Откъс от „Кралицата изгнаница“ на Синда Уилямс Чайма

Това лято най-накрая на родния книжен пазар се завръща епичната фентъзи сага за Седемте кралства на изключителната Синда Уилямс Чайма. „Кралицата изгнаница“, втора част от общо четири, е дългоочакваното продължение на „Краля демон“, в която вече разпознахте таланта на писателката.

Синда Уилямс Чайма

„Благородните цели невинаги се постигат с благородни дела.“

„Краля демон“ постави основите на мащабно разгръщаща се история – за приключения и предизвикателства, за магия и митология, за интрига и война, за приятелство и съревнование. Всички важни съставки в едно наистина добро фентъзи, а изпод перото на Чайма резултатът е магнетичен и пристрастяващ. Първата част ни накара да се почувстваме част от този свят и да заобичаме героите, които го населяват. Сега в „Кралицата изгнаница“ нетърпеливо откриваме накъде ще отведе съдбата бившият крадец Хан Алистър и вироглавата престолонаследничка Раиса ана‘Мариана – и двамата поемат в бягство от миналото и от опасностите, дебнещи в Превала, но не знаят, че пътищата им ще бъдат вечно преплетени.

Време е за четене!

Втора глава

На границата

В най-високата точка на прохода Морски борове Хан Алистър дръпна юздите на коня си. Погледна над най-южните назъбени части на Кралиците и към скритите равнини на Ардън отвъд тях. Бяха непознати планини, дом на отдавна мъртви кралици, чиито имена никога не беше чувал. Най-високите върхове пронизваха облаците и по студените им скали не растеше нищо. Склоновете в ниското блещукаха от трепетлики, обгърнати в есенна шума.

Докато се изкачваха, температурата спадна и Хан се облече по-топло. Сега високопланинската му вълнена шапка бе на­хлупена ниско под ушите и мразовитият въздух хапеше носа му.

Хейдън Жарава сръчка коня си да се изкатери до коня на Хан, откъдето и двамата обърнаха очи към панорамата.

Тръгнаха от лагера Морски борове преди два дни. Лагерът на клана беше разположен стратегически в северния край на прохода – голям път през южните Призрачни планини до град Делфи и равнините на Ардън отвъд. Той започваше като Пътя на кралиците в столицата Превалски брод и в най-високата част на прохода се стесняваше кажи-речи до по-широка пътека за диви животни.

Въпреки че беше сезонът на пътуванията, срещаха малцина пътници – не повече от неколцина бежанци от гражданската война в Ардън с изтерзани очи. Жарава посочи напред към южния склон:

– Лорд Демонаи разправя, че преди войната керваните са преминавали от сутрин до вечер. Превозвали стока от равнините. Най-вече храни… зърно, животни, плодове и зеленчуци. – Жарава и преди беше минавал през прохода Морски борове, на търговски експедиции заедно с Авърил Бързоноги, господар на търговията и патриарх в лагера Демонаи. – Сега войските изяждат всичко – продължи Жарава. – Освен това много от посевите са опожарени и разграбени, така че вече нищо не се произвежда.

Превала ще изкара поредната си гладна зима, помисли си Хан. Гражданската война в Ардън продължаваше, откакто Хан се помнеше. Баща му загина в нея на служба като наемник при някой от кървавите принцове Монтен… до един братя, до един предявяващи претенции за трона на Ардън.

След дългото изкачване от лагера Морски борове конят на Хан дишаше тежко и пръхтеше. На тази височина въздухът беше разреден. Хан прокара пръсти през рошавата, оплетена грива на кончето и го почеса зад ушите:

– Хайде, хайде, Парцаливко – промърмори на животното. – Почини си. – В отговор Парцаливко оголи зъби, а Хан се разсмя.

Хан се гордееше със сприхавото си конче – първото, което някога бе имал. Умело яздеше взети назаем коне. Като дете прекарваше всяко лято из високопланинските хижи – там го изпращаше майка му, убедена, че е прокълнат.

Сега всичко беше различно. Клановете му осигуриха безвъзмездно кон, облекло, екипировка, провизии за пътуването и освен това платиха обучението му в академията в Одънов брод. Не от благотворителни подбуди, а защото се надяваха застигнатият от демонско проклятие Алистър да се окаже силно оръжие срещу нарастващото могъщество на Магьосническия съвет.

Хан прие предложението им. Бяха го обвинили в убийство, остана сирак заради действията на враговете си, преследваха го и от Кралската гвардия, и могъщият висш магьосник Гаван Баяр – просто не му остана избор. Натискът на отминалите трагедии го тласкаше само напред – необходимостта да избяга от постоянното напомняне за изгубеното, в съчетание с копнежа да бъде някъде другаде, на място, различно от досегашното.

Това и къкрещата жажда за отмъщение.

Хан плъзна пръсти под ризата си и разсеяно докосна амулета с форма на змия, който пареше върху кожата на гърдите му. От него към вещерската дреболия протече могъщество и освободи магическото напрежение, трупало се в него през целия ден.

