Исландската крими кралица Ирса Сигурдардотир: „Не обичам да пиша за перфектни герои.“

Ирса Сигурдардотир неслучайно е наричана от медиите Кралицата на криминалния роман на Исландия и българските читатели имат възможност да разберат сами защо – първите три части от поредицата ѝ за комисар Хюлдар и детската психоложка Фрея вече са по родните книжарници („ДНК“, „Водовъртеж“ и „Изкупление“). До края на 2021-ва ще излезе и следващата, в която отново блести с ошлайфано, опитно перо. Книгите ѝ са преведени на повече от 30 езика и Ирса отдавна се е утвърдила като едно от важните имена в жанра, благодарение на своя разпознаваем, характерен стил.

„Таймс Литерари Съплемент“ я нареждат „сред най-добрите криминални автори в света“. Но коя е тя? Какво провокира една жена инженер от кротката, макар и сурова Исландия да пише такива зловещи сюжети? Подбрахме и преведохме за вас части от интервюта, които е давала пред различни медии, за да се запознаем по-отблизо с Ирса Сигурдардотир.

Живееш в Исландия и работиш като инженер. Защо не пишеш за собсвената си професия?

Като дете живеех в Америка, а по-късно учих за инженер в Канада. Написах една книга за това. Около 5 години работих като стратегически мениджър иръководих огромен хидропроект в планините на Исландия. Прекарвах там по десет дни и се прибирах вкъщи за четири. Нямаше много какво да правя. Открих за изключително интересно в социален аспект това да се храниш с колеги, да спиш до тях, да си миете зъбите почти по едно и също време. Колегите са различни от семейството. Писах за такъв работен лагер, но тъй като не исках да се свързва с проекта, го преместих в Гренландия и го превърнах в минен лагер. Само това съм писала за инженерството, тъй като не исках колегите ми да си мислят, че си водя записки на работа.

По-лесно ли е да напишеш история, която няма нищо общо с ежедневието ти?

Така смятам. Опитвам се да разделям двете. Не обсъждам книгите си на работа. Това е правилният подход за мен.

Започнала си като авторка на детски книги. Какво те накара да пишеш трилъри?

Написах няколко наистина забавни детски книжки, но се изморих да бъда забавна. Лесно можеш да прекалиш и да станеш за смях или пък изцяло да спреш да бъдеш смешен. Исках да пиша за по-зряла публика. Има определени неща, за които не можеш да говориш, когато пишеш за млади читатели. Трудно е да създадеш зрели главни герои в детските книги, защото децата обичат да четат за деца. Възрастните може да бъдат в книжките само в случаи на силно преувеличение – ако са много глупави, много зли или много мъдри. Това ме измори. Исках да пиша за нормални, реалистични зрели хора.

И все пак защо писателската ти кариера тръгна от детските книги?

Като дете обичах да чета, а когато синът ми беше на 8, не четеше. Факт е, че четящото дете е способно да се постави в ситуации, в които не би могло при други обстоятелства. Четенето дава възможност да бъдеш различен човек, разширява кръгозора и те учи да си по-мил. Бях разтревожена за сина си. Разгледах книгите, налични по онова време, и открих, че всички искаха да дадат важен урок – животът е труден и трябва да го приемеш, без дори да опиташ да се забавляваш. Попаднах на книга за дете, неспособно да празнува Коледа, защото родителите му са алкохолици. Реших да пиша книги за възрастовата група 8-12 г., които засягат по-комични ситуации, и така написах цели пет. Синът ми не прочете нито една от тях. Той стана читател по-късно, така че не е лош човек.

Пишеш за млади хора и в трилърите си. Възможно ли е това да е заради детските книги?

Не. Правя го, защото при убийство, винаги са засегнати и деца. В книгите с детската психоложка имах нужда те да я въвлекат в историята. Тя работи за реално съществуваща институция в Исландия, която помага на деца, жертви на престъпление. Исках във всяка книга да разпитва дете и поради това те са замесени по различни начини – като жертва, свидетел или част от нечие семейство, централно за сюжета.

Заради силните роднински връзки в Исландия, когато нещо се случи, винаги има засегнати деца. В истинския живот убийствата се извършват от пияни, дрогирани, ревниви или ядосани хора. Убийството обикновено не е планирано и случаите не са заплетени, най-много някой извършител да успее да избяга.

