Откъс от “Дива вещица” на Лене Кобербьол

Дива вещицаОгромният котарак

Застанал на стълбището, котаракът отказваше да се помръдне. По-едър не бях виждала през живота си. Беше голям колкото лабрадора на моя приятел Оскар и също толкова черен. Очите му светеха в неоновожълто в сумрачното мазе.

– Ей, коте… Може ли да мина?

Не. В интерес на истината не ми отказа гласно, но от стойката му пролича недвусмислено, че няма да ме пусне. Не стоеше там просто така, от скука, а защото беше решил да стои там. Без съмнение искаше нещо от мен. Закъснявах за училище. Навън валеше дъжд, духаше силен вятър и по всичко изглеждаше, че пътуването ми с велосипеда няма да протече нито бързо, нито приятно. Пък и не изпитвах никакво желание да обяснявам на Математичката Хене, че закъснявам за втори път в рамките на две седмици само защото не съм посмяла да мина покрай черен котарак.

– Къш! – просъсках аз. – Махай се! Чиба! Пссст!

Той се прозина и ми показа розовия си език и белите си зъби, по-остри и дълги от зъбите на повечето котки. Освен това явно го биваше повече в съскането от мен. Бутнах велосипеда върху следващото стъпало. От котарака ме деляха десетина метра. Махнах с ръка:

– Марш оттук!

Котаракът не помръдна дори на милиметър.

Не съм най-смелото момиче на света, но в онзи миг се боях много повече от Математичката Хене, отколкото от котарака. Поех си дълбоко въздух и се втурнах нагоре по стълбите. Няма как, гадината ще трябва да се отмести…

Котаракът скочи – не встрани или назад, а право срещу мен. Удари се в гърдите и лицето ми и за секунда виждах само черна козина. Изгубих равновесие и полетях назад по стълбите. Тупнах върху пода в мазето, а велосипедът и котаракът се стовариха върху мен. Главата ми издрънча в цимента, ожулих жестоко единия си лакът. Ала не болката от раните ме накара да застина неподвижно, а котаракът. Сърцето ми се качи в гърлото. Жълтите му очи ме изгаряха. Ноктите му се вкопчиха в дъждобрана ми, пробиха пуловера и се впиха в кожата ми. Пред очите си виждах огромна рунтава сянка и късче стоманеносиво небе, от което се сипеха едри, студени дъждовни капки.

Котаракът повдигна едната си предна лапа с разперени нокти, млечнобели на върха и сивосинкави в основата.

– Не – простенах, – недей…

Сама не знаех защо толкова се страхувам от него. Лежеше върху лявата ми ръка и аз се опитах да го отместя с дясната. Козината му беше тежка и мокра, но не само от дъжда. Миришеше на водорасли, море и солена вода. Не успях дори да го помръдна.

Ссст… Със светкавична бързина той ме цапна с лапа през лицето и аз усетих как ноктите му разкъсват кожата между веждите ми. От раната рукна кръв и потече по горната част на носа ми. Примижах, за да не влезе в очите ми.

И докато лежах така, вцепенена и омаломощена от неочаквания удар, огромният котарак се наведе напред и усетих как топлият му грапав език шляпва по челото ми. Облиза кръвта от раната, която самият той ми нанесе.

– Клара, пак закъсняваш. Къде се губиш толкова време? – долетя гласът на майка ми от работния кабинет.

Стоях в антрето, неспособна да обеля дума, и на­края тя излезе.

– Мишленце! – възкликна тя. – Кой те подреди така?

Мълчах. Цялото ми тяло се тресеше. Главата ме болеше, раната на челото ми пареше болезнено и продължавах да усещам тежестта на мокрия котарак и миризмата на водорасли, сол и кръв.

– Някакъв котарак… одраска ме – смотолевих на­края.

Изобщо не разчитах да ми повярва. Очаквах да ме засипе с въпроси и да ме упрекне, че преувеличавам. Все пак, като се замисли човек, колко често се случва да те нападне гигантски черен котарак?

Обаче не стана каквото си мислех. Мама впери в мен изплашените си очи.

– О, не – откъсна се само от устата й и тя се разрида.

200211_2

Вероятно е редно да обясня някои неща. Майка ми не е ревла. Напротив, много е оправна. Работи като журналистка на свободна практика. Има си собствена фирма и пише статии за различни вестници срещу хонорар. Постоянно валят поръчки, защото мама има оригинални идеи. Откакто навърших пет години, родителите ми живеят разделени и мама е свикнала да се справя с всички задължения сама.

