Интервю със словашкия писател Петер Балко, автор на „Най-добрият приятел“

           

„Първата прозаична творба на „момчето, записващо всичко в тетрадки“, е блестяща. Всичко е написано с прелестен почерк, сякаш още момчешки, докато разсъжденията и световъзприятието са вече зрели, мъжки. Тази остра двуполюсност създава напрежение, което не ти позволява да оставиш книгата, докато не я дочетеш. Написаното е точно, искрящо и все пак тайнствено. Като живота.“ 
       „… искряща и тайнствена сплав от жестокост, нежност, фантазия и сурова действителност“

        Така представя първия роман на младия драматург и сценарист от Братислава Петер Балко неговата сънародничка, поетесата Мила Хаугова.  Силно автобиографичен, романът обхваща детството на автора, който описва себе си като „момчето, записващо всичко в терадки“, детство, преминало в Лученец, един необикновен малък град на границата на няколко държави и култури. И съдържанието на тези „тетрадки“ се е изляло с цялата си истина върху страниците на един необикновен роман, който вече можете да прочетете като част от специалната ни поредица „Европейски разказвачи“ в превод на Анжелина Пенчева. А от интервюто по-долу можете да откриете и малко повече за самия Петер!

Какво те привлече към жанра магически реализъм?

            Още от дете ме привличат истории, смесващи реалността и измислицата. Независимо дали е научна фантастика или истории на ужасите. Това е и основата за зараждането на любовта ми към магическия реализъм – изкривяване на реалността и създаване на мой собствен микросвят. Разбира се, този стил вече е изследван от Маркес, Борхес и Балек, но никой от тях не е от Лученец.

            Романът „Най-добрият приятел“ е съставен от фрагменти, кратки глави и множество детайли. Свързано ли е изграждането му с любовта ти към късия разказ или с втората ти професия – киното?


            Героите, темите, атмосферата, средата и езикът се зародиха от разказа ми „Лебедова балада“, която спечели голямата награда в конкурса за разказ през 2012 г., организиран от издателство „КК Багала“. Текстът в последствие развих в романа „Най-добрият приятел“. 

            Всеки град си има история и исках дебютът ми да улови и материализира тази на Лученец. Душата на мястото е изградена от обитателите му, затова е съвсем естествено да се запазят техните истории. Това е и причината за структурата на книгата и множеството фрагменти. Оказват влияние и образованието ми (следва сценарий и драматургия – бел. ред.) и любовта ми към филмите, стимулиращи въображението, разбиващи цялото на малки детайли.

            Като погледна към този свят, разкъсван от гняв и омраза, си мисля, че един страхотен роман може да бъде както цял роман, така и просто едно хубаво изречение.

            Действието в „Най-добрият приятел“ се развива в Лошонц. Защо Лошонц, а не Лученец?

            Лошонц е историческото име на родния ми град Лученец. Докато се чудех къде да се развива действието в книгата, ми се стори естествено да е в родния ми град. Описвам света, който познавам, но все пак различен от реалния. Лученец би било твърде конкретно. Затова избрах фонетичната му форма, стори ми се по-красиво. Лошонц звучи мистериозно и мечтателно, сякаш не съществува.

            Кога започна да пишеш?

            Може би през последната ми година в основното училище, но по-сериозно в гимназията. Дълго време играех баскетбол. Животът на баскетболист и този на писател са трудни за съчетаване. Водех двойствен живот. Беше ме срам да призная на приятелите си, че пиша. Баскетболът в Лученец изгуби популярност и изведнъж се оказах с много свободно време.

            Винаги ли си искал да бъдеш писател?

            Не. Дойде толкова естествено, колкото и необходимостта да споделя нещата, които не исках да казвам непосредствено на хората около мен. Избрах по-евтиния вариант на ходенето на психолог. В гимназията вече виждах писането като част от живота си, но не съм вярвал, че бих могъл да го развивам в бъдеще.

            След това дойдоха приемните изпити за Висшето училище за музикални изкуства в Братислава. Кандидатствах в специалност за сценарий и драматургия и, изненадващо, ме приеха. Именно там научих, че с писане също е възможно да се изкарва прехрана.

            На кого показваш литературните си експерименти? Има ли човек, чието мнение е важно за теб?

            Срамувах се, че пиша. Предпочитах да изпращам текстовете си на непознати, на журита в литературни конкурси. Не ги показвах на родителите си. Едва към края на гимназията те разбраха, че пиша. Оказа се обаче, че притесненията ми са били напълно излишни. Те напълно ме подкрепиха в кариерата ми на писател, въпреки че в семейството ми няма артисти – баща ми е инженер, майка ми е фармацевтка, а брат ми – адвокат. Може да се помисли, че съм черната овца на семейството. Родителите ми обаче никога не са ми казвали нещо подобно. Напротив. И мисля, че вече знаят, че съм взел правилното решение и може би са горди с мен. Надявам се. (смее се)

            Нямаше ли най-добър приятел, на когото да показваш текстовете си, както героят в книгата ти прави?

            В „Най-добрият приятел“ главният герой има такъв човек, на когото от време на време може да чете своите разкази. Аз нямах такъв приятел.

            Капията измислен герой ли е?

            В основното училище имах най-добър приятел, който беше от различна социална среда. Той е първообразът на Капията. Но разликите са много. Капията се превръща в истински малък дявол, за разлика от моя приятел.

            Детството ти щастливо ли беше?

            Да. Не исках да ходя на детска градина, защото не харесвах другите деца – бяха много шумни и ме стресираха. Прекарах детството си с баба и дядо, а предучилищните си години – в родния град на майка ми, която обожаваше да готви. Често ме водеше до видеотеката, а аз винаги вземах филми с карате. Като дете бях обсебен от нинджи и от Жан-Клод Ван Дам, Стивън Сегал и Синтия Ротрок.

            Промениха ли се писането и възприемането ти на литературата след успешния дебют?

            В моите очи писането оставя следа във времето. То е като отпечатък, представящ гледната ми точка за мен самия, света, вкусовете и чувствата в даден период от живота. Така един ден мога да погледна назад и да видя емоционална карта на живота си, разкрита от отделните текстове.

            От издаването на „Най-добрият приятел“ досега не само аз се промених, но и заобикалящият ме свят. И нямам предвид само коронавируса, който предефинира възгледите ни за здраве, безопасност, страх, параноя, дори за самата функция на държавата, и извади наяве най-доброто и най-лошото от нас. Възприятието ми за литературата и изкуството също се промени – или по-скоро се задълбочи. Още повече ми харесва да създавам литературни светове, да свързвам реалността с магия, фарс и ужас и особено да не се страхувам да бъда честен за вкуса си, за кошмарите и отклоненията си. Все повече се очаровам от автори, подчинили собствения си живот на своята литературна мисия – от Кафка, през Песа до Х. Ф. Лъвкрафт. Последният е моята литературна икона през последните години – фар, светещ в една далечна, хаотична и гладна вселена.

            Кои книги представляват най-голям интерес за теб? Какво трябва да съдържат и как трябва да бъдат написани?

            Обожавам книгите. Обичам да се обграждам с тях, а когато пътувам, ги влача навсякъде със себе си. Ако няма място в куфара, просто взимам по-малко дрехи. Чувствам се в безопасност с тях. Ако книгата ме привлече, се отдавам изцяло на нея. Езикът, историята и поетиката са ключови за мен. Винаги са ме привличали страхът и тъмната страна на реалността. Имах красиво и спокойно детство, което се превърна в красива клетка. Търсех бягство, нещо изкривено, хаотично, страшно. Това бягство открих в ужасите. През последните години наваксвам с великите имена в жанра – от гореспоменатия Х. Ф. Лъвкрафт, през Е. Т. А. Хофман, мистериозния Алджърнън Блакуд, уелския окултист Артър Макън, до изключителния съвременен автор от Аляска Леърд Барън…

            Моля, имайте предвид, че някои книги е възможно сериозно да усложнят нощните ви посещения до тоалетната.

Румънската авторка Алис Попа: „Писателят на книги за деца е възрастен човек, който си играе“

„Когато бях малка, веднъж ме попитаха какво най-много бих желала да взема със себе си, ако отида на далечна планета. Отговорих, без да се замисля: „МОРЕТО! – След това добавих: – И една котка.“

За дете като мен, което никога не беше ходило на море, всичко изглеждаше така просто! Едно старо легло, настанено на кораб, дървена сабя, флаг от парцал, окачен на върха на някой прът, по-малките ми братя като помощници пирати, моята котка Моли, която се усуква между краката ми, и приключението е готово!“

Така си е представяла в мечтите си живота в морето Алис Попа, авторката на очарователния детски роман „Приключенията на пирата Кет“. А годините минавали, малката Алис пораснала и станала писателка, но мечтата останала. И ето я, въплътена във вълнуващата история за малкия Кет, любителя на морските приключения, и за неговия приятел Тибериус. Не липсва, разбира се и котката Мо, първа помощничка в трудни ситуации.

Именно „Приключенията на пирата Кет“ избрахме из цялата румънска детска литература, за да стане част от единствената по рода си у нас поредица „Европейски разказвачи“, която приютява най-доброто от книгите за млади читатели от континента. А текстът по-долу самата авторка написа специално, за да се представи на вас!

Моето детство

         Детството ми протече в близост до гр. Гюргево, в едно китно селце с богата история, в което цивилизацията още не беше проникнала, макар техническият прогрес и модерният живот да бяха завоювали достатъчно пространство. Така че имах предимството да живея дълги години сред живописната и дива природа, със свободолюбивия дух и душевната  хармония, които никога нямаше да открия в големия град.

         Отраснах в интелектуална среда. Моите родители бяха учители и ме научиха да общувам с книгите. Научих се да чета и да пиша на двегодишна възраст и оттогава си имам своя малка библиотека с пищно оцветени корици, които отварях с присъщите за едно дете, обсипано с безброй любими играчки, радост и очарование.

         Книгите да придаваха на моя живот смисъл, но истински щастлива ме правеше животът сред природата. От малка бях много пъргава и ловка, катерех се по дърветата като катеричка, спирайки дъха на баба и дядо, които се чудеха как да ме накарат да сляза от дървото: с обещания или заплахи. През ваканциите скитосвахме с приятелите ми по поля и гори, обикаляхме всички кътчета на селото. Правехме всякакви бели, тичахме и прескачахме огради, крещяхме, пеехме, цопвахме се във водата в рекичката като обезумели, точно както моят литературен герой, пиратът Кет.

          От времето на моето детство ми останаха множество прекрасни спомени и богат опит, които ме формираха като човек. На шест години получих Моли, това беше първата ми котка. Приличаше ми на обикновена бездомна котка, но котка със самочувствие, можеше да скача след мухите, да ги лови във въздуха и да ги гълта. Бях сигурна, че това е необикновена котка. Тя се оказа първообразът на Мо – котката от Приключенията на пирата Кет.

           Другото нещо, което обичах най-много, това беше морето. Не само водната му шир, с мидите, водораслите, пясъка и шапките против слънце, но преди всичко морето от детските приказки, от сънищата, по което кръстосват пиратски кораби, морето, от което се надигат урагани и изплуват огнени острови, на чието дъно се спотайват безценни златни съкровища.

Годините в училище

        Макар и да се учех добре и да получавах високи оценки, училището ми се струваше скучно за моя темперамент. Предпочитах да чета вкъщи това, което ми харесваше. Най обичах книги с приключения и пътешествия, написани с много диалози. Николай Носов с неговата Приключенията на Незнайко, Лагин с Вълшебникът Хотаб, Александър Дюма, Рафаел Сабатини, Марк Твен, Робърт Луис Стивънсън, Карл Май, Роалд Дал си останаха моите най-любими автори.

         Безгрижният живот, на който се радвах толкова време, приключи малко преди да запиша гимназия. Преместих се в столицата и си промених стила на живот, смених приятелите, учителите, сякаш бях попаднала в друга държава или в коренно различен свят. Въпреки идването ми в този нов свят, нещата при мен потръгнаха добре. Научих се да се справям в джунглата на големия град, да живея с ритъма на модерната цивилизация. Завладяваха ме странни и необикновени неща, стари и повредени предмети ми разказваха за себе си, и аз започнах да изследвам пазарите и търговете за старинни предмети, интерес, който запазих до ден-днешен. От страстта ми към стари предмети се роди и втората ми книга – Тайната на боклуците.

