежка и мокра, но не само от дъжда. Миришеше на водорасли, море и солена вода. Не успях дори да го помръдна.

Ссст… Със светкавична бързина той ме цапна с лапа през лицето и аз усетих как ноктите му разкъсват кожата между веждите ми. От раната рукна кръв и потече по горната част на носа ми. Примижах, за да не влезе в очите ми.

И докато лежах така, вцепенена и омаломощена от неочаквания удар, огромният котарак се наведе напред и усетих как топлият му грапав език шляпва по челото ми. Облиза кръвта от раната, която самият той ми нанесе.

– Клара, пак закъсняваш. Къде се губиш толкова време? – долетя гласът на майка ми от работния кабинет.

Стоях в антрето, неспособна да обеля дума, и на­края тя излезе.

– Мишленце! – възкликна тя. – Кой те подреди така?

Мълчах. Цялото ми тяло се тресеше. Главата ме болеше, раната на челото ми пареше болезнено и продължавах да усещам тежестта на мокрия котарак и миризмата на водорасли, сол и кръв.

– Някакъв котарак… одраска ме – смотолевих на­края.

Изобщо не разчитах да ми повярва. Очаквах да ме засипе с въпроси и да ме упрекне, че преувеличавам. Все пак, като се замисли човек, колко често се случва да те нападне гигантски черен котарак?

Обаче не стана каквото си мислех. Мама впери в мен изплашените си очи.

– О, не – откъсна се само от устата й и тя се разрида.

200211_2

Вероятно е редно да обясня някои неща. Майка ми не е ревла. Напротив, много е оправна. Работи като журналистка на свободна практика. Има си собствена фирма и пише статии за различни вестници срещу хонорар. Постоянно валят поръчки, защото мама има оригинални идеи. Откакто навърших пет години, родителите ми живеят разделени и мама е свикнала да се справя с всички задължения сама.

Тя бързо си възвърна спокойствието, извади аптечката и се зае да промива раните на лицето и лакътя ми, като междувременно стискаше мобилния телефон между ухото и рамото си, опитвайки се да се свърже с лекаря.

– Вие сте номер… седем на опашката – съобщи автоматичен глас.

Мама захвърли гневно телефона и донесе от кухнята плик със замразена царевица, увит в попивателна кърпа.

– Сложи компреса върху раната – нареди тя. – След малко тръгваме към болницата.

– Ами колелото? Не успях да го заключа.

– Колелото сега е последната ни грижа. Облечи си сух пуловер, не се знае колко ще чакаме.

И ето че тя отново стана онази майка, която познавах: има решение за всеки проблем и знае кое е най-доброто за мен. Но онова безпомощно „О, не…“ така и не излезе от ума ми. Не успях да забравя и изражението й, преди отново да нахлузи маската на без­страшен родител.

Разтворените й побелели устни… Бликналите от очите й сълзи…

Сякаш идваше краят на света.

Втора глава

Треска от котешко
одраскване

– Таблетките ще стигнат за пет дни – лекарката подаде на майка ми рецепта за пеницилин. – И, Клара, занапред се въздържай да дразниш котараци.

– Никого не съм дразнила – възразих аз.

Главата ме болеше и я усещах по-топла и по-голяма от обикновено. След инжекцията срещу тетанус рамото ми изтръпна, а раните от ноктите на котарака смъдяха и пареха. Почувствах се ужасно онеправдана, задето нашата иначе очарователна лекарка смята, че вината за случилото се е изцяло моя.

– Сигурна съм – кимна тя. – Но засега стой далече от котки. – После се обърна към майка ми. – Обади ми се, ако около раната се появи зачервяване, оток или гноен мехур, защото понякога това е симптом на болест на котешкото одраскване.

– Каква е тази болест?

– Много котки са носители на вредоносна бактерия, наречена бартонела. При одраскване е възможно да попадне в човешкия организъм, но антибиотикът ще я обезвреди в зародиш. Не се тревожете.

Раната не ме тревожеше особено. Повече се страхувах да не би онова котешко чудовище да се появи отново.

На път за вкъщи се отбихме първо в аптеката на улица „Железарска“ и по-късно в „Ла Луна“ – любимата ми пицария.

– Хавайска пица с допълнително кашкавал? – предложи щедро мама.

– Да – отговорих, макар че с нея нямахме навика да си купуваме пица посред бял ден.

Дъждът обаче продължаваше да се лее, а цялото ми тяло бе сковано в предгрипни симптоми. Не знаех дали пица, обилно покрита с разтопен кашкавал, би облекчила неразположението, но си струваше да опитам.

И дума не можеше да става да ходя на училище. Мама се държеше, все едно е въпрос на време бактерията със странното име бартонела да ме тръшне на легло въпреки всичкия йод, спирт и борова киселина, с които лекарката щателно дезинфекцира раната, и въпреки пеницилина. Вкъщи изядохме пицата и раз­требихме масата. Понечих да си отида в стаята и да поиграя на компютъра, но мама настоя да почета на походното легло при нея, докато тя работи. Зави ме с леко одеяло. Сгуших се уютно и не ми пречеше, че леглото е малко по-твърдо. Изненадах се от настояването на мама да ме държи под око.

След три следобед телефонът ми издаде кратък сигнал за получен есемес. „Защо не беше на училище?“ – питаше ме Оскар. Чудех се какво да му отговоря. Струваше ми се прекалено сложно да му обяснявам, че ме е одраскала котка и очаквам да ме втресе. Накрая просто написах „Болна съм L“, макар да не беше съвсем вярно – поне не и на онзи етап.

bog1

Същата нощ котаракът ми се присъни. Чакаше ме до мазето, където си държах велосипеда, както бе станало и в действителност. Но вместо да ми се на­хвърли, този път се протегна доволно и грациозно и ми показа всичките си зъби.

– Сега си моя – процеди той и облиза муцуната си с розовия си език. – Моя, моя, моя…

– Мамо?

– Да, съкровище? – тя се вдигна рязко от възглавницата.

Изглеждаше съвсем бодра и се съмнявах, че изобщо е заспивала.

– Май съм вдигнала температура…

Челото ми туптеше. Усещах ръцете и краката си прекалено дълги и откачени от тялото. Светлината от мамината нощна лампа пронизваше очите ми и се забиваше право в мозъка ми. За миг стиснах клепачи, но така получих световъртеж и изгубих равновесие.

Мама ме придърпа да седна на леглото й и попипа челото ми.

– Гориш – установи тя. – Боли ли те главата?

– Да.

– Легни. Ще се обадя на „Бърза помощ“.

Явно обаче дежурният лекар нямаше намерение да се разкарва с линейката само защото някакво дванайсетгодишно хлапе има температура. Докато лежах със затворени очи, чувах как мама се кара с него, а гласът й долиташе някак глух и далечен, макар че тя седеше точно до мен.

– Пеницилинът не действа – горещеше се тя. – Вдигнала е четирийсет градуса!

Позадрямах. Уханието на чисти, прясно изпрани чаршафи, на мама и на нейния шампоан ме унасяше приятно, но не смеех да се отпусна съвсем, защото усещах, че котаракът ме дебне. Заспях ли, пак щеше да ми се яви.

– Да ти донеса ли вода?

– Не, благодаря… – гърлото ми пареше и болеше и нямах желание да преглъщам нищо въпреки силната жажда.

– Все пак е добре да пийнеш някаква течност. Кока-кола? Сок?

– Налей ми малко сок.

Мама ми донесе цяла чаша и се върна в кухнята. Чух как сложи вода за кафе и набра някакъв номер.

– Обажда се Мила Ясен. Да, като дървото[1]. Извинете за късния час, но трябва да разговарям спешно със сестра ми…

Мама затвори вратата и не чух останалото. Макар и замаяна от треската, се озадачих защо звъни на сестра си в два посред нощ. Знаех за съществуването на такава леля, но никога не я бях виждала. Дали пък не беше лекарка? Не, леля Иса се издържаше с рисуване, спомних си внезапно. Веднъж с мама видяхме на магазинна витрина картички с патици – толкова живи, все едно ще изскочат оттам. „Иса Ясен Дизайн“ – прочетох на голяма табела. Цените върху етикетите бяха доста солени.

– И тя се казва Ясен – обърнах внимание на мама. Тогава да съм била не повече от осем-деветгодишна.

– Иса Ясен е твоя леля – обясни ми тя.

Мама обаче не ми купи нито една картичка. Попитах защо не отидем на гости на леля, а мама смотолеви, че тя живеела „много далече в провинцията“, все едно говореше за вдън гори тилилейски, където се стига само с кучешки впряг или с хеликоптер.

Само това знаех за леля Иса. Защо тогава изведнъж стана толкова „спешно“ да се свържем с нея?

Изтощена, пак затворих очи. Нямах сили да си блъскам повече главата над този въпрос. Ала в мрака под спуснатите ми клепачи чувах как котаракът мърка. „Моя, моя, моя…“ Пак се ококорих. Поплаках си малко – най-вече защото се чувствах омаломощена, а дори не можех да заспя.

Иззад затворената кухненска врата гласът на мама долиташе по-силен и по-разгневен. Не чувах ясно всичко, а само откъслечни думи: „неотложно“, „животът на дъщеря ми“.

Моят живот? Сърцето ми прескочи един удар. Да не се опасяваше, че бера душа? Впрочем от опасни бактерии умират не само старци на преклонна възраст, настанени в социални домове.

– Мамо? – извиках аз.

Тя обаче не ме чу – и заради затворената врата, и защото беше твърде увлечена в разправията със събеседника си.

Надигнах се в леглото. Фрас! Все едно някой ме цапардоса с чук между очите, право по раната от котешкото одраскване. Изохках. Заболя ме много и не ме отпусна дори след минута.

– Мамо!

Станах от леглото. Докато се добера до кухнен­ската врата, сякаш извървях няколко километра.

– … ще се принудя да прибягна и дотам – заканваше се мама. – Но недоумявам как е възможно такова бездушие, при положение…

Мама ме видя.

– Мишленце, седни! Едва се държиш на краката си.

Извърна се бързо, но аз забелязах мокрите следи по лицето й. Пак сълзи.

Майките не бива да плачат. Трябва да са зрели, силни и да вдъхват кураж на децата си. Както споменах, не съм от смелчаците, но на мое място дори Оскар, който не се плаши от какво да е, щеше да го хване шубето.

– Продиктувайте ми адреса – сопна се мама. – Оттук нататък ще се оправям сама.

Надраска нервно няколко завъртулки върху бележника, окачен на хладилника, и бързо прекрати разговора. Обърна се към мен. Беше избърсала сълзите си и ми се усмихна, както подобава на една майка.

– Мишленце, налага се да тръгнем с колата. Ще издържиш ли?

[1] Фамилията на Клара неслучайно е Ясен. Ясенът е един от най-здравите дървесни видове в Дания, а Игдрасил, дървото на живота в скандинавската митология, е именно гигантски ясен. – Бел. прев.

Що за игра е това? С поглед назад към „Покровителят на крадците“

Покровителят на крадците Някои идеи лежат на улицата. Или някъде под нея. Първата идея за „Покровителят на крадците“ открих в Берлинската подземна железница. Насреща ми седеше момиче на около 12 години с две различни очи. Едното синьозелено, другото кафяво. „Колко интересно – помислих си. – Дали с тези очи светът се вижда от две напълно различни перспективи?“ А как ли възприемаше света спътникът на момичето, черно-белият плъх, който седеше на рамото й?

Това се случи през 1993 г. От около година живеех в източната част на Берлин, в квартал „Фридрихсхайн“. Днес това е моден пункт за срещи и желано място за живеене, но тогава виждах в стария квартал само безутешни сивокафяви фасади, падащи от небето балкони и няколко залепени за тротоарите трабантчета-трошки. Докато моят приятел работеше като лекар в болницата, аз седях у дома зад бюрото, вслушвах се в шума от падането на балконите и изпадах в депресия. Само да се махна оттук!

Всеки ден излизах от къщи и търсех да открия по-красиви кътчета от града. Вече цяла година живеех в Берлин, но всеки ден ми носеше нови, живи впечатления. Там, където се срещаха старият изток и старият запад, вреше и кипеше живот. И сред него крачеше удивен малкият Щайнхьофел, внос от провинция Хесен, свил глава между раменете, независимо в каква посока.

Стара мъдрост е, че писателите преработват онова, което преживяват, което ги кара да се замислят и ги занимава дори насън. Често това се случва несъзнателно и днес си мисля, че още по онова време съм бил придружаван в странстванията си от невидимо момиче, новачка в Берлин като мен. Родителите й тъкмо се бяха развели – също като моите.

Любимото място за моите странствания беше Музейният остров с неговите прекрасни сгради. Особено бях впечатлен от Пергамския музей. Когато за първи път видях Портата от Милет, направо спрях да дишам, толкова прекрасна и недействителна ми се стори. И толкова желана.

Пожелах да я опаковам и да си я отнеса вкъщи.

Прецених, че петдесет човека ще са достатъчни за изнасянето й.

Щях, разбира се, да имам нужда от по-голямо жилище.

Горе-долу по това време от издателство „Карлсен“ ме попитаха дали ми се пише детски криминален роман.

Детски криминален роман? steinh

Сигурно никой няма да ми повярва, но дотогава не се бях замислял да напиша приключенска история за деца. Не, че като дете не четях с удоволствие такива истории, точно обратното. Най-много обичах „Петима приятели“ от Инид Блайтън* [*Инид Мери Блайтън (1897-1968) – английска писателка, авторка на детски книги. – Бел. прев.], въпреки че – или може би точно защото и петимата твърдо вървяха към смъртта: на всяка трета страница се тъпчеха с ядене и след години със сигурност щяха да развият тежък диабет. Живеех и треперех с „Трите въпросителни“* [*Серия от книги за младежи, създадена от американския журналист и автор Робърт Артър; от 1993 г. продължава да се издава в Германия. – Бел. прев.], макар да съзнавах, че подобни свръхумни типове се срещат в действителния живот само зад стените – много високи, надявам се – на специални затворени заведения. Тежки емоционални дефицити. Всеки от тези типове бе надарен с по-малко чувства от елтаблото на ескалатора.

Да, като дете нямах нищо против книгите и техните герои. За вече порасналия автор обаче те бяха недостатъчни. Ако наистина седна да пиша приключенска история, казах си аз след запитването от издателство „Карлсен“, тогава ще искам нещо повече: героите ми ще трябва да разрешат криминален случай, защото са се натъкнали на него поради собствените си проблеми. Не от чиста жажда за приключения, а защото по лични причини се заплитат толкова дълбоко в историята, че не могат да постъпят другояче. Нека смело погледнем фактите в очите, скъпи читатели: понякога децата вършат невероятни глупости, но не са чак толкова глупави, че доброволно да се изложат на безумни опасности. С изключение на малкото тъжни изключения, които влизат в стари хладилници или фризери, изхвърлени на боклука, и затварят вратите.

По това време се натъкнах на статия в списание „Шпигел“ за модно ревю в Пергамския музей и за Берлин като старата столица на висшата мода. Веднага застанах нащрек. Вярно, историята не подхождаше много като изходна точка на детски криминален роман, но музеят, Хаусфогтайплац, близкият Жерндарменмаркт – нима това не беше чудесна сцена на действието! Ако напиша например история за голяма кражба… за много голяма кражба! Защото за мен съществуваше един-единствен обект, достоен да бъде откраднат от Пергамския музей. На пръв поглед кражбата на Портата от Милет сигурно изглежда абсолютно безумна и неизпълнима. Very Steven Spielberg. Независимо от моето лично предпочитание към тази красива архитектурна плячка тя ми позволяваше леко да заблудя читателите. Те щяха достатъчно дълго да предполагат, че от музея ще бъде откраднато нещо малко.

Идеята не излизаше от ума ми. Още по-добре, дори много по-добре стана, когато се задълбочих в историята на Музейния остров и установих, че тя е сложна и объркана като дузина хартиени серпантини, хвърлени от прозореца, когато навън духа силен вятър. Внезапно пред мен се разкриха толкова невероятни възможности, че действието на романа се разгърна върху тази основа почти от само себе си. Липсваше ми единствено подходящият състав, за да населя с него романа си: момиче с различни по цвят очи и дресиран плъх, например. Още едно момиче, новодошло в Берлин, през чиито очи читателят щеше да разгледа града. Момиче, тръгнало да преследва непознат мъж, който й напомня за баща й – и безобидната игра внезапно се превръща в нещо сериозно.

