Тюра Теодора Трунста за българските читатели

Норвежката писателка Тюра Теодора Трунста е най-новото име в нашия каталог и по-конкретно – в поредицата „Европейски разказвачи“. Когато попаднахме на „Мракът идва отвътре“, бяхме изненадани, че такава смела и все пак деликатно написана книга съществува. Вече знаете, че в поредицата ни включваме заглавия и автори от най-различни европейски страни, у които сме открили нещо наистина специално – за да ви покажем разнообразието на литературата за млади читатели от континента. Сред тях можете да намерите романи от всякакви жанрове, а „Мракът идва отвътре“ е една, честно казано, нелека дистопия.

Освен талантлива писателка, Тюра Теодора се оказа и изключително симпатична дама, и с преводачката Ева Кънева навлязоха в много любопитни разговори. И ето че имаме възможност да прочетем някой от тях. 🙂

Интервю на преводачката Ева Кънева с авторката Тюра Теодора Трунста

  • Разкажете ни за себе си; за детството си, за родителите си, какво Ви вълнуваше през юношеските Ви години.

Израснах в съвсем малко селце в дебрите на норвежката гора. Баща ми работеше като инженер във фабрика за производство на кухни, а майка ми – в детска градина. Обожавах да чета книги, обичах театъра и живо се вълнувах от екология и от политики. Мечтаех за нещо по-мащабно, за място, където повече хора ще споделят моите интереси. На седемнайсет се изнесох от къщи. Сега ми е приятно да се връщам, но моят дом е Осло. Навярно винаги съм била човек на големия град – вероятно дори като дете.

  • Как станахте писателка? Кое Ви вдъхнови и на колко години бяхте, когато решихте, че литературата ще е Вашето поприще?

Още от малка мечтаех за това. Обожавах да чета. Особено силно ме вълнуваше поезията. Не познавах обаче нито един писател. Как да разбера дали имам талант? До трийсет и петата си годишнина пишех за собствено удоволствие. За щастие открих в интернет много симпатични хора, с които сформирахме група и взаимно се подкрепяхме в творческите си опити. Днес всички те също са писатели.  В продължение на десет години писах само стихотворения и дебютирах като поетеса. Прозаическите ми произведения се появиха на много по-късен етап. Но решаващо за кариерата ми беше именно откриването на творческа общност в интернет.

  • Романът „Мракът идва отвътре“ е силно впечатляващ. В едно Ваше интервю споделяте, че дълго сте разглеждали книгата като рисковано начинание, опасявали сте се дали ще бъде радушно приета. Каква беше причината за тези Ваши опасения? Може би дистопичният свят, който описвате в романа?

Чувствах, че повествованието става извънредно мрачно, че преминава в крайност. Дотогава в творчеството си не бях стигала до толкова сурови и мрачни краски. Майката на Линеа извършва нещо абсолютно непростимо: с презумпцията, че го прави в името на благородна цел, подлага на изтезания дете с умствена изостаналост. Беше ми страшно трудно да напиша точно тази част от романа, защото непрекъснато си мислех: това е прекалено. Отива твърде далеч. Но такива съвършено непростими неща се случват по време на война. И то непрекъснато. Там именно е въпросът: войната прави хората способни да извършват откровени зверства, въобразявайки си, че постъпват правилно.  Безполезно би било просто да напиша, че се е случило нещо лошо. Налага се да го обрисувам, това е моята отговорност като писател. Спомням си, че докато работех над „Мракът идва отвътре“, четях „Пазителят“ на Лоис Лаури. И нещо в мен се отпуши. Лаури засяга извънредно болезнени въпроси. Почувствах, че е необходимо да разгърна разказа за травматичното събитие, макар че ми беше трудно.

  • Как се роди идеята за „Мракът идва отвътре“?

