Интервю със словашкия писател Петер Балко, автор на „Най-добрият приятел“

           

„Първата прозаична творба на „момчето, записващо всичко в тетрадки“, е блестяща. Всичко е написано с прелестен почерк, сякаш още момчешки, докато разсъжденията и световъзприятието са вече зрели, мъжки. Тази остра двуполюсност създава напрежение, което не ти позволява да оставиш книгата, докато не я дочетеш. Написаното е точно, искрящо и все пак тайнствено. Като живота.“ 
       „… искряща и тайнствена сплав от жестокост, нежност, фантазия и сурова действителност“

        Така представя първия роман на младия драматург и сценарист от Братислава Петер Балко неговата сънародничка, поетесата Мила Хаугова.  Силно автобиографичен, романът обхваща детството на автора, който описва себе си като „момчето, записващо всичко в терадки“, детство, преминало в Лученец, един необикновен малък град на границата на няколко държави и култури. И съдържанието на тези „тетрадки“ се е изляло с цялата си истина върху страниците на един необикновен роман, който вече можете да прочетете като част от специалната ни поредица „Европейски разказвачи“ в превод на Анжелина Пенчева. А от интервюто по-долу можете да откриете и малко повече за самия Петер!

Какво те привлече към жанра магически реализъм?

            Още от дете ме привличат истории, смесващи реалността и измислицата. Независимо дали е научна фантастика или истории на ужасите. Това е и основата за зараждането на любовта ми към магическия реализъм – изкривяване на реалността и създаване на мой собствен микросвят. Разбира се, този стил вече е изследван от Маркес, Борхес и Балек, но никой от тях не е от Лученец.

            Романът „Най-добрият приятел“ е съставен от фрагменти, кратки глави и множество детайли. Свързано ли е изграждането му с любовта ти към късия разказ или с втората ти професия – киното?


            Героите, темите, атмосферата, средата и езикът се зародиха от разказа ми „Лебедова балада“, която спечели голямата награда в конкурса за разказ през 2012 г., организиран от издателство „КК Багала“. Текстът в последствие развих в романа „Най-добрият приятел“. 

            Всеки град си има история и исках дебютът ми да улови и материализира тази на Лученец. Душата на мястото е изградена от обитателите му, затова е съвсем естествено да се запазят техните истории. Това е и причината за структурата на книгата и множеството фрагменти. Оказват влияние и образованието ми (следва сценарий и драматургия – бел. ред.) и любовта ми към филмите, стимулиращи въображението, разбиващи цялото на малки детайли.

            Като погледна към този свят, разкъсван от гняв и омраза, си мисля, че един страхотен роман може да бъде както цял роман, така и просто едно хубаво изречение.

            Действието в „Най-добрият приятел“ се развива в Лошонц. Защо Лошонц, а не Лученец?

            Лошонц е историческото име на родния ми град Лученец. Докато се чудех къде да се развива действието в книгата, ми се стори естествено да е в родния ми град. Описвам света, който познавам, но все пак различен от реалния. Лученец би било твърде конкретно. Затова избрах фонетичната му форма, стори ми се по-красиво. Лошонц звучи мистериозно и мечтателно, сякаш не съществува.

            Кога започна да пишеш?

            Може би през последната ми година в основното училище, но по-сериозно в гимназията. Дълго време играех баскетбол. Животът на баскетболист и този на писател са трудни за съчетаване. Водех двойствен живот. Беше ме срам да призная на приятелите си, че пиша. Баскетболът в Лученец изгуби популярност и изведнъж се оказах с много свободно време.

            Винаги ли си искал да бъдеш писател?

            Не. Дойде толкова естествено, колкото и необходимостта да споделя нещата, които не исках да казвам непосредствено на хората около мен. Избрах по-евтиния вариант на ходенето на психолог. В гимназията вече виждах писането като част от живота си, но не съм вярвал, че бих могъл да го развивам в бъдеще.

            След това дойдоха приемните изпити за Висшето училище за музикални изкуства в Братислава. Кандидатствах в специалност за сценарий и драматургия и, изненадващо, ме приеха. Именно там научих, че с писане също е възможно да се изкарва прехрана.

            На кого показваш литературните си експерименти? Има ли човек, чието мнение е важно за теб?

            Срамувах се, че пиша. Предпочитах да изпращам текстовете си на непознати, на журита в литературни конкурси. Не ги показвах на родителите си. Едва към края на гимназията те разбраха, че пиша. Оказа се обаче, че притесненията ми са били напълно излишни. Те напълно ме подкрепиха в кариерата ми на писател, въпреки че в семейството ми няма артисти – баща ми е инженер, майка ми е фармацевтка, а брат ми – адвокат. Може да се помисли, че съм черната овца на семейството. Родителите ми обаче никога не са ми казвали нещо подобно. Напротив. И мисля, че вече знаят, че съм взел правилното решение и може би са горди с мен. Надявам се. (смее се)

            Нямаше ли най-добър приятел, на когото да показваш текстовете си, както героят в книгата ти прави?

