В. Е. Шуаб за проклятията, креативността и „Невидимият живот на Ади Лару“

Франция, 1714 година. Младо момиче сключва сделка с мрака – продава душата си в замяна на време, на свобода. Така започва една история за силата на изкуството, за волята да си създадеш собствено място в света, да обичаш по свой начин, да живееш по собствени правила, да се изправяш и да продължаваш напред. Винаги. Дори и да означава да живееш повече от 300 години в самота.

Романът „Невидимият живот на Ади Лару“ се е оформял в мислите на своята авторка в продължение на 10 години, а тя е чакала „парчето от пъзела“ да пасне, за да напише бестселъра, който не слиза от класацията на „Ню Йорк Таймс“ вече 35 седмици. Авторката е Виктория Шуаб, а по-долу може да разберете повече за нея, за връзката ѝ с героите от книгата и откъде идва Ади.

Можеш ли да си спомниш точния момент, в който идеята за „Невидимият живот на Ади Лару“ започна да се оформя в мислите ти?

            Живеех в голяма градинска колиба в двора на бивш затвор в Ливърпул. Съквартирантът ми ме беше оставил с колата в малък езерен град на име Ембълсайд. Спомням си отегчението, което изпитвах, разхождайки се по баирите във влажния, самотен климат, без жива душа наоколо. Не знам защо започнах да си мисля за Питър Пан. В този период баба ми страдаше от деменция. Беше болна вече от десетилетие. Бях станала свидетел на това как тя изпитва трудности да си спомни коя е майка ми, собствената ѝ дъщеря, която чувстваше неописуема болка от това да бъде забравена. Чудех се какъв човек би оцелял безсмъртие. Там е работата с Ади – тя през цялото време има избора да се предаде и да се лиши от душата си, но е упорита и позитивно настроена. Спомням си как се разхождах из Ембълсайд, мислейки си за това как се движа през живота и света, неспособна да оставя следа. 

Историята е живяла с теб дълго време. Имаше ли нещо, което се промени драстично, когато седна да я напишеш?

            О, всичко се промени. Отворих първия файл на тема Ади през 2011 г. и на всеки няколко години се връщах към него, за да нахвърлям нови бележки. Писателите пишем същата история отново и отново. Понякога идва някоя, която можеш да разкажеш само веднъж. Знаех, че тази ще има едно изражение, затова я оставих да престои, докато и аз не се превърна в правилната версия на себе си.

            Парчето от пъзела пасна около 30-те ми години. Тогава достигнах препятствията, пред които се изправя Хенри – паниката, идваща със зрелия живот, и чувството, че си километри зад всички останали. Това беше липсвало. Имах историята, страстта, а липсващото парче беше страхът от времето като инициатор на действието. Беше там за Ади като движеща сила за сключване на сделката, но имах нужда от него и за всички останали. Всеки в книгата е загубен и се чувства не на място в пределите на своя свят.

            Не мисля, че щях да съм способна да напиша книгата на друга възраст и много се радвам, че не опитах. Има празно място между идеята в главата ти и това, което се озовава на хартията. Беше ме страх от тази пропаст, защото идеята беше от изключителна важност за мен. Благодарна съм, че книгата съществува, но определено не беше най-приятния процес. Всичките ми несигурности, страхове и надежди са тясно свързани с темите в романа. Страхът ме стискаше за гърлото преди да я напиша, докато я пишех също, а след като я приключих, потънах в скръб. Сега има голяма пропаст в живота ми, която беше запълвана от Ади през последните 10 години. Все още скърбя.

За теб е от изключително значение да разчупиш романтичните клишета за това какво е да си писател и си много открита за предизвикателствата в професията. Как това повлия на писането за изкуство и артисти в книгата?

            Израстнах с изкуство. Завърших история на изкуството и се опитах да съчетая всички тези части. Персонажите в книгата имат връзка с изкуството по един или друг начин. Сам живее и диша изкуство и е необикновено уверена, Беатрис се занимава с история на изкуството и е в търсене на себе си, Роби е театрален изпълнител, Хенри е изгубен артист. В края на краищата, това е книга за уязвимостта. Креативната уязвимост е некомфортна, но напълно присъща за творческия процес. Ако не се самоанализираш и не разбираш своите слаби и силни страни, е трудно да стигнеш до тези на другите хора.

Историята се простира из повече от три столетия. Как прецени кои места и исторически моменти да включиш?

            За дълго време се бях превърнала в колекционер на спомени и места. Ходех на изследователски пътувания в опит да разбера по кой път би тръгнала Ади. Накрая разбрах, че трябва да се фокусирам. Изкушавах се да поставя Ади в множество градове и да се получи нещо като „Това е Ади в Токио, това е Ади в Мексико.“ Не исках да я използвам като врата към тези места. Трябваше да си припомня, че Ади е уникален самостоятелен индивид. Тя е горда французойка. Тя не е някой, който е станал безсмъртен, за да пътува. Искаше време, а не пространство. Тя е хедонист. Наслаждава се на изкуство, култура и изисканост. Затова започнах да я следвам по пътя на културно развитие в западния свят. Трябваше също да си припомням нейните ограничения, когато става дума за пътуване – тя е забравима, но не и невидима. Не би била способна да отиде на място, изискващо да се представи с документ. Ади живее много повече от това, което се вижда по страниците, но се опитах да използвам изкуството и западната култура, за да създам нейния път.