Постепенно придоби навика да изтощава силата, която иначе би излязла извън контрол. Изпитваше потребност непрекъснато да се убеждава, че амулетът все още е на мястото си. Откакто го открадна от Мика Баяр, Хан изпитваше странна привързаност към този амулет.

Някога украшението бе принадлежало на предшественика му Алгер Ватерлоу, известен на повечето хора като Краля демон. Междувременно амулетът Самотен ловец, изработен за него от матриарха на клана, Елена Демонаи, чезнеше, неизползван, в дисагите му.

Определено мразеше украшението на Ватерлоу. Плати за него с живота на майка си и на Мари. Някои твърдяха, че в амулета е заложена черна магия – бил преизпълнен единствено със зло. Но бе единственото, което можеше да покаже за почти седемнайсетте си години, с изключение на овъглената книжка с приказки на Мари и златния медальон на майка му. Само те останаха от сезона, преизпълнен с катастрофи.

Сега с приятеля му Жарава предстоеше да се доберат до Дома „Мистверк“, академията за чародеи в Одънов брод, където да преминат обучението за магьосници, платено от клановете.

– Добре ли си? – Жарава се наведе към него. По лицето му с меден цвят се четеше загриженост, а косата му се отмяташе по вятъра като мънистени змии. – Сякаш са ти направили проклятие.

– Добре съм – отвърна Хан. – Но предпочитам да се скрием от този вятър.

Дори и в хубави дни вятърът не спираше да вие през прохода. А сега, в края на лятото, носеше със себе си малко и от хапещия зимен студ.

– Границата едва ли е много далеч – вятърът отнасяше думите на Жарава още щом излезеха от устата му. – Прекосим ли, и вече сме наближили Делфи. Тази вечер има изгледи да спим под покрив.

Хан и Жарава пътуваха под предлог, че са търговци от клановете. Водеха със себе си кончета, натоварени със стока. Облеклото им на представители на клан представляваше известна защита, както и големите лъкове, окачени през раменете им. Повечето крадци не смееха да излизат срещу членове на Призрачните кланове, особено на тяхна територия. Преминеха ли в Ардън, пътуването щеше да стане по-рисковано.

Със спускането към границата сезонът сякаш се връщаше назад – от ранна зима отново към есен. Подминаха линията на първите дървета – най-напред одърпани иглолистни дръвчета, после трепетлики, които се сключваха около тях и им предлагаха известно облекчение от неспирните пориви на вятъра. Склонът вече не беше толкова стръмен, а оскъдната почва стана по-тлъста. Виждаха се пръснати обработваеми парчета земя, в чийто център се издигаха сгушени колиби, както и ливади, опръскани с жилави планински овце с дълги, извити рога.

Малко по-нататък най-после попаднаха на доказателства за гноящата рана на войната на юг. Наполовина скрити, из бурените от двете страни на пътя имаше захвърлени вещи – празни дисаги и части от униформи на избягали войници, домашни съкровища, превърнали се в прекалено голямо бреме по пътя нагоре.

Хан зърна хвърлена в канавката парцалена детска кукла, стъпкана в калта. Дръпна юздата на коня да завие с намерението да слезе и да я вземе, за да я почисти и даде на сестра си. После си спомни, че Мари е мъртва и вече не й трябват кукли.

Такава е скръбта. Постепенно избледнява до притъпена болка, докато нещо простичко от рода на картина, звук или мирис не го удареше като с чук.

Подминаха няколко опожарени ферми, чиито каменни комини се издигаха подобно на надгробни плочи над плячкосани гробове. А после видяха цяло опожарено село заедно със скелетоподобните останки на храм и градски съвет.

Хан погледна Жарава:

– Хора от равнините ли са го направили?

Жарава кимна:

– Или дезертирали наемници. На границата има крепост. Но не се справят особено добре с охраната на този път. Воините на Демонаи не успяват да бъдат навсякъде. Магьосническият съвет твърди, че магьосниците биха могли да се справят с негодяите, но нито им разрешавали, нито разполагали с необходимите инструменти, а това било по вина на клановете. – Завъртя очи. – Сякаш из тези диви места ще срещнеш магьосник, дори и някой да им позволяваше да се разхождат наоколо.

– Ей – подвикна Хан, – не говори така. Ние сме диви магьосници.

Двамата се разсмяха на двусмислената шега. Напоследък често се отнасяха с черен хумор към положението си. Не беше лесно да отвикнат да се подиграват с арогантността на магьосниците – с онзи вид шеги, които подвластните под­хвърлят по адрес на силните.

Достигнаха две пътеки, събиращи се от изток и от запад, а те на свой ред се вливаха в прохода. Движението тук се сгъстяваше и забавяше като пресечено мляко. Разминаваха се с пътници, тръгнали в обратна посока, към Морски борове и най-вероятно към Превалски брод. Гъмжеше от мъже, жени, деца, семейства и самотни пътешественици, групи, събрали се по силата на случайността или необходимостта от взаимна защита.