         Докато бях в гимназията, възвърнах интереса си към литературата. Четях с жажда румънски и чуждестранни автори, както и лингвистични, филологически разработки, и литературна критика. С въодушевление открих антикварните магазини и книжарници, които се превърнаха във втори мой дом. За мен старите книги, покрити с петна, с прегънати страници със специфична миризма, носят повече чар в сравнение със съвременните с елегантни и бляскави корици, тъй като са минали през всякакви ръце, а хората които са ги обичали са оставяли написани редове с пожелания, спомени, бележки, фрагменти на сцени от личния си живот.

        В университета избрах да следвам румънска и френска литература, след което станах учителка. Мисля, че възпитанието може да се изгради креативно, без способи на принуда, т.е. опитвах се да провокирам моите ученици да заобичат обучението в училище и да разберат, че всички ние живеем в една голяма книга, в която всеки от нас има своя шанс да напише страници от собствения си живот.

Писането

       Винаги съм се заигравала с писането, откакто се помня, измисляйки си комични разкази, свързани с моите по-малки братя и приятели. Не съм възнамерявала да ги публикувам, поради което не ги запазих. Беше като игра, но това ми помагаше да изградя героите, да намествам диалозите, да си измислям сцени, да описвам места, които реално не съществуваха. Родителите ми бяха убедени още когато бях малка, че ще стана писателка… макар интересът ми към писането с годините да се променяше. В гимназията имах период, в който бях запленена от поезията. Написах две-три тетрадки със стихотворения, но в един момент зарязах поезията и тетрадките потънаха в прах в един шкаф. Фактически си дадох сметка, че стиховете ми не са достатъчно „сериозни“, носеха в себе си нотки на ирония, понякога избиваха в памфлети и пародия.

      След като завърших университета, отдадох необходимото внимание на кариерата си – публикувах училищни издания като съавторка на учебници за нуждите на гимназията. Създадох си семейство, продължих да работя като учителка, бях много последователна, така че почти се бях отказала от мисълта да публикувам литературни произведения. Въпреки това, когато си измислях разни необикновени случки за моите деца, се раждаха и по-убедителни герои, които сякаш чукаха на вратата, настоявайки да влязат в нашия живот. Сякаш ме молеха да запиша на лист хартия тяхната случка, което и направих впоследствие. Един от тези герои беше Кет: буен и непримирим пират, шегаджия, пристрастен към приключения, придружаван от своя добър приятел Тибериус.

        Приключенията на пирата Кет  беше моята първа детска книга, с която спечелих наградата „Артур“ за литература за деца от 8 до 14 години, присъдена ми от престижно издателство  в Румъния. Публикувах също разкази в различни антологии, сетне втората книга Тайната на боклуците, с която отново спечелих същата, толкова важна за мен награда.

        Мисля, че писателят сам по себе си е авантюрист, изследовател, аргонавт, човек, на който му харесва да разбира и преоткрива света. Всеки писател успява чрез своето въображение да може да премине през джунглата, да пътешества по непознати морета, да се издигне с балона, да прониква в дълбоки и тъмни пещери, да изкачва стръмни скали, да слиза в  дълбоки пропасти, да си сложи ръката на сърцето и да се радва на всичко, което вижда и усеща.

        Ще ви издам една тайна: фактически писателят е възрастен човек, който си играе. Толкова е пленително, забавно и приятно, когато пишеш за деца, когато на въображението ти порастват крила.

За книгата

         Обичам много книгите си, но „Приключенията на пирата Кет“ говори най-красноречиво за мен, тъй като изразява вечната мечта на човека да бъде свободен и щастлив. Естествено, това е книга, написана в моя стил и дух, която не взима всичко насериозно, приключенски роман, но също така и пародия на пиратските книги и филми, писани и правени някога.

          Читателите ме питаха многократно дали моите литературни герои са истински, или измислени. Със сигурност не е имало хора в плът и кръв, които да са ми послужили като първообрази за моите герои. От друга страна, всеки персонаж ме представлява по своя си начин, т.е. всички литературни герои ги нося в моята душа, включително отрицателните.

       Кет завинаги ще си остане мое дете и затова той ми е много мил и скъп. Дори и пораснал, винаги ще е готов да потегли на пътешествие, да се сблъска храбро със света, да търси съкровища и да прави всякакви шеги.

      Може да прозвучи странно, но за времето, в което работих над книгата, героите ми изглеждаха като оживели. Живеех с книгата, сред тях, придружавайки ги в пътешествията им, смеех се заедно с тях, и изобщо не се съмнявах, че пиратът Кет и приятелят му Тибериус ще се появят внезапно някой ден в реалния живот, решени да ми погостуват…

        Бях толкова запленена от интригата в книгата, че знаех много добре какво ще се случи накрая и как ще приключат всички приключения, сякаш всичко това вече го бях виждала, в друг живот или филм. Края на книгата го писах френетично, с много страст, много преди да приключа разказа. Последните глави ги редактирах, след което се връщах на действието, до което бях стигнала и го финализирах, така, както бях сметнала за добре.

За мен

         Понастоящем живея в Букурещ, но често, когато намеря повод и време, ходя с моето семейство в провинцията сред природата. Ангажирана съм с няколко проекта, имам няколко започнати книги, продължавам да изследвам света и всичко, което ми предлага той.

         Макар че никога не съм била в България, душевно се чувствам много близо до българите. Когато бях дете и живеех в близост до Гюргево, до границата с България, слушах българска музика, гледах анимационни филмчета и филми по българската телевизия, т.е. усещам огромна радост на свой ред да дам нещо от себе си: книга, разказ, който да се окаже в ръцете на малките български читатели.

        Надявам се българските деца да останат запленени от пирата Кет и неговите приятели. Желая им да се радват на детството си, на природата, но също така и на необятния свят на книгите, да живеят без много грижи, със свободен дух и щастливи.

Австриецът Марко Зимса: „Децата са много по-отворени и любопитни от възрастните към различните видове музика“

Марко Зимса успешно създава концерти и театрални програми за деца и за цялото семейство вече над 35 години. През 1985-а, едва двайсетгодишен, продуцира първата си пиеса. Първата си музикална продукция създава през 1988-а – „Малка нощна музика“ и „Вълшебната флейта“ – Моцарт за деца“. Планираното като единствено събитие пожънва толкова голям успех, че Зимса започва редовно да изпълнява програмата. Оттогава изнася класическа музика на сцена с мотото „Класика за деца“. С колеги артисти като „Boogie Woogie Gang“, „Pachamanka“ и „Klezmer Reloaded“ се впуска и в други музикални стилове. А от 1999-а насам създава и успешни детски музикални книги – на голяма част от тях можем да се радваме и у нас в изданията им на български език.

            В немскоговорящите страни сте известен като най-важния посланик на класическата музика за детските уши. И го правите по изключително креативен начин. Вероятно не е имало друг Марко Зимса, когато сте откривали класическата музика. Как и кога започна да се заражда музикалният ентусиаст у вас?

            Баща ми беше много заинтересован музикален слушател и посетител на музеи. Имам чувството, че ентусиазмът му просто ме зарази. Не съм получавал никакво специализирано образование в тази посока, дори не съм изучавал музикален инструмент като дете.

            Като дете интересувахте ли се наистина от класическата музика?

            Бях малък, когато получих първия си музикален плейър. „Отмъкнах“ от колекцията на баща ми музиката на Моцарт. Слушах „Малка нощна музика“ и „Турски марш“. Всичко след това се случи от само себе си. Музиката ми харесваше, без непременно да съм луд по нея. Второто, което „отмъкнах“, беше Boogie Woogie, а след това и малко фолк музика. Точно това разнообразие се стремя да покажа и на децата.

            Какво трябва да слуша едно дете, когато е ядосано?

            Музиката ни помага да се справим с множество ситуации, да открием красотата в живота, или пък спокойствието. Но сякаш всеки трябва да разбере сам за себе си кой жанр е най-подходящ за дадено настроение и ситуация. Например, когато си ядосан, искаш ли мощна музика, съвпадаща с емоциите ти? Или нещо нежно, което да те успокои? Или пък весела музика, която да те накара да забравиш, че си ядосан? Е, може би трябва да опита „Яростта за изгубена монета“ на Бетовен. Вероятно изглежда твърде предвидимо, но успешно разсейва гнева.

            Може ли класическата музика да бъде едно приятно, пълноценно преживяване за цялото семейство?

            Едно голямо звучно „Да!“ от мен, съпроводено от тромпетни звуци. Семейното преживяване може да се осъществи както вкъщи, така и в концертната зала. Наскоро получих кратко видео от едно семейство. Всички се бяха събрали заедно на дивана – родители и деца – и слушаха радиопиесите ми. Отново и отново ми пишат родители, последвали съвета ми да танцуват с децата си в дневната под звуците на минует от Моцарт или на полка от Щраус.

            Ще ни разкажете ли повече за семейните ви концерти на живо?

            Предпочитам цялото семейство да идва на концертите ни. От една страна, ключова е срещата между разнородни възрастови групи – деца, родители, баби и дядовци. Това винаги е предпоставка за забавни и очарователни ситуации. От друга страна, след концерта децата и възрастните могат да превърнат тяхното преживяване в тема за разговор и да продължат да слушат, пеят и танцуват у дома. Е, концертите в училищата са също толкова важни за мен, тъй като достигам до деца, които вероятно не биха имали контакт с класическа музика вкъщи.

            Вие сте талантлив изпълнител и поставяте големи концерти за деца на живо. Как се справяте по време на Covid-19 пандемията и затворените зали?

            Много е различно, но се опитвам да съхраня доброто си настроение. Всъщност, точно през март 2020 г., когато всичко започна и всичките ни планове и проекти се сринаха като къща от карти, не беше никак лесно. Но вече разполагаме с инструменти за справяне със ситуацията. Имам и привилегията да съм в този бизнес от доста дълго време. Затова всичко вървеше сравнително добре. За много хора беше много по-трудно.

            Но и сме късметлии да живеем в Европа, така поне имаме някои „спасителни мрежи“. Например, мой сирийски колега ми разказа как при тях Covid-19 се появява на фона на продължаваща вече десет години война. И те не получават никаква подкрепа от правителството. Затова напомням на себе си да остана скромен и да бъда щастлив от факта, че живея в Австрия. Също да се възползвам максимално от времето, което имам в момента.

            Какво отговаряте на децата, които твърдят, че класическата музика „не е готина“?

            Първата ми реакция би била: „Добре, щом така казваш. Няма проблем.“ Вкусовете и предпочитанията на всички са много различни. Но, разбира се, това само ще събуди ентусиазма и огъня на „чичото на концертите“ в мен и ще го приема като страхотно предизвикателство да покажа на това дете всичко, което може да изпита чрез класическата музика. Опитът ми с основната целева група, деца между четири и десет години, е друг. И това вероятно се дължи на факта, че децата са много по-отворени и любопитни от възрастните при изследването на различните видове музика. Децата имат много по-малко завършени и крайни мнения, те обичат да мечтаят, да се вдъхновяват от множество различни истории и музикални стилове. Това е и прекрасното в работата ми и вярвам, че можем да продължим да подтикваме много деца да се сприятелят с класическата музика. Ако не искаш да я слушаш сега или после, няма проблем, но поне ти е предложено и разполагаш с този избор.

            Получавате ли понякога и негативна обратна връзка от децата?

            С ръка на сърцето мога да споделя, че за 35 години на сцената това се е случвало изключително рядко – деца да дойдат след концерта и да споделят, че им е било скучно. Обикновено се случва обратното. Но и е възможно тези, които мислят, че концертите не са готини, дори да не си правят труда да дойдат след това, кой знае… Това обаче е едно от най-важните преживявания за артиста. Никога няма да можеш да задоволиш всички! Целта е да достигнеш до възможно най-много хора.

            По какво работите в момента?

