Откъс от “Леопардът” на Ю Несбьо

Леопардът

Първа глава

Хипоксия

 

Събуди се. Премига срещу гъстия мрак. Вдиша през носа. Устата й зееше широко отворена. Стисна очи и пак ги отвори. По бузата й потече сълза и отми солта от засъхналите предишни сълзи. Слюнката бе престанала да се стича в гърлото й. Усещаше лигавицата суха и корава. Бузите й се издуваха от натиска отвътре. Чуждото тяло в устата й заплашваше да избухне и да разбие черепа й на парчета. Но какво, какво за бога беше това нещо в устата й? Събуди се с неистовото желание отново да потъне, да се потопи в тъмната, топла глъбина, обгръщала я допреди малко. Все още се намираше под въздействието на транквиланта, който той й бе инжектирал, но тъпото пулсиране в слепоочията й при поетапния приток на кръв към мозъка предвещаваше скорошното завръщане на болката. Къде е той? Дали не стои зад гърба й? Притаи дъх и се ослуша. Не чуваше нищо, но усещаше присъствието му. Дебнеше я като леопард. Някой й беше казал, че леопардът се движи съвсем безшумно и промъквайки се към плячката си в мрака, синхронизира дишането си с дишането на жертвата. Притаява дъх, когато тя притаи дъх.

Струваше й се, че усеща топлината на тялото му. Какво чака той? Тя пак възобнови нормалното си дишане и на мига нечий дъх лъхна тила й. Тя се обърна рязко, размаха слепешком ръце, но напипа единствено нематериалния мрак. Сви се в опит да се смали максимално, да се скрие. Оказа се напълно безсмислено.

Колко време бе прекарала в безсъзнание?

Наркотикът се изпари от кръвта й. Това усещане продължи едва частица от секундата, ала за този кратък миг жената успя да предвкуси, да предугади какво я очаква.

 

Чуждото тяло, което той бе поставил върху масата пред нея, приличаше по големина на билярдна топка, изработена от лъскав метал, чиято повърхност бе осеяна с малки дупчици, фигурки и знаци. От една дупчица излизаше червена жица с примка. Тази жица веднага събуди спомена за коледното дръвче в дома на родителите й: след седмица предстоеше да го украсят с лъскави топки, фигурки, кошнички, свещи и норвежки знаменца, а ден по-късно – да изпеят “Колко прекрасна е земята” и тя да се вгледа в сияещите очи на племенниците си, докато отварят подаръците й. Да можеше, колко неща би променила! Би изживяла дните си много по-пълноценно, по-истински, би ги наситила с радост, дихание и любов; би се спряла на местата, откъдето само е минавала; би променила крайната точка на пътуванията си; би се отнасяла различно с мъжете, с които се бе запознавала, и с мъжа, когото още не бе срещнала; би преосмислила аборта преди седемнайсет години и нежеланието си да ражда деца; би наситила със смисъл дните, прекарани в безсмислие и в очакване на бъдещето. После спря да мисли за друго освен за ножа пред лицето си. В съзнанието й се вряза мек глас и й заповяда да вкара топчето в устата си. Тя се подчини, разбира се. С лудешки биещо сърце отвори широко уста и набута топчето вътре така, че жицата да остане навън. Металът имаше горчиво-соления вкус на сълзи. После той наведе със сила главата й назад и долепи стоманеното острие до шията й. Фенер, опрян о бетонната стена в ъгъла, пръскаше светлина в сивото голо помещение. Вътре имаше бяла пластмасова маса, два стола, две празни бирени бутилки и двама души: той и тя. Тя усети миризмата на кожена ръкавица, когато той леко по­дръпна червената жица, висяща от устата й. В следващия миг главата й се изду до пръсване. Топчето набъбна и опъна вътрешността на бузите й. Колкото и да се опитваше да отвори устата си още по-широко, напорът не от­слабваше. Той огледа разчекнатата й уста със съсредоточен и загрижен вид на зъболекар, който проверява дали зъбната шина е закрепена правилно. Лека усмивка издаде задоволството му. Тя плъзна език по топчето и установи, че от него стърчат шипове. Явно те се впиваха в небцето, в меката тъкан под езика й, във венците, в мъжеца. Помъчи се да каже нещо, а той изслуша търпеливо неразбираемите звуци, излизащи от устата й. Тя се отказа, той кимна и извади спринцовка. На върха на иглата проблесна капчица.