Натоварени с вързопи и торби, бежанците оставаха мълчаливи, с изпити погледи, дори и децата сред тях, сякаш влагаха всичките си сили да продължат да правят крачка след крачка. И възрастните, и младежите носеха тояги, пръчки и други импровизирани оръжия. Някои бяха ранени по главите, ръцете и краката, превързани с окървавени дрипи. Мнозина носеха леки дрехи на хора от равнините, а други ходеха боси.

Бяха планирали да излязат от Делфи още по изгрев. Щом им беше отнело толкова време, за да изминат такова раз­стояние, значи нямаше да прекосят прохода до спускането на нощта. А обратно до Морски борове имаше още два дни път.

– Ще измръзнат там горе – изкоментира Хан. – Камъните ще изранят краката им до кръв. Как ще се катерят малките? Какво изобщо си мислят, че правят?

Едно момченце, някъде около четиригодишно, плачеше по средата на пътеката, стиснало юмручета, нещастно изкривило уста.

– Мама! – викаше то на езика на равнинците. – Мама! Гладен съм! – Майка му не се виждаше никъде.

Жегнат от внезапна вина, Хан порови в торбата си за ябълка. Наведе се от седлото и я подаде на момчето.

– Ето – усмихна му се. – Опитай това.

Детето се препъна назад и вдигна ръце, за да се защити.

– Не! – извика изплашено. – Махни се! – Изтърси се по дупе, без да престава да крещи с пълен глас.

Момиче със слабо лице и неопределена възраст грабна ябълката от ръката на Хан и избяга бързо, сякаш по петите й имаше демони. Хан се взря безпомощно след нея.

– Откажи се, Самотен ловец – Жарава употреби родовото му име. – Вероятно са имали лоши преживявания с конници. Нали разбираш, не можеш да спасиш всички.

Не мога да спася когото и да е, помисли си Хан.

Минаха по един завой и под тях се откри гледка към граничните укрепления – порутена крепост и разнебитена каменна стена; железни клинове и бодлива тел запълваха дупките в очакване на по-добри времена за поправки. Стената се простираше през прохода и опираше върховете от двете страни, а в средата й свод на масивна пропускателна кула прехвърляше пътя. Къса опашка от каруци и пешеходци, поели на юг, се провираше едва-едва през портала, докато в същото време отправилите се на север преминаваха без за­труднения.

Около крепостта, подобно на гъби след летен дъжд, беше изникнало своеобразно селище – сбирщина от груби навеси, западнали колиби, палатки и каруци с брезентови платнища. Набързо скована ограда опасваше няколко куци коня и дръгливи крави.

Около портала, сякаш са богородички, беше пръсната шепа яркосини петна сини куртки. Кралската гвардия. Като леден пръст по гръбнака на Хан пропълзя лошо предчувствие.

Защо патрулират по границата?

– Разбирам да проверяват бежанците на влизане – намръщи се той. – Вероятно искат да наглеждат какви шпиони и ренегати минават. Но какво ги е грижа кой напуска кралството?

Жарава изгледа Хан от горе до долу и си прехапа долната устна:

– Ами очевидно търсят някого. – Замълча. – Възможно ли е Кралската гвардия да си създава всички тези грижи, за да залови теб?

Хан вдигна рамене. Искаше му се причината да е друга. Щом беше толкова опасен, не е ли за предпочитане да се озове извън кралството, вместо да остане в него?

– Струва ми се слабо вероятно Нейно всемогъщество кралицата да се вживява толкова заради няколко мъртви южняци – махна той. – Особено след като убийствата са престанали.

– Все пак ти наръга с нож висшия магьосник – напомни Жарава. – Сигурно е мъртъв.

Вярно. И това го имаше. Макар че Хан наистина не допускаше лорд Баяр да е мъртъв. От собствен опит знаеше, че злото продължава да живее, докато невинните не спират да умират. Все пак не беше изключено семейство Баяр и да е убедило кралицата в ползата от малко допълнително усилие да му сложат белезници.

Но пък семейство Баяр иска да си върне амулета, помисли си Хан. Ще рискуват ли Кралската гвардия да го залови? По време на изтезанията има всички изгледи историята на дрънкулката да излезе наяве.

И освен това от него не се ли очаква да е на страната на кралицата? Припомни си думите на Елена Сенестре в деня, когато му беше сервирала истината:

Като завършиш, ще се върнеш тук и ще използваш уменията си в полза на клановете и потомствените кралици.

Вероятно никой не го беше споменал на кралица Мариана. Положително биха опитали да не се шуми.

– Известно ни е, че не търсят теб – Хан отмести очи от Жарава. – Да се разделим, за по-сигурно. Ти върви напред. Аз ще те последвам. – Това би предотвратило геройствата от страна на Жарава, ако вземеха Хан в плен.

Жарава посрещна предложението му с презрително изсумтяване:

– Да, бе. Дори и със скрити коси няма начин да минеш за някой от клана, отвориш ли си веднъж устата. Остави на мен приказките. Оттук минават много търговци. Ще се справим. – Независимо от това Хан забеляза, че Жарава натегна тетивата на лъка си и премести камата на пояса си по-близо.

