Откъс от „Една гимназистка разказва“ на Нада Михелчич

„Една гимназистка разказва“ от Нада Михелчич – тя разказва, а ние четем и се смеем, макар че преживяванията ѝ невинаги са особено весели, а животът ѝ е поднесъл наистина огромни несправедливости. Но тя е умна, самоиронична и неочаквано проницателна. Михелчич се е справила впечатляващо добре в „говоренето“ от името на 15-годишно момиче и съвсем неусетно забравяш, че четеш фикция. Между другото, книгата е включена в програмата по литература на осмокласниците в Хърватия, което пък ни накара да се замислим какво четат техните набори у нас…

2

И все пак съм заспала, защото когато отворих очи, дневната светлина беше вече проникнала в стаята. Наистина в минимални количества, понеже вече три дни този упорит есенен дъжд не спираше. Част от стената над прозореца бе загрозена от ужасно петно влага, която си пробиваше път все по-нагоре и бележейки успех след успех, напредваше към лампата на тавана. Ще ми трябват милиони, за да се по­прави всичко това…

Телефонът и звънецът на външната врата иззвъняха едновременно. Станах, питах се кой ли е в това кучешко време. Във филмите самотна красавица отваря вратата, без да подозира, че ще се озове лице в лице със закоравял злодей, който придържа смъртно ранения си ортак.

Клатейки се, стигнах до телефона в другата стая и с едно чакай малко, уредих нещата. Външният звънец не спираше да беснее. Бързах да закопчея единственото копче на пижамата на Лука, с която бях заспала, и за една бройка да си счупя главата, докато слизах по идиотските стълби. И те трябва да се поправят!

Не бяха злодеи. Отворих вратата, лъхна ме студен, влажен въздух и сладникавият парфюм на госпожа Буцек, жената на месаря. Буцекови живеят на отсрещната страна на улицата и госпожата прекарва дните си, висяща като държавното знаме на прозореца над месарницата. Понякога с часове се взира насам, помагайки на късогледите си очи с малък театрален бинокъл.

Стоеше пред вратата, защитена от небесния водопад с дъждобран. Чадър, естествено, не носеше, защото с двете си ръце, като с яко въже, беше пристегнала нещо, което съдейки по всичко бе клетият, пленен Конрад.

– Вземете си проклетото псе! Ако моят мъж още веднъж го хване да краде наденици, ще заколи и него и ва…

– Добро да ви е утрото, госпожо Буцек! – казах и освободих Конрад, който хукна презглава вътре.

– На мен по пладне не ми е притрябвало ничие добро утро! А вие вържете своето така наречено куче и го нахранете…

– Да, да, да – измърморих и безцеремонно блъснах вратата под носа й.

Мръсно като прасе, цялото вир-вода, кучето галопираше из коридора и се отъркваше в стената, опитвайки да се изсуши. Щом чу, че блъснах вратата, хукна към мен и като смахнат почна да удря с глава коленете ми. Не очаквах това и паднах на пода, който бе изрисувал с калта по лапите си.

Едва сега видях какво иска да ми покаже. Онези гадни касапи бяха вързали муцуната му с канап. И то с онзи тънкия, с който връзват идиотските си салами. Беше се врязал в муцунката му.

– Мирен!

Вкамени се за миг и ми позволи да видя какво точно е станало. Така жестоко бяха стегнали канапа, че и дума не можеше да става за ножици, нито дори за нож. Взех ножчето за хартия и реших да опитам да прережа канапа горе, при самия връх на носа, където бе най-малко стегнат.

Без нареждане от моя страна, кучето стоеше съвършено мирно и разтворило широко очи, следеше как полека, с върха на ножчето, режа канапа. Той най-сетне падна, оставил след себе си гадна, дълбока следа, наподобяваща бразда. В миг кучето полетя към кухнята и веднага се чу как бута празната купичка за вода по каменния под, и аз хукнах като сервитьорка, за да обслужа Негово Величество. Лочеше водата, сякаш няма намерение да спира, после се запъти към мен и уж от обич и благодарност, се позабърса в пижамата ми.

– Да не си посмял да ме докоснеш с тези наакани лапи, защото ще повикам събирачите да те приберат! – заплаших го аз и си спомних за вдигнатата телефонна слушалка. Връзката беше прекъсната. Сложих вода за чай, а кучето се настани пред хладилника, хвърляйки ту към мен, ту към хладилника красноречивия невиждашличеумирамотглад поглед.

– Трябва да отида да купя нещо за ядене – обясних и му подадох чинията с шунката, която си бях оставила за закуска.

Съдържанието на чинията изчезна в мига, в който я спуснах на пода. Побутна я още малко, облизвайки невидимите следи от шунката. Явно муцуната не го болеше толкова, че да не може да яде. Не беше от кучетата, които могат да бъдат толкова болни или разстроени, че да изгубят апетит. Най-напред се на­­яде, после отиде да прилегне там, където най-много пречи, и двете минути, колкото му трябваше да за­спи, посвети на размисли за актуалните трудности.

Сочех с пръст калните следи от лапите му по пода.

– Ти си не само харчлък, ти си най-обикновено прасе. От теб куче за изложби няма да излезе.

С интерес следеше калните дири, които му посочвах, сякаш ги вижда за първи път и хабер си няма за какво му бърборя. Козината му беше покрита с въглищен прах, стърготини и какво ли още не, а калта задържаше целия този боклук.