            Вече работя по няколко книги. Разбира се, за музика. Но ще бъда честен, чакам с нетърпение да се върна обратно на сцената пред публиката. Разбира се, да качвам видеа в интернет също е приятно, но работата ми е красива и никога няма да ми омръзне именно заради множеството хора, които срещам при изпълненията на живо – хората, които имат нещо да ти кажат или покажат, и онези, които обичат да бъдат забавлявани, ощастливени, омагьосвани!

https://buchszene.de/beethoven-fuer-kinder/

Топ криминални журналистки навлизат в тъмното минало на Дания в нов трилър (интервю)

Българските читатели вече са се убедили, че в скандинавската ни криминална поредица влиза само най-доброто от жанра. Сред подбраните от нас имена стоят автори като Ю Несбьо, Сьорен Свайструп, Юси Адлер-Улсен, Ирса Сигурдардотир, Ханс Русенфелт… Следим отблизо тенденциите от полуострова и през последните години забелязваме истински възход на писателите от Дания, отприщен може би от феномена „Кестеновия човек“. През 2021-ва пък ви срещнахме с друга мощна заявка в лицето на журналистическата двойка Ким Фебер и Йени Педерсен и тяхната „Свирепа зима“.

Съвсем наскоро пък издадохме „Сърце в лед“ от новото впечатляващо писателско дуо на Дания – Лине Холм и Стине Болтер. Със своя дългогодишен опит и безпогрешен нюх Холм и Болтер, и двете разследващи журналистки от топ листата на страната, отвеждат към истинската ѝ история в дебютния им роман. Тайните от миналото разпрострират пипалата си до настоящето… В напрегнатия трилър излизат на бял свят престъпления, извършвани в името на „хуманни“ цели и донесли неимоверни страдания на хиляди, които жадуват отмъщение.

„Сърце в лед“ без никакво усилие прикова вниманието ни още от първата глава и бързо разбрахме, че това ще бъде следващото заглавие, което трябва да прочетете и вие, българските крими фенове. Решихме и да ви запознаем с авторките – две изключителни професионалистки и страхотни събеседнички – с това интервю, проведено от преводачката на книгата Ева Кънева.

  • И двете сте разследващи журналистки и авторки на книги, свързани с реални престъпления. Защо от реалността решихте да се прехвърлите в художествената измислица?

За журналиста е вълнуващо предизвикателство да напусне реалността и да се пренесе в света на фантазията и на творческия простор. Художествената литература ни дава възможност да пишем свободно, но във въображаемия свят, който изграждаме, ще откриете множество препратки към реални събития. Стремихме се и следователските методи, описани в нашия роман, да съответстват на използваните в реалността.

  • Коя от вас направи, така да се каже, първата крачка към творческото ви партньорство?

Стине пише книги от 2006-а, а през 2009-а издаде първото си криминале. Оттогава от издателство „Политикен“ няколкократно са поставяли въпроса няма ли да напише още един криминален роман. Издателството лансира идеята Стине да работи съвместно с друг добър писател и Стине сама предложи Лине като желана партньорка. Първоначално Лине отказа предложението на Стине. Лине никога не беше писала художествени текстове и не възнамеряваше да го прави! След известен размисъл обаче любопитството надделя. За което днес и двете се радваме много.

  • Как протича при вас творческият процес? Поделихте ли си сферите на отговорност, например едната да отговаря за следователската работа, а другата – за съдебната медицина?

Когато двама автори пишат заедно, е важно най-напред да уточнят сюжета, действието и главните персонажи в романа. В подробности! Ето как процедираме ние. Първо правим план на романа – резюме от порядъка на 50-60 страници, за да знаем как ще се развива действието и в коя глава какво ще се случва. По този начин още в съвсем ранен етап от процеса откриваме евентуални проблеми в изграждането на фабулата и грешки в логическия аспект на сюжета. След това разпределяме главите помежду си и започваме същинското писане. Обикновено всяка от нас отговаря за един от главните герои. Не пишем в едно помещение, но интернет и онлайн програмите ни помагат да поддържаме контакт. Накрая се събираме и в продължение на доста дълго време сглобяваме романа, за да сме сигурни, че стилът е хомогенен във всичките 400-500 страници.

  • Двете различни ли сте като писателки? Каква е рецептата за щастливо съжителство в такъв професионален „брак“?

Всяка от нас си има силни страни, а в едно сътрудничество е важно взаимното уважение към достойнствата на другия. Лине е много прецизна в редакцията на текста, а Стине, благодарение на дългогодишния си опит като криминален репортер, разполага с широка мрежа от източници в следствието и съдебната медицина и затова прави голяма част от справките и проверява фактологията. В някои отношения сме различни, в други си приличаме. Партнираме си идеално. Убедени сме, че всяка от нас е компетентна в съответната област, която е силната ѝ страна. Именно защото сме различни, умеем да се подкрепяме и да насърчаваме развитието си.

  • През 1951 година 22 гренландски деца на възраст от четири до осем години са откъснати от родителите си и изпратени в Дания, за да усвоят датския език и култура и да построят „мост“ между Дания и нейната изоставаща в културно отношение колония. В Дания често ли се говори за този социален експеримент, или по-скоро темата се избягва? И защо избрахте да включите именно тази случка в романа си?

През 2019-а, когато започнахме да развиваме сюжета на „Сърце в лед“, няколко скандала от миналото, свързани с престъпления над деца, получиха широк обществен отзвук. Например, група възрастни мъже, преживели насилие в детски дом през шейсетте години, заведоха дело срещу държавата с искане за обезщетение. Отново се заговори и за насилственото изселване на гренландски деца през петдесетте години на XX век. По принцип датчаните се възприемат като „положителните герои“, но в случая става дума за историческо събитие, при което Дания, в опит да направи добро, всъщност е извършила ужасно престъпление срещу двайсет и две деца и техните семейства. Тази тема ни заинтригува.

В Дания, както и в много други страни по света, се е наложило мнението, че „миналото няма как да се промени“, но през 2020 година датското правителство представи подробно разследване на експеримента в Гренландия и жертвите на този експеримент получиха, макар и със закъснение, официално извинение.

  • И двете сте много известни журналистки и познавате отлично съвременната политическа ситуация в Дания. Трулс Майдинг (датският министър-председател в „Сърце в лед“) напомня на кръстоска между министър-председателката Мете Фредриксен и бившата министърка по интеграционните въпроси Ингер Стьойбер*. Има ли и други датски политици, които да са ви послужили като прототипи за персонажите в „Сърце в лед“?

Появиха се редица спекулации по въпроса коя реална личност стои зад Трулс Майдинг и другите политици в книгата. Някои посочват Мете Фредриксен, други – бившия премиер Андерс Фог Расмусен.

Всъщност не сме изграждали образите в книгата по конкретен прототип. За вдъхновение ни служеше изобщо политическата култура в Дания и в други страни, култура, която познаваме от журналистическата си работа. Днес битката за власт е ожесточена, а все по-важна роля играят социалните мрежи, фалшивите новини, пиар агентите и ниското качество на политическия дебат.

  • Стине, ти работиш в така наречената „True Crime Agency“ (В превод: Агенция за истински престъпления. – Бел. прев.) Ще ни разкажеш ли какво е това и защо се нарича агенция?

Аз съм директор, съосновател и съсобственик на „True Crime Agency“. Агенцията предлага лекции на тема разследване на убийства, съдебна медицина, криминалистика, съдебен процес, решаване на дело и т. н. Лекторите са следователи, съдебни лекари, криминални психолози, историци и др. Аз също изнасям доклади и съм автор на осем книги за истински престъпления. Нарича се агенция, защото посредничи при намирането на подходящ лектор.

  • Лине, ти се занимаваш с разследваща журналистика. Две години поред си номинирана за престижната награда „Кавлинг“, последно през 2012 г. за „Обирът“ – историята на най-големия обир в историята на Дания. Ще разкажеш ли малко за книгата си на българските си читатели?

През лятото на 2008-а година двайсетина мъже от датски, шведски и арабски произход нахлуват в трезора на фирма за превоз и съхранение на ценности в копенхагенско предградие и задигат 10 милиона долара – безпрецедентен обир в историята на Дания.

Престъплението привлече вниманието заради жестокостта, с която беше извършено. Обирът е бил планиран месеци наред. Крадците са използвали булдозер, за да разбият стената на сградата, и са запалили откраднати боклукчийски камиони по няколко от главните копенхагенски улици, за да попречат на полицията да стигне до местопрестъплението.

В известен смисъл този дързък грабеж символизира ненаситния стремеж към трупане на материални богатства, който беляза периода преди финансовата криза. Престъплението показа и колко добре стикована и предприемчива е станала международната организирана престъпност.

Парите така и не бяха открити. Неизвестна остана и самоличността на част от извършителите.

  • Как съчетавате професионалния и личния си живот? Успявате ли да намерите здравословен баланс между кариера и семейство?

И двете сме майки. Децата на Лине са сравнително малки, а на Стине – вече тийнейджъри. И за двете ни е важно да сме при децата си, докато са още малки и живеят вкъщи. Същевременно сме амбициозни и държим на професионалното си развитие. За да съчетаеш двете неща, е нужно да си организиран и да планираш ангажиментите си. Когато си почиваш, да си почиваш пълноценно, а когато работиш, да работиш с пълна пара. За нас това е здравословният баланс, който се отразява благотворно на всички аспекти от живота.

* През 2016 г., в качеството си на министър по интеграционните въпроси, Ингер Стьойбер  издава заповед, с която задължава бежанските центрове да разделят пристигащите семейни двойки, в които единият партньор (обичайно партньорка) е под осемнайсетгодишна възраст. Стьойбер мотивира разпореждането с борбата против принудителните детски бракове. Разпореждането е противозаконно и на 22 януари 2020 г. парламентът взема решение да сформира анкетна комисия, която да разследва случая. Въз основа на заключението на комисията, че Ингер Стьойбер е нарушила закона, срещу нея започна съдебен процес. Присъдата бе произнесена през декември 2021 г. и Стьойбер е обявена за виновна, осъдена е с ефективна присъда и е отстранена от длъжността си в парламента. – Бел. прев.

Португалският писател Давид Машаду: „Деца, въображението е суперсила“

Писателят Давид Машаду вече е едно от големите имена в съвременната литература на Португалия, а ние тъкмо издадохме една от неговите книги за малки читатели – „Томаш и носорогчето“. Роден през 1978 година в столицата Лисабон, Машаду завършва икономически науки, но се посвещава изцяло на писането. Започва с книги за деца, за които получава престижни награди, след това пише и за възрастни. През 2015 г. бива отличен с Европейската награда за литература. Издаван е в България от издателство „Персей“. Ние пък избрахме „Томаш и носорогчето“ за нашата специална колекция „Европейски разказвачи“, в която приютяваме най-доброто от детската литературата на континента, а преводът е на Илка Филипова-Бечева. Историята на Томаш откриваме в престижния международен каталог „Бели гарвани“ като препоръчвана книга за деца от Португалия.

     Ето какво сподели Давид Машаду за българските деца:

Въпрос: Бихте ли ни разказали за Вашето детство? Имате ли ярък спомен от този период, какви игри обичахте?

Роден съм в Лисабон по време, когато Португалия преживяваше големи промени. След края на почти петдесетгодишната диктатура страната се отваряше навън, а културното развитие бе доста осезаемо. При все това детството ми беше нормално. Може би твърде нормално. Освен развода (миролюбив) на моите родители, не си спомням никакво извънредно събитие. Обичах да играя и да влагам въображение в игрите.

Въпрос: А за училището? Обичахте ли да ходите на училище; имахте ли любим предмет; отличниk ли бяхте, или не; обичахте ли да четете и ако да – каква литература; имахте ли любима книга? 

Никога не съм бил ной-добрият ученик в класа, но винаги бях достатъчно добър, така че училището и ученето да не се окажат проблем, нито дори тема за разговор вкъщи. Обичах много математиката. Но и английския, който отрано ми отвори вратите към музиката, към киното и литературата на англосаксонски автори и артисти. И обичах да чета. Моят баща имаше много книги у дома. Той беше и продължава да бъде страстен читател. В училище се научих да чета. Но от моя баща научих да Чета.

Въпрос: И няколко въпроса за писането – кога написахте първия си текст; някой насочи ли Ви към писането; а към детската литература; коя е първата Ви цялостна книга и каква е съдбата й? 

На петнайсет или шестнайсет години написах първите си разкази. Бяха много кинематографски истории, вдъхновени от филмите, които гледах тогава. Но едва по-късно, в университета, се замислих за възможността да публикувам книга. Именно тогава започнах да пиша по-осъзнато и творчески. Беше време на усилено трупане на опит. Първият роман, който написах, бе една дълга любовна история, но за щастие, той никога не беше публикуван, защото бе много лош.

Въпрос: Каква е историята на книгата „Томаш и носорогчето“? Свързана ли е тя с някакъв конкретен повод; героите имат ли прототипи в живота; искали ли сте да изпратите послания до малките си читатели чрез книгата?