Окей, значи две момичета. Липсваше ми обаче още някой. Защо да не поставя до двете момичета едно момче, което… което…

В известна степен Олаф се превърна в централна и опорна точка на историята. Той стана образът, поставен там, за да изясни защо някой краде: не защото много държи да се сдобие с прекалено скъпа маркова дрешка, да притежава тениска с някакво гръмко лого на гърдите, която се носи вместо собствената личност и представлява безплатна реклама на производителя. Държах да опиша човек, който краде по принуда – защото няма кой да отговори на обичта му. За да привлече внимание, за да го забележат.

Всички герои отидоха по местата си.

След три месеца книгата беше готова.

***

По правило аз пиша спонтанно. Събирам няколко идеи, тракам на машината и по някое време подробностите образуват цялостна история… или не образуват. Предимството на този начин на работа се състои в това, че човек остава отворен за още идеи и спонтанно ги вгражда в историята. Недостатъкът е, че се случва да се объркам напълно, защото по някое време държа в ръце безброй отделни нишки на разказа и не съм в състояние да постигна задоволяваща драматична структура.

Докато пишех „Покровителят на крадците“, по изключение действах другояче. Криминален роман не се пише спонтанно. Мястото на действието трябва да се определи съвсем точно, всяко основание и всяка постъпка на героите трябва да са внимателно обмислени. Магичната дума е тайминг. Обикновено моите образи заживяват свой собствен живот и се сдобиват с характер по време на писането, но този път трябваше да ги снабдя с всички необходими качества, преди да натракам първото изречение.

Гуди и Олаф не ми създадоха проблеми. Скицирах ги бързо. Още от началото двамата притежаваха достоверна самоличност. За нещастие не можех да твърдя същото и за Дагс. До днес не съм доволен от този образ. Много бих искал да съм я представил малко по-диференцирано. Щеше ми се, например, да стане ясно как Дагс се бори с всички средства, на първо място с ум и интелигентност, за признанието на родителите си. Тя иска те да я приемат насериозно – това е моторът на мислите и действията й. За съжаление тогавашната ми редакторка – лицето, което се занимава с моите книги в издателството, – се изказа против това намерение. „Гуди и Олаф си имат достатъчно проблеми – заяви тя, – не е нужно Дагс също да…“ и така нататък. Позволих й да ме убеди. Голяма грешка. От трите главни действащи лица в „Покровителят на крадците“ Дагс си остана най-изкуственото. Според мен тя е твърде суетна, не я измъчва несигурност. Въпреки това я обичам – сигурно защото в главата ми е много по-сложен образ, отколкото онзи, който се оформи между двете корици на книгата.

***

В читателските писма, които получавам след излизането на романа, редовно се появяват два въпроса. Първият гласи: Кой е покровителят на крадците? Мислех си, че съм дал достатъчно ясен отговор в книгата, но добре – злокобният покровител на крадците е древногръцкият бог Хермес. В представите на древните гърци Хермес е патрон и на търговците, и на крадците – впрочем доста интересна комбинация според мен. Хермес е обаче и посредник, има грижата хората и боговете да разговарят едни с други и да се разбират. В книгата Дагс, Гуди и Олаф доста време не се разбират. Отначало не са си симпатични, имат предразсъдъци, не си вярват. Докато не се научат да се разбират, не са в състояние да разрешат случая. Към края на книгата Дагс размишлява, че Грифит замалко да успее да открадне портата – защото богът на крадците е бил благоразположен към него. Незабелязан от Дагс обаче, същият този бог се е погрижил модният цар да се провали с гръм и трясък, след като е помогнал на децата да се доверят един на друг и да си говорят. Защото всяко нещо има две страни.

Според мен идеята за бог, който подканва хората да си говорят, крие и друг смисъл. В почти всичките ми книги някой загазва, защото не си отваря устата, не се разкрива пред света, не дава израз на болките и чувствата си. Даже „Дирк и аз“ – книга, която е преди всичко комична, е изградена на този принцип: до голяма степен комичността е резултат от недоразумения.

Стигаме до втория въпрос: Защо в книгата участват хомосексуални? Задължително ли беше? В този въпрос винаги усещам опасенията на питащите, че докато четат книгата, може да се заразят с някаква екзотична болест. И всеки път ми доставя дяволско удоволствие да обърна въпроса: Защо в много повече книги не участват хомосексуални? Статистически погледнато, около десет процента от населението са хомосексуални. Което означава, че всеки десети герой в книга би могло или би трябвало да е такъв. А сега погледнете в книгите си и пребройте: петима приятели, три въпросителни знака, екипажът на някой пиратски кораб – това са повече от десет. Изберете си един. И не забравяйте Пипи Дългото чорапче.

Има още една причина да вградя Бернд Вьорлицер в историята. Исках чрез този фотограф, макар в началото да му е несимпатичен, Олаф да се замисли за своите собствени предразсъдъци и за своето собствено отклонение от нормата. Исках и незабелязано да подканя читателя да стори същото. Затова ви предлагам още една игра със смятане, този път по-сложна: изберете трима души от приятелския си кръг. Помолете ги да ви кажат колко са високи. Съберете трите цифри и ги разделете на три. Това е статистическата среда, нормата. Тогава се запитайте кой от приятелите ви е нормално висок. Учудващо, нали?

Край на упражнението.

***

Всеки читател очаква своята идеална книга. Всеки автор очаква своя идеален читател. Често ме питат защо определени сцени в „Покровителят на крадците“ не са разработени по-подробно. Защо някои събития изобщо не са описани, въпреки че са важни, затова пък други, по-маловажни, са разказани в подробности. Немалко читатели се изнервят, защото действието често прекъсва в най-напрегнатия момент, а после продължава на друго място.

Бих могъл да кажа много неща, но ще се огранича с две. Първо, повествованието в „Покровителят на крадците“ не представлява последователно описание на събитията. Всеки откъс от действието е строго съобразен с перспективата на Гуди, Олаф или Дагс. Този литературен похват, при който авторът се концентрира изцяло върху един-единствен образ, върху мислите и чувствата му, се нарича персонализиране. Образът се приближава към читателя, а авторът почти се скрива зад него. Ефектът е, че читателят никога няма усещането, че авторът на историята знае повече от него. Недостатъкът на този похват, ако го използваме последователно, е очевиден: авторът може да описва само събития, на които присъства едно от главните действащи лица. Андреас Щайнхьофел

Второ, и тук стигаме до внезапното прекъсване на действието: много увлекателни книги и още повече страхотни филми са базирани върху така наречения принцип cliffhanger* [*Художествен похват в създаването на сюжетната линия, при който героят се озовава в трудна ситуация, в този момент повествованието прекъсва и развръзката остава неизвестна до продължението. – Бел.прев.]. Всъщност това е понятие от историята на киното. Някога в американските кина прожектирали преди главния филм минисерии – всяка седмица по една. Обикновено филмчето завършвало с това, че героят попадал в безизходно положение или в смъртна опасност, например увисвал с една ръка над дълбока пропаст, а следващата седмица по чудодеен начин се измъквал от опасността. Идеята е много проста, върху нея са построени и днешните телевизионни сериали: за да поискате да гледате и следващия филм, скъпи зрители! Или от напрежение да не можете да оставите книгата, скъпи читатели. Защото идеалните читатели не го правят. Идеалните читатели запълват дупките, съзнателно оставени от автора в текста, със собствената си фантазия.

Понякога обаче критиците са напълно прави да обвиняват автора в небрежност. Краят на „Покровителят на крадците“ наистина е твърде кратък. Много потенциал е пропилян. Можех да запълня няколко страници с драматично преследване из кораба и през цялото Западно пристанище. Баналната причина за този недостатък е, че по онова време имах проблем със срока за предаване на ръкописа в издателството (за нещастие имам този проблем винаги). За да го спазя, се наложи да посъкратя края.

Несъмнено съм твърде бавен за този живот.

***

Във всичките си книги давам на някои герои имената на приятели и познати. Гудрун и Дагмар, две жени, които дотогава не бях включил в нито една история, заслужаваха да използвам имената им. Опитах се да „смекча“ старомодните имена, като нарекох момичетата Гуди и Дагс. Очевидно не съм се справил добре, защото много читатели не ги харесват.

Гудрун и Дагмар все още не знаят, че са станали мои героини.

Сега за заглавието. Първоначално смятах да озаглавя книгата „В Шпрее остров“. Издателството, естествено, не се съгласи. Не, господин Щайнхьофел, в никакъв случай, какво е това обърнато изречение! Обратното звучи също толкова лошо: Остров в Шпрее. Не, не. Много по-добре би било да измислите нещо като „Тримата…“* [*Авторът очевидно прави връзка с романа на Ерих Мария Ремарк „Трима другари“. – Бел.ред.]

Стоп!

Заплаших да се откажа. На момента. Никакви трима, четирима или четирима и половина другари. Не ми пробутвайте и верния пес, онзи с веселото карирано шалче. Исках по-особено заглавие. Стегнато. Запомнящо се.

Следващото ми предложение: „Покровителят на крадците“. Гениално двусмислено! Направо поетично! На всичкото отгоре тази дълбочина…

Единогласно въодушевление при Карлсен.

Нестихващи овации.

Признателно тупане по рамото.

Бях щастлив. „Покровителят на крадците“.

Хм…

До ден днешен никой не е разбрал заглавието – виж по-горе. А аз се питам: наистина ли сгреших? Наистина ли не съм грижовен разказвач? Или имам право да обвиня немската младеж, че мозъкът й не се включва правилно? И това след петстотин читателски писма по този повод!

Ехо?

Нали не искате да сте виновни за дълбоката депресия на автора? Защото знаете ли какво ще стане тогава? Излизане от къщи, обикаляне на улиците, изследване на града, събиране на свежи идеи. После прибиране вкъщи и бързо зад бюрото. Включвам компютъра и започвам да пиша: Завръщането на Покровителя на крадците. Хари Потър и тайната на дупката под Музейния остров. Берлински войни: атаката на клонираните крадци.

Най-сетне очакваното от много читатели продължение.

Официално отказвам да го напиша.

Само това липсваше – да започна да крада от себе си.

***

Какво е станало с Гуди, Олаф и Дагс? Какво се е променило в големия град, където тримата обикаляха заедно, след първото издание на книгата? Ето резултата от разследванията ми:

Гуди е отворила магазин за дрехи втора употреба в Кройцберг и продава главно мъжки костюми. Олаф обикаля разни младежки институции и изнася добре платени лекции на тема „Гласът в главата – моето вътрешно богатство“. На среща с войнствени противници на опитите с животни Дагс се е влюбила в студент по математика от Венецуела и смята да замине за Южна Америка. Миналата година Ромео бе избран за „дребен гризач на годината“ и красеше специалните марки на Германските пощи – по двайсет цента от всяка марка отиваха в Световния фонд за защита на животните. А в операта в Нойкьолн често може да се види стара дама на име Инге Варлацке, която пее високо с изпълнителите.

Що се отнася до Берлин, правителството се чувства много удобно в града. Изтокът и Западът продължават да се срастват. Потсдамерплац стана много оживено място. Там блестят миещи се фасади, ала в прекрасните стари къщи от началото на миналия век на Хаусфогтайплац все още не се е настанил нито един моден дизайнер. Музейният остров сияе в нов блясък. Много обсъжданият стар градски дворец скоро ще заеме мястото на Двореца на републиката – шикозна изходна точка за нова криминална история. Градът на Шпрее бе разтърсен от няколко скандала, в които бяха забъркани някои и други политици и мениджъри; господата получиха по десетина години затвор. Увеселителният парк в „Трептов“ бе затворен и бавно ръждясва. Твърди се, че един от собствениците му въртял съмнителни сделки – май в дупката има още място. А, да, междувременно берлинчани свикнаха със своя хомосексуален главен кмет.

Твърде възможно е в свободното си време той да се занимава с фотография.

Андреас Щайнхьофел

Берлин, 2006 г.

Откъс от “Полиция” на Ю Несбьо

Полиция

Пролог

Спеше вътре, зад вратата.

В ъгловия шкаф миришеше на вехто дърво, на барутен нагар и на оръжейна смазка. Когато слънцето огряваше прозореца на стаята, светъл лъч проникваше през ключалката на шкафа, която го приплесваше като пясъчен часовник, а ако слънчевата светлина падаше под определен ъгъл, пистолетът, поставен на средния рафт в шкафа, хвърляше матов отблясък.

Руската “Одеса” – ширпотребна версия на по-познатия “Стечкин” – бе преживяла какво ли не. Бе пътувала с казаци от Литва до Сибир, бе странствала из различни щабквартири на урки в Южен Сибир, по едно време бе попаднала в ръцете на атаман – казашки предводител, впоследствие убит от полицията с “Одеса”-та в ръка, а после се бе озовала в дома на директора на Тагилския затвор – страстен колекционер на оръжия. Накрая грозният, недодялан автомат пристигна в Норвегия заедно с Рудолф Асаев – наркобос, който, преди да изчезне без­следно, бе успял да сложи ръка върху пазара на дрога в Осло, налагайки нов наркотик – опиоида виолин, производно на хероина. Оръжието и досега се намираше в същия град – по-конкретно на улица “Холменколен”, в дома на Ракел Фауке. Пълнителят на “Одеса”-та побираше двайсет патрона от калибър “Малаков” 9/18 мм и можеше да възпроизвежда и единична, и автоматична стрелба. В момента в пълнителя бяха останали дванайсет патрона.

Три от тях бяха изстреляни срещу косовски албанци – дилъри, които се опитваха да изместят Асаев от наркобизнеса. От тях само един куршум успя да захапе човешка плът.

Други два куршума бяха убили Густо Хансен – млад крадец и наркопласьор, който се бе опитал да извива ръцете на Асаев.

Пистолетът още миришеше на барут от последните три изстрела, улучили бившия полицай Хари Хуле в главата и гърдите, докато разследваше смъртта на същия този Густо Хансен, и то на същото място, където бе застрелян и Густо: улица “Хаусман” 92.

Полицията още не бе разплела случая “Густо” и осемнайсетгодишният младеж, задържан за убийството на наркопласьора, бе пуснат на свобода, защото разследващите не успяха нито да открият оръжието на убийството, нито да свържат заподозрения с него. Младежът се казваше Олег Фауке и всяка нощ се будеше, взираше се в тъмното и чуваше изстрелите. Не онези, с които бе убил Густо, а другите, които бе открил срещу полицая, когото бе възприемал като свой баща. Някога Олег си мечтаеше как този мъж ще се ожени за майка му, Ракел. Хари Хуле. В мрака Олег виждаше пламтящия му поглед и мисълта му отново се втурваше към оръжието, скрито в ъгловия шкаф. Надяваше се никога повече да не види този пистолет. Надяваше се никой да не го види.

Той да заспи завинаги.

Той спеше зад вратата.

В охраняваната болнична стая миришеше на лекарства и на боя. Монитор, поставен до главата му, регистрираше ударите на сърцето му.

Исабеле Скойен, съветник по социалните въпроси към кметската управа в Осло, и Микаел Белман, новоизлюпеният главен секретар в полицията, се надяваха никога повече да не го видят.

Никой да не го види.

Той да заспи завинаги.

Първа глава

Беше един от онези топли, дълги септемврийски дни, когато фиордът в Осло заприличва на разтопено сребро и слънцето обагря в златисто ниските хребети, които вече се преливат в цветовете на есенната палитра. Слънцето потъваше зад възвишението Юлерн и последните лъчи се плъзгаха полегато над околността, над ниски, скучни жилищни блокове, свидетелстващи за някогашния скромен облик на града, и над луксозни апартаменти тип “пентхаус” с тераси – продукти на нефтената приказка, преобразила тази страна в най-богатата на света, – над наркоманите в “Стенспаркен” в малкия, добре устроен град, където от свръхдоза умираха повече хора, отколкото в европейски градове с осемкратно по-многолюдно население; над градини, където батутите бяха заградени с мрежа, а децата скачаха най-много по три наведнъж, както гласят инструкциите за безопасност; над хребетите и горските масиви, които ограждаха котловината, където се гушеше Осло. Слънцето не искаше да пусне града и протягаше лъчистите си пръсти, както мъж се опитва да досегне за последно своята любима през прозореца на заминаващия влак.

Денят започна със студено, ясно утро, чиято ярка светлина напомняше лампите в операционна. После обаче температурите се повишиха, лазурът на небето се насити, а въздухът придоби онази приятна плътност, която прави септември най-приятния месец в годината. А когато се спусна мек, ефирен здрач, из въздуха по склоновете, слизащи към езерото в долината Маридален, се разнесе уханието на сгрята иглолистна гора и на ябълки от градините на еднофамилните къщи.

