Чешкият писател Мартин Вопенка вярва, че често децата се справят с трудности по-добре от възрастните

Мартин Вопенка (род. 1963 г.) е чешки писател, пътешественик, застъпник на важни обществени каузи, публицист, председател на Съюза на книжарите и книгоиздателите. Преди да се отдаде на литературата, е завършил ядрена физика и навярно затова и днес се интересува от бъдещето на Вселената, на Земята и на човешката цивилизация. Написал е редица книги за деца и юноши, сред които особено популярна е трилогията „Спящият град“ (2011), „Спящата справедливост“ (2012) и „Спящата тайна“ (2013) – романи с елементи на фантастика и фентъзи, но и романи за доброто и злото, за етичното и неприемливото в човешкото поведение.

„Спящият град“ е първата книга на Вопенка, която излиза на български език, а преводът е работа на Анжелина Пенчева. Увлекателното му писане и атмосферните илюстрации на Даниела Оленикова ни потапят във фантастичен и в същото време изненадващо реалистичен сюжет – всички родители на земята потъват в мистериозен, непробуден сън, а децата се озовават в нов свят без правила, но и с безкрайни отговорности. На тях се пада да се опитат да спасят не само себе си, а и цялата планета…

Вопенка се представя на младите си български читатели със специално интервю:

Кога започнахте да пишете и какво беше първото Ви произведение?

      Започнах да пиша още преди да го умея. Бях на шест годинки. Първия си опит за разказ написах с помощта на шаблон с изрязани буквички. После продължих – през цялото си детство и ученическите си години – и така до днес.

Някой насърчаваше ли Ви?

     О, нищо подобно. Вярно, родителите ми се гордееха с моите постижения, но баща ми беше прочут математик и искаше от мен да излезе учен – най-добре математик или физик. В литературния ми път никой не ме е подкрепял, по-скоро имаше опити да ме откажат от него.

Кой беше любимият Ви детски писател?

     От световните автори четях главно приключенска литература и истории за човека и дивата природа: Карл Май, Джек Лондон, Ърнест Томпсън Ситън. Всъщност аз самият и до днес понякога пътешествам из дивата природа.

А любимата книга?

       „Бързите стрели“, но Вие няма как да знаете тази книга. Всъщност поредица от книги. Разказват за компания от пет момчета. Никой нямаше право да издава тези книги, защото авторът, Ярослав Фоглар, някога е бил скаут, а това движение беше забранено в онези времена. Обаче ние винаги успявахме да се сдобием с тях и направо ги изгълтвахме.

Имахте ли някакво хоби като дете?

      Израснах в годините на реалния социализъм, а тогава нямаше толкова възможности, като днес. Обичах спорта, бях състезател по лека атлетика и с момчетата вечно играехме вън футбол, хокей, тенис…

Кой е най-яркият Ви спомен от детството?

Майка ми имаше сериозно душевно заболяване. Всяка година прекарваше около два месеца в психиатрична лечебница. А когато болестта ѝ (биполярно разстройство) се влошаваше, тя се променяше до неузнаваемост. Понякога се налагаше да я откарат в лечебницата насила и това се е запечатало дълбоко в паметта ми. Макар да не е от веселите спомени.

Как писането „влезе“ в живота Ви, особено предвид, че сте завършили ядрена физика – винаги ли сте били привлечен и от математиката, и от литературата?

        Както споменах в първия въпрос: пишех още детството си и винаги съм искал да бъда писател. Баща ми избра каква специалност да следвам (ядрена и инженерна физика) с мотивировката, че така и така няма да ме приемат другаде, по политически причини. Освен това беше добре да следвам висше образование, за да бъда в казармата не две години, а само една. Имах нужните качества да завърша тази специалност. Но никога не съм искал да ѝ се посветя. Затова веднага след завършването я загърбих. Дълго смятах годините в Техническия университет за най-загубените години в живота си, но ето че след десетилетия започнах да се вдъхновявам от астрофизиката и написах вече няколко романа за възрастни на тази тема. В крайна сметка всичко лошо може да се окаже добро за нещо друго.

Какво Ви подтикна да напишете „Спящият град“? Героите в нея имат ли прототипи и ако да – кои са те?

        Първообразите на главните герои – четирима братя и сестри – са моите деца (две собствени и две доведени). Точно такива ги имах вкъщи. В тази история има всъщност голяма вяра в децата – в това, че в тежки ситуации те накрая ще се справят, и може би дори по-добре от възрастните. До тази представа ме водеше собственият ми опит от суровите изпитания в дивата природа. Един мой приятел, чешки любител на приключенията и полярен изследовател, понякога организира курсове по оцеляване, в които приема и деца. И се е убедил, че децата наистина често пъти се справят по-добре от нас, възрастните.

Много родители искат децата им да ги „слушат”. Какво мислите по въпроса? Докъде стига послушанието и докъде свободата в детството според Вас?