Никога не съм виждал нищо подобно на това, което се случва с Томáш в романа. Но особено ме привличат някои идеи, които се развиват в повествованието и по някакъв начин идват от моето детство, като например усещането, че сме центърът на света и че нещата (дори най-фантастичните) се случват заради нас. Освен това винаги съм обичал да си представям какво бих направил в екстремна ситуация, като природно бедствие например. Но не съм искал да предам никакво послание. Вярвам, че задачата на Литературата не е да изпраща послания, нито да дава поучения. Задачата на Литературата е да ни накара да мислим. Надявам се, че моите книги правят това.

Въпрос: Какъв е животът Ви сега? Имате ли мечти и с какво са свързани те? Били ли сте в България?

Живея  в Лисабон със съпругата и децата си. Живял съм няколко пъти извън Португалия и винаги ми е харесвало да срещна други култури, езици и друг светоглед. Но признавам, че все повече ме въодушевява идеята да живея на мястото, където съм роден и където са най-любимите ми хора. Все пак продължавам да пътувам много, най-вече заради моите книги. Всъщност вече съм бил два пъти в България: първо, когато бях млад, при едно дълго пътуване из Балканския полуостров; по-късно, за да представя своя книга на Панаира на книгата в София. И двата пъти беше чудесно.

Въпрос: Бихте ли се обърнали с няколко думи към българските деца? 

Вглеждайте се в света около вас, разбира се. Но се вглеждайте и в себе си, в безкрайността на вашия интелект. Въображението е суперсила.

Полската писателка Марта Кишел: „От читателя и неговия личен опит зависи какво ще извади от дадена история. Авторът може само да постави пътепоказател“

„Божко и Лошко“ е чудата и уютна приказка за трудностите, свързани с порастването, за толерантността, любовта и приятелството. Също така е най-новото издание в поредицата ни „Европейски разказвачи“, приютяваща най-доброто от литературата за деца на континента.

За какво се разказва ли? Зад високата ограда на стара и необикновена къща, встрани от шума на града, живее Божко – момче, което никога не е само. Защото освен стария сандък със съкровища и най-чудната майка на света той си има истински ангел пазител… Има си Лошко. А под леглото му живее чудовище, което постоянно му краде чехлите.
Ала идва ден, в който Божко трябва най-сетне да напусне необикновената си къща и да опознае света от другата страна на оградата – свят без шумоленето на ангелските крила и без прегръдката на чудовищните пипала. А дали той е готов за това? И дали светът е готов за Божко и неговата голяма тайна?
„Божко и Лошко“ е малко забавна и малко страшна история за това, че да бъдеш различен не е толкова зле, колкото може да ти се струва отначало, и че най-важното е винаги да си верен на себе си.

Марта Кишел е едно от младите, успешни лица на полската литература за деца. Нейните фантастични истории са многократно награждавани, а книгата „Божко и Лошко“ получи престижната награда „Фердинанд Великолепни“ за най-добра детска книга на годината и беше обявена за полска книга на годината от Международния съвет за книгите за млади хора. На български четем книгата в превода на Милена Милева, която се обърна към Марта с малко въпроси, за да я опознаем по-добре!

За детството

        Родена съм преди 39 години във Вроцлав, град с много сложна и завладяваща история. Бях единствено дете в цялото семейство, но живеех в блок, в голям жилищен комплекс, пълен с деца, и никога не се оплаквах от липса на компания. Карахме колела, вилнеехме из градините на вилните парцели, ходехме по места, където възрастните никога не биха ни позволили да ходим. По онова време имах двама най-добри приятели от съседните входове. Отлично се разбирахме и си измисляхме най-невероятни игри, но ни свързваше и това, че и тримата много боледувахме. Голяма част от детството ми, особено ранното, мина в болести и доста време прекарвах в леглото – вкъщи или в болницата.  Нищо чудно, че любимото ми развлечение бяха книгите. Сама се научих да чета, когато бях на малко повече от четири години, и оттогава това е едно от любимите ми занимания.

        От детството си помня най-вече някои обикновени, прости неща. Кухнята в апартамента на дядо и баба, с голямата дървена маса, която си е там и до ден-днешен и вече изобщо не ми се струва голяма. Бялото ми колело, марка „Пеликан“, с непоправимо раздрънкани педали. Шкафчето до бюрото, цялото в лепенки, и най-красивата, голямата, изобразяваща селцето на смърфовете.  Слушането на приказки от грамофонни плочи. Чакането всяка седмица да дойде неделята и предаването В старото кино, в което пускаха стари черно-бели американски комедии, уестърни, драми. Ставането през ваканцията сутрин в седем, за да гледам сериала на Би Би Си по мотиви на Хрониките на Нарния. Ето такива дреболии са сред най-хубавите ми спомени от детството.

Училището

       До седми клас обичах да ходя на училище, а ученето ми вървеше лесно. Тогава бях отличничка. После, в гимназията, когато вече знаех какво точно ме интересува, вече не се стараех да бъда първа във всичко. Мама ми подсказа да се съсредоточа върху любимите си предмети, с които свързвах по-далечното си бъдеще: полски, английски и история. След матурата ме приеха да следвам полска филология и културология.

         През цялото време в училище четях много и с голямо желание. Взимах купища книги от кварталната библиотека, книгите бяха и основният подарък, който получавах от близките ми по всеки възможен повод, често в огромни количества. Едни от най-любимите ми бяха (и продължават да са) Братята с лъвски сърца на Астрид Линдгрен, Питър Пан в парка Кенсингтън на Джеймс Матю Бари и Хрониките на Нарния на К. С. Луис. Обожавах и руските приказки, които ми носеше, връщайки се от състезания, татко – и до днес в библиотеката ми стоят  АльонушкаПерото на Финист, Ясният сокол и прекрасното издание на Конче-гърбоконче с илюстрациите на полския художник Марчин Шанцер. Към края на основното училище се влюбих в романите на Йоанна Хмелевска и Луси Мод Монтгомъри. Не бях възхитена от най-популярната – Ан от „Зелените покриви“, винаги предпочитах да чета за приключенията на Пат, Емили или Джейн. A после в гимназията открих фантастиката и така се прехласнах по нея, че сама започнах да я пиша.

За писането

      Първия си литературен текст написах, когато бях в четвърти клас, значи, когато съм била на 11-12 години. Прочетох Робин Худ на Хауърд Пайл и краят толкова не ми хареса, че реших сама да си измисля свой край. И ето как изглеждаше в началото моето писане: създавах нови приключения на герои, познати ми от книги или анимационни филми. После започнах да вкарвам в тези истории нови действащи лица, които сама бях измислила, докато най-сетне реших, че моите си герои определено ми доставят по-голямо удоволствие.

        Започнах да пиша с пълна сила в гимназията, благодарение и на голямата подкрепа от страна на моите учители по полски. Именно те изградиха в мен убеждението, че мога да го правя, че имам талант, който си струва търпеливо да се шлифова, посочваха ми грешките, но и ми показваха къде се крие моят потенциал. Днес вече съм издала дванайсет книги, написала съм още две, които ще излязат през 2021 година, публикувала съм разкази в няколко антологии, включително една международна, издадени са и първите ми преводи на чужди езици, а аз още помня как оставах след часовете, та заедно с учителката по полски да наведем глави над тетрадката и да си поговорим за писането.

       Още тогава знаех, че искам да пиша книги, но никога не съм допускала, че ще пиша за деца… Още по-малко съм мислела, че тези книги ще бъдат посрещани толкова добре, ще бъдат награждавани и превеждани на други езици. Това още не ми се побира в главата.

За тази книга

      Всичко стана заради дъщеря ми Юлия. Винаги ѝ е било много интересно за какво са всички тези книги, които пише мама, и особено я интересуваше малкият ангел с топлинките и другите фантастични създания. Когато беше на пет, тя най-после ми зададе въпроса, от който винаги съм се страхувала: „Мамо, е, ще ми напишеш ли книга?“. Тъкмо бях родила сина си, опитвах да се науча да бъда майка на две деца и бях готова да обещая на дъщеря си всичко, само и само да свикне с тази революция в живота й. Затова обещах – и удържах на думата си.

      Отначало Божко и Лошко трябваше да е книга само за Юлия, нещо като въвеждане в света и героите на книгите ми за възрастни. Но веднъж се изпуснах пред редакторката си и споделих върху какво работя в свободните минути между смяната на памперси и кърменето, редакторката помоли да й дам да прочете един откъс, а няколко дни по-късно научих, че издателството много иска да издаде тази книга. А после вече тръгна като по вода — от първата книга за Божко и компания  израсна втора, после друга, после трета… Всеки момент сядам да пиша петата.

       Във всяка част се старая преди всичко да разкажа интересна, малко забавна, но и малко страшна история, ала покрай всичко това се промъква и някакво послание. Аз самата смятам, че от читателя и неговия личен опит зависи какво ще извади от дадена история, на какво ще обърне особено внимание, в коя посока ще реши да поеме. Авторът може само да постави пътепоказател. При мен този пътепоказател винаги води до друг човек, до отношението към него с емпатия и уважение, независимо от различията, които ни делят – било то различия в характера, възгледите или пък възрастта.

Сега

       Сега живея в едно село край Вроцлав с мъжа си, двете си деца, с котка и куче. Живея си, без да бързам, по моя си начин, съвсем обикновено. Само някъде между ежедневните си занимания измислям и пиша поредните книги. Много ми харесва да живея така.

       В България съм била само веднъж и то на път за другаде, но нещо ми подсказва, че българските деца лесно ще намерят общ език с Божко и неговите приятели. Желая им да четат с широко отворено сърце и с усмивка от ухо до ухо. Добре дошли в моя свят!

Чешката писателка Бара Дочкалова: „Пожелавам на децата да не се поддават на натиска да пораснат, ако сами не са готови“

Две много непослушни деца, едно вълшебно камъче, невъзможни приключения на гърба на последния див жребец в приказно кралство, населено с фантастични същества… Чехкинята Бара Дочкалова пише за първи път тази история, когато е единайсетгодишна, и ѝ дава заглавието „Тайната на Чакълената планина“. Този първи и така ценен за момичето ръкопис обаче се изгубва безследно, когато семейството ѝ се пренася в друго жилище. Минават години, а Бара е все така превзета от тази история. Тя се връща към същия сюжет и започва да пише книгата отначало. Романът, предназначен за деца на 8–10-годишна възраст, е нейният писателски дебют и веднага печели вниманието и симпатията на малки и големи читатели, както и на литературната критика. „Тайната на Чакълената планина“ е една от трите, номинирани за най-престижната литературна награда на Чехия „Магнезия Литера“ в раздела за детско-юношеска книга на годината. А вече можем да я четем и на български в специалната ни поредица „Европейски разказвачи“, приютяваща най-доброто от литературата за деца на континента. Преводът е дело на бохемистката Анжелина Пенчева, която проведе и това чудно интервю с Бара, специално за нашите български читатели!

За детството

Родена съм в Прага и живея тук с малки прекъсвания цял живот. Когато бях на осем, се преместихме в апартамент срещу голям парк – и в този парк с брат ми и с приятели изживяхме куп малки приключения. Катерехме се по дърветата, карахме колела, изучавахме обраслите с растителност и затрупани с боклуци парцели зад разни огради. Още по-живи спомени имам от ваканциите и уикендите, които често прекарвахме извън града. Родителите ни имаха голяма компания приятели, които пътуваха заедно по разни вили, на планина, до някоя река, на колела, на палатки. И всички те взимаха децата си със себе си, така че раснахме на голяма тумба и с времето започнахме да си измисляме своя програма: например ходехме по гредите под покрива на хамбара, пълзяхме през стар свинарник, скачахме в копи сено, понякога си строяхме собствени подслони и лагерувахме отделно от възрастните. Имам безброй спомени от онова време. Първият, за който се сещам сега – как с един по-малък приятел се изгубихме в гората. Стъмни се, нямахме дори фенерче, тогава нямаше мобилни телефони, изобщо не можехме да се ориентираме в коя посока е бивакът ни. Изтръпвах от ужас от представата, че може би се отдалечаваме още повече и навлизаме по-дълбоко в гората. Но моето другарче заяви, че ще се справим. Изглеждаше абсолютно спокоен. Тръгнахме в посока, за която някак усещахме, че е вярната, опипвахме дърветата пред себе си и макар да нямаше как да знаем дали сме на прав път, още помня облекчението си от това, че момчето до мен е спокойно. Най-после като по чудо успяхме да излезем от гората.