Ерлен Венешла наближаваше билото на последния склон. Усещаше буен приток на млечна киселина към мускулите си, но насочи вниманието си към правилния отвес, под който се препоръчваше да натиска педалите. Стараеше се коленете му да са обърнати леко навътре, защото знаеше колко важна е правилната постановка – особено когато си изморен и мозъкът ти диктува да промениш стойката, за да прехвърлиш натоварването върху по-свежа, но и по-слабо ефективна мускулатура. Усещаше как велосипедната рамка поглъща жадно всяка единица енергия, която той произвежда, как той набира скорост, превключвайки на друга предавка, как се изправя и започва да върти педалите, хванат за рамката, опитвайки се да поддържа същата скорост – около деветдесет оборота в минута. Погледна пулсомера. Сто шейсет и осем. Наведе глава така, че челникът му да освети екрана на джипиеса, монтиран към кормилото. Навигационното устройство беше оборудвано с подробна карта на Осло и околностите и с активен предавател. Велосипедът и необходимата екипировка струваха повече, отколкото наскоро пенсионирал се следовател бе разумно да си позволи. Но Ерлен Венешла държеше да поддържа физическата си форма, защото отсега нататък животът щеше да го изправя пред по-различни предизвикателства.

Казано по-направо: пред по-незначителни предизвикателства.

Млечната киселина тежеше в бедрата и прасците му. Той изпитваше болка, но и предвкусваше предстоящото блаженство: мощно освобождаване на ендорфини, приятно отмалели мускули, удовлетворение, а защо не и чаша бира в компанията на съпругата му на балкона, ако след залез-слънце не застудее.

И ето че изкачи склона. Теренът се изравни. Пред него се простираше езерото в долината Маридален. Той намали. Струваше му се абсурдно, че след петнайсетминутно ускорено колоездене от центъра на европейска столица се озова сред селски дворове, поля и гъста гора с туристически пътеки, губещи се във вечерния мрак. Усети силен сърбеж под сивия шлем “Бел”. Струваше колкото детското колело, което купи за шестия рожден ден на внучката си Лине-Марие. Въпреки дискомфорта Ерлен Венешла не го свали от главата си. Като най-честата причина за смъртни случаи сред колоездачите в статистиките посочваха черепно-мозъчните травми.

Погледна пулсомера. Сто седемдесет и пет. Сто седемдесет и два удара в минута. Добре дошъл полъх на вятъра довя далечни възгласи от града. Навярно от стадион “Юлевол”. Тази вечер националният отбор играеше срещу Словакия. Или срещу Словения? Ерлен Венешла си представи, че трибуните ликуват в негова чест. Отдавна никой не го беше аплодирал. Последния път – по време на прощалната церемония в КРИПОС. Имаше торта. Шефът, Микаел Белман, държа реч. Още тогава Белман се бе прицелил в креслото на главния секретар и после намери начин да се домогне до него. След словото на Белман Ерлен прие ръкоплясканията с признателност, срещна погледите на колегите си, благодари им и дори усети как в гърлото му заседна буца, когато се изправи да произнесе своята непретенциозна, кратка благодарствена реч, издържана във фактологичен стил, както повеляваше доскорошната традиция в КРИПОС. В кариерата си на разследващ убийства бе преживял и върхове, и спадове, но никога не бе допускал сериозни гафове. Или поне доколкото му беше известно, защото човек никога не може да е сто процента сигурен. През последните години технологиите за ДНК анализ се развиваха с главоломни темпове и понеже ръководството обяви намерението си да приложи иновативните техники в някои стари случаи, нарастваше вероятността следователите да стигнат до нови разкрития. Ерлен одобряваше използването на новите технологии при разследването на неразкрити престъпления, но недоумяваше защо началството смята да вложи ресурс и в чопленето на случаи, отдавна приключени и свалени в архивите.

Мракът се сгъсти и въпреки светлината от уличните лампи той замалко да пропусне дървената табелка, сочеща към вътрешността на гората. В последния момент я видя – спомняше си я добре – свърна от пътя и пое по пътека с мека горска настилка. Въртеше педалите бавно, но внимаваше да не изгуби равновесие. Светлият конус от челника на шлема му шареше по пътеката и току се блъсваше в тъмната стена от иглолистни дървета от двете страни. Пред него подскачаха сенки, изплашени и припрени, преобразяваха се и се шмугваха някъде. Ето така си представяше обстановката, докато рисуваше пред вътрешния си взор ситуацията, в която бе изпаднала тя. Клетницата тича панически с фенер в ръка, след като в продължение на три дни е била изнасилвана и държана в плен.

И когато в следващия миг той видя припламналия в тъмното фенер пред себе си, му хрумна, че това е нейният фенер, че тя пак бяга. Ерлен се промъкна в съзнанието на онзи, който я настига, яхнал мотоциклет. Лъчът пред колоездача се разклати и се насочи срещу него. Венешла спря и слезе от велосипеда. Освети пулсомера с челника си. Сърцето му вече биеше с по-малко от сто удара в минута. Приличен пулс като за след тренировка.

Откопча ремъка под брадичката си, свали шлема и си почеса главата. Колко приятно! Изгаси челника, окачи шлема на кормилото и затика велосипеда към светлината от фенера. Шлемът се поклащаше и се удряше в китката му.

Ерлен спря. Фенерът рязко се вдигна. Силната светлина изгори очите му. Заслепен, той се чудеше как е възможно пулсът му да е толкова нисък при такова учестено дишане. С периферното си зрение долови някакво движение. Нещо се вдигна зад големия, треперещ светъл кръг, във въздуха се разнесе едва чуто свирукане и в същия миг една мисъл проряза съзнанието на Ерлен: не биваше да го прави. Не биваше да си сваля шлема. Най-честата причина за смъртни случаи сред колоездачите…

Мисълта му сякаш се парализира. Времето спря. За миг картината се изгуби.

Ерлен Венешла се взираше смаян пред себе си. Усети как по челото му се търколи капчица пот. Каза нещо, но думите му излязоха безсмислени, все едно връзката между говорния център в мозъка и гласните струни беше нарушена. Отново чу тихото подсвиркване. После звукът заглъхна. Слухът му блокира. Не чуваше дори собственото си дишане. Откри, че се е строполил на колене, а велосипедът се е катурнал в близката канавка. Жълтата светлина танцуваше пред очите му, но изчезна, когато капчицата пот стигна до носа му, стече се в очите и го заслепи. И тогава разбра, че това не е пот.

Третият удар се заби в главата му като ледена висулка, прониза гърлото му и се устреми надолу. Всичко застина.

“Не искам да умра”, мислеше си той. Опита се да се защити с ръка, но не можеше да помръдне нито пръст. Разбра, че е парализиран.

Изобщо не усети четвъртия удар, ала по миризмата на влажна пръст се досети, че е паднал на земята. Премига няколко пъти и си възвърна зрението в едното око. Точно пред лицето си видя чифт големи мръсни ботуши, затънали в калта. Подметките се повдигнаха и се отлепиха от земята. После се приземиха обратно. Същото продължи да се повтаря. Нагоре… и пак надолу. Сякаш онзи, който го биеше, подскачаше, за да го удря с още по-голяма сила. Последната мисълта, стрелнала се в съзнанието му, беше, че не бива да забравя как се казва внучката му. Трябва непременно да съхрани името й в паметта си.

Втора глава

Полицай Антон Митет извади от малката червена кафемашина “Неспресо” D290 пълната до половината пластмасова чашка, наведе се и я остави на пода, защото наоколо нямаше подходяща мебел. После взе нова капсула от диспенсъра, провери по навик дали тънкото покритие от метално фолио не е пробито, за да се увери, че капсулата не е използвана, и я пъхна в кафемашината. Сложи празна чаша под чучурчето и натисна едно от светещите копчета.

Докато машината пъхтеше и стенеше, той погледна часовника си. Наближаваше полунощ – краят на дежурството му. Вкъщи го чакаха, но той искаше първо да я инструктира подробно за естеството на задачата й. Все пак беше още курсантка в Полицейската академия. Как й беше името? Силие? Антон Митет погледна чучурчето. Щеше ли да вземе още едно кафе, ако му бяха изпратили момче? Все тая. Отдавна се беше отказал да си отговаря на подобни въпроси. Цареше такава тишина, че чуваше как последните, вече полупрозрачни капки се оцеждат в чашката. Вече не притежаваха нито цвят, нито вкус на кафе, но той държеше да ги улови, защото на момичето му предстоеше дълго дежурство, без компания, в пълно затишие между небоядисаните, голи бетонни стени на Държавната болница. Затова Антон възнамеряваше да изпие чаша кафе с нея, преди да поеме към къщи. Взе двете чашки и тръгна по коридора. Стените запращаха обратно ехото от стъпките му. Подмина няколко заключени врати. Знаеше, че зад тях няма нищо освен още голи стени. Норвежците бяха построили болницата с мисъл за бъдещето, когато нацията ще стане по-многолюдна, по-възрастна, по-болна, по-взискателна. Бяха проявили предвидливост в дългосрочен план, както немците, когато бяха построили аутобаните, а шведите – летищата си. Дали обаче малобройните шофьори, пресичащи немските селски райони по огромните бетонни пътища през трийсетте, и шведските пасажери, лутащи се из прекомерно големите зали на “Арланда” през шейсетте, бяха усещали също като Антон присъствието на призраци? Дали бяха долавяли, че макар всичко да е ново, непокварено и още никой да не е загинал в автомобилна или авиационна катастрофа, във въздуха витае прокоба за бъдещи нещастия? Дали бяха виждали как фаровете на колите им осветяват семейство, застанало покрай пътя и вторачено безизразно в светлината? Окървавени, бледи, бащата – пронизан, майката – с глава, извъртяна наобратно, детето – с един крак и една ръка. Дали бяха виждали как закритият с пластмасови ресни отвор на самоходната багажна лента в залата за пристигащи на “Арланда” изведнъж изплюва овъглен труп, който още тлее и прогаря гуменото й покритие, а зиналата му, димяща паст, сякаш още бълва писъци. Нито един от лекарите не успя да му каже за какво ще се използва това крило. Единственото сигурно беше, че някой ден зад тези врати ще умират хора. Прокобата тегнеше във въздуха, сякаш тук вече витаеха неспокойни души в невидими тела.

Коридорът описа чупка и зад ъгъла се ширна също толкова гол, оскъдно осветен и толкова симетрично четвъртит, че създаваше оптична илюзия; униформената полицайка, седнала на стола в дъното на коридора, приличаше на снимка, окачена на стената пред него.

– Донесох кафе и за теб – той протегна към нея чашата.

Двайсетгодишна? Вероятно малко повече. Около двайсет и две.

– Благодаря, но аз си нося от къщи – тя извади термос от малката раница на стола.

В говора й се долавяше съвсем лека напевност – навярно остатъци от северен диалект.

– Това е по-хубаво – настоя той, без да отдръпва изпънатата си ръка.

Тя се поколеба, но взе чашата.

– Пък е и на аванта – Антон дискретно скри ръка зад гърба си и потърка опарените върхове на пръстите си в студения плат на якето. – Кафемашината е изцяло на наше разположение. В дъното на коридора е…

– Видях я на идване, но в инструкциите, които получихме, е изрично упоменато по никакъв повод да не оставяме вратата на стаята без надзор, затова съм си донесла кафе от къщи.

Антон Митет отпи от пластмасовата чашка.

– Много съвестно от твоя страна, но до стаята води само един коридор. Намираме се на четвъртия етаж и между стаята и кафемашината няма врати към други стълбища или входове. Дори да отидем да си вземем кафе, изключено е някой да мине, без да го забележим.

– Звучи успокояващо, но предпочитам да се придържам към инструкциите – усмихна се сухо тя и сякаш за да заглади впечатлението от лекия упрек, отпи от пластмасовата чашка.

Антон изпита раздразнение и понечи да й напомни, че самостоятелното мислене идва с опита, ала преди да формулира мисълта си, забеляза нещо в дъното на коридора. Бялата фигура не стъпваше, а по-скоро се носеше по въздуха. Антон чу как Силие се изправи. Фигурата придоби по-ясни очертания и се превърна в закръглена блондинка в широката униформа на болничния персонал. Антон знаеше, че днес тя дава нощно дежурство. А утре вечер е свободна.

– Добър вечер – поздрави медицинската сестра със закачлива усмивка, вдигна две спринцовки и сложи ръка върху дръжката на вратата.

– Почакайте малко – Силие пристъпи към нея. – Ще трябва да погледна документите ви за самоличност. Каква е днешната парола?

Сестрата погледна объркано Антон.

– Освен ако моят колега не гарантира за вас – добави Силие.

– Влизай, Мона – кимна Антон.

Сестрата отвори вратата. Антон я проследи с поглед. В сумрачната стая се виждаше апаратурата около леглото. Изпод завивката се подаваха пръстите на краката на пациента. Беше толкова висок, че са наложи да поръчат по-дълго легло. Вратата се хлопна.

– Добра работа – усмихна се Антон на Силие.

Видя, че похвалата не й хареса; явно го възприемаше като сексист, току-що написал оценка на своя по-млада колежка. Но по дяволите, тя беше курсистка и я изпращаха на стаж именно за да се учи от по-опитни полицаи! Антон се залюля на пети, колебаейки се как да подходи в тази ситуация.

Силие го изпревари:

– Както споменах, прочетох внимателно инструкциите. А сигурно вкъщи вече те очакват.

Той поднесе чашката към устните си. Какво знаеше тя за семейното му положение? Дали не намекваше за отношенията му с Мона? Дали не я бе забелязала да се качва в колата му вечер, уж Антон да я закара до вкъщи, и вероятно се досещаше, че между тях има нещо повече?

– Стикерът с мечето на сака ти – обясни с усмивка Си­лие.

Той отпи от чашката. Изкашля се.

– Не бързам. Понеже това е първото ти самостоятелно дежурство, гледай да се възползваш от възможността да питаш, ако нещо не ти е ясно. Не мисли, че всичко е написано в инструкциите. – Прехвърли тежестта на другия си крак, надявайки се тя да е схванала подтекста.

– Както искаш – отвърна обаче Силие с дразнеща самоувереност, каквато си позволяват само младежи под двайсет и пет години. – Знаеш ли кой е пациентът вътре?

– Не. В инструкциите е посочено изрично, че името му се пази в най-строга тайна.

– Но ти знаеш нещо.

– Така ли мислиш?

– Обърна се към сестрата на малко име. Явно сте разговаряли. Каза ли ти нещо по-конкретно?

Антон Митет гледаше курсантката. Симпатична, ала лишена от сексапил и чар. Прекалено кльощава за вкуса му, с неподдържана коса и леко повдигната горна устна, изпод която се подаваха два леко криви зъба. И все пак под черната униформа на Силие се очертаваше млада, стегната и атлетична фигура. И ако Антон решеше да я посвети в онова, което знаеше, дали щеше да е в резултат от подсъзнателното изчисление, че жестът ще увеличи с една стотна шансовете му да му пусне? Или в лицето на Силие виждаше бъдещ старши инспектор или спецразследващ и следователно потенциален негов началник, защото Антон Митет завинаги щеше да си остане редови полицай, нищо и никакво ченге, понеже онзи случай в Драмен лепна върху името му незаличимо клеймо.

– Жертва на опит за убийство. Изгубил е много кръв. Докарали са го с едва доловим пулс. Оттогава е в кома.

– Защо са му назначили денонощна охрана?

– Потенциален свидетел е – сви рамене Антон. – Ако прескочи трапа.

– С какви сведения разполага?

– За големи клечки в наркобизнеса. Събуди ли се, вероятно може да разкаже неща, които да тикнат в кауша знакови фигури от столичния канал за хероин. И, разбира се, да назове кой се е опитал да му види сметката.

– И се опасяват да не би убиецът да се върне да довърши започнатото?

– Ако разбере, че жертвата му лежи тук. Затова дежурим постоянно.

– Ще прескочи ли трапа?

– Лекарите могат да го поддържат жив в продължение на няколко месеца – поне така твърдят – но шансовете му да излезе от комата са минимални. Така или иначе обаче… – Антон отново прехвърли тежестта на другия си крак; изпитателният поглед на курсантката започна да го смущава – в момента сме длъжни да гарантираме сигурността му.