Хан приведе в готовност своите оръжия и прибра няколко непокорни кичура под шапката си. Трябваше да отдели време отново да си боядиса косата в тъмен цвят, та да не го разпознават толкова лесно. Досега оцеляването не му се струваше от най-важните неща. Плъзна ръка под ризата си и докосна амулета. За хиляден път си пожела да знае повече как се употребява. Малко чародейство определено щеше да им се отрази добре в напечена ситуация.

А може би не. По-добре беше никой да не научава, че Гривник Алистър, уличен крадец, обвинен в убийство, внезапно е станал магьосник.

Започнаха мъчително бавно да си проправят път към границата. Стражата, изглежда, си вършеше уставно работата.

Стигнаха до началото на опашката. Напред пристъпиха двама стражи и, улавяйки юздите на конете им, ги спряха. Страж със сержантска кърпа, на кон, дръпна животното си да застане пред тях. Изучи намръщено лицата им:

– Имена?

– Жарава и Самотен ловец – съобщи на общия език Жарава. – Търговци от клана в Морски борове. Пътуваме за Ардънскорт.

– Търговци? Или шпиони? – изплю стражът.

– Не сме шпиони – възрази Жарава. Конят му, стреснат от интонацията на стража, отметна глава и завъртя очи, но той го овладя. – Търговците не се месят в политиката. Не е добре за търговията.

– Всеки знае, че печелите от войната – изръмжа синята куртка, демонстрирайки обичайното отношение на Дола към клановете. – Какво пренасяте?

– Сапун, парфюми, кожи и лекарства – Жарава отпусна собственически ръка върху дисагите си.

Поне това беше истина. Планът беше да доставят стоката на купувач в Ардънскорт, за да си помогнат с плащането за обучението и квартирата.

– Дайдавида. – Стражът разкопча каишите на един от панерите на първия кон и зарови из стоката вътре. Разнесе се аромат на сандалово дърво и бор. – А оръжие и амулети? – попита той. – Някакви магически предмети?

Едната вежда на Жарава се повдигна:

– В Ардън няма пазар за магическа стока. Църквата на Малтус го забранява. И не се занимаваме с продажба на оръжия. Твърде рисковано е.

Сержантът се вторачи в лицата им, а челото му се на­бръчка объркано. Хан не отделяше очи от земята.

– Не знам – каза стражът. – И двамата сте синеоки. Не ми приличате много на хора от клановете.

– Със смесена кръв сме – обясни Жарава. – Кланът ни е осиновил като новородени.

– По-скоро ви е откраднал – поправи го сержантът. – Също като принцесата наследница. Дано Създателката се смили над нея.

– Какво се е случило с принцесата наследница? – попита Жарава. – Не сме чули.

– Изчезнала е – откликна веднага сержантът. Изглежда, беше един от онези, дето много обичат да разпространяват лоши новини. – Била избягала, разправят. Аз ли? Аз казвам, че няма начин да си е тръгнала сама.

Значи това било, помисли си Хан, ободрен съвсем мъничко. Допълнителните мерки за сигурност на границата нямаха нищо общо с тях.

Синята куртка не беше приключил. Огледа се, сякаш за да се увери дали разполага с необходимите подкрепления, и продължи:

– Някои твърдят, че са я откраднали вашите хора, гъбоядците.

– Пълна безсмислица – каза Жарава. – Принцеса Раиса има кланова кръв по бащина линия, а и е живяла три години в лагера Демонаи.

Синята куртка изсумтя:

– Е, изчезнала е от столицата, това поне е сигурно. Може да се появи по тези места; така че проверяваме всеки преминаващ. Кралицата предлага голяма награда на онзи, който я открие.

– Как изглежда? – попита Жарава, сякаш вече надушваше голямата награда.

– И тя е със смесена кръв – отговори синята куртка, – но била хубавка, чувам. Нисичка, с дълга тъмна коса и зелени очи.

Хан внезапно бе осенен от спомена за зеленооката Ребека Морли: тя просто влезе в караулното на Южен мост и измъкна от ръцете на Мак Гилън трима членове на уличната банда на Вехтошарите. Описанието отговаряше на Ребека. И на хиляди други девойчета.

Откакто животът му се разкапа, Хан не беше мислил за Ребека. Много.

Най-после сержантът реши, че ги е държал достатъчно дълго:

– Добре тогава, продължавайте. Най-добре внимавайте южно от Делфи. Там, долу, сраженията са свирепи.

– Благодарим ви, сержант – сбогува се Жарава. В същия момент в разговора се намеси нов глас, остър и студен като нож:

– Какво става тук, сержант? Защо е това забавяне?

Хан вдигна поглед и видя момиче приблизително на неговата възраст. Безцеремонно яздеше коня си през тълпата от пътници около портата, сякаш изобщо не я беше грижа дали ще стъпче един или двама.