Започнах да пиша, когато танковете влязоха в Украйна. По време на творческия процес войната в Сирия се ожесточи. По време на Втората световна война родителите ми са били деца. Много са ми разказвали. И ме осени мисълта, че дълго време след края на една война хората някак си знаят кой е бил прав и кой е сгрешил. Обществото, така да се каже, постига известно единодушие по въпроса. Но докато се намираш в епицентъра на събитията, е много по-трудно да видиш трезво нещата и често ти е тотално неясно кой е прав и кой – крив. Исках да пиша за младежи, които със собствени сили се опитват да открият ръководно начало. Свидетелка съм на такова явление в Норвегия: след терористичната атака през 2011 година именно младите успяха да посочат правилния път напред. И това страшно силно ме впечатли.

  • В романа си не описвате героите си в черно-бели краски. Никой не е само лош, никой не е само добър. Всички имат поне една сенчеста страна. Смятате ли, че тази тъмна страна се появява най-вече в тежки, кризисни времена?

Мисля, че да. Но е трудно нещата да бъдат определени еднозначно. Виждаме го и сега, по време на кризата с коронавируса. Намираме се всред хаос и не знаем кой е прав. Налага се да се осланяме на личната си преценка, но понякога тя ни подвежда. Не бива да бъдем прекалено убедени в схващанията си, а по-скоро да сме отворени към други гледни точки. Опонентите ни може и да имат основания!

  • Главните персонажи в романа Ви са носители и на положителни, и на отрицателни качества. Според вас кое е най-голямото достойнство на Линеа, съответно на Макс?

Най-голямото достойнство на Макс е неговата изобретателност и упованието му, че за него въпреки всичко има бъдеще. А най-ценното качество на Линеа е способността й дори в най-критични моменти да осъзнава кое е най-важно, а именно грижата за по-слабите и по-беззащитните. Всъщност именно това качество спасява и Макс, и Линеа. На моменти и двамата проявяват страх и неблагоразумие, грешат в преценките си. Но с помощта на интуицията си и на вътрешния си морален компас съумяват да направят избор, с който да запазят човечността си. Те са моите герои.

  • Преживявали ли сте предателство от близък човек в тежък момент?

В книгите си не описвам лични преживявания. Произведенията ми са плод на художествена измислица. Но макар ситуациите да са фикция, емоциите, които описвам, са истински.

  • „Мракът идва отвътре“ засяга изключително актуална в момента тематика. Можем да прокараме паралел между обстановката във вашия роман и световната криза с коронавируса. Чувствате ли се своеобразен пророк?

Много се радвам, че ми задавате именно този въпрос! Защото съвсем наскоро издадох нов роман, озаглавен „Прилепова музика“. В него се разказва за хора, ухапани от особен вид прилепи, приносители на паразит, който променя човека. На 5 март за тази книга получих Наградата на норвежките критици, а точно седмица по-късно цялата страна беше затворена заради вирус, предаван от прилепи. За мен като писателка това е изключително странно. Невъзможно е да предвидиш подобно развитие на нещата! Но е напълно възможно да предскажеш гибелните последици от нарушеното равновесие между човек и природа, за което се говори в книгата. Колкото до „Мракът идва отвътре“,  в него се разказва за неща, които се случват навсякъде, където бушува война. Не съм пророк, но съм дълбоко ангажирана с обществените събития. Наблюдавам случващото се и се опитвам големите въпроси, които ме вълнуват, да намерят място в произведенията ми

  • Във Вашия роман върлува война, глад, бедствия, разруха. Според вас кризата явява ли се пробен камък за човечността?

Да. Кризите ни поставят на изпитание и ни показват какви сме. И е твърде възможно силно да се изненадаме кои проявяват геройство, когато е наистина напечено. Често те не са онези, които играят ролята на герои, когато всичко е наред!

  •  И Мириам, майката на Линеа, и Ивер, по-големият брат на Макс, проявяват агресия и безпощадност, когато нещо застрашава властта или накърнява интересите им. Непоправими егоисти ли сме ние, хората?

