В. Е. Шуаб за проклятията, креативността и „Невидимият живот на Ади Лару“

Франция, 1714 година. Младо момиче сключва сделка с мрака – продава душата си в замяна на време, на свобода. Така започва една история за силата на изкуството, за волята да си създадеш собствено място в света, да обичаш по свой начин, да живееш по собствени правила, да се изправяш и да продължаваш напред. Винаги. Дори и да означава да живееш повече от 300 години в самота.

Романът „Невидимият живот на Ади Лару“ се е оформял в мислите на своята авторка в продължение на 10 години, а тя е чакала „парчето от пъзела“ да пасне, за да напише бестселъра, който не слиза от класацията на „Ню Йорк Таймс“ вече 35 седмици. Авторката е Виктория Шуаб, а по-долу може да разберете повече за нея, за връзката ѝ с героите от книгата и откъде идва Ади.

Можеш ли да си спомниш точния момент, в който идеята за „Невидимият живот на Ади Лару“ започна да се оформя в мислите ти?

            Живеех в голяма градинска колиба в двора на бивш затвор в Ливърпул. Съквартирантът ми ме беше оставил с колата в малък езерен град на име Ембълсайд. Спомням си отегчението, което изпитвах, разхождайки се по баирите във влажния, самотен климат, без жива душа наоколо. Не знам защо започнах да си мисля за Питър Пан. В този период баба ми страдаше от деменция. Беше болна вече от десетилетие. Бях станала свидетел на това как тя изпитва трудности да си спомни коя е майка ми, собствената ѝ дъщеря, която чувстваше неописуема болка от това да бъде забравена. Чудех се какъв човек би оцелял безсмъртие. Там е работата с Ади – тя през цялото време има избора да се предаде и да се лиши от душата си, но е упорита и позитивно настроена. Спомням си как се разхождах из Ембълсайд, мислейки си за това как се движа през живота и света, неспособна да оставя следа. 

Историята е живяла с теб дълго време. Имаше ли нещо, което се промени драстично, когато седна да я напишеш?

            О, всичко се промени. Отворих първия файл на тема Ади през 2011 г. и на всеки няколко години се връщах към него, за да нахвърлям нови бележки. Писателите пишем същата история отново и отново. Понякога идва някоя, която можеш да разкажеш само веднъж. Знаех, че тази ще има едно изражение, затова я оставих да престои, докато и аз не се превърна в правилната версия на себе си.

            Парчето от пъзела пасна около 30-те ми години. Тогава достигнах препятствията, пред които се изправя Хенри – паниката, идваща със зрелия живот, и чувството, че си километри зад всички останали. Това беше липсвало. Имах историята, страстта, а липсващото парче беше страхът от времето като инициатор на действието. Беше там за Ади като движеща сила за сключване на сделката, но имах нужда от него и за всички останали. Всеки в книгата е загубен и се чувства не на място в пределите на своя свят.

            Не мисля, че щях да съм способна да напиша книгата на друга възраст и много се радвам, че не опитах. Има празно място между идеята в главата ти и това, което се озовава на хартията. Беше ме страх от тази пропаст, защото идеята беше от изключителна важност за мен. Благодарна съм, че книгата съществува, но определено не беше най-приятния процес. Всичките ми несигурности, страхове и надежди са тясно свързани с темите в романа. Страхът ме стискаше за гърлото преди да я напиша, докато я пишех също, а след като я приключих, потънах в скръб. Сега има голяма пропаст в живота ми, която беше запълвана от Ади през последните 10 години. Все още скърбя.

За теб е от изключително значение да разчупиш романтичните клишета за това какво е да си писател и си много открита за предизвикателствата в професията. Как това повлия на писането за изкуство и артисти в книгата?

            Израстнах с изкуство. Завърших история на изкуството и се опитах да съчетая всички тези части. Персонажите в книгата имат връзка с изкуството по един или друг начин. Сам живее и диша изкуство и е необикновено уверена, Беатрис се занимава с история на изкуството и е в търсене на себе си, Роби е театрален изпълнител, Хенри е изгубен артист. В края на краищата, това е книга за уязвимостта. Креативната уязвимост е некомфортна, но напълно присъща за творческия процес. Ако не се самоанализираш и не разбираш своите слаби и силни страни, е трудно да стигнеш до тези на другите хора.

Историята се простира из повече от три столетия. Как прецени кои места и исторически моменти да включиш?

            За дълго време се бях превърнала в колекционер на спомени и места. Ходех на изследователски пътувания в опит да разбера по кой път би тръгнала Ади. Накрая разбрах, че трябва да се фокусирам. Изкушавах се да поставя Ади в множество градове и да се получи нещо като „Това е Ади в Токио, това е Ади в Мексико.“ Не исках да я използвам като врата към тези места. Трябваше да си припомня, че Ади е уникален самостоятелен индивид. Тя е горда французойка. Тя не е някой, който е станал безсмъртен, за да пътува. Искаше време, а не пространство. Тя е хедонист. Наслаждава се на изкуство, култура и изисканост. Затова започнах да я следвам по пътя на културно развитие в западния свят. Трябваше също да си припомням нейните ограничения, когато става дума за пътуване – тя е забравима, но не и невидима. Не би била способна да отиде на място, изискващо да се представи с документ. Ади живее много повече от това, което се вижда по страниците, но се опитах да използвам изкуството и западната култура, за да създам нейния път.

В книгата се споменават и други, направили сделка – именити артисти и исторически личности. Как избра кои да включиш?

            Половината от местата и хората са истински. Исках да преплета измислено с реално. Създавах времева линия и трябваше да избера хора, живяли точно на нея. В самото начало бях убедена, че всички трябва да са истински. След това осъзнах, че при избора на изкуството като тема, мога да създам артисти от нищото и да свържа животите им с големи исторически събития и личности, с цел да придам нужното историческо усещане на романа.

Мислиш ли, че има нещо магично в креативността?

            Вълнувам се от музи. Дори и в по-ранните ѝ версии вече знаех, че искам да направя Ади муза. Говорим за създаването нещо гениално и за идващите неочаквано идеи, сякаш сами спускащи се върху страницата и в животите ни. Това създава интересно място за Ади, защото идеите, както тя казва, са много по-мащабни от спомените. Артистите не винаги си спомнят източника на техните идеи и често погрешно ги приписват на себе си. Ади и Люк са противотежести на тази концепция. Те носят онази идея за „Какво ако твоите творения, какво ако това, което те прави теб, идва от някъде другаде?“

Люк, или мракът, както Ади понякога го нарича, казва, че Дяволът е просто ново име за старо схващане. Беше ли обмисляла да го назовеш с името на Дявола? Какво те накара да си по-неясна с неговата идентичност?

            Обожавам идеята за Стария свят, срещащ Новия. Старият е въплъщение на суеверието, а Новия – на религията. Случва се в цяла Европа, по целия свят, където монотеизмът измества политеизма. Исках да направя това и във Вийон (родното селце на Ади). Исках Люк да е представен като древен бог. Той е въвлечен в нова идейна конструкция, но е съществувал и преди това. Ади се моли до него, а не до Дявола. Тя се моли на древните богове на селото. Никога не съм го виждала изцяло като дявол. Приемам го като стар бог или по-точно – бог на желанието. Той е Дявола, но не е само това. Той казва „Аз съм Дявола, но преди още да съществува той, аз бях там.“

В хода на книгата Ади започва да осъзнава, че се отдалечава все повече от човешкото. В същото време ставаме свидетели на това колко болезнено е човек Хенри. Как подходи за създаването на такъв баланс?

            Хенри беше най-големият ми страх при започване на писането. Забавно е, защото той е и любимата ми част. Обсъждайки книгата с редакторката ми, единственото, което тя не обикна веднага, беше Хенри, тъй като на хартия той е тъжно бяло момче, израснало в привилегировано семейство. Исках да направя с него това, което правя с всеки мъжки герой в книгите ми – да се докосна до емоционалната и уязвима страна. Вместо да вложа себе си в Ади и Люк, го направих в Хенри. Дадох му всичките си страхове и той се превърна в това, което аз щях да бъда, ако не бях открила писането. След това се опитах да открия начин да го направя още 10 пъти по-човечен. Уязвимостта на Хенри е това, за което мисля, че читателите ще могат да се захванат и у него да открият себе си.

Това е първият ти самостоятелен роман след твоя дебют. Беше ли освежаващо да можеш да разкажеш цялата история в една книга, или се изправи пред предизвикателство след скорошните поредици?

            Всеки формат си има силни и слаби страни. Но съществува елегантност в самостоятелния роман и гордост в способността да разкажеш такъв тип история. Някои истории са предназначени да бъдат капсули.

            Чувствах се напълно свободна, тъй като знаех, че нямам ограничения в дължината. Но знаех и че не искам да я разтягам. Нямах интерес да превръщам историята в поредица. Чаках да стана на правилната възраст, за да напиша книгата, не исках да съм на друга, когато се върна отново към нея. Странна мисъл е, но книгите се превръщат в статични обекти, а хората продължават да растат. Неизбежно влагаш тази промяна в поредиците. Сега работя върху Threads of Power – продължение на поредицата „Цветовете на магията“, а съм 5 години по-възрастна. Трябва да приема факта, че все още раста като писател, а в самостоятелния роман увековечаваш един конкретен период.

Как откри очертанията на проклятието на Ади, докъде се простира и къде са пролуките?

Беше болезнено. Исках пролуки, защото историята не е много забавна без тях.  Трябваше да помисля какво би направило тази „клетка“ по-интересна. Как откриваш пробойна в проклятието? Има ли нещо, което Люк не би могъл да предвиди? Пролуките са в по-голяма степен отражение на Люк, отколкото на Ади. Той ги създава сякаш за да я подтикне да изследва къде са границите. Проклятието не е затворена кутия, има пукнатини и пролуки, приканващи я да ги открие. Трудно е да се установи дали Люк показва милост, или играе на котка и мишка.

В книгата има препратки към Дейвид Бауи (и филма „Лабиринт“) и останах с усещането, че филмът е бил вдъхновението за Люк. Така ли е? И какво друго помогна в оформянето на характера му?

            Един от основните въпроси на книгата е дали той е Дявола. Бих поспорила, че всъщност не е. Прилича повече на пакостлив бог на желанието. Свързващото звено между Люк и Ади е че и двамата са хедонисти – двигатели са им изкуството, красотата и културата. Той гледа на себе си като подбудител на културна реформа, като меценат на изкуството. Исках да му предам маниерите на някой с вкус към живеенето – малко Оскар Уайлд, малко Дейвид Бауи и малко всеки друг, който е душата на компанията. Той е омаян от красотата и потенциала на света. Но не по същия начин като Ади. Нещо в любовта ѝ към живота го привлича. Те са двете страни на една и съща монета. Люк пречупва толкова много съдби, а Ади пречупва съдбата като влияе на артисти.

Ади има на лицето си седем отличителни лунички, оформящи съзвездие. Как ти хрумна това?

            Исках да ѝ дам някакъв символ, който би могъл да просъществува дори и когато тя не може. Знаех, че Ади ще оставя следа в изкуството и имах нужда от нещо, което да премине от буквално в абстрактно. Никой не е способен да изобрази Ади, но може да я интерпретира. А и много харесвам лунички. Исках да ѝ дам нейно собствено съзвездие.

В кой се припознаваш повече – Ади или Хенри? Или с други думи, какво предпочиташ – да живееш вечно, но да бъдеш забравена, или да бъдеш обичана от всички, но с ясен срок на годност?

            Толкова сложен въпрос. Наистина нямам отговор. Зависи от деня. Ще отговоря на другата част от въпроса – мисля, че бих предпочела да съм Ади. Но вложих всичко от себе си в Хенри. Вложих толкова много от себе си в него, тъй като това беше единственият начин да го напиша. Книгата започна само с Ади и Люк. Исках да я направя триптих и се притеснявах, че няма да достигна до историята на Хенри, затова му дадох своята собствена.

В ЛГБТИ+ обществото да се разкриеш пред другите често не се случва само веднъж, а отново и отново с всеки човек, когото срещаш. Има ли паралел между това и нуждата на Ади да се представя отново и отново?

            Изумително. Не съм мислила за това.

            Представянето на ЛГБТИ+ обществото беше на преден план за мен. Това да се разкриеш пред другите е наистина важно, но това, което най-много ме вълнува, е идеята за нормализирането на различието и това то да съществува на страницата, без да е основата на сюжета. Исках да представя различието из цялата книга по такъв начин, че то да е просто част от живота.

Но като някой, който е трябвало да се разкрива отново и отново, мисля, че това е страхотна алюзия. Може да се забележи, че това дразни Ади понякога. Не съм била забравяна от никого, но е трябвало да водя същите разговори многократно, понякога дори с едни и същи хора. Има моменти, в които тя преценява, че няма сили за това и е почти като връщане в тъмнината, тъй като нямаш енергията да се вкараш отново в собствения си живот.

Ади обича филми и книги. Действието в книгата приключва през 2016-а, има ли нещо, излязло след това, което би споделила с Ади?

            Ади е ненаситна и нищо не е класика за нея, тъй като е била там, когато е създавана. Тя обича истории, но след време вълнуващ става начина, по който ги открива. Вълнението за нея е в изненадата. Тя е тази в книжарницата, която би се заинтересувала от сляпа среща с книга.

            Най-добрият филм от изминалата година е „Паразит“. Тя би била очарована от разказваческия му подход.

Страхотен отговор. С удоволствие ще прочета реакцията ѝ и на „Историята на прислужницата“.

            Боже, да. Бих казала „Историята на прислужницата“ и „Портрет на момиче в пламъци“. За разлика от по-голямата част от компанията на Хенри, Ади не е твърде крехка. Тя е консуматор на изкуство и би гледала както филмите на „Марвел“, така и The Umbrella Academy

Има такава сила и вълнение в края на историята на Ади. Романът е самостоятелен, но знам, че читателите ще питат дали планираш да пишеш още за героите.

            Всеки читател познава книжния махмурлук. Сега си представете моя книжен махмурлук като автор. Най-трудно е да осмислиш разликата между това от какво се нуждаеш и какво искаш. Проваляш се като автор, ако напишеш самостоятелен роман, който читателите завършват, имайки нужда от още нещо. Но не си се провалил, ако те просто искат да знаят какво се случва след това.

Кои книги би препоръчала на читателите като следващо четиво?

            „Къщата в лазурното море“ на Т. Дж. Клун – обичам я, невероятна, вълнуваща, красива книга. Тъкмо приключих „Смъртоносна академия“ на Наоми Новик – изумително начало на нова поредица. Нямам търпение да видя накъде ще поеме. А сега чета Felix Ever After от Kacen Callender и наистина ми харесва.

Интервюто е преведено от:

https://bookish.netgalley.com/exclusive-interviews/10/2020/ve-schwab-interview-the-invisible-life-of-addie-larue/

и

https://ew.com/books/author-interviews/ve-schwab-the-invisible-life-of-addie-larue/

Кой е бащата на „Господарят на слоновете“?

Учител по математика, който се превръща в любим детски писател. Това е Рене Пол Гийо, който се ражда в първите дни на миналия век – на 24 януари 1900 г. 64 години по-късно получава една от най-значимите награди за детска литература – „Ханс Кристиан Андерсен“, често наричана „малката Нобелова награда“. До днес Гийо е единственият френски писател удостоен с това огромно отличие.