– Трябва да те изкъпя!

Думата изкъпя превръщаше в миг учтивото ми куче в подивял койот. Настъпваше безумно тичане из цялата къща. Накрая, вече заловен и напъхан във ваната, той скърцаше със зъби и се опитваше със сетни сили да захапе смъртоносно ръчния душ.

Днес обаче нищо такова не се случи. За моя най-голяма изненада той ме последва в банята и спокойно ми позволи да го настаня във ваната. Трябва да припомня, че мократа кучешка козина не притежава миризма, каквато покойният Кристиан Диор би желал да затвори във флакон. Смърдеше, сякаш петдесет пияни плъха са повърнали върху мъртъв пор. Игнорираше ме систематично, докато го къпех, и зорко следеше потока мътна вода, който се сливаше по дъното към канала на ваната. И спокойно чакаше всичко да изтече. Може да се каже – съдействаше!

Омотах го с пешкир, настаних го на дивана, седнах на масата и отпивайки от чая, наблюдавах кучето си. Беше цъфнало в двора ни преди малко повече от година, заради летните жеги вратите бяха отворени, то влезе спокойно и разгледа къщата. Очевидно му хареса. На мен не ми пречеше.

Беше малко след погребението на мама и татко. Уф, какви ужасни дни бяха. Спомням си, че Лука бе на плаване. Дойде си вечерта преди погребението, щеше да остане само два дни. Седна и веднага ми разясни и моето положение, и евентуалните решения.

Не, не исках да напуска кораба заради мен, за да дойде да живее тук. Не исках да отида и при нашето семейство в Макарска, защото трябваше да сменям училището и… изобщо всичко. Това и не беше някакво решение, защото след матурата трябваше да чакам година и половина, докато стана пълнолетна. Какво ще правя през цялото това време в Макарска? А и какво ще стане с нашата къща? Не, не исках да отида и във Франкфурт, при дядо и сестрата на мама. Какво ще правя във Франкфурт? То е също толкова тъпо, колкото и да отида в Макарска. И е далече. Плюс това – немският. Хабер си нямам от немски, уча английски, това поне би могъл да знае!

– Какво искаш тогава?

– Искам да си остана тук! Виновна ли съм, че те са мъртви, а ти си някъде насред океана? Искам да остана тук! Всички изчезнахте нанякъде – започнах да крещя като луда, – оставихте ме и сега и аз трябва да ходя някъде. Искам да си остана тук!

Лука запали цигара, гледаше някъде през мен. Когато най-сетне проговори, каза, че имам право. Много добре знаел, че онова прескачане на класовете ме е откъснало от връстниците ми, знаел също колко мъка ми е струвало да се приспособя към класа, в който съм сега. Много добре разбирал, че в този момент нашата къща е единствената здрава точка в живота ми, на която да се опра. После замълча.

– Мислиш ли, че можеш да живееш сама? Не те ли е страх?

– Да ме е страх?! От какво? Страх ме е само да отида някъде!

Попита ме мога ли да се грижа за себе си. Мога! Ще му изброя какво знам да сготвя. Изброих. А какво не мога? Поколебах се малко и казах – не мога да гладя.

– Добре – отвърна. – Да видим как можем да планираме живота ти тук. Господи – добави тихо, – мама би ме убила, ако можеше да знае, че те оставям сама. Та ти още нямаш петнайсет години! Наистина съм луд.

– Не, не си луд. Моля ти се, остави ме тук. Тук ще завърша училище, ще следвам и всичко, всичко… И ще бъда много добра. Ето, кажи какво трябва да правя и ще те послушам, честна дума. Трябва да решим какво ще кажем в училище и кой ще ходи на родителските срещи…

– Добре, не бързай, остави ме да поразпитам малко.

Излезе от кухнята, отиде в дневната и почти половин час телефонира на разни хора. Резултатите от разговорите пристигаха един след друг. Госпожата от номер 9, онази с четирите деца, щяла да идва всеки четвъртък да подрежда къщата и да глади. Ето, тук пишело колко трябва да й плащам, парите били там. Ако някой кретен започнел да ме тероризира, трябвало само да се обадя на Дамир на този номер и кретенът щял да съжали, че изобщо се е родил…

После звънна Елена. Беше я повикал да дойде веднага, за да се запознаем. Отредил й бе ролята на мамина приятелка, която уж щяла да живее тук и да се грижи за мен. Трябвало да съобщя това на всички роднини, когато решат да идват. Трябвало да кажа същото и в училище.

Понятие си нямам откъде познаваше тази Елена, но тя веднага ми хареса. След като Лука й разказа какво се е случило с родителите ни и защо ми е нужна, тя, слава Богу, не започна лицемерно да повтаря, че много й е жал. И защо ще й бъде жал, като никога не ги е виждала.

– Ама че тъпотия! -изтръгна се от устата й и веднага попита с какво може да ни помогне.

Трябва да се появи утре на погребението и да поразговаря малко с класния и с роднините. Да ги убеди, че ще живее у нас и ще се грижи за мен.

Да им каже, че ни познава цял живот и това е всичко. Много пъти е обещавала на мама, че ще се грижи за децата й, ако нещо се случи. Това трябва да каже, нека импровизира.