            В „Най-добрият приятел“ главният герой има такъв човек, на когото от време на време може да чете своите разкази. Аз нямах такъв приятел.

            Капията измислен герой ли е?

            В основното училище имах най-добър приятел, който беше от различна социална среда. Той е първообразът на Капията. Но разликите са много. Капията се превръща в истински малък дявол, за разлика от моя приятел.

            Детството ти щастливо ли беше?

            Да. Не исках да ходя на детска градина, защото не харесвах другите деца – бяха много шумни и ме стресираха. Прекарах детството си с баба и дядо, а предучилищните си години – в родния град на майка ми, която обожаваше да готви. Често ме водеше до видеотеката, а аз винаги вземах филми с карате. Като дете бях обсебен от нинджи и от Жан-Клод Ван Дам, Стивън Сегал и Синтия Ротрок.

            Промениха ли се писането и възприемането ти на литературата след успешния дебют?

            В моите очи писането оставя следа във времето. То е като отпечатък, представящ гледната ми точка за мен самия, света, вкусовете и чувствата в даден период от живота. Така един ден мога да погледна назад и да видя емоционална карта на живота си, разкрита от отделните текстове.

            От издаването на „Най-добрият приятел“ досега не само аз се промених, но и заобикалящият ме свят. И нямам предвид само коронавируса, който предефинира възгледите ни за здраве, безопасност, страх, параноя, дори за самата функция на държавата, и извади наяве най-доброто и най-лошото от нас. Възприятието ми за литературата и изкуството също се промени – или по-скоро се задълбочи. Още повече ми харесва да създавам литературни светове, да свързвам реалността с магия, фарс и ужас и особено да не се страхувам да бъда честен за вкуса си, за кошмарите и отклоненията си. Все повече се очаровам от автори, подчинили собствения си живот на своята литературна мисия – от Кафка, през Песа до Х. Ф. Лъвкрафт. Последният е моята литературна икона през последните години – фар, светещ в една далечна, хаотична и гладна вселена.

            Кои книги представляват най-голям интерес за теб? Какво трябва да съдържат и как трябва да бъдат написани?

            Обожавам книгите. Обичам да се обграждам с тях, а когато пътувам, ги влача навсякъде със себе си. Ако няма място в куфара, просто взимам по-малко дрехи. Чувствам се в безопасност с тях. Ако книгата ме привлече, се отдавам изцяло на нея. Езикът, историята и поетиката са ключови за мен. Винаги са ме привличали страхът и тъмната страна на реалността. Имах красиво и спокойно детство, което се превърна в красива клетка. Търсех бягство, нещо изкривено, хаотично, страшно. Това бягство открих в ужасите. През последните години наваксвам с великите имена в жанра – от гореспоменатия Х. Ф. Лъвкрафт, през Е. Т. А. Хофман, мистериозния Алджърнън Блакуд, уелския окултист Артър Макън, до изключителния съвременен автор от Аляска Леърд Барън…

            Моля, имайте предвид, че някои книги е възможно сериозно да усложнят нощните ви посещения до тоалетната.

Румънската авторка Алис Попа: „Писателят на книги за деца е възрастен човек, който си играе“

„Когато бях малка, веднъж ме попитаха какво най-много бих желала да взема със себе си, ако отида на далечна планета. Отговорих, без да се замисля: „МОРЕТО! – След това добавих: – И една котка.“

За дете като мен, което никога не беше ходило на море, всичко изглеждаше така просто! Едно старо легло, настанено на кораб, дървена сабя, флаг от парцал, окачен на върха на някой прът, по-малките ми братя като помощници пирати, моята котка Моли, която се усуква между краката ми, и приключението е готово!“

Така си е представяла в мечтите си живота в морето Алис Попа, авторката на очарователния детски роман „Приключенията на пирата Кет“. А годините минавали, малката Алис пораснала и станала писателка, но мечтата останала. И ето я, въплътена във вълнуващата история за малкия Кет, любителя на морските приключения, и за неговия приятел Тибериус. Не липсва, разбира се и котката Мо, първа помощничка в трудни ситуации.

Именно „Приключенията на пирата Кет“ избрахме из цялата румънска детска литература, за да стане част от единствената по рода си у нас поредица „Европейски разказвачи“, която приютява най-доброто от книгите за млади читатели от континента. А текстът по-долу самата авторка написа специално, за да се представи на вас!