Тя бързо си възвърна спокойствието, извади аптечката и се зае да промива раните на лицето и лакътя ми, като междувременно стискаше мобилния телефон между ухото и рамото си, опитвайки се да се свърже с лекаря.

– Вие сте номер… седем на опашката – съобщи автоматичен глас.

Мама захвърли гневно телефона и донесе от кухнята плик със замразена царевица, увит в попивателна кърпа.

– Сложи компреса върху раната – нареди тя. – След малко тръгваме към болницата.

– Ами колелото? Не успях да го заключа.

– Колелото сега е последната ни грижа. Облечи си сух пуловер, не се знае колко ще чакаме.

И ето че тя отново стана онази майка, която познавах: има решение за всеки проблем и знае кое е най-доброто за мен. Но онова безпомощно „О, не…“ така и не излезе от ума ми. Не успях да забравя и изражението й, преди отново да нахлузи маската на без­страшен родител.

Разтворените й побелели устни… Бликналите от очите й сълзи…

Сякаш идваше краят на света.

Втора глава

Треска от котешко
одраскване

– Таблетките ще стигнат за пет дни – лекарката подаде на майка ми рецепта за пеницилин. – И, Клара, занапред се въздържай да дразниш котараци.

– Никого не съм дразнила – възразих аз.

Главата ме болеше и я усещах по-топла и по-голяма от обикновено. След инжекцията срещу тетанус рамото ми изтръпна, а раните от ноктите на котарака смъдяха и пареха. Почувствах се ужасно онеправдана, задето нашата иначе очарователна лекарка смята, че вината за случилото се е изцяло моя.

– Сигурна съм – кимна тя. – Но засега стой далече от котки. – После се обърна към майка ми. – Обади ми се, ако около раната се появи зачервяване, оток или гноен мехур, защото понякога това е симптом на болест на котешкото одраскване.

– Каква е тази болест?

– Много котки са носители на вредоносна бактерия, наречена бартонела. При одраскване е възможно да попадне в човешкия организъм, но антибиотикът ще я обезвреди в зародиш. Не се тревожете.

Раната не ме тревожеше особено. Повече се страхувах да не би онова котешко чудовище да се появи отново.

На път за вкъщи се отбихме първо в аптеката на улица „Железарска“ и по-късно в „Ла Луна“ – любимата ми пицария.

– Хавайска пица с допълнително кашкавал? – предложи щедро мама.

– Да – отговорих, макар че с нея нямахме навика да си купуваме пица посред бял ден.

Дъждът обаче продължаваше да се лее, а цялото ми тяло бе сковано в предгрипни симптоми. Не знаех дали пица, обилно покрита с разтопен кашкавал, би облекчила неразположението, но си струваше да опитам.

И дума не можеше да става да ходя на училище. Мама се държеше, все едно е въпрос на време бактерията със странното име бартонела да ме тръшне на легло въпреки всичкия йод, спирт и борова киселина, с които лекарката щателно дезинфекцира раната, и въпреки пеницилина. Вкъщи изядохме пицата и раз­требихме масата. Понечих да си отида в стаята и да поиграя на компютъра, но мама настоя да почета на походното легло при нея, докато тя работи. Зави ме с леко одеяло. Сгуших се уютно и не ми пречеше, че леглото е малко по-твърдо. Изненадах се от настояването на мама да ме държи под око.

След три следобед телефонът ми издаде кратък сигнал за получен есемес. „Защо не беше на училище?“ – питаше ме Оскар. Чудех се какво да му отговоря. Струваше ми се прекалено сложно да му обяснявам, че ме е одраскала котка и очаквам да ме втресе. Накрая просто написах „Болна съм L“, макар да не беше съвсем вярно – поне не и на онзи етап.

bog1

Същата нощ котаракът ми се присъни. Чакаше ме до мазето, където си държах велосипеда, както бе станало и в действителност. Но вместо да ми се на­хвърли, този път се протегна доволно и грациозно и ми показа всичките си зъби.

– Сега си моя – процеди той и облиза муцуната си с розовия си език. – Моя, моя, моя…

– Мамо?

– Да, съкровище? – тя се вдигна рязко от възглавницата.

Изглеждаше съвсем бодра и се съмнявах, че изобщо е заспивала.

– Май съм вдигнала температура…

Челото ми туптеше. Усещах ръцете и краката си прекалено дълги и откачени от тялото. Светлината от мамината нощна лампа пронизваше очите ми и се забиваше право в мозъка ми. За миг стиснах клепачи, но така получих световъртеж и изгубих равновесие.

Мама ме придърпа да седна на леглото й и попипа челото ми.

– Гориш – установи тя. – Боли ли те главата?

– Да.