– ОК – отвърна тя. – Не е трудно. И без това щях да бъда в театъра, ако навремето не ме бяха приели в художествената академия. Нужно ли ви е още нещо? Знам, че в такива случаи се предлага парична помощ, но аз я нямам. Може и да намеря нещо, но ми трябва известно време…

– Не, не, пари не са ни нужни – каза Лука, – Знам, че художниците не живеят леко. Аз ще ти платя, само те моля, обещай, че ще ходиш на родителските срещи на малката. Те са 7-8 пъти годишно. Само това ни е нужно, за да могат учителите да видят, че някой се грижи за нея.

– Дума да не става за пари! – отхвърли тя. – Бог ще ме накаже, ако взема пари при такова положение.

Не прие нищо и Лука прибра предложените пари. Тя ми написа адреса и телефона си, но каза, че е по-добре да я търся на втория номер, в ателието, защото била постоянно там. Попита може ли да си послужи с телефона.

Докато Елена разговаряше, Лука закри с тяло масичката, отвори чантата й и бързо пъхна парите вътре. Стана ми приятно.

Завърши разговора и каза, че трябва да тръгва, отивала да вземе черна рокля за погребението от приятелката, на която бе телефонирала.

– А ти, дете, не се мъчи да бъдеш толкова нормална. Послушай съвета на човек, който вече е минал през всички тези неволи, макар и не в същата последователност. Седни в някой ъгъл и добре се наплачи. То помага.

Когато си тръгна, Лука ме засипа с милион съвети, купчина пари и също толкова наставления как да ги харча, докато не получа татковата пенсия. Каза, че на кораба имали телефон и можело да му се обаждам, когато поискам.

– Ето, тук са записани номерата и всичко, което трябва да кажеш на английски, и те ще ме потърсят. Ще закача това на стената в моята стая и ще пре­хвърля телефона от стаята на мама и татко там.

Доста се забави и тръгнах да видя какво прави. Беше в тяхната стая. Потънал в сълзи. Седеше от мамината страна на леглото, стиснал пеньоара й в ръцете си.

– Така хубаво мирише на мама – хълцаше той.

Плакахме, оставихме се нейната миризма да ни върне в изгубения лунапарк на детството. От маминото нощно шкафче ни гледаше снимката на дълго­крако хлапе, което гордо държи боядисана в бяло лодка.

Не си спомням много добре погребението. Някои хора ме прегръщаха. Не познавах много от тях. Тогава за пръв път видях Лука в костюм. Беше висок и спокоен, горд като скала. Гледах само него. По-късно, у дома, всички роднини утешаваха само Елена. Говореха на Лука, че в цялата тази трагедия Елена е дар от Бога и сега повече няма да се тревожат за мен. После всички си тръгнаха.

Лука замина след един ден. Преди това обиколихме магазините. Купи ми купчини бельо, дрехи, храна. Оставаха няколко часа до тръгването за летището. Заведе ме в една сладкарница. Поиска да му обещая, че всяка вечер ще си бъда у дома преди десет. Не го искал, за да се прави на шеф или родител, а просто защото градът гъмжал от какви ли не хора и щял да полудее от мъка, ако ми се случело нещо.

– А през уикенда? – попитах.

– Особено през уикенда! Тогава всички проклети маниаци изпълзяват от дупките си с надеждата, че щастието ще им се усмихне.

Аз и без това принадлежа към онези 0,012% от хърватските младежи, които не се интересуват от излизания, дискотеки и тем подобни. Нито пък от концерти на разни банди. Ходила съм. На една от най-добрите рок групи. Е, чудо голямо! Повтаряха някакви си пет-шест такта с китарата. Може и седем да са били. Нищо особено. Излязоха на сцената в скъсани дънки. Косата им – до средата на гърба. Били са сигурно in по времето, когато татко е бил хлапак. Тогава постригването е значело ред и дисциплина, а дългата коса е била знак за разумен протест. На кого му пука днес каква ти е косата. Мисля, че продаваха фасони с тая коса, сякаш е част от тоалета им и така се чувстват ветерани. Затъмниха залата и започнаха. Из­дрънкаха едно ре-минор, скъпоценната техника веднага го засили на сто децибела и отчаяно го поддържаше, за да се носи по въздуха. Фронтменът високомерно разтърси глава, косата се разпиля по лицето му, а после той се плъзна по колене на пода. Свалила го уж силата и красотата на ре-минора. Как пък не! Публиката откачи. Аз не. Струва ли си да крещя от възторг, че тия остарели коне, по-големи и от брат ми са успели да налучкат ре-минор? Пееха, разбира се. Най-много подскачаха по сцената и рушаха всичко пред себе си. Вероятно да покажат колко силна и дълбока е идея­та на песента и те я изтръгват от себе си. А римитe бяха от типа малка-жалка, може-ложе.

И така – цели два часа. Мама ме беше накарала насила да отида на тоя шантав концерт. Цял живот си е падала по рока, възнасяше го до небесата и имаше разработена теория за това, че музиката дължи много на рока, защото невероятно я бил променил, внасяйки в нея две съществени неща. Като първо, твърдеше майка ми, премахвал елитаризма в музицирането и това се отнасяло еднакво и до авторите, и до изпълнителите, и до публиката. Днес всеки имал възможност да изрази таланта си и да се изяви като истински музикант. Второто, според мама, било това, че рокът реагирал непосредствено на света около нас, тоест, той бил искрен.

