Полската писателка Марта Кишел: „От читателя и неговия личен опит зависи какво ще извади от дадена история. Авторът може само да постави пътепоказател“

„Божко и Лошко“ е чудата и уютна приказка за трудностите, свързани с порастването, за толерантността, любовта и приятелството. Също така е най-новото издание в поредицата ни „Европейски разказвачи“, приютяваща най-доброто от литературата за деца на континента.

За какво се разказва ли? Зад високата ограда на стара и необикновена къща, встрани от шума на града, живее Божко – момче, което никога не е само. Защото освен стария сандък със съкровища и най-чудната майка на света той си има истински ангел пазител… Има си Лошко. А под леглото му живее чудовище, което постоянно му краде чехлите.
Ала идва ден, в който Божко трябва най-сетне да напусне необикновената си къща и да опознае света от другата страна на оградата – свят без шумоленето на ангелските крила и без прегръдката на чудовищните пипала. А дали той е готов за това? И дали светът е готов за Божко и неговата голяма тайна?
„Божко и Лошко“ е малко забавна и малко страшна история за това, че да бъдеш различен не е толкова зле, колкото може да ти се струва отначало, и че най-важното е винаги да си верен на себе си.

Марта Кишел е едно от младите, успешни лица на полската литература за деца. Нейните фантастични истории са многократно награждавани, а книгата „Божко и Лошко“ получи престижната награда „Фердинанд Великолепни“ за най-добра детска книга на годината и беше обявена за полска книга на годината от Международния съвет за книгите за млади хора. На български четем книгата в превода на Милена Милева, която се обърна към Марта с малко въпроси, за да я опознаем по-добре!

За детството

        Родена съм преди 39 години във Вроцлав, град с много сложна и завладяваща история. Бях единствено дете в цялото семейство, но живеех в блок, в голям жилищен комплекс, пълен с деца, и никога не се оплаквах от липса на компания. Карахме колела, вилнеехме из градините на вилните парцели, ходехме по места, където възрастните никога не биха ни позволили да ходим. По онова време имах двама най-добри приятели от съседните входове. Отлично се разбирахме и си измисляхме най-невероятни игри, но ни свързваше и това, че и тримата много боледувахме. Голяма част от детството ми, особено ранното, мина в болести и доста време прекарвах в леглото – вкъщи или в болницата.  Нищо чудно, че любимото ми развлечение бяха книгите. Сама се научих да чета, когато бях на малко повече от четири години, и оттогава това е едно от любимите ми занимания.

        От детството си помня най-вече някои обикновени, прости неща. Кухнята в апартамента на дядо и баба, с голямата дървена маса, която си е там и до ден-днешен и вече изобщо не ми се струва голяма. Бялото ми колело, марка „Пеликан“, с непоправимо раздрънкани педали. Шкафчето до бюрото, цялото в лепенки, и най-красивата, голямата, изобразяваща селцето на смърфовете.  Слушането на приказки от грамофонни плочи. Чакането всяка седмица да дойде неделята и предаването В старото кино, в което пускаха стари черно-бели американски комедии, уестърни, драми. Ставането през ваканцията сутрин в седем, за да гледам сериала на Би Би Си по мотиви на Хрониките на Нарния. Ето такива дреболии са сред най-хубавите ми спомени от детството.

Училището

       До седми клас обичах да ходя на училище, а ученето ми вървеше лесно. Тогава бях отличничка. После, в гимназията, когато вече знаех какво точно ме интересува, вече не се стараех да бъда първа във всичко. Мама ми подсказа да се съсредоточа върху любимите си предмети, с които свързвах по-далечното си бъдеще: полски, английски и история. След матурата ме приеха да следвам полска филология и културология.

         През цялото време в училище четях много и с голямо желание. Взимах купища книги от кварталната библиотека, книгите бяха и основният подарък, който получавах от близките ми по всеки възможен повод, често в огромни количества. Едни от най-любимите ми бяха (и продължават да са) Братята с лъвски сърца на Астрид Линдгрен, Питър Пан в парка Кенсингтън на Джеймс Матю Бари и Хрониките на Нарния на К. С. Луис. Обожавах и руските приказки, които ми носеше, връщайки се от състезания, татко – и до днес в библиотеката ми стоят  АльонушкаПерото на Финист, Ясният сокол и прекрасното издание на Конче-гърбоконче с илюстрациите на полския художник Марчин Шанцер. Към края на основното училище се влюбих в романите на Йоанна Хмелевска и Луси Мод Монтгомъри. Не бях възхитена от най-популярната – Ан от „Зелените покриви“, винаги предпочитах да чета за приключенията на Пат, Емили или Джейн. A после в гимназията открих фантастиката и така се прехласнах по нея, че сама започнах да я пиша.