Моето детство

         Детството ми протече в близост до гр. Гюргево, в едно китно селце с богата история, в което цивилизацията още не беше проникнала, макар техническият прогрес и модерният живот да бяха завоювали достатъчно пространство. Така че имах предимството да живея дълги години сред живописната и дива природа, със свободолюбивия дух и душевната  хармония, които никога нямаше да открия в големия град.

         Отраснах в интелектуална среда. Моите родители бяха учители и ме научиха да общувам с книгите. Научих се да чета и да пиша на двегодишна възраст и оттогава си имам своя малка библиотека с пищно оцветени корици, които отварях с присъщите за едно дете, обсипано с безброй любими играчки, радост и очарование.

         Книгите да придаваха на моя живот смисъл, но истински щастлива ме правеше животът сред природата. От малка бях много пъргава и ловка, катерех се по дърветата като катеричка, спирайки дъха на баба и дядо, които се чудеха как да ме накарат да сляза от дървото: с обещания или заплахи. През ваканциите скитосвахме с приятелите ми по поля и гори, обикаляхме всички кътчета на селото. Правехме всякакви бели, тичахме и прескачахме огради, крещяхме, пеехме, цопвахме се във водата в рекичката като обезумели, точно както моят литературен герой, пиратът Кет.

          От времето на моето детство ми останаха множество прекрасни спомени и богат опит, които ме формираха като човек. На шест години получих Моли, това беше първата ми котка. Приличаше ми на обикновена бездомна котка, но котка със самочувствие, можеше да скача след мухите, да ги лови във въздуха и да ги гълта. Бях сигурна, че това е необикновена котка. Тя се оказа първообразът на Мо – котката от Приключенията на пирата Кет.

           Другото нещо, което обичах най-много, това беше морето. Не само водната му шир, с мидите, водораслите, пясъка и шапките против слънце, но преди всичко морето от детските приказки, от сънищата, по което кръстосват пиратски кораби, морето, от което се надигат урагани и изплуват огнени острови, на чието дъно се спотайват безценни златни съкровища.

Годините в училище

        Макар и да се учех добре и да получавах високи оценки, училището ми се струваше скучно за моя темперамент. Предпочитах да чета вкъщи това, което ми харесваше. Най обичах книги с приключения и пътешествия, написани с много диалози. Николай Носов с неговата Приключенията на Незнайко, Лагин с Вълшебникът Хотаб, Александър Дюма, Рафаел Сабатини, Марк Твен, Робърт Луис Стивънсън, Карл Май, Роалд Дал си останаха моите най-любими автори.

         Безгрижният живот, на който се радвах толкова време, приключи малко преди да запиша гимназия. Преместих се в столицата и си промених стила на живот, смених приятелите, учителите, сякаш бях попаднала в друга държава или в коренно различен свят. Въпреки идването ми в този нов свят, нещата при мен потръгнаха добре. Научих се да се справям в джунглата на големия град, да живея с ритъма на модерната цивилизация. Завладяваха ме странни и необикновени неща, стари и повредени предмети ми разказваха за себе си, и аз започнах да изследвам пазарите и търговете за старинни предмети, интерес, който запазих до ден-днешен. От страстта ми към стари предмети се роди и втората ми книга – Тайната на боклуците.

         Докато бях в гимназията, възвърнах интереса си към литературата. Четях с жажда румънски и чуждестранни автори, както и лингвистични, филологически разработки, и литературна критика. С въодушевление открих антикварните магазини и книжарници, които се превърнаха във втори мой дом. За мен старите книги, покрити с петна, с прегънати страници със специфична миризма, носят повече чар в сравнение със съвременните с елегантни и бляскави корици, тъй като са минали през всякакви ръце, а хората които са ги обичали са оставяли написани редове с пожелания, спомени, бележки, фрагменти на сцени от личния си живот.

        В университета избрах да следвам румънска и френска литература, след което станах учителка. Мисля, че възпитанието може да се изгради креативно, без способи на принуда, т.е. опитвах се да провокирам моите ученици да заобичат обучението в училище и да разберат, че всички ние живеем в една голяма книга, в която всеки от нас има своя шанс да напише страници от собствения си живот.

