Чешкият писател Мартин Вопенка вярва, че често децата се справят с трудности по-добре от възрастните

Мартин Вопенка (род. 1963 г.) е чешки писател, пътешественик, застъпник на важни обществени каузи, публицист, председател на Съюза на книжарите и книгоиздателите. Преди да се отдаде на литературата, е завършил ядрена физика и навярно затова и днес се интересува от бъдещето на Вселената, на Земята и на човешката цивилизация. Написал е редица книги за деца и юноши, сред които особено популярна е трилогията „Спящият град“ (2011), „Спящата справедливост“ (2012) и „Спящата тайна“ (2013) – романи с елементи на фантастика и фентъзи, но и романи за доброто и злото, за етичното и неприемливото в човешкото поведение.

„Спящият град“ е първата книга на Вопенка, която излиза на български език, а преводът е работа на Анжелина Пенчева. Увлекателното му писане и атмосферните илюстрации на Даниела Оленикова ни потапят във фантастичен и в същото време изненадващо реалистичен сюжет – всички родители на земята потъват в мистериозен, непробуден сън, а децата се озовават в нов свят без правила, но и с безкрайни отговорности. На тях се пада да се опитат да спасят не само себе си, а и цялата планета…

Вопенка се представя на младите си български читатели със специално интервю:

Кога започнахте да пишете и какво беше първото Ви произведение?

      Започнах да пиша още преди да го умея. Бях на шест годинки. Първия си опит за разказ написах с помощта на шаблон с изрязани буквички. После продължих – през цялото си детство и ученическите си години – и така до днес.

Някой насърчаваше ли Ви?

     О, нищо подобно. Вярно, родителите ми се гордееха с моите постижения, но баща ми беше прочут математик и искаше от мен да излезе учен – най-добре математик или физик. В литературния ми път никой не ме е подкрепял, по-скоро имаше опити да ме откажат от него.

Кой беше любимият Ви детски писател?

     От световните автори четях главно приключенска литература и истории за човека и дивата природа: Карл Май, Джек Лондон, Ърнест Томпсън Ситън. Всъщност аз самият и до днес понякога пътешествам из дивата природа.

А любимата книга?

       „Бързите стрели“, но Вие няма как да знаете тази книга. Всъщност поредица от книги. Разказват за компания от пет момчета. Никой нямаше право да издава тези книги, защото авторът, Ярослав Фоглар, някога е бил скаут, а това движение беше забранено в онези времена. Обаче ние винаги успявахме да се сдобием с тях и направо ги изгълтвахме.

Имахте ли някакво хоби като дете?

      Израснах в годините на реалния социализъм, а тогава нямаше толкова възможности, като днес. Обичах спорта, бях състезател по лека атлетика и с момчетата вечно играехме вън футбол, хокей, тенис…

Кой е най-яркият Ви спомен от детството?

Майка ми имаше сериозно душевно заболяване. Всяка година прекарваше около два месеца в психиатрична лечебница. А когато болестта ѝ (биполярно разстройство) се влошаваше, тя се променяше до неузнаваемост. Понякога се налагаше да я откарат в лечебницата насила и това се е запечатало дълбоко в паметта ми. Макар да не е от веселите спомени.

Как писането „влезе“ в живота Ви, особено предвид, че сте завършили ядрена физика – винаги ли сте били привлечен и от математиката, и от литературата?

        Както споменах в първия въпрос: пишех още детството си и винаги съм искал да бъда писател. Баща ми избра каква специалност да следвам (ядрена и инженерна физика) с мотивировката, че така и така няма да ме приемат другаде, по политически причини. Освен това беше добре да следвам висше образование, за да бъда в казармата не две години, а само една. Имах нужните качества да завърша тази специалност. Но никога не съм искал да ѝ се посветя. Затова веднага след завършването я загърбих. Дълго смятах годините в Техническия университет за най-загубените години в живота си, но ето че след десетилетия започнах да се вдъхновявам от астрофизиката и написах вече няколко романа за възрастни на тази тема. В крайна сметка всичко лошо може да се окаже добро за нещо друго.

Какво Ви подтикна да напишете „Спящият град“? Героите в нея имат ли прототипи и ако да – кои са те?

        Първообразите на главните герои – четирима братя и сестри – са моите деца (две собствени и две доведени). Точно такива ги имах вкъщи. В тази история има всъщност голяма вяра в децата – в това, че в тежки ситуации те накрая ще се справят, и може би дори по-добре от възрастните. До тази представа ме водеше собственият ми опит от суровите изпитания в дивата природа. Един мой приятел, чешки любител на приключенията и полярен изследовател, понякога организира курсове по оцеляване, в които приема и деца. И се е убедил, че децата наистина често пъти се справят по-добре от нас, възрастните.

Много родители искат децата им да ги „слушат”. Какво мислите по въпроса? Докъде стига послушанието и докъде свободата в детството според Вас?

        Ако изобщо сме имали някакви спорове със съпругата ми, те винаги са се отнасяли до възпитанието. Като цяло, мисля, бяхме по-скоро много отворени, либерални родители. В същото време, разбира се, трябва да се знае къде е границата. И че има ситуации, когато родителят трябва да поеме управлението, а детето – да се съобрази с това.

В края на „Спящият град“ Вие излизате с призив към децата. Какво друго искате да им кажете с тази книга?         

        Това, коeто дава сила на главните герои в моята книга и им позволява да оцелеят, е тяхната сплотеност и вярата им в доброто. Вярата, че доброто и справедливостта не може да не победят. Същевременно те постепенно проумяват, че трябва да разчитат само на себе си. Повярвайте, деца – можете да се справите с много повече, отколкото сами мислите. Съвременният свят не ви дава много възможности да проявите тези свои качества, защото е свят, изпълнен със страх. Аз обаче вярвам във вас.

Бихте ли изпратили някакво посвещение на българските деца?

      Бил съм по българските планини за първи път през 1986 година. Знам колко е красива страната ви. Толкова по-доволен съм, че ще намеря в нея читатели за своята книга. Както ще видите, това е история, която можете да си представите навсякъде по света, съвсем спокойно – и у вас, в родното си място.

      Мисля, че вие, съвременните деца, сте изправени пред една огромна задача: спасението на унищоженото земно кълбо, което ние, възрастните, ще ви оставим в много, много лошо състояние. Започнете с опазването на природата навсякъде в обкръжаващата ви среда.

Мартин Вопенка ще посети София за срещи с читатели в първата седмица на октомври. Следете за подробности!

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s