Човек би могъл да си го помисли! Но вижте Линеа. Тя избира по-различен път от майка си. Решава да защити по-слабия. Това означава да скъса връзката с майка си, но тя въпреки това го прави. И именно защото Линеа прави този труден избор, Макс разбира, че е открил човек, на когото може да разчита. Един и същи човек може да избере правилния и погрешния път под влиянието на случайни обстоятелства, натежали в полза на едното или на другото. Един злодей въпреки всичко може да постъпи правилно в критичен момент. Или обратното: добър човек да навреди с решението си. Както виждате, никак не е лесно да си човек! Но винаги разполагаме и с двете възможности. Коя ще изберем, зависи от нас.

  • Какво е вашето послание към младите читатели? Какво бихте искали да кажете на българските младежи, които ще четат тази книга?

Водим този разговор през май 2020, в Европа, сполетяна от криза, и бъдещето тъне в неяснота. Искам да кажа само едно: надявам се, че всички ще намерим начин да продължим и че ще се осмелим да се осланяме един на друг. Можем да преодолеем настоящия тежък период единствено ако бъдем задружни.

Яня Видмар и “PINK”

Словенската писателка ЯНЯ ВИДМАР е родена на 23 март 1962 г. в град Птуй. Още преди да тръгне на училище, нейното семейство се преселва да живее в близкия Марибор, втория по големина град в Словения.
Яня се записва в Люблянския университет, обаче по средата на следването решава, че децата и книгите са всъщност нейното призвание, и се връща в Марибор, където учи младежка литература и педагогика. След завършването си става гимназиална учителка и поставя старт на усърдната ѝ работа за младите читатели. Първите ѝ книги излизат една след друга през 1995 г. –  „Героите от пети клас“, „Кой уби Емилия К.“ и „Американски приятел“. След това всяка следваща година  се появяват една след друга още много книги – досега те са повече от 50.

По-късно Яня Видмар се посвещава изцяло на писането и скоро добива признание на една от най-популярните авторки в страната. Тя става член на Дружеството на словенските писатели и председателка на секцията за младежка литература в него. По нейна идея и инициатива се създава и наградата „Десетница“. През 1998 г. Видмар е вече носителка на авторитетната награда „Вечерница“ за романа „Принцеса с грешка“, а след нея се редят досега още седем награди.

Освен на книги, тя е авторка и на поредица от  телевизионни сценарии за детски филми. Дори още преди да се посвети на писателска дейност, през 1993 г. се представя с телевизионен сериал, носещ заглавието на първата ѝ книга, а малко по-късно – и с петсерийния „Моят приятел Арнолд“. Следват и още пълнометражни филми, сериали…

Яня се впуска в различни посоки, пишейки за тийнейджъри, и не се притеснява да “стъпва” в неудобни води. Социално-психологическата ѝ проза е посветена на драматични проблеми в семействата на героите ѝ – в „Бараба“ 16-годишният Матей живее сред насилие в семейството си и едва се спасява от дрогата. В „Дебеланата“ Урша е преследвана от манията на майка си да стане манекенка, слабее и попада в болница, а нейната приятелка  Жана така надебелява, че умира. „Принцеса с грешка“ проследява нерадостната съдба на една девойка от бежанско семейство от Босна. С проблемите на юношеската престъпност, приятелството, любовта и враждата авторката се занимава в немалко свои романи. В центъра им Яня поставя отчуждението и разслоеността в обществото, разкрива различни теми табута като насилието сред връстниците и семейството, ксенофобията, моралното разложение. На голяма популярност се радват и приключенските ѝ повести – „Компанията от VI „б“, „Дяволската ваканция“, „Страшното пътешествие“, „Фурията“ и др. Фантастиката е друг неин приоритет и тя залага на нея в „Летящата чиния в нашата градина“, „Въртележка на чудесата“ и др.                                                              

Литературните герои на Яня произхождат от най-различни социални среди и техните пътища често се пресичат. Нейната проза обаче е оптимистична и ведра, изпълнена със самоиронични герои и с чувство хумор. И винаги се стреми към щастлив и надежден край. Оценявайки нейната проза, видният литературен изследовател Игор Саксида споделя: „Тя успява да се откъсне от лековатия подход към юношеските авантюри и е възприела разказваческите способи за извисяване на младия читател към същинското литературно равнище. Тя не дава готови рецепти, а подвежда четящия млад читател сам да стигне до изводите и резултатите.”