За писането

      Първия си литературен текст написах, когато бях в четвърти клас, значи, когато съм била на 11-12 години. Прочетох Робин Худ на Хауърд Пайл и краят толкова не ми хареса, че реших сама да си измисля свой край. И ето как изглеждаше в началото моето писане: създавах нови приключения на герои, познати ми от книги или анимационни филми. После започнах да вкарвам в тези истории нови действащи лица, които сама бях измислила, докато най-сетне реших, че моите си герои определено ми доставят по-голямо удоволствие.

        Започнах да пиша с пълна сила в гимназията, благодарение и на голямата подкрепа от страна на моите учители по полски. Именно те изградиха в мен убеждението, че мога да го правя, че имам талант, който си струва търпеливо да се шлифова, посочваха ми грешките, но и ми показваха къде се крие моят потенциал. Днес вече съм издала дванайсет книги, написала съм още две, които ще излязат през 2021 година, публикувала съм разкази в няколко антологии, включително една международна, издадени са и първите ми преводи на чужди езици, а аз още помня как оставах след часовете, та заедно с учителката по полски да наведем глави над тетрадката и да си поговорим за писането.

       Още тогава знаех, че искам да пиша книги, но никога не съм допускала, че ще пиша за деца… Още по-малко съм мислела, че тези книги ще бъдат посрещани толкова добре, ще бъдат награждавани и превеждани на други езици. Това още не ми се побира в главата.

За тази книга

      Всичко стана заради дъщеря ми Юлия. Винаги ѝ е било много интересно за какво са всички тези книги, които пише мама, и особено я интересуваше малкият ангел с топлинките и другите фантастични създания. Когато беше на пет, тя най-после ми зададе въпроса, от който винаги съм се страхувала: „Мамо, е, ще ми напишеш ли книга?“. Тъкмо бях родила сина си, опитвах да се науча да бъда майка на две деца и бях готова да обещая на дъщеря си всичко, само и само да свикне с тази революция в живота й. Затова обещах – и удържах на думата си.

      Отначало Божко и Лошко трябваше да е книга само за Юлия, нещо като въвеждане в света и героите на книгите ми за възрастни. Но веднъж се изпуснах пред редакторката си и споделих върху какво работя в свободните минути между смяната на памперси и кърменето, редакторката помоли да й дам да прочете един откъс, а няколко дни по-късно научих, че издателството много иска да издаде тази книга. А после вече тръгна като по вода — от първата книга за Божко и компания  израсна втора, после друга, после трета… Всеки момент сядам да пиша петата.

       Във всяка част се старая преди всичко да разкажа интересна, малко забавна, но и малко страшна история, ала покрай всичко това се промъква и някакво послание. Аз самата смятам, че от читателя и неговия личен опит зависи какво ще извади от дадена история, на какво ще обърне особено внимание, в коя посока ще реши да поеме. Авторът може само да постави пътепоказател. При мен този пътепоказател винаги води до друг човек, до отношението към него с емпатия и уважение, независимо от различията, които ни делят – било то различия в характера, възгледите или пък възрастта.

Сега

       Сега живея в едно село край Вроцлав с мъжа си, двете си деца, с котка и куче. Живея си, без да бързам, по моя си начин, съвсем обикновено. Само някъде между ежедневните си занимания измислям и пиша поредните книги. Много ми харесва да живея така.

       В България съм била само веднъж и то на път за другаде, но нещо ми подсказва, че българските деца лесно ще намерят общ език с Божко и неговите приятели. Желая им да четат с широко отворено сърце и с усмивка от ухо до ухо. Добре дошли в моя свят!

