„Невидимият живот на Ади Лару“ от В. Е. Шуаб – откъс

„Невидимият живот на Ади Лару“ е най-възхитителният роман на В. Е. Шуаб досега и се превърна в абсолютна сензация и в една от най-обичаните и коментирани книги на 2020 година. Шуаб вече е известна у нас с поредиците си „Цветовете на магията“ и „Чудовищата от Искреност“, с които е спечелила милиони читателски сърца.

Запознайте се с Ади:

***

Вийон-сюр-Сарт, Франция

29 юли 1714-та година

8

Аделин искаше да бъде дърво.

Да расте волно и надълбоко, да принадлежи единствено на земята под нозете ѝ и на небето горе – като Естел. Необичаен живот, навярно малко самотен, но пък само неин. Ще остане при себе си.

Ала ето какви опасности крият места като Вийон.

Едно мигване и годината я няма.

Още едно и се изнизват пет.

Прилича на кухина между камъни, това село, голямо точно толкова, колкото да побира изгубени неща. Място, където времето се подхлъзва и се размазва, където месецът, годината, животът се стопяват безследно. Хората се раждат и погребват на стотина крачки околовръст.

Аделин мечтаеше да бъде дърво.

Но се появиха Роже и Полен. Заедно от деца, после съпрузи, после Полен умира. Докато се огледаш, и край.

Тежка бременност, мъчително раждане, двама покойници вместо един нов живот.

Три дечица вместо четири братчета и сестричета. Преди пръстта да се слегне над гроба, Роже си потърси нова съпруга, майка за децата му, втори живот, платен с единствения, даден на Аделин. 

Тя каза „не“, разбира се.

На двайсет и три е, твърде възрастна за женитба.

Двайсет и три, една третина от живота ѝ вече е погребана.

На двайсет и три – подарена като расова кобила на мъж, когото не обича, не желае и дори не познава.

Каза „не“ и разбра колко струва тази дума. Научи, че по примера на Естел се е врекла на селото, а селото има нужда от нея.

Майка ѝ каза, че е дълг.

Баща ѝ каза, че е милост, макар Аделин да не разбра за кого.

Естел не каза нищо, защото знаеше, че не е честно. Знаеше какъв е рискът да си жена и да се вречеш на родното си място вместо на един човек.

Аделин искаше да бъде дърво, ала хората дойдоха, размахали секира.

Дадоха я.

Будува цяла нощ преди сватбата. Мисли какво е свободата. Мисли за бягство. Да открадне коня на баща си, макар да знае, че това е лудост.

Чувства се достатъчно луда да го стори.

Но не. Решава да се моли.

Моли се още от деня на годежа, разбира се. Даде половината си притежания на реката; другата половина зарови из нивите и по буренясалия глинест склон, където селото среща гората. Сега няма нито време, нито дарове.

Лежи в мрака и върти дървения пръстен, провесен на кожена връв. Изкушава се да излезе и да се помоли навън, в дълбините на нощта. Спомня си обаче страховитото предупреждение на Естел за онези, които ще се отзоват. Сплита длани и се моли на майчиния Бог. Моли за помощ, за чудо, за изход. После, в най-тъмната доба, се моли Роже да умре. За всякакъв път за бягство.

Веднага изпитва чувство на вина, преглъща вината и я стаява в гръдта си. И чака.

Денят се сипва. Облива полята като рохко яйце.

След безсънната нощ Аделин се измъква от къщата. Преди да се развидели съвсем, прекосява поляната отвъд зеленчуковата градина. Росата наквасва полите ѝ, дърпа я надолу. Ади стиска любимия си молив. Не иска да го дава, но няма време, няма дарове.

Забива молива във влажната земя. Натиска го надолу.

– Помогнете ми – шепне на стръкчетата трева, посребрени от изгрева. – Знам, че сте тук. Знам, че ме чувате. Моля ви. Спасете ме.

Тревата е просто трева, вятърът е вятър. Никой не ѝ отговаря дори когато притиска чело в пръстта и ридае.

У Роже няма нищо сбъркано.