Действието на повечето от книгите му се развива в Африка. Но Гийо прави този избор не само защото така историите стават по-увлекателни, но и защото истински обича този континент. Самият той живее в него повече от двайсет години и с книгите си разкрива пред френските деца една друга вселена, в която хора, животни и природа живеят в единство. Дали разказващи за горещите савани, дали за заледената тайга, книгите на Рене Гийо са преклонение пред природата, пред животинското царство, пред дивия живот. А това лято ви представяме една от тези книги – „Господарят на слонове“, която избрахме за специалната ни поредица „Европейски разказвачи“, приютяваща най-доброто от литературата за деца на континента. Преводът е дело на Златко Стайков.

Всъщност първоначално Гийо не мечтае за литературата. Напротив привличат го точните науки и той завършва университета в Бордо със специалност математика. Тогава възможностите му да вдъхновява децата и младите са чрез преподаване и той заминава за столицата на Сенегал – Дакар, където става учител по математика.

Животът в Сенегал толкова го впечатлява, че той е изпълнен от желанието да разкаже за този чуден свят на цветове, звуци и вкусове. Иска да го пренесе до френските деца, живеещи на един съвсем различен континент и неподозиращи за красотата на саваните, за дивите животни, за приказната природа.

Затова започва да пише вълнуващи истории, с които да покаже любимата си Африка на младите читатели.

На Гийо му е особено трудно, когато трябва да се откъсне от учениците си и да се завърне в Европа. Но когато започва Втората световна война, той изпълнява своя дълг и участва в освобождението на Франция.

След края на войната обаче отново се отправя към своя любим Сенегал, където продължава да пише своите романи за деца и юноши. До края на живота си публикува сто и двайсет вълнуващи книги. Сред тях най-любими на читателите стават „Екипажите на Петер Хил“, „Пантерата Кпо“, „Кирики и магическата стрела“, „Лъвицата Сирга“, „Принцът на джунглата“, „Шимпанзето Уоро“  и „Господарят на слоновете“.

През 1964 г. на български е преведена книгата му „Гришка и неговото мече“. Тази история обаче не води читателите в горещите страни, а много, много на север – в ледения Сибир. Там в заледената тайга момчето Гришка се сприятелява с черните мечки от планините Долгороборг.

Интервю с Ю Несбьо: „Ако ще играеш психопат, трябва да откриеш психопата вътре в теб“

Интервю с Ю Несбьо (по материали от норвежкия печат)

В най-новия си роман, озаглавен „Кралството“, норвежкият крал на криминалния роман разказва за двамата братя: Рой, автомонтьор,  домошар, който никога не е напускал родното село, и Карл, космополит, тръгнал да търси щастието си по широкия свят. Несбьо сполучливо обобщава сюжета с четири думи: „Двама братя. Една жена.“

За разлика от поредицата за Хари Хуле, в „Кралството“ действието се развива не в столицата Осло, а в неназовано норвежко село недалеч от град Нотуден. Самият Несбьо е прекарвал летните си ваканции при баба си и дядо си в градчето Молде в Западна Норвегия, а по-късно, когато Ю е на осем, родителите му се местят да живеят там. Животът в малките населени места не му е никак чужд.

„Имам двама братя и това ми помогна да изградя мъжките характери в романа – коментира писателят. – Но „Кралството“ в никакъв случай не е биографичен роман. И не отразява особеностите на моите отношения с братята ми.“

Несбьо, разбира се, допуска идеята за романа да е силно повлияна от смъртта на брат му, музиканта Кнют Несбьо, починал през 2013. И все пак той разглежда романа си по-скоро като „театрална пиеса“. А… 

Несбьо: … ако ще играеш психопат, трябва да откриеш психопата вътре в теб…

Интервюиращ: Това сигурно често Ви се налага, докато пишете?

Н: Да. С времето психопатът вътре в мен се разрасна неимоверно. В този роман използвам и емоционалния опит, който съм натрупал в отношенията с моите братя. Един вид, знам какво е. Колко силни могат да бъдат двама или трима братя, когато са сплотени. Но и колко душевно раним можеш да се чувстваш в отношенията с родните ти братя.

През 2013 година Несбьо губи по-малкия си брат Кнют, китарист в рок групата „Ди Дере“, футболист и водещ на спортно предаване в обществената телевизия.

Н: Всички идеи идват отнякъде. Често осъзнавам откъде съм почерпил определена идея чак след като книгата вече е издадена.

Понякога прозрението осенява Несбьо и след като книгата е преведена на други езици и му се налага да дава нова порция интервюта за чужди медии.

Н: И често тогава ми просветва откъде е дошъл материалът за романа – нещо, за което не съм си давал сметка по време на самото писане. Отношенията между братята в „Кралството“ не отразяват моите отношенията с братята ми, но, разбира се, налице са и паралели. Не изключвам да съм повлиян от смъртта на Кнют.

Събитията в живота на Несбьо – а и по света – имат склонността да се вмъкват тихомълком между кориците на книгите му, без той да го съзнава.

Н: Ютьоя, коронавирусът и така нататък. Ще намерят своето място върху белия лист под една или друга дестилирана форма. Но няма да фигурират в синопсиса. Просто така протича творческият процес при мен.

По-рано тази година Несбьо навърши шейсет години. Споделя, че не е посрещнал рождения си ден с особен ентусиазъм. На петдесетата си годишнина лесно намерил оправдания да омаловажи възрастта си. На петдесет човек не е стар. Но на шейсет? Сега вече изпитвал усещането, че аргументите му в полза на „младостта“ са се изчерпили. Сещал се как като млад възприемал шейсетгодишните като старци.

Писателят все пак споделя, че вече е надмогнал временната криза. И на шейсет, оказало се, не е никак зле. Колкото до смъртта, от малък мисли за нея.

Н: Не се страхувам от смъртта. Но ми се струва потискащо, че животът е толкова ненужно кратък.

Според него идеалната средна продължителност на човешкия живот е около 180 години.

Н: Логично е, като се има предвид колко дълго време ни отнема да се превърнем в цивилизовани хора. Да се научим да оценяваме живота и да му се наслаждаваме. Трябва да има разумно съотношение между времето, необходимо ни да усвоим тези умения, и времето, с което разполагаме, за да ги приложим на практика. Иначе логиката издиша.

И: Опишете двамата братя, с които читателите ще се срещнат в „Кралството“.

Н: Родителите им са починали. Повествованието се води от името на Рой, по-големия. Рой е меланхоличен самотник, останал в родното село. Карл, по-малкият брат, е общителен, екстроверт. Заминал е за САЩ да следва икономика. Баща им е научил Рой да се боксира и по време на селските вечеринки Рой е набил сума момчета, скочили на бой на брат му Карл, който – кога преднамерено, кога неволно – завърта главите на местните девойки. Карл е прилежен ученик и мечтае на едро, докато Рой си поставя по-постижими цели, поема отговорност – включително за брат си – и е по-праволинеен от двамата.

И: Блус легендата Джей Джей Кейл е важна част от „саундтрака“ към живота на Рой. Защо избрахте точно него?

Н: Джей Джей Кейл е своеобразен духовен двойник на Рой – кара го кротко, уважава традициите и не изпитва потребност един ден – или една песен – да бъде коренно различен от предходния.

И: Има ли голяма разлика между писането за провинциални жители и писането за жители на големия град?

Н: Всъщност няма разлика. Е, ако не носиш провинцията в кръвта си има риск, разбира се, да създадеш карикатурни, стереотипни образи. Част от провинциалните жители, естествено, отговарят на определена шаблонна представа; все пак карикатурата възниква въз основа на реални прототипи. Но отвъд това културните разлики между жителите на селата и градовете са много по-малки, отколкото бяха преди четиресет години, когато бях на двайсет.

И: Върху кой персонаж в книгата работихте с най-голямо въодушевление?

Н: Курт Улсен, местният ленсман, конте и залязла футболна звезда, е голяма скица. Пуши дори докато лежи в солариума. И си умира да разследва някое престъпление.

И: „Кралството“ е едновременно трилър и криминале, но централно място в книгата заемат дълбоките лични трагедии. Какъв творчески замисъл преследвахте, избирайки да опишете семейство Опгор?

Н: Често се чуват гласове, че държавата на всеобщото благосъстояние е иззела твърде голяма част от функциите на традиционното семейство и в резултат някога силните връзки между членовете на семейството са отслабени. Това обаче не важи за семейство Опгор. Те са традиционно селско семейство, в което лоялността към семейството е над всичко. Или, както се изразява бащата на Рой и Карл – „ние срещу абсолютно всички други“. Предаността към семейството е по-важна от морала. Поне при тях така стоят нещата.

„Кралството“ (изд. „Емас“, 2021) вече може да се намери по книжарниците в превод от норвежки на Ева Кънева.

Детският писател Ендре Люн Ериксен: „За да се превъзмогнат предразсъдъците, хората трябва да говорят за това, което ги притеснява“

Тази пролет ви срещаме отново с един от  най-талантливите писатели за деца от скандинавския север – Ендре Люн Ериксен, който вече е познат у нас с историите за двамата приятели Терие и Им (от „Питбул-Терие в атака“ и „Питбул-Терие в беда“, които издадохме преди няколко години). В новата му книга „Терорист в леглото“ талантът и проницателността на Ендре ни отвеждат в доста нестандартна посока и ни предизвикват да помислим за човешките предразсъдъци, за комичните недоразумения между хората от различни поколения, различни националности, различни вероизповедания и различен пол. И за това, колко много тези предразсъдъци ни пречат да осъзнаем колко си приличаме всъщност ние, хората. Романът е част от специалната ни поредица „Европейски разказвачи“, която приютява най-доброто от литературата за млади читатели на континента. „Терорист в леглото“ – най-новото попълнение към награждаваната колекция – получи наградата „АРК“, гласувана от 10 000 норвежки деца, а на български я четем в превод на Ева Кънева.

Ендре споделя за книгата си „Терорист в леглото“:

„Всеки човек се сблъсква със собствени мисли, които са поне малко расистски. „Терорист в леглото“ е за Адриан – малко момче без приятели. Един ден той открива друго момче в гората и го завежда вкъщи. Името му е Али, страда от загуба на паметта и вероятно идва от близкия бежански център. Адриан го скрива в стаята си, за да предотврати това да го върнат обратно в страната му. Той мисли, че се държи добре и е толерантен, но се оказва, че има много предразсъдъци. Като повечето хора. Всеки има расистски мисли, дори и най-големите анти-расисти. Съдим хората по външния вид и ги поставяме в категории. Ако си на самолет и видиш някой, който изглежда като арабин, въображението ти ще се развихри. Почти не се осмелявах да летя след 11-и септември.“

Ендре вярва, че за да се отървем от предразсъдъците, на първо място трябва да признаем, че изобщо ги имаме. Не всеки се осмелява да признае или дори повярва, че съди хората.

„В книгите си включвам теми като детската престъпност и хуманното отношение към децата. Завъртам нещата, за да стане ясно, че зад всичко това винаги се крие нещо повече. Често използвам собствените си предразсъдъци, но ги правя дори по-силни.“

След 11-и септември „терор“ се е превърнала в често използвана дума в медиите. Това плаши Адриан и вероятно много други деца по същия начин, по който поколението на Ериксен се е бояло от заплахата за ядрена война през 80-те.

Ендре разказва, че когато трябва да преминеш през охраната на летището и конфискуват бутилката ти с вода, а децата чуят, че може да се направи бомба от течност, е напълно нормално да са уплашени. Мислят си, че някой може да взриви самолета.

Той изтъква, че възрастните също се страхуват от тероризъм, а това плаши и децата:

„Не мисля, че решението е да се преструваме, че не съществува. Трябва да говорим за това и да се изясни, че почти никой не е застрашен от тероризъм. Статистически е по-вероятно да участваш в пътен инцидент или да спечелиш от лотарията.

За да се превъзмогнат предразсъдъците, хората трябва да говорят за това, което ги притеснява. Повечето хора са добри. Трябва да се срещнете и да се опознаете. Ако опознаеш мюсюлманин, ще разбереш, че те са много повече като нас, отколкото си мислиш.“

Ериксен е пътувал много заради книгите си и винаги го е изумявало това, че хората са еднакви, независимо къде живеят.

„Странното е колко си приличате, а не колко различни сте.“

„Невидимият живот на Ади Лару“ от В. Е. Шуаб – откъс

„Невидимият живот на Ади Лару“ е най-възхитителният роман на В. Е. Шуаб досега и се превърна в абсолютна сензация и в една от най-обичаните и коментирани книги на 2020 година. Шуаб вече е известна у нас с поредиците си „Цветовете на магията“ и „Чудовищата от Искреност“, с които е спечелила милиони читателски сърца.

Запознайте се с Ади:

***

Вийон-сюр-Сарт, Франция

29 юли 1714-та година

8

Аделин искаше да бъде дърво.

Да расте волно и надълбоко, да принадлежи единствено на земята под нозете ѝ и на небето горе – като Естел. Необичаен живот, навярно малко самотен, но пък само неин. Ще остане при себе си.

Ала ето какви опасности крият места като Вийон.

Едно мигване и годината я няма.

Още едно и се изнизват пет.

Прилича на кухина между камъни, това село, голямо точно толкова, колкото да побира изгубени неща. Място, където времето се подхлъзва и се размазва, където месецът, годината, животът се стопяват безследно. Хората се раждат и погребват на стотина крачки околовръст.

Аделин мечтаеше да бъде дърво.

Но се появиха Роже и Полен. Заедно от деца, после съпрузи, после Полен умира. Докато се огледаш, и край.

Тежка бременност, мъчително раждане, двама покойници вместо един нов живот.

Три дечица вместо четири братчета и сестричета. Преди пръстта да се слегне над гроба, Роже си потърси нова съпруга, майка за децата му, втори живот, платен с единствения, даден на Аделин. 

Тя каза „не“, разбира се.

На двайсет и три е, твърде възрастна за женитба.

Двайсет и три, една третина от живота ѝ вече е погребана.

На двайсет и три – подарена като расова кобила на мъж, когото не обича, не желае и дори не познава.

Каза „не“ и разбра колко струва тази дума. Научи, че по примера на Естел се е врекла на селото, а селото има нужда от нея.

Майка ѝ каза, че е дълг.

Баща ѝ каза, че е милост, макар Аделин да не разбра за кого.

Естел не каза нищо, защото знаеше, че не е честно. Знаеше какъв е рискът да си жена и да се вречеш на родното си място вместо на един човек.

Аделин искаше да бъде дърво, ала хората дойдоха, размахали секира.

Дадоха я.

Будува цяла нощ преди сватбата. Мисли какво е свободата. Мисли за бягство. Да открадне коня на баща си, макар да знае, че това е лудост.

Чувства се достатъчно луда да го стори.

Но не. Решава да се моли.

Моли се още от деня на годежа, разбира се. Даде половината си притежания на реката; другата половина зарови из нивите и по буренясалия глинест склон, където селото среща гората. Сега няма нито време, нито дарове.

Лежи в мрака и върти дървения пръстен, провесен на кожена връв. Изкушава се да излезе и да се помоли навън, в дълбините на нощта. Спомня си обаче страховитото предупреждение на Естел за онези, които ще се отзоват. Сплита длани и се моли на майчиния Бог. Моли за помощ, за чудо, за изход. После, в най-тъмната доба, се моли Роже да умре. За всякакъв път за бягство.