Чешката писателка Бара Дочкалова: „Пожелавам на децата да не се поддават на натиска да пораснат, ако сами не са готови“

Две много непослушни деца, едно вълшебно камъче, невъзможни приключения на гърба на последния див жребец в приказно кралство, населено с фантастични същества… Чехкинята Бара Дочкалова пише за първи път тази история, когато е единайсетгодишна, и ѝ дава заглавието „Тайната на Чакълената планина“. Този първи и така ценен за момичето ръкопис обаче се изгубва безследно, когато семейството ѝ се пренася в друго жилище. Минават години, а Бара е все така превзета от тази история. Тя се връща към същия сюжет и започва да пише книгата отначало. Романът, предназначен за деца на 8–10-годишна възраст, е нейният писателски дебют и веднага печели вниманието и симпатията на малки и големи читатели, както и на литературната критика. „Тайната на Чакълената планина“ е една от трите, номинирани за най-престижната литературна награда на Чехия „Магнезия Литера“ в раздела за детско-юношеска книга на годината. А вече можем да я четем и на български в специалната ни поредица „Европейски разказвачи“, приютяваща най-доброто от литературата за деца на континента. Преводът е дело на бохемистката Анжелина Пенчева, която проведе и това чудно интервю с Бара, специално за нашите български читатели!

За детството

Родена съм в Прага и живея тук с малки прекъсвания цял живот. Когато бях на осем, се преместихме в апартамент срещу голям парк – и в този парк с брат ми и с приятели изживяхме куп малки приключения. Катерехме се по дърветата, карахме колела, изучавахме обраслите с растителност и затрупани с боклуци парцели зад разни огради. Още по-живи спомени имам от ваканциите и уикендите, които често прекарвахме извън града. Родителите ни имаха голяма компания приятели, които пътуваха заедно по разни вили, на планина, до някоя река, на колела, на палатки. И всички те взимаха децата си със себе си, така че раснахме на голяма тумба и с времето започнахме да си измисляме своя програма: например ходехме по гредите под покрива на хамбара, пълзяхме през стар свинарник, скачахме в копи сено, понякога си строяхме собствени подслони и лагерувахме отделно от възрастните. Имам безброй спомени от онова време. Първият, за който се сещам сега – как с един по-малък приятел се изгубихме в гората. Стъмни се, нямахме дори фенерче, тогава нямаше мобилни телефони, изобщо не можехме да се ориентираме в коя посока е бивакът ни. Изтръпвах от ужас от представата, че може би се отдалечаваме още повече и навлизаме по-дълбоко в гората. Но моето другарче заяви, че ще се справим. Изглеждаше абсолютно спокоен. Тръгнахме в посока, за която някак усещахме, че е вярната, опипвахме дърветата пред себе си и макар да нямаше как да знаем дали сме на прав път, още помня облекчението си от това, че момчето до мен е спокойно. Най-после като по чудо успяхме да излезем от гората.

За училището

Обичах да ходя на училище и оценките ми бяха добри, но в прогимназията определено не бях пълна отличничка. Най-много харесвах часовете по чешки език и литература, от ранното ми детство ме забавляваше да пиша и чета. Скоро ме очарова и английският език, който изучавахме в училище още от пети клас, но още преди това баба ми ме беше понаучила малко на него. Въпреки че у нас тогава беше комунизъм и не можеше да се пътува на Запад, бях убедена, че един ден ще замина за Англия и ще живея там, беше ми интересно да търся по картата различни места с чуждестранни имена и да чета преведени от английски романи, в които също имаше чуждестранни имена. И до днес например ми е любим романът „Джейн Еър“ от Шарлот Бронте. По-късно дойде революцията и границите се отвориха, така че като осемнайсетгодишна заминах за Англия като детегледачка. Там усъвършенствах английския си достатъчно, че след завръщането си в Чехия да мога да го уча в университета, а след време и да го преподавам, което работя и до днес с удоволствие. Но да се върнем на книгите: разбира се, освен мрачните английски романи обичах и детски книжки, например „Пипи Дългото чорапче“ или „Роня, дъщерята на разбойника“ от Астрид Линдгрен. От чешката литература ми бяха интересни разни приключенски романи, понякога се зачитах и в приказки, обаче най-любим ми беше романът „Цирк „Умберто“ на Едуард Бас. Това е пространен разказ за основаването, разцвета и залеза на един голям цирк. Е, когато го четях като малка, прескачах някои пасажи. Интересуваше ме само съдбата на главния герой, който става част от цирка още седемгодишен, научава се да язди кон и с много труд става първокласен цирков артист.