За училището

Обичах да ходя на училище и оценките ми бяха добри, но в прогимназията определено не бях пълна отличничка. Най-много харесвах часовете по чешки език и литература, от ранното ми детство ме забавляваше да пиша и чета. Скоро ме очарова и английският език, който изучавахме в училище още от пети клас, но още преди това баба ми ме беше понаучила малко на него. Въпреки че у нас тогава беше комунизъм и не можеше да се пътува на Запад, бях убедена, че един ден ще замина за Англия и ще живея там, беше ми интересно да търся по картата различни места с чуждестранни имена и да чета преведени от английски романи, в които също имаше чуждестранни имена. И до днес например ми е любим романът „Джейн Еър“ от Шарлот Бронте. По-късно дойде революцията и границите се отвориха, така че като осемнайсетгодишна заминах за Англия като детегледачка. Там усъвършенствах английския си достатъчно, че след завръщането си в Чехия да мога да го уча в университета, а след време и да го преподавам, което работя и до днес с удоволствие. Но да се върнем на книгите: разбира се, освен мрачните английски романи обичах и детски книжки, например „Пипи Дългото чорапче“ или „Роня, дъщерята на разбойника“ от Астрид Линдгрен. От чешката литература ми бяха интересни разни приключенски романи, понякога се зачитах и в приказки, обаче най-любим ми беше романът „Цирк „Умберто“ на Едуард Бас. Това е пространен разказ за основаването, разцвета и залеза на един голям цирк. Е, когато го четях като малка, прескачах някои пасажи. Интересуваше ме само съдбата на главния герой, който става част от цирка още седемгодишен, научава се да язди кон и с много труд става първокласен цирков артист.

За писането

Научих се да пиша още преди да тръгна на училище, дори не знам как. Мисля, че написах някакви първи истории и стихчета още като петгодишна, вярно, с големи печатни букви и с много грешки, но пък бяха доста забавни, а понякога пък – страховити. Не помня някой конкретно да ме е подтикнал, обаче измислянето на истории беше нещо обичайно в семейството ми, постоянно си разказвахме разни неща. Например още се пази магнетофонна лента с цял сериал от приказки, които двамата с брат ми измисляхме буквално в момента на записването. И до днес се забавляваме много с тях, защото действието се развива стремително, има силна завръзка, развръзка. Нашите също харесваха моите текстове, така че подкрепа определено имах. Така че постоянно пишех нещо, създавах разкази, комикси, песни, изписвах гъсто всякакви тетрадки и тефтери…

Когато бях на единайсет, завърших една история със заглавие „Чакълената планина“. Разказваше се за момче, което намира вълшебно камъче и камъчето го пренася в друг свят. За да се завърне в своя свят, момчето трябва да опитоми дивия жребец Рони, да намери мъдра старица, да спаси малко момиче, да се изкачи на тайнствен връх и да срещне необикновени създания. По онова време се гордеех най-много точно с това свое произведение, дори го преписах с помощта на баба ми на машина, излязоха около 40 страници. Тогава държах всичките си съчинения в голяма кутия, към която обичах да се връщам и като пораснах. Само че когато бях на 25 години, се пренесох в друго жилище и при пренасянето кутията изчезна. Някой я открадна от колата заедно с други вещи. Това ми беше непонятно, та нали кутията беше ценна само за мен и за семейството ми, за никого другиго не би била интересна. Сигурно крадците са си мислели, че вътре има телевизор или компютър, не са имали време да проверят, просто са натоварили вещите на колата си и са изчезнали. На другия ден обиколих контейнерите за боклук по всички съседни улици, надявах се да са изхвърлили там кутията, но напразно. Чувствах се, сякаш бях изгубила неизмеримо съкровище. Но най-криво ми беше точно за „Чакълената планина“. Затова започнах да я пиша наново.

На тези години вече пишех доста по-различно. Промених и самата история, и героите, разработих много неща в дълбочина, образът на момичето стана не по-малко важен от този на момчето, обаче основната сюжетна линия остана същата. Стана така, че от време на време започвах да пиша книгата, после я оставях, и годините си минаваха. Понякога си мислех, че май ще я пиша до края на живота си и така и няма да я допиша, друг път пък се залавях с нея с огромен хъс да я видя готова, завършена, да я отпечатам и да си я сложа в библиотеката. И ето че един ден дъщеричката ми Аничка стана на 11 годинки и си дадох сметка, че ако смятам някога да допиша историята, моментът е точно този. Казах си – може би дъщерите ми ще бъдат единствените ми читателки, и като минат възрастта на главната героиня, историята ще почне да им се вижда много детинска и аз никога няма да я допиша. Затова се залових здраво за работа и наистина успях да довърша книгата. По стечение на обстоятелствата тя си намери път към издателство „Лабиринт“, наистина я отпечатаха и дори пожъна голям успех. Беше номинирана за наградата „Магнезия Литера“ в категорията „Литера за детско-юношеска книга“ и влезе в международния каталог „Бели гарвани“. Това е първата ми и засега единствена книга. Всъщност пиша много, но съм се насочила към театрални сценарии – както казах, преподавам английски, и съм избрала формата да играем театър с децата, по-точно мюзикъли, които пиша сама. В последно време обаче работя върху втора книга.

За „Тайната на Чакълената планина“

Книгата се раждаше много бавно и постоянно се преобразуваше. Като пресметнах колко време всъщност е траял целият процес, излизат 18 години. В самото начало, за първата, детската версия със сигурност ме бяха вдъхновили два филма. Първият беше чешки филм-приказка, „Котешкият принц“, в който две малки деца тръгват на кон да търсят приключения. Това май беше изобщо първият филм, който гледах в кино, тогава още нямахме телевизор, а компютри, то се знае, нямаше изобщо, така че за мен преживяването беше наистина изключително. Вторият филм беше „Приказка без край“ по мотиви от едноименната книга на Михаел Енде, за която аз тогава не знаех, прочетох я много по-късно и едва тогава разбрах, че филмът показва всъщност само част от нея. Но когато го гледах, бях само на девет годинки и възприех само страхотното напрежение и силните емоции – това ми стигаше богато и пребогато. Та по този модел конструирах и „Тайната на Чакълената планина“: като едно голямо, вълнуващо приключение.

Когато след време започнах да пиша отново книгата вече като възрастен човек, за мен беше много по-важно как „другият“ свят, в който попадат героите, се преплита с реалността, и исках във всичко това да има смисъл. С годините виждах все по-ясно какво е общото между Криса и Дребосъка, от една страна, и мен самата, от друга страна. Постепенно историята започна да се изпъстря с откъси от мои спомени, с изречения, наистина изречени от някого, с чувства и усещания, каквито аз самата съм имала, със ситуации, които съм преживяла. Така че макар двамата герои да не съществуват в действителност, не мога да кажа, че са изцяло измислени от мен. Същото е и с пейзажите, през които пътуват децата – те едновременно съществуват и не съществуват. Езерцето, в което се къпят с Филип, е всъщност комбинация от моите най-хубави ваканционни преживявания от плуване в запълнени с вода каменни кариери и скрити сред шубраци езерца, особено в Южна Чехия, където пътувахме много често. Всичко в книгата е малко измислица и малко истина, основано е на нещо, което познавам и ми е близко. Затова имам усещането, че сякаш при описването на целия този пълен с изпитания пък, който трябва да изминат Криса и Дребосъка, някак го изминах заедно с тях и придобих същия опит, който придобиват и те.

Какво бих искала да отнесат със себе си читателите от книгата? Най-вече увереността, че като са станали на единайсет или дванайсет, това не означава, че вече не могат да бъдат деца. Че ако дойде момент, в който им се прииска просто да си поиграят, например с лего, нека просто да го направят и да не се оставят да ги разколебае мисълта, че това е детинско. В началото на историята Криса си мисли, че вече е голяма, ала постепенно проумява, че излишно бързо се е домогвала да влезе в света на възрастните. Че ще е съвсем нормално, ако остане малка още някое време. Ето това бих пожелала на всички деца: да не се поддават на натиска от околните, че вече трябва да пораснат, ако сами не се чувстват готови за това.

За живота ѝ сега

Живея със съпруга си и двете ни дъщери в Прага, но често съм и в Германия, където живее част от нашето семейство, близо до Щутгарт.

Все още имам куп мечти. Имам доста представи какво бих искала да изживея, но не са кой знае колко важни неща. В последно време все повече размишлявам върху по-сериозни теми, които засягат всички ни. Напоследък съм все по-убедена, че цялата ни планета е един голям организъм, където всичко е свързано, всяко нещо преминава в друго, всички сме част от този организъм, хората, животните, растенията, всички живеем и дишаме заедно. Ако като хора станем способни да се възприемаме едни други по този начин, няма да можем да си вредим взаимно, да се нараняваме, обратното – ще започнем много повече да си съчувстваме, да живеем с болките на другия. Та ето това е моята мечта – да се научим всички колкото се може по-скоро на това.

За съжаление никога не съм била в България. Много ми се иска да я посетя, най-вече заради разнообразната ви природа и заради народните ви песни. Аз самата обичам да пея и така преди няколко години попаднах в Прага на великолепен уъркшоп на български многогласни вокални групи. Направо ме омагьосаха, до днес звучат в главата ми. Но това не е първият път, когато опитах да пея на благозвучния ви език. Някога, много отдавна, бях в Чехия на летен лагер. Там имаше и четири деца от България, братя и сестри. Изпяха чудна песен, тайнствена и увличаща, и научиха на нея всички останали. На връщане към Прага, когато автобусът вече приближаваше мястото, където ни очакваха родителите ни, всички пеехме тази песен и не искахме да слизаме. Оттогава всеки път, като се каже България, имам чувството, че се говори за страна, която по някакъв начин познавам лично, към която имам емоционално отношение. А всъщност истинското ѝ опознаване ми предстои. Очаквам го с радост.

Бихте ли казали нещо специално за българските деца?

Здравейте, момичета и момчета,

поздравявам ви сърдечно от Прага! Вашата страна винаги ме е привличала, виждала съм прекрасни фотографии и съм чувала разкази на хора, пропътували я надлъж и нашир. Никога не ми бе хрумвало дори, че преди най-после сама да се озова в България, моята книга ще ме изпревари. Разбира се, това е за мен огромна радост, но и изостря силно желанието ми да я догоня и да дойда у вас, така че може и да се срещнем на живо някой ден. Надявам се, че ви е било или ще ви бъде забавно да четете „Тайната на Чакълената планина“, и ви пожелавам и вие да преживеете нещо вълшебно, необикновено, и да ви се случи такова крепко приятелство, както на героите в края на книгата. А ако пък обичате и да пишете, стискам палци и вашите истории да намерят своя път към читателите, защото това е начин хората да се опознават и да създават дълбока връзка дори ако живеят на голямо разстояние и говорят различен език. Нека всичките ви желания се изпълнят!

Ваша Бара Дочкалова

Исландската крими кралица Ирса Сигурдардотир: „Не обичам да пиша за перфектни герои.“

Ирса Сигурдардотир неслучайно е наричана от медиите Кралицата на криминалния роман на Исландия и българските читатели имат възможност да разберат сами защо – първите три части от поредицата ѝ за комисар Хюлдар и детската психоложка Фрея вече са по родните книжарници („ДНК“, „Водовъртеж“ и „Изкупление“). До края на 2021-ва ще излезе и следващата, в която отново блести с ошлайфано, опитно перо. Книгите ѝ са преведени на повече от 30 езика и Ирса отдавна се е утвърдила като едно от важните имена в жанра, благодарение на своя разпознаваем, характерен стил.

„Таймс Литерари Съплемент“ я нареждат „сред най-добрите криминални автори в света“. Но коя е тя? Какво провокира една жена инженер от кротката, макар и сурова Исландия да пише такива зловещи сюжети? Подбрахме и преведохме за вас части от интервюта, които е давала пред различни медии, за да се запознаем по-отблизо с Ирса Сигурдардотир.

Живееш в Исландия и работиш като инженер. Защо не пишеш за собсвената си професия?

