Ванго: Между небето и земята

Вангó1

ПЪТЯТ НА АНГЕЛИТЕ

Париж, април 1934

 

Четирийсет мъже в бяло лежаха на паважа.

Приличаха на снежно поле. Лястовиците почти докосваха с писък телата им. Хилядна тълпа наблюдаваше зрелището. Нотр Дам* <*Известната катедрала в Париж на остров Сите в река Сена, наречена „Парижката Света Богородица”. – Бел. прев.> разпростираше сянката си върху насъбралите се.

И изведнъж градът наоколо сякаш трепна и стаи дъх.

Вангó бе облегнал чело о камъка.  Вслушваше се в собственото си дишане. Мислеше си за живота, довел го дотук. И за първи път не почувства страх.

Мислеше си за морето, за соления вятър,  за някои гласове и някои лица, за горещите сълзи на онази, която го бе отгледала.

Сега дъждът валеше върху площада пред черквата, но Вангó не усещаше нищо. Легнал между другарите си, не виждаше как чадърите разцъфват един подир друг.

Не виждаше и тълпата парижани, семействата, облечени празнично, благоговението на възрастните госпожи, децата, провиращи се между краката на хората, натежалите гълъби, танца на лястовиците, зяпачите, покатерени върху файтоните, не усещаше дори и зелените очи отстрани, вперени в него.

Две зелени очи, потънали в сълзи и скрити зад воалетка.

Самият Вангó лежеше със затворени очи. Та той още не беше навършил двайсет и предстоящото бе голяма крачка в живота му. Бавно го изпълваше достолепно чувство.

Още малко и ще стане проповедник.

– Сладка лудост!

Звънарят на „Нотр Дам” там горе произнесе през зъби тия думи, като хвърляше поглед към площада. Имаше среща. Бе поканил малката Клара да изяде едно рохко яйце в неговата камбанария.

Знаеше, че няма да дойде –  като всички останали. И докато под голямата камбана водата трептеше в тенджерата, звънарят наблюдаваше младите люде, които след малко щяха да бъдат ръкоположени за свещеници. Още няколко минути щяха да останат проснати на земята, преди да се обрекат за цял живот. В този миг, кацнал на петдесет метра над тълпата, на Симон Звънаря главата му се замая не от празното пространство, а по-скоро от тези млади животи, проснати на земята и отдадени, преди да скочат в неизвестното.

– Лудост – повтори той – пълна лудост.

Прекръсти се – за всеки случай – и се върна при яйцата.

 

Зелените очи все така не изпускаха Вангó.

Девойката, шестнайсет-седемнайсетгодишна, беше с пепеляво на цвят манто. Ръката ѝ порови в джоба и излезе без кърпичката, която търсеше. Сетне се вмъкна под воалетката и размаза сълзите по бузите. Дъждът започваше да прониква през мантото.

Момичето потрепери и огледа другия край на площада. Един мъж бързо извърна глава. Явно я наблюдаваше. Сигурна беше. За втори път го забелязваше тази сутрин, но някъде в спомените си знаеше, че го е срещала вече някъде. Восъчнобледо лице, бяла коса, тънък мустак и малки очила с телени рамки. Къде ли го е виждала, къде?

Басовият глас на органа я върна към Вангó.

Настъпи тържественият час. Старият кардинал се изправи и слезе към хората в бяло. Бе отблъснал чадъра, с който искаха да го пазят, както и ръцете, протегнали се да му помогнат надолу по стъпалата.

– Оставете ме!

Държеше тежкия си владишки жезъл и всяка негова крачка бе малък подвиг.

Кардиналът беше стар и болен. Същата сутрин личният му лекар Ескирол му забрани да присъства на месата* <*Католическа литургия. – Бел. прев.>. Кардиналът отхвърли препоръката, отпрати цялата прислуга и стана от леглото да се облече. Вече останал сам, си позволи тихичко да охка при всяко свое движение. Пред хората бе като от камък.

И сега слизаше по стъпалата под дъжда.