Антон Митет си тръгна с усещане за поражение. Мина покрай регистратурата и излезе в есенната вечер. Качи се в колата си. Телефонът му звънна. Обаждаха се от дежурната част.

– Маридален, убийство – съобщи нула едно. – Знаем, че нарядът ти приключи, но ни е нужно подкрепление при отцепването на местопрестъплението. И понеже си в униформа…

– Колко време?

– Ще изпратим да те сменят до три часа. Максимум.

Антон се смая. В последно време шефовете все гледаха да сведат извънредния труд до минимум. Железният правилник и точните бюджетни разчети не допускаха изключения дори от практически съображения. Щом си позволяваха да го викат след края на дежурството, значи се касаеше за особено тежък случай. “Дано само да не е дете”, помоли се той.

– Тръгвам – отговори той по радиостанцията.

– Ще ти изпратя координатите за джипиеса.

След като в полицейските автомобили монтираха навигационни устройства с вграден активен предавател и подробна карта на Осло и околностите, от дежурната част можеха да локализират всички патрулки. Ето защо се бяха свързали именно с Антон: той се намираше най-близо до местопрестъплението.

– Три часа – напомни той.

Лаура вече си беше легнала, но той знаеше какво удоволствие й доставя, когато се прибира веднага след края на дежурството си. Изпрати й есемес, запали и подкара към езерото в долината Маридален.

На Антон не му се наложи да използва напътствията на джипиеса. На разклона към улица “Юлеволсетер” стояха паркирани четири полицейски коли, а малко по-напред заградителни ленти в оранжево и бяло указваха местопрестъплението.

Извади джобното си фенерче от жабката и отиде до полицая пред отцепения район. В горичката просветваха фенери и специалните лампи на групата за оглед. Обстановката напомняше снимачен процес. Това всъщност не беше толкова далеч от истината; съвременните криминалисти, освен че запечатват местопрестъплението на снимки, носят и висококачествени видеокамери, които не просто документират вида на жертвите, но и цялата обстановка. Това позволява на разследващите впоследствие да връщат записа назад, да го стопират и да увеличават отделни детайли, чиято значимост са пропуснали при първоначалния оглед.

– Какво става? – попита Антон полицая, който трепереше със скръстени ръце.

– Убийство – отвърна мъжът със задавен глас. Зачервените му очи изпъкваха върху неестествено бледото лице.

– Това го разбрах. Кой води огледа?

– Льон и нейният екип.

Антон чуваше множество гласове от гората.

– От КРИПОС и Отдела за борба с насилието още ли не е пристигнал никой?

– На път са. Току-що открихме трупа. Ще ме смениш ли?

Значи, очакваха се още хора. И въпреки това му удължиха работния ден. Антон огледа по-внимателно полицая. Независимо от дебелото палто целият се тресеше. А навън не беше толкова студено.

– Пръв ли пристигна на местопрестъплението?

Полицаят кимна безмълвно, заби поглед в краката си и започна да ги разтъпква.

“Само това не – притесни се Антон. – Сигурно е дете.” Преглътна с мъка.

– Нула едно ли те изпрати?

Антон вдигна глава. Не ги беше чул, макар да излязоха от гъсталаците. И преди беше забелязвал колко безшумно се движат криминалните експерти из местопрестъплението. Напомнят на малко тромави танцьори, привеждат се, стараят се да избегнат досега с всякакви предмети и стъпват като космонавти на Луната. Последното сравнение вероятно му беше хрумнало заради белите защитни костюми.

– Да, повикаха ме да сменя един колега – отговори Антон на жената.

Знаеше коя е. Всички знаеха. Беате Льон, началник на Отдела по експертно-криминална дейност, се славеше като гениална физиономистка и умееше да идентифицира извършители на въоръжени грабежи дори на зърнисти, размити записи от охранителни видеокамери. Говореше се, че Льон може да ги разпознава дори през маските, стига да става въпрос за вече осъждани лица. Виртуалната картотека в малката й руса глава съдържала няколко хиляди снимки на престъпници. Антон заключи, че явно става въпрос за особено жестоко престъпление, защото иначе едва ли биха вдигнали топкриминалистката посред нощ.

До крехкото, бледо, почти прозрачно лице на Льон лицето на колегата й изглеждаше направо огнено. Два яркочервени триъгълни бакенбарда украсяваха луничавите му бузи. Леко изпъкналите му очи, все едно издути от високо вътрешно налягане, му придаваха учуден вид. Ала най-фрапантното във външността му лъсна, след като той свали бялата качулка на защитния си костюм: голяма ямайска шапка в традиционните за островната държава зелено, жълто и черно, при това с прикрепени към нея расти.

– Прибирай се, Симон – Беате сложи ръка върху рамото на треперещия полицай. – Не си го чул от мен, но те съветвам преди лягане да удариш едно малко.

Полицаят кимна и само след три секунди мракът погълна превития му гръб.

– Много ли е тежко? – попита Антон.

– Носиш ли си кафе? – попита растафарят и развинти капачката на термоса си.

Краткото изречение стигаше Антон да прецени, че мъжът е някъде от провинцията. Като повечето столичани обаче, Антон нито се интересуваше от диалекти, нито умееше да ги разпознава.

– Не.

– При оглед на местопрестъпление винаги е добре да се заредиш с кафе – посъветва го растафарят. – Не се знае колко ще се проточи.

– По-полека със съветите, Бьорн, колегата и преди е разследвал убийства – намеси се Беате Льон. – Случая “Драмен”, ако не се лъжа?

– Съвсем правилно – потвърди Антон и се залюля на пети.

По-точно би било да се твърди, че Антон се е опитвал да разследва убийства. За жалост той се досещаше за причината Беате да си го спомня. Пое си дъх.

– Кой е открил трупа?

– Колегата – Беате Льон посочи отдалечилия се полицай, който в този миг запали колата си и отпраши с пълна газ.

– Питам по-скоро кой е повикал полиция.

– Съпругата на убития се обадила, след като се забавил – уточни растафарят. – Излязъл да покара велосипед, но рядко се бавел повече от час и тя се изплашила да не е получил инфаркт. Понеже имал монтиран джипиес с предавател, го намерили бързо.

Антон кимна бавно и си представи сцената. Двама полицаи звънят на вратата – мъж и жена. Съпругата отваря. Полицаите се прокашлят и гледат съпругата със сериозно изражение, та да я подготвят за онова, което предстои да изрекат с думи, непроизносими думи. Лицето на съпругата се съпротивлява, не иска да приеме истината, но после се сгърчва и изважда на показ бушуващото в душата на тази жена.

Пред вътрешния взор на Антон се появи Лаура, собствената му съпруга.

Към тримата полицаи се приближи линейка – бавно, без включена сирена или буркан.

Антон започна да се досеща какво става. Бързата реакция на обикновен сигнал за изчезнало лице. Джипиес с предавател. Голямо струпване на полицейски сили, част от които ангажирани извън работно време. Изражението на колегата, толкова разтърсен, че се наложи да го изпратят да почива.

– Убитият е полицай – тихо промълви Антон.

– Предполагам, че температурата тук е била с градус и половина по-ниска, отколкото в града – отбеляза Беате Льон и набра номер по мобилния си телефон.

– Съгласен съм – потвърди растафарят и отпи от термоса. – Кожата му още не е променила цвета си. Да кажем, между осем и десет?

– Полицай – повтори Антон. – Затова са впрегнати толкова хора, нали?

– Катрине? Ще те помоля да провериш нещо – възлагаше задача по телефона Беате Льон. – Става дума за случая “Сандра Тветен”. Точно така.

– Ужас! – възкликна растафарят. – Нали ги предупредих изрично да изчакат пристигането на чувалите?

Антон се обърна. Единият от носачите се беше подхлъзнал в канавката. Светлият конус от фенера му зашари по носилката, по смъкналото се покривало. Какво… какво беше това? Антон се взираше ужасен. Това глава ли беше? Под нея се очертаваше човешко тяло, но наистина ли беше глава? По времето, когато работеше в Отдела за борба с насилието, преди да допусне онзи фатален гаф, Антон беше виждал немалко трупове, но не и такъв. Пихтиестата субстанция с форма на пясъчен часовник напомни на Антон за неделната закуска вкъщи; за рохките яйца на Лаура, по които още бяха полепнали части от черупката. Те обикновено се пукаха, жълтъкът се разтичаше и засъхваше от външната страна на втвърдения, но все пак сравнително мек белтък. Възможно ли бе това наистина да е… глава?

Антон мигаше в мрака, докато гледаше след отдалечаващата се линейка. Не беше ли това дежа-вю? Облечени в бяло фигури, термос, подаващи се изпод одеялото крака. Вече го бе видял в Държавната болница. Сякаш преди да дойде тук, го бяха споходили предзнаменования. Главата…

– Благодаря, Катрине – каза Беате.

– Какво има? – поинтересува се растафарят.

– Работила съм с Ерлен точно на това място.

– Тук?

– Да. Той водеше тактическото следствие. Оттогава сигурно има десет години. Сандра Тветен – още дете; изнасилена и убита.

Антон едва преглътна. Дете. Дежа-вю.

– Спомням си случая – отвърна растафарят. – Каква ирония на съдбата! Да те убият на място, където си разследвал убийство. Само си представи! Сандра не беше ли убита пак през есента?

Беате не отговори. Само кимна бавно.

Антон мигаше ли, мигаше. Не можеше да повярва. Беше виждал подобен труп.

– Потрес! – отбеляза тихо растафарят. – Да не ми казваш, че…?

Беате Льон взе термоса от ръката му, отпи, върна му го и кимна.

– Проклятие! – прошепна растафарят.

Трета глава

– Дежа-вю – Столе Ауне погледна към улица “Спурвай”, тоест “Трамвайна”. Във виелицата мрачното декемврийско утро постепенно отстъпваше пред краткотрайния ден. Обърна се към мъжа, седнал на стола близо до бюрото. – Дежа-вю наричаме усещането, когато човек смята, че вече е виждал картината с очите си. Не сме установили категорично на какво се дължи.

Говореше в множествено число, в което включваше не само терапевтите, но и всички психолози.

– Според някои, когато човек е уморен, преносът на информация към съзнаваното се забавя и данните постъпват там след известен престой в подсъзнанието. Затова възприемаме случилото се като вече преживяно. Това обяснява и защо усещането за дежа-вю се появява най-често в края на работната седмица – тогава сме най-изморени. Но горе-долу с това се изчерпват резултатите от научните изследвания върху явлението – с извода, че дежа-вю ни спохожда предимно в петък.

Столе Ауне се надяваше на усмивка. Усмивката, разбира се, не означаваше непременно успех в терапевтичните му стремежи да помогне на хората да възстановят изгубеното си равновесие, ала мрачната стая се нуждаеше от малко ведрина.

– Не говоря за такова дежа-вю – възрази пациентът. Клиентът. Събеседникът. Човекът, който след около двайсет минути щеше да си плати на регистратурата и с това да увеличи постъпленията на клиниката. Част от тях отиваха за консумативите на четириетажната сграда – напълно безлична, демоде и разположена в недотам красива улица в западната част на Осло. Всеки от петимата психолози разполагаше с отделен кабинет. Столе Ауне погледна крадешком към часовника на стената зад главата на мъжа. Оставаха още осемнайсет минути.

– Онова, за което говоря, по-скоро прилича на непрекъснато повтарящ се сън.

– Прилича? – Погледът на Столе Ауне се плъзна по вестника в наполовина издърпаното чекмедже отпред.

В днешно време повечето терапевти предпочитат да седят на стол срещу пациента и когато хамалите донесоха масивното бюро в кабинета на Столе, колегите му с усмивка му напомниха, че според съвременните психотерапевтични методи е най-добре между терапевт и пациент да има възможно най-малко физически прегради.

– Най-добре – вероятно за пациента – гласеше лаконичният отговор на Столе.

– Сън е. Сънувам – настоя сега пациентът.

– Повтарящите се сънища са нещо обичайно – Ауне прокара ръка по устата си, за да прикрие прозявката.

Сети се с носталгия за милата, стара кушетка, която изнесоха от кабинета му. Сега тя стоеше в общото помещение, където, оборудвана със стойка и лост за щанга, даваше на психотерапевтите повод да се шегуват на професионални теми.

Когато пациентът седи на кушетка, терапевтът може съвсем необезпокоявано да чете вестник.

– Но аз искам да се отърва от този сън – заяви пациентът с тънка, самоуверена усмивка.

Рядка, грижливо сресана коса.

“И аз какво да направя? Да се превърна в гонител на сънища?” – помисли си Ауне и се опита да му се усмихне в същия дух. Пациентът се беше издокарал в костюм на тънки райета и вратовръзка в сиво и червено и носеше лъскави черни обувки. Ауне пък беше облечен в туидово сако, под двойната му брадичка се мъдреше весела па­пийонка, а кафявите му обувки не бяха виждали скоро четка.

– Ще споделиш ли какво точно представлява сънят ти?

– Нали вече го направих?

– Малко по-подробно.

– Започва с края на “Тъмната страна на Луната”. Последните акорди на “Затъмнение” заглъхват, докато Дейвид Гилмор пее… – мъжът издаде напред устни и продължи на толкова маниерен английски, че въздушната струя от устата му сякаш щеше да засмуче чашата с чай: – “… and everything under the sun is in tune but the sun is eclipsed by the moon.”

– Това ли сънуваш?

– Не! Тоест, песента приключва както в действителност. Оптимистично. След четирийсет и пет минути смърт и лудост. И ти си мислиш, че всичко свършва благополучно. Хармонията е възстановена. Но точно по време на последните акорди на албума на заден план се долавя неясен шепот. За да чуеш думите ясно, трябва да увеличиш звука докрай. “There is no dark side of the moon, really – пее Гилмор. – Matter of fact, it’s all dark.” Всъщност луната няма тъмна страна. На практика тя цялата е тъмна. Разбираш ли?

– Не – призна Ауне.

Според учебниците по психология следваше да попита “за теб важно ли е да разбера?” или нещо в същия дух, но той просто нямаше нерви.

– Злото не просто съществува, то е повсеместно. Космосът е мрачен. Ние сме зли по рождение. Злото е изначалната сила, естественото. Понякога пламва слаба светлинка. Но не след дълго тъмнината я надвива. Ето това се случва в моя сън.

– Продължавай – Ауне се залюля на стола и устреми замислен поглед през прозореца.

Така всъщност прикриваше факта, че вече няма желание да гледа лицето на пациента. То излъчваше съчетание от самосъжаление и самодоволство. Мъжът очевидно се смяташе за уникален случай, който всеки психолог би искал да разчепка. Пациентът безспорно се бе подлагал на психотерапия и преди. Ауне видя как някакъв служител от паркинга върви разкрачено като шериф по улицата. Запита се какво ли друго би могло да излезе от Столе Ауне, освен психотерапевт. Бързо стигна до извода: нищо. Пък и обожаваше психологията, доставяше му удоволствие да лавира в пространството между съзнаваното и несъзнаваното, да съчетава богатия си запас от научни познания с интуиция и любопитство. Или поне така си повтаряше всяка сутрин. Тогава защо се молеше този човек най-сетне да млъкне и да се махне не само от кабинета, но и от живота му? Пациентът ли го дразнеше, или самата работа на терапевт? Промени ангажиментите си заради ултиматума, който му постави Ингри: да намали работата и да намира повече време за нея и за дъщеря им Аурура. И Ауне изостави времеемката научна дейност, заетостта си като консултант към Отдела за борба с насилието, лекциите в Полицейската академия. Започна да работи като психотерапевт на нормиран работен ден. В началото дори му се стори разумно решение. Защото какво толкова ценно бе загърбил? Какво щеше да му липсва? Профилирането на психопати, извършили зверства, които нощем не му даваха да заспи, а ако най-после се унесеше – обаждане от старши инспектор Хари Хуле с искане за бързи отговори на невъзможни въпроси? Нима си струваше да тъгува по дните, когато Хуле го моделираше по свой образ и подобие – изгладнял, изнурен от будуване вманиачен ловец, който се зъби на всички смутители на заниманията му и който бавно и сигурно се отдръпва от колеги, семейство, приятели?

Да, онези дни определено му липсваха. Липсваше му усещането, че върши нещо значимо.

Усещането, че спасява човешки животи. Не живота на рационално разсъждаващия суициден тип, който понякога го навеждаше на въпроса: щом като този човек изживява живота толкова болезнено и не можем да променим това, защо тогава да не го оставим да умре? Ауне тъгуваше по възможността да действа, да се намеси в критичния миг, да спаси невинния от виновния, да направи онова, което никой друг не може, защото той – Столе Ауне – е най-добрият. Съвсем просто.