Като дете живеех в Америка, а по-късно учих за инженер в Канада. Написах една книга за това. Около 5 години работих като стратегически мениджър иръководих огромен хидропроект в планините на Исландия. Прекарвах там по десет дни и се прибирах вкъщи за четири. Нямаше много какво да правя. Открих за изключително интересно в социален аспект това да се храниш с колеги, да спиш до тях, да си миете зъбите почти по едно и също време. Колегите са различни от семейството. Писах за такъв работен лагер, но тъй като не исках да се свързва с проекта, го преместих в Гренландия и го превърнах в минен лагер. Само това съм писала за инженерството, тъй като не исках колегите ми да си мислят, че си водя записки на работа.

По-лесно ли е да напишеш история, която няма нищо общо с ежедневието ти?

Така смятам. Опитвам се да разделям двете. Не обсъждам книгите си на работа. Това е правилният подход за мен.

Започнала си като авторка на детски книги. Какво те накара да пишеш трилъри?

Написах няколко наистина забавни детски книжки, но се изморих да бъда забавна. Лесно можеш да прекалиш и да станеш за смях или пък изцяло да спреш да бъдеш смешен. Исках да пиша за по-зряла публика. Има определени неща, за които не можеш да говориш, когато пишеш за млади читатели. Трудно е да създадеш зрели главни герои в детските книги, защото децата обичат да четат за деца. Възрастните може да бъдат в книжките само в случаи на силно преувеличение – ако са много глупави, много зли или много мъдри. Това ме измори. Исках да пиша за нормални, реалистични зрели хора.

И все пак защо писателската ти кариера тръгна от детските книги?

Като дете обичах да чета, а когато синът ми беше на 8, не четеше. Факт е, че четящото дете е способно да се постави в ситуации, в които не би могло при други обстоятелства. Четенето дава възможност да бъдеш различен човек, разширява кръгозора и те учи да си по-мил. Бях разтревожена за сина си. Разгледах книгите, налични по онова време, и открих, че всички искаха да дадат важен урок – животът е труден и трябва да го приемеш, без дори да опиташ да се забавляваш. Попаднах на книга за дете, неспособно да празнува Коледа, защото родителите му са алкохолици. Реших да пиша книги за възрастовата група 8-12 г., които засягат по-комични ситуации, и така написах цели пет. Синът ми не прочете нито една от тях. Той стана читател по-късно, така че не е лош човек.

Пишеш за млади хора и в трилърите си. Възможно ли е това да е заради детските книги?

Не. Правя го, защото при убийство, винаги са засегнати и деца. В книгите с детската психоложка имах нужда те да я въвлекат в историята. Тя работи за реално съществуваща институция в Исландия, която помага на деца, жертви на престъпление. Исках във всяка книга да разпитва дете и поради това те са замесени по различни начини – като жертва, свидетел или част от нечие семейство, централно за сюжета.

Заради силните роднински връзки в Исландия, когато нещо се случи, винаги има засегнати деца. В истинския живот убийствата се извършват от пияни, дрогирани, ревниви или ядосани хора. Убийството обикновено не е планирано и случаите не са заплетени, най-много някой извършител да успее да избяга.

Само че един писател не пише за типични, реални престъпления. И за да завладее читателя и да го накара да повярва, че нещо подобно все пак е възможно да се случи, е необходимо да опише обществото реалистично и да създаде достоверни герои. Тогава може да му се размине и най-невероятният сюжет.

Въпросната детска психоложка Фрея е интересна личност. Тя желае да е част от нещо, но това не сработва точно както ѝ се иска.

Не обичам да пиша за перфектни герои – за най-умните и най-добрите. Винаги има някой по-умен и по-добър. Повечето хора са просто нормални. Исках тя да е от тях, но все пак да е интересна. Героите ми си имат минало, което се опитвам плавно да въведа в историята, за да ги направя по-човечни и реалистични.

Главният герой в литературна поредица се вписва в една от две категории – или никога не се променя, или се развива през цялата поредица. Това не значи, че единият е по-добър от другия. Герои като Еркюл Поаро и Джак Ричър не се променят или го правят много бавно. Техните обстоятелства са винаги едни и същи и можеш да измислиш безброй сюжети за тях. Но ако твоите герои се развиват, има лимит преди да стане наистина скучно. Вече не искаш да пишеш за тях и чувстваш, че си ги изчерпал.

Приключих тази поредица след шестата книга не защото ме изтощи, а защото исках да избегна изтощението.

Написах шест случая в адвокатската поредица и няколко самостоятелни романа, предимно в хорър жанра. Сега работя именно по хорър. Причината да приключиш поредица поне отчасти е заради страха да не напишеш лоша книга. Не искаш читателят да прочете твой текст и да си помисли „Какъв е този боклук?“. Трябва да умееш да избираш темите си и винаги да даваш най-доброто от себе си. Едно е ясно – най-трудно е да продължиш след успешно заглавие, защото хората вече имат наистина високи очаквания.

Планираш ли предварително колко книги да включва дадена поредица?

Още отначало знаех, че искам случаите на Хюлдар и Фрея да са поредица, но нямах конкретна бройка. Агентът ми обаче имаше нужда от такава, затова реших, че след като съм написала пет детски книги, мога да напиша шест от тази поредица. Придържах се към това число, въпреки че можех да напиша още една без проблем.

Планираш ли всяка книга, или измисляш историята по време на писането? Знаеше ли за какво щеше да е поредицата?

Започвайки, не знаех. Но размишленията ми над романа ме насочиха към това, че двамата главни герои няма да бъдат двойка, а дори и да реша да ги събера, то ще е на последната страница. Не исках да дам на читателите история за двойка, пазаруваща в супермаркета. Бях наясно и че искам да напиша поредица, защото беше започнало да ми лиспва. Работата върху самостоятелни романи си има немалко плюсове, но един от минусите е, че всички герои са със срок на годност. Можеш да правиш каквото решиш с тях, дори и да ги убиеш. А в поредиците има конректни персонажи, които трябва да представяш на читателите във всяка книга, в случай, че не са чели предишните. Уловката е, че не трябва да отегчаваш тези, които са.

От всички, книги, които си написала, коя ти е любимата?

Втората книга от поредицата за Хюлдар и Фрея е вдъхновена от истински случай и това я нарежда сред любимите ми. Историята разпали гневен пожар у мен, а от пепелта му създадох роман, изпълнен с насилие. Харесвам и вече екранизирания си роман за духове. Филмът ми харесва, макар и да е различен от книгата. Бавно разгарящ се хорър, превърнал се в огромен хит – причината да не напиша следващ. Ако го направя, той винаги ще бъде сравняван с първия ми опит.

Как правиш проучването за трилърите си?

Много е просто. Малка общност сме и достъпът до хора и информация е лесен. Например, много е лесно да говориш с управителя на къщата за деца и да научиш каквото ти е необходимо. Разбира се, не споделят с теб абсолютно всичко, а само информацията, която им е позволено да предоставят. Онзи стар случай, вдъхновил „Водовъртеж“, е от детството ми. Сега цялата информация е налична в интернет, а момичето е написало книга по темата.

Проучването за настоящата ми книга е по-трудоемко, тъй като действието се развива в планините на Исландия, а заради лошото време, не мога да отида там. Не мога да пиша за нещо, което не съм видяла, усетила и помирисала. По въпроса за местоположението, имам предвид. Никога не съм виждала мъртво тяло. Нямам търпение времето да се оправи, за да отида там и да усетя мястото.

Колко време ти отнема да напишеш книга?

Пиша по книга годишно. Започвам през февруари, завършвам я през ранния октомври и я издавам през ноември. Тази година пиша две книги. Работя върху детски роман, докато чакам да отида в планините. Исках да си взема година почивка от работа, но не ме бива в отказването и когато ме помолиха да помогна с разни неща, се съгласих. Затова не е пълна почивка, но все пак имам повече време.

Спомена своя екранизирана книга. Участва ли в процеса по заснемане на филма?

Срещнах се с режисьора и заявих, че нямам желание да участвам в процеса. Филмите са много по-различна медия от книгите и според мен това беше правилното решение. Все пак се оказа, че се е появило дребно недоразумение – екипът мислеше, че не може да ми задава въпроси. Въпреки това се справиха отлично. Включиха елементи, които никога не бих се сетила да използвам в книгата, и резултатът беше страхотен. Авторите често се ядосват на сценаристите, когато изключват части от книгата, но те всъщност знаят какво правят. А и предпочитам да работя върху нова книга, вместо отново по стара.

Отне ми дълго време да открия неща, които бих променила, ако участвах в процеса по снимките. Изпратиха ми сценария и ме помолиха за обратна връзка, но бях неспособна да го прочета. Просто казах, че е най-хубавият, който съм чела. На премиерата не знаех нищо за филма, но останах доволна от резултата. Понякога трябва да имаш вяра в хората.

Всяка книга е с различна тема. „Изкупление“ е за психическият и онлайн тормоза. Имаш ли личен опит с това?

Никога не съм била подлагана на тормоз, нито пък съм участвала в такъв, но съм виждала да се случва с детето на приятели. Растейки, дори не съществуваше дума за това. Говореха за него като за „дразнене“ или „децата просто са си деца“. Днес е много по-сериозно от преди.

Дикусия относно интернет тормоза ме накара да избера тази тема. Беше се самоубило 11-годишно момче – най-младият човек, отнел собствения си живот. Решил е, че е по-добре да се самоубие, отколкото да продължава да живее така. Изумително е колко трудно е да се предотврати. И то става дума за деца, които обикновено се вслушват какво им казват възрастните. Социалните мрежи издигат тормоза на едно ново ужасяващо ниво. Да, избирам да пиша за болни за мен теми, такива, които ме гневят.

Трудно ли е твоите теми да се съотнесат с други държави?

Не мисля. Исландия е модерно общество, в Западния свят се борят със същите проблеми. Романите с действие, развиващо се в Исландия, не са писани специално за исландци. Възприемат се добре и в други страни.

Има ли теми, за които не можеш да пишеш, тъй като са неприемливи за някои страни?

Работя и не мисля за това. Пиша каквото искам и ако не го харесат – е, такъв е животът.

Реакциите различни ли са според страната?

Най-вече за първата поредица – за адвокатка, която се постарах да не прилича на мен по никакъв начин.  Не исках хората да си мислят, че книгите са за мен. Само че тя също има син, който става родител много млад.

Синът ми позвъни седмица преди книгата да излезе на пазара и ме помоли да се срещнем за кафе. Съобщи ми, че ще стана много млада баба. И ето, всички решиха, че съм написала книга за себе си.

Американците бяха недоверчиви към реакцията на героинята към новината. Не мислеха, че е достоверно – нали героите са млади и неженени. Аз заявих: „Напълно достоверно е. Човек при всякакви обстоятелства се радва на бебета.“ Някои от тях имаха проблем с това. Но ако бях написала, че тя се ядосва и вдига скандал, това щеше да звучи много нереалистично пък за исландските читатели.

Какво е чувството да видиш книгите си издавани по цял свят?

Всеки автор мечтае книгите му да достигнат до възможно най-много читатели. Някои се страхуват да направят следващата крачка и да пуснат творбите си по света. Трябва да го направиш, ако искаш историята ти да бъде прочетена. Читателите в Исландия са много малко.

Пишейки детските книги, не очаквах, че те ще поемат по света, но е наистина невероятно да пътуваш в други страни и да срещаш нови публики. Не се замислям над това докато работя обаче.

Участваш ли в преводите?

Понякога. Преводачите са страхотни с целевия език, но не е необходимо да е същото и с изходния. Повечето не са жители на Исландия, а аз все пак съм оттам.

Във всяка книга има по нещо, което не могат напълно да разберат. Преводачът ми на английски работи добре с изразите, така че да бъдат разбрани от всички, не само от исландците. Голяма част от чуждуезиковите издания са всъщност с преводи от английски. Преводачите се допитват до мен, когато има нещо, с което не могат да се справят, и ако не го сторят, започвам да се притеснявам. Успокоителното е, че целта на всички замесени е текстът да се получи добре и книгата да е успешна.

Какви книги обичаш да четеш?

Чета предимно криминални романи и трилъри. Много хорър, макар и да е трудно да се открие добър. В книжарниците имат навика да го слагат при фентъзи и романите за вампири – романтични книги под прикритие, а не хорър. Харесвам и научна фантастика. Не посягам често към фентъзи, но прочетеното досега ме е впечатлило. Опитвам се да не чета много докато пиша, особено на исландски, защото разбърква мислите ми и затруднява подбора на думи.

Кой е любимият ти автор?