Преди два часа, при вида на трупащите се черни облаци, го помолиха да премести церемонията вътре в катедралата. Отново се бе противопоставил. Искаше това да стане навън, пред народа, сред който тези млади хора щяха да прекарат целия си живот.

– Ако ги е страх да не настинат, да си изберат друга професия. В тази ги чакат истински бури.

Кардиналът се спря внезапно на последното стъпало. Пръв бе доловил някакво раздвижване на площада.

Горе Симон Звънаря не подозираше нищо. Пусна яйцата във водата и започна да брои.

 

Докато водата завираше, същата тръпка премина през тълпата, като започна от последните редици. Младото момиче трепна. Нещо ставаше наоколо. Кардиналът вдигна отново глава.

Двайсетина мъже си проправяха път през публиката. Надигаше се ропот. Дочуха се високи възгласи.

– Сторете път!

Четирийсетте семинаристи не помръдваха. Само Вангó обърна глава настрани и притисна ухо към земята като апаш. И забеляза зад първите редици някакви движещи се сенки.

Гласовете звучаха все по-ясно.

– Какво става?

– Отдръпнете се!

Хората бяха подозрителни. Преди два месеца бунтове бяха довели до жертви и стотици ранени на Плас дьо ла Конкорд.

– Това е полицията… – изкрещя една жена с цел да успокои духовете.

Явно издирваха някого. Вярващите се опитваха да намалят шумотевицата.

– Шшт… Мълчете.

     Петдесет и девет секунди.

Под камбаната звънарят продължаваше да брои. Мислеше си за малката Клара и обещанието ѝ да дойде. Поглеждаше към куверта за двама, подреден върху един сандък. Чуваше се как тенджерата къкри върху огъня.

Духовник в бяло расо се приближи до кардинала и му прошепна нещо на ухото. Точно зад тях дребен, закръглен човечец чакаше с шапка в ръката. Това беше комисарят Булар с клепачи, клепнали като на стар пес, с нос като камба и розови бузки, и най-вече с живи, святкащи очички. Огюст Булар. Невъзмутим под проливния априлски дъжд, дебнеше и най-малкото движение сред младежите, прострени на паважа.

     Минута и двайсет секунди.

И ето, един от тях се надигна. Не беше особено едър. Расото му тежеше, напоено с вода. Мокрото му лице блестеше. Той се завъртя около себе си сред останалите тела, които не помръдваха. От всички страни цивилни агенти излязоха от редиците и пристъпиха към него. Момъкът сключи ръце, после ги отпусна надолу. В погледа му се отразяваха всички облаци в небето.

Комисарят извика:

– Вангó Романо?

Момъкът сведе глава.

Някъде сред тълпата две зелени очи се замятаха във всички посоки, като пеперудки в мрежа. Какво искат тия от Вангó?

Той изведнъж се раздвижи. Прекрачи другарите си и се отправи към комисаря. Полицаите напредваха малко по малко.

Вървешком Вангó отметна назад бялото си наметало и се оказа облечен в черно. Спря се пред кардинала и коленичи на земята.

– Простете ми, отче.

– Какво си сторил, Вангó?

– Не знам, монсеньор, моля ви повярвайте. Не знам.

     Една минута и петдесет.

Старият кардинал стисна здраво жезъла. Облегна се на него с цялата си тежест, обвил с ръка от китката до рамото позлатеното дърво, също като бръшлян около дървесен ствол. Огледа тъжно наоколо. Знаеше по име всеки един от тези четирийсет младежи.

– Аз ти вярвам, малкият ми, но ме е страх да не съм единственият тук.

– Ако наистина ми вярвате, това вече е много.

– Но едва ли е достатъчно – промърмори кардиналът.

Имаше право. Булар и колегите му се намираха само на няколко крачки от тях.

– Простете ми, отче – помоли се още веднъж Вангó.

– За какво искаш да ти простя, ако не си сторил нищо?

И в мига, когато изникналият точно отзад Булар вече слагаше ръка върху рамото му, Вангó отговори на кардинала:

– Ето за това…

И като сграбчи със сигурен жест китката на комисаря, изправи се и изви ръката му зад гърба. После го блъсна към един от хората му.