Веднага изпитва чувство на вина, преглъща вината и я стаява в гръдта си. И чака.

Денят се сипва. Облива полята като рохко яйце.

След безсънната нощ Аделин се измъква от къщата. Преди да се развидели съвсем, прекосява поляната отвъд зеленчуковата градина. Росата наквасва полите ѝ, дърпа я надолу. Ади стиска любимия си молив. Не иска да го дава, но няма време, няма дарове.

Забива молива във влажната земя. Натиска го надолу.

– Помогнете ми – шепне на стръкчетата трева, посребрени от изгрева. – Знам, че сте тук. Знам, че ме чувате. Моля ви. Спасете ме.

Тревата е просто трева, вятърът е вятър. Никой не ѝ отговаря дори когато притиска чело в пръстта и ридае.

У Роже няма нищо сбъркано.

Ала няма и нищо правилно. Кожата му е восъчна, русата коса – оредяла, гласът – хриплив. Докосва ръката ѝ с безжизнена длан, привежда се и я облъхва със застоял дъх.

А Аделин? Тя е зеленчук, престоял твърде дълго в градината; кората му е изсъхнала, вътрешността – спечена. Окапал зеленчук, случайно изкопан с мотика от пръстта и сготвен от немай къде.  

– Не искам да се омъжа за него.

Пръстите ѝ се впиват в буренясалата земя.

– Аделин!

Майка ѝ я вика, все едно е крава, отлъчила се от стадото.

Ади се изправя бавно, черупка, пълна с гняв и скръб. Влиза в къщата и майка ѝ забелязва само зацапаните с кал ръце. Заповядва ѝ да се измие. Аделин изстъргва пръстта изпод ноктите си, тресчиците под кожата я жилят по-милостиво от майчиния глас.

– Какво ще си помисли съпругът ти?

Съпруг.

Дума, по-тежка и по-студена от воденичен камък. 

Майка ѝ цъка с език:
– Няма да си толкова вятърничава, щом децата ти се обесят на шията.

Аделин си представя Изабел с двете момченца, вкопчени в полите ѝ. Трето се пече в огнището. За две години изглежда остаряла с десет. Все е изморена; вместо бузи, зачервени от смях, сега по лицето ѝ има хлътнатини.

– Добре ще ти се отрази да си къщовница – отсъжда майка ѝ.

Денят изтича по-бързо от изречение.

Слънцето пада като сърп.

Аделин чува свистенето на острието, докато майка ѝ сплита косите ѝ в корона и ги украсява с цветя вместо с бисери. Роклята е семпла и лека, ала я затиска с тежестта на броня.

В гърлото ѝ напира крясък.

Стиска дървения пръстен, сякаш да запази равновесие.

– Ще го свалиш преди церемонията – разпорежда се майка ѝ.

Аделин кимва, ала пръстите ѝ се сключват още по-трескаво около дървения овал.

Посипан със стърготини, баща ѝ идва от плевнята. Мирише на смола. Кашля тихо, все едно в гърдите му похлопват семенца на кратунка. Хриповете клокочат от година в гърлото му, но той не им позволява да говорят за това.

– Готова си?

Въпросът му е глупав.

Майка ѝ говори за сватбената вечеря, сякаш вече е дошла и заминала. Аделин поглежда през прозореца към гаснещото слънце. Не слуша думите, но долавя отривистия, почти отмъстителен тон. Дори в очите на татко ѝ има известно облекчение. Дъщеря им се е опитала да си проправи собствен път, ала сега нещата си идват на мястото. Залутаният живот тръгва в отъпкания коловоз.

Къщата е гореща. Въздухът – тежък и неподвижен. Аделин не може да диша.

Най-после църковната камбана зазвучава – глух погребален звън.

Аделин се изправя на крака.

Баща ѝ докосва ръката ѝ.

Лицето му е тъжно, ала хватката – крепка.

– Ще заобичаш съпруга си – казва ѝ.

Думите очевидно са пожелание, не обещават нищо.

– Ще бъдеш добра съпруга – натъртва майка ѝ и нейните думи са заповед, не пожелание.

Естел се появява на прага, облечена в траур. И защо не? Нали тя я учеше да мечтае на воля, разказваше ѝ за капризни богове, напълни ума ѝ със свобода, раздуха искрите на надеждата, вдъхна ѝ вяра, че владее живота си.      

Светлината зад побелялата глава на Естел се разводнява. Има още време, казва си Аделин, но минутите отлитат все по-бързо с всяка глътка въздух.

Времето – колкото пъти е чувала да го описват като пясък в стъкло, стабилно, неизменно. Каква лъжа! Тя го усеща как се устремява срещу нея, как я връхлита.

Ужасът бие барабан в гърдите ѝ. Отвън пътеката е една-единствена черна линия, права и тясна към площада. В другия край дебне църквата, бледа и вкочанена като надгробен камък. Аделин знае – пристъпи ли вътре, няма да излезе.

Чака я бъдеще, по-бързотечно от миналото, ала по-лошо, защото няма да има свобода, а брачно ложе и смъртен одър, и навярно родилни мъки между тях. Ще умре, без да е живяла.

Няма да има Париж.

Нито зеленоок любим.

Нито мореплаване до далечни земи.

Нито непознати небеса.

Никакъв живот извън това село.

Изобщо никакъв живот.

Освен ако…

Аделин се изскубва от бащината ръка. Спира на пътеката.

Майка ѝ я поглежда смръщена. Да, дъщеря ѝ иска да избяга, но знае, че не може.

– Подготвих подарък за съпруга ми – казва Аделин; умът ѝ се завихря. – Забравих го вкъщи.

Майка ѝ омеква; одобрява.

Баща ѝ се напряга; подозира.

Очите на Естел се присвиват многозначително.

– Отивам да го взема – продължава Ади.

Извръща се.

– Ще дойда с теб – казва баща ѝ и сърцето ѝ пропуска такт.

Естел протяга длан да го спре.

– Жан – подхваща коварно, – Аделин не може да е твоя дъщеря и негова съпруга. Голяма жена е, не е дете, та да вървиш подире ѝ.  

Той намира очите на Ади и предупреждава:
– Побързай.

Аделин вече тича.

Обратно по пътеката, през вратата, в къщата, към отворения прозорец отзад. После през поляната, към далечната редица дървета. Гората бди в източния край на селото, точно срещу слънцето. Вече е заметната със сянка, но Аделин знае, че има още светлина, има още време.

– Аделин? – вика баща ѝ, но тя не поглежда назад.

Прекрачва прозореца; рамката захваща сватбената рокля. Не успява да спре бегълката.

– Аделин? Аделин!

Гласовете се носят зад нея, но отъняват с всяка крачка. Скоро Ади се стрелва между дърветата и се строполява на колене върху спечената лятна пръст.

Стиска дървения пръстен, усеща липсата му още преди да изхлузи кожената връв през глава. Не иска да го жертва, ала вече е дала всичко, а никой бог не ѝ е отговорил. Има само това. Светлината гасне, селото ехти, тя трябва да избяга.

– Моля ви – гласът ѝ глъхне. – Готова съм на всичко – шепне и заравя пръстена в покритата с мъх земя.

Дърветата роптаят, после стихват, сякаш и те чакат. Ади се моли на всеки бог в гората, който би я чул. Това не е нейният живот. Невъзможно е. Трябва да има друг.

– Отговорете ми – моли се тя.

Влагата се пропива в сватбената рокля. Ади стиска клепачи и напряга слух. Чува единствено своя глас и своето име, подето от вятъра. Виковете отекват в ушите ѝ като разтуптяно сърце.

– Аделин…

– Аделин…

– Аделин…

Тя обронва глава, забива пръсти в земята и крещи:

– Отговорете ми!

Тишината ѝ се присмива.

Цял живот е живяла тук, а никога не е чувала по-онемяла гора. Кръвта ѝ се смръзва. Не знае дали студът идва от дърветата или от собствените ѝ кости, отказали се от битката. Очите ѝ са затворени и сигурно затова не вижда, че слънцето е потънало зад селото и здрачът е изтлял в мрак.

Аделин не спира да се моли. Не вижда нищо.

                   ***

Вийон-сюр-Сарт, Франция

29 юли 1714-та година

9

Звукът най-сетне идва. Глух грохот, дълбок като далечна гръмотевица.

Смях, мисли си Аделин, отваря очи и вижда – късно – че светлината е помръкнала.

Вдига глава. Не забелязва нищо.

– Ехо?

Смехът се сгъстява в глас, някъде зад нея.

– Недей да коленичиш. Покажи ни се изправена.

Тя става, залита, обръща се. Срещу ѝ има само тъмнина, заобикаля я от всички страни – безлунна нощ след бягството на лятното слънце. Тогава Аделин разбира грешката си. Разговаря с един от боговете, за които е предупредена.

– Аделин? Аделин?

Ехото донася гласове от селото, изнемощели и далечни повеи.   

Тя присвива очи към сенките сред дърветата. Не различава силует. Не открива бог. Чува само гласа, близък като лъх върху лицето ѝ.

– Аделин, Аделин – повтаря присмехулно. – Викат те.

Тя се обръща. Отново не открива нищо сред гъстите сенки.

– Покажи се – заповядва с глас, по-чуплив от суха клонка.

Нещо досяга рамото ѝ, обхваща леко талията ѝ, обгръща я любовно. В гърлото на Аделин засяда буца.

– Какво си ти?

Допирът на сянката се отдръпва.

– Какво съм? – в кадифения глас пак има насмешлива нотка. – Зависи в какво вярваш.

Гласът се множи, шумоли в клонака и се прокрадва над мъха, разгъва се и накрая е навсякъде.

– Кажи ми, кажи ми, кажи ми – повтаря като ехо. – Аз съм дявол, дявол или мрак, мрак, мрак? Аз съм чудовище, чудовище или бог, бог…

Сенките в гората се разместват, събират се като буреносни облаци. После се уталожват и вече не са димни струи, а отчетливи линии. Оформят мъжки силует, откроен от светлината на фенерите в селото.

– Или съм това?

Гласът се излива от съвършени устни; смарагдови очи искрят под черни вежди; черна коса засенчва челото на познато лице. Аделин го извиквала наяве хиляди пъти, с молив, с въглен, с мечтание.

Пред нея стои странникът.

Нейният странник.

Знае, че е заблуда – сянката се представя за мъж. Ала дъхът ѝ секва. Мракът свежда глава да се огледа. Вижда се сякаш за пръв път и изглежда се харесва.

– А, значи момичето все пак вярва в нещо. – Зелените очи се вперват в нея. – Е, призова ме и аз дойдох.

Никога не се моли на боговете, които се отзовават в мрака.      

Аделин знае – наистина знае – но само той е откликнал. Единственият, пожелал да ѝ помогне.

– Готова ли си да платиш?

Да плати.

Цената.

Пръстенът.

Аделин се свлича на колене, опипва трескаво земята и намира кожената връв. Дръпва и освобождава пръстена.

Поднася го на тъмния силует – светло дърво, зацапано с кал – и той пристъпва по-близо. Една стъпка и е тук, запълва полезрението ѝ. Обхваща пръстена с длан и погалва Аделин по бузата. Палецът му докосва луничката под окото, крайчеца на съзвездието.

– Скъпа моя, не търгувам с дрънкулки.

Дървеният овал се разпада в ръката му и се стопява като дим. Задавен звук се изтръгва от устата на Ади. Болезнено е да изгуби пръстена, още по-болезнено – да го види изтрит от лицето на света като петънце от кожа. Ала ако пръстенът не стига, какво е нужно тогава?

– Моля те, бих дала всичко…

Ръката на сянката не се отлепя от бузата ѝ.

– Мислиш, че искам нещо – той повдига брадичката ѝ. – Но за мен има само една разменна монета. – Пристъпва още по-близо, зелените очи са невъзможно ярки, гласът – по-мек от кадифе. – Търгувам с души.   

Сърцето на Аделин се преобръща.

В ума ѝ изплува картина. Майка ѝ е коленичила в църквата, моли се на Бог. Сменя я друга – баща ѝ разказва истории за желания и загадки. После се сеща за Естел, която вярва само в дървото над заровените кости. За нея душата е зърно, върнато в пръстта. Ала именно тя я предупреди да се пази от мрака.  

– Аделин, тук съм – напомня ѝ мракът; името ѝ се изплъзва като мъх между зъбите му. – Кажи ми защо.

Толкова дълго е чакала да ѝ отговорят, да я попитат, че първо думите ѝ убягват.

– Не искам да се омъжа.

Чувства се съвсем дребна, докато произнася думите. Целият ѝ живот е смален, нищожен. Вижда същата присъда в очите на мрака. Това ли е всичко?, присмиват се те.

Не, не е само това. Повече е, разбира се.

– Не искам да принадлежа на другиго – изрича тя с внезапен плам. Думите са широко разтворена врата и останалото се излива отведнъж: – Искам да принадлежа само на себе си. Да бъда свободна. Свободна да живея и да намирам собствен път, да обичам или да предпочета самота. Да бъде мой избор! Изморих се да нямам избор, да се страхувам от годините, изтичащи под краката ми. Не искам да умра както съм живяла, защото това не е никакъв живот. Аз…

Сянката я прекъсва нетърпеливо.

– Какъв е смисълът да ми изреждаш какво не искаш? – Плъзва ръка по косата ѝ, заравя пръсти в кичура на тила ѝ, придърпва я към себе си. – Кажи ми най-силното си желание.

Аделин вдига глава.

– Искам шанс да живея. Да бъда свободна.

Отново си представя годините, изтичащи между пръстите ѝ.

Едно мигване и половин живот изчезва.

– Искам време!

Зелените му очи се втренчват в нейните; менят оттенъка си – ту пролетна трева, ту лятно листо.

– Колко?

Умът ѝ се задвижва трескаво. Петдесет години. Сто. Всичко ѝ се струва малко.

– Ах… – Мракът прочита мълчанието ѝ. – Не знаеш. – Зелените очи потъмняват. – Искаш безгранично време. Искаш свобода без правила. Искаш да живееш без никакви окови. Да следваш своите желания.

– Да – кимва Аделин; дъхът ѝ секва от вълнение.

Изражението на мрака обаче се вгорчава. Ръката му се отдръпва от кожата ѝ. Мигом той вече не е до нея; стои облегнат на дърво на няколко крачки навътре в гората.

– Отказвам да изпълня желанието ти – казва.

Аделин се стъписва.

– Как? – Стигнала е дотук, дала е всичко каквото има, взела е решение. Не може да се върне в този свят, в този живот, в това настояще и минало без бъдеще. – Нямаш право да откажеш.

Едната му тъмна вежда се повдига. По лицето няма и следа от усмивка.

– Не съм джин, длъжен да изпълнява капризите ти. – Отстъпва от дървото. – Нито съм красив горски дух, склонен да върши услуги срещу овехтели дрънкулки. По-силен съм от вашия бог и по-стар от вашия дявол. Аз съм мракът между звездите, аз съм корените в земята. Аз съм обещание и възможност. Аз определям правилата на всяка игра, подреждам мозайката и решавам кога да играя. И сега казвам не.

Аделин? Аделин? Аделин?

Отвъд дърветата светлините приближават. По поляната блещукат факли. Търсят я.

Мракът поглежда през рамо.

– Прибирай се вкъщи, Аделин. Примири се с дребнавия си живот.