Заглавието на романа „PINK“ символизира илюзорния  „розов“   живот на юношите, които на всяка цена искат да се откъснат от задръстеното с идеологически пластове ежедневие на възрастните, буквално в навечерието на края на югославския „вожд“ Тито. Това до голяма степен автобиографично повествование на Яня Видмар ни потопява в атмосферата на времето, в което младежите в тогавашна Словения осъзнават с ирония безплодното политическо суеверие на своите родители и се устремяват към реалните стойности на свободния живот…


Романът бе оценен високо и удостоен с наградата на Словения за детско-юношеска литература “Вечерница”. Освен това в течение на няколко години беше преведен на няколко езика, вече и на български в превод на Ганчо Савов и като част от награждаваната поредица “Европейски разказвачи” на издателство “Емас”. Колекцията приютява най-доброто от литературата за млади читатели на континента и се издава с подкрепата на Програма “Творческа Европа”.

Юули Ниеми: „Нима има в живота нещо по-истинско от първата любов?“

Юули Ниеми е родена през 1981 г. в столицата на Финландия гр. Хелзинки. Преди да напише романа “Не върви сам по пътя”, тя е писала поезия, сборник с новели и киносценарии. Централните теми в творчеството ѝ са отношенията между момичета, жени и сестри. Ниеми е била и все още си остава момиче.

През 2016 г. нейният първи роман “Не върви сам по пътя” – историята на петнайсетгодишните Ада и Егзон – донася на авторката престижната награда “Финландия” за детска и юношеска литература. Решаващият глас за присъждането на наградата е на актрисата и певица Вуоко Ховата, която обяснява: “Интуитивно избрах творбата, която ме разтърси изключително много.”

Според нея романът рисува по поетичен начин процеса на израстването на младите, когато детството свършва, но още не си и възрастен. “Когато четях, се върнах към собствената си младост. Много от вълненията при израстването ми бяха познати. Според мен е важно младият читател да разбере, че макар всеки от нас да е индивид, чувствата и трудностите, през които минават хората, пораствайки, са универсални – обяснява Вуоко Ховата. – Първата любов е над всички останали.”

“Не върви сам по пътя” е историята на Ада – дъщеря на самотна майка, и на Егзон – емигрант второ поколение. Младежите идват от различни светове, но се влюбват. Ето какво разказва самата авторка за своята книга и за своите герои – поместваме нейни изказвания в пресата:

         “Дълго време не смеех да си призная, че тази книга е за първата любов. Мислех си, че пиша за юношите и тяхното възмъжаване.”

Първата любов, нейният трагизъм, красота и невъзможност са в крайна сметка в центъра на повествованието.

         “Много разсъждавах върху това, че събитията, които се случват на хората, когато са петнайсетгодишни, могат да дадат отражение върху целия им останал живот, макар пораствайки, да придобиват житейски опит. Често смятат първата любов за нещо детинско. Но нима има в живота нещо по-истинско от това чувство?” – пита Юули Ниеми.

За героите на писателката първата любов е повратна точка в живота им:

         “За мнозина такава точка може да бъде първият скъп приятел, някаква голяма загуба или неприятности в училище” – казва тя.

Книгата е плод на дълго обмисляне – от първата написана дума до появата ѝ минават шест и половина години. Авторката се е връщала към собствената си младост, към чувствата си от онези времена. Завръщането не е било лесно. Мнозина от нас, като станат възрастни, не обичат да се взират в младежките си преживявания. Първоначално и Ниеми е трябвало да пребори собственото си нежелание:

       “Опитвах се да си спомня и да усетя физически как съм виждала нещата на тази възраст. Не беше лесна работа. Трябваше да напредвам бавно, за да стигна до дълбокото дъно.”

Ниеми пресъздава света на младите с традиционни средства и постига автентичност, наблюдавайки ги, интервюирайки ги и тайно подслушвайки разговорите им. В резултат успява напълно да се потопи в техния свят. Те пък, от своя страна, оценяват високо това, че някой описва живота им, без да го подценява.