 

С няколко скока Вангó се измъкна от скочилите срещу него двама агенти. Третият вдигна револвера си.

– Не стреляйте – изрева Булар, който още се търкаляше на земята.

Над тълпата се надигна ропот, но с просто вдигане на ръка кардиналът я усмири.

Вангó се бе добрал до няколкото стъпала на естрадата. Ято деца от хора се пръсна с писък при приближаването му. Полицаите сякаш пресичаха училищен двор. На всяка крачка се спъваха в дете или получаваха удар от руса глава в корема. Булар кресна на кардинала:

– Кажете им да се отстранят! На кого се подчиняват?

Кардиналът, очарован, вдигна пръст към небето.

– Единствено на Господ, господин комисар.

     Две минути и трийсет секунди.

Вангó достигна централния портал на катедралата. Там дребна, възпълна женица, силно пребледняла, се дръпна зад вратата и затръшна двете ѝ крила. Той се блъсна силно в дървената порта.

– Отворете! – извика Вангó. – Отворете ми!

Отвърна му треперлив гласец:

– Съжалявам, но нямам право! Не искам никому да причинявам зло. Той, звънарят, ме извика на среща тук.

– Отворете! – повтори пак Вангó. – Изобщо не знам за кого ми говорите. Моля ви, само ми отворете вратата.

– Ох, смело момче… Моля те… Казвам се Клара. Не съм някоя лоша…

Вангó чуваше гласовете на полицаите зад гърба си. И усещаше как омекват краката му.

– Госпожице, не ви упреквам за нищо. Нуждая се от помощта ви. Отворете ми вратата.

– Не… Не мога… Страх ме е.

Вангó се обърна.

Десет човека го бяха заприщили, застанали в дъга пред скулптирания портал.

– Не мърдайте – обади се един от тях.

Вангó облегна гръб на обкованата с мед врата. Промърмори:

– Вече, госпожице, е твърде късно. В никакъв случай не отваряйте. Чухте ли? Аз ще мина по друг път.

Той пристъпи към мъжете, после се обърна и вдигна очи. Това беше порталът на Страшния съд. Знаеше го наизуст. Дантела от скулптиран камък около вратата. Вдясно се виждаха грешниците в ада. Вляво – раят с ангелите.

Вангó предпочете пътя на ангелите.

В този миг пристигна комисар Булар. И замалко да припадне, като видя какво се случва.

Само за секунда Вангó Романо се покатери върху първата редица статуи. И се озова на пет метра над земята.

     Три минути.

Симон Звънаря, който не бе видял нищо, извади яйцата с решетестата си лъжица.

 

Вангó сякаш не се катереше, а се плъзгаше бавно по фасадата. Пръстите му се впиваха в най-малките неравности. Ръцете и краката му се движеха без усилие. Сякаш плаваше отвесно.

Тълпата го наблюдаваше, раззинала уста. Една госпожа припадна и се смъкна от стола си на земята.

В подножието на стената агентите кръстосваха безсмислено насам-натам. Комисарят стоеше като вкопан.

Тресна първият изстрел. Булар събра достатъчно сили да извика:

– Спрете! Казах никой да не стреля!

Но никой полицай не бе извадил оръжието си. Един от тях напразно подлагаше гръб на другаря си, за да се изкачи. Нещастниците бяха на осемдесет сантиметра от паважа. Останалите се мъчеха да отворят с нокти двутонната врата.

Нов гърмеж.

– Кой стреля? – извика Булар и сграбчи за яката един от хората си. – Намерете ми стрелеца, вместо да се напъвате с тая врата. Защо искате да влезете? Да палнете свещица ли?

– Смятаме да го заловим в кулите, господин комисар.

– Има стълбище откъм северната страна – нервира се Булар, като сочеше с пръст вляво. – С мене идват Реми и Авиньон. Искам да разбера кой гърми по моята яребица.