Тези две неща може и да са били верни, когато тя е висяла по концертите. Днес са много глупаците, които вярват, че са се озовали с китара на сцената не защото премахването на елитаризма им е помогнало, а защото техните шест такта и пискливият тенор са ги направили част от елита. И сега очакват всички да целуваме земята, по която ходят. Сякаш единствената разлика между тях и Фредерик Шопен е в инструмента. Още и в това, че Шопен не харесвал пеенето и не бил искрен като тях. Глупости! Каква ти искреност?! Изправят се на сцената в нарочно съдрани тениски, а и защо да се срамуват. като и без това си ходят облечени така. А инструментите и всичките ония усилватели и тонколони струват хиляди и хиляди евро. А колите, с които пристигат, струват колкото фабрика за тениски! И това ми било искреност! И аз трябва да размахвам ръце в мрака и да хабя газта на запалката, за да можели някакви си посрани типове да се чувстват добре. Как пък не! Нямаше начин да си проправя път към вратата и затова останах до­край. Една хлапачка по сутиен размахваше до мен тениската над главата си. И ревеше, сякаш костенурката й внезапно се е споминала или нещо такова. И останалите си прекарваха добре. Още с влизането си в залата изпадаха в транс.

Моите уважения към мама, ама за тая искреност на мен хич не ми пука!

И защо да се възхищавам на тия серийни имитатори на имитаторите? Мисля, че любимият й рокендрол отдавна вече е мъртъв, само дето никой не знае къде и кога точно е умрял. И никой няма сили да го каже на глас, затова и тия сега трупат кинти с приказки за царе в ново рухо.

Точно затова не ми беше трудно да обещая на Лука, че няма да излизам навън след десет. Всичко, дето ме интересува, става през деня или някъде далеч. Но все пак ми се струва, че можех да имам и по-добра вечерна граница.

– Ами ако ида на рожден ден или на Нова година?

– Може, но само ако те доведе вкъщи някой възрастен. Недей да се шляеш сама по нощите!

– Ами ако се влюбя? – разпитвах аз като Мара Подробната.

Въпросът ми не прозвуча глупаво на Лука. Погледна ме сериозно.

– Добре, че ме подсети. Знаеш всичко за спането с момчетата и прочие, нали?

Крем-питата в устата ми полетя към кривото гърло. След като спрях да кашлям, измърморих под носа си, че мама и татко са ми говорили нещо след първата менструация. После повече нищо.

– Ония кози в класа само за това говорят, но млъкват веднага щом се появя – добавих смутено, разхождайки с вилица парчето сладкиш в чинията.

– А момчетата какви са? Харесва ли ти някой?

– Аха, ама каква файда. Знаеш и сам как изглеждат момичетата в моя клас? Същински мадами са. Сутиен номер шест. А я ме виж мен, приличам на змиорка от метър и седемдесет. Нигде нищо.

Ведра усмивка се разля по лицето на Лука.

– Недей да се смееш! И сам знаеш какъв шанс има пръчка, дето няма и петнайсет години, в клас, пълен с мадами? Момчетата ме гледат като по-малък брат. На мое място ти щеше да се гръмнеш…

– Наистина те подредих с това прескачане на класовете. Това е грешката, а не ти. Засмях се, защото си спомних, че днес ти купихме маратонки четирийсети номер. Когато тръгна на училище, носеше хубави розови маратонки номер двайсет и осем. Много добре си спомням този номер. Щом те прехвърлиха в трети клас, дойде да хленчиш при мен, че краката ти са много малки. Плачеше като луда и ме молеше да напъхам хартии в маратонки, които са поне трийсет и трети номер. Не исках да го правя, а ти ме удряше и крещеше, че съм стиснато прасе. Ето, че и сега е същото. Как мислиш, дали твоите мадами от класа са носили сутиен номер четири преди две-три години? Хайде, моля те, ела на себе си. Ще видиш, че след година ще пораснеш достатъчно във всички посоки. Честна дума!

По пътя към къщи внимателно добавях по някоя „съчка“ към почти забранения огън на разговора за секса. Наистина ме интересуваше. Лука не е глупав, веднага разбра, че си умирам от желание да говоря за това. С оглед на обстоятелствата не смяташе, че това е неприлично. Искаше да ме предпази от неволи в това отношение със същата сериозност, с която ми обясняваше всички ужаси за наркотиците и опасността от електрическия ток. Каза ми всичко. Всичко. Стана ми ясно, че Лука знае за секса повече, отколкото са знаели мама и татко заедно. Те ми бяха обяснили как се стига до оплождането, как се развива плодът, как се ражда… всичко – като в училище. Употребяваха купища латински думи и беше доста скучно. Ставаше ми интересно само когато безпомощно се споглеждаха и започваха да заекват. Ясно беше, че не знаят кой знае колко за всичко това. Честна дума, не казаха нищо за пипкането на ерогенните зони. Май че понятие си нямаха, че хората се впускат в тоя секс, за да се пипкат, а не за да правят деца. Защото, както го каза Лука, ако на този свят съществуваха само тези, които родителите съзнателно са искали да направят, цялото човечество щяло безпроблемно да се побере в Андора. Каза, че още не било време да се впускам в това. Хората имали нещастието да узряват по-рано физически и едва след това – психически.

– Колко по-рано? – желаех да знам точно аз.