Нямаше как да не се вторачи. През живота си не бе виждал девойче да прилича на нея. Гъстата й платиненоруса коса, сплетена в една плитка, подчертана от червена нишка по цялата дължина, стигаше до кръста й. Веждите и миглите напомняха цвета на пух от топола, а очите й – бледо, порцеланово сини – умито от дъжда небе. Обграждаше я светъл ореол – свидетелство за ненасочена сила.

Яздеше сив жребец от равнините, макар да си личеше, че е от знатно потекло, седеше изправено в седлото, сякаш за да удължи и без друго значителната си височина. Ъгловатите черти на лицето й му се струваха познати. Не беше красиво лице, но трудно се забравяше. Особено когато е смръщено. Както в този момент.

Кожа обточваше късото й сако и пола-панталон за езда от скъп плат. Магьосническият шал през раменете й носеше грабливата емблема на сокол – сокол с пойна птичка в ноктите – а на шията й, на тежка златна верига, висеше бляскав амулет.

Хан потръпна, тялото му беше реагирало, преди умът му бавно да се задейства. Прегърбеният сокол. Но тази емблема принадлежеше на…

– Аз… съжалявам, лейди Баяр – заекна сержантът. Капчици пот оросиха челото му въпреки хладния въздух. – Тъкмо разпитвах тези търговци. За да сме напълно сигурни, милейди.

Баяр. Ето на кого му напомняше момичето – на Мика Баяр. Беше виждал сина на висшия магьосник само веднъж, в деня, когато Хан взе амулета, който щеше да промени живота му завинаги. Каква беше тя на Мика? Изглеждаше на същата възраст като него. Сестра? Братовчедка?

– Улови амулета си – промърмори Жарава на Хан и той  плъзна ръка под палтото си от еленска кожа. – Ще привлече силата и няма да забележат аурата ти.

Хан кимна и стисна змиевидното украшение под палтото си.

– Търсим момиче, идиот такъв – тросна се лейди Баяр, а бледите й очи шареха по Хан и Жарава. – Тъмно, по-скоро ниско като джудже момиче. Защо си губиш времето с тези двама гъбоядци? – употреби тя долското име за хората от клановете.

Двамата стражи, хванали конете на Хан и Жарава, се оттеглиха припряно.

– Фиона. Внимавай какво говориш. – Още един магьосник тъкмо подръпваше коня си да спре зад лейди Баяр. Беше почти младеж със сламеножълта коса и тяло, отдавна започнало да се налива от угаждане. Емблемата по краищата на шала му изобразяваше магарешки бодил.

– Какво? – вторачи се гневно в него Фиона, а той се при­сви като кученце под погледа й.

Или е влюбен в нея, или го плаши до смърт, помисли си Хан. Или и двете.

– Фиона, моля те. – Младият магьосник се покашля. – Не бих описал принцеса Раиса като джудже. Всъщност принцесата е доста…

– Ако не е джудже, е какво? – прекъсна го Фиона. – Набита? Със забавено развитие? Недорасла?

– Ами… аз…

– И е тъмна, нали? По-скоро всъщност смугла заради смесената й кръв. Признай го, Уил, такава е. – Фиона очевидно не понасяше да я поправят.

Хан едва успя да овладее изненадата си. И той не беше почитател на кралицата и кръвната й линия, но не очакваше да чуе такива думи от устата на член от семейство Баяр.

Фиона забели очи:

– Не разбирам какво намира брат ми в нея. Ти поне няма как да не си с по-точно око за жените. – Тя се усмихна на Уил, влагайки цялото си очарование, и Хан ясно видя защо младият магьосник е запленен от нея.

Уил придоби наситенорозов цвят:

– Просто смятам, че е редно да покажем малко уважение – наведе се той по-близо, за да не ги чува сержантът. – Все пак е наследницата на трона на Сивия вълк.

Жарава подкара бавно коня си напред с надеждата да ги подмине, преди размахвачите на вещерски дрънкулки да приключат с приказките. Хан стисна колене около Парцаливко и го последва. Все така държеше главата си наведена, а лицето – обърнато настрани. Бяха оставили магьосниците зад гърба си и навлизаха през портала, почти на свобода, когато…

– Вие там! Стойте.

Беше Фиона Баяр. Хан изруга тихо, надяна си уличното изражение, обърна се в седлото и установи, че Фиона се взира право в него.

– Погледни ме, момче! – заповяда тя.

Хан вдигна поглед директно към бледата синева на ней­ните очи. Амулетът пареше между пръстите му, а някакъв дяволски дух го накара да вирне брадичка и да произнесе:

– Не съм момче, лейди Баяр. Вече не.

Фиона, замръзнала в седлото, се бе втренчила в него и стискаше юздите с една ръка. Дългата й шия подскочи, когато преглътна:

– Не – прокара тя език по устните си. – Не си момче. И не говориш като гъбоядец.

Уил се пресегна и я докосна по рамото, сякаш искаше да привлече вниманието й отново към себе си:

– Познаваш ли този… търговец, Фиона? – попита той с доза презрение в гласа.

Тя обаче продължаваше да се взира в Хан.