Да, Хари Хуле му липсваше. Липсваха му телефонните разговори с онзи висок, намръщен, впиянчен полицай с голямо сърце, който го призоваваше – или по-точно му налагаше – да служи в полза на обществото, да жертва семейния си живот и съня си, за да заловят поредния злосторник. Ала Хари Хуле вече не работеше в Отдела за борба с насилието. Спряха да търсят услугите на Ауне. По­гледът на психолога отново се плъзна по вестника. Раз­следващите бяха дали поредната пресконференция. От убийството на полицая в Маридален изминаха близо три месеца, а полицията още не разполагаше нито с улики, нито със заподозрян. По времето на Хари Хуле щяха да потърсят Ауне за консултация. И мястото, и датата съвпадаха със старо, неразкрито убийство, в чието разследване полицаят, жертва на престъплението в Маридален, навремето бе участвал.

Тези детективски вълнения обаче останаха в миналото. Сега Ауне се измъчваше от безсънието на преуморения бизнесмен. След малко щеше да зададе на пациента няколко въпроса, но и без тях прецени, че проблемите на пациента не се дължат на посттравматичен стрес. Мъжът пред него не беше чак толкова разклатен от кошмарите, просто искаше непременно да си възвърне максималната работоспособност. После Ауне щеше да му даде ксерокопие на статията “Терапия за контрола върху изображенията” от Краков и… вече не помнеше другите имена. Щеше да го помоли да изложи писмено кошмара си и да го донесе за следващия сеанс, та заедно да измислят друг, щастлив завършек, в чието мислено разиграване пациентът да се упражнява редовно и после кошмарът или да се превърне в приятен сън, или да престане да го спохожда.

Ауне чуваше монотонното приспивно мънкане на мъжа и си мислеше, че убийството в Маридален бе зациклило още от първия ден. Дори след като установиха очевидните съвпадения със случая “Сандра Тветен” – дата, място, ролята на Венешла като разследващ – КРИПОС и Отделът за борба с насилието не мръднаха и с милиметър. И сега призоваваха населението да се свърже с полицията, ако разполага с някаква информация, била тя и маловажна на пръв поглед. Затова бяха свикали вчерашната пресконференция. Тук Ауне съзираше поредния медиен трик, опит на полицията да покаже, че липсата на напредък не я е парализирала. Макар човек да оставаше точно с такова впечатление – за безпомощно, остро критикувано ръководство на разследващата група, което се обръща към гражданите, все едно им казва “да ви видим дали вие ще измислите нещо по-добро”.

Ауне огледа снимката от пресконференцията. Присъстваха и Беате Льон, и началникът на отдела Гюнар Хаген. Все повече приличаше на монах заради гъстия венец от коса около лъсналото му теме. Бе присъствал дори Микаел Белман, новоназначеният главен секретар. Все пак ставаше дума за убийството на един от техните редици. Белман изглеждаше изопнат и отслабнал. Някогашните къдрици, любими на медиите и доста дълги като за полицай, бяха изчезнали по пътя към повишението. Ауне отдавна бе забелязал почти женствената хубост на Белман, подчертана от дългите му мигли, смуглата кожа и белите петна. Всичко това не се виждаше на снимката. За един току-що встъпил в длъжност главен секретар, при това с шеметна кариера, пожънал върволица от успехи, едва ли имаше по-лош старт от неразкрито убийство на полицай. Белман бе размел наркобандите в Осло, но хората бързо забравят такива достижения. Ерлен Венешла, вече пенсиониран, не бе убит по време на служба, но беше почти ясно, че кончината му е свързана с убийството на Сандра. Белман бе мобилизирал всичко живо – и полицейски служители, и външни експерти. Ала Столе Ауне не влизаше в сметките на полицията. Беше зачеркнат от списъците им. Съвсем естествено, нали сам го бе пожелал?

А сега зимата избърза и донесе усещането, че снегът заличава всички следи. Студени или липсващи. На пресконференцията Беате Льон бе обърнала внимание, че екипът й не е успял да изземе почти никакви следи, годни за криминалистичен анализ. Разбира се, разследващите бяха проверили замесените в случая “Сандра” – заподозрени, близки, приятели, дори колеги на Венешла, партнирали му по време на разследването. Досега – без резултат.

В стаята се възцари мълчание и по изражението на пациента Ауне се досети, че онзи му е задал въпрос и очаква отговор.

– Хм… – Ауне подпря брадичка върху юмрука си и срещна погледа му. – Ти как мислиш?

В очите на мъжа се четеше объркване. За миг Ауне се притесни да не би онзи да му е поискал чаша вода или нещо подобно.

– Какво мисля за усмивката й? Или за силната светлина?

– И за двете.

– Понякога ми се струва, че се усмихва, защото ме харесва. Друг път – че се усмихва, защото иска нещо от мен. Но когато престане да се усмихва, силната светлина в очите й угасва и е твърде късно да разбера, защото тя отказва да говори повече. Вероятно е заради усилвателя. Или?

– Ъъъ… кой усилвател?

– Нали ти разказах. Дето татко го изключваше, когато влизаше в стаята ми. Бил съм въртял тази плоча толкова пъти, че граничело с лудост. До копчето за спиране имаше червена лампичка. Светлинката й отслабваше и накрая изчезваше. Като око. Или залез. И тогава си мислех, че я губя. Затова тя онемяваше в края на съня. Тя е усилвателят, който замлъкна, когато баща ми го изключи. И не мога да разговарям с нея.

– Мислил си за нея, докато си слушал плочите?

– Да. През цялото време. Докато станах на шестнайсет. Не плочите. А една определена плоча.

– “Тъмната страна на луната”?

– Да.

– Но тя не те иска?

– Не знам. Най-вероятно – не. Тогава не ме искаше.

– Хм… Времето ни изтече. Ще ти дам четиво за следващия път. Искам да измислим нов завършек на историята от съня ти. Момичето ще говори. Ще ти каже онова, което искаш да ти каже. Например, че те харесва. Ще помислиш ли за следващия път?

– Да.

Пациентът стана, взе си палтото от закачалката и тръгна към вратата. Ауне погледна към компютърния екран. Графикът му изглеждаше направо потискащо запълнен. Пак забрави името на пациента. Откри го сред записалите си час: Пол Ставнес.

– Следващата седмица по същото време. Удобно ли ти е, Пол?

– Да.

Столе го вписа. Вдигна глава. Мъжът вече беше излязъл.

Психологът стана, взе вестника и се приближи до прозореца. Къде се губеше глобалното затопляне, което все вещаеха? Погледна статията, но изведнъж вестникът му опротивя и той го захвърли настрани. До гуша му беше дошло от четене на вестници. Убит. С многократни удари по главата. Ерлен Венешла оставяше съпруга, деца и внуци. Приятелите и колегите му бяха в шок. “Сърдечен и мил човек”. “Изключено е да не го харесаш”. “Внимателен, почтен и толерантен, без абсолютно никакви врагове.”

Столе Ауне си пое дълбоко дъх. Луната няма тъмна страна. На практика цялата е тъмна.

Погледна телефона. Имаха номера му, но апаратът мълчеше. Точно като момичето от съня на пациента.

Откъс от “Фантом” на Ю Несбьо

ФантомПЪРВА ЧАСТ

Първа глава

Отчаяните писъци я зовяха да побърза. Вклиняваха се като копия в съвкупността от звуци, долитащи от центъра на Осло: нескончаемо ръмжене на автомобилни двигатели, далечен вой на сирена, който ту се усилваше, ту заглъхваше, звън на църковни камбани. По това време, надвечер, тя излизаше на лов за храна.

Сега подуши кухненския под, застлан с мръсен линолеум. Бързо разпозна миризмите и ги разпредели в три категории: ядливи, опасни и без отношение към оцеляването. Кисела миризма от цигарена пепел; сладникав дъх от памук, напоен с кръв; горчиви изпарения от капачка на бутилка бира “Рингнес”. Летливи молекули сяра, селитра и въглероден оксид се процеждаха от празна метална гилза от патрон калибър 9/18 мм, познат още като “Малаков”[1] по името на пистолета, за който първоначално е бил предназначен. Струйка дим се виеше от угарка на цигара с жълт филтър. Върху черната хартия величествено бе разперил крила руският двуглав орел. Тя причисляваше тютюна към ядливите неща. Усети и миризма на алкохол, кожа, мазнина и асфалт. Обувка. Подуши я. И установи, че не се дъвче толкова лесно като якето в гардероба, дето миришеше на бензин и на гниещото животно, от което беше ушито. Гризачият й мозък се съсредоточи да измисли как да преодолее препятствието от­пред. Беше опитала и от двете страни. Как ли не се мъчи да промуши двайсет и пет сантиметровото си тяло с тегло не повече от половин килограм, но не успя. Препятствието лежеше настрани, с гръб, опрян в стената, и препречваше достъпа до леговището и осемте й новородени. Слепи и голи, те пищяха все по-силно за цицките й. Планината от месо миришеше на сол, пот и кръв. Беше човек. Все още жив човек; въпреки пронизителните писъци на пре­гладнелите й рожби чувствителните й уши доловиха слабите удари на сърцето.

Боеше се, но нямаше друг избор. Инстинктът да на­храни малките надделяваше над всички опасности, всички трудности, всички други съображения. Вдигна нос в очакване нещо да й подскаже правилното решение.

Църковните камбани биеха с ритъма на човешко сърце: раз, два, три, четири…

Тя оголи зъби.

     Юли. По дяволите. Не е ли срамота човек да пукне точно през юли? Наистина ли бият камбани, или в шибаните куршуми е имало халюциноген? Е, всичко приключва дотук. Всъщност каква е разликата къде и кога идва краят? Тук или там, по-рано или по-късно. Но наистина ли заслужавам да умра точно през юли? Докато пеят птици, подрънкват бутилки, от река Акершелва звънти смях, а отвън лъха лятно щастие. Толкова ли се провиних, та да пукясам на пода в инфектирана наркоманска бърлога с дупка в тялото, от която изтичат животът, секундите и спомените за довелото ме тук? Всички малки и големи неща, съвкупността от случайности и наполовина взети решения; това ли съм аз, това ли е всичко, това ли е животът ми? Нали уж кроях планове? А какво остана ­ пликче с прах, тъп виц, толкова кратък, че имам време да го разкажа, преди проклетата камбана да млъкне най-сетне. О, шибани огнехвъргачки! Да бяха ме предупредили, че ще боли така. Там ли си, татко? Не си отивай, почакай да чуеш вица. Казвам се Густо. Навърших деветнайсет. Ти си бил мухльо, изчукал някаква курва, и девет месеца по-късно съм се пръкнал аз. Преди да се науча да казвам “татко!”, сте ме дали за осиновяване. В дома на новите ми родители вършех поразия след поразия, а те продължаваха да ме загръщат все по-усърдно в задушаващото одеяло на загрижеността си и да ме питат от какво имам нужда, та да се успокоя. Искаш ли шибан сладолед от машина? Нямаха представа, че подобните на мен и теб трябва да се изтребват незабавно, все едно са вредители, защото пожалят ли ни, започваме да сеем зарази и поквара и се множим по-обилно от плъхове. Сами са си виновни. Но такива като тях също искат разни неща. Всички искат. На тринайсет за пръв път го видях в погледа на “майка” ми. Прозрях желанията й. “Колко си красив, Густо”. Беше влязла в банята. Не бях заключил вратата и не бях пуснал душа, та да я предупредя. Тя се застоя секунда по-дълго от приличното. Засмях се, защото разбрах. Ето какъв е моят талант, татко: отгатвам хорските щения. От теб ли съм го наследил? И ти ли си бил такъв? Щом тя излезе, се погледнах в голямото огледало. Не беше първата, от която чувах колко съм красив. Развивах се по-бързо от другите момчета на моята възраст. Бях висок, строен, широкоплещест, мускулест. С лъскава черна коса, високи скули, правилна, волева брадичка, голяма чувствена уста с пълнокръвни женствени устни. Със смугла, гладка кожа и кафяви, почти черни очи. Един съученик ми лепна прякора Кафявия плъх. Казваше се Дидрик или нещо подобно. Искаше да стане концертен пианист ­ това си го спомням със сигурност. Тогава бях на петнайсет. “Кафявия плъх не може дори да чете като хората”, обяви веднъж той на всеослушание.

     Засмях се. Знаех защо ме унижи. Знаех какво иска. Беше тайно влюбен в Камила, а тя ­ в мен, но не тайно. На един купон обарах какво има под пуловера й. Впрочем то хич не беше много. Бях се похвалил пред две момчета, Дидрик явно беше чул и бе решил да ме подреди. Не че толкова държах да се пиша отворко, но не исках да ме натика сред мижитурките. Затова отидох при Туту в рокерския клуб. Вече бях започнал да пласирам за тях в училище и обясних, че за да си върша добре работата, е нужно да всявам респект. Туту се ангажира да “посъветва” Дидрик. По-късно Дидрик така и не обясни как си е прищипал двата пръста под горната панта на мъжката тоалетна, но повече не ме нарече кафяв плъх. И ­ правилно! ­ не осъществи мечтата си да стане пианист. Мамка му, как боли! Не, не ми трябва утеха, татко, трябва ми още един куршум. И ще напусна този свят съвсем мирно и тихо, обещавам. Ето, камбата пак заби. Татко?

Втора глава

На летище “Гардермуен”, Осло, наближаваше полунощ, докато самолетът от Банкок, полет SK-459, рулираше по пистата към определеното за него място до изход 46. Торд Шулц, командирът на полета, натисна докрай спирачката и летателният апарат, “Еърбъс” 340, спря. Шулц изключи подаването на гориво. Металическото свистене на реактивните двигатели постепенно се превърна в добродушно бръмчене, а не след дълго напълно заглъхна. По силата на дългогодишен навик Торд Шулц веднага погледна часовника. От кацането минаха три минути и четирийсет секунди. Пристигаха с дванайсет минути по-рано от разчетното време. Заедно с втория пилот се заеха да попълват контролната карта, защото самолетът щеше да изкара нощта на стоянката за престой. С целия си товар. Шулц разгърна папката с бордния журнал. Септември 2011. Банкок го изпрати с дъжд и зноен въздух. С такова нетърпение бе чакал да се прибере у дома и да се наслади на първите прохладни есенни вечери. На света няма по-хубаво място от Осло през септември. Командирът попълни графата за неизразходен керосин в горивния отчет. Случвало му се бе да му искат обяснения за преразход на гориво ­ след полети от Амстердам или Мадрид, когато бе летял с по-висока скорост от икономически изгодната и бе изразходил керосин за хиляди крони, та да стигне навреме. След няколко такива полета началникът на пилотския състав го привика за обяснение.

– Закъде бързаше? – нападна го той. – Пътниците на борда не са имали прекачвания!

– Най-точната самолетна компания на света ­- цитира под нос Торд Шулц лозунга от рекламата.

– Икономически най-закъсалата самолетна компания на света! Това ли е обяснението ти?

Тогава Торд Шулц само сви рамене. Нямаше как да признае истината: бе настъпил газта, за да може самият той да стигне навреме за полета до Берген, Тронхайм или Ставангер. Защото Торд Шулц държеше именно той, а не някой от колегите му, да пилотира самолета по този маршрут.

Беше прекалено стар и се очертаваше единствено да го смъмрят. Освен това през дългата си кариера не бе допускал сериозни грешки, разчиташе на безусловната подкрепа от профсъюза, а и само след няколко години навършваше петдесет и пет и щеше да се пенсионира. Торд Шулц въздъхна. За тези няколко години му предстоеше да поправи нещата, та да не свърши като най-закъсалия пилот на света.

Подписа бордовия журнал, стана и излезе от пилотската кабина, за да покаже на пасажерите ослепителнобелите си зъби и загорялото си лице. С тази усмивка ги уверяваше, че е самият мистър Безопасност. Пилот. Професионалното звание, което някога го издигаше на пиедестал в очите на хората. Безброй пъти бе наблюдавал как, споменавайки магическата дума “пилот”, тутакси израства в очите на жени и мъже, стари и млади, до един подвластни на харизмата, на небрежния му хлапашки чар, но възхитени и от хладнокръвната съобразителност и решителност, от изключителния интелект и смелостта на летеца, който дръзва да пребори физичните закони и изконните човешки страхове. Това обаче се превърна в отживелица. Сега го третираха не по-различно от автобусен шофьор и го питаха колко струват най-евтините билети до Лас Палмас и защо неговата компания не предлага място за краката колкото “Луфтханза”.