– Зависи от много неща. Това сега не е важно, важното е, че тази стъпка води до безброй глупости, детето не е нито единствената, нито най-лошата последица. Важното е да не спиш просто така, само от любопитство, защото родителите ти ги няма, за да те предпазят.

– ОК, значи сексът идва едва когато се влюбя и съзрея ментално. Мога ли да се надявам, че ще ме провъзгласиш за ментално зряла преди моя петдесети рожден ден? Нещо май бързам, не мислиш ли?

Влязохме в двора и тръгнахме по пътеката към гаража. Лука посочи с пръст коша на стената.

– Не те питах как върви баскетболът?

– Добре. Не тренираме достатъчно, защото имаме зала само три пъти седмично по два часа. Айде, питай ме какво стана преди десет дни?

– Какво стана преди десет дни?

– Играхме срещу някакви момичета от Нови Загреб. Бихме ги със 76:62. Вкарах 11 коша и една тройка. Първата тройка в живота ми на истински мач! А да знаеш, Лука, какъв късмет имах със свободната топка – шест от шест. Сякаш бях Майкъл Джордан! Тогава и татко дойде на мача. Пощуря, като ме видя как хвърлям, веднага ми обеща нови маратонки, но… не успя да ми ги купи – добавих, борейки се със сълзите.

– Наистина ли вкара шест от шест? – попита Лука с желание да ме върне в щастливите мигове.

– Аха. Казвам ти, бях като Джордан. Можеш да ме наричаш Майкъл! – хвалех се аз. Бях щастлива, че това го интересува.

– Дай топката, Майкъл! – извика той и свали якето си.

– Ще хвърляме по десет свободни и десет тройки, та да ти преседне играта.

Настрои гласа си така, че да прозвучи строго. Беше ясно, че се шегува. А аз бях безумно щастлива. Първа застанах на чертата. Знаех, че изглежда глупаво, но пред Лука се притеснявах много повече отколкото на мача пред всички онези родители и цялата публика.

Първите две хвърляния бяха фал, но после вкарах всичките, с изключение на последното. Плачеше ми се заради последната топка – повъртя се малко около обръча на коша и падна отвън. Тройките вървяха лошо. Влезе само една от дясното крило и една от средата.

Лука беше по-зле от мен – само с шест свободни и една тройка от средата. Изтичах веднага в стаята си за тебешир и на стената под коша написах 7:6, а отдолу 2:1.

– Гледай това и плачи! – извиках самодоволно.

Той не се развълнува особено. Седеше на пейката до къщата, пушеше и гледаше написаното. Помислих си, че би могъл малко повече да се развълнува. Направиш нещо по-хубаво от големия си брат, от небето прозвучават фанфари и е много жалко, че брат ти не ги чува. За моя най-голяма изненада Лука изглеждаше доволен, сякаш той е победителят.

– Наистина си добра в свободните хвърляния. Та това ти е 70% кош! Знаеш ли колко милиона долара би дал старият Шак за такъв процент?!

– Той би дал много кинти и за твоите 60% – отвърнах галантно на комплимента. – Знаеш ли, че О’Нийл все още има по-добър процент от игра отколкото от линия? Той и на гостуванията си получава овации, когато вкара кош от свободна стрелба.

– Кажи ми как е възможно да вкараш толкова кошове, а казваш, че не тренирате достатъчно.

– Всяка сутрин идвам тук и хвърлям по сто пъти. Привечер – също. Това е минимумът, независимо дали вали сняг, или дъжд. През уикенда гледам да хвърля петстотин пъти на ден. Сама си поставям тези задачи, но както виждаш, ще трябва да засиля тройките, защото не струват.

– Знаеш ли какво? – попита той и ме прегърна. – Хващам се на бас, че мишките в гаража страдат от ужасна мигрена заради тупкането по стената.

Засмя се от сърце, с момчешкия смях, който помнех от времето, когато живееше с нас.

– Слушай, малката, имаш ли нещо против да взема татковата вратовръзка, онази, която мама му купи от „Армани“?

– Че защо да имам против? За какво ми е врато­връзка?

– Знаеш ли къде е?

– Представа си нямам. Отивам да я потърся.

Влизах в къщата, когато той ме извика. Върнах се да видя какво иска сега.

– Слушай, Майкъл, ако желаеш да си хванеш някого от NBA лигата, кого би избрала?

– Имаш предвид играта или красотата?

– И двете.

Намерил какво да ме пита. В NBA лигата отличните играчи са, колкото си искаш. С тонове. Има и млади, хубави, но не знам колко са добри. Трудно е да се каже. Появи се някой rookie, изглежда супер, гласувам за него, а после прочета някъде, че бил глупак и от него никога нямало да излезе голям играч. Или пък играе отлично като онзи Студамир или Чарлз Баркли, но изобщо не ми харесва…

На такъв въпрос не може да се отговори разумно, но мисля, че си изиграх добре картите.

– Денис Родман. Окончателно – рекох.

– Уф!

– Че кво му липсва?

– Нищо. Изненада ме малко с Родман. Мислих, че ще избереш някой по-млад или пък Джордан, щом каза да те наричам Майкъл.

– Знам, всички се лепят за Джордан, но на мен ми танцува по нервите със съвършенството си. Слушал ли си интервютата му? Няма да изтърси нито една глупост, нито ще върже вратовръзката си погрешно или нещо такова. Прилошава ми от толкова съвършенство, а Родман е суперлуд. С него, гарантирам, няма скука. Супер е, като върже панталоните си около врата или промени философията на баскета.