В книгата се споменават и други, направили сделка – именити артисти и исторически личности. Как избра кои да включиш?

            Половината от местата и хората са истински. Исках да преплета измислено с реално. Създавах времева линия и трябваше да избера хора, живяли точно на нея. В самото начало бях убедена, че всички трябва да са истински. След това осъзнах, че при избора на изкуството като тема, мога да създам артисти от нищото и да свържа животите им с големи исторически събития и личности, с цел да придам нужното историческо усещане на романа.

Мислиш ли, че има нещо магично в креативността?

            Вълнувам се от музи. Дори и в по-ранните ѝ версии вече знаех, че искам да направя Ади муза. Говорим за създаването нещо гениално и за идващите неочаквано идеи, сякаш сами спускащи се върху страницата и в животите ни. Това създава интересно място за Ади, защото идеите, както тя казва, са много по-мащабни от спомените. Артистите не винаги си спомнят източника на техните идеи и често погрешно ги приписват на себе си. Ади и Люк са противотежести на тази концепция. Те носят онази идея за „Какво ако твоите творения, какво ако това, което те прави теб, идва от някъде другаде?“

Люк, или мракът, както Ади понякога го нарича, казва, че Дяволът е просто ново име за старо схващане. Беше ли обмисляла да го назовеш с името на Дявола? Какво те накара да си по-неясна с неговата идентичност?

            Обожавам идеята за Стария свят, срещащ Новия. Старият е въплъщение на суеверието, а Новия – на религията. Случва се в цяла Европа, по целия свят, където монотеизмът измества политеизма. Исках да направя това и във Вийон (родното селце на Ади). Исках Люк да е представен като древен бог. Той е въвлечен в нова идейна конструкция, но е съществувал и преди това. Ади се моли до него, а не до Дявола. Тя се моли на древните богове на селото. Никога не съм го виждала изцяло като дявол. Приемам го като стар бог или по-точно – бог на желанието. Той е Дявола, но не е само това. Той казва „Аз съм Дявола, но преди още да съществува той, аз бях там.“

В хода на книгата Ади започва да осъзнава, че се отдалечава все повече от човешкото. В същото време ставаме свидетели на това колко болезнено е човек Хенри. Как подходи за създаването на такъв баланс?

            Хенри беше най-големият ми страх при започване на писането. Забавно е, защото той е и любимата ми част. Обсъждайки книгата с редакторката ми, единственото, което тя не обикна веднага, беше Хенри, тъй като на хартия той е тъжно бяло момче, израснало в привилегировано семейство. Исках да направя с него това, което правя с всеки мъжки герой в книгите ми – да се докосна до емоционалната и уязвима страна. Вместо да вложа себе си в Ади и Люк, го направих в Хенри. Дадох му всичките си страхове и той се превърна в това, което аз щях да бъда, ако не бях открила писането. След това се опитах да открия начин да го направя още 10 пъти по-човечен. Уязвимостта на Хенри е това, за което мисля, че читателите ще могат да се захванат и у него да открият себе си.

Това е първият ти самостоятелен роман след твоя дебют. Беше ли освежаващо да можеш да разкажеш цялата история в една книга, или се изправи пред предизвикателство след скорошните поредици?

            Всеки формат си има силни и слаби страни. Но съществува елегантност в самостоятелния роман и гордост в способността да разкажеш такъв тип история. Някои истории са предназначени да бъдат капсули.

            Чувствах се напълно свободна, тъй като знаех, че нямам ограничения в дължината. Но знаех и че не искам да я разтягам. Нямах интерес да превръщам историята в поредица. Чаках да стана на правилната възраст, за да напиша книгата, не исках да съм на друга, когато се върна отново към нея. Странна мисъл е, но книгите се превръщат в статични обекти, а хората продължават да растат. Неизбежно влагаш тази промяна в поредиците. Сега работя върху Threads of Power – продължение на поредицата „Цветовете на магията“, а съм 5 години по-възрастна. Трябва да приема факта, че все още раста като писател, а в самостоятелния роман увековечаваш един конкретен период.

Как откри очертанията на проклятието на Ади, докъде се простира и къде са пролуките?

Беше болезнено. Исках пролуки, защото историята не е много забавна без тях.  Трябваше да помисля какво би направило тази „клетка“ по-интересна. Как откриваш пробойна в проклятието? Има ли нещо, което Люк не би могъл да предвиди? Пролуките са в по-голяма степен отражение на Люк, отколкото на Ади. Той ги създава сякаш за да я подтикне да изследва къде са границите. Проклятието не е затворена кутия, има пукнатини и пролуки, приканващи я да ги открие. Трудно е да се установи дали Люк показва милост, или играе на котка и мишка.

В книгата има препратки към Дейвид Бауи (и филма „Лабиринт“) и останах с усещането, че филмът е бил вдъхновението за Люк. Така ли е? И какво друго помогна в оформянето на характера му?