         “Боря се за това литературата, предназначена за момичета, да не е глуповата и лековата, боря се срещу това да се смята, че достойни за описание са само драматичните събития от техния живот като аборт или самоубийство. И без тях животът на девойките е интересен сам по себе си.”

          Макар че стереотипите са дълбоко вкоренени в нас, писателката вижда светлина в тунела. С времето нагласите се променят:

          “Живеем заедно в този свят и сме хора преди всичко. Това е равенството, което искам да постигна. Проблемите и чувствата на момчетата са също толкова важни и големи като тези на момичетата.”

           “Не върви сам по пътя” не е книга за момичета или за момчета. В нея има две гледни точки и Ниеми подчертава, че книгата е за юношите като цяло:

            “Тя е за младежите въобще. Надявам се момичетата да прочетат събитията през очите на момчето, а момчетата през очите на момичето.”

„Не върви сам по пътя“ е част от награждаваната ни поредица „Европейски разказвачи“, която приютява най-доброто от литературата за млади читатели на континента. Преводът от фински е на Максим Стоев.

С огромна радост споделяме, че очарователната Юули Ниеми ще бъде наш гост в София на 11 и 12 декември тази година!

Чешкият писател Мартин Вопенка вярва, че често децата се справят с трудности по-добре от възрастните

Мартин Вопенка (род. 1963 г.) е чешки писател, пътешественик, застъпник на важни обществени каузи, публицист, председател на Съюза на книжарите и книгоиздателите. Преди да се отдаде на литературата, е завършил ядрена физика и навярно затова и днес се интересува от бъдещето на Вселената, на Земята и на човешката цивилизация. Написал е редица книги за деца и юноши, сред които особено популярна е трилогията „Спящият град“ (2011), „Спящата справедливост“ (2012) и „Спящата тайна“ (2013) – романи с елементи на фантастика и фентъзи, но и романи за доброто и злото, за етичното и неприемливото в човешкото поведение.

„Спящият град“ е първата книга на Вопенка, която излиза на български език, а преводът е работа на Анжелина Пенчева. Увлекателното му писане и атмосферните илюстрации на Даниела Оленикова ни потапят във фантастичен и в същото време изненадващо реалистичен сюжет – всички родители на земята потъват в мистериозен, непробуден сън, а децата се озовават в нов свят без правила, но и с безкрайни отговорности. На тях се пада да се опитат да спасят не само себе си, а и цялата планета…

Вопенка се представя на младите си български читатели със специално интервю:

Кога започнахте да пишете и какво беше първото Ви произведение?

      Започнах да пиша още преди да го умея. Бях на шест годинки. Първия си опит за разказ написах с помощта на шаблон с изрязани буквички. После продължих – през цялото си детство и ученическите си години – и така до днес.

Някой насърчаваше ли Ви?

     О, нищо подобно. Вярно, родителите ми се гордееха с моите постижения, но баща ми беше прочут математик и искаше от мен да излезе учен – най-добре математик или физик. В литературния ми път никой не ме е подкрепял, по-скоро имаше опити да ме откажат от него.

Кой беше любимият Ви детски писател?

     От световните автори четях главно приключенска литература и истории за човека и дивата природа: Карл Май, Джек Лондон, Ърнест Томпсън Ситън. Всъщност аз самият и до днес понякога пътешествам из дивата природа.

А любимата книга?

       „Бързите стрели“, но Вие няма как да знаете тази книга. Всъщност поредица от книги. Разказват за компания от пет момчета. Никой нямаше право да издава тези книги, защото авторът, Ярослав Фоглар, някога е бил скаут, а това движение беше забранено в онези времена. Обаче ние винаги успявахме да се сдобием с тях и направо ги изгълтвахме.

Имахте ли някакво хоби като дете?

      Израснах в годините на реалния социализъм, а тогава нямаше толкова възможности, като днес. Обичах спорта, бях състезател по лека атлетика и с момчетата вечно играехме вън футбол, хокей, тенис…

Кой е най-яркият Ви спомен от детството?