Харесвам Софи Хана и умението ѝ да пише за жени, които полудяват. Прави го толкова добре. Харесвам Ларш Кеплер, Мария Адолфсон, Камила Гребе и Юси Адлер-Улсен. Прочела съм много, а с напредването на възрастта вече нямаш любими неща – нямаш любима група или любим цвят. Това не е толкова значимо. Харесвам скандинавските автори.

Скоро не съм чела Стивън Кинг. Започнах една книга, но не я харесах. Чух, че новите му криминални романи са добри. Книгите му започнаха да излизат, когато бях млада – „Сейлъмс Лот“, „Сиянието“, „Кери“, „Куджо“ и всяка една от тях беше невероятна. Това беше върха на хоръра, но от тогава нещата поеха надолу.

Имаш ли утвърден писателски режим?

Не е точно режим. Сядам на дивана и си пускам хорър филми. Не ги гледам, а просто усещам атмосферата. Работейки по първата книга от поредицата за Хюлдар и Фрея, „ДНК“, гледах „Живите мъртви“. Всеки път точно когато поглеждах към екрана, някой беше убиван брутално.

А планираш ли сюжета?

Знам как ще започне и как ще приключи. Но много често това се променя. Предпочитам да изпращам историята на издателя си глава по глава. Чак след 10 готови глави съм способна да я прочета като читател. Мога да видя, ако нещо липсва, и обикновено променям пътя, по който съм поела. След трийсет глави вече знам къде отивам.

Ненавиждам идеята да напиша цяла чернова и да осъзная, че нещата не работят, още преди да приключа. По моя начин мога да видя предварително, ако нещо не е наред, и съм способна да го оправя без твърде много усилия. Това работи за мен. От 15 години работя с издателя си, така че нещата са добре.

Това е също начин да получиш реалистична реакция. Ако знаеш какво ще се случи, е различно. Като писател е трудно да се дистанцираш достатъчно от историята и да разбереш как ще звучи за един читател. Приключих романа за духове и си помислих „Това не е страшно.“, но когато излезе в Исландия, хората искаха да я затворят във фризера. Не я държаха близо до леглото си.

Елементът на страх е наистина труден да се прецени, защото е основан на очакване. Ще видим как ще проработи този път. Чакам го с нетърпение, макар и малко притеснена. Прескачам от жанр в жанр и това може би не е най-умното нещо в бизнес средата, но не искам да мисля за маркетинг, преди да пиша.

Хората имат очаквания. А и хорърът може би не е за всеки?

Да, обаче това е моето поприще. В началото искаш всички да се щастливи, само че това е невъзможно. Единственото, което не искаш е хората да си купят скъпа книга и да решат, че не струва. Затова трябва да се сложи стикер на корицата, че това е история за духове!

Четеш ли рецензии на книгите си?

Понякога. Чета рецензии от блогъри, защото ценя техния принос. Хубаво е да знаеш какво мислят хората и да развиваш уменията си. Не можеш да разбереш много от сайтове като „Амазон“, където хората пишат, че мразят книгата, просто защото доставката е закъсняла с два дни. Най-добре е да не четеш всички рецензии. Понякога е наистина депресиращо. Лесно може да те накара да забравиш позитивните и да се съсредоточиш върху негативните. Чувството е сякаш си пускаш душата през шредера. За това спрях да ги търся, въпреки че има някои наистина страхотни.

В. Е. Шуаб за проклятията, креативността и „Невидимият живот на Ади Лару“

Франция, 1714 година. Младо момиче сключва сделка с мрака – продава душата си в замяна на време, на свобода. Така започва една история за силата на изкуството, за волята да си създадеш собствено място в света, да обичаш по свой начин, да живееш по собствени правила, да се изправяш и да продължаваш напред. Винаги. Дори и да означава да живееш повече от 300 години в самота.

Романът „Невидимият живот на Ади Лару“ се е оформял в мислите на своята авторка в продължение на 10 години, а тя е чакала „парчето от пъзела“ да пасне, за да напише бестселъра, който не слиза от класацията на „Ню Йорк Таймс“ вече 35 седмици. Авторката е Виктория Шуаб, а по-долу може да разберете повече за нея, за връзката ѝ с героите от книгата и откъде идва Ади.

Можеш ли да си спомниш точния момент, в който идеята за „Невидимият живот на Ади Лару“ започна да се оформя в мислите ти?

            Живеех в голяма градинска колиба в двора на бивш затвор в Ливърпул. Съквартирантът ми ме беше оставил с колата в малък езерен град на име Ембълсайд. Спомням си отегчението, което изпитвах, разхождайки се по баирите във влажния, самотен климат, без жива душа наоколо. Не знам защо започнах да си мисля за Питър Пан. В този период баба ми страдаше от деменция. Беше болна вече от десетилетие. Бях станала свидетел на това как тя изпитва трудности да си спомни коя е майка ми, собствената ѝ дъщеря, която чувстваше неописуема болка от това да бъде забравена. Чудех се какъв човек би оцелял безсмъртие. Там е работата с Ади – тя през цялото време има избора да се предаде и да се лиши от душата си, но е упорита и позитивно настроена. Спомням си как се разхождах из Ембълсайд, мислейки си за това как се движа през живота и света, неспособна да оставя следа. 

Историята е живяла с теб дълго време. Имаше ли нещо, което се промени драстично, когато седна да я напишеш?

            О, всичко се промени. Отворих първия файл на тема Ади през 2011 г. и на всеки няколко години се връщах към него, за да нахвърлям нови бележки. Писателите пишем същата история отново и отново. Понякога идва някоя, която можеш да разкажеш само веднъж. Знаех, че тази ще има едно изражение, затова я оставих да престои, докато и аз не се превърна в правилната версия на себе си.

            Парчето от пъзела пасна около 30-те ми години. Тогава достигнах препятствията, пред които се изправя Хенри – паниката, идваща със зрелия живот, и чувството, че си километри зад всички останали. Това беше липсвало. Имах историята, страстта, а липсващото парче беше страхът от времето като инициатор на действието. Беше там за Ади като движеща сила за сключване на сделката, но имах нужда от него и за всички останали. Всеки в книгата е загубен и се чувства не на място в пределите на своя свят.

            Не мисля, че щях да съм способна да напиша книгата на друга възраст и много се радвам, че не опитах. Има празно място между идеята в главата ти и това, което се озовава на хартията. Беше ме страх от тази пропаст, защото идеята беше от изключителна важност за мен. Благодарна съм, че книгата съществува, но определено не беше най-приятния процес. Всичките ми несигурности, страхове и надежди са тясно свързани с темите в романа. Страхът ме стискаше за гърлото преди да я напиша, докато я пишех също, а след като я приключих, потънах в скръб. Сега има голяма пропаст в живота ми, която беше запълвана от Ади през последните 10 години. Все още скърбя.

За теб е от изключително значение да разчупиш романтичните клишета за това какво е да си писател и си много открита за предизвикателствата в професията. Как това повлия на писането за изкуство и артисти в книгата?

            Израстнах с изкуство. Завърших история на изкуството и се опитах да съчетая всички тези части. Персонажите в книгата имат връзка с изкуството по един или друг начин. Сам живее и диша изкуство и е необикновено уверена, Беатрис се занимава с история на изкуството и е в търсене на себе си, Роби е театрален изпълнител, Хенри е изгубен артист. В края на краищата, това е книга за уязвимостта. Креативната уязвимост е некомфортна, но напълно присъща за творческия процес. Ако не се самоанализираш и не разбираш своите слаби и силни страни, е трудно да стигнеш до тези на другите хора.

Историята се простира из повече от три столетия. Как прецени кои места и исторически моменти да включиш?

            За дълго време се бях превърнала в колекционер на спомени и места. Ходех на изследователски пътувания в опит да разбера по кой път би тръгнала Ади. Накрая разбрах, че трябва да се фокусирам. Изкушавах се да поставя Ади в множество градове и да се получи нещо като „Това е Ади в Токио, това е Ади в Мексико.“ Не исках да я използвам като врата към тези места. Трябваше да си припомня, че Ади е уникален самостоятелен индивид. Тя е горда французойка. Тя не е някой, който е станал безсмъртен, за да пътува. Искаше време, а не пространство. Тя е хедонист. Наслаждава се на изкуство, култура и изисканост. Затова започнах да я следвам по пътя на културно развитие в западния свят. Трябваше също да си припомням нейните ограничения, когато става дума за пътуване – тя е забравима, но не и невидима. Не би била способна да отиде на място, изискващо да се представи с документ. Ади живее много повече от това, което се вижда по страниците, но се опитах да използвам изкуството и западната култура, за да създам нейния път.

В книгата се споменават и други, направили сделка – именити артисти и исторически личности. Как избра кои да включиш?

            Половината от местата и хората са истински. Исках да преплета измислено с реално. Създавах времева линия и трябваше да избера хора, живяли точно на нея. В самото начало бях убедена, че всички трябва да са истински. След това осъзнах, че при избора на изкуството като тема, мога да създам артисти от нищото и да свържа животите им с големи исторически събития и личности, с цел да придам нужното историческо усещане на романа.

Мислиш ли, че има нещо магично в креативността?

            Вълнувам се от музи. Дори и в по-ранните ѝ версии вече знаех, че искам да направя Ади муза. Говорим за създаването нещо гениално и за идващите неочаквано идеи, сякаш сами спускащи се върху страницата и в животите ни. Това създава интересно място за Ади, защото идеите, както тя казва, са много по-мащабни от спомените. Артистите не винаги си спомнят източника на техните идеи и често погрешно ги приписват на себе си. Ади и Люк са противотежести на тази концепция. Те носят онази идея за „Какво ако твоите творения, какво ако това, което те прави теб, идва от някъде другаде?“

Люк, или мракът, както Ади понякога го нарича, казва, че Дяволът е просто ново име за старо схващане. Беше ли обмисляла да го назовеш с името на Дявола? Какво те накара да си по-неясна с неговата идентичност?

            Обожавам идеята за Стария свят, срещащ Новия. Старият е въплъщение на суеверието, а Новия – на религията. Случва се в цяла Европа, по целия свят, където монотеизмът измества политеизма. Исках да направя това и във Вийон (родното селце на Ади). Исках Люк да е представен като древен бог. Той е въвлечен в нова идейна конструкция, но е съществувал и преди това. Ади се моли до него, а не до Дявола. Тя се моли на древните богове на селото. Никога не съм го виждала изцяло като дявол. Приемам го като стар бог или по-точно – бог на желанието. Той е Дявола, но не е само това. Той казва „Аз съм Дявола, но преди още да съществува той, аз бях там.“

В хода на книгата Ади започва да осъзнава, че се отдалечава все повече от човешкото. В същото време ставаме свидетели на това колко болезнено е човек Хенри. Как подходи за създаването на такъв баланс?

            Хенри беше най-големият ми страх при започване на писането. Забавно е, защото той е и любимата ми част. Обсъждайки книгата с редакторката ми, единственото, което тя не обикна веднага, беше Хенри, тъй като на хартия той е тъжно бяло момче, израснало в привилегировано семейство. Исках да направя с него това, което правя с всеки мъжки герой в книгите ми – да се докосна до емоционалната и уязвима страна. Вместо да вложа себе си в Ади и Люк, го направих в Хенри. Дадох му всичките си страхове и той се превърна в това, което аз щях да бъда, ако не бях открила писането. След това се опитах да открия начин да го направя още 10 пъти по-човечен. Уязвимостта на Хенри е това, за което мисля, че читателите ще могат да се захванат и у него да открият себе си.

Това е първият ти самостоятелен роман след твоя дебют. Беше ли освежаващо да можеш да разкажеш цялата история в една книга, или се изправи пред предизвикателство след скорошните поредици?

            Всеки формат си има силни и слаби страни. Но съществува елегантност в самостоятелния роман и гордост в способността да разкажеш такъв тип история. Някои истории са предназначени да бъдат капсули.

            Чувствах се напълно свободна, тъй като знаех, че нямам ограничения в дължината. Но знаех и че не искам да я разтягам. Нямах интерес да превръщам историята в поредица. Чаках да стана на правилната възраст, за да напиша книгата, не исках да съм на друга, когато се върна отново към нея. Странна мисъл е, но книгите се превръщат в статични обекти, а хората продължават да растат. Неизбежно влагаш тази промяна в поредиците. Сега работя върху Threads of Power – продължение на поредицата „Цветовете на магията“, а съм 5 години по-възрастна. Трябва да приема факта, че все още раста като писател, а в самостоятелния роман увековечаваш един конкретен период.