За писането

Научих се да пиша още преди да тръгна на училище, дори не знам как. Мисля, че написах някакви първи истории и стихчета още като петгодишна, вярно, с големи печатни букви и с много грешки, но пък бяха доста забавни, а понякога пък – страховити. Не помня някой конкретно да ме е подтикнал, обаче измислянето на истории беше нещо обичайно в семейството ми, постоянно си разказвахме разни неща. Например още се пази магнетофонна лента с цял сериал от приказки, които двамата с брат ми измисляхме буквално в момента на записването. И до днес се забавляваме много с тях, защото действието се развива стремително, има силна завръзка, развръзка. Нашите също харесваха моите текстове, така че подкрепа определено имах. Така че постоянно пишех нещо, създавах разкази, комикси, песни, изписвах гъсто всякакви тетрадки и тефтери…

Когато бях на единайсет, завърших една история със заглавие „Чакълената планина“. Разказваше се за момче, което намира вълшебно камъче и камъчето го пренася в друг свят. За да се завърне в своя свят, момчето трябва да опитоми дивия жребец Рони, да намери мъдра старица, да спаси малко момиче, да се изкачи на тайнствен връх и да срещне необикновени създания. По онова време се гордеех най-много точно с това свое произведение, дори го преписах с помощта на баба ми на машина, излязоха около 40 страници. Тогава държах всичките си съчинения в голяма кутия, към която обичах да се връщам и като пораснах. Само че когато бях на 25 години, се пренесох в друго жилище и при пренасянето кутията изчезна. Някой я открадна от колата заедно с други вещи. Това ми беше непонятно, та нали кутията беше ценна само за мен и за семейството ми, за никого другиго не би била интересна. Сигурно крадците са си мислели, че вътре има телевизор или компютър, не са имали време да проверят, просто са натоварили вещите на колата си и са изчезнали. На другия ден обиколих контейнерите за боклук по всички съседни улици, надявах се да са изхвърлили там кутията, но напразно. Чувствах се, сякаш бях изгубила неизмеримо съкровище. Но най-криво ми беше точно за „Чакълената планина“. Затова започнах да я пиша наново.

На тези години вече пишех доста по-различно. Промених и самата история, и героите, разработих много неща в дълбочина, образът на момичето стана не по-малко важен от този на момчето, обаче основната сюжетна линия остана същата. Стана така, че от време на време започвах да пиша книгата, после я оставях, и годините си минаваха. Понякога си мислех, че май ще я пиша до края на живота си и така и няма да я допиша, друг път пък се залавях с нея с огромен хъс да я видя готова, завършена, да я отпечатам и да си я сложа в библиотеката. И ето че един ден дъщеричката ми Аничка стана на 11 годинки и си дадох сметка, че ако смятам някога да допиша историята, моментът е точно този. Казах си – може би дъщерите ми ще бъдат единствените ми читателки, и като минат възрастта на главната героиня, историята ще почне да им се вижда много детинска и аз никога няма да я допиша. Затова се залових здраво за работа и наистина успях да довърша книгата. По стечение на обстоятелствата тя си намери път към издателство „Лабиринт“, наистина я отпечатаха и дори пожъна голям успех. Беше номинирана за наградата „Магнезия Литера“ в категорията „Литера за детско-юношеска книга“ и влезе в международния каталог „Бели гарвани“. Това е първата ми и засега единствена книга. Всъщност пиша много, но съм се насочила към театрални сценарии – както казах, преподавам английски, и съм избрала формата да играем театър с децата, по-точно мюзикъли, които пиша сама. В последно време обаче работя върху втора книга.

За „Тайната на Чакълената планина“

Книгата се раждаше много бавно и постоянно се преобразуваше. Като пресметнах колко време всъщност е траял целият процес, излизат 18 години. В самото начало, за първата, детската версия със сигурност ме бяха вдъхновили два филма. Първият беше чешки филм-приказка, „Котешкият принц“, в който две малки деца тръгват на кон да търсят приключения. Това май беше изобщо първият филм, който гледах в кино, тогава още нямахме телевизор, а компютри, то се знае, нямаше изобщо, така че за мен преживяването беше наистина изключително. Вторият филм беше „Приказка без край“ по мотиви от едноименната книга на Михаел Енде, за която аз тогава не знаех, прочетох я много по-късно и едва тогава разбрах, че филмът показва всъщност само част от нея. Но когато го гледах, бях само на девет годинки и възприех само страхотното напрежение и силните емоции – това ми стигаше богато и пребогато. Та по този модел конструирах и „Тайната на Чакълената планина“: като едно голямо, вълнуващо приключение.