Ала няма и нищо правилно. Кожата му е восъчна, русата коса – оредяла, гласът – хриплив. Докосва ръката ѝ с безжизнена длан, привежда се и я облъхва със застоял дъх.

А Аделин? Тя е зеленчук, престоял твърде дълго в градината; кората му е изсъхнала, вътрешността – спечена. Окапал зеленчук, случайно изкопан с мотика от пръстта и сготвен от немай къде.  

– Не искам да се омъжа за него.

Пръстите ѝ се впиват в буренясалата земя.

– Аделин!

Майка ѝ я вика, все едно е крава, отлъчила се от стадото.

Ади се изправя бавно, черупка, пълна с гняв и скръб. Влиза в къщата и майка ѝ забелязва само зацапаните с кал ръце. Заповядва ѝ да се измие. Аделин изстъргва пръстта изпод ноктите си, тресчиците под кожата я жилят по-милостиво от майчиния глас.

– Какво ще си помисли съпругът ти?

Съпруг.

Дума, по-тежка и по-студена от воденичен камък. 

Майка ѝ цъка с език:
– Няма да си толкова вятърничава, щом децата ти се обесят на шията.

Аделин си представя Изабел с двете момченца, вкопчени в полите ѝ. Трето се пече в огнището. За две години изглежда остаряла с десет. Все е изморена; вместо бузи, зачервени от смях, сега по лицето ѝ има хлътнатини.

– Добре ще ти се отрази да си къщовница – отсъжда майка ѝ.

Денят изтича по-бързо от изречение.

Слънцето пада като сърп.

Аделин чува свистенето на острието, докато майка ѝ сплита косите ѝ в корона и ги украсява с цветя вместо с бисери. Роклята е семпла и лека, ала я затиска с тежестта на броня.

В гърлото ѝ напира крясък.

Стиска дървения пръстен, сякаш да запази равновесие.

– Ще го свалиш преди церемонията – разпорежда се майка ѝ.

Аделин кимва, ала пръстите ѝ се сключват още по-трескаво около дървения овал.

Посипан със стърготини, баща ѝ идва от плевнята. Мирише на смола. Кашля тихо, все едно в гърдите му похлопват семенца на кратунка. Хриповете клокочат от година в гърлото му, но той не им позволява да говорят за това.

– Готова си?

Въпросът му е глупав.

Майка ѝ говори за сватбената вечеря, сякаш вече е дошла и заминала. Аделин поглежда през прозореца към гаснещото слънце. Не слуша думите, но долавя отривистия, почти отмъстителен тон. Дори в очите на татко ѝ има известно облекчение. Дъщеря им се е опитала да си проправи собствен път, ала сега нещата си идват на мястото. Залутаният живот тръгва в отъпкания коловоз.

Къщата е гореща. Въздухът – тежък и неподвижен. Аделин не може да диша.

Най-после църковната камбана зазвучава – глух погребален звън.

Аделин се изправя на крака.

Баща ѝ докосва ръката ѝ.

Лицето му е тъжно, ала хватката – крепка.

– Ще заобичаш съпруга си – казва ѝ.

Думите очевидно са пожелание, не обещават нищо.

– Ще бъдеш добра съпруга – натъртва майка ѝ и нейните думи са заповед, не пожелание.

Естел се появява на прага, облечена в траур. И защо не? Нали тя я учеше да мечтае на воля, разказваше ѝ за капризни богове, напълни ума ѝ със свобода, раздуха искрите на надеждата, вдъхна ѝ вяра, че владее живота си.      

Светлината зад побелялата глава на Естел се разводнява. Има още време, казва си Аделин, но минутите отлитат все по-бързо с всяка глътка въздух.

Времето – колкото пъти е чувала да го описват като пясък в стъкло, стабилно, неизменно. Каква лъжа! Тя го усеща как се устремява срещу нея, как я връхлита.

Ужасът бие барабан в гърдите ѝ. Отвън пътеката е една-единствена черна линия, права и тясна към площада. В другия край дебне църквата, бледа и вкочанена като надгробен камък. Аделин знае – пристъпи ли вътре, няма да излезе.