– Защо? – тя улавя умолително дланта му. – Защо ми отказваш?

Той прокарва пръсти по бузата ѝ – жест, кротък и топъл като дим от домашно огнище.  

– Не давам милостиня. Искаш твърде много. Колко години ще ти стигнат? Докога ще чакам да получа своето? Не, сключвам сделки с краен срок. Ти не ми го предлагаш.

Ще се връща безспир към този момент. 

С безнадеждност, разкаяние, скръб и самосъжаление. С необуздан гняв.

Тук и сега обаче тя вижда само мъждукащите факли на Вийон и зелените очи на странника, нейния бленуван любим. Вижда как пътят ѝ за бягство се изплъзва заедно с допира на дланта му.  

– Искаш край – казва тя. – Тогава вземи живота ми, когато му се наситя. Вземи душата ми, когато вече не я искам.

Мракът накланя глава. Заинтригуван е.

Усмивка – същата като в картините ѝ, крива усмивка, пълна с тайнственост – трепти върху устните ми. После той я притегля към себе си. Любовна прегръдка. Той е дим и кожа, въздух и кости. Устните му докосват нейните и най-напред тя вкусва кръговрата на сезоните, момента, когато здрачът се превръща в нощ. Целувката му става по-дълбока. Зъбите му се впиват в горната ѝ устна. В удоволствието има болка, последвана от вкус на кръв по езика ѝ.

– Готово – прошепва той.

Светът почернява и тя пропада. 

Семейство журналисти пише реалистичен и брутален трилър за съвременна Дания

От миналата седмица по българските книжарници вече можем да намерим „Свирепа зима“ – новият бестселър на Дания, който поставя началото на поредицата за полицейското дуо Юнкер и Кристиансен. Авторите пък са популярна двойка журналисти и това е първият им роман, но опитът им с думите е очевиден. Според датските медии двамата са написали реалистичен и брутален роман за съвременна Дания, достоен да се нареди сред най-добрите примери на криминалния жанр.

В дебюта си семейството журналисти Ким Фебер (р.1955) и Йени Педерсен (р. 1968) засягат особени наболели теми като тероризъм, миграционен натиск, ксенофобия, институционално бездействие, задкулисие. И двамата познават отлично актуалната обстановка в Дания. Ким е дългогодишен журналист в най-големия датски вестник „Политикен“, където отразява политическите и културните новини, а Йени – криминална и съдебна репортерка и водеща на новините в телевизионния канал „ТВ 2“. Освен това Йени Педерсен е работила в отдела по документалистика към датската кинокомпания „Нурдиск Филм“, а през 2020 година читателите на известно датско списание я избират за „Водещ на новините на годината“. Понастоящем Йени води „Добро утро“ – развлекателен телевизионен сутрешен блок. През 2019 година романът „Свирепа зима“ е номиниран за Наградата за дебют на BogForum – най-голямото книжно изложение в Дания. През 2020 година „Свирепа зима“ е отличен с Наградата за дебют на Датската криминална академия.

Интервюто с авторите, което преводачката на „Свирепа зима“ Ева Кънева преведе за вас, взе Хеле Скоу Вакер.

  • Как решихте да пишете в съавторство?

Преди две години Ким започна да скицира литературен образ, който впоследствие се превърна в Юнкер, петдесет и осем годишен полицейски комисар и главен персонаж в романа „Свирепа зима“. В определен момент черновата на Ким започна да придобива облика на криминален роман и ни се стори естествено да го превърнем в съвместен проект. Йени има осемнайсет години стаж като криминална репортерка и разполага с широк кръг от професионални контакти – полицаи, адвокати, бивши и настоящи престъпници; все хора, от чиято компетентност бихме могли да се възползваме. Освен това двамата обичаме да сме ангажирани с общи проекти.

  • Какви възможности дава криминалният жанр и защо избрахте да пишете именно криминален роман?

Едва ли съществува друг литературен жанр – освен може би приказката, – в който връзката между автора и читателя да е толкова неразривна. В криминалния роман създаваш герой – в нашия случай са двама, – когото разбираш и с когото се отъждествяваш – и го сблъскваш с проблеми и премеждия, които той трябва да преодолее и да надмогне, преди – вече помъдрял и евентуално постигнал лично усъвършенстване – да препусне към залеза (и към нови проблеми и нови премеждия). Криминалето е достъпен начин за разказване на истории, познат на всички ни, например от приказките, които са ни чели като малки, начин, стар колкото човешкия стремеж към разказването на увлекателни истории. В този жанр важат малко на брой и понятни правила, но модерният криминален роман дава и възможност да изпробваш традиционните граници за приемливото и допустимото, без да отблъснеш читателя. Привлече ни възможността да проверим дали можем да използваме журналистическия си опит в рамката на криминалния жанр. И – не на последно място – от години четенето на криминалета ни е любимо занимание.

  • Кое ви вдъхнови да напишете „Свирепа зима“?

Всъщност всичко започна с двамата главни герои: Юнкер и Сине. Петдесет и осем годишен мъж, който трудно изразява чувствата си, започва да предусеща края на трудовия си живот, а и на живота си въобще, и освен това е принуден да се грижи за дементния си баща, с когото винаги е бил в обтегнати отношения. И четиресет и две годишна жена, екстровертна натура, белязана от жестоко посегателство, която се преработва и усеща как не живее пълноценно. И двамата са разследващи полицаи, отлични професионалисти. После обсъдихме как бихме могли да свържем три събития: мащабен терористичен атентат в Копенхаген, убийство в провинциално градче и умишлен палеж в бежански център. Накрая добавихме някои факти от реални криминални случаи, които Йени знае покрай работата си, и няколко исторически събития от четирийсетте години на XX век и разбъркахме добре. И се получи добра комбинация.

  • Как си поделихте работата по романа?

Най-общо казано: в продължение на часове дни наред, над кухненската маса, обсъждахме сюжета и развитието на отделните персонажи. Йени отговаряше главно за образа на Сине и за епизодите с участието на Сине. Освен това Йени, така да се каже, „подправи“ художествената измислица с факти от реални събития. Ким, както споменахме, работеше по образа на Юнкер. Накрая Ким написа целия роман, свързвайки логически отделните части, така че парчетата да се свържат в хармонична цялост. Дано сме успели.

  • На кои теми в романа да обърнат внимание читателите?

В никакъв случай не искаме да размахваме назидателно пръст. Изцяло от читателите зависи какво ще извлекат от повествованието. Една от темите в „Свирепа зима“  очевидно е страхът от остаряването и от самотата. Както мнозина наши връстници, прехвърлили петдесетте, и ние си даваме сметка, че вече сме изживели по-голямата част от живота си. На какво да посветим остатъка? Сгрешили ли сме в избора си? Правилно ли сме подреждали житейските си приоритети? И Сине, и Юнкер размишляват върху тези нелеки въпроси.

  • Имате ли сходни черти с героите си?

Роднините, приятелите, а също и познатите ни сигурно ще открият наши черти в героите ни. Сине никак не си поплюва, но е и много чувствителна. Бурно се възмущава от несправедливостта и взема присърце нещастието на околните. В това отношение двете с Йени много си приличат. Колкото до Юнкер, този застаряващ мълчаливец и язвителен многознайко с мания да контролира на моменти силно напомня Ким.

  • Какво се надявате да донесе „Свирепа зима“  на вашите читатели?

Най-вече приятно развлечение. И симпатия към главните герои в романа. Дори на моменти да им се ядосват и да ги упрекват за грешките им, да ги обикнат и да ги разберат. Именно това сме извлекли ние от купчините криминални романи, които сме изчели. И двамата сме забравили сюжета, но помним главните герои и техните малки странности.  Минаха много години, откакто, да речем, четохме за Мартин Бек на Шьовал и Вальо и за Курт Валандер на Хенинг Манкел, но все още помним тях и голяма част от премеждията, които ги сполетяват в книгите.

  • Да очакваме ли още ваши романи?

Надяваме се. Вече работим по втория си роман, продължение на „Свирепа зима“. Дали ще се получи дълга поредица, зависи от това, как читателите ще възприемат „Свирепа зима“. Бъдещето ще покаже.*

*Вторият роман за дуото Юнкер и Кристиансен вече е факт – оригиналното заглавие е “Satans sommer”.

Писателката Сара Енгел: „Разискването на тежки теми в литературата е проява на загриженост“

Решихме да започнем февруари с една много специална книга със страшничко заглавие – „21 начина да умреш“. Толкова начини да отнеме живота си открива 15-годишната Стела, защото е загубила всяка надежда и желание да се бори след масиран тормоз в училище и в социалните мрежи. В крайна сметка тя се оказва много по-силна, отколкото е предполагала, но пътят ѝ до това осъзнаване и изобщо ситуацията, в която се намира, заслужават да бъдат разказани, четени, обсъждани. Защото са болезнено реални.

Книгата е изключително завладяваща и за това благодарим на Сара Енгел, едно от най-разпознаваемите имена на тийн литературата в Дания. Сара има дълбок усет как да пише за важни, проблемни теми, поднасяйки ги съвсем правдоподобно, но и с надежда. Тя има и много какво да разкаже, затова преводачката на книгата Ева Кънева проведе интервю с нея:

Как те осени идеята за този завладяващ роман?

Идеята ме споходи една вечер, докато гледах телевизия. Излъчиха репортаж за петнайсетгодишно момиче, подложено на такъв психотерор от връстниците си, че накрая посегнало на живота си. Бях дълбоко покъртена от историята на този безсмислено погубен живот и не можах да си я избия от ума. Дни наред се питах как ли се е чувствало това момиче в часовете, преди да вземе фаталното решение. Представях си как се чувстват родителите ѝ, съучениците ѝ и така нататък. Така в главата ми започна да се оформя фабула.

Трагичната смърт на това момиче превзе мислите ми и потърсих цялата история в Гугъл. Това още повече ме обвърза емоционално със случая. Докато сърфирах из мрежата, за свой ужас отрих колко много подобни случаи има по света: младежи, подложени на жесток психически тормоз, в даден момент не виждат друг изход освен самоубийството. В този миг реших, че просто съм длъжна да напиша тази книга.

Често именно такъв е поводът да започна нова книга. От една страна, конкретно събитие успява да ме развълнува, от друга, изпитвам желание да акцентирам върху тема табу, на която не се обръща достатъчно внимание.

И така, започнах да чета за кибертормоза и се роди историята за Стела.

Смяташ ли, че за да бъдеш аутсайдер, е нужна смелост? Човек сам ли решава да се отлъчи от групата, или по-скоро обстоятелствата изиграват ключова роля?

Човекът е стадно животно и у нас е изконно заложен стремежът да бъдем приети от другите. Съзнателният избор да се отлъчиш от стадото изисква голяма смелост.

В преобладаващата част от случаите обаче, поне според мен, хората се превръщат в аутсайдери заради неблагоприятно стекли се обстоятелства, а не защото сами са го пожелали.

Тези обстоятелства биха могли да бъдат културни специфики, събития, разместили йерархията в даден колектив, или просто фактът, че у някои общности отстраняването на членове, чието поведение не се вписва докрай в груповите норми, подсилва чувството за сплотеност. Затова на този тип общности им е необходимо да нарочат някого за аутсайдер, та да се повиши емоционалната сплотеност на групата.

Имаш ли деца? Как би реагирала, ако откриеш, че синът или дъщеря ти чете за самоубийства в интернет?

Имам две деца. Бих се изплашила, шокирала и разстроила, но и бих се зарадвала, задето съм го установила, защото това би ми дало възможност да обсъдя темата с тях. Изследвания показват, че самоубийството може да бъде предотвратено, ако за него се говори открито. Често суицидните мисли се дължат не на желание наистина да умреш, а на желание за промяна. Мислещият за самоубийство по-скоро иска да спре болката, отколкото да сложи край на живота си. В този смисъл един разговор какво стои в основата на тези мисли, би могъл да промени нещата. С две думи, получи ли навременна помощ, човек може да се избави от мислите за самоубийство.

Работила си в дом за лечение на болни от шизофрения и различни зависимости. Как успяваше да се справиш със стреса? Какво научи от контактите си с психично болни пациенти?

Работата ми в тази институция беше тежка най-вече защото се сблъсквах с толкова много нещастни съдби. С хора, принудени да се борят всеки ден, за да се върнат към нормалния живот. Затова пък се научих да ценя малките неща в живота – и във всекидневието на пациентите, и в собствения ми живот. Да се радвам на съвсем дребни победи, на общуването с хора, на природата, на чаша хубаво кафе, на дружен смях.

Покрай тази работа научих много за нас, хората. Колко крехка е нашата психика и същевременно каква сила се таи в нас.

Работила си като тълкувателка на сънища, като копирайтър в рекламна агенция, като танцьорка, като четец на еротични новели, като пекарка на гофрети в увеселителния парк „Тиволи“… Как стана професионална писателка?

Страстта ми към писането съществува, откакто се помня. Още в детската градина се научих да чета и да пиша и започнах да съчинявам първите си кратки разказчета. През 2009 година излезе дебютната ми книга. Тогава все още упражнявах и друга професия, но доходите от писателската ми дейност постепенно се увеличиха и в даден момент можех да си позволя да престана да работя друго за пари. Седмата ми издадена книга, „21 начина да умреш“, се превърна в моя литературен пробив и оттогава се издържам само от книгите си. От януари 2015 година съм професионална писателка. В Дания романът „21 начина да умреш“ бързо се превърна в бестселър и дори днес, през 2020-а година, е сред най-продаваните ми книги. Изключително щастлива и благодарна съм, че превърнах най-голямата ми страст в моя професия и че историята за Стела даде последния, решителен тласък за сбъдването на мечтата ми.

 С какво всъщност се занимава един тълкувател на сънища?

Помага на хората да разкодират сънищата си. Понякога сънищата изглеждат чудновати и объркващи, но всъщност ни дават доста ясна представа за вътрешния ни свят; за чувства и мисли, които вероятно изтласкваме в съзнателния си живот наяве. Затова тълкуването на сънища може да подпомогне личностното развитие и е забавен начин да се опознаеш по-добре. Както е казал бащата на психоанализата Зигмунд Фройд: „Сънищата са царският път към несъзнаваното“.

В едно свое интервю казваш, че ако не обсъждат с децата си тежки теми като самоубийството, самонараняването и депресията, родителите оставят вакуум, който интернет веднага запълва. Тема табу ли е самоубийството в Дания?

Самоубийството определено е тема табу в Дания. Същото важи и за самонараняването, за неприятелското следене и за други теми, които засягам в моите романи за подрастващи.

И тук възниква въпросът допустимо ли е да се пише на толкова болезнени теми, когато става дума за юношеска литература. Често съм се питала същото, защото всеки родител повече от всичко иска да пощади децата си от жестокостите в живота. Уви, това е невъзможно, защото проблемите не изчезват, като си затваряме очите. И ако ние, възрастните, не намерим смелост да повдигнем тези деликатни теми, оставяме младежите сами с въпросите и объркването им и те най-вероятно ще постъпят, както постъпих аз след гореспоменатия потресаващ случай на психично насилие над младо момиче: ще влязат да ровят в интернет.

Проблемът с мрежата е, че там проблемите рядко се представят нюансирано и с грижа за читателя. Обратното, там гъмжи от скандални публикации и стряскащи снимки, а в затворени групи и чатове често възникват общности, където членуващите се подкрепят в самоунищожителните си пориви.