Когато след време започнах да пиша отново книгата вече като възрастен човек, за мен беше много по-важно как „другият“ свят, в който попадат героите, се преплита с реалността, и исках във всичко това да има смисъл. С годините виждах все по-ясно какво е общото между Криса и Дребосъка, от една страна, и мен самата, от друга страна. Постепенно историята започна да се изпъстря с откъси от мои спомени, с изречения, наистина изречени от някого, с чувства и усещания, каквито аз самата съм имала, със ситуации, които съм преживяла. Така че макар двамата герои да не съществуват в действителност, не мога да кажа, че са изцяло измислени от мен. Същото е и с пейзажите, през които пътуват децата – те едновременно съществуват и не съществуват. Езерцето, в което се къпят с Филип, е всъщност комбинация от моите най-хубави ваканционни преживявания от плуване в запълнени с вода каменни кариери и скрити сред шубраци езерца, особено в Южна Чехия, където пътувахме много често. Всичко в книгата е малко измислица и малко истина, основано е на нещо, което познавам и ми е близко. Затова имам усещането, че сякаш при описването на целия този пълен с изпитания пък, който трябва да изминат Криса и Дребосъка, някак го изминах заедно с тях и придобих същия опит, който придобиват и те.

Какво бих искала да отнесат със себе си читателите от книгата? Най-вече увереността, че като са станали на единайсет или дванайсет, това не означава, че вече не могат да бъдат деца. Че ако дойде момент, в който им се прииска просто да си поиграят, например с лего, нека просто да го направят и да не се оставят да ги разколебае мисълта, че това е детинско. В началото на историята Криса си мисли, че вече е голяма, ала постепенно проумява, че излишно бързо се е домогвала да влезе в света на възрастните. Че ще е съвсем нормално, ако остане малка още някое време. Ето това бих пожелала на всички деца: да не се поддават на натиска от околните, че вече трябва да пораснат, ако сами не се чувстват готови за това.

За живота ѝ сега

Живея със съпруга си и двете ни дъщери в Прага, но често съм и в Германия, където живее част от нашето семейство, близо до Щутгарт.

Все още имам куп мечти. Имам доста представи какво бих искала да изживея, но не са кой знае колко важни неща. В последно време все повече размишлявам върху по-сериозни теми, които засягат всички ни. Напоследък съм все по-убедена, че цялата ни планета е един голям организъм, където всичко е свързано, всяко нещо преминава в друго, всички сме част от този организъм, хората, животните, растенията, всички живеем и дишаме заедно. Ако като хора станем способни да се възприемаме едни други по този начин, няма да можем да си вредим взаимно, да се нараняваме, обратното – ще започнем много повече да си съчувстваме, да живеем с болките на другия. Та ето това е моята мечта – да се научим всички колкото се може по-скоро на това.

За съжаление никога не съм била в България. Много ми се иска да я посетя, най-вече заради разнообразната ви природа и заради народните ви песни. Аз самата обичам да пея и така преди няколко години попаднах в Прага на великолепен уъркшоп на български многогласни вокални групи. Направо ме омагьосаха, до днес звучат в главата ми. Но това не е първият път, когато опитах да пея на благозвучния ви език. Някога, много отдавна, бях в Чехия на летен лагер. Там имаше и четири деца от България, братя и сестри. Изпяха чудна песен, тайнствена и увличаща, и научиха на нея всички останали. На връщане към Прага, когато автобусът вече приближаваше мястото, където ни очакваха родителите ни, всички пеехме тази песен и не искахме да слизаме. Оттогава всеки път, като се каже България, имам чувството, че се говори за страна, която по някакъв начин познавам лично, към която имам емоционално отношение. А всъщност истинското ѝ опознаване ми предстои. Очаквам го с радост.

Бихте ли казали нещо специално за българските деца?

Здравейте, момичета и момчета,

поздравявам ви сърдечно от Прага! Вашата страна винаги ме е привличала, виждала съм прекрасни фотографии и съм чувала разкази на хора, пропътували я надлъж и нашир. Никога не ми бе хрумвало дори, че преди най-после сама да се озова в България, моята книга ще ме изпревари. Разбира се, това е за мен огромна радост, но и изостря силно желанието ми да я догоня и да дойда у вас, така че може и да се срещнем на живо някой ден. Надявам се, че ви е било или ще ви бъде забавно да четете „Тайната на Чакълената планина“, и ви пожелавам и вие да преживеете нещо вълшебно, необикновено, и да ви се случи такова крепко приятелство, както на героите в края на книгата. А ако пък обичате и да пишете, стискам палци и вашите истории да намерят своя път към читателите, защото това е начин хората да се опознават и да създават дълбока връзка дори ако живеят на голямо разстояние и говорят различен език. Нека всичките ви желания се изпълнят!

Ваша Бара Дочкалова