– Не пипай жицата – прошепна той в ухото й и заби иглата странично в шията й.

Тя мигом изгуби съзнание.

 

Сега се заслуша в дишането си, учестено от паниката, и премига няколко пъти в мрака.

Трябваше да предприеме нещо. Опря длани о седалката на стола, овлажняла от потта й, и се изправи. Никой не я спря. Направи няколко ситни крачки и се озова пред стена. Опипом стигна до гладка студена повърхност: метална врата. Дръпна резето. То не помръдна. Беше заключено, разбира се. Нима бе очаквала друго? Смях ли чу, или изтерзаното й въображение й погаждаше подли номера? Къде се намира той? Защо я побърква по този начин?

Трябва да действа, да мисли. За целта обаче се налага да се отърве от това метално топче, преди да е откачила от болка. Разтегли с палец и показалец двете ъгълчета на устата си и опипа шиповете. Напразно се мъчеше да пъхне пръсти под тях. Задави се и започна да се задушава. Обзе я паника. Ами ако шиповете са предизвикали оток на трахейната лигавица и той блокира притока на въздух, изплаши се тя. Ритна металната врата и се помъчи да извика, но топчето заглуши звука. Не направи втори опит. Облегна се на стената и се ослуша. Какво беше това? Прокрадващи се стъпки? Нима той се движи безшумно из помещението и играе с нея на “сляпа баба”? Какво тупти в ушите й? Кръвта й или нещо друго? Събра сили, настрои се психически да изтърпи предстоящата болка и стисна челюсти. Успя за малко да натисне шиповете обратно в дупките, но те тутакси издуха бузите й. Топчето започна да пулсира като желязно сърце, част от нейния организъм.

Трябва да направи нещо, да мисли.

Пружини. Явно пружинен механизъм контролираше шиповете, защото те изскочиха, когато той дръпна жицата.

– Не пипай жицата – беше я предупредил той.

Защо? Какво ще се случи, ако го направи?

Опряна на стената, тя бавно се свлече върху бетонния под. През дрехите й се просмука влажен студ. Идеше й да се развика, ала не й бяха останали сили. Тишина. Мълчание.

Всички онези думи, запълвали неловкото мълчание в компанията на хора, които са й напълно безразлични, тя би изрекла пред близките си.

Нямаше изход. Остана сама с влудяващата я болка. Главата й пулсираше до пръсване.

“Не пипай жицата.”

Ако я дръпне, шиповете вероятно ще се приберат в топчето и болката ще стихне. Мисълта да го направи започна сериозно да се загнездва в съзнанието й. Колко време бе прекарала тук? Два часа? Осем часа? Двайсет минути?

Ако всичко наистина е толкова лесно и трябва само да дръпне жицата, защо още се колебае? Заради предупреждение, отправено от откровен психопат? Навярно това също е част от играта – да я заблуди, та тя да не смее да прекрати непоносимите си болки? Или предупреждавайки я, да я предизвика да се противопостави и да дръпне жицата на инат, а после… да се случи нещо ужасно. Какво собствено? Как е устроено това топче?

Да, той я беше въвлякъл в порочен кръг, защото не й бе оставил избор. Болките ставаха нетърпими, лигавицата в гърлото й набъбваше, съвсем скоро щеше да се задуши. Пак се опита да извика, но от устата й се изтръгна немощен хрип. Колкото и да мигаше, от очите й не избиха сълзи.

Пръстите й напипаха жицата, висяща от устата й. Тя я опъна предпазливо. Наистина съжаляваше за пропуснатите шансове в живота си, ала бе готова да прекара цял живот в разкаяние, ако можеше да се спаси. Искаше просто да живее, все едно как. Нищо повече.

Дръпна силно жицата.

 

От върховете на шиповете изскочиха седемсантиметрови игли. Четири пробиха бузите й, три – синусите, две – носа, други две – брадичката. Дванайсетата прониза хранопровода й, тринайсетата – дясната й очна ябълка. Други две игли се забиха в задната част на небцето и проникнаха в мозъка. Ала не това се яви непосредствена причина за смъртта й. Металното топче препречи пътя на рукнала от раните към устата й кръв и тя се изля в трахеята, оттам попадна в дробовете и блокира притока на кислород към тъканите. Това, от своя страна, доведе до спиране на сърцето и “церебрална хипоксия” – както записа патологът в доклада си – или с други думи, недостиг на кислород в мозъка. Казано накратко: Боргни Стем-Мюре се удави.