– Така е, Денис е закон. Ясно, с него няма да ти бъде скучно. Татуиран е, ще имаш какво да четеш цял месец – смееше се Лука.- Нека бъде Родман. Иска ми се само да знам ще има ли тук любов, или само кинти.

– Чиста любов! Ох, защо не е тук! Веднага щяхме да правим пъстрокоси деца, нищо че не съм ментално зряла. Чете ли какви глупости пишат за косата му журналистите, сякаш играе хубаво заради нея.

Дълго се въртях горе, в стаята, в търсене на вратовръзката. Отворих всички чекмеджета, но там имаше само бельо и милиони чорапи. Започнах да ровя из гардероба, обръщах нервно изгладените ризи. Натъкнах се на някакво старо портмоне. В онази, прозрачната му част, в която се слагат фотоси, имаше снимка, на която бяхме Лука и аз. Отвратителна снимка. На нея Лука вероятно е на осем години. Стои по бански костюм, а в ръката си държи рибка, някаква бодлоперка, не се вижда много хубаво. Смее се, в устата му няма повече от шест зъба в разни фази на израстване. Прилича на ужасна илюстрация за идиоти в психиатричен наръчник. А аз съм съвсем гола и ясно се вижда, че плача, и то с всичка сила. Вероятно защото са дали рибата на Лука, а не на мен. Родителите понякога наистина не са нормални! Изберат си някаква снимка, разнасят я и я показват на всекиго, който пожелае да я види. И какво има за показване? Кльощав, беззъб хлапак и голо, клето момиченце. Голяма работа!

Исках да погледна няма ли още някоя снимка, която да не е толкова унизителна, но намерих купища пари. Забравих за вратовръзката и хукнах надолу, за да попитам Лука какво да правим с тях. Ето какъв е акълът на възрастните. Изобщо не ми бяха споменали, че тук има някакви пари. Ами ако Лука не беше дошъл на погребението? Или ако момчетата от кораба не му бяха дали достатъчно пари? Тогава щеше да тича из града и да търси пари назаем, за да не гладувам, докато не се реши въпросът с оная пенсия? Това можеше да се случи, а татковите ризи се търкаляха в купища валута!

Бях бясна като рис и заради оная обидна снимка, и заради парите. А те постоянно ми набиваха в главата, че трябва да бъда отговорна! Добре де, знам, че не са планирали да загинат, но, Боже мой, татко навърши четирийсет и пет, а мама – четирийсет и три. Като си вече толкова стар, трябва и да знаеш, че всеки миг можеш да паднеш мъртъв. Едва чаках да кажа това на Лука.

Не го намерих зад къщата. Нито пред нея. Нямаше го и вкъщи. Намерих бележка на лист хартия до телефона.

Извинявай, че те излъгах за вратовръзката. Мразя разделите и се боях, че няма да мога да те оставя. Ще ти се обадя от Генуа.

С обич,

Лука

Хукнах към антрето, отворих шкафа. Торбата му не беше вътре, нито якето, нищо. Наистина ме бе оставил, без да се сбогува, гадна маймуна, глупав идиотски кон! Седнах на пода, гледах проклетото портмоне в ръцете си и заплаках. Никой не искаше да си губи времето за някакво си сбогуване с мен. При нормални обстоятелства хората си казват довиждане дори когато отиват до бакалницата. Но моите – не. Отиват, без да се сбогуват, в Милано, за да загинат, не че са го искали, или да плават по идиотското море. Сигурно трябва да му бъда благодарна, че ме е удостоил с тази насрана бележка.

Лука се обади късно вечерта. Е, имаше какво да чуе. Разбра, че няма смисъл да разговаряме, докато не се успокоя. Каза, че корабът му ще отплава утре и през нощта ще ми напише писмо. Помоли за благоволението да го прочета, когато не съм толкова нервна.

Следващите два-три дни сновях като зомби по линията дом – училище – дом. Почти наближаваше краят на учебната година и слънчевият лазер пържеше всичко живо. И тогава отнякъде се появи Конрад. Точно си късах нервите с приготвянето на обяда. Голям труд падна с това готвене. Не с месото, то си е супер. Посолиш го и го сложиш да се пече. Хвърлиш му само от време на време по едно око, за да не заприлича на кокс. Със зеленчуците е мъката. Напатиш се като роб за стръкче трева в чинията.

Точно тази сутрин бях решила да сготвя първия си обяд. Преди да замине, Лука ме бе въоръжил с готварска книга за начинаещи. Убедена, че имам опора в литературата, хукнах към пазара за продукти. Купих без проблем половин метър свински ребърца, но трудностите настъпиха със зеленчуците. Ядеше ми се маминият зелен фасул. Така, както мама го правеше – да плува в червеникава водица.

На пазара имаше тонове фасул. Жълт и зелен. А отгатни кой ти трябва! „Туй със зеления фасул трябва да е като с крушите – мислех си, -докато са зелени, са кисели, пожълтеят ли, значи са узрели. Ами ако е като с листата? Ако са зелени, тогава всичко е ОК, пожълтеят ли, значи са стари и ще почнат да падат от онова, как му казваха, от стъблото. Да не съм луда да плащам за някакъв си сдал багажа зелен боб. Не се сещах какъв цвят имаше маминият. Аз, глупачката, си спомням само оня сос с тухления цвят, а в него като звездички светеха мънинки, златни точици мазнина.