Само че един писател не пише за типични, реални престъпления. И за да завладее читателя и да го накара да повярва, че нещо подобно все пак е възможно да се случи, е необходимо да опише обществото реалистично и да създаде достоверни герои. Тогава може да му се размине и най-невероятният сюжет.

Въпросната детска психоложка Фрея е интересна личност. Тя желае да е част от нещо, но това не сработва точно както ѝ се иска.

Не обичам да пиша за перфектни герои – за най-умните и най-добрите. Винаги има някой по-умен и по-добър. Повечето хора са просто нормални. Исках тя да е от тях, но все пак да е интересна. Героите ми си имат минало, което се опитвам плавно да въведа в историята, за да ги направя по-човечни и реалистични.

Главният герой в литературна поредица се вписва в една от две категории – или никога не се променя, или се развива през цялата поредица. Това не значи, че единият е по-добър от другия. Герои като Еркюл Поаро и Джак Ричър не се променят или го правят много бавно. Техните обстоятелства са винаги едни и същи и можеш да измислиш безброй сюжети за тях. Но ако твоите герои се развиват, има лимит преди да стане наистина скучно. Вече не искаш да пишеш за тях и чувстваш, че си ги изчерпал.

Приключих тази поредица след шестата книга не защото ме изтощи, а защото исках да избегна изтощението.

Написах шест случая в адвокатската поредица и няколко самостоятелни романа, предимно в хорър жанра. Сега работя именно по хорър. Причината да приключиш поредица поне отчасти е заради страха да не напишеш лоша книга. Не искаш читателят да прочете твой текст и да си помисли „Какъв е този боклук?“. Трябва да умееш да избираш темите си и винаги да даваш най-доброто от себе си. Едно е ясно – най-трудно е да продължиш след успешно заглавие, защото хората вече имат наистина високи очаквания.

Планираш ли предварително колко книги да включва дадена поредица?

Още отначало знаех, че искам случаите на Хюлдар и Фрея да са поредица, но нямах конкретна бройка. Агентът ми обаче имаше нужда от такава, затова реших, че след като съм написала пет детски книги, мога да напиша шест от тази поредица. Придържах се към това число, въпреки че можех да напиша още една без проблем.

Планираш ли всяка книга, или измисляш историята по време на писането? Знаеше ли за какво щеше да е поредицата?

Започвайки, не знаех. Но размишленията ми над романа ме насочиха към това, че двамата главни герои няма да бъдат двойка, а дори и да реша да ги събера, то ще е на последната страница. Не исках да дам на читателите история за двойка, пазаруваща в супермаркета. Бях наясно и че искам да напиша поредица, защото беше започнало да ми лиспва. Работата върху самостоятелни романи си има немалко плюсове, но един от минусите е, че всички герои са със срок на годност. Можеш да правиш каквото решиш с тях, дори и да ги убиеш. А в поредиците има конректни персонажи, които трябва да представяш на читателите във всяка книга, в случай, че не са чели предишните. Уловката е, че не трябва да отегчаваш тези, които са.

От всички, книги, които си написала, коя ти е любимата?

Втората книга от поредицата за Хюлдар и Фрея е вдъхновена от истински случай и това я нарежда сред любимите ми. Историята разпали гневен пожар у мен, а от пепелта му създадох роман, изпълнен с насилие. Харесвам и вече екранизирания си роман за духове. Филмът ми харесва, макар и да е различен от книгата. Бавно разгарящ се хорър, превърнал се в огромен хит – причината да не напиша следващ. Ако го направя, той винаги ще бъде сравняван с първия ми опит.

Как правиш проучването за трилърите си?

Много е просто. Малка общност сме и достъпът до хора и информация е лесен. Например, много е лесно да говориш с управителя на къщата за деца и да научиш каквото ти е необходимо. Разбира се, не споделят с теб абсолютно всичко, а само информацията, която им е позволено да предоставят. Онзи стар случай, вдъхновил „Водовъртеж“, е от детството ми. Сега цялата информация е налична в интернет, а момичето е написало книга по темата.

Проучването за настоящата ми книга е по-трудоемко, тъй като действието се развива в планините на Исландия, а заради лошото време, не мога да отида там. Не мога да пиша за нещо, което не съм видяла, усетила и помирисала. По въпроса за местоположението, имам предвид. Никога не съм виждала мъртво тяло. Нямам търпение времето да се оправи, за да отида там и да усетя мястото.