Да вървят по дяволите. Всички!

Торд Шулц застана до изхода, където стюардесите вече се бяха строили, изопна гръб и се усмихна.

– Welcome back, Miss[2] ­- обърна се той към една от пътничките на тексаския си американски, усвоен в летателната школа в Шепърд.

В отговор получи признателна усмивка. До неотдавна една усмивка на Шулц в залата за пристигащи стигаше да си уговори среща с жена. Неведнъж се бе възползвал от чара си. От Кейп Таун до Алта. Жени. Ето там се коренеше проблемът. И решението. Жени. Още и още. Все нови и нови. А сега? Косата му оредя и добре че фуражката скрива пораженията, а униформата, ушита по мярка, подчертава стройната му фигура и широките му рамене. Навремето не одобриха Шулц за пилот на изтребител и той отдаде неуспеха си именно на високия си ръст. Наложи се да се задоволи с транспортния “Херкулес” ­ небесния товарен кон. Вкъщи обясни, че висок пилот като него не можел да се смести в кабината на “Старфайтър” ­ F-5 и F-16. В тези самолети се побирали само джуджета. Всъщност истината беше друга: Шулц не удържа натиска на конкуренцията. Тялото му не носеше никаква вина. Винаги бе отговаряло на изискванията. През годините успя да запази в прилично състояние единствено тялото си. Само то не се разпадна. Семейството, приятелите ­ всичко отиде по дяволите. Как го допусна? Къде беше, докато това се случваше? Вероятно в хотелска стая в Кейп Таун или Алта със смръчка кокаин в носа, за да си възвърне половата мощ, потисната от изпития в бара алкохол; зает да чука някоя not-welcome-back-Miss, опитвайки се да притъпи усещането, че е безнадеждно разочарован от себе си.

Погледът на Торд Шулц спря върху мъж, задаващ се по пътеката между седалките. Вървеше с наведена глава, но въпреки това се извисяваше над останалите пътници. Строен, широкоплещест ­ не по-зле сложен от Шулц. Късоподстриганата му руса коса стърчеше като четка. Изглеждаше малко по-млад от Шулц, норвежец на вид, но не приличаше на турист, завърнал се в родината, а по-скоро на експерт, защото лицето му имаше приглушения, почти сивкав загар, който светлокожите придобиват след продължителен престой в Югоизточна Азия. Кафявият му ленен костюм, без съмнение ушит по поръчка, му придаваше сериозен, солиден вид. Бизнесмен? Твърде вероятно, но явно доста посредствен, щом пътува в икономична класа. Ала причината погледът на Торд Шулц да спре точно върху този мъж не беше нито костюмът, нито ръстът му, а сърповидният белег: започваше от левия ъгъл на устата и стигаше почти до ухото. Все едно на лицето му бе застинала зловеща драматична усмивка.

– See you.

Торд Шулц се стъписа и преди да успее да отговори на поздрава, мъжът го подмина. Дрезгавият глас и кървясалите очи подсказваха, че току-що се е събудил.

Всички пътници слязоха. Миниван с почистващия персонал вече чакаше на пистата, когато членовете на екипажа дружно напуснаха борда. Торд Шулц забеляза, че от вана пръв изскочи дребен набит руснак и бързо припна по трапа. На гърба на светлоотразителната му жилетка пишеше “Солокс” ­ името на фирмата.

– See you.

Докато вървеше по коридора към стаята за предполетна подготовка на екипажа, Торд Шулц си преповтори наум фразата.

– Ти нямаше ли още една чанта? ­ попита една от стюардесите и посочи куфара му на колелца.

Шулц не си спомняше името й. Мия? Мая? През миналия век я беше изчукал по време на кратък престой в чужбина. Или бъркаше?

– Не -­ отвърна й той.

     See you. Как да го тълкува: “ще се видим пак” или “виждам, че ме гледаш”?

Минаха покрай паравана пред стаята за предполетна подготовка, където правилникът изискваше да се проведе митническа проверка. В деветдесет и девет процента от случаите обаче столът зад преградата беше празен. Никога ­ нито веднъж за трийсетгодишния му стаж в тази самолетна компания ­ не му се бе случвало да го спрат за проверка.

     See you.

     Виждам те? Виждам кой си?

Торд Шулц побърза да влезе в стаята.

Както обикновено Сергей Иванов слезе от минивана още щом спряха до “Еърбъс”-а, и хукна по трапа към опразнения самолет с прахосмукачка в ръка. Шмугна се в пилотската кабина и заключи. Нахлузи си латексовите ръкавици чак до първите щрихи на татуировките, вдигна капака над контейнера на прахосмукачката, отвори шкафчето на командира, извади оттам малка чанта “Самсонайт”, дръпна ципа, вдигна металния панел от дъното и провери дали четирите бели “тухли” от по един килограм са си на мястото. После пъхна чантата в прахосмукачката между маркуча и голямата торбичка за прах, която се бе погрижил да изпразни, щракна обратно капака, отключи пилотската кабина и включи прахосмукачката. За всичко това му трябваха едва няколко секунди.

Екипът почисти салона, всички слязоха от самолета, натовариха светлосините чували със смет в багажника на минивана и се върнаха в залата. Преди да затворят летището за през нощта, се очакваше да кацнат и да излетят още само няколко самолета. Иванов надникна над рамото на Йени, ръководителката на смяната. Плъзна поглед по списъците с очаквания час на пристигащи и заминаващи полети. Нямаше закъснения.

– Ще поема Берген на 28-и -­ обяви Сергей с отчетлив руски акцент.

Поне говореше норвежки. Негови сънародници, живеещи тук от десетилетие, още ползваха само английски. Но когато Сергей пристигна тук преди две години, свако му най-недвусмислено му заяви, че задължително ще трябва да научи норвежки. “Като те гледам, и ти като мен бързо усвояваш езици” ­ прибави за утеха той.

– За 28-и вече съм предвидила човек -­ отвърна Йени. ­- Ти изчакай Тронхайм на 22-и.

– Ще поема Берген -­ настоя Сергей. -­ Ник да вземе Тронхайм.

– Както искаш ­- съгласи се Йени. -­ Само не се преработвай, Сергей.

Той седна на стол до стената и предпазливо се облегна. Кожата между лопатките още го болеше. Норвежкият татуировчик гледаше изцяло да се придържа към рисунките, изпратени на Сергей от Имре, татуировчика от тагилския затвор. Остана обаче още работа. Сергей се замисли за татусите по телата на Андрей и Пьотър ­ помощниците на свако му. Бледите сини линии по кожата на двамата казаци от Алтай разказваха за драматичен живот и велики подвизи. Сергей също бе записал в актива си геройска постъпка, с която да се похвали: убийство. Е, дребно убийство наистина, но иглата и мастилото го увековечиха върху тялото му под формата на ангел. А най-вероятно предстоеше още едно убийство. Този път голямо. “Ако необходимото стане наистина необходимо”, уточни свако му и го предупреди да се намира в готовност, да се упражнява с ножа. Очаквало се да пристигне мъж ­ така се изрази свако му. Не било сигурно, но много вероятно.

Сергей Иванов погледна ръцете си. Още не беше свалил латексовите си ръкавици. Задължителна част от работното му облекло, те предотвратяваха и оставянето на издайнически отпечатъци, които да го разобличат при неблагоприятен развой на събитията. По време на процедурата ръцете му дори не трепваха. Вършеше я от толкова години, че от време на време се налагаше да си припомня рисковете, за да не се отпуска. Надяваше се ръцете му да останат толкова спокойни и когато настъпи часът да свърши необходимото ­ то, что нужно; когато ще покаже, че заслужава татуировката, чиято рисунка вече беше поръчал. Представи си как ще си разкопчае ризата вкъщи, в Тагил, в присъствието на всички братя урки, и ще им покаже новите си татуировки, които ще говорят сами по себе си. А той ще стои безмълвен. Ще види в очите им, че той вече не е Малкия Сергей. От седмици споменаваше във вечерните си молитви незнайния очакван мъж. Молеше се необходимото да стане наистина необходимо.

По подвижната радиостанция помолиха служител да се яви да почисти самолета за Берген.

Сергей стана и се прозина.

В тази пилотската кабина му предстоеше още по-проста процедура.

Да отвори прахосмукачката и да пъхне пратката в шкафчето на командира.

По трапа се размина с екипажа. Сергей Иванов старателно избегна погледа на щурмана. Видя, че онзи носи същия куфар на колелца като Шулц: “Самсонайт Аспайър ГРТ”. В същия червен цвят. Липсваше само малката червена чанта, която можеше да се закрепи отгоре. Двамата не знаеха нищо един за друг: нито какви причини са ги тласнали към това “занимание”, нито от каква среда произлизат, нито дали имат семейство. Единственото свързващо звено между Сергей, Шулц и щурмана бяха номерата на нерегистрираните им мобилни телефони, купени от Тайланд, които да използват за есемеси, ако в графика настъпят промени. Сергей дори се съмняваше дали Шулц и щурманът знаят един за друг. Андрей подаваше само най-необходимата информация на сътрудниците си. Затова Сергей не знаеше какво се случва с пакетите. Но се досещаше, разбира се. Защото, когато щурман, извършващ вътрешен полет между Осло и Берген, слезе на летището, никой не го проверява. И щурманът необезпокояван отнася багажа си в хотела в Берген, където екипажът нощува. Дискретно почукване на вратата на хотелската му стая посред нощ ­ и четири килограма хероин веднага преминават в ръцете на друг собственик. Макар новата дрога, наречена виолин, да свали цената на хероина, на улицата той вървеше по 250 крони за единична доза. Хилядарка за грам. Ако стафът ­ вече съдържащ примеси ­ се разредеше допълнително ­ цената на цялата пратка скачаше до осем милиона крони. Сергей все пак можеше да смята: подхвърляха му трохи от голямата софра. Но знаеше и друго: ще заслужи по-голяма част от пая, когато свърши необходимото. Със спечеленото ще си купи къща в Тагил, ще си намери сибирска девойка, а когато родителите му остареят, ще дойдат да живеят при тях.

По възпалената кожа между лопатките му пропълзя приятен гъдел.

Сякаш цялото му тяло тръпнеше в очакване на предстоящото.

[1] Така е у писателя. ­ Бел. прев.

[2] Welcome back, Miss (англ.) ­ Заповядайте отново, госпожице. ­ Бел. прев.

Ванго: Между небето и земята

Вангó1

ПЪТЯТ НА АНГЕЛИТЕ

Париж, април 1934

 

Четирийсет мъже в бяло лежаха на паважа.

Приличаха на снежно поле. Лястовиците почти докосваха с писък телата им. Хилядна тълпа наблюдаваше зрелището. Нотр Дам* <*Известната катедрала в Париж на остров Сите в река Сена, наречена „Парижката Света Богородица”. – Бел. прев.> разпростираше сянката си върху насъбралите се.

И изведнъж градът наоколо сякаш трепна и стаи дъх.

Вангó бе облегнал чело о камъка.  Вслушваше се в собственото си дишане. Мислеше си за живота, довел го дотук. И за първи път не почувства страх.

Мислеше си за морето, за соления вятър,  за някои гласове и някои лица, за горещите сълзи на онази, която го бе отгледала.

Сега дъждът валеше върху площада пред черквата, но Вангó не усещаше нищо. Легнал между другарите си, не виждаше как чадърите разцъфват един подир друг.

Не виждаше и тълпата парижани, семействата, облечени празнично, благоговението на възрастните госпожи, децата, провиращи се между краката на хората, натежалите гълъби, танца на лястовиците, зяпачите, покатерени върху файтоните, не усещаше дори и зелените очи отстрани, вперени в него.

Две зелени очи, потънали в сълзи и скрити зад воалетка.

Самият Вангó лежеше със затворени очи. Та той още не беше навършил двайсет и предстоящото бе голяма крачка в живота му. Бавно го изпълваше достолепно чувство.

Още малко и ще стане проповедник.

– Сладка лудост!

Звънарят на „Нотр Дам” там горе произнесе през зъби тия думи, като хвърляше поглед към площада. Имаше среща. Бе поканил малката Клара да изяде едно рохко яйце в неговата камбанария.

Знаеше, че няма да дойде –  като всички останали. И докато под голямата камбана водата трептеше в тенджерата, звънарят наблюдаваше младите люде, които след малко щяха да бъдат ръкоположени за свещеници. Още няколко минути щяха да останат проснати на земята, преди да се обрекат за цял живот. В този миг, кацнал на петдесет метра над тълпата, на Симон Звънаря главата му се замая не от празното пространство, а по-скоро от тези млади животи, проснати на земята и отдадени, преди да скочат в неизвестното.

– Лудост – повтори той – пълна лудост.

Прекръсти се – за всеки случай – и се върна при яйцата.

 

Зелените очи все така не изпускаха Вангó.

Девойката, шестнайсет-седемнайсетгодишна, беше с пепеляво на цвят манто. Ръката ѝ порови в джоба и излезе без кърпичката, която търсеше. Сетне се вмъкна под воалетката и размаза сълзите по бузите. Дъждът започваше да прониква през мантото.

Момичето потрепери и огледа другия край на площада. Един мъж бързо извърна глава. Явно я наблюдаваше. Сигурна беше. За втори път го забелязваше тази сутрин, но някъде в спомените си знаеше, че го е срещала вече някъде. Восъчнобледо лице, бяла коса, тънък мустак и малки очила с телени рамки. Къде ли го е виждала, къде?

Басовият глас на органа я върна към Вангó.

Настъпи тържественият час. Старият кардинал се изправи и слезе към хората в бяло. Бе отблъснал чадъра, с който искаха да го пазят, както и ръцете, протегнали се да му помогнат надолу по стъпалата.

– Оставете ме!

Държеше тежкия си владишки жезъл и всяка негова крачка бе малък подвиг.

Кардиналът беше стар и болен. Същата сутрин личният му лекар Ескирол му забрани да присъства на месата* <*Католическа литургия. – Бел. прев.>. Кардиналът отхвърли препоръката, отпрати цялата прислуга и стана от леглото да се облече. Вече останал сам, си позволи тихичко да охка при всяко свое движение. Пред хората бе като от камък.

И сега слизаше по стъпалата под дъжда.

Преди два часа, при вида на трупащите се черни облаци, го помолиха да премести церемонията вътре в катедралата. Отново се бе противопоставил. Искаше това да стане навън, пред народа, сред който тези млади хора щяха да прекарат целия си живот.

– Ако ги е страх да не настинат, да си изберат друга професия. В тази ги чакат истински бури.

Кардиналът се спря внезапно на последното стъпало. Пръв бе доловил някакво раздвижване на площада.

Горе Симон Звънаря не подозираше нищо. Пусна яйцата във водата и започна да брои.

 

Докато водата завираше, същата тръпка премина през тълпата, като започна от последните редици. Младото момиче трепна. Нещо ставаше наоколо. Кардиналът вдигна отново глава.

Двайсетина мъже си проправяха път през публиката. Надигаше се ропот. Дочуха се високи възгласи.

– Сторете път!

Четирийсетте семинаристи не помръдваха. Само Вангó обърна глава настрани и притисна ухо към земята като апаш. И забеляза зад първите редици някакви движещи се сенки.

Гласовете звучаха все по-ясно.

– Какво става?

– Отдръпнете се!

Хората бяха подозрителни. Преди два месеца бунтове бяха довели до жертви и стотици ранени на Плас дьо ла Конкорд.

– Това е полицията… – изкрещя една жена с цел да успокои духовете.

Явно издирваха някого. Вярващите се опитваха да намалят шумотевицата.

– Шшт… Мълчете.

     Петдесет и девет секунди.

Под камбаната звънарят продължаваше да брои. Мислеше си за малката Клара и обещанието ѝ да дойде. Поглеждаше към куверта за двама, подреден върху един сандък. Чуваше се как тенджерата къкри върху огъня.

Духовник в бяло расо се приближи до кардинала и му прошепна нещо на ухото. Точно зад тях дребен, закръглен човечец чакаше с шапка в ръката. Това беше комисарят Булар с клепачи, клепнали като на стар пес, с нос като камба и розови бузки, и най-вече с живи, святкащи очички. Огюст Булар. Невъзмутим под проливния априлски дъжд, дебнеше и най-малкото движение сред младежите, прострени на паважа.

     Минута и двайсет секунди.