            Един от основните въпроси на книгата е дали той е Дявола. Бих поспорила, че всъщност не е. Прилича повече на пакостлив бог на желанието. Свързващото звено между Люк и Ади е че и двамата са хедонисти – двигатели са им изкуството, красотата и културата. Той гледа на себе си като подбудител на културна реформа, като меценат на изкуството. Исках да му предам маниерите на някой с вкус към живеенето – малко Оскар Уайлд, малко Дейвид Бауи и малко всеки друг, който е душата на компанията. Той е омаян от красотата и потенциала на света. Но не по същия начин като Ади. Нещо в любовта ѝ към живота го привлича. Те са двете страни на една и съща монета. Люк пречупва толкова много съдби, а Ади пречупва съдбата като влияе на артисти.

Ади има на лицето си седем отличителни лунички, оформящи съзвездие. Как ти хрумна това?

            Исках да ѝ дам някакъв символ, който би могъл да просъществува дори и когато тя не може. Знаех, че Ади ще оставя следа в изкуството и имах нужда от нещо, което да премине от буквално в абстрактно. Никой не е способен да изобрази Ади, но може да я интерпретира. А и много харесвам лунички. Исках да ѝ дам нейно собствено съзвездие.

В кой се припознаваш повече – Ади или Хенри? Или с други думи, какво предпочиташ – да живееш вечно, но да бъдеш забравена, или да бъдеш обичана от всички, но с ясен срок на годност?

            Толкова сложен въпрос. Наистина нямам отговор. Зависи от деня. Ще отговоря на другата част от въпроса – мисля, че бих предпочела да съм Ади. Но вложих всичко от себе си в Хенри. Вложих толкова много от себе си в него, тъй като това беше единственият начин да го напиша. Книгата започна само с Ади и Люк. Исках да я направя триптих и се притеснявах, че няма да достигна до историята на Хенри, затова му дадох своята собствена.

В ЛГБТИ+ обществото да се разкриеш пред другите често не се случва само веднъж, а отново и отново с всеки човек, когото срещаш. Има ли паралел между това и нуждата на Ади да се представя отново и отново?

            Изумително. Не съм мислила за това.

            Представянето на ЛГБТИ+ обществото беше на преден план за мен. Това да се разкриеш пред другите е наистина важно, но това, което най-много ме вълнува, е идеята за нормализирането на различието и това то да съществува на страницата, без да е основата на сюжета. Исках да представя различието из цялата книга по такъв начин, че то да е просто част от живота.

Но като някой, който е трябвало да се разкрива отново и отново, мисля, че това е страхотна алюзия. Може да се забележи, че това дразни Ади понякога. Не съм била забравяна от никого, но е трябвало да водя същите разговори многократно, понякога дори с едни и същи хора. Има моменти, в които тя преценява, че няма сили за това и е почти като връщане в тъмнината, тъй като нямаш енергията да се вкараш отново в собствения си живот.

Ади обича филми и книги. Действието в книгата приключва през 2016-а, има ли нещо, излязло след това, което би споделила с Ади?

            Ади е ненаситна и нищо не е класика за нея, тъй като е била там, когато е създавана. Тя обича истории, но след време вълнуващ става начина, по който ги открива. Вълнението за нея е в изненадата. Тя е тази в книжарницата, която би се заинтересувала от сляпа среща с книга.

            Най-добрият филм от изминалата година е „Паразит“. Тя би била очарована от разказваческия му подход.

Страхотен отговор. С удоволствие ще прочета реакцията ѝ и на „Историята на прислужницата“.

            Боже, да. Бих казала „Историята на прислужницата“ и „Портрет на момиче в пламъци“. За разлика от по-голямата част от компанията на Хенри, Ади не е твърде крехка. Тя е консуматор на изкуство и би гледала както филмите на „Марвел“, така и The Umbrella Academy

Има такава сила и вълнение в края на историята на Ади. Романът е самостоятелен, но знам, че читателите ще питат дали планираш да пишеш още за героите.

            Всеки читател познава книжния махмурлук. Сега си представете моя книжен махмурлук като автор. Най-трудно е да осмислиш разликата между това от какво се нуждаеш и какво искаш. Проваляш се като автор, ако напишеш самостоятелен роман, който читателите завършват, имайки нужда от още нещо. Но не си се провалил, ако те просто искат да знаят какво се случва след това.

Кои книги би препоръчала на читателите като следващо четиво?

            „Къщата в лазурното море“ на Т. Дж. Клун – обичам я, невероятна, вълнуваща, красива книга. Тъкмо приключих „Смъртоносна академия“ на Наоми Новик – изумително начало на нова поредица. Нямам търпение да видя накъде ще поеме. А сега чета Felix Ever After от Kacen Callender и наистина ми харесва.

Интервюто е преведено от:

https://bookish.netgalley.com/exclusive-interviews/10/2020/ve-schwab-interview-the-invisible-life-of-addie-larue/

и

https://ew.com/books/author-interviews/ve-schwab-the-invisible-life-of-addie-larue/

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s