Чака я бъдеще, по-бързотечно от миналото, ала по-лошо, защото няма да има свобода, а брачно ложе и смъртен одър, и навярно родилни мъки между тях. Ще умре, без да е живяла.

Няма да има Париж.

Нито зеленоок любим.

Нито мореплаване до далечни земи.

Нито непознати небеса.

Никакъв живот извън това село.

Изобщо никакъв живот.

Освен ако…

Аделин се изскубва от бащината ръка. Спира на пътеката.

Майка ѝ я поглежда смръщена. Да, дъщеря ѝ иска да избяга, но знае, че не може.

– Подготвих подарък за съпруга ми – казва Аделин; умът ѝ се завихря. – Забравих го вкъщи.

Майка ѝ омеква; одобрява.

Баща ѝ се напряга; подозира.

Очите на Естел се присвиват многозначително.

– Отивам да го взема – продължава Ади.

Извръща се.

– Ще дойда с теб – казва баща ѝ и сърцето ѝ пропуска такт.

Естел протяга длан да го спре.

– Жан – подхваща коварно, – Аделин не може да е твоя дъщеря и негова съпруга. Голяма жена е, не е дете, та да вървиш подире ѝ.  

Той намира очите на Ади и предупреждава:
– Побързай.

Аделин вече тича.

Обратно по пътеката, през вратата, в къщата, към отворения прозорец отзад. После през поляната, към далечната редица дървета. Гората бди в източния край на селото, точно срещу слънцето. Вече е заметната със сянка, но Аделин знае, че има още светлина, има още време.

– Аделин? – вика баща ѝ, но тя не поглежда назад.

Прекрачва прозореца; рамката захваща сватбената рокля. Не успява да спре бегълката.

– Аделин? Аделин!

Гласовете се носят зад нея, но отъняват с всяка крачка. Скоро Ади се стрелва между дърветата и се строполява на колене върху спечената лятна пръст.

Стиска дървения пръстен, усеща липсата му още преди да изхлузи кожената връв през глава. Не иска да го жертва, ала вече е дала всичко, а никой бог не ѝ е отговорил. Има само това. Светлината гасне, селото ехти, тя трябва да избяга.

– Моля ви – гласът ѝ глъхне. – Готова съм на всичко – шепне и заравя пръстена в покритата с мъх земя.

Дърветата роптаят, после стихват, сякаш и те чакат. Ади се моли на всеки бог в гората, който би я чул. Това не е нейният живот. Невъзможно е. Трябва да има друг.

– Отговорете ми – моли се тя.

Влагата се пропива в сватбената рокля. Ади стиска клепачи и напряга слух. Чува единствено своя глас и своето име, подето от вятъра. Виковете отекват в ушите ѝ като разтуптяно сърце.

– Аделин…

– Аделин…

– Аделин…

Тя обронва глава, забива пръсти в земята и крещи:

– Отговорете ми!

Тишината ѝ се присмива.

Цял живот е живяла тук, а никога не е чувала по-онемяла гора. Кръвта ѝ се смръзва. Не знае дали студът идва от дърветата или от собствените ѝ кости, отказали се от битката. Очите ѝ са затворени и сигурно затова не вижда, че слънцето е потънало зад селото и здрачът е изтлял в мрак.

Аделин не спира да се моли. Не вижда нищо.

                   ***

Вийон-сюр-Сарт, Франция

29 юли 1714-та година

9

Звукът най-сетне идва. Глух грохот, дълбок като далечна гръмотевица.

Смях, мисли си Аделин, отваря очи и вижда – късно – че светлината е помръкнала.

Вдига глава. Не забелязва нищо.

– Ехо?

Смехът се сгъстява в глас, някъде зад нея.

– Недей да коленичиш. Покажи ни се изправена.

Тя става, залита, обръща се. Срещу ѝ има само тъмнина, заобикаля я от всички страни – безлунна нощ след бягството на лятното слънце. Тогава Аделин разбира грешката си. Разговаря с един от боговете, за които е предупредена.

– Аделин? Аделин?

Ехото донася гласове от селото, изнемощели и далечни повеи.   