– Облечен си като търговец – прошепна почти на себе си. – Носиш дрехи на гъбоядец и все пак имаш ореол. – Тя сведе очи към сияещите си ръце и отново го погледна. – Кръв и кости, имаш аура.

Хан сведе бързо очи към тялото си и видя, за свой ужас, че магията, която гори в него, е непоносимо очевидна дори и на следобедната светлина. Беше по-ярък от обикновено. Могъществото сияеше под кожата му като слънчева светлина по водна повърхност.

Но нали от амулета се очакваше да попива магията? Вероятно в напрегнати моменти отделяше повече, отколкото украшението е в състояние да поеме?

– Нищо сериозно – обади се бързо Жарава. – Дължи се на работа с магически предмети по пазарищата на клановете. Често се случва да се прилепи на човек. Не се задържа дълго.

Хан мигна към приятеля си. Беше впечатлен. Жарава бе развил умението „да развлича закона“, както биха се изразили във Вехтошарника.

Жарава улови оглавника на Парцаливко и дръпна коня на­пред:

– А сега, въпреки че много ни се иска да останем и да отговаряме на въпроси на вещерняци, трябва да продължаваме по пътя си, защото има опасност да замръкнем из горите.

Фиона не обърна никакво внимание на Жарава. Продължаваше да се взира в Хан с присвити очи и леко наклонена настрани глава. Пое си рязко въздух и зае още по-изправена стойка в седлото:

– Свали си шапката – заповяда му.

– Отговаряме само пред кралицата, вещернячке. Не пред теб – каза Жарава. – Хайде, Самотен ловец.

Хан нито отделяше очи от Фиона, нито сваляше ръка от амулета си. Кожата го смъдеше, докато магията и упорството трептяха в него като бренди. Преднамерено бавно той хвана шапката си, свали я рязко и разтърси коси. Ветровете, които виеха през прохода Морски борове, я разрошиха и отметнаха перчема му от челото.

– Предай следното на лорд Баяр – каза той. – Не заставайте на пътя ми или ти и цялото ти семейството ще си изпатите.

Фиона го гледаше втренчено, за момент като че изгубила способността да говори. Най-сетне тя изграчи:

– Алистър. Ти си Гривник Алистър. Но… ти си магьосник. Това е невъзможно.

– Изненада – каза Хан.

Изправи се на стремената, улови амулета с една ръка и протегна другата. Пръстите му се изкривиха, образуваха магически знак, сякаш придобили собствена воля, а от устата му неканени се изсипаха заклинания.

Пътят се изду и натроши, докато от пръстта изригваше жив плет от тръни, оформяйки стена между Хан и Жарава от една страна и останалите магьосници. Само за секунди плетът достигна гърдите на конете.

Хан стреснато откъсна ръка от амулета и избърса длан в панталоните си, все едно се опитваше да я почисти от остатъчната магия. Виеше му се свят, но постепенно зрението му се проясни. Погледна към Жарава, който го на­блюдаваше слисан така, сякаш не вярваше нито на очите, нито на ушите си.

Най-после езикът на Фиона се развърза. Тя изкрещя:

– Това е той! Това е Гривник Алистър! Той се опита да убие висшия магьосник! Арестувайте го!

Никой не помръдна. Стената от тръни продължаваше да расте и да протяга бодливи клони към небето. Смаяни, гвардейците не сваляха очи от внезапно преобразилия се в убиец търговец, издигащ жив плет от нищото.

Жарава замахна с ръка и запрати в широка дъга пламъци във всички посоки. Живият плет запуши, после пламна. Парцаливко се изправи на задните си крака в опит да хвърли Хан от гърба си. Стражите се проснаха на земята и скриха глави със страхливи викове.

Хан заби пети в хълбоците на Парцаливко и стреснатото конче препусна през портала, следван на съвсем късо разстояние от Жарава, притиснат плътно към гърба на своя кон. Пред тях пътниците се блъскаха настрани, за да им отворят място, отскачаха в страничните канавки. Зад тях Хан чуваше викове, заповеди и сигнални тръби.

Разнесоха се звуци от арбалети; стражите бяха стреляли на сляпо от охранителната кула. Хан прилепи глава към шията на Парцаливко, за да се превърне в по-малка мишена.

Фиоана изкрещя отново:

– Заловете го жив, идиоти такива! Баща ми го иска жив!

Арбалетите престанаха да стрелят. За момента си беше същинска благословия, защото пътят между границата и Делфи беше широк и със слаб наклон. Щом веднъж преследвачите преодолееха или успееха да заобиколят живия плет на Хан, той и Жарава щяха да се превърнат в отлични мишени.

Хан погледна назад навреме, за да види как Фиона пробива нащърбена дупка в горящото бодливо препятствие. Двамата магьосници изригнаха през нея, следвани от трима не особено ентусиазирани стражи на коне. На гвардейците из­глежда им липсваше каквото и да е желание да се изправят срещу някой, способен да изстрелва пламъци и да повелява на бодливи тръни да израстват направо от въздуха.

– Идват – извика Хан и смушка още по-настоятелно Парцаливко.