Вангó бе вече в галерията на кралете. Подскочи и се хвана за една колона. Дишането му бе спокойно. На лицето му се изписваха по равно отчаяние и решителност. Хвърли поглед към площада. Хиляди очи бяха ококорени към него. Нов куршум пръсна каменния капител до лявото му ухо. Ниско долу се виждаше как комисарят се върти около оста си като луд.

– Кой направи това? – ревеше Булар.

Но не стреляше полицията. Вангó го разбра много бързо.

Имаше други неприятели на площада.

Той продължи да се изкачва и с няколко движения достигна подножието на кръглия купол, оформен като розета.

Вече се катереше по най-красивия витраж на света – като паяк, тичащ по паяжината си.

Долу тълпата мълчеше. Стоеше онемяла при гледката на момчето, вкопчено в западния витраж на „Нотр Дам”.

Лястовиците обикаляха в плътна върволица около него и сякаш прикриваха Вангó с малките си пухкави телца.

 

Със сълзи в очите Симон, под камбаната си, обели с ножа първото яйце. И тази няма да дойде.

– Светът е тъжен – промълви той.

И когато чу да скърца дървеното стълбище към камбаната, спря и измънка:

– Госпожице?

Гледаше второто яйце. Развълнуван, за миг си помисли, че щастието тропа на вратата му.

– Клара? Вие ли сте?

– Тя ви чака долу.

Беше Вангó, последният куршум го бе одраскал в хълбока точно когато пое по галерията с химерите* <*Химера – в елинската митология чудовище с огнедишаща лъвска паст, тяло на коза и опашка на дракон. – Бел. прев.>.

– Тя се нуждае от вас – рече той на звънаря.

Нещо топло и весело трепна в гърдите на Симон. Никой никога не бе имал нужда от него.

– А ти кой си? И какво правиш тук?

– Не знам. Нямам никаква представа. Но и аз се нуждая от вас.

 

На площада другата девойка, онази със зелените очи и пепелявото на цвят манто, се бъхтеше из тълпата. В мига, когато Вангó хукна да бяга, тя зърна човека с восъчнобледото лице да вади револвер от джоба си. Хвърли се към него, но вълнуващата се тълпа ѝ пречеше да напредне. И когато се добра до другия край, онзи вече не беше там.

В нея не бе останало нищо от меланхолията на предишната мокра котка. Сега приличаше на разярена лъвица, която събаря всичко по пътя си.

И тогава чу първия гърмеж. Странно, веднага разбра, че стрелят по Вангó. При втория изстрел очите ѝ се обърнаха към сградата на градската болница, ограждаща от север площада. Онзи беше на първия етаж, револверът му се подаваше през едно строшено стъкло и в сянката се виждаше ледената физиономия на убиеца. Беше той.

Очите ѝ се зареяха нагоре. Вангó пазеше равновесие. Небето в последния момент го бе отклонило от съдбата му. За нея, напротив, вече всичко ставаше възможно. При условие, че той оцелее.

Девойката със зелените очи се втурна към болницата.

 

Внезапно в небето над Парижката „Света Богородица” се появи огромно чудовище и тълпата почти забрави какво се случва на земята. Дълъг и величествен също като катедралата, изникна Цепелинът.

И изпълни небето.

Отпред в остъклената кабина Хуго Екенер, старият командир на „Граф Цепелин”, търсеше с далекогледа из площада дългата сянка на своя приятел. На връщане от Бразилия и на път към Боденското езеро той отклони дирижабъла към Париж, за да докосне със сянката му голямото събитие в живота на Вангó.

При третия изстрел разбра, че нещо не е както трябва.

– Трябва да се махаме, командире – подкани го Леман, неговият капитан-пилот.

Някой заблуден куршум можеше да пробие кожата на балона, носещ в блестящия си търбух шейсет пътници и членовете на екипажа.

Отекна поредният гърмеж.

– По-бързо, командире…

Екенер се откъсна от далекогледа и каза тъжно:

– Тръгваме си, да.

 

Долу една мъртва лястовица падна в краката на Булар.

И камбаните на „Нотр Дам” започнаха да бият.

 

Advertisements