Затова смятам, че разискването на тежки теми в литературата е проява на загриженост. То представлява начин да признаем реалността на подрастващите и да им помогнем да изразяват мъчителни чувства и мисли. В книгите разполагаме с достатъчно време да общуваме, да представим един или друг щекотлив въпрос от различни гледни точки и – не на последно място – да разпръснем мрака с лъч надежда.

Може ли литературата да играе ролята на противотежест/противовес на интернет сайтове, канали в YouTube и форуми, където тийнейджърите споделят суицидните си мисли?

По мое мнение литературата е най-добрият противовес. В интернет всичко е много динамично. Нашето всекидневие протича много забързано. Литературата ни призовава да забавим темпото. В нейното поле има време за размисъл, за вдълбочаване/вникване, за нюансиране.

В този смисъл книгите играят важна роля в разискването на сериозни теми като психичния тормоз в училище и самоубийството. Много неща се артикулират изключително трудно. Но думите са ни необходими. Светът се превръща в несигурно място, когато не знаем с какви думи да го наречем. Книгите са прекрасно място за изразяване на всичко срамно, сложно и противоречиво в човешкия живот и ни помагат да се справяме по-лесно с него. Литературата облекчава човешката самота.

Стела, главната героиня в твоя роман, е затворена и се бои да привлича внимание. Ти приличаше ли на нея, когато беше тийнейджърка? Ставала ли си жертва на тормоз от връстници?

Никога не съм била обект на тормоз. Затова пък знам добре какво е да те предадат и да се чувстваш самотен. Освен това в семейството ми има случай на самоубийство. Размислите и емоциите на Стела са ми доста близки.

Много млади момичета се разпознават в образа на Стела. Тя има ли реален прототип?

Стела е плод на въображението ми. Чиста художествена измислица, за която обаче съм почерпила вдъхновение от реалността. Като част от проучвателната работа по романа си създадох профил в няколко младежи чата, за да добия представа за начина, по който си пишат тийнейджърите. Езикът там е много груб. В книгата съм включила няколко автентични коментара. Открих и лични блогове, в които девойки разказват на какъв тормоз са подлагани от връстниците си. Заимствах идеи и от техните публикации.

За мен беше важно Стела да е силна млада жена, за да покажа, че всеки може да се превърне в обект на психичен тормоз. Не защото е лесна жертва, безволеви или наивен. Основна роля в това често играят обстоятелствата, под чието въздействие йерархията в един училищен клас може да се промени светкавично и да доведе до отхвърлянето на един или друг ученик. Искаше ми се и да избегна клишето, че потърпевшите от тормоз винаги са най-големите неудачници в класа. Стела е красива, силна и талантлива, била е сред най-харесваните в класа. Докато изведнъж всичко не рухва.

Амалие е много властна и държи винаги да е в центъра на вниманието. Какво мислиш за нея?

Стремежът на Амалие да е в центъра на вниманието и да бъде харесвана от всички според мен е признак на вътрешна неувереност и ниско самочувствие. Тя отлично осъзнава, че Стела е по-талантлива от нея, и когато журито в „Х-Фактор“ изрича това в национален ефир, оценката толкова я срива, че тя не може да го преживее. Обсебва я мисълта да си отмъсти и да подложи Стела на унижение, каквото е изпитала самата тя.

Постъпките на Амалие, разбира се, са крайно недостойни и не могат да бъдат оправдани, но за мен като писателка е важно въпреки всичко да вникна в мотивите ѝ. За мен Амалие е младо, неуверено момиче, което възлага нереалистично високи очаквания на самата себе си и затова не може да ги оправдае. В отчаянието си се нахвърля върху своя приятелка, съумяла да постигне онова, за което Амалие мечтае. Амалие си въобразява, че ако стъпче някого, ще се издигне по-високо.

Смяташ ли, че кибертормозът е една от тъмните страни на социалните мрежи, че модерните технологии за общуване улесняват агресивните хора в опитите им да измъчват другите?

Да, кибертормозът определено е една от тъмните страни на социалните мрежи, например разпространението на злепоставящи снимки и излагащи клипчета. Интернет е великолепно изобретение, но уви, осигури на злонамерените хора мощно оръжие, с което да нанасят още по-жестоки рани на жертвите си. Много по-лесно и безопасно е да седиш зад компютърен екран и да пишеш гадости по нечий адрес, отколкото да застанеш лице в лице с него. Много платформи позволяват човек да запази пълна анонимност или да си създаде фалшив профил и така да избегне отговорността за действията си. В този смисъл интернет дава благодатна почва за разпространението на негативно настройващи коментари и предостави поле за изява на отмъстителни, неудовлетворени и озлобени хора.

Една от основните теми в твоя роман е лоялността към приятелите и към семейството. Филипа, единствената приятелка на Стела, се подчинява безпрекословно на Амалие от страх да не изпадне от групата. Изпитвала ли си на свой гръб натиска на групата?

Спомням си една случка от моето детство. Бях десетинагодишна и отидох на скаутски лагер. Една нощ – спяхме в палатки – група момичета се съюзиха срещу тяхна съученичка. Присмиваха ѝ се, имитираха гласа ѝ и ни най-малко не се трогваха от молбите ѝ да престанат. Лежах в съседната палатка. Още си спомням колко ме заболя коремът, като ги слушах как я тормозят. За бога, престанете, призовавах ги наум. Представях си как влизам при тях, какво им казвам. Но не обелих нито дума. Все още се упреквам за това.

 Тогава постъпих като Филипа. Имах желание да помогна, ала не посмях от страх да не се превърна в следващата им жертва.

Какво би казала на тийнейджъри, жертва на училищен тормоз?

Здравейте, млади читатели, и благодаря, задето четете моята книга. На първо място искам да подчертая, че вината за този тормоз не е на жертвата. Голяма част от младежите, с които съм разговаряла, се самообвиняват и смятат, че те са сбъркали някъде. Тормозеният не е виновен за това, че издевателстват над него. А тормозът никога не е нещо нормално. Никога.

Изключително важно е да говорите с някого, на когото имате доверие. Много тийнейджъри, обект на тормоз, носят сами бремето на злобните нападки или защото се срамуват, или защото се боят да не разтревожат родителите си, или защото се страхуват, че тормозът ще стане още по-жесток, ако „изклюкарят“ агресорите. Но психичният тормоз не е проблем, който сте длъжни да понасяте без чужда подкрепа. Има хора, способни да ви помогнат. Говорете с родителите си или с друг възрастен. Ще видите как ще ви олекне, ако споделите.

Добре ще ви се отрази и да се поглезите. Тормозът несъмнено непрекъснато занимава мислите ви. Затова правейки неща, които ви доставят удоволствие, ще се откъснете поне за малко и ще се заредите с енергия. Изгледайте хубав филм, прочетете книга, излезте да се поразходите, пуснете си разведряваща музика.

В този ред на мисли: непременно се отнасяйте добре към самите себе си. Не се подлъгвайте да търсите основания в упреците на тормозчиите и да се самобичувате. Така само давате на агресорите повече власт, отколкото те и бездруго имат. Ако ви е трудно да се заредите с позитивни мисли, запитайте се какво бихте посъветвали приятел в същото положение.

И най-накрая: не забравяйте, че хиляди младежи са преживявали каквото преживявате вие в момента. И успешно са надмогнали трудния период. Сега може нещата да ви изглеждат черни, но те ще се променят. Винаги се променят. Дръжте се, потърсете помощ, настоявайте, че психичният тормоз е недопустим.

Изпращам ви най-светлите си мисли.

Сърдечни поздрави, Сара

„21 начина да умреш“ излиза в специалната поредица „Европейски разказвачи“ в превод от датски на Ева Кънева.

Агнеш Месьой: „От малка подозирах, че по-интересно от четенето може да бъде само писането“

Агнеш Месьой е най-новото име в каталога ни и изключително се радваме, че романът ѝ „На свобода!“ намери място в специалната ни поредица „Европейски разказвачи“. Книгата е прекрасна! В нея срещаме 16-годишния Дани, момче като всяко друго, с единствената разлика, че животът и решенията му са ограничени от инвалидната количка и от свръхпредпазливата му майка. Дани се интересува от съвсем нормални неща – фен е на “Барса”, обожава да свири на китара и мечтае да си има приятелка. И един ден след скандал с майка си момчето просто хваща пътя… И невероятното му приключение из Европа започва! Дани ще се сблъска с всички аспекти на живота, но ще разбере какво е да си свободен да си себе си.

Агнеш е сред големите имена на съвременната унгарска литература за млади читатели, за което говори и Специалната награда на Международния съвет за детско-юношеска литература за цялостно творчество, която получи през 2018-а. А за да я опознаете малко по-добре, преводачката на романа Юлия Крумова проведе разговор с нея:

1. Бихте ли се представили накратко?

Името ми е Агнеш Месьой, живея в предградието на Будапеща в къща с огромна градина, с четирите си пораснали деца, със съпруга си и с цял куп животни. Другото ми занимание, освен писането, е педагогиката: със специален унгарски метод развивам уменията на деца с двигателни нарушения.

2. Как преценявате детството си?

Детството ми беше доста обикновено, така си мисля. С родителите ми често ходехме на екскурзии, пътувахме. Когато бях на четиринайсет години, посетихме и България. Там за пръв път видях морето, което оттогава е моя голяма любов. Никога няма да забравя Несебър и прохода Шипка, сигурна съм, че някой ден отново ще ги посетя.

3. Обичахте ли да ви четат като дете и на колко години започнахте сама да четете?

Най-често ми четеше баба, но тя не обичаше приказките, затова като малко дете слушах легенди и митове, много ги харесвах и знаех наизуст приключенията на древногръцките герои. Сама се научих да чета на пет години и това ми донесе проблеми, защото в училище скучаех, не слушах или просто четях книга под чина. За това получих и първата си забележка: „Четеше книга в часа по четене!” За щастие родителите ми само се разсмяха.

4. Какви предмети обичахте в училище? Имахте ли любим учител?

Обичах историята, литературата, химията и биологията, както и географията. Любимият ми учител обаче беше преподавателката по английски език, тя ми беше по-скоро пример, отколкото учител.

5. Някой насочи ли Ви към писането? Кога проявихте интерес към създаването на литературни текстове?

Още от малка подозирах, че по-интересно от четенето може да бъде само писането, но въпреки това написах първата си книга относително късно, бях на трийсет години. Дотогава бях заета повече с четирите си малки деца. Написах първата си книга за един конкурс – книжка с приказки, чиито главни герои са моите деца. За мен е голяма радост, че до ден-днешен я четат с удоволствие и много се смеят на историите в нея.

6. Само за младежка публика ли пишете? Какво Ви дава тя?

Не, имам също книги за възрастни, и за съвсем малки деца. Но юношеските романи са голямата ми любов, много е приятно да се пише за тази възрастова група, защото тук децата са искрени, авантюристи, бунтари и още не са загубили живеца си за разлика от възрастните.

7. Как стигнахте до идеята за романа „На свобода!“? Имаше ли конкретен повод?

Много обичам и работата си като педагог на деца със специални нужди, и до днес водя интензивни курсове със специалния метод, наречен кондуктивна педагогика, в различни точки на света. Работила съм в Китай, Южна Америка и на много места в Европа. По време на тази си дейност се запознах с много чудесни младежи, които въпреки двигателните си увреждания водят пълноценен живот. В романа „На свобода!“ исках да представя тяхното ежедневие и проблемите им.

8. Дани изцяло образ-фикция ли е, или има прототип? А майка му?

За първообраз на Дани ми послужи едно норвежко момче, с когото неколкократно работихме заедно. Той ми помогна и при написването на книгата, винаги се допитвах до него, например когато не можех да си представя как би се справил Дани с даден проблем, или как би се чувствал в такива ситуации. Майката няма конкретен прототип, но за жалост всички познаваме родители, които прекалено много се страхуват за децата си.

9. Описвате местата, където минава Дани, много подробно. Обходили ли сте ги?

Да, била съм на всяко място, където се развива действието, и то най-често с деца в инвалидни колички, така не беше трудно да си представя как ще се придвижва Дани в дадената ситуация. А затварянето на гарата в Нюрнберг е действителна случка с мен и един от учениците ми в инвалидна количка – за щастие не ни бяха обрали преди това!

10. Няколко са посланията на Вашата книга. Как бихте формулирали най-важното?

Приличаме си по много различни начини и за да се чувстваме добре на този свят, трябва да умеем да приемаме и хората, които водят по-различен живот от нашия. А ще имаме тази способност, ако ги опознаем, така че е важно да не губим любопитството си към света и хората.

11. А какво бихте пожелали на българските тийнейджъри?

Пожелавам им да се възползват от безбройните чудесни възможности и от огромната свобода, които им дават ХХI век и европейската интеграция. Да пътуват, да опознават колкото се може повече начини на живот и култури, да са отворени за света.

Откъс от „Една гимназистка разказва“ на Нада Михелчич

„Една гимназистка разказва“ от Нада Михелчич – тя разказва, а ние четем и се смеем, макар че преживяванията ѝ невинаги са особено весели, а животът ѝ е поднесъл наистина огромни несправедливости. Но тя е умна, самоиронична и неочаквано проницателна. Михелчич се е справила впечатляващо добре в „говоренето“ от името на 15-годишно момиче и съвсем неусетно забравяш, че четеш фикция. Между другото, книгата е включена в програмата по литература на осмокласниците в Хърватия, което пък ни накара да се замислим какво четат техните набори у нас…

2

И все пак съм заспала, защото когато отворих очи, дневната светлина беше вече проникнала в стаята. Наистина в минимални количества, понеже вече три дни този упорит есенен дъжд не спираше. Част от стената над прозореца бе загрозена от ужасно петно влага, която си пробиваше път все по-нагоре и бележейки успех след успех, напредваше към лампата на тавана. Ще ми трябват милиони, за да се по­прави всичко това…

Телефонът и звънецът на външната врата иззвъняха едновременно. Станах, питах се кой ли е в това кучешко време. Във филмите самотна красавица отваря вратата, без да подозира, че ще се озове лице в лице със закоравял злодей, който придържа смъртно ранения си ортак.

Клатейки се, стигнах до телефона в другата стая и с едно чакай малко, уредих нещата. Външният звънец не спираше да беснее. Бързах да закопчея единственото копче на пижамата на Лука, с която бях заспала, и за една бройка да си счупя главата, докато слизах по идиотските стълби. И те трябва да се поправят!

Не бяха злодеи. Отворих вратата, лъхна ме студен, влажен въздух и сладникавият парфюм на госпожа Буцек, жената на месаря. Буцекови живеят на отсрещната страна на улицата и госпожата прекарва дните си, висяща като държавното знаме на прозореца над месарницата. Понякога с часове се взира насам, помагайки на късогледите си очи с малък театрален бинокъл.

Стоеше пред вратата, защитена от небесния водопад с дъждобран. Чадър, естествено, не носеше, защото с двете си ръце, като с яко въже, беше пристегнала нещо, което съдейки по всичко бе клетият, пленен Конрад.

– Вземете си проклетото псе! Ако моят мъж още веднъж го хване да краде наденици, ще заколи и него и ва…

– Добро да ви е утрото, госпожо Буцек! – казах и освободих Конрад, който хукна презглава вътре.