Обиколих надлъж и нашир пазара и не намерих решение за цвета. Това ми е ползата от гимназията. Учителите се побъркват, ако не знаеш защо е важен Виенският конгрес или не си научил наизуст елементите от въглеродната група. Години наред ти пъхат под носа какво ли не – от ранните готически катедрали и екзотичните инструменти до рисунките на шугави допотопни птици, дето отдавна са измрели, ако изобщо някога са съществували. А да са ви показали рисунка на качествен зелен боб? Никога. Да не са луди да ни учат на нещо дето ще ни потрябва в живота.

Застанах пред една сергия с купчини зелен боб – жълт и зелен. И бързо започнах наум: две петлета се скарали пред поповата… Падна се зеленото.

– Колко? – попита делово жената.

– Не знам…

– А какво ще готвиш?

– Още не знам…

– Две кила, какво му мислиш! – рече тя и с мъка напъха премереното в торбичката. Едва се събра, постоянно падаше по пътя към къщи и имах чувството, че приличам на онези изперкали Иванчо и Марийка.

Когато стигнах у дома, слънцето вече яко печеше и аз отворих навсякъде вратите и прозорците. Настаних се в кухнята с надеждата, че ще успея да приготвя всичко и да го изям преди да тръгна за училище. Сложих месото и цяла камара картофи да се пекат и започнах да търся рецепта за варива в готварската книга. Още с първото изречение искаха да измия зеления боб. ОК, ще го знам за в бъдеще. После искаха да нарежа наполовина всяка шушулка. Реших да режа по диагонал, потръгна ми. След това трябваше да го бланширам. Да го бланширам ли?! Хабер си нямам какво значи това. В тая книга няма никакъв речник на чуждите думи. Сякаш иска да каже – и ти си ми един начинаещ, не знаеш какво значи да се бланшира. Тръгнах да търся речника с чуждите думи, ама се сетих, че го бях дала на Рената от последния чин. Пишеше си с някакво момче, с което се запознала на морето. Казал й, че е умна, и затова във всяко писмо му изпращаше по десетина чужди думи. Постоянно ми искаше речника, за да вади нови думи. Огледах рецептата докрай. Трябваше да се направят милион неща и зелените ленти сигурно щяха да бъдат готови за ядене в късните нощни часове. Това ми помогна да реша, че думата бланширам значи да хвърля в тоалетната разрязаните по диагонал зелени ленти и да пусна водата след тях. За късмет с месото бях изпекла и много картофи. В миг прежалих зеления боб и се впуснах с наслада в консумация на нормална храна.

Вцепених се, когато Конрад се появи в рамката на кухненската врата. По-голямо от немска овчарка, кучето сякаш бе скърпено от няколко породи. Отдъхнах си, като видях, че изобщо не ме гледа. Паркира се пред умивалника и се взря във водата, която не спираше да капе. Съдейки по всичко, желанието да утоли жаждата си бе по-важно от това да ме ухапе или нападне. Страхът ми се изпари и бързо му написах плюс в душата си – беше умно. Знаеше, че го гледам, но вместо да предизвиква излишна паника, не сваляше очи от това, което желае. Станах рязко, за да му сипя вода. То отскочи до вратата и там, на сигурна дистанция, нерешително спря. Налях вода в една купа, спуснах я бавно на пода и преструвайки се, че не го гледам, се върнах на мястото си. Отхвърлило всякаква системна предпазливост, кучето започна да пие, сякаш това бе първата глътка вода, след като е пресякло Сахара. После седна до празната купа и се взря предано във вилицата в ръката ми. Преглъщаше всеки път когато слагах в устата си картоф или парче месо. С нищо не показваше, че иска да отнеме храната ми, само я гледаше. Много красноречиво. Питам ви аз, може ли човек да се храни при това положение!

Не е нужно да казвам, че изсипах в една стъклена чиния останалото месо, картофите и оглозганите кости и я сложих до купата на пода. Не подбираше месото между картофите. Започна от единия край и систематично обра с език и най-малката следа от храна и мазнина. Много ми хареса. Писах му още един плюс заради кристалноясните послания, които изпращаше. Познавам хора, които за тези негови жаден съм и гладен съм биха изговорили стотици думи и накрая щях да си остана с убеждението, че са ми искали кибрит.

Изяде всичко и си тръгна. Разбирам, звучи някак глупаво, защото само допреди половин час изобщо не знаех, че това куче съществува, но ми домъчня, когато изчезна от кухнята. Всички ме оставят, сякаш съм шугава. Изтичах след него, мислех си как да го извикам да се върне.

Кучето пресече улицата и спокойно се изпишка под кестеновото дърво пред месарницата. Запази малко и за колелата на беемвето на Буцек. Червен плюс. После, без дори да го повикам, влезе у дома, легна насред антрето и спокойно заспа. След два часа отидох да му обясня, че трябва да тръгвам за училище и не мога да оставям вратата отворена. Редно е да реши дали ще ме чака тук, или навън. Не ме удостои дори с вдигане на глава. Сипах му вода в купата и тъй като бяхме изконсумирали всичко на обяд, натопих останките от хляба в соса от печеното и ги сложих в чинията. Наложи се да го прескоча, за да изляза.