Тя присвива очи към сенките сред дърветата. Не различава силует. Не открива бог. Чува само гласа, близък като лъх върху лицето ѝ.

– Аделин, Аделин – повтаря присмехулно. – Викат те.

Тя се обръща. Отново не открива нищо сред гъстите сенки.

– Покажи се – заповядва с глас, по-чуплив от суха клонка.

Нещо досяга рамото ѝ, обхваща леко талията ѝ, обгръща я любовно. В гърлото на Аделин засяда буца.

– Какво си ти?

Допирът на сянката се отдръпва.

– Какво съм? – в кадифения глас пак има насмешлива нотка. – Зависи в какво вярваш.

Гласът се множи, шумоли в клонака и се прокрадва над мъха, разгъва се и накрая е навсякъде.

– Кажи ми, кажи ми, кажи ми – повтаря като ехо. – Аз съм дявол, дявол или мрак, мрак, мрак? Аз съм чудовище, чудовище или бог, бог…

Сенките в гората се разместват, събират се като буреносни облаци. После се уталожват и вече не са димни струи, а отчетливи линии. Оформят мъжки силует, откроен от светлината на фенерите в селото.

– Или съм това?

Гласът се излива от съвършени устни; смарагдови очи искрят под черни вежди; черна коса засенчва челото на познато лице. Аделин го извиквала наяве хиляди пъти, с молив, с въглен, с мечтание.

Пред нея стои странникът.

Нейният странник.

Знае, че е заблуда – сянката се представя за мъж. Ала дъхът ѝ секва. Мракът свежда глава да се огледа. Вижда се сякаш за пръв път и изглежда се харесва.

– А, значи момичето все пак вярва в нещо. – Зелените очи се вперват в нея. – Е, призова ме и аз дойдох.

Никога не се моли на боговете, които се отзовават в мрака.      

Аделин знае – наистина знае – но само той е откликнал. Единственият, пожелал да ѝ помогне.

– Готова ли си да платиш?

Да плати.

Цената.

Пръстенът.

Аделин се свлича на колене, опипва трескаво земята и намира кожената връв. Дръпва и освобождава пръстена.

Поднася го на тъмния силует – светло дърво, зацапано с кал – и той пристъпва по-близо. Една стъпка и е тук, запълва полезрението ѝ. Обхваща пръстена с длан и погалва Аделин по бузата. Палецът му докосва луничката под окото, крайчеца на съзвездието.

– Скъпа моя, не търгувам с дрънкулки.

Дървеният овал се разпада в ръката му и се стопява като дим. Задавен звук се изтръгва от устата на Ади. Болезнено е да изгуби пръстена, още по-болезнено – да го види изтрит от лицето на света като петънце от кожа. Ала ако пръстенът не стига, какво е нужно тогава?

– Моля те, бих дала всичко…

Ръката на сянката не се отлепя от бузата ѝ.

– Мислиш, че искам нещо – той повдига брадичката ѝ. – Но за мен има само една разменна монета. – Пристъпва още по-близо, зелените очи са невъзможно ярки, гласът – по-мек от кадифе. – Търгувам с души.   

Сърцето на Аделин се преобръща.

В ума ѝ изплува картина. Майка ѝ е коленичила в църквата, моли се на Бог. Сменя я друга – баща ѝ разказва истории за желания и загадки. После се сеща за Естел, която вярва само в дървото над заровените кости. За нея душата е зърно, върнато в пръстта. Ала именно тя я предупреди да се пази от мрака.  

– Аделин, тук съм – напомня ѝ мракът; името ѝ се изплъзва като мъх между зъбите му. – Кажи ми защо.

Толкова дълго е чакала да ѝ отговорят, да я попитат, че първо думите ѝ убягват.

– Не искам да се омъжа.

Чувства се съвсем дребна, докато произнася думите. Целият ѝ живот е смален, нищожен. Вижда същата присъда в очите на мрака. Това ли е всичко?, присмиват се те.

Не, не е само това. Повече е, разбира се.