Колко време ти отнема да напишеш книга?

Пиша по книга годишно. Започвам през февруари, завършвам я през ранния октомври и я издавам през ноември. Тази година пиша две книги. Работя върху детски роман, докато чакам да отида в планините. Исках да си взема година почивка от работа, но не ме бива в отказването и когато ме помолиха да помогна с разни неща, се съгласих. Затова не е пълна почивка, но все пак имам повече време.

Спомена своя екранизирана книга. Участва ли в процеса по заснемане на филма?

Срещнах се с режисьора и заявих, че нямам желание да участвам в процеса. Филмите са много по-различна медия от книгите и според мен това беше правилното решение. Все пак се оказа, че се е появило дребно недоразумение – екипът мислеше, че не може да ми задава въпроси. Въпреки това се справиха отлично. Включиха елементи, които никога не бих се сетила да използвам в книгата, и резултатът беше страхотен. Авторите често се ядосват на сценаристите, когато изключват части от книгата, но те всъщност знаят какво правят. А и предпочитам да работя върху нова книга, вместо отново по стара.

Отне ми дълго време да открия неща, които бих променила, ако участвах в процеса по снимките. Изпратиха ми сценария и ме помолиха за обратна връзка, но бях неспособна да го прочета. Просто казах, че е най-хубавият, който съм чела. На премиерата не знаех нищо за филма, но останах доволна от резултата. Понякога трябва да имаш вяра в хората.

Всяка книга е с различна тема. „Изкупление“ е за психическият и онлайн тормоза. Имаш ли личен опит с това?

Никога не съм била подлагана на тормоз, нито пък съм участвала в такъв, но съм виждала да се случва с детето на приятели. Растейки, дори не съществуваше дума за това. Говореха за него като за „дразнене“ или „децата просто са си деца“. Днес е много по-сериозно от преди.

Дикусия относно интернет тормоза ме накара да избера тази тема. Беше се самоубило 11-годишно момче – най-младият човек, отнел собствения си живот. Решил е, че е по-добре да се самоубие, отколкото да продължава да живее така. Изумително е колко трудно е да се предотврати. И то става дума за деца, които обикновено се вслушват какво им казват възрастните. Социалните мрежи издигат тормоза на едно ново ужасяващо ниво. Да, избирам да пиша за болни за мен теми, такива, които ме гневят.

Трудно ли е твоите теми да се съотнесат с други държави?

Не мисля. Исландия е модерно общество, в Западния свят се борят със същите проблеми. Романите с действие, развиващо се в Исландия, не са писани специално за исландци. Възприемат се добре и в други страни.

Има ли теми, за които не можеш да пишеш, тъй като са неприемливи за някои страни?

Работя и не мисля за това. Пиша каквото искам и ако не го харесат – е, такъв е животът.

Реакциите различни ли са според страната?

Най-вече за първата поредица – за адвокатка, която се постарах да не прилича на мен по никакъв начин.  Не исках хората да си мислят, че книгите са за мен. Само че тя също има син, който става родител много млад.

Синът ми позвъни седмица преди книгата да излезе на пазара и ме помоли да се срещнем за кафе. Съобщи ми, че ще стана много млада баба. И ето, всички решиха, че съм написала книга за себе си.

Американците бяха недоверчиви към реакцията на героинята към новината. Не мислеха, че е достоверно – нали героите са млади и неженени. Аз заявих: „Напълно достоверно е. Човек при всякакви обстоятелства се радва на бебета.“ Някои от тях имаха проблем с това. Но ако бях написала, че тя се ядосва и вдига скандал, това щеше да звучи много нереалистично пък за исландските читатели.

Какво е чувството да видиш книгите си издавани по цял свят?

Всеки автор мечтае книгите му да достигнат до възможно най-много читатели. Някои се страхуват да направят следващата крачка и да пуснат творбите си по света. Трябва да го направиш, ако искаш историята ти да бъде прочетена. Читателите в Исландия са много малко.

Пишейки детските книги, не очаквах, че те ще поемат по света, но е наистина невероятно да пътуваш в други страни и да срещаш нови публики. Не се замислям над това докато работя обаче.

Участваш ли в преводите?

Понякога. Преводачите са страхотни с целевия език, но не е необходимо да е същото и с изходния. Повечето не са жители на Исландия, а аз все пак съм оттам.