Майка ми имаше сериозно душевно заболяване. Всяка година прекарваше около два месеца в психиатрична лечебница. А когато болестта ѝ (биполярно разстройство) се влошаваше, тя се променяше до неузнаваемост. Понякога се налагаше да я откарат в лечебницата насила и това се е запечатало дълбоко в паметта ми. Макар да не е от веселите спомени.

Как писането „влезе“ в живота Ви, особено предвид, че сте завършили ядрена физика – винаги ли сте били привлечен и от математиката, и от литературата?

        Както споменах в първия въпрос: пишех още детството си и винаги съм искал да бъда писател. Баща ми избра каква специалност да следвам (ядрена и инженерна физика) с мотивировката, че така и така няма да ме приемат другаде, по политически причини. Освен това беше добре да следвам висше образование, за да бъда в казармата не две години, а само една. Имах нужните качества да завърша тази специалност. Но никога не съм искал да ѝ се посветя. Затова веднага след завършването я загърбих. Дълго смятах годините в Техническия университет за най-загубените години в живота си, но ето че след десетилетия започнах да се вдъхновявам от астрофизиката и написах вече няколко романа за възрастни на тази тема. В крайна сметка всичко лошо може да се окаже добро за нещо друго.

Какво Ви подтикна да напишете „Спящият град“? Героите в нея имат ли прототипи и ако да – кои са те?

        Първообразите на главните герои – четирима братя и сестри – са моите деца (две собствени и две доведени). Точно такива ги имах вкъщи. В тази история има всъщност голяма вяра в децата – в това, че в тежки ситуации те накрая ще се справят, и може би дори по-добре от възрастните. До тази представа ме водеше собственият ми опит от суровите изпитания в дивата природа. Един мой приятел, чешки любител на приключенията и полярен изследовател, понякога организира курсове по оцеляване, в които приема и деца. И се е убедил, че децата наистина често пъти се справят по-добре от нас, възрастните.

Много родители искат децата им да ги „слушат”. Какво мислите по въпроса? Докъде стига послушанието и докъде свободата в детството според Вас?

        Ако изобщо сме имали някакви спорове със съпругата ми, те винаги са се отнасяли до възпитанието. Като цяло, мисля, бяхме по-скоро много отворени, либерални родители. В същото време, разбира се, трябва да се знае къде е границата. И че има ситуации, когато родителят трябва да поеме управлението, а детето – да се съобрази с това.

В края на „Спящият град“ Вие излизате с призив към децата. Какво друго искате да им кажете с тази книга?         

        Това, коeто дава сила на главните герои в моята книга и им позволява да оцелеят, е тяхната сплотеност и вярата им в доброто. Вярата, че доброто и справедливостта не може да не победят. Същевременно те постепенно проумяват, че трябва да разчитат само на себе си. Повярвайте, деца – можете да се справите с много повече, отколкото сами мислите. Съвременният свят не ви дава много възможности да проявите тези свои качества, защото е свят, изпълнен със страх. Аз обаче вярвам във вас.

Бихте ли изпратили някакво посвещение на българските деца?

      Бил съм по българските планини за първи път през 1986 година. Знам колко е красива страната ви. Толкова по-доволен съм, че ще намеря в нея читатели за своята книга. Както ще видите, това е история, която можете да си представите навсякъде по света, съвсем спокойно – и у вас, в родното си място.

      Мисля, че вие, съвременните деца, сте изправени пред една огромна задача: спасението на унищоженото земно кълбо, което ние, възрастните, ще ви оставим в много, много лошо състояние. Започнете с опазването на природата навсякъде в обкръжаващата ви среда.

Мартин Вопенка ще посети София за срещи с читатели в първата седмица на октомври. Следете за подробности!

Коя е Мария Грипе?

Малцина са писателите, които умеят да пишат увлекателно за деца. А още по-малобройни са онези, които пишат така, че да събудят у невръстните си читатели желанието да разсъждават. Една от тези редки автори-магьосници е шведката Мария Грипе.