Как откри очертанията на проклятието на Ади, докъде се простира и къде са пролуките?

Беше болезнено. Исках пролуки, защото историята не е много забавна без тях.  Трябваше да помисля какво би направило тази „клетка“ по-интересна. Как откриваш пробойна в проклятието? Има ли нещо, което Люк не би могъл да предвиди? Пролуките са в по-голяма степен отражение на Люк, отколкото на Ади. Той ги създава сякаш за да я подтикне да изследва къде са границите. Проклятието не е затворена кутия, има пукнатини и пролуки, приканващи я да ги открие. Трудно е да се установи дали Люк показва милост, или играе на котка и мишка.

В книгата има препратки към Дейвид Бауи (и филма „Лабиринт“) и останах с усещането, че филмът е бил вдъхновението за Люк. Така ли е? И какво друго помогна в оформянето на характера му?

            Един от основните въпроси на книгата е дали той е Дявола. Бих поспорила, че всъщност не е. Прилича повече на пакостлив бог на желанието. Свързващото звено между Люк и Ади е че и двамата са хедонисти – двигатели са им изкуството, красотата и културата. Той гледа на себе си като подбудител на културна реформа, като меценат на изкуството. Исках да му предам маниерите на някой с вкус към живеенето – малко Оскар Уайлд, малко Дейвид Бауи и малко всеки друг, който е душата на компанията. Той е омаян от красотата и потенциала на света. Но не по същия начин като Ади. Нещо в любовта ѝ към живота го привлича. Те са двете страни на една и съща монета. Люк пречупва толкова много съдби, а Ади пречупва съдбата като влияе на артисти.

Ади има на лицето си седем отличителни лунички, оформящи съзвездие. Как ти хрумна това?

            Исках да ѝ дам някакъв символ, който би могъл да просъществува дори и когато тя не може. Знаех, че Ади ще оставя следа в изкуството и имах нужда от нещо, което да премине от буквално в абстрактно. Никой не е способен да изобрази Ади, но може да я интерпретира. А и много харесвам лунички. Исках да ѝ дам нейно собствено съзвездие.

В кой се припознаваш повече – Ади или Хенри? Или с други думи, какво предпочиташ – да живееш вечно, но да бъдеш забравена, или да бъдеш обичана от всички, но с ясен срок на годност?

            Толкова сложен въпрос. Наистина нямам отговор. Зависи от деня. Ще отговоря на другата част от въпроса – мисля, че бих предпочела да съм Ади. Но вложих всичко от себе си в Хенри. Вложих толкова много от себе си в него, тъй като това беше единственият начин да го напиша. Книгата започна само с Ади и Люк. Исках да я направя триптих и се притеснявах, че няма да достигна до историята на Хенри, затова му дадох своята собствена.

В ЛГБТИ+ обществото да се разкриеш пред другите често не се случва само веднъж, а отново и отново с всеки човек, когото срещаш. Има ли паралел между това и нуждата на Ади да се представя отново и отново?

            Изумително. Не съм мислила за това.

            Представянето на ЛГБТИ+ обществото беше на преден план за мен. Това да се разкриеш пред другите е наистина важно, но това, което най-много ме вълнува, е идеята за нормализирането на различието и това то да съществува на страницата, без да е основата на сюжета. Исках да представя различието из цялата книга по такъв начин, че то да е просто част от живота.

Но като някой, който е трябвало да се разкрива отново и отново, мисля, че това е страхотна алюзия. Може да се забележи, че това дразни Ади понякога. Не съм била забравяна от никого, но е трябвало да водя същите разговори многократно, понякога дори с едни и същи хора. Има моменти, в които тя преценява, че няма сили за това и е почти като връщане в тъмнината, тъй като нямаш енергията да се вкараш отново в собствения си живот.

Ади обича филми и книги. Действието в книгата приключва през 2016-а, има ли нещо, излязло след това, което би споделила с Ади?

            Ади е ненаситна и нищо не е класика за нея, тъй като е била там, когато е създавана. Тя обича истории, но след време вълнуващ става начина, по който ги открива. Вълнението за нея е в изненадата. Тя е тази в книжарницата, която би се заинтересувала от сляпа среща с книга.

            Най-добрият филм от изминалата година е „Паразит“. Тя би била очарована от разказваческия му подход.

Страхотен отговор. С удоволствие ще прочета реакцията ѝ и на „Историята на прислужницата“.

            Боже, да. Бих казала „Историята на прислужницата“ и „Портрет на момиче в пламъци“. За разлика от по-голямата част от компанията на Хенри, Ади не е твърде крехка. Тя е консуматор на изкуство и би гледала както филмите на „Марвел“, така и The Umbrella Academy

Има такава сила и вълнение в края на историята на Ади. Романът е самостоятелен, но знам, че читателите ще питат дали планираш да пишеш още за героите.

            Всеки читател познава книжния махмурлук. Сега си представете моя книжен махмурлук като автор. Най-трудно е да осмислиш разликата между това от какво се нуждаеш и какво искаш. Проваляш се като автор, ако напишеш самостоятелен роман, който читателите завършват, имайки нужда от още нещо. Но не си се провалил, ако те просто искат да знаят какво се случва след това.

Кои книги би препоръчала на читателите като следващо четиво?

            „Къщата в лазурното море“ на Т. Дж. Клун – обичам я, невероятна, вълнуваща, красива книга. Тъкмо приключих „Смъртоносна академия“ на Наоми Новик – изумително начало на нова поредица. Нямам търпение да видя накъде ще поеме. А сега чета Felix Ever After от Kacen Callender и наистина ми харесва.

Интервюто е преведено от:

https://bookish.netgalley.com/exclusive-interviews/10/2020/ve-schwab-interview-the-invisible-life-of-addie-larue/

и

https://ew.com/books/author-interviews/ve-schwab-the-invisible-life-of-addie-larue/

Интервю с Ю Несбьо: „Ако ще играеш психопат, трябва да откриеш психопата вътре в теб“

Интервю с Ю Несбьо (по материали от норвежкия печат)

В най-новия си роман, озаглавен „Кралството“, норвежкият крал на криминалния роман разказва за двамата братя: Рой, автомонтьор,  домошар, който никога не е напускал родното село, и Карл, космополит, тръгнал да търси щастието си по широкия свят. Несбьо сполучливо обобщава сюжета с четири думи: „Двама братя. Една жена.“

За разлика от поредицата за Хари Хуле, в „Кралството“ действието се развива не в столицата Осло, а в неназовано норвежко село недалеч от град Нотуден. Самият Несбьо е прекарвал летните си ваканции при баба си и дядо си в градчето Молде в Западна Норвегия, а по-късно, когато Ю е на осем, родителите му се местят да живеят там. Животът в малките населени места не му е никак чужд.

„Имам двама братя и това ми помогна да изградя мъжките характери в романа – коментира писателят. – Но „Кралството“ в никакъв случай не е биографичен роман. И не отразява особеностите на моите отношения с братята ми.“

Несбьо, разбира се, допуска идеята за романа да е силно повлияна от смъртта на брат му, музиканта Кнют Несбьо, починал през 2013. И все пак той разглежда романа си по-скоро като „театрална пиеса“. А… 

Несбьо: … ако ще играеш психопат, трябва да откриеш психопата вътре в теб…

Интервюиращ: Това сигурно често Ви се налага, докато пишете?

Н: Да. С времето психопатът вътре в мен се разрасна неимоверно. В този роман използвам и емоционалния опит, който съм натрупал в отношенията с моите братя. Един вид, знам какво е. Колко силни могат да бъдат двама или трима братя, когато са сплотени. Но и колко душевно раним можеш да се чувстваш в отношенията с родните ти братя.

През 2013 година Несбьо губи по-малкия си брат Кнют, китарист в рок групата „Ди Дере“, футболист и водещ на спортно предаване в обществената телевизия.

Н: Всички идеи идват отнякъде. Често осъзнавам откъде съм почерпил определена идея чак след като книгата вече е издадена.

Понякога прозрението осенява Несбьо и след като книгата е преведена на други езици и му се налага да дава нова порция интервюта за чужди медии.

Н: И често тогава ми просветва откъде е дошъл материалът за романа – нещо, за което не съм си давал сметка по време на самото писане. Отношенията между братята в „Кралството“ не отразяват моите отношенията с братята ми, но, разбира се, налице са и паралели. Не изключвам да съм повлиян от смъртта на Кнют.

Събитията в живота на Несбьо – а и по света – имат склонността да се вмъкват тихомълком между кориците на книгите му, без той да го съзнава.

Н: Ютьоя, коронавирусът и така нататък. Ще намерят своето място върху белия лист под една или друга дестилирана форма. Но няма да фигурират в синопсиса. Просто така протича творческият процес при мен.

По-рано тази година Несбьо навърши шейсет години. Споделя, че не е посрещнал рождения си ден с особен ентусиазъм. На петдесетата си годишнина лесно намерил оправдания да омаловажи възрастта си. На петдесет човек не е стар. Но на шейсет? Сега вече изпитвал усещането, че аргументите му в полза на „младостта“ са се изчерпили. Сещал се как като млад възприемал шейсетгодишните като старци.

Писателят все пак споделя, че вече е надмогнал временната криза. И на шейсет, оказало се, не е никак зле. Колкото до смъртта, от малък мисли за нея.

Н: Не се страхувам от смъртта. Но ми се струва потискащо, че животът е толкова ненужно кратък.

Според него идеалната средна продължителност на човешкия живот е около 180 години.

Н: Логично е, като се има предвид колко дълго време ни отнема да се превърнем в цивилизовани хора. Да се научим да оценяваме живота и да му се наслаждаваме. Трябва да има разумно съотношение между времето, необходимо ни да усвоим тези умения, и времето, с което разполагаме, за да ги приложим на практика. Иначе логиката издиша.

И: Опишете двамата братя, с които читателите ще се срещнат в „Кралството“.

Н: Родителите им са починали. Повествованието се води от името на Рой, по-големия. Рой е меланхоличен самотник, останал в родното село. Карл, по-малкият брат, е общителен, екстроверт. Заминал е за САЩ да следва икономика. Баща им е научил Рой да се боксира и по време на селските вечеринки Рой е набил сума момчета, скочили на бой на брат му Карл, който – кога преднамерено, кога неволно – завърта главите на местните девойки. Карл е прилежен ученик и мечтае на едро, докато Рой си поставя по-постижими цели, поема отговорност – включително за брат си – и е по-праволинеен от двамата.

И: Блус легендата Джей Джей Кейл е важна част от „саундтрака“ към живота на Рой. Защо избрахте точно него?

Н: Джей Джей Кейл е своеобразен духовен двойник на Рой – кара го кротко, уважава традициите и не изпитва потребност един ден – или една песен – да бъде коренно различен от предходния.

И: Има ли голяма разлика между писането за провинциални жители и писането за жители на големия град?

Н: Всъщност няма разлика. Е, ако не носиш провинцията в кръвта си има риск, разбира се, да създадеш карикатурни, стереотипни образи. Част от провинциалните жители, естествено, отговарят на определена шаблонна представа; все пак карикатурата възниква въз основа на реални прототипи. Но отвъд това културните разлики между жителите на селата и градовете са много по-малки, отколкото бяха преди четиресет години, когато бях на двайсет.

И: Върху кой персонаж в книгата работихте с най-голямо въодушевление?

Н: Курт Улсен, местният ленсман, конте и залязла футболна звезда, е голяма скица. Пуши дори докато лежи в солариума. И си умира да разследва някое престъпление.

И: „Кралството“ е едновременно трилър и криминале, но централно място в книгата заемат дълбоките лични трагедии. Какъв творчески замисъл преследвахте, избирайки да опишете семейство Опгор?

Н: Често се чуват гласове, че държавата на всеобщото благосъстояние е иззела твърде голяма част от функциите на традиционното семейство и в резултат някога силните връзки между членовете на семейството са отслабени. Това обаче не важи за семейство Опгор. Те са традиционно селско семейство, в което лоялността към семейството е над всичко. Или, както се изразява бащата на Рой и Карл – „ние срещу абсолютно всички други“. Предаността към семейството е по-важна от морала. Поне при тях така стоят нещата.

„Кралството“ (изд. „Емас“, 2021) вече може да се намери по книжарниците в превод от норвежки на Ева Кънева.