– На мен по пладне не ми е притрябвало ничие добро утро! А вие вържете своето така наречено куче и го нахранете…

– Да, да, да – измърморих и безцеремонно блъснах вратата под носа й.

Мръсно като прасе, цялото вир-вода, кучето галопираше из коридора и се отъркваше в стената, опитвайки да се изсуши. Щом чу, че блъснах вратата, хукна към мен и като смахнат почна да удря с глава коленете ми. Не очаквах това и паднах на пода, който бе изрисувал с калта по лапите си.

Едва сега видях какво иска да ми покаже. Онези гадни касапи бяха вързали муцуната му с канап. И то с онзи тънкия, с който връзват идиотските си салами. Беше се врязал в муцунката му.

– Мирен!

Вкамени се за миг и ми позволи да видя какво точно е станало. Така жестоко бяха стегнали канапа, че и дума не можеше да става за ножици, нито дори за нож. Взех ножчето за хартия и реших да опитам да прережа канапа горе, при самия връх на носа, където бе най-малко стегнат.

Без нареждане от моя страна, кучето стоеше съвършено мирно и разтворило широко очи, следеше как полека, с върха на ножчето, режа канапа. Той най-сетне падна, оставил след себе си гадна, дълбока следа, наподобяваща бразда. В миг кучето полетя към кухнята и веднага се чу как бута празната купичка за вода по каменния под, и аз хукнах като сервитьорка, за да обслужа Негово Величество. Лочеше водата, сякаш няма намерение да спира, после се запъти към мен и уж от обич и благодарност, се позабърса в пижамата ми.

– Да не си посмял да ме докоснеш с тези наакани лапи, защото ще повикам събирачите да те приберат! – заплаших го аз и си спомних за вдигнатата телефонна слушалка. Връзката беше прекъсната. Сложих вода за чай, а кучето се настани пред хладилника, хвърляйки ту към мен, ту към хладилника красноречивия невиждашличеумирамотглад поглед.

– Трябва да отида да купя нещо за ядене – обясних и му подадох чинията с шунката, която си бях оставила за закуска.

Съдържанието на чинията изчезна в мига, в който я спуснах на пода. Побутна я още малко, облизвайки невидимите следи от шунката. Явно муцуната не го болеше толкова, че да не може да яде. Не беше от кучетата, които могат да бъдат толкова болни или разстроени, че да изгубят апетит. Най-напред се на­­яде, после отиде да прилегне там, където най-много пречи, и двете минути, колкото му трябваше да за­спи, посвети на размисли за актуалните трудности.

Сочех с пръст калните следи от лапите му по пода.

– Ти си не само харчлък, ти си най-обикновено прасе. От теб куче за изложби няма да излезе.

С интерес следеше калните дири, които му посочвах, сякаш ги вижда за първи път и хабер си няма за какво му бърборя. Козината му беше покрита с въглищен прах, стърготини и какво ли още не, а калта задържаше целия този боклук.

– Трябва да те изкъпя!

Думата изкъпя превръщаше в миг учтивото ми куче в подивял койот. Настъпваше безумно тичане из цялата къща. Накрая, вече заловен и напъхан във ваната, той скърцаше със зъби и се опитваше със сетни сили да захапе смъртоносно ръчния душ.

Днес обаче нищо такова не се случи. За моя най-голяма изненада той ме последва в банята и спокойно ми позволи да го настаня във ваната. Трябва да припомня, че мократа кучешка козина не притежава миризма, каквато покойният Кристиан Диор би желал да затвори във флакон. Смърдеше, сякаш петдесет пияни плъха са повърнали върху мъртъв пор. Игнорираше ме систематично, докато го къпех, и зорко следеше потока мътна вода, който се сливаше по дъното към канала на ваната. И спокойно чакаше всичко да изтече. Може да се каже – съдействаше!

Омотах го с пешкир, настаних го на дивана, седнах на масата и отпивайки от чая, наблюдавах кучето си. Беше цъфнало в двора ни преди малко повече от година, заради летните жеги вратите бяха отворени, то влезе спокойно и разгледа къщата. Очевидно му хареса. На мен не ми пречеше.

Беше малко след погребението на мама и татко. Уф, какви ужасни дни бяха. Спомням си, че Лука бе на плаване. Дойде си вечерта преди погребението, щеше да остане само два дни. Седна и веднага ми разясни и моето положение, и евентуалните решения.

Не, не исках да напуска кораба заради мен, за да дойде да живее тук. Не исках да отида и при нашето семейство в Макарска, защото трябваше да сменям училището и… изобщо всичко. Това и не беше някакво решение, защото след матурата трябваше да чакам година и половина, докато стана пълнолетна. Какво ще правя през цялото това време в Макарска? А и какво ще стане с нашата къща? Не, не исках да отида и във Франкфурт, при дядо и сестрата на мама. Какво ще правя във Франкфурт? То е също толкова тъпо, колкото и да отида в Макарска. И е далече. Плюс това – немският. Хабер си нямам от немски, уча английски, това поне би могъл да знае!

– Какво искаш тогава?

– Искам да си остана тук! Виновна ли съм, че те са мъртви, а ти си някъде насред океана? Искам да остана тук! Всички изчезнахте нанякъде – започнах да крещя като луда, – оставихте ме и сега и аз трябва да ходя някъде. Искам да си остана тук!

Лука запали цигара, гледаше някъде през мен. Когато най-сетне проговори, каза, че имам право. Много добре знаел, че онова прескачане на класовете ме е откъснало от връстниците ми, знаел също колко мъка ми е струвало да се приспособя към класа, в който съм сега. Много добре разбирал, че в този момент нашата къща е единствената здрава точка в живота ми, на която да се опра. После замълча.

– Мислиш ли, че можеш да живееш сама? Не те ли е страх?

– Да ме е страх?! От какво? Страх ме е само да отида някъде!

Попита ме мога ли да се грижа за себе си. Мога! Ще му изброя какво знам да сготвя. Изброих. А какво не мога? Поколебах се малко и казах – не мога да гладя.

– Добре – отвърна. – Да видим как можем да планираме живота ти тук. Господи – добави тихо, – мама би ме убила, ако можеше да знае, че те оставям сама. Та ти още нямаш петнайсет години! Наистина съм луд.

– Не, не си луд. Моля ти се, остави ме тук. Тук ще завърша училище, ще следвам и всичко, всичко… И ще бъда много добра. Ето, кажи какво трябва да правя и ще те послушам, честна дума. Трябва да решим какво ще кажем в училище и кой ще ходи на родителските срещи…

– Добре, не бързай, остави ме да поразпитам малко.

Излезе от кухнята, отиде в дневната и почти половин час телефонира на разни хора. Резултатите от разговорите пристигаха един след друг. Госпожата от номер 9, онази с четирите деца, щяла да идва всеки четвъртък да подрежда къщата и да глади. Ето, тук пишело колко трябва да й плащам, парите били там. Ако някой кретен започнел да ме тероризира, трябвало само да се обадя на Дамир на този номер и кретенът щял да съжали, че изобщо се е родил…

После звънна Елена. Беше я повикал да дойде веднага, за да се запознаем. Отредил й бе ролята на мамина приятелка, която уж щяла да живее тук и да се грижи за мен. Трябвало да съобщя това на всички роднини, когато решат да идват. Трябвало да кажа същото и в училище.

Понятие си нямам откъде познаваше тази Елена, но тя веднага ми хареса. След като Лука й разказа какво се е случило с родителите ни и защо ми е нужна, тя, слава Богу, не започна лицемерно да повтаря, че много й е жал. И защо ще й бъде жал, като никога не ги е виждала.

– Ама че тъпотия! -изтръгна се от устата й и веднага попита с какво може да ни помогне.

Трябва да се появи утре на погребението и да поразговаря малко с класния и с роднините. Да ги убеди, че ще живее у нас и ще се грижи за мен.

Да им каже, че ни познава цял живот и това е всичко. Много пъти е обещавала на мама, че ще се грижи за децата й, ако нещо се случи. Това трябва да каже, нека импровизира.

– ОК – отвърна тя. – Не е трудно. И без това щях да бъда в театъра, ако навремето не ме бяха приели в художествената академия. Нужно ли ви е още нещо? Знам, че в такива случаи се предлага парична помощ, но аз я нямам. Може и да намеря нещо, но ми трябва известно време…

– Не, не, пари не са ни нужни – каза Лука, – Знам, че художниците не живеят леко. Аз ще ти платя, само те моля, обещай, че ще ходиш на родителските срещи на малката. Те са 7-8 пъти годишно. Само това ни е нужно, за да могат учителите да видят, че някой се грижи за нея.

– Дума да не става за пари! – отхвърли тя. – Бог ще ме накаже, ако взема пари при такова положение.

Не прие нищо и Лука прибра предложените пари. Тя ми написа адреса и телефона си, но каза, че е по-добре да я търся на втория номер, в ателието, защото била постоянно там. Попита може ли да си послужи с телефона.

Докато Елена разговаряше, Лука закри с тяло масичката, отвори чантата й и бързо пъхна парите вътре. Стана ми приятно.

Завърши разговора и каза, че трябва да тръгва, отивала да вземе черна рокля за погребението от приятелката, на която бе телефонирала.

– А ти, дете, не се мъчи да бъдеш толкова нормална. Послушай съвета на човек, който вече е минал през всички тези неволи, макар и не в същата последователност. Седни в някой ъгъл и добре се наплачи. То помага.

Когато си тръгна, Лука ме засипа с милион съвети, купчина пари и също толкова наставления как да ги харча, докато не получа татковата пенсия. Каза, че на кораба имали телефон и можело да му се обаждам, когато поискам.

– Ето, тук са записани номерата и всичко, което трябва да кажеш на английски, и те ще ме потърсят. Ще закача това на стената в моята стая и ще пре­хвърля телефона от стаята на мама и татко там.

Доста се забави и тръгнах да видя какво прави. Беше в тяхната стая. Потънал в сълзи. Седеше от мамината страна на леглото, стиснал пеньоара й в ръцете си.

– Така хубаво мирише на мама – хълцаше той.

Плакахме, оставихме се нейната миризма да ни върне в изгубения лунапарк на детството. От маминото нощно шкафче ни гледаше снимката на дълго­крако хлапе, което гордо държи боядисана в бяло лодка.

Не си спомням много добре погребението. Някои хора ме прегръщаха. Не познавах много от тях. Тогава за пръв път видях Лука в костюм. Беше висок и спокоен, горд като скала. Гледах само него. По-късно, у дома, всички роднини утешаваха само Елена. Говореха на Лука, че в цялата тази трагедия Елена е дар от Бога и сега повече няма да се тревожат за мен. После всички си тръгнаха.

Лука замина след един ден. Преди това обиколихме магазините. Купи ми купчини бельо, дрехи, храна. Оставаха няколко часа до тръгването за летището. Заведе ме в една сладкарница. Поиска да му обещая, че всяка вечер ще си бъда у дома преди десет. Не го искал, за да се прави на шеф или родител, а просто защото градът гъмжал от какви ли не хора и щял да полудее от мъка, ако ми се случело нещо.

– А през уикенда? – попитах.

– Особено през уикенда! Тогава всички проклети маниаци изпълзяват от дупките си с надеждата, че щастието ще им се усмихне.

Аз и без това принадлежа към онези 0,012% от хърватските младежи, които не се интересуват от излизания, дискотеки и тем подобни. Нито пък от концерти на разни банди. Ходила съм. На една от най-добрите рок групи. Е, чудо голямо! Повтаряха някакви си пет-шест такта с китарата. Може и седем да са били. Нищо особено. Излязоха на сцената в скъсани дънки. Косата им – до средата на гърба. Били са сигурно in по времето, когато татко е бил хлапак. Тогава постригването е значело ред и дисциплина, а дългата коса е била знак за разумен протест. На кого му пука днес каква ти е косата. Мисля, че продаваха фасони с тая коса, сякаш е част от тоалета им и така се чувстват ветерани. Затъмниха залата и започнаха. Из­дрънкаха едно ре-минор, скъпоценната техника веднага го засили на сто децибела и отчаяно го поддържаше, за да се носи по въздуха. Фронтменът високомерно разтърси глава, косата се разпиля по лицето му, а после той се плъзна по колене на пода. Свалила го уж силата и красотата на ре-минора. Как пък не! Публиката откачи. Аз не. Струва ли си да крещя от възторг, че тия остарели коне, по-големи и от брат ми са успели да налучкат ре-минор? Пееха, разбира се. Най-много подскачаха по сцената и рушаха всичко пред себе си. Вероятно да покажат колко силна и дълбока е идея­та на песента и те я изтръгват от себе си. А римитe бяха от типа малка-жалка, може-ложе.

И така – цели два часа. Мама ме беше накарала насила да отида на тоя шантав концерт. Цял живот си е падала по рока, възнасяше го до небесата и имаше разработена теория за това, че музиката дължи много на рока, защото невероятно я бил променил, внасяйки в нея две съществени неща. Като първо, твърдеше майка ми, премахвал елитаризма в музицирането и това се отнасяло еднакво и до авторите, и до изпълнителите, и до публиката. Днес всеки имал възможност да изрази таланта си и да се изяви като истински музикант. Второто, според мама, било това, че рокът реагирал непосредствено на света около нас, тоест, той бил искрен.

Тези две неща може и да са били верни, когато тя е висяла по концертите. Днес са много глупаците, които вярват, че са се озовали с китара на сцената не защото премахването на елитаризма им е помогнало, а защото техните шест такта и пискливият тенор са ги направили част от елита. И сега очакват всички да целуваме земята, по която ходят. Сякаш единствената разлика между тях и Фредерик Шопен е в инструмента. Още и в това, че Шопен не харесвал пеенето и не бил искрен като тях. Глупости! Каква ти искреност?! Изправят се на сцената в нарочно съдрани тениски, а и защо да се срамуват. като и без това си ходят облечени така. А инструментите и всичките ония усилватели и тонколони струват хиляди и хиляди евро. А колите, с които пристигат, струват колкото фабрика за тениски! И това ми било искреност! И аз трябва да размахвам ръце в мрака и да хабя газта на запалката, за да можели някакви си посрани типове да се чувстват добре. Как пък не! Нямаше начин да си проправя път към вратата и затова останах до­край. Една хлапачка по сутиен размахваше до мен тениската над главата си. И ревеше, сякаш костенурката й внезапно се е споминала или нещо такова. И останалите си прекарваха добре. Още с влизането си в залата изпадаха в транс.

Моите уважения към мама, ама за тая искреност на мен хич не ми пука!

И защо да се възхищавам на тия серийни имитатори на имитаторите? Мисля, че любимият й рокендрол отдавна вече е мъртъв, само дето никой не знае къде и кога точно е умрял. И никой няма сили да го каже на глас, затова и тия сега трупат кинти с приказки за царе в ново рухо.

Точно затова не ми беше трудно да обещая на Лука, че няма да излизам навън след десет. Всичко, дето ме интересува, става през деня или някъде далеч. Но все пак ми се струва, че можех да имам и по-добра вечерна граница.

– Ами ако ида на рожден ден или на Нова година?

– Може, но само ако те доведе вкъщи някой възрастен. Недей да се шляеш сама по нощите!

– Ами ако се влюбя? – разпитвах аз като Мара Подробната.

Въпросът ми не прозвуча глупаво на Лука. Погледна ме сериозно.

– Добре, че ме подсети. Знаеш всичко за спането с момчетата и прочие, нали?