През целия следобед в училище страдах от типично собственически синдром. Ами ако това псе изгризе мебелите? Или от скука нападне новите ми маратонки в антрето? Или счупи нещо? Ами ако има милиони бълхи и те се настанят в килимите и леглата? Чувала съм, че кучешките бълхи не нападат хората, ама знам ли? Едва дочаках последния звънец. Купих хляб, две подкови наденица и хукнах към къщи.

Беше си там, където го бях оставила. Недокоснати, маратонките се усмихваха в ъгъла, докато кучето протягаше предните си лапи и прехвърлило тежестта си върху тях, отхвърли задните назад. После се прозя, надигна се и поклащайки се, пресече улицата. Отиде до тоалетната си. Не злобея, ама ми е приятно, че се изпишква върху колелата на Буцековата кола. Тоя касапин безбожно мамеше клиентите си. И лека-полека кражбите му се материализираха в разкошно оборудвано беемве, сив металик, със затъмнени стъкла. Буцек собственоръчно го миеше и търкаше, докато лъскавият като кралски огледала метал не под­сказваше ясно кой е най-успешният в малкото кралство на нашата улица. И ето че отнякъде се появи по­следният между последните, едно прегладняло куче помияр и лежерно се изпишка на всичко това. Съзирам известна поетична справедливост и ми е някак мило.

Налага се постоянно да слагам плюсове на това куче. Чинията, в която имаше хляб, лъщеше, мебелите си бяха читави и което е най-важно – в тази къща най-сетне имаше някой, който се интересува какво правя, когато не уча. Кучето следеше всяко мое движение с такъв интерес, сякаш гледаше пряко предаване от Космоса. Веднага след като се навечеря, се отби в гаража и про­следи моите свободни хвърляния. Изобщо не трябваше да го викам да дойде. Просто се заинтересува. След обичайната норма от сто хвърляния потърсих в гаража някаква по-малка топка. Намерих една, беше спукана, но в нея още имаше въздух. В първия момент му беше малко чоглаво да си играе с такова чудо, но се оказа, че знае точно какво е топка, а какво – крак. Грабваше топката със зъби и се стрелваше през вече увехналите мамини лалета. След три-четири метра се спираше, пускаше пред себе си притежанието си и с поглед ме подканваше да го взема, ако смея. Чудесно си прекарахме. Лука се обади отново вечерта. Съвсем бях забравила, че трябва да се сърдя, и го залях с милион информации за кучето. След всяка пета дума питах мога ли да го задържа и без да чакам отговор, продължавах с подробно описание на всичко, което се бе случило през този ден. Когато най-после спрях за малко да си поема въздух, той ме попита как изглежда кучето.

– Изглежда прекрасно.

– Глупаче! Питам те дали не изглежда като болно?

– Прекрасно и е здраво.

– Това още не се знае.

– Кажи ми, моля те, може ли болно куче да си играе цял час и да изяде всичко, което му дадеш?

– Има ли огърлица?

– Да, бисерна, има изумрудени обици и брошка на дупето! Абе, глупако, казах ти, че е помияр. Ако имаше нашийник, щях да ти кажа, че е изгубено.

– Как изглежда козината му?

– Прекрасно – повторих и продължих с хвалебствия за ума му.

– Ти нормална ли си?

– Да.

– Тогава млъкни за малко и ме слушай! Коцко, братът на Дамир, е ветеринар. Обади се на Дамир и му разкажи всичко. Не му приказвай детинщини, а му кажи, че кучето е голямо, че няма огърлица и не се решаваш сама да го водиш на преглед. Нека помоли брат си да се отбие при теб и да види дали кучето е здраво и да го ваксинира. Това е всичко. И хубаво да го изкъпеш, та да не лепнеш нещо. Разбра ли?

– Разбрах.

– Как е в училище?

– Добре. Мога ли да го задържа завинаги?

– Ако Коцко каже, че е здрав, може. Плати му, колкото трябва за ваксината и за всичко останало. Ако е наред, ще трябва да му купиш каишка, паница за ядене и всичко необходимо. Нека той ти каже какво.

– Ти си моят най-добър брат!

– Аз съм твоят единствен брат. Всъщност радвам се, че се е появило това куче, поне няма да бъдеш сама. А ти недей да живееш на кучешка храна, хапни нещо топло!

Кучето беше здраво, но кльощаво. Коцко го изкъпа, козината му се залепи за ребрата и то заприлича на клета мокра птица. Нямаше бълхи, нито кърлежи, но затова пък Коцко трябваше старателно да почисти сплъстената му козина.

Кучето не беше въодушевено от компанията му и когато след всички мъчения с водата бе подложено и на ваксина, излетя от къщи като тапа. Помислих, че няма да се спре до държавната граница, но се бях излъгала.

Излегна се на окъпаната от слънцето тераса и лежа така, докато козината му изсъхна. Шампоанът беше измил натрупваната през целия му кучешки живот мръсотия и сега наистина изглеждаше прекрасно. Коремът му вече не беше сивкавокафяв, а чисто бял. Коцко ми обясни, че съм имала късмет, защото съм се сдобила с младо, здраво и умно куче. На тръгване каза, че още утре ще донесе документите за кучето и малко киноложка литература. Рече и да поздравя брат си.