Мая Стина Валер, както е нейното истинско име, е родена през 1923-та година в малкото градче Ваксхолм, разположено на Стокхолмския архипелаг, и умира на 83-годишна възраст (през 2007 г.). За толкова дълъг живот човек навярно става много мъдър. Но това е работа на възрастните. За малките трябва да пишеш ИНТЕРЕСНО. А Мария Грипе определено пише интересно. За своите над 35 книги, повечето илюстрирани от нейния съпруг Харалд Грипе, е получила близо 20 национални и международни литературни награди, а самите книги не само че са преведени на 30 езика, но и много от тях са екранизирани и имат огромен успех. Зад тези цифри се крие голям талант, сериозни знания и много любов – любов към литературата, но най-вече към децата.

Малката Мая Стина отрано трупа опит. Още през детските си години вечер разказва на братята и сестрите си приказки, които съчинява сама. Като гимназистка пише стихове, но по-късно сама преценява, че не са нещо особено. После следва философия и литература в университета. Ала истински и сериозно започва да се занимава с литература, когато дъщеря ѝ Камила достига „приказната“ възраст, тоест, когато на детето може и трябва да му се разказват приказки. И Мария Грипе, също както Астрид Линдгрен, започва да съчинява приказки и прописва интересни истории заради собственото си дете.

Първата книга на Мария Грипе е „В нашия малък град“. Известност обаче получава с трилогията за Юсефин и Хюго („Юсефин“, 1961; „Хюго и Юсефин“, 1962; „Хюго“, 1966) – една чудесно разказана история за голямото приятелство между момче и момиче. Книгата бе издадена на български език от издателство „ЕМАС“. В по-късния период от творчеството си авторката, повлияна от Едгар Алан По и сестрите Бронте, вкарва фантастични и мистични елементи в книгите си, като ги обяснява с реакция към насилието, навлизащо все повече в изкуството. От този период е книгата „Агнес Сесилия – една тайнствена история“, също издадена от „ЕМАС“.

А сега издателството поднася на малките си читатели така наречената „Сенчеста“ четирилогия – „Сянката на каменната пейка“, „…и белите сенки в гората“, „Деца на сенки“ и завършващата „Скривалище на сенки“. Сянката винаги се е възприемала като универсален символ на тайнствеността, мистериозността, съмнението. Тя неминуемо поражда въпроса кой или какво се крие зад нея…

В световноизвестната ѝ тетралогия на сенките действието се развива през 1911 година. Четиринайсетгодишната Берта живее в малък град заедно с родителите си, брат си и сестра си. Един ден в дома им постъпва нова прислужница на име Каролин. Тя внася нов живот в скучното всекидневие на заможното семейство, което живее доста затворено. Никой не остава безразличен към силното ѝ присъствие. Децата я боготворят, родителите са удивени от трудолюбието ѝ… Същевременно около Каролин витае мистериозна аура. Никой не знае от какво семейство е, как е живяла, защо избягва да говори за себе си. Впоследствие се оказва, че Каролин и Берта са сестри – имат един и същи баща. Двете момичета изпитват силно желание да се сближат и заминават заедно за загадъчен замък на име „Розов дар“, където наяве излизат още тайни от миналото на Каролин. С неподражаемо майсторство Мария Грипе „забърква“  историите си с по нещо свръхестествено, тайнствено и мистично и още от първите редове разпалва любопитство. А тогава и нашата фантазия помага.

Въображението и талантът на Марие Грипе не знаят граници, но в разговори тя винаги е подчертавала, че иска да пише само за деца. От детската душа тя черпи вдъхновението си и смята, че най-съкровеният ѝ творчески дълг е да насърчава децата да мислят. Според нея децата са много по-прозорливи, отколкото предполагат възрастните, и интелектът им не бива да бъде подценяван. За тях трябва да разказваш не просто увлекателно, но и тайнствено, с недомлъвки, така че да ги подтикнеш да развихрят богатата си фантазия.

Нейните книги са жанрово разнообразни, но всичките са за деца и са колкото развлекателни, толкова и те карат да се замислиш. И да видиш света от много интересна гледна точка.