Крем-питата в устата ми полетя към кривото гърло. След като спрях да кашлям, измърморих под носа си, че мама и татко са ми говорили нещо след първата менструация. После повече нищо.

– Ония кози в класа само за това говорят, но млъкват веднага щом се появя – добавих смутено, разхождайки с вилица парчето сладкиш в чинията.

– А момчетата какви са? Харесва ли ти някой?

– Аха, ама каква файда. Знаеш и сам как изглеждат момичетата в моя клас? Същински мадами са. Сутиен номер шест. А я ме виж мен, приличам на змиорка от метър и седемдесет. Нигде нищо.

Ведра усмивка се разля по лицето на Лука.

– Недей да се смееш! И сам знаеш какъв шанс има пръчка, дето няма и петнайсет години, в клас, пълен с мадами? Момчетата ме гледат като по-малък брат. На мое място ти щеше да се гръмнеш…

– Наистина те подредих с това прескачане на класовете. Това е грешката, а не ти. Засмях се, защото си спомних, че днес ти купихме маратонки четирийсети номер. Когато тръгна на училище, носеше хубави розови маратонки номер двайсет и осем. Много добре си спомням този номер. Щом те прехвърлиха в трети клас, дойде да хленчиш при мен, че краката ти са много малки. Плачеше като луда и ме молеше да напъхам хартии в маратонки, които са поне трийсет и трети номер. Не исках да го правя, а ти ме удряше и крещеше, че съм стиснато прасе. Ето, че и сега е същото. Как мислиш, дали твоите мадами от класа са носили сутиен номер четири преди две-три години? Хайде, моля те, ела на себе си. Ще видиш, че след година ще пораснеш достатъчно във всички посоки. Честна дума!

По пътя към къщи внимателно добавях по някоя „съчка“ към почти забранения огън на разговора за секса. Наистина ме интересуваше. Лука не е глупав, веднага разбра, че си умирам от желание да говоря за това. С оглед на обстоятелствата не смяташе, че това е неприлично. Искаше да ме предпази от неволи в това отношение със същата сериозност, с която ми обясняваше всички ужаси за наркотиците и опасността от електрическия ток. Каза ми всичко. Всичко. Стана ми ясно, че Лука знае за секса повече, отколкото са знаели мама и татко заедно. Те ми бяха обяснили как се стига до оплождането, как се развива плодът, как се ражда… всичко – като в училище. Употребяваха купища латински думи и беше доста скучно. Ставаше ми интересно само когато безпомощно се споглеждаха и започваха да заекват. Ясно беше, че не знаят кой знае колко за всичко това. Честна дума, не казаха нищо за пипкането на ерогенните зони. Май че понятие си нямаха, че хората се впускат в тоя секс, за да се пипкат, а не за да правят деца. Защото, както го каза Лука, ако на този свят съществуваха само тези, които родителите съзнателно са искали да направят, цялото човечество щяло безпроблемно да се побере в Андора. Каза, че още не било време да се впускам в това. Хората имали нещастието да узряват по-рано физически и едва след това – психически.

– Колко по-рано? – желаех да знам точно аз.

– Зависи от много неща. Това сега не е важно, важното е, че тази стъпка води до безброй глупости, детето не е нито единствената, нито най-лошата последица. Важното е да не спиш просто така, само от любопитство, защото родителите ти ги няма, за да те предпазят.

– ОК, значи сексът идва едва когато се влюбя и съзрея ментално. Мога ли да се надявам, че ще ме провъзгласиш за ментално зряла преди моя петдесети рожден ден? Нещо май бързам, не мислиш ли?

Влязохме в двора и тръгнахме по пътеката към гаража. Лука посочи с пръст коша на стената.

– Не те питах как върви баскетболът?

– Добре. Не тренираме достатъчно, защото имаме зала само три пъти седмично по два часа. Айде, питай ме какво стана преди десет дни?

– Какво стана преди десет дни?

– Играхме срещу някакви момичета от Нови Загреб. Бихме ги със 76:62. Вкарах 11 коша и една тройка. Първата тройка в живота ми на истински мач! А да знаеш, Лука, какъв късмет имах със свободната топка – шест от шест. Сякаш бях Майкъл Джордан! Тогава и татко дойде на мача. Пощуря, като ме видя как хвърлям, веднага ми обеща нови маратонки, но… не успя да ми ги купи – добавих, борейки се със сълзите.

– Наистина ли вкара шест от шест? – попита Лука с желание да ме върне в щастливите мигове.

– Аха. Казвам ти, бях като Джордан. Можеш да ме наричаш Майкъл! – хвалех се аз. Бях щастлива, че това го интересува.

– Дай топката, Майкъл! – извика той и свали якето си.

– Ще хвърляме по десет свободни и десет тройки, та да ти преседне играта.

Настрои гласа си така, че да прозвучи строго. Беше ясно, че се шегува. А аз бях безумно щастлива. Първа застанах на чертата. Знаех, че изглежда глупаво, но пред Лука се притеснявах много повече отколкото на мача пред всички онези родители и цялата публика.

Първите две хвърляния бяха фал, но после вкарах всичките, с изключение на последното. Плачеше ми се заради последната топка – повъртя се малко около обръча на коша и падна отвън. Тройките вървяха лошо. Влезе само една от дясното крило и една от средата.

Лука беше по-зле от мен – само с шест свободни и една тройка от средата. Изтичах веднага в стаята си за тебешир и на стената под коша написах 7:6, а отдолу 2:1.

– Гледай това и плачи! – извиках самодоволно.

Той не се развълнува особено. Седеше на пейката до къщата, пушеше и гледаше написаното. Помислих си, че би могъл малко повече да се развълнува. Направиш нещо по-хубаво от големия си брат, от небето прозвучават фанфари и е много жалко, че брат ти не ги чува. За моя най-голяма изненада Лука изглеждаше доволен, сякаш той е победителят.

– Наистина си добра в свободните хвърляния. Та това ти е 70% кош! Знаеш ли колко милиона долара би дал старият Шак за такъв процент?!

– Той би дал много кинти и за твоите 60% – отвърнах галантно на комплимента. – Знаеш ли, че О’Нийл все още има по-добър процент от игра отколкото от линия? Той и на гостуванията си получава овации, когато вкара кош от свободна стрелба.

– Кажи ми как е възможно да вкараш толкова кошове, а казваш, че не тренирате достатъчно.

– Всяка сутрин идвам тук и хвърлям по сто пъти. Привечер – също. Това е минимумът, независимо дали вали сняг, или дъжд. През уикенда гледам да хвърля петстотин пъти на ден. Сама си поставям тези задачи, но както виждаш, ще трябва да засиля тройките, защото не струват.

– Знаеш ли какво? – попита той и ме прегърна. – Хващам се на бас, че мишките в гаража страдат от ужасна мигрена заради тупкането по стената.

Засмя се от сърце, с момчешкия смях, който помнех от времето, когато живееше с нас.

– Слушай, малката, имаш ли нещо против да взема татковата вратовръзка, онази, която мама му купи от „Армани“?

– Че защо да имам против? За какво ми е врато­връзка?

– Знаеш ли къде е?

– Представа си нямам. Отивам да я потърся.

Влизах в къщата, когато той ме извика. Върнах се да видя какво иска сега.

– Слушай, Майкъл, ако желаеш да си хванеш някого от NBA лигата, кого би избрала?

– Имаш предвид играта или красотата?

– И двете.

Намерил какво да ме пита. В NBA лигата отличните играчи са, колкото си искаш. С тонове. Има и млади, хубави, но не знам колко са добри. Трудно е да се каже. Появи се някой rookie, изглежда супер, гласувам за него, а после прочета някъде, че бил глупак и от него никога нямало да излезе голям играч. Или пък играе отлично като онзи Студамир или Чарлз Баркли, но изобщо не ми харесва…

На такъв въпрос не може да се отговори разумно, но мисля, че си изиграх добре картите.

– Денис Родман. Окончателно – рекох.

– Уф!

– Че кво му липсва?

– Нищо. Изненада ме малко с Родман. Мислих, че ще избереш някой по-млад или пък Джордан, щом каза да те наричам Майкъл.

– Знам, всички се лепят за Джордан, но на мен ми танцува по нервите със съвършенството си. Слушал ли си интервютата му? Няма да изтърси нито една глупост, нито ще върже вратовръзката си погрешно или нещо такова. Прилошава ми от толкова съвършенство, а Родман е суперлуд. С него, гарантирам, няма скука. Супер е, като върже панталоните си около врата или промени философията на баскета.

– Така е, Денис е закон. Ясно, с него няма да ти бъде скучно. Татуиран е, ще имаш какво да четеш цял месец – смееше се Лука.- Нека бъде Родман. Иска ми се само да знам ще има ли тук любов, или само кинти.

– Чиста любов! Ох, защо не е тук! Веднага щяхме да правим пъстрокоси деца, нищо че не съм ментално зряла. Чете ли какви глупости пишат за косата му журналистите, сякаш играе хубаво заради нея.

Дълго се въртях горе, в стаята, в търсене на вратовръзката. Отворих всички чекмеджета, но там имаше само бельо и милиони чорапи. Започнах да ровя из гардероба, обръщах нервно изгладените ризи. Натъкнах се на някакво старо портмоне. В онази, прозрачната му част, в която се слагат фотоси, имаше снимка, на която бяхме Лука и аз. Отвратителна снимка. На нея Лука вероятно е на осем години. Стои по бански костюм, а в ръката си държи рибка, някаква бодлоперка, не се вижда много хубаво. Смее се, в устата му няма повече от шест зъба в разни фази на израстване. Прилича на ужасна илюстрация за идиоти в психиатричен наръчник. А аз съм съвсем гола и ясно се вижда, че плача, и то с всичка сила. Вероятно защото са дали рибата на Лука, а не на мен. Родителите понякога наистина не са нормални! Изберат си някаква снимка, разнасят я и я показват на всекиго, който пожелае да я види. И какво има за показване? Кльощав, беззъб хлапак и голо, клето момиченце. Голяма работа!

Исках да погледна няма ли още някоя снимка, която да не е толкова унизителна, но намерих купища пари. Забравих за вратовръзката и хукнах надолу, за да попитам Лука какво да правим с тях. Ето какъв е акълът на възрастните. Изобщо не ми бяха споменали, че тук има някакви пари. Ами ако Лука не беше дошъл на погребението? Или ако момчетата от кораба не му бяха дали достатъчно пари? Тогава щеше да тича из града и да търси пари назаем, за да не гладувам, докато не се реши въпросът с оная пенсия? Това можеше да се случи, а татковите ризи се търкаляха в купища валута!

Бях бясна като рис и заради оная обидна снимка, и заради парите. А те постоянно ми набиваха в главата, че трябва да бъда отговорна! Добре де, знам, че не са планирали да загинат, но, Боже мой, татко навърши четирийсет и пет, а мама – четирийсет и три. Като си вече толкова стар, трябва и да знаеш, че всеки миг можеш да паднеш мъртъв. Едва чаках да кажа това на Лука.

Не го намерих зад къщата. Нито пред нея. Нямаше го и вкъщи. Намерих бележка на лист хартия до телефона.

Извинявай, че те излъгах за вратовръзката. Мразя разделите и се боях, че няма да мога да те оставя. Ще ти се обадя от Генуа.

С обич,

Лука

Хукнах към антрето, отворих шкафа. Торбата му не беше вътре, нито якето, нищо. Наистина ме бе оставил, без да се сбогува, гадна маймуна, глупав идиотски кон! Седнах на пода, гледах проклетото портмоне в ръцете си и заплаках. Никой не искаше да си губи времето за някакво си сбогуване с мен. При нормални обстоятелства хората си казват довиждане дори когато отиват до бакалницата. Но моите – не. Отиват, без да се сбогуват, в Милано, за да загинат, не че са го искали, или да плават по идиотското море. Сигурно трябва да му бъда благодарна, че ме е удостоил с тази насрана бележка.

Лука се обади късно вечерта. Е, имаше какво да чуе. Разбра, че няма смисъл да разговаряме, докато не се успокоя. Каза, че корабът му ще отплава утре и през нощта ще ми напише писмо. Помоли за благоволението да го прочета, когато не съм толкова нервна.

Следващите два-три дни сновях като зомби по линията дом – училище – дом. Почти наближаваше краят на учебната година и слънчевият лазер пържеше всичко живо. И тогава отнякъде се появи Конрад. Точно си късах нервите с приготвянето на обяда. Голям труд падна с това готвене. Не с месото, то си е супер. Посолиш го и го сложиш да се пече. Хвърлиш му само от време на време по едно око, за да не заприлича на кокс. Със зеленчуците е мъката. Напатиш се като роб за стръкче трева в чинията.

Точно тази сутрин бях решила да сготвя първия си обяд. Преди да замине, Лука ме бе въоръжил с готварска книга за начинаещи. Убедена, че имам опора в литературата, хукнах към пазара за продукти. Купих без проблем половин метър свински ребърца, но трудностите настъпиха със зеленчуците. Ядеше ми се маминият зелен фасул. Така, както мама го правеше – да плува в червеникава водица.

На пазара имаше тонове фасул. Жълт и зелен. А отгатни кой ти трябва! „Туй със зеления фасул трябва да е като с крушите – мислех си, -докато са зелени, са кисели, пожълтеят ли, значи са узрели. Ами ако е като с листата? Ако са зелени, тогава всичко е ОК, пожълтеят ли, значи са стари и ще почнат да падат от онова, как му казваха, от стъблото. Да не съм луда да плащам за някакъв си сдал багажа зелен боб. Не се сещах какъв цвят имаше маминият. Аз, глупачката, си спомням само оня сос с тухления цвят, а в него като звездички светеха мънинки, златни точици мазнина.

Обиколих надлъж и нашир пазара и не намерих решение за цвета. Това ми е ползата от гимназията. Учителите се побъркват, ако не знаеш защо е важен Виенският конгрес или не си научил наизуст елементите от въглеродната група. Години наред ти пъхат под носа какво ли не – от ранните готически катедрали и екзотичните инструменти до рисунките на шугави допотопни птици, дето отдавна са измрели, ако изобщо някога са съществували. А да са ви показали рисунка на качествен зелен боб? Никога. Да не са луди да ни учат на нещо дето ще ни потрябва в живота.

Застанах пред една сергия с купчини зелен боб – жълт и зелен. И бързо започнах наум: две петлета се скарали пред поповата… Падна се зеленото.

– Колко? – попита делово жената.

– Не знам…

– А какво ще готвиш?

– Още не знам…

– Две кила, какво му мислиш! – рече тя и с мъка напъха премереното в торбичката. Едва се събра, постоянно падаше по пътя към къщи и имах чувството, че приличам на онези изперкали Иванчо и Марийка.