Във всяка книга има по нещо, което не могат напълно да разберат. Преводачът ми на английски работи добре с изразите, така че да бъдат разбрани от всички, не само от исландците. Голяма част от чуждуезиковите издания са всъщност с преводи от английски. Преводачите се допитват до мен, когато има нещо, с което не могат да се справят, и ако не го сторят, започвам да се притеснявам. Успокоителното е, че целта на всички замесени е текстът да се получи добре и книгата да е успешна.

Какви книги обичаш да четеш?

Чета предимно криминални романи и трилъри. Много хорър, макар и да е трудно да се открие добър. В книжарниците имат навика да го слагат при фентъзи и романите за вампири – романтични книги под прикритие, а не хорър. Харесвам и научна фантастика. Не посягам често към фентъзи, но прочетеното досега ме е впечатлило. Опитвам се да не чета много докато пиша, особено на исландски, защото разбърква мислите ми и затруднява подбора на думи.

Кой е любимият ти автор?

Харесвам Софи Хана и умението ѝ да пише за жени, които полудяват. Прави го толкова добре. Харесвам Ларш Кеплер, Мария Адолфсон, Камила Гребе и Юси Адлер-Улсен. Прочела съм много, а с напредването на възрастта вече нямаш любими неща – нямаш любима група или любим цвят. Това не е толкова значимо. Харесвам скандинавските автори.

Скоро не съм чела Стивън Кинг. Започнах една книга, но не я харесах. Чух, че новите му криминални романи са добри. Книгите му започнаха да излизат, когато бях млада – „Сейлъмс Лот“, „Сиянието“, „Кери“, „Куджо“ и всяка една от тях беше невероятна. Това беше върха на хоръра, но от тогава нещата поеха надолу.

Имаш ли утвърден писателски режим?

Не е точно режим. Сядам на дивана и си пускам хорър филми. Не ги гледам, а просто усещам атмосферата. Работейки по първата книга от поредицата за Хюлдар и Фрея, „ДНК“, гледах „Живите мъртви“. Всеки път точно когато поглеждах към екрана, някой беше убиван брутално.

А планираш ли сюжета?

Знам как ще започне и как ще приключи. Но много често това се променя. Предпочитам да изпращам историята на издателя си глава по глава. Чак след 10 готови глави съм способна да я прочета като читател. Мога да видя, ако нещо липсва, и обикновено променям пътя, по който съм поела. След трийсет глави вече знам къде отивам.

Ненавиждам идеята да напиша цяла чернова и да осъзная, че нещата не работят, още преди да приключа. По моя начин мога да видя предварително, ако нещо не е наред, и съм способна да го оправя без твърде много усилия. Това работи за мен. От 15 години работя с издателя си, така че нещата са добре.

Това е също начин да получиш реалистична реакция. Ако знаеш какво ще се случи, е различно. Като писател е трудно да се дистанцираш достатъчно от историята и да разбереш как ще звучи за един читател. Приключих романа за духове и си помислих „Това не е страшно.“, но когато излезе в Исландия, хората искаха да я затворят във фризера. Не я държаха близо до леглото си.

Елементът на страх е наистина труден да се прецени, защото е основан на очакване. Ще видим как ще проработи този път. Чакам го с нетърпение, макар и малко притеснена. Прескачам от жанр в жанр и това може би не е най-умното нещо в бизнес средата, но не искам да мисля за маркетинг, преди да пиша.

Хората имат очаквания. А и хорърът може би не е за всеки?

Да, обаче това е моето поприще. В началото искаш всички да се щастливи, само че това е невъзможно. Единственото, което не искаш е хората да си купят скъпа книга и да решат, че не струва. Затова трябва да се сложи стикер на корицата, че това е история за духове!

Четеш ли рецензии на книгите си?

Понякога. Чета рецензии от блогъри, защото ценя техния принос. Хубаво е да знаеш какво мислят хората и да развиваш уменията си. Не можеш да разбереш много от сайтове като „Амазон“, където хората пишат, че мразят книгата, просто защото доставката е закъсняла с два дни. Най-добре е да не четеш всички рецензии. Понякога е наистина депресиращо. Лесно може да те накара да забравиш позитивните и да се съсредоточиш върху негативните. Чувството е сякаш си пускаш душата през шредера. За това спрях да ги търся, въпреки че има някои наистина страхотни.