Advertisements

Откъс от “Казанската звезда” на Ева Ибътсън

Първа глава

Намират човекКазанската звезда

Ели влезе в църквата заради краката си – не най-добрата причина да влезеш в църква, но Ели бе пълничка и на средна възраст и стъпалата я боляха. Боляха я много.

През красивия слънчев юнски ден Ели и приятелката й Зигрид (тънка като вейка, за разлика от Ели) тръгнаха рано от Виена с малкия влак, който ги отведе в планините, за да изкачат връх Дорфелшпице.

Разхождаха се в планината всяка последна неделя от месеца – почивният им ден. Тогава събличаха престилките и надяваха алпийските си носии. Сетне пълнеха раниците със сандвичи със салам и парчета сливов кейк, та щом стигнат върха, да се наслаждават на гледката, без да огладняват. Така освежаваха духа си след тежката работа през седмицата – чистене, готвене, пазаруване и миене. Прислужваха на много придирчиви професори. Ели бе готвачка, а Зигрид – икономка. Двете другаруваха от дълги години.

През въпросната неделя обаче Ели носеше нови боти – глупаво нещо, ако ти предстои изморително ходене. Бяха преполовили пътя към върха, когато видяха ливада, осеяна с цветя, а в далечния й край – самотна бяла църквичка с купол като луковица.

Ели спря.

– Знаеш ли, Зигрид, ще ми се да се помоля за мама. Сънувах я снощи. Ти продължавай, ще те настигна.

Зигрид изсумтя.

– Предупредих те да не слагаш нови обувки.

Съгласи се обаче да продължи бавно нагоре, а Ели прекоси дървения мост над поточето и влезе в църквата.

Вътре беше красиво – сякаш Бог ще посреща гости на чудно празненство. По тавана бяха изрисувани ангели, златни звезди и света Урзула, протегнала ръце. Ели веднага се почувства по-добре. Свещената реликва не беше страховита кост от стъпало или изсъхнала ръка, а кичур от косата на светицата под тумбест стъклен капак, украсен с перли. Макар църквата да се издигаше самотна далеч от селото, някой бе оставил букет от свежи алпийски рози във ваза под нозете на Девата.

Ели поседна на пейката и разхлаби връзките на ботите. Помоли се за майка си, починала преди години… и затвори очи.

Спа само няколко минути и се събуди. Църквата пустееше, ала й се стори, че някакъв звук я е изтръгнал от дрямката. Озърна се предпазливо, но не видя нищо. Надникна над ръба на пейката и забеляза вързоп върху аления килим пред стъпалата към олтара.

Първо й заприлича на тиква – доста голяма – и си помисли, че някой я е дарил в знак на благодарност за добрата реколта. Фестивалите, посветени на урожая обаче, се провеждаха през септември, а не през юни. Изведнъж, за удивление на Ели, тиквата издаде звук. Изхленчи тъничко.

Котенце… кученце?

Ели завърза връзките на обувките и отиде да погледне. Беше по-зле от котенце или кученце.

– Мили Боже! – възкликна Ели. – Мили, мили Боже…

Зигрид стигна върха на планината. Наслади се на гледката, изяде един сандвич със салам и вдиша дълбоко няколко пъти. Нямаше никаква следа от Ели.

Зигрид се ядоса. Когато си на върха на планина и се възхищаваш на гледката, искаш някой да сподели възторга ти. Почака още малко, прибра всичко в раницата и тръгна надолу по скалистия склон и през боровите гори. Върна се на моравата с църквата.

Ели беше вътре. Седеше на предния ред и държеше нещо. Почервенялото й лице изглеждаше объркано.

– Някой е оставил това – рече й тя.

Отметна крайчеца на шала и Зигрид се наведе да погледне.

– Пресвета Дево!

Бебето беше много, много малко – на не повече от няколко дни, ала изглеждаше удивително… живо. Излъчваше топлина като прясно изпечено хлебче, а крачетата му мърдаха под шала. Зигрид протегна костеливия си пръст и го докосна по бузата. То отвори очи и от вързопа ги погледна човек.

– Имаше бележка, забодена за шала – обясни Ели.

На листа, по който личаха петна от сълзи, пишеше: “Моля ви, бъдете добри към дъщеричката ми и я заведете при монахините във Виена”.

– Какво ще правим? – попита Зигрид.