Писането

       Винаги съм се заигравала с писането, откакто се помня, измисляйки си комични разкази, свързани с моите по-малки братя и приятели. Не съм възнамерявала да ги публикувам, поради което не ги запазих. Беше като игра, но това ми помагаше да изградя героите, да намествам диалозите, да си измислям сцени, да описвам места, които реално не съществуваха. Родителите ми бяха убедени още когато бях малка, че ще стана писателка… макар интересът ми към писането с годините да се променяше. В гимназията имах период, в който бях запленена от поезията. Написах две-три тетрадки със стихотворения, но в един момент зарязах поезията и тетрадките потънаха в прах в един шкаф. Фактически си дадох сметка, че стиховете ми не са достатъчно „сериозни“, носеха в себе си нотки на ирония, понякога избиваха в памфлети и пародия.

      След като завърших университета, отдадох необходимото внимание на кариерата си – публикувах училищни издания като съавторка на учебници за нуждите на гимназията. Създадох си семейство, продължих да работя като учителка, бях много последователна, така че почти се бях отказала от мисълта да публикувам литературни произведения. Въпреки това, когато си измислях разни необикновени случки за моите деца, се раждаха и по-убедителни герои, които сякаш чукаха на вратата, настоявайки да влязат в нашия живот. Сякаш ме молеха да запиша на лист хартия тяхната случка, което и направих впоследствие. Един от тези герои беше Кет: буен и непримирим пират, шегаджия, пристрастен към приключения, придружаван от своя добър приятел Тибериус.

        Приключенията на пирата Кет  беше моята първа детска книга, с която спечелих наградата „Артур“ за литература за деца от 8 до 14 години, присъдена ми от престижно издателство  в Румъния. Публикувах също разкази в различни антологии, сетне втората книга Тайната на боклуците, с която отново спечелих същата, толкова важна за мен награда.

        Мисля, че писателят сам по себе си е авантюрист, изследовател, аргонавт, човек, на който му харесва да разбира и преоткрива света. Всеки писател успява чрез своето въображение да може да премине през джунглата, да пътешества по непознати морета, да се издигне с балона, да прониква в дълбоки и тъмни пещери, да изкачва стръмни скали, да слиза в  дълбоки пропасти, да си сложи ръката на сърцето и да се радва на всичко, което вижда и усеща.

        Ще ви издам една тайна: фактически писателят е възрастен човек, който си играе. Толкова е пленително, забавно и приятно, когато пишеш за деца, когато на въображението ти порастват крила.

За книгата

         Обичам много книгите си, но „Приключенията на пирата Кет“ говори най-красноречиво за мен, тъй като изразява вечната мечта на човека да бъде свободен и щастлив. Естествено, това е книга, написана в моя стил и дух, която не взима всичко насериозно, приключенски роман, но също така и пародия на пиратските книги и филми, писани и правени някога.

          Читателите ме питаха многократно дали моите литературни герои са истински, или измислени. Със сигурност не е имало хора в плът и кръв, които да са ми послужили като първообрази за моите герои. От друга страна, всеки персонаж ме представлява по своя си начин, т.е. всички литературни герои ги нося в моята душа, включително отрицателните.

       Кет завинаги ще си остане мое дете и затова той ми е много мил и скъп. Дори и пораснал, винаги ще е готов да потегли на пътешествие, да се сблъска храбро със света, да търси съкровища и да прави всякакви шеги.

      Може да прозвучи странно, но за времето, в което работих над книгата, героите ми изглеждаха като оживели. Живеех с книгата, сред тях, придружавайки ги в пътешествията им, смеех се заедно с тях, и изобщо не се съмнявах, че пиратът Кет и приятелят му Тибериус ще се появят внезапно някой ден в реалния живот, решени да ми погостуват…

        Бях толкова запленена от интригата в книгата, че знаех много добре какво ще се случи накрая и как ще приключат всички приключения, сякаш всичко това вече го бях виждала, в друг живот или филм. Края на книгата го писах френетично, с много страст, много преди да приключа разказа. Последните глави ги редактирах, след което се връщах на действието, до което бях стигнала и го финализирах, така, както бях сметнала за добре.

За мен

         Понастоящем живея в Букурещ, но често, когато намеря повод и време, ходя с моето семейство в провинцията сред природата. Ангажирана съм с няколко проекта, имам няколко започнати книги, продължавам да изследвам света и всичко, което ми предлага той.

         Макар че никога не съм била в България, душевно се чувствам много близо до българите. Когато бях дете и живеех в близост до Гюргево, до границата с България, слушах българска музика, гледах анимационни филмчета и филми по българската телевизия, т.е. усещам огромна радост на свой ред да дам нещо от себе си: книга, разказ, който да се окаже в ръцете на малките български читатели.

        Надявам се българските деца да останат запленени от пирата Кет и неговите приятели. Желая им да се радват на детството си, на природата, но също така и на необятния свят на книгите, да живеят без много грижи, със свободен дух и щастливи.