– Легни. Ще се обадя на „Бърза помощ“.

Явно обаче дежурният лекар нямаше намерение да се разкарва с линейката само защото някакво дванайсетгодишно хлапе има температура. Докато лежах със затворени очи, чувах как мама се кара с него, а гласът й долиташе някак глух и далечен, макар че тя седеше точно до мен.

– Пеницилинът не действа – горещеше се тя. – Вдигнала е четирийсет градуса!

Позадрямах. Уханието на чисти, прясно изпрани чаршафи, на мама и на нейния шампоан ме унасяше приятно, но не смеех да се отпусна съвсем, защото усещах, че котаракът ме дебне. Заспях ли, пак щеше да ми се яви.

– Да ти донеса ли вода?

– Не, благодаря… – гърлото ми пареше и болеше и нямах желание да преглъщам нищо въпреки силната жажда.

– Все пак е добре да пийнеш някаква течност. Кока-кола? Сок?

– Налей ми малко сок.

Мама ми донесе цяла чаша и се върна в кухнята. Чух как сложи вода за кафе и набра някакъв номер.

– Обажда се Мила Ясен. Да, като дървото[1]. Извинете за късния час, но трябва да разговарям спешно със сестра ми…

Мама затвори вратата и не чух останалото. Макар и замаяна от треската, се озадачих защо звъни на сестра си в два посред нощ. Знаех за съществуването на такава леля, но никога не я бях виждала. Дали пък не беше лекарка? Не, леля Иса се издържаше с рисуване, спомних си внезапно. Веднъж с мама видяхме на магазинна витрина картички с патици – толкова живи, все едно ще изскочат оттам. „Иса Ясен Дизайн“ – прочетох на голяма табела. Цените върху етикетите бяха доста солени.

– И тя се казва Ясен – обърнах внимание на мама. Тогава да съм била не повече от осем-деветгодишна.

– Иса Ясен е твоя леля – обясни ми тя.

Мама обаче не ми купи нито една картичка. Попитах защо не отидем на гости на леля, а мама смотолеви, че тя живеела „много далече в провинцията“, все едно говореше за вдън гори тилилейски, където се стига само с кучешки впряг или с хеликоптер.

Само това знаех за леля Иса. Защо тогава изведнъж стана толкова „спешно“ да се свържем с нея?

Изтощена, пак затворих очи. Нямах сили да си блъскам повече главата над този въпрос. Ала в мрака под спуснатите ми клепачи чувах как котаракът мърка. „Моя, моя, моя…“ Пак се ококорих. Поплаках си малко – най-вече защото се чувствах омаломощена, а дори не можех да заспя.

Иззад затворената кухненска врата гласът на мама долиташе по-силен и по-разгневен. Не чувах ясно всичко, а само откъслечни думи: „неотложно“, „животът на дъщеря ми“.

Моят живот? Сърцето ми прескочи един удар. Да не се опасяваше, че бера душа? Впрочем от опасни бактерии умират не само старци на преклонна възраст, настанени в социални домове.

– Мамо? – извиках аз.

Тя обаче не ме чу – и заради затворената врата, и защото беше твърде увлечена в разправията със събеседника си.

Надигнах се в леглото. Фрас! Все едно някой ме цапардоса с чук между очите, право по раната от котешкото одраскване. Изохках. Заболя ме много и не ме отпусна дори след минута.

– Мамо!

Станах от леглото. Докато се добера до кухнен­ската врата, сякаш извървях няколко километра.

– … ще се принудя да прибягна и дотам – заканваше се мама. – Но недоумявам как е възможно такова бездушие, при положение…

Мама ме видя.

– Мишленце, седни! Едва се държиш на краката си.

Извърна се бързо, но аз забелязах мокрите следи по лицето й. Пак сълзи.

Майките не бива да плачат. Трябва да са зрели, силни и да вдъхват кураж на децата си. Както споменах, не съм от смелчаците, но на мое място дори Оскар, който не се плаши от какво да е, щеше да го хване шубето.

– Продиктувайте ми адреса – сопна се мама. – Оттук нататък ще се оправям сама.

Надраска нервно няколко завъртулки върху бележника, окачен на хладилника, и бързо прекрати разговора. Обърна се към мен. Беше избърсала сълзите си и ми се усмихна, както подобава на една майка.

– Мишленце, налага се да тръгнем с колата. Ще издържиш ли?

[1] Фамилията на Клара неслучайно е Ясен. Ясенът е един от най-здравите дървесни видове в Дания, а Игдрасил, дървото на живота в скандинавската митология, е именно гигантски ясен. – Бел. прев.

Advertisements