Интервю с Ю Несбьо: „Ако ще играеш психопат, трябва да откриеш психопата вътре в теб“

Интервю с Ю Несбьо (по материали от норвежкия печат)

В най-новия си роман, озаглавен „Кралството“, норвежкият крал на криминалния роман разказва за двамата братя: Рой, автомонтьор,  домошар, който никога не е напускал родното село, и Карл, космополит, тръгнал да търси щастието си по широкия свят. Несбьо сполучливо обобщава сюжета с четири думи: „Двама братя. Една жена.“

За разлика от поредицата за Хари Хуле, в „Кралството“ действието се развива не в столицата Осло, а в неназовано норвежко село недалеч от град Нотуден. Самият Несбьо е прекарвал летните си ваканции при баба си и дядо си в градчето Молде в Западна Норвегия, а по-късно, когато Ю е на осем, родителите му се местят да живеят там. Животът в малките населени места не му е никак чужд.

„Имам двама братя и това ми помогна да изградя мъжките характери в романа – коментира писателят. – Но „Кралството“ в никакъв случай не е биографичен роман. И не отразява особеностите на моите отношения с братята ми.“

Несбьо, разбира се, допуска идеята за романа да е силно повлияна от смъртта на брат му, музиканта Кнют Несбьо, починал през 2013. И все пак той разглежда романа си по-скоро като „театрална пиеса“. А… 

Несбьо: … ако ще играеш психопат, трябва да откриеш психопата вътре в теб…

Интервюиращ: Това сигурно често Ви се налага, докато пишете?

Н: Да. С времето психопатът вътре в мен се разрасна неимоверно. В този роман използвам и емоционалния опит, който съм натрупал в отношенията с моите братя. Един вид, знам какво е. Колко силни могат да бъдат двама или трима братя, когато са сплотени. Но и колко душевно раним можеш да се чувстваш в отношенията с родните ти братя.

През 2013 година Несбьо губи по-малкия си брат Кнют, китарист в рок групата „Ди Дере“, футболист и водещ на спортно предаване в обществената телевизия.

Н: Всички идеи идват отнякъде. Често осъзнавам откъде съм почерпил определена идея чак след като книгата вече е издадена.

Понякога прозрението осенява Несбьо и след като книгата е преведена на други езици и му се налага да дава нова порция интервюта за чужди медии.

Н: И често тогава ми просветва откъде е дошъл материалът за романа – нещо, за което не съм си давал сметка по време на самото писане. Отношенията между братята в „Кралството“ не отразяват моите отношенията с братята ми, но, разбира се, налице са и паралели. Не изключвам да съм повлиян от смъртта на Кнют.

Събитията в живота на Несбьо – а и по света – имат склонността да се вмъкват тихомълком между кориците на книгите му, без той да го съзнава.

Н: Ютьоя, коронавирусът и така нататък. Ще намерят своето място върху белия лист под една или друга дестилирана форма. Но няма да фигурират в синопсиса. Просто така протича творческият процес при мен.

По-рано тази година Несбьо навърши шейсет години. Споделя, че не е посрещнал рождения си ден с особен ентусиазъм. На петдесетата си годишнина лесно намерил оправдания да омаловажи възрастта си. На петдесет човек не е стар. Но на шейсет? Сега вече изпитвал усещането, че аргументите му в полза на „младостта“ са се изчерпили. Сещал се как като млад възприемал шейсетгодишните като старци.

Писателят все пак споделя, че вече е надмогнал временната криза. И на шейсет, оказало се, не е никак зле. Колкото до смъртта, от малък мисли за нея.

Н: Не се страхувам от смъртта. Но ми се струва потискащо, че животът е толкова ненужно кратък.

Според него идеалната средна продължителност на човешкия живот е около 180 години.

Н: Логично е, като се има предвид колко дълго време ни отнема да се превърнем в цивилизовани хора. Да се научим да оценяваме живота и да му се наслаждаваме. Трябва да има разумно съотношение между времето, необходимо ни да усвоим тези умения, и времето, с което разполагаме, за да ги приложим на практика. Иначе логиката издиша.

И: Опишете двамата братя, с които читателите ще се срещнат в „Кралството“.

Н: Родителите им са починали. Повествованието се води от името на Рой, по-големия. Рой е меланхоличен самотник, останал в родното село. Карл, по-малкият брат, е общителен, екстроверт. Заминал е за САЩ да следва икономика. Баща им е научил Рой да се боксира и по време на селските вечеринки Рой е набил сума момчета, скочили на бой на брат му Карл, който – кога преднамерено, кога неволно – завърта главите на местните девойки. Карл е прилежен ученик и мечтае на едро, докато Рой си поставя по-постижими цели, поема отговорност – включително за брат си – и е по-праволинеен от двамата.

И: Блус легендата Джей Джей Кейл е важна част от „саундтрака“ към живота на Рой. Защо избрахте точно него?

Н: Джей Джей Кейл е своеобразен духовен двойник на Рой – кара го кротко, уважава традициите и не изпитва потребност един ден – или една песен – да бъде коренно различен от предходния.

И: Има ли голяма разлика между писането за провинциални жители и писането за жители на големия град?