– Навярно смятат да ти се изпречат на пътя – извика в отговор Жарава.

Хан си знаеше, че Жарава хубаво ще си поговори с него по-късно. Ако имаше по-късно.

Магьосниците вече ги застигаха. Разстоянието помежду им бързо се топеше. Рано или късно щяха да ги спипат – помагаха им и широкият път пред тях, и конете им на равнинци, които им даваха преимущество в надбягването. Нямаше начин двамата с Жарава да надвият тези далеч по-добре обучени магьосници. Без да се брои триплетът от гвардейци.

Какво ти стана изведнъж, Алистър? – запита се Хан. Каквито и недостатъци да имаше, глупостта не бе един от тях. Дори и обзет от изкушението да се изправи срещу Фиона Баяр, никога не би въвлякъл Жарава в схватка, продиктувана от чиста злоба, която почти сигурно биха изгубили.

Припомни си какво чувство изпита, когато магията протече през него като силна алкохолна напитка. И също като силна алкохолна напитка отне способността му за правилна преценка. По-вероятно, защото не знаеше какво прави. Стисна по-здраво юздите и устоя на изкушението отново да докосне амулета.

– Трябва да се махнем от този път – извика, като плюеше прах. – Има ли къде да завием?

– Откъде да знам? – извика в отговор Жарава и присви очи срещу залязващото слънце. – Отдавна не съм минавал оттук. – След около километър тежко препускане Жарава се провикна: – Сетих се, малко по-нататък наистина има място, където ще ги изгубим.

Пътят към Делфи следваше бистър поток, пълен с планинска пъстърва и прорязваше долината през спускащите се на юг Призрачни планини. Жарава погледна наляво – явно търсеше нещо. Хан препускаше до него и полагаше усилие да поддържа главоломната им скорост.

– На това място потокът Канва завива на запад, а пътят продължава на юг – посочи Жарава. – Ако тръгнем по­край потока, вероятно ще успеем да им се измъкнем. Каньонът е тесен, скалист и стръмен. По-удобен е за планински кончета, отколкото за коне на равнинци. Оглеждай се за скала с формата на спяща мечка.

Нямаше по-подходящ момент да стигнат до завоя. Хан дочу нарастващия шум от приближаването на преследвачите им и обърна глава: двамата магьосници вече се намираха само на две-три конски дължини зад тях. Фиона забеляза, че Хан я гледа, изправи се в стремената и пусна юздите. Потърси с ръка нещо на шията си и протегна другата.

Пламъкът се изстреля остро към Жарава. Ако Фиона яздеше седнала, изстрелът щеше да уцели право в целта. Сега само опърли рамото на Жарава. Кончето му изцвили и зави остро наляво, блъсна се в Парцаливко и едва не ги изхвърли от пътя.

Хан с мъка овладя своя кон, докато Жарава извиваше главата на Пакостливко обратно напред.

Посланието беше ясно: Фиона Баяр иска Хан жив, но Жарава може да бъде пожертван.

Хан измъкна оръжие в очакване преследвачите им вече да са се озовали в непосредствена близост. Погледна назад и с изненада установи, че Фиона и Уил са изостанали и в този момент се опитват да обуздаят конете. Животните играеха и се вдигаха на задни крака. Гвардейците, скупчили се зад тях, се стараеха да не се сблъскат с двамата магьосници. Изглежда, животните не бяха обучени да ги яздят благородници, които запращат пламъци срещу враговете си.

– Ето я! – Жарава посочи напред мястото, където масивна гранитна канара се врязваше в пътя и го притискаше отляво. Наистина приличаше на спяща мечка, отпуснала глава на огромните си предни лапи.

Сякаш разпознал в нея убежище, Пакостливко се хвърли още по-бързо напред, а Хан и Парцаливко го последваха плътно.

Гвардейците и заклинателите явно се бяха справили някак с временната неразбория, защото Хан отново чу как зад тях се разнася тропот от копита.

Хан и Жарава завиха покрай издадената канара и временно се скриха от очите на преследвачите си. Непосредствено от другата страна започваше главозамайваща каскада от стръмни скални тераси. Потокът Канва се изливаше в поредица от водопади между отвесни каменни стени и изчезваше от поглед. Ревът на изсипващата се вода отекваше из целия каньон.

– Да не би да казваш, че трябва да слезем там, долу? – Хан се оглеждаше за други възможности. Парцаливко беше първият му кон и не му се искаше да осакати животното още през първата седмица, без да пренебрегва опасната перспектива двамата с Жарава да полетят презглава в бездната.

Жарава подкара нетърпеливо Пакостливко по първия осят с камъни склон.

– И друг път съм минавал оттук – каза той. – Предпочитам да рискувам с потока Канва, отколкото с лейди Баяр.

– Добре – съгласи се Хан. – Води ти, защото се движиш по-бързо. – Хан се надяваше Фиона да се поколебае да ги обсипе с огън в гърба, ако той е в тила.

Хубавото беше, че никой не би тръгнал оттук при наличие на друга възможност. Особено на коне за равнинци.