И ето, един от тях се надигна. Не беше особено едър. Расото му тежеше, напоено с вода. Мокрото му лице блестеше. Той се завъртя около себе си сред останалите тела, които не помръдваха. От всички страни цивилни агенти излязоха от редиците и пристъпиха към него. Момъкът сключи ръце, после ги отпусна надолу. В погледа му се отразяваха всички облаци в небето.

Комисарят извика:

– Вангó Романо?

Момъкът сведе глава.

Някъде сред тълпата две зелени очи се замятаха във всички посоки, като пеперудки в мрежа. Какво искат тия от Вангó?

Той изведнъж се раздвижи. Прекрачи другарите си и се отправи към комисаря. Полицаите напредваха малко по малко.

Вървешком Вангó отметна назад бялото си наметало и се оказа облечен в черно. Спря се пред кардинала и коленичи на земята.

– Простете ми, отче.

– Какво си сторил, Вангó?

– Не знам, монсеньор, моля ви повярвайте. Не знам.

     Една минута и петдесет.

Старият кардинал стисна здраво жезъла. Облегна се на него с цялата си тежест, обвил с ръка от китката до рамото позлатеното дърво, също като бръшлян около дървесен ствол. Огледа тъжно наоколо. Знаеше по име всеки един от тези четирийсет младежи.

– Аз ти вярвам, малкият ми, но ме е страх да не съм единственият тук.

– Ако наистина ми вярвате, това вече е много.

– Но едва ли е достатъчно – промърмори кардиналът.

Имаше право. Булар и колегите му се намираха само на няколко крачки от тях.

– Простете ми, отче – помоли се още веднъж Вангó.

– За какво искаш да ти простя, ако не си сторил нищо?

И в мига, когато изникналият точно отзад Булар вече слагаше ръка върху рамото му, Вангó отговори на кардинала:

– Ето за това…

И като сграбчи със сигурен жест китката на комисаря, изправи се и изви ръката му зад гърба. После го блъсна към един от хората му.

 

С няколко скока Вангó се измъкна от скочилите срещу него двама агенти. Третият вдигна револвера си.

– Не стреляйте – изрева Булар, който още се търкаляше на земята.

Над тълпата се надигна ропот, но с просто вдигане на ръка кардиналът я усмири.

Вангó се бе добрал до няколкото стъпала на естрадата. Ято деца от хора се пръсна с писък при приближаването му. Полицаите сякаш пресичаха училищен двор. На всяка крачка се спъваха в дете или получаваха удар от руса глава в корема. Булар кресна на кардинала:

– Кажете им да се отстранят! На кого се подчиняват?

Кардиналът, очарован, вдигна пръст към небето.

– Единствено на Господ, господин комисар.

     Две минути и трийсет секунди.

Вангó достигна централния портал на катедралата. Там дребна, възпълна женица, силно пребледняла, се дръпна зад вратата и затръшна двете ѝ крила. Той се блъсна силно в дървената порта.

– Отворете! – извика Вангó. – Отворете ми!

Отвърна му треперлив гласец:

– Съжалявам, но нямам право! Не искам никому да причинявам зло. Той, звънарят, ме извика на среща тук.

– Отворете! – повтори пак Вангó. – Изобщо не знам за кого ми говорите. Моля ви, само ми отворете вратата.

– Ох, смело момче… Моля те… Казвам се Клара. Не съм някоя лоша…

Вангó чуваше гласовете на полицаите зад гърба си. И усещаше как омекват краката му.

– Госпожице, не ви упреквам за нищо. Нуждая се от помощта ви. Отворете ми вратата.

– Не… Не мога… Страх ме е.

Вангó се обърна.

Десет човека го бяха заприщили, застанали в дъга пред скулптирания портал.

– Не мърдайте – обади се един от тях.

Вангó облегна гръб на обкованата с мед врата. Промърмори:

– Вече, госпожице, е твърде късно. В никакъв случай не отваряйте. Чухте ли? Аз ще мина по друг път.

Той пристъпи към мъжете, после се обърна и вдигна очи. Това беше порталът на Страшния съд. Знаеше го наизуст. Дантела от скулптиран камък около вратата. Вдясно се виждаха грешниците в ада. Вляво – раят с ангелите.

Вангó предпочете пътя на ангелите.

В този миг пристигна комисар Булар. И замалко да припадне, като видя какво се случва.

Само за секунда Вангó Романо се покатери върху първата редица статуи. И се озова на пет метра над земята.

     Три минути.

Симон Звънаря, който не бе видял нищо, извади яйцата с решетестата си лъжица.

 

Вангó сякаш не се катереше, а се плъзгаше бавно по фасадата. Пръстите му се впиваха в най-малките неравности. Ръцете и краката му се движеха без усилие. Сякаш плаваше отвесно.

Тълпата го наблюдаваше, раззинала уста. Една госпожа припадна и се смъкна от стола си на земята.

В подножието на стената агентите кръстосваха безсмислено насам-натам. Комисарят стоеше като вкопан.

Тресна първият изстрел. Булар събра достатъчно сили да извика:

– Спрете! Казах никой да не стреля!

Но никой полицай не бе извадил оръжието си. Един от тях напразно подлагаше гръб на другаря си, за да се изкачи. Нещастниците бяха на осемдесет сантиметра от паважа. Останалите се мъчеха да отворят с нокти двутонната врата.

Нов гърмеж.

– Кой стреля? – извика Булар и сграбчи за яката един от хората си. – Намерете ми стрелеца, вместо да се напъвате с тая врата. Защо искате да влезете? Да палнете свещица ли?

– Смятаме да го заловим в кулите, господин комисар.

– Има стълбище откъм северната страна – нервира се Булар, като сочеше с пръст вляво. – С мене идват Реми и Авиньон. Искам да разбера кой гърми по моята яребица.

Вангó бе вече в галерията на кралете. Подскочи и се хвана за една колона. Дишането му бе спокойно. На лицето му се изписваха по равно отчаяние и решителност. Хвърли поглед към площада. Хиляди очи бяха ококорени към него. Нов куршум пръсна каменния капител до лявото му ухо. Ниско долу се виждаше как комисарят се върти около оста си като луд.

– Кой направи това? – ревеше Булар.

Но не стреляше полицията. Вангó го разбра много бързо.

Имаше други неприятели на площада.

Той продължи да се изкачва и с няколко движения достигна подножието на кръглия купол, оформен като розета.

Вече се катереше по най-красивия витраж на света – като паяк, тичащ по паяжината си.

Долу тълпата мълчеше. Стоеше онемяла при гледката на момчето, вкопчено в западния витраж на „Нотр Дам”.

Лястовиците обикаляха в плътна върволица около него и сякаш прикриваха Вангó с малките си пухкави телца.

 

Със сълзи в очите Симон, под камбаната си, обели с ножа първото яйце. И тази няма да дойде.

– Светът е тъжен – промълви той.

И когато чу да скърца дървеното стълбище към камбаната, спря и измънка:

– Госпожице?

Гледаше второто яйце. Развълнуван, за миг си помисли, че щастието тропа на вратата му.

– Клара? Вие ли сте?

– Тя ви чака долу.

Беше Вангó, последният куршум го бе одраскал в хълбока точно когато пое по галерията с химерите* <*Химера – в елинската митология чудовище с огнедишаща лъвска паст, тяло на коза и опашка на дракон. – Бел. прев.>.

– Тя се нуждае от вас – рече той на звънаря.

Нещо топло и весело трепна в гърдите на Симон. Никой никога не бе имал нужда от него.

– А ти кой си? И какво правиш тук?

– Не знам. Нямам никаква представа. Но и аз се нуждая от вас.

 

На площада другата девойка, онази със зелените очи и пепелявото на цвят манто, се бъхтеше из тълпата. В мига, когато Вангó хукна да бяга, тя зърна човека с восъчнобледото лице да вади револвер от джоба си. Хвърли се към него, но вълнуващата се тълпа ѝ пречеше да напредне. И когато се добра до другия край, онзи вече не беше там.

В нея не бе останало нищо от меланхолията на предишната мокра котка. Сега приличаше на разярена лъвица, която събаря всичко по пътя си.

И тогава чу първия гърмеж. Странно, веднага разбра, че стрелят по Вангó. При втория изстрел очите ѝ се обърнаха към сградата на градската болница, ограждаща от север площада. Онзи беше на първия етаж, револверът му се подаваше през едно строшено стъкло и в сянката се виждаше ледената физиономия на убиеца. Беше той.

Очите ѝ се зареяха нагоре. Вангó пазеше равновесие. Небето в последния момент го бе отклонило от съдбата му. За нея, напротив, вече всичко ставаше възможно. При условие, че той оцелее.

Девойката със зелените очи се втурна към болницата.

 

Внезапно в небето над Парижката „Света Богородица” се появи огромно чудовище и тълпата почти забрави какво се случва на земята. Дълъг и величествен също като катедралата, изникна Цепелинът.

И изпълни небето.

Отпред в остъклената кабина Хуго Екенер, старият командир на „Граф Цепелин”, търсеше с далекогледа из площада дългата сянка на своя приятел. На връщане от Бразилия и на път към Боденското езеро той отклони дирижабъла към Париж, за да докосне със сянката му голямото събитие в живота на Вангó.

При третия изстрел разбра, че нещо не е както трябва.

– Трябва да се махаме, командире – подкани го Леман, неговият капитан-пилот.

Някой заблуден куршум можеше да пробие кожата на балона, носещ в блестящия си търбух шейсет пътници и членовете на екипажа.

Отекна поредният гърмеж.

– По-бързо, командире…

Екенер се откъсна от далекогледа и каза тъжно:

– Тръгваме си, да.

 

Долу една мъртва лястовица падна в краката на Булар.

И камбаните на „Нотр Дам” започнаха да бият.

 

Откъс от “Леопардът” на Ю Несбьо

Леопардът

Първа глава

Хипоксия

 

Събуди се. Премига срещу гъстия мрак. Вдиша през носа. Устата й зееше широко отворена. Стисна очи и пак ги отвори. По бузата й потече сълза и отми солта от засъхналите предишни сълзи. Слюнката бе престанала да се стича в гърлото й. Усещаше лигавицата суха и корава. Бузите й се издуваха от натиска отвътре. Чуждото тяло в устата й заплашваше да избухне и да разбие черепа й на парчета. Но какво, какво за бога беше това нещо в устата й? Събуди се с неистовото желание отново да потъне, да се потопи в тъмната, топла глъбина, обгръщала я допреди малко. Все още се намираше под въздействието на транквиланта, който той й бе инжектирал, но тъпото пулсиране в слепоочията й при поетапния приток на кръв към мозъка предвещаваше скорошното завръщане на болката. Къде е той? Дали не стои зад гърба й? Притаи дъх и се ослуша. Не чуваше нищо, но усещаше присъствието му. Дебнеше я като леопард. Някой й беше казал, че леопардът се движи съвсем безшумно и промъквайки се към плячката си в мрака, синхронизира дишането си с дишането на жертвата. Притаява дъх, когато тя притаи дъх.

Струваше й се, че усеща топлината на тялото му. Какво чака той? Тя пак възобнови нормалното си дишане и на мига нечий дъх лъхна тила й. Тя се обърна рязко, размаха слепешком ръце, но напипа единствено нематериалния мрак. Сви се в опит да се смали максимално, да се скрие. Оказа се напълно безсмислено.

Колко време бе прекарала в безсъзнание?

Наркотикът се изпари от кръвта й. Това усещане продължи едва частица от секундата, ала за този кратък миг жената успя да предвкуси, да предугади какво я очаква.

 

Чуждото тяло, което той бе поставил върху масата пред нея, приличаше по големина на билярдна топка, изработена от лъскав метал, чиято повърхност бе осеяна с малки дупчици, фигурки и знаци. От една дупчица излизаше червена жица с примка. Тази жица веднага събуди спомена за коледното дръвче в дома на родителите й: след седмица предстоеше да го украсят с лъскави топки, фигурки, кошнички, свещи и норвежки знаменца, а ден по-късно – да изпеят “Колко прекрасна е земята” и тя да се вгледа в сияещите очи на племенниците си, докато отварят подаръците й. Да можеше, колко неща би променила! Би изживяла дните си много по-пълноценно, по-истински, би ги наситила с радост, дихание и любов; би се спряла на местата, откъдето само е минавала; би променила крайната точка на пътуванията си; би се отнасяла различно с мъжете, с които се бе запознавала, и с мъжа, когото още не бе срещнала; би преосмислила аборта преди седемнайсет години и нежеланието си да ражда деца; би наситила със смисъл дните, прекарани в безсмислие и в очакване на бъдещето. После спря да мисли за друго освен за ножа пред лицето си. В съзнанието й се вряза мек глас и й заповяда да вкара топчето в устата си. Тя се подчини, разбира се. С лудешки биещо сърце отвори широко уста и набута топчето вътре така, че жицата да остане навън. Металът имаше горчиво-соления вкус на сълзи. После той наведе със сила главата й назад и долепи стоманеното острие до шията й. Фенер, опрян о бетонната стена в ъгъла, пръскаше светлина в сивото голо помещение. Вътре имаше бяла пластмасова маса, два стола, две празни бирени бутилки и двама души: той и тя. Тя усети миризмата на кожена ръкавица, когато той леко по­дръпна червената жица, висяща от устата й. В следващия миг главата й се изду до пръсване. Топчето набъбна и опъна вътрешността на бузите й. Колкото и да се опитваше да отвори устата си още по-широко, напорът не от­слабваше. Той огледа разчекнатата й уста със съсредоточен и загрижен вид на зъболекар, който проверява дали зъбната шина е закрепена правилно. Лека усмивка издаде задоволството му. Тя плъзна език по топчето и установи, че от него стърчат шипове. Явно те се впиваха в небцето, в меката тъкан под езика й, във венците, в мъжеца. Помъчи се да каже нещо, а той изслуша търпеливо неразбираемите звуци, излизащи от устата й. Тя се отказа, той кимна и извади спринцовка. На върха на иглата проблесна капчица.

– Не пипай жицата – прошепна той в ухото й и заби иглата странично в шията й.

Тя мигом изгуби съзнание.

 

Сега се заслуша в дишането си, учестено от паниката, и премига няколко пъти в мрака.

Трябваше да предприеме нещо. Опря длани о седалката на стола, овлажняла от потта й, и се изправи. Никой не я спря. Направи няколко ситни крачки и се озова пред стена. Опипом стигна до гладка студена повърхност: метална врата. Дръпна резето. То не помръдна. Беше заключено, разбира се. Нима бе очаквала друго? Смях ли чу, или изтерзаното й въображение й погаждаше подли номера? Къде се намира той? Защо я побърква по този начин?

Трябва да действа, да мисли. За целта обаче се налага да се отърве от това метално топче, преди да е откачила от болка. Разтегли с палец и показалец двете ъгълчета на устата си и опипа шиповете. Напразно се мъчеше да пъхне пръсти под тях. Задави се и започна да се задушава. Обзе я паника. Ами ако шиповете са предизвикали оток на трахейната лигавица и той блокира притока на въздух, изплаши се тя. Ритна металната врата и се помъчи да извика, но топчето заглуши звука. Не направи втори опит. Облегна се на стената и се ослуша. Какво беше това? Прокрадващи се стъпки? Нима той се движи безшумно из помещението и играе с нея на “сляпа баба”? Какво тупти в ушите й? Кръвта й или нещо друго? Събра сили, настрои се психически да изтърпи предстоящата болка и стисна челюсти. Успя за малко да натисне шиповете обратно в дупките, но те тутакси издуха бузите й. Топчето започна да пулсира като желязно сърце, част от нейния организъм.

Трябва да направи нещо, да мисли.

Пружини. Явно пружинен механизъм контролираше шиповете, защото те изскочиха, когато той дръпна жицата.

– Не пипай жицата – беше я предупредил той.

Защо? Какво ще се случи, ако го направи?

Опряна на стената, тя бавно се свлече върху бетонния под. През дрехите й се просмука влажен студ. Идеше й да се развика, ала не й бяха останали сили. Тишина. Мълчание.

Всички онези думи, запълвали неловкото мълчание в компанията на хора, които са й напълно безразлични, тя би изрекла пред близките си.

Нямаше изход. Остана сама с влудяващата я болка. Главата й пулсираше до пръсване.

“Не пипай жицата.”

Ако я дръпне, шиповете вероятно ще се приберат в топчето и болката ще стихне. Мисълта да го направи започна сериозно да се загнездва в съзнанието й. Колко време бе прекарала тук? Два часа? Осем часа? Двайсет минути?