        Ако изобщо сме имали някакви спорове със съпругата ми, те винаги са се отнасяли до възпитанието. Като цяло, мисля, бяхме по-скоро много отворени, либерални родители. В същото време, разбира се, трябва да се знае къде е границата. И че има ситуации, когато родителят трябва да поеме управлението, а детето – да се съобрази с това.

В края на „Спящият град“ Вие излизате с призив към децата. Какво друго искате да им кажете с тази книга?         

        Това, коeто дава сила на главните герои в моята книга и им позволява да оцелеят, е тяхната сплотеност и вярата им в доброто. Вярата, че доброто и справедливостта не може да не победят. Същевременно те постепенно проумяват, че трябва да разчитат само на себе си. Повярвайте, деца – можете да се справите с много повече, отколкото сами мислите. Съвременният свят не ви дава много възможности да проявите тези свои качества, защото е свят, изпълнен със страх. Аз обаче вярвам във вас.

Бихте ли изпратили някакво посвещение на българските деца?

      Бил съм по българските планини за първи път през 1986 година. Знам колко е красива страната ви. Толкова по-доволен съм, че ще намеря в нея читатели за своята книга. Както ще видите, това е история, която можете да си представите навсякъде по света, съвсем спокойно – и у вас, в родното си място.

      Мисля, че вие, съвременните деца, сте изправени пред една огромна задача: спасението на унищоженото земно кълбо, което ние, възрастните, ще ви оставим в много, много лошо състояние. Започнете с опазването на природата навсякъде в обкръжаващата ви среда.

Мартин Вопенка ще посети София за срещи с читатели в първата седмица на октомври. Следете за подробности!

Advertisements

Коя е Мария Грипе?

Малцина са писателите, които умеят да пишат увлекателно за деца. А още по-малобройни са онези, които пишат така, че да събудят у невръстните си читатели желанието да разсъждават. Една от тези редки автори-магьосници е шведката Мария Грипе.

Мая Стина Валер, както е нейното истинско име, е родена през 1923-та година в малкото градче Ваксхолм, разположено на Стокхолмския архипелаг, и умира на 83-годишна възраст (през 2007 г.). За толкова дълъг живот човек навярно става много мъдър. Но това е работа на възрастните. За малките трябва да пишеш ИНТЕРЕСНО. А Мария Грипе определено пише интересно. За своите над 35 книги, повечето илюстрирани от нейния съпруг Харалд Грипе, е получила близо 20 национални и международни литературни награди, а самите книги не само че са преведени на 30 езика, но и много от тях са екранизирани и имат огромен успех. Зад тези цифри се крие голям талант, сериозни знания и много любов – любов към литературата, но най-вече към децата.

Малката Мая Стина отрано трупа опит. Още през детските си години вечер разказва на братята и сестрите си приказки, които съчинява сама. Като гимназистка пише стихове, но по-късно сама преценява, че не са нещо особено. После следва философия и литература в университета. Ала истински и сериозно започва да се занимава с литература, когато дъщеря ѝ Камила достига „приказната“ възраст, тоест, когато на детето може и трябва да му се разказват приказки. И Мария Грипе, също както Астрид Линдгрен, започва да съчинява приказки и прописва интересни истории заради собственото си дете.

Първата книга на Мария Грипе е „В нашия малък град“. Известност обаче получава с трилогията за Юсефин и Хюго („Юсефин“, 1961; „Хюго и Юсефин“, 1962; „Хюго“, 1966) – една чудесно разказана история за голямото приятелство между момче и момиче. Книгата бе издадена на български език от издателство „ЕМАС“. В по-късния период от творчеството си авторката, повлияна от Едгар Алан По и сестрите Бронте, вкарва фантастични и мистични елементи в книгите си, като ги обяснява с реакция към насилието, навлизащо все повече в изкуството. От този период е книгата „Агнес Сесилия – една тайнствена история“, също издадена от „ЕМАС“.

А сега издателството поднася на малките си читатели така наречената „Сенчеста“ четирилогия – „Сянката на каменната пейка“, „…и белите сенки в гората“, „Деца на сенки“ и завършващата „Скривалище на сенки“. Сянката винаги се е възприемала като универсален символ на тайнствеността, мистериозността, съмнението. Тя неминуемо поражда въпроса кой или какво се крие зад нея…

В световноизвестната ѝ тетралогия на сенките действието се развива през 1911 година. Четиринайсетгодишната Берта живее в малък град заедно с родителите си, брат си и сестра си. Един ден в дома им постъпва нова прислужница на име Каролин. Тя внася нов живот в скучното всекидневие на заможното семейство, което живее доста затворено. Никой не остава безразличен към силното ѝ присъствие. Децата я боготворят, родителите са удивени от трудолюбието ѝ… Същевременно около Каролин витае мистериозна аура. Никой не знае от какво семейство е, как е живяла, защо избягва да говори за себе си. Впоследствие се оказва, че Каролин и Берта са сестри – имат един и същи баща. Двете момичета изпитват силно желание да се сближат и заминават заедно за загадъчен замък на име „Розов дар“, където наяве излизат още тайни от миналото на Каролин. С неподражаемо майсторство Мария Грипе „забърква“  историите си с по нещо свръхестествено, тайнствено и мистично и още от първите редове разпалва любопитство. А тогава и нашата фантазия помага.

