Тюра Теодора Трунста за българските читатели

Норвежката писателка Тюра Теодора Трунста е най-новото име в нашия каталог и по-конкретно – в поредицата „Европейски разказвачи“. Когато попаднахме на „Мракът идва отвътре“, бяхме изненадани, че такава смела и все пак деликатно написана книга съществува. Вече знаете, че в поредицата ни включваме заглавия и автори от най-различни европейски страни, у които сме открили нещо наистина специално – за да ви покажем разнообразието на литературата за млади читатели от континента. Сред тях можете да намерите романи от всякакви жанрове, а „Мракът идва отвътре“ е една, честно казано, нелека дистопия.

Освен талантлива писателка, Тюра Теодора се оказа и изключително симпатична дама, и с преводачката Ева Кънева навлязоха в много любопитни разговори. И ето че имаме възможност да прочетем някой от тях. 🙂

Интервю на преводачката Ева Кънева с авторката Тюра Теодора Трунста

  • Разкажете ни за себе си; за детството си, за родителите си, какво Ви вълнуваше през юношеските Ви години.

Израснах в съвсем малко селце в дебрите на норвежката гора. Баща ми работеше като инженер във фабрика за производство на кухни, а майка ми – в детска градина. Обожавах да чета книги, обичах театъра и живо се вълнувах от екология и от политики. Мечтаех за нещо по-мащабно, за място, където повече хора ще споделят моите интереси. На седемнайсет се изнесох от къщи. Сега ми е приятно да се връщам, но моят дом е Осло. Навярно винаги съм била човек на големия град – вероятно дори като дете.

  • Как станахте писателка? Кое Ви вдъхнови и на колко години бяхте, когато решихте, че литературата ще е Вашето поприще?

Още от малка мечтаех за това. Обожавах да чета. Особено силно ме вълнуваше поезията. Не познавах обаче нито един писател. Как да разбера дали имам талант? До трийсет и петата си годишнина пишех за собствено удоволствие. За щастие открих в интернет много симпатични хора, с които сформирахме група и взаимно се подкрепяхме в творческите си опити. Днес всички те също са писатели.  В продължение на десет години писах само стихотворения и дебютирах като поетеса. Прозаическите ми произведения се появиха на много по-късен етап. Но решаващо за кариерата ми беше именно откриването на творческа общност в интернет.

  • Романът „Мракът идва отвътре“ е силно впечатляващ. В едно Ваше интервю споделяте, че дълго сте разглеждали книгата като рисковано начинание, опасявали сте се дали ще бъде радушно приета. Каква беше причината за тези Ваши опасения? Може би дистопичният свят, който описвате в романа?

Чувствах, че повествованието става извънредно мрачно, че преминава в крайност. Дотогава в творчеството си не бях стигала до толкова сурови и мрачни краски. Майката на Линеа извършва нещо абсолютно непростимо: с презумпцията, че го прави в името на благородна цел, подлага на изтезания дете с умствена изостаналост. Беше ми страшно трудно да напиша точно тази част от романа, защото непрекъснато си мислех: това е прекалено. Отива твърде далеч. Но такива съвършено непростими неща се случват по време на война. И то непрекъснато. Там именно е въпросът: войната прави хората способни да извършват откровени зверства, въобразявайки си, че постъпват правилно.  Безполезно би било просто да напиша, че се е случило нещо лошо. Налага