Ако всичко наистина е толкова лесно и трябва само да дръпне жицата, защо още се колебае? Заради предупреждение, отправено от откровен психопат? Навярно това също е част от играта – да я заблуди, та тя да не смее да прекрати непоносимите си болки? Или предупреждавайки я, да я предизвика да се противопостави и да дръпне жицата на инат, а после… да се случи нещо ужасно. Какво собствено? Как е устроено това топче?

Да, той я беше въвлякъл в порочен кръг, защото не й бе оставил избор. Болките ставаха нетърпими, лигавицата в гърлото й набъбваше, съвсем скоро щеше да се задуши. Пак се опита да извика, но от устата й се изтръгна немощен хрип. Колкото и да мигаше, от очите й не избиха сълзи.

Пръстите й напипаха жицата, висяща от устата й. Тя я опъна предпазливо. Наистина съжаляваше за пропуснатите шансове в живота си, ала бе готова да прекара цял живот в разкаяние, ако можеше да се спаси. Искаше просто да живее, все едно как. Нищо повече.

Дръпна силно жицата.

 

От върховете на шиповете изскочиха седемсантиметрови игли. Четири пробиха бузите й, три – синусите, две – носа, други две – брадичката. Дванайсетата прониза хранопровода й, тринайсетата – дясната й очна ябълка. Други две игли се забиха в задната част на небцето и проникнаха в мозъка. Ала не това се яви непосредствена причина за смъртта й. Металното топче препречи пътя на рукнала от раните към устата й кръв и тя се изля в трахеята, оттам попадна в дробовете и блокира притока на кислород към тъканите. Това, от своя страна, доведе до спиране на сърцето и “церебрална хипоксия” – както записа патологът в доклада си – или с други думи, недостиг на кислород в мозъка. Казано накратко: Боргни Стем-Мюре се удави.

Откъс от “Казанската звезда” на Ева Ибътсън

Първа глава

Намират човекКазанската звезда

Ели влезе в църквата заради краката си – не най-добрата причина да влезеш в църква, но Ели бе пълничка и на средна възраст и стъпалата я боляха. Боляха я много.

През красивия слънчев юнски ден Ели и приятелката й Зигрид (тънка като вейка, за разлика от Ели) тръгнаха рано от Виена с малкия влак, който ги отведе в планините, за да изкачат връх Дорфелшпице.

Разхождаха се в планината всяка последна неделя от месеца – почивният им ден. Тогава събличаха престилките и надяваха алпийските си носии. Сетне пълнеха раниците със сандвичи със салам и парчета сливов кейк, та щом стигнат върха, да се наслаждават на гледката, без да огладняват. Така освежаваха духа си след тежката работа през седмицата – чистене, готвене, пазаруване и миене. Прислужваха на много придирчиви професори. Ели бе готвачка, а Зигрид – икономка. Двете другаруваха от дълги години.

През въпросната неделя обаче Ели носеше нови боти – глупаво нещо, ако ти предстои изморително ходене. Бяха преполовили пътя към върха, когато видяха ливада, осеяна с цветя, а в далечния й край – самотна бяла църквичка с купол като луковица.

Ели спря.

– Знаеш ли, Зигрид, ще ми се да се помоля за мама. Сънувах я снощи. Ти продължавай, ще те настигна.

Зигрид изсумтя.

– Предупредих те да не слагаш нови обувки.

Съгласи се обаче да продължи бавно нагоре, а Ели прекоси дървения мост над поточето и влезе в църквата.

Вътре беше красиво – сякаш Бог ще посреща гости на чудно празненство. По тавана бяха изрисувани ангели, златни звезди и света Урзула, протегнала ръце. Ели веднага се почувства по-добре. Свещената реликва не беше страховита кост от стъпало или изсъхнала ръка, а кичур от косата на светицата под тумбест стъклен капак, украсен с перли. Макар църквата да се издигаше самотна далеч от селото, някой бе оставил букет от свежи алпийски рози във ваза под нозете на Девата.

Ели поседна на пейката и разхлаби връзките на ботите. Помоли се за майка си, починала преди години… и затвори очи.

Спа само няколко минути и се събуди. Църквата пустееше, ала й се стори, че някакъв звук я е изтръгнал от дрямката. Озърна се предпазливо, но не видя нищо. Надникна над ръба на пейката и забеляза вързоп върху аления килим пред стъпалата към олтара.

Първо й заприлича на тиква – доста голяма – и си помисли, че някой я е дарил в знак на благодарност за добрата реколта. Фестивалите, посветени на урожая обаче, се провеждаха през септември, а не през юни. Изведнъж, за удивление на Ели, тиквата издаде звук. Изхленчи тъничко.

Котенце… кученце?

Ели завърза връзките на обувките и отиде да погледне. Беше по-зле от котенце или кученце.

– Мили Боже! – възкликна Ели. – Мили, мили Боже…

Зигрид стигна върха на планината. Наслади се на гледката, изяде един сандвич със салам и вдиша дълбоко няколко пъти. Нямаше никаква следа от Ели.

Зигрид се ядоса. Когато си на върха на планина и се възхищаваш на гледката, искаш някой да сподели възторга ти. Почака още малко, прибра всичко в раницата и тръгна надолу по скалистия склон и през боровите гори. Върна се на моравата с църквата.

Ели беше вътре. Седеше на предния ред и държеше нещо. Почервенялото й лице изглеждаше объркано.

– Някой е оставил това – рече й тя.

Отметна крайчеца на шала и Зигрид се наведе да погледне.

– Пресвета Дево!

Бебето беше много, много малко – на не повече от няколко дни, ала изглеждаше удивително… живо. Излъчваше топлина като прясно изпечено хлебче, а крачетата му мърдаха под шала. Зигрид протегна костеливия си пръст и го докосна по бузата. То отвори очи и от вързопа ги погледна човек.

– Имаше бележка, забодена за шала – обясни Ели.

На листа, по който личаха петна от сълзи, пишеше: “Моля ви, бъдете добри към дъщеричката ми и я заведете при монахините във Виена”.

– Какво ще правим? – попита Зигрид.

Тревожеше се. И тя, и Ели не бяха омъжени и не разбираха от бебета.

– Ще я заведем при монахините във Виена, както пише в бележката. Какво друго?

Отне им час да отнесат бебето до селцето Петелсдорф. Никой не бе чувал нищо за бебето. Не бяха виждали някой да влиза в църквата.

– Минала е от другата страна, през прохода – обясниха им.

Жена от селцето им даде шише с разредено мляко от кравата си и Ели и Зигрид поеха към малката гара край езерото да чакат влака за Виена.

Пристигнаха късно в града с мокрия, хленчещ вързоп. Чувстваха се изтощени. Знаеха само един манастир, където приемат подхвърлени деца. Намираше се далеч от къщата на професорите, където живееха и работеха, ала нямаха пари за файтон.

Качиха се на трамвая – от новите, които се движеха с електричество, но чак по свечеряване тръгнаха по алеята към Манастира на Светото сърце.

Портите от ковано желязо бяха затворени. От ниската бяла сграда долиташе песен.

– Тук ще й бъде добре – отбеляза Ели, докосвайки главичката на бебето.

Зигрид дръпна въжето на звънеца. Чуха как дрънченето отеква вътре, но никой не дойде.

Зигрид дръпна отново въжето. Най-сетне възрастна монахиня прекоси бързо двора.

– Какво има? – попита тя, присвила очи в сумрака.

– Носим ви подхвърлено дете, сестро – отвърна Зигрид. – Оставили са я в църква в планината.

– Не, не, НЕ! – Монахинята вдигна ръце с ужасено изражение. – Отнесете я веднага! Не биваше да идвате! В карантина сме за тифус. Три сестри се разболяха и заразиха децата.

– Тифус! – потрепери Ели – всички знаеха колко страшна е болестта.

– Отнесете я бързо, бързо! – Монахинята размаха ръце, сякаш пъди стадо гъски.

– Къде другаде да я занесем? – попита Зигрид.

– Сега никъде във Виена не приемат деца. Докато отшуми епидемията, ще минат най-малко шест седмици – обясни монахинята.

Останали сами на улицата, приятелките се спогледаха.

– Да я вземем с нас и да опитаме отново утре.

– Какво ще кажат професорите?

– Не е необходимо да разбират – отвърна Ели. – Ще я оставим долу. Те не слизат в кухнята.

Оказа се, че греши.

Тримата професори живееха в къщата, откакто се бяха родили.

Тя се намираше в южната страна на малък площад в най-старата част на града, недалеч от Императорския дворец и Испанското училище по езда. Надвесиш ли се през прозорците на горния етаж, се виждаха гълъбите, кръжащи около кулите на катедралата “Свети Стефан”, възправена в самото сърце на града и следователно – за обитателите му – в центъра на света.

Макар от площада да се стигаше пеш до всички важни места, той бе тих и уютен като стая. В средата на плочника се издигаше статуя на генерал Бренер, яхнал бронзов жребец. Децата от квартала му се радваха, защото бронзовият кон служи за много неща – може да се престориш, че го яздиш, да го галиш, да се подслониш под него, когато вали дъжд. Генералът бил герой. Сражавал се срещу Наполеон и затова площадът носеше неговото име – площад “Бренер”.

До генерала на кон бълбукаше плитък фонтан с широк каменен перваз. Понякога в него плуваха златни рибки, защото децата, спечелили рибка от лунапарка в Пратера – парк в североизточната част на града – ги пускаха във водата по пътя към къщи.

В западната част на площада се намираше църквата на Свети Флориан – покровителят на пожарникарите. Пред красивата сграда имаше полянка, осеяна с диви цветя, а срещу нея се редяха кестенови дървета в железни корсети, заслоняващи площада от шумотевицата на улицата, отвеждаща към центъра на града. В срещуположните ъгли на площада се гушеха малка книжарница и кафене с раиран навес. С две думи – на площада имаше всичко необходимо.

Къщата на професорите се намираше в средата на редицата – най-голямата и най-красивата, с балкон от ковано желязо на първия етаж, сандъчета с цвета на первазите и чукало на вратата във формата на бухалска глава.

Професор Юлиус – най-възрастният – със заострена сива брада, бе висок и сериозен. Преди много години без малко да се ожени, но избраницата му починала седмица преди сватбата. Оттогава професор Юлиус станал строг и суров учен. Четеше лекции в университета и учеше студентите какво представляват флуоритът и гранитът и как да удряш скалите с чук така, че да не ти влезе камъче в окото.

Брат му – професор Емил – изглеждаше съвсем различен: нисък, закръглен и почти плешив. Задъхваше се леко, когато изкачваше стъпалата, но беше веселяк. Преподаваше история на изкуството и погледнеше ли пръстите на стъпалата на нарисуван ангел, веднага познаваше дали картината е на Тинторето или на Тициан.

Третият професор бе жена – сестра им и най-младата от всички. Казваше се Гертруде и четеше лекции по музика. Обясняваше какво е хармония и контрапункт и свиреше на арфа в градския оркестър. Да имаш арфа е все едно да имаш едро и капризно дете, което да развеждаш насам-натам, да го пазиш от течение и да му помагаш да се качва във файтони, и професор Гертруде – като мнозина арфисти – често изглеждаше угрижена и уплашена.

През целия си живот и тримата, естествено, не бяха сварили нито едно яйце, не бяха изпрали нито чифт чорапи и не си бяха оправяли нито веднъж леглата. Преди да излязат през свободния си ден, Ели и Зигрид винаги приготвяха студен обяд. Вечерта обаче професорите пак се нуждаеха от помощ. На професор Юлиус поднасяха уиски и сода за спокоен сън, на професор Емил, който имаше чувствителен стомах – чаша топло мляко с мед, а професор Гертруде страдаше от студени крака и винаги й слагаха бутилка с гореща вода в леглото. Сега те чакаха прислужниците да се върнат. Зигрид и Ели винаги се прибираха преди девет. Не и днес.

– Какво да правим? – надникна професор Юлиус през вратата на стаята си.

– Да слезем долу на проучване – предложи брат му.

И така, те слязоха по стълбите, подминаха дневната и библиотеката и застанаха пред дебелата врата, тапицирана със зелено сукно, отделяща къщата от кухнята. Отвориха я предпазливо. Дървената маса бе излъскана до блясък, решетката пред камината – полирана, огънят в печката гореше. Ала къде бяха Ели и Зигрид?

И къде стояха уискито, топлото мляко и бутилката с гореща вода?

В същия момент задната врата се отвори и двете жени влязоха. Шапката на Зигрид бе накривена, а поразчорлената Ели носеше нещо.

Възцари се тишина.

– Какво… е… това? – поинтересува се професор Юлиус и дългият му показалец посочи вързопа.

– Бебе е, господине. Намерихме я в църквата. Подхвърлили са я – обясни Зигрид.

– Искахме да я оставим при монахините – добави Елин, – но са в карантина за тифус.

Бебето обърна глава и въздъхна. Професор Емил го погледна смаяно. Бе свикнал да вижда бебето Иисус в картините да лежи неподвижно и мълчаливо в майчината прегръдка, но това тук му се стори различно.

– Немислимо е да допуснем бебе в тази къща – отсече професор Юлиус. – Дори за ден.

Професор Емил кимна.

– Шум…

– Притеснения… – добави професор Гертруде. – Да не споменаваме какво се случва с тях… накрая.

– Само докато отменят карантината – примоли се Ели. – Няколко седмици…

Професор Юлиус поклати глава.

– В никакъв случай. Забранявам.

– Добре, господине – съгласи се безизразно Ели. – Утре сутринта ще я заведем в полицейския участък. Сигурно приемат нежелани бебета.

– В полицейския участък ли? – учуди се професор Емил.

Детето се размърда и отвори очи. После направи онова, което правят дори най-мъничките бебета. Погледна.

– Мили Боже! – възкликна професор Юлиус.

Не гледаше като човек, чието място е в полицейския участък при престъпниците и пияниците.

Професор Юлиус прочисти гърло.

– Не искам да я виждаме. Абсолютно – заяви той.

– Не бива да издава нито звук – добави Емил.

– Не бива да пречи на работата ни – вметна Гертруде.

– Отменят ли карантината, отива в манастира. А сега ми дайте уискито.

– И топлото ми мляко.

– И бутилката ми с гореща вода.

Професорите си легнаха. Бебето, повито във взета назаем пелена, лежеше върху сгънато одеяло в чекмеджето, изпразнено от покривки за маса.

– Трябва да й дадем име, макар че няма да я задържим – каза Зигрид.

– Да я наречем като мама – предложи Ели.

– Как се казваше тя?

– Аника.

Зигрид кимна.

– Аника. Да, ще свърши работа.

ЕМАС на Пролетния базар на книгата

Kare Programa_Proleten bazar_40x180 mm.cdr

Ние, екипът на издателство “Емас”, ще ви очакваме на щанд №11, етаж 3, в НДК. Ще сме там всеки ден от 10 до 20 ч.!

Отново идват вълнуващите дни на Панаира на книгата! Подготвяме се за срещи с нашите читатели и настроението ни е наистина приповдигнато. Не само защото ще се срещнем с вас и ще си поговорим за четене, а и защото сме подготвили куп интересни заглавия… за деца! Акцентът пада върху книгите за малки читатели.

През последния месец сме се отдали почти изцяло на книгите за деца, по-точно на поредиците ни “Големите разказвачи XX/XXI в.” и “Европейски разказвачи XX/XXI в.”. От тях специално за панаира ще се появят още две нови заглавия:

„Конрад или Детето от консервената кутия“ от Кристине Ньостлингер – “Конрад” е страхотно забавна. Авторката е създала невероятни, пълнокръвни герои, които онагледяват идеите й – за детското у възрастните и “възрастното” у децата; за значението на собствената идентичност и колко е важно да я защитаваме; за това, че не бива да се взимаме прекалено насериозно, но и да си тежим на мястото.

“Мая, кралицата на Голямата река” от Ева Ибътсън – Една възхитителна книга, носеща усещането за магия, но без магьосници, една книга, която оправдава думите на авторката: “Децата имат нужда от предизвикателства, имат нужда да мислят мащабно и трябва да бъдат насърчавани да повярват в себе си.”

Ще можете да намерите и разкошната “Приключенията на Камо” от Даниел Пенак и “Тоби. Очите на Елиша” от Тимоте дьо Фомбел – за всички, чакали дълго и предълго – това е продължението на “Тоби”.

Ще ви очакваме!🙂