Въображението и талантът на Марие Грипе не знаят граници, но в разговори тя винаги е подчертавала, че иска да пише само за деца. От детската душа тя черпи вдъхновението си и смята, че най-съкровеният ѝ творчески дълг е да насърчава децата да мислят. Според нея децата са много по-прозорливи, отколкото предполагат възрастните, и интелектът им не бива да бъде подценяван. За тях трябва да разказваш не просто увлекателно, но и тайнствено, с недомлъвки, така че да ги подтикнеш да развихрят богатата си фантазия.

Нейните книги са жанрово разнообразни, но всичките са за деца и са колкото развлекателни, толкова и те карат да се замислиш. И да видиш света от много интересна гледна точка.

Мария Грипе е носителка на най-престижната награда за детска литература в света – медала „Х. Кр. Андерсен“. Впрочем той  е бил неин любим автор. А още по-любопитно е, че през 2005 г. е учредена награда „Мария Грипе“. Тя се присъжда ежегодно на шведски писател, който „в своите книги дава възможност на читателите да се срещнат със света на фантазията и реалното“, а главният герой непременно трябва да бъде млад. Какво чудно има? Нали точно това намираме в нейните романи.

Откъс от „Призрачната гора“ от Мат Хейг (и интервю на автора със себе си)

Готови ли сте да влезете в Призрачната гора? Истината е, че не ви съветваме! Защото нейните дебри са дом на еднооки тролове, злонамерени духчета Наистина, една магьосница, крадяща сенки, и на злия Променител…

И все пак,

Нека разберем какво има да ни каже авторът на тази малко зловеща, но много забавна и вълнуваща приказка, вдъхновена от северната митология. След като прочетем първата глава от книгата!

 

ИНТЕРВЮ

Мат Хейг интервюира Мат Хейг
Мат Хейг: Здравейте, Мат Хейг.
Мат Хейг: Здравейте.
Мат Хейг: Бих искал само да вметна, че днес изглеждате чудесно.
Мат Хейг: Благодаря. Вие също. Ще ми се да имах Вашите хубави черти.
Мат Хейг: Мерси. Както и да е, нека да започнем с въпросите.
Мат Хейг: Окей, Мат, стреляй.
Мат Хейг: Така, първият въпрос – кога започна да пишеш истории?
Мат Хейг: Когато бях на 3. Беше истинска история за едно возене в подземен влак. Гласеше: „Отидох в Лондон и се возих на подземен влак.“ Нарисувах и картинки. Но мисля, че правописът ми беше малко по-различен.
Мат Хейг: Кои са любимите ти писатели?
Мат Хейг: Обичам Роалд Дал, Туве Янсон, С. Е. Хинтън, Ева Ибътсън, Чарлз Дикенс, Уилям Шекспир, Емили Бронте и още около милион други.
Мат Хейг: Впечатлен съм. Е, „Призрачната гора“ е първата ти детска книга, но пишеш и книги за възрастни?
Мат Хейг: Да. Казват се „Клубът на мъртвите бащи“, „Последното семейство в Англия“, „Причините да останеш жив“, „Кланът Радли“…
Мат Хейг: И добри ли са?
Мат Хейг: Стават.
Мат Хейг: Само толкова?
Мат Хейг: Всъщност са творби, създадени от безмерен гений, но не ми се искаше да се правя на важен.
Мат Хейг: Разбирам. Та, защо реши да напишеш „Призрачната гора“?
Мат Хейг: Дочух за едно момче, Самюъл Блинк, хванах самолет до Норвегия и изслушах историята му. После я разказах.
Мат Хейг: Нали не очакваш да ти повярвам?
Мат Хейг: Говоря истината. Вярвай, ако щеш.

Мат Хейг: Отговаряш ли на имейли от читатели?
Мат Хейг: Да, старая се. Стига да не са изключително гадни.
Мат Хейг: Ще има ли продължение?
Мат Хейг: Да, вече съм го написал.
Мат Хейг: Добре, благодаря, че отдели време при така натоварения ти график да…
Мат Хейг: Приключихме ли?
Мат Хейг: Да.
Мат Хейг: О, ясно. И как се справих?
Мат Хейг: Окей.
Мат Хейг: Само окей?
Мат Хейг: Ами, някои отговори бяха леко скучновати…
Мат Хейг: Ей, къде отиваш?
Мат Хейг: Тръгвам си.
Мат Хейг: Накъде?
Мат Хейг: Имам уговорка за обяд с Духчето Наистина.
Мат Хейг: Може ли и аз да дойда?
Мат Хейг: Не. Запазил съм маса за двама. Ще ми дишаш от въздуха.
Мат Хейг: Разбирам.