Когато стигнах у дома, слънцето вече яко печеше и аз отворих навсякъде вратите и прозорците. Настаних се в кухнята с надеждата, че ще успея да приготвя всичко и да го изям преди да тръгна за училище. Сложих месото и цяла камара картофи да се пекат и започнах да търся рецепта за варива в готварската книга. Още с първото изречение искаха да измия зеления боб. ОК, ще го знам за в бъдеще. После искаха да нарежа наполовина всяка шушулка. Реших да режа по диагонал, потръгна ми. След това трябваше да го бланширам. Да го бланширам ли?! Хабер си нямам какво значи това. В тая книга няма никакъв речник на чуждите думи. Сякаш иска да каже – и ти си ми един начинаещ, не знаеш какво значи да се бланшира. Тръгнах да търся речника с чуждите думи, ама се сетих, че го бях дала на Рената от последния чин. Пишеше си с някакво момче, с което се запознала на морето. Казал й, че е умна, и затова във всяко писмо му изпращаше по десетина чужди думи. Постоянно ми искаше речника, за да вади нови думи. Огледах рецептата докрай. Трябваше да се направят милион неща и зелените ленти сигурно щяха да бъдат готови за ядене в късните нощни часове. Това ми помогна да реша, че думата бланширам значи да хвърля в тоалетната разрязаните по диагонал зелени ленти и да пусна водата след тях. За късмет с месото бях изпекла и много картофи. В миг прежалих зеления боб и се впуснах с наслада в консумация на нормална храна.

Вцепених се, когато Конрад се появи в рамката на кухненската врата. По-голямо от немска овчарка, кучето сякаш бе скърпено от няколко породи. Отдъхнах си, като видях, че изобщо не ме гледа. Паркира се пред умивалника и се взря във водата, която не спираше да капе. Съдейки по всичко, желанието да утоли жаждата си бе по-важно от това да ме ухапе или нападне. Страхът ми се изпари и бързо му написах плюс в душата си – беше умно. Знаеше, че го гледам, но вместо да предизвиква излишна паника, не сваляше очи от това, което желае. Станах рязко, за да му сипя вода. То отскочи до вратата и там, на сигурна дистанция, нерешително спря. Налях вода в една купа, спуснах я бавно на пода и преструвайки се, че не го гледам, се върнах на мястото си. Отхвърлило всякаква системна предпазливост, кучето започна да пие, сякаш това бе първата глътка вода, след като е пресякло Сахара. После седна до празната купа и се взря предано във вилицата в ръката ми. Преглъщаше всеки път когато слагах в устата си картоф или парче месо. С нищо не показваше, че иска да отнеме храната ми, само я гледаше. Много красноречиво. Питам ви аз, може ли човек да се храни при това положение!

Не е нужно да казвам, че изсипах в една стъклена чиния останалото месо, картофите и оглозганите кости и я сложих до купата на пода. Не подбираше месото между картофите. Започна от единия край и систематично обра с език и най-малката следа от храна и мазнина. Много ми хареса. Писах му още един плюс заради кристалноясните послания, които изпращаше. Познавам хора, които за тези негови жаден съм и гладен съм биха изговорили стотици думи и накрая щях да си остана с убеждението, че са ми искали кибрит.

Изяде всичко и си тръгна. Разбирам, звучи някак глупаво, защото само допреди половин час изобщо не знаех, че това куче съществува, но ми домъчня, когато изчезна от кухнята. Всички ме оставят, сякаш съм шугава. Изтичах след него, мислех си как да го извикам да се върне.

Кучето пресече улицата и спокойно се изпишка под кестеновото дърво пред месарницата. Запази малко и за колелата на беемвето на Буцек. Червен плюс. После, без дори да го повикам, влезе у дома, легна насред антрето и спокойно заспа. След два часа отидох да му обясня, че трябва да тръгвам за училище и не мога да оставям вратата отворена. Редно е да реши дали ще ме чака тук, или навън. Не ме удостои дори с вдигане на глава. Сипах му вода в купата и тъй като бяхме изконсумирали всичко на обяд, натопих останките от хляба в соса от печеното и ги сложих в чинията. Наложи се да го прескоча, за да изляза.

През целия следобед в училище страдах от типично собственически синдром. Ами ако това псе изгризе мебелите? Или от скука нападне новите ми маратонки в антрето? Или счупи нещо? Ами ако има милиони бълхи и те се настанят в килимите и леглата? Чувала съм, че кучешките бълхи не нападат хората, ама знам ли? Едва дочаках последния звънец. Купих хляб, две подкови наденица и хукнах към къщи.

Беше си там, където го бях оставила. Недокоснати, маратонките се усмихваха в ъгъла, докато кучето протягаше предните си лапи и прехвърлило тежестта си върху тях, отхвърли задните назад. После се прозя, надигна се и поклащайки се, пресече улицата. Отиде до тоалетната си. Не злобея, ама ми е приятно, че се изпишква върху колелата на Буцековата кола. Тоя касапин безбожно мамеше клиентите си. И лека-полека кражбите му се материализираха в разкошно оборудвано беемве, сив металик, със затъмнени стъкла. Буцек собственоръчно го миеше и търкаше, докато лъскавият като кралски огледала метал не под­сказваше ясно кой е най-успешният в малкото кралство на нашата улица. И ето че отнякъде се появи по­следният между последните, едно прегладняло куче помияр и лежерно се изпишка на всичко това. Съзирам известна поетична справедливост и ми е някак мило.

Налага се постоянно да слагам плюсове на това куче. Чинията, в която имаше хляб, лъщеше, мебелите си бяха читави и което е най-важно – в тази къща най-сетне имаше някой, който се интересува какво правя, когато не уча. Кучето следеше всяко мое движение с такъв интерес, сякаш гледаше пряко предаване от Космоса. Веднага след като се навечеря, се отби в гаража и про­следи моите свободни хвърляния. Изобщо не трябваше да го викам да дойде. Просто се заинтересува. След обичайната норма от сто хвърляния потърсих в гаража някаква по-малка топка. Намерих една, беше спукана, но в нея още имаше въздух. В първия момент му беше малко чоглаво да си играе с такова чудо, но се оказа, че знае точно какво е топка, а какво – крак. Грабваше топката със зъби и се стрелваше през вече увехналите мамини лалета. След три-четири метра се спираше, пускаше пред себе си притежанието си и с поглед ме подканваше да го взема, ако смея. Чудесно си прекарахме. Лука се обади отново вечерта. Съвсем бях забравила, че трябва да се сърдя, и го залях с милион информации за кучето. След всяка пета дума питах мога ли да го задържа и без да чакам отговор, продължавах с подробно описание на всичко, което се бе случило през този ден. Когато най-после спрях за малко да си поема въздух, той ме попита как изглежда кучето.

– Изглежда прекрасно.

– Глупаче! Питам те дали не изглежда като болно?

– Прекрасно и е здраво.

– Това още не се знае.

– Кажи ми, моля те, може ли болно куче да си играе цял час и да изяде всичко, което му дадеш?

– Има ли огърлица?

– Да, бисерна, има изумрудени обици и брошка на дупето! Абе, глупако, казах ти, че е помияр. Ако имаше нашийник, щях да ти кажа, че е изгубено.

– Как изглежда козината му?

– Прекрасно – повторих и продължих с хвалебствия за ума му.

– Ти нормална ли си?

– Да.

– Тогава млъкни за малко и ме слушай! Коцко, братът на Дамир, е ветеринар. Обади се на Дамир и му разкажи всичко. Не му приказвай детинщини, а му кажи, че кучето е голямо, че няма огърлица и не се решаваш сама да го водиш на преглед. Нека помоли брат си да се отбие при теб и да види дали кучето е здраво и да го ваксинира. Това е всичко. И хубаво да го изкъпеш, та да не лепнеш нещо. Разбра ли?

– Разбрах.

– Как е в училище?

– Добре. Мога ли да го задържа завинаги?

– Ако Коцко каже, че е здрав, може. Плати му, колкото трябва за ваксината и за всичко останало. Ако е наред, ще трябва да му купиш каишка, паница за ядене и всичко необходимо. Нека той ти каже какво.

– Ти си моят най-добър брат!

– Аз съм твоят единствен брат. Всъщност радвам се, че се е появило това куче, поне няма да бъдеш сама. А ти недей да живееш на кучешка храна, хапни нещо топло!

Кучето беше здраво, но кльощаво. Коцко го изкъпа, козината му се залепи за ребрата и то заприлича на клета мокра птица. Нямаше бълхи, нито кърлежи, но затова пък Коцко трябваше старателно да почисти сплъстената му козина.

Кучето не беше въодушевено от компанията му и когато след всички мъчения с водата бе подложено и на ваксина, излетя от къщи като тапа. Помислих, че няма да се спре до държавната граница, но се бях излъгала.

Излегна се на окъпаната от слънцето тераса и лежа така, докато козината му изсъхна. Шампоанът беше измил натрупваната през целия му кучешки живот мръсотия и сега наистина изглеждаше прекрасно. Коремът му вече не беше сивкавокафяв, а чисто бял. Коцко ми обясни, че съм имала късмет, защото съм се сдобила с младо, здраво и умно куче. На тръгване каза, че още утре ще донесе документите за кучето и малко киноложка литература. Рече и да поздравя брат си.

Сиири Еноранта: „Попитаха ме: „Извинете, вие вещица ли сте?“. Приех го като огромен комплимент.“

Сиири Еноранта е новото име в каталога ни и ние много, много се радваме да ви я представим – не просто защото ужасно харесахме нейния оригинален, пленяващ фентъзи роман „Дар или проклятие“, ами и заради нея самата. Тя е млада, вдъхновена, лъчезарна и изглежда има достъп до специален извор на въображението, непристъпен за обикновените хора… Сиири е една от най-четените писателки в родната ѝ Финландия и е привлечена най-силно от фантастичните сюжети. Какъвто четем и в „Дар или проклятие“, заслужено грабнал националната награда „Финландия“ за младежка литература. А ето какво ни сподели Сиири в специално интервю за българските читатели:

Бихте ли се представили – къде и кога сте родена, къде сте отраснали и в какъв дух сте възпитавана от вашето семейство?

Родена съм през 1987-а в Тампере, по мое скромно мнение – най-добрият град във Финландия (Вторият по големина град във Финландия, разположен на бреговете на две езера. – Бел.ред.). Голяма част от детството ми премина в дома на баба и дядо в провинцията, имах много и страхотни приятели, дори се влюбих за пръв път, когато бях на пет, и оттогава не съм спирала, макар че „обектите“ ми вече са други. Винаги съм се чувствала омагьосана от силата на историите.

Били ли сте насочена към литературата и писането от някого?

Майка ми започнала да ми чете на глас още когато съм била бебе и не съм разбирала нищичко. Тя ми предаде любовта си към историите и литературата, ежедневно посещавахме малката местна библиотека. Майка ми ме издържаше, докато пишех бъдещата си първа публикувана книга, вместо да се налага да се захващам с някоя работа за лятото, която щях да мразя. До ден-днешен мама е най-важният ми доверен читател и през нея минават всички мои ръкописи преди редактора.

Каква ученичка сте били  – палава и непослушна или прилежна и изпълнителна?

Бях трудолюбива и дори вманиачена ученичка. До такава степен страдах от синдрома на доброто момиче, че се докарах до депресия на 17-годишна възраст. Подобрението дойде, когато почнах да пиша първия си роман. А едва с изучаването на френски в университета се освободих от обсесивната нужда да съм перфектна и да канализирам енергиите си в нещо по-продуктивно – творческото писане.

Повлияло ли е училището на вашата литературна насоченост? Изобщо какво ви е дало и какво не е?

Изпитвам огромно уважение към образователната система и училището ми е дало множество позитиви, например отрано добих самочувствие за писателските си умения, обаче най-ценното със сигурност са скъпите ми приятели. Бях свито дете и училището създаде у мен и дълбок ужас от всякакъв спорт, обаче за щастие успешно се преборих с този проблем като възрастна. Вероятно е повлияло и на книжните ми предпочитания, въпреки че по мои спомени просто четях всичко, каквото ми попадне, независимо от задължителните списъци.


Коя е първата книга, която сте написали и каква е нейната съдба?

Сега не бих я причислила към книгите, но навремето я виждах точно така – когато бях на десет, написах кратък романтичен „роман“, доста трепетен, включваше дори еротични сцени, обаче в пристъп на дълбок тийнейджърски срам го изгорих… Във всички случаи е за добро!

А коя е първата книга, която е била издадена от издателство?

Първата ми издадена книга се казва „Монархът на Оменмеа“. Започнах да я пиша на деветнайсет и никой от големите издатели не я прие, накрая една по-малка издателска къща я публикува и в крайна сметка получих номинация за наградата „Финландия“ за най-добро детско-юношеско заглавие на годината. „Монархът на Оменмеа“ е приказна и приключенска история, далеч по-мила и невинна от повечето ми по-скорошни творби, но все още е много близка до сърцето ми.

За българите Финландия е доста непозната страна. Освен с безкрайни гори и езера, за мнозина е свързана с образите на митични същества, дори ако щете като местообитание на Дядо Коледа и неговите летящи елени. Книгата „Дар или проклятие“ е написана в жанра фентъзи и изобилства от образи на човеци със свръхвъзможности, както и с приказни същества (децата сенки) – поне ние ги възприемаме така. Инспирирани ли са някои от тези образи от финския фолклор и ако да – кои и доколко?

Вярвам, че най-важното нещо в живота на един писател е четенето: аз винаги съм четяла много, толкова много, че влиянията са се объркали в главата ми и е невъзможно да различа чие творчество или кое събитие „оцветява“ въображението ми в даден момент. Магическият реализъм тече във вените ми от двете страни на семейството – баща ми е от Колумбия, където открай време писателите изследват света на магията без предразсъдъци и човек спокойно може да каже, че националният епос на Финландия „Калевала“ в същината си е фентъзи. Финландия е винаги в сърцето ми с удивителната си лятна светлина и безконечен зимен мрак, с честните, безгрижни хора и с хилядите малки езера, но писането ми е сложна смесица от идеи, извиращи от подсъзнанието ми, и не мога да го сложа в граници.  

Към кого е отправено посвещението в началото на книгата?*

До известна степен е шега, но и съвсем сериозно: мисля, че жените в моето семейство са вещици. Носят невероятна, жива творческа енергия у себе си. Преди време бях в Литва за среща с читатели и едно момиче от публиката попита: „Извинете, вие вещица ли сте?“. Приех го като огромен комплимент.

През думите на героите си Вие повдигате един изключително важен въпрос – доколко борбата срещу злото оправдава гибелта на много хора. Въпросът е повод за размисъл и отговора в книгата оставяте до голяма степен на своите читатели. А какъв е Вашият отговор и изобщо имате ли еднозначен такъв? 

Не разполагам с верните отговори, навярно никой не би могъл да ги даде по толкова сложни въпроси. За мен писането е средство за разкодиране на света. Макар че действието в повечето ми книги се разгръща на – най-общо казано – фантастичен фон, всички те са изключително лични. В тях осмислям нещата, които ме плашат, дразнят или привличат, които ме задвижват или обладават. Аз съм в неспирен процес по търсене на отговори и вероятно задачата ми е неизпълнима, но пък поне по пътя ще съм попаднала на много нови въпроси.

И накрая един дежурен, но не безинтересен въпрос – върху какво работите в момента?

Пиша утопия, книга за приятелството и добротата, за един по-добър свят – та ако не можем да го видим във въображението си, как бихме могли някога да го създадем?

Страшно се вълнувам да съм свидетел на „оживяването“ на книгата ми на друг език и съм изключително щастлива и благодарна за възможността да достигна до нови читатели. С пожелания за красиви истории и възхитителни приключения,

Сиири

„Дар или проклятие“ вече се намира по книжарниците като част от специалната ни поредица „Европейски разказвачи“, приютяващи най-доброто от литературата за млади читатели от континента. Преводът от фински е дело на Максим Стоев.

* Посвещението гласи: „На нашата семейна вещица.“