– Не искам да принадлежа на другиго – изрича тя с внезапен плам. Думите са широко разтворена врата и останалото се излива отведнъж: – Искам да принадлежа само на себе си. Да бъда свободна. Свободна да живея и да намирам собствен път, да обичам или да предпочета самота. Да бъде мой избор! Изморих се да нямам избор, да се страхувам от годините, изтичащи под краката ми. Не искам да умра както съм живяла, защото това не е никакъв живот. Аз…

Сянката я прекъсва нетърпеливо.

– Какъв е смисълът да ми изреждаш какво не искаш? – Плъзва ръка по косата ѝ, заравя пръсти в кичура на тила ѝ, придърпва я към себе си. – Кажи ми най-силното си желание.

Аделин вдига глава.

– Искам шанс да живея. Да бъда свободна.

Отново си представя годините, изтичащи между пръстите ѝ.

Едно мигване и половин живот изчезва.

– Искам време!

Зелените му очи се втренчват в нейните; менят оттенъка си – ту пролетна трева, ту лятно листо.

– Колко?

Умът ѝ се задвижва трескаво. Петдесет години. Сто. Всичко ѝ се струва малко.

– Ах… – Мракът прочита мълчанието ѝ. – Не знаеш. – Зелените очи потъмняват. – Искаш безгранично време. Искаш свобода без правила. Искаш да живееш без никакви окови. Да следваш своите желания.

– Да – кимва Аделин; дъхът ѝ секва от вълнение.

Изражението на мрака обаче се вгорчава. Ръката му се отдръпва от кожата ѝ. Мигом той вече не е до нея; стои облегнат на дърво на няколко крачки навътре в гората.

– Отказвам да изпълня желанието ти – казва.

Аделин се стъписва.

– Как? – Стигнала е дотук, дала е всичко каквото има, взела е решение. Не може да се върне в този свят, в този живот, в това настояще и минало без бъдеще. – Нямаш право да откажеш.

Едната му тъмна вежда се повдига. По лицето няма и следа от усмивка.

– Не съм джин, длъжен да изпълнява капризите ти. – Отстъпва от дървото. – Нито съм красив горски дух, склонен да върши услуги срещу овехтели дрънкулки. По-силен съм от вашия бог и по-стар от вашия дявол. Аз съм мракът между звездите, аз съм корените в земята. Аз съм обещание и възможност. Аз определям правилата на всяка игра, подреждам мозайката и решавам кога да играя. И сега казвам не.

Аделин? Аделин? Аделин?

Отвъд дърветата светлините приближават. По поляната блещукат факли. Търсят я.

Мракът поглежда през рамо.

– Прибирай се вкъщи, Аделин. Примири се с дребнавия си живот.

– Защо? – тя улавя умолително дланта му. – Защо ми отказваш?

Той прокарва пръсти по бузата ѝ – жест, кротък и топъл като дим от домашно огнище.  

– Не давам милостиня. Искаш твърде много. Колко години ще ти стигнат? Докога ще чакам да получа своето? Не, сключвам сделки с краен срок. Ти не ми го предлагаш.

Ще се връща безспир към този момент. 

С безнадеждност, разкаяние, скръб и самосъжаление. С необуздан гняв.

Тук и сега обаче тя вижда само мъждукащите факли на Вийон и зелените очи на странника, нейния бленуван любим. Вижда как пътят ѝ за бягство се изплъзва заедно с допира на дланта му.  

– Искаш край – казва тя. – Тогава вземи живота ми, когато му се наситя. Вземи душата ми, когато вече не я искам.

Мракът накланя глава. Заинтригуван е.

Усмивка – същата като в картините ѝ, крива усмивка, пълна с тайнственост – трепти върху устните ми. После той я притегля към себе си. Любовна прегръдка. Той е дим и кожа, въздух и кости. Устните му докосват нейните и най-напред тя вкусва кръговрата на сезоните, момента, когато здрачът се превръща в нощ. Целувката му става по-дълбока. Зъбите му се впиват в горната ѝ устна. В удоволствието има болка, последвана от вкус на кръв по езика ѝ.

– Готово – прошепва той.

Светът почернява и тя пропада.