Н: Всъщност няма разлика. Е, ако не носиш провинцията в кръвта си има риск, разбира се, да създадеш карикатурни, стереотипни образи. Част от провинциалните жители, естествено, отговарят на определена шаблонна представа; все пак карикатурата възниква въз основа на реални прототипи. Но отвъд това културните разлики между жителите на селата и градовете са много по-малки, отколкото бяха преди четиресет години, когато бях на двайсет.

И: Върху кой персонаж в книгата работихте с най-голямо въодушевление?

Н: Курт Улсен, местният ленсман, конте и залязла футболна звезда, е голяма скица. Пуши дори докато лежи в солариума. И си умира да разследва някое престъпление.

И: „Кралството“ е едновременно трилър и криминале, но централно място в книгата заемат дълбоките лични трагедии. Какъв творчески замисъл преследвахте, избирайки да опишете семейство Опгор?

Н: Често се чуват гласове, че държавата на всеобщото благосъстояние е иззела твърде голяма част от функциите на традиционното семейство и в резултат някога силните връзки между членовете на семейството са отслабени. Това обаче не важи за семейство Опгор. Те са традиционно селско семейство, в което лоялността към семейството е над всичко. Или, както се изразява бащата на Рой и Карл – „ние срещу абсолютно всички други“. Предаността към семейството е по-важна от морала. Поне при тях така стоят нещата.

„Кралството“ (изд. „Емас“, 2021) вече може да се намери по книжарниците в превод от норвежки на Ева Кънева.

Детският писател Ендре Люн Ериксен: „За да се превъзмогнат предразсъдъците, хората трябва да говорят за това, което ги притеснява“

Тази пролет ви срещаме отново с един от  най-талантливите писатели за деца от скандинавския север – Ендре Люн Ериксен, който вече е познат у нас с историите за двамата приятели Терие и Им (от „Питбул-Терие в атака“ и „Питбул-Терие в беда“, които издадохме преди няколко години). В новата му книга „Терорист в леглото“ талантът и проницателността на Ендре ни отвеждат в доста нестандартна посока и ни предизвикват да помислим за човешките предразсъдъци, за комичните недоразумения между хората от различни поколения, различни националности, различни вероизповедания и различен пол. И за това, колко много тези предразсъдъци ни пречат да осъзнаем колко си приличаме всъщност ние, хората. Романът е част от специалната ни поредица „Европейски разказвачи“, която приютява най-доброто от литературата за млади читатели на континента. „Терорист в леглото“ – най-новото попълнение към награждаваната колекция – получи наградата „АРК“, гласувана от 10 000 норвежки деца, а на български я четем в превод на Ева Кънева.

Ендре споделя за книгата си „Терорист в леглото“:

„Всеки човек се сблъсква със собствени мисли, които са поне малко расистски. „Терорист в леглото“ е за Адриан – малко момче без приятели. Един ден той открива друго момче в гората и го завежда вкъщи. Името му е Али, страда от загуба на паметта и вероятно идва от близкия бежански център. Адриан го скрива в стаята си, за да предотврати това да го върнат обратно в страната му. Той мисли, че се държи добре и е толерантен, но се оказва, че има много предразсъдъци. Като повечето хора. Всеки има расистски мисли, дори и най-големите анти-расисти. Съдим хората по външния вид и ги поставяме в категории. Ако си на самолет и видиш някой, който изглежда като арабин, въображението ти ще се развихри. Почти не се осмелявах да летя след 11-и септември.“

Ендре вярва, че за да се отървем от предразсъдъците, на първо място трябва да признаем, че изобщо ги имаме. Не всеки се осмелява да признае или дори повярва, че съди хората.

„В книгите си включвам теми като детската престъпност и хуманното отношение към децата. Завъртам нещата, за да стане ясно, че зад всичко това винаги се крие нещо повече. Често използвам собствените си предразсъдъци, но ги правя дори по-силни.“

След 11-и септември „терор“ се е превърнала в често използвана дума в медиите. Това плаши Адриан и вероятно много други деца по същия начин, по който поколението на Ериксен се е бояло от заплахата за ядрена война през 80-те.

Ендре разказва, че когато трябва да преминеш през охраната на летището и конфискуват бутилката ти с вода, а децата чуят, че може да се направи бомба от течност, е напълно нормално да са уплашени. Мислят си, че някой може да взриви самолета.

Той изтъква, че възрастните също се страхуват от тероризъм, а това плаши и децата:

„Не мисля, че решението е да се преструваме, че не съществува. Трябва да говорим за това и да се изясни, че почти никой не е застрашен от тероризъм. Статистически е по-вероятно да участваш в пътен инцидент или да спечелиш от лотарията.

За да се превъзмогнат предразсъдъците, хората трябва да говорят за това, което ги притеснява. Повечето хора са добри. Трябва да се срещнете и да се опознаете. Ако опознаеш мюсюлманин, ще разбереш, че те са много повече като нас, отколкото си мислиш.“

Ериксен е пътувал много заради книгите си и винаги го е изумявало това, че хората са еднакви, независимо къде живеят.

„Странното е колко си приличате, а не колко различни сте.“