Мария Грипе е носителка на най-престижната награда за детска литература в света – медала „Х. Кр. Андерсен“. Впрочем той  е бил неин любим автор. А още по-любопитно е, че през 2005 г. е учредена награда „Мария Грипе“. Тя се присъжда ежегодно на шведски писател, който „в своите книги дава възможност на читателите да се срещнат със света на фантазията и реалното“, а главният герой непременно трябва да бъде млад. Какво чудно има? Нали точно това намираме в нейните романи.

Откъс от „Призрачната гора“ от Мат Хейг (и интервю на автора със себе си)

Готови ли сте да влезете в Призрачната гора? Истината е, че не ви съветваме! Защото нейните дебри са дом на еднооки тролове, злонамерени духчета Наистина, една магьосница, крадяща сенки, и на злия Променител…

И все пак,

Нека разберем какво има да ни каже авторът на тази малко зловеща, но много забавна и вълнуваща приказка, вдъхновена от северната митология. След като прочетем първата глава от книгата!

 

ИНТЕРВЮ

Мат Хейг интервюира Мат Хейг
Мат Хейг: Здравейте, Мат Хейг.
Мат Хейг: Здравейте.
Мат Хейг: Бих искал само да вметна, че днес изглеждате чудесно.
Мат Хейг: Благодаря. Вие също. Ще ми се да имах Вашите хубави черти.
Мат Хейг: Мерси. Както и да е, нека да започнем с въпросите.
Мат Хейг: Окей, Мат, стреляй.
Мат Хейг: Така, първият въпрос – кога започна да пишеш истории?
Мат Хейг: Когато бях на 3. Беше истинска история за едно возене в подземен влак. Гласеше: „Отидох в Лондон и се возих на подземен влак.“ Нарисувах и картинки. Но мисля, че правописът ми беше малко по-различен.
Мат Хейг: Кои са любимите ти писатели?
Мат Хейг: Обичам Роалд Дал, Туве Янсон, С. Е. Хинтън, Ева Ибътсън, Чарлз Дикенс, Уилям Шекспир, Емили Бронте и още около милион други.
Мат Хейг: Впечатлен съм. Е, „Призрачната гора“ е първата ти детска книга, но пишеш и книги за възрастни?
Мат Хейг: Да. Казват се „Клубът на мъртвите бащи“, „Последното семейство в Англия“, „Причините да останеш жив“, „Кланът Радли“…
Мат Хейг: И добри ли са?
Мат Хейг: Стават.
Мат Хейг: Само толкова?
Мат Хейг: Всъщност са творби, създадени от безмерен гений, но не ми се искаше да се правя на важен.
Мат Хейг: Разбирам. Та, защо реши да напишеш „Призрачната гора“?
Мат Хейг: Дочух за едно момче, Самюъл Блинк, хванах самолет до Норвегия и изслушах историята му. После я разказах.
Мат Хейг: Нали не очакваш да ти повярвам?
Мат Хейг: Говоря истината. Вярвай, ако щеш.

Мат Хейг: Отговаряш ли на имейли от читатели?
Мат Хейг: Да, старая се. Стига да не са изключително гадни.
Мат Хейг: Ще има ли продължение?
Мат Хейг: Да, вече съм го написал.
Мат Хейг: Добре, благодаря, че отдели време при така натоварения ти график да…
Мат Хейг: Приключихме ли?
Мат Хейг: Да.
Мат Хейг: О, ясно. И как се справих?
Мат Хейг: Окей.
Мат Хейг: Само окей?
Мат Хейг: Ами, някои отговори бяха леко скучновати…
Мат Хейг: Ей, къде отиваш?
Мат Хейг: Тръгвам си.
Мат Хейг: Накъде?
Мат Хейг: Имам уговорка за обяд с Духчето Наистина.
Мат Хейг: Може ли и аз да дойда?
Мат Хейг: Не. Запазил съм маса за двама. Ще ми дишаш от въздуха.
Мат Хейг: Разбирам.