Жарава и Пакостливко изчезнаха зад завой в каньона надолу. Движеха се безразсъдно бързо. Жарава яздеше това конче от две години. Хан отпусна юздите на Парцаливко и го остави да последва Пакостливко по собствена воля, но се бореше с изкушението да го подкара по-бързо. Все пак се надяваше да се скрият от поглед, преди магьосниците да заобиколят Канарата Спяща мечка и да започнат да ги обсипват с пламъци от високото.

Парцаливко подбираше пътя си уверено през стръмния каньон, като запращаше дребни отронени камъни към бездната в ниското. Кончето се притискаше толкова близо до скалната стена, че в един момент кракът на Хан се отърка о нея, панталонът му се раздра и кожата му се ожули до кръв.

Достигнаха равнището на потока, кончето преодоля поредица от водопади и буйно прегази плитчините подир Жарава, нетърпеливо да изпревари съперника си.

Хан обърна очи нагоре по склона. Далеч във високото забеляза двама ездачи. Магьосническите им ореоли ги обграждаха на фона на по-яркото небе. Спореха; шумните им гласове отекваха като във фуния надолу в каньона.

Хан предположи, че Фиона настоява да последват Хан и Жарава в каньона, а Уил оспорва решението й.

Успех, Уил, помисли си Хан и смушка Парцаливко напред.

Спуснаха се през още няколко стръмни дерета. Скачаха по толкова тесни скални стъпала, че Хан сякаш летеше във въздуха. Не поглеждай надолу, повтаряше си, без да откъсва очи от пътеката пред себе си. Напредваха мъчително бавно в сравнение със скоростта, с която биха се придвижвали по главния път.

Хан често хвърляше поглед и през рамо, но нито чуваше, нито забелязваше преследвачи. След няколко часа спряха на открито тревисто място, за да напоят изтощените коне. Слънцето беше изчезнало зад върховете, а мракът под дърветата се сгъстяваше. Отново бе захладняло, макар да се намираха в ниското. На Хан никак не му се искаше да мисли как ще се придвижват в тъмното по тази пътека.

Нямаше значение. Бяха пресекли границата и поне засега най-малкото изглеждаше, че са се измъкнали от преследвачите си.

Хан се просна по корем и събра шепи, за да поднесе вода от потока към устата си. Водата беше бистра и зашеметяващо студена.

– Какво те прихвана там горе? – попита настоятелно Жарава. Междувременно приклекна до него и потопи манерката си във водата, за да я напълни. – Почти се бяхме измъкнали, а ти провали всичко. Не ти ли стигаше вълнението, че се промъкваме незабелязано през границата?

Хан избърса уста с ръкав и също приклекна.

– Не знам защо го направих. Не мога да го обясня.

– И толкова ли не успя да си останеш с шапка. – Жарава запуши манерката и наплиска лице, за да отмие мръсотията от пътя.

– Сякаш от амулета протече обратна вълна – каза Хан. – Не съм сигурен дали има нещо в магията, която влагам в него, или просто не знам какво правя.

Прокълнат от демоните, казваше майка му. Нищо чудно и да беше вярно.

Обикновено Жарава беше добронамерен, но този път не беше приключил с него. Всъщност тъкмо започваше:

– Защо не си държа устата затворена? Отсега нататък ще те наричам Бляскав перчем. Или Много говори.

– Съжалявам – произнесе Хан.

Не намери какво повече да каже. Не обвиняваше Жарава, задето се гневи. Постъпи необмислено и глупаво. Жарава никога не бе виждал тази негова страна. Сякаш отново се беше върнал към самоубийствените си дни като уличен главатар на Вехтошарите.

– Откъде си се научил да правиш заклинания? – не спираше Жарава. – Нали уж не знаеш нищо за магията. Преди две седмици дори не подозираше, че си магьосник. Ето ме и мен, опитвам се да ти предам малкото, което знам, а ти изведнъж сътворяваш цял бодлив плет. Не е ли по-добре ти да ме обучаваш.

– Нямам представа как го направих – призна Хан. – Просто се случи.

Жарава вероятно подозираше, че крие нещо от него, че не желае да сподели познанията си. Когато Жарава не отговори, Хан добави:

– Аз пък не знаех, че ти умееш да запращаш пламъци.

– Не умея – отвърна Жарава. Гласът му беше натежал от подозренията за предателство. – Просто изскачат от мен, когато съм изплашен до смърт. – Изправи се, поотупа прахта от панталоните си за езда и отиде да нагледа конете.

Хан извади амулета от пазвата си и го завъртя в ръце. Огледа орнаментите по него. Трябваше да се научи да контролира това чудо. Иначе нищо не гарантираше, че случилото се няма да се повтори.

Семейство Баяр вече знаеше, че е магьосник и е тръгнал на юг. Поне не им бе известно какво е намислил и къде е крайната му цел. На Хан донякъде му допадаше идеята семейство Баяр да си задава тревожно въпроси къде ли ще се появи той в следващия момент и какво ли ще направи тогава.