Тревожеше се. И тя, и Ели не бяха омъжени и не разбираха от бебета.

– Ще я заведем при монахините във Виена, както пише в бележката. Какво друго?

Отне им час да отнесат бебето до селцето Петелсдорф. Никой не бе чувал нищо за бебето. Не бяха виждали някой да влиза в църквата.

– Минала е от другата страна, през прохода – обясниха им.

Жена от селцето им даде шише с разредено мляко от кравата си и Ели и Зигрид поеха към малката гара край езерото да чакат влака за Виена.

Пристигнаха късно в града с мокрия, хленчещ вързоп. Чувстваха се изтощени. Знаеха само един манастир, където приемат подхвърлени деца. Намираше се далеч от къщата на професорите, където живееха и работеха, ала нямаха пари за файтон.

Качиха се на трамвая – от новите, които се движеха с електричество, но чак по свечеряване тръгнаха по алеята към Манастира на Светото сърце.

Портите от ковано желязо бяха затворени. От ниската бяла сграда долиташе песен.

– Тук ще й бъде добре – отбеляза Ели, докосвайки главичката на бебето.

Зигрид дръпна въжето на звънеца. Чуха как дрънченето отеква вътре, но никой не дойде.

Зигрид дръпна отново въжето. Най-сетне възрастна монахиня прекоси бързо двора.

– Какво има? – попита тя, присвила очи в сумрака.

– Носим ви подхвърлено дете, сестро – отвърна Зигрид. – Оставили са я в църква в планината.

– Не, не, НЕ! – Монахинята вдигна ръце с ужасено изражение. – Отнесете я веднага! Не биваше да идвате! В карантина сме за тифус. Три сестри се разболяха и заразиха децата.

– Тифус! – потрепери Ели – всички знаеха колко страшна е болестта.

– Отнесете я бързо, бързо! – Монахинята размаха ръце, сякаш пъди стадо гъски.

– Къде другаде да я занесем? – попита Зигрид.

– Сега никъде във Виена не приемат деца. Докато отшуми епидемията, ще минат най-малко шест седмици – обясни монахинята.

Останали сами на улицата, приятелките се спогледаха.

– Да я вземем с нас и да опитаме отново утре.

– Какво ще кажат професорите?

– Не е необходимо да разбират – отвърна Ели. – Ще я оставим долу. Те не слизат в кухнята.

Оказа се, че греши.

Тримата професори живееха в къщата, откакто се бяха родили.

Тя се намираше в южната страна на малък площад в най-старата част на града, недалеч от Императорския дворец и Испанското училище по езда. Надвесиш ли се през прозорците на горния етаж, се виждаха гълъбите, кръжащи около кулите на катедралата “Свети Стефан”, възправена в самото сърце на града и следователно – за обитателите му – в центъра на света.

Макар от площада да се стигаше пеш до всички важни места, той бе тих и уютен като стая. В средата на плочника се издигаше статуя на генерал Бренер, яхнал бронзов жребец. Децата от квартала му се радваха, защото бронзовият кон служи за много неща – може да се престориш, че го яздиш, да го галиш, да се подслониш под него, когато вали дъжд. Генералът бил герой. Сражавал се срещу Наполеон и затова площадът носеше неговото име – площад “Бренер”.

До генерала на кон бълбукаше плитък фонтан с широк каменен перваз. Понякога в него плуваха златни рибки, защото децата, спечелили рибка от лунапарка в Пратера – парк в североизточната част на града – ги пускаха във водата по пътя към къщи.

В западната част на площада се намираше църквата на Свети Флориан – покровителят на пожарникарите. Пред красивата сграда имаше полянка, осеяна с диви цветя, а срещу нея се редяха кестенови дървета в железни корсети, заслоняващи площада от шумотевицата на улицата, отвеждаща към центъра на града. В срещуположните ъгли на площада се гушеха малка книжарница и кафене с раиран навес. С две думи – на площада имаше всичко необходимо.

Къщата на професорите се намираше в средата на редицата – най-голямата и най-красивата, с балкон от ковано желязо на първия етаж, сандъчета с цвета на первазите и чукало на вратата във формата на бухалска глава.

Професор Юлиус – най-възрастният – със заострена сива брада, бе висок и сериозен. Преди много години без малко да се ожени, но избраницата му починала седмица преди сватбата. Оттогава професор Юлиус станал строг и суров учен. Четеше лекции в университета и учеше студентите какво представляват флуоритът и гранитът и как да удряш скалите с чук така, че да не ти влезе камъче в окото.

Брат му – професор Емил – изглеждаше съвсем различен: нисък, закръглен и почти плешив. Задъхваше се леко, когато изкачваше стъпалата, но беше веселяк. Преподаваше история на изкуството и погледнеше ли пръстите на стъпалата на нарисуван ангел, веднага познаваше дали картината е на Тинторето или на Тициан.

Третият професор бе жена – сестра им и най-младата от всички. Казваше се Гертруде и четеше лекции по музика. Обясняваше какво е хармония и контрапункт и свиреше на арфа в градския оркестър. Да имаш арфа е все едно да имаш едро и капризно дете, което да развеждаш насам-натам, да го пазиш от течение и да му помагаш да се качва във файтони, и професор Гертруде – като мнозина арфисти – често изглеждаше угрижена и уплашена.

През целия си живот и тримата, естествено, не бяха сварили нито едно яйце, не бяха изпрали нито чифт чорапи и не си бяха оправяли нито веднъж леглата. Преди да излязат през свободния си ден, Ели и Зигрид винаги приготвяха студен обяд. Вечерта обаче професорите пак се нуждаеха от помощ. На професор Юлиус поднасяха уиски и сода за спокоен сън, на професор Емил, който имаше чувствителен стомах – чаша топло мляко с мед, а професор Гертруде страдаше от студени крака и винаги й слагаха бутилка с гореща вода в леглото. Сега те чакаха прислужниците да се върнат. Зигрид и Ели винаги се прибираха преди девет. Не и днес.

– Какво да правим? – надникна професор Юлиус през вратата на стаята си.

– Да слезем долу на проучване – предложи брат му.

И така, те слязоха по стълбите, подминаха дневната и библиотеката и застанаха пред дебелата врата, тапицирана със зелено сукно, отделяща къщата от кухнята. Отвориха я предпазливо. Дървената маса бе излъскана до блясък, решетката пред камината – полирана, огънят в печката гореше. Ала къде бяха Ели и Зигрид?

И къде стояха уискито, топлото мляко и бутилката с гореща вода?

В същия момент задната врата се отвори и двете жени влязоха. Шапката на Зигрид бе накривена, а поразчорлената Ели носеше нещо.

Възцари се тишина.

– Какво… е… това? – поинтересува се професор Юлиус и дългият му показалец посочи вързопа.

– Бебе е, господине. Намерихме я в църквата. Подхвърлили са я – обясни Зигрид.

– Искахме да я оставим при монахините – добави Елин, – но са в карантина за тифус.

Бебето обърна глава и въздъхна. Професор Емил го погледна смаяно. Бе свикнал да вижда бебето Иисус в картините да лежи неподвижно и мълчаливо в майчината прегръдка, но това тук му се стори различно.

– Немислимо е да допуснем бебе в тази къща – отсече професор Юлиус. – Дори за ден.

Професор Емил кимна.

– Шум…

– Притеснения… – добави професор Гертруде. – Да не споменаваме какво се случва с тях… накрая.

– Само докато отменят карантината – примоли се Ели. – Няколко седмици…

Професор Юлиус поклати глава.

– В никакъв случай. Забранявам.

– Добре, господине – съгласи се безизразно Ели. – Утре сутринта ще я заведем в полицейския участък. Сигурно приемат нежелани бебета.

– В полицейския участък ли? – учуди се професор Емил.

Детето се размърда и отвори очи. После направи онова, което правят дори най-мъничките бебета. Погледна.

– Мили Боже! – възкликна професор Юлиус.

Не гледаше като човек, чието място е в полицейския участък при престъпниците и пияниците.

Професор Юлиус прочисти гърло.

– Не искам да я виждаме. Абсолютно – заяви той.

– Не бива да издава нито звук – добави Емил.

– Не бива да пречи на работата ни – вметна Гертруде.

– Отменят ли карантината, отива в манастира. А сега ми дайте уискито.

– И топлото ми мляко.

– И бутилката ми с гореща вода.

Професорите си легнаха. Бебето, повито във взета назаем пелена, лежеше върху сгънато одеяло в чекмеджето, изпразнено от покривки за маса.

– Трябва да й дадем име, макар че няма да я задържим – каза Зигрид.

– Да я наречем като мама – предложи Ели.

– Как се казваше тя?

– Аника.

Зигрид кимна.

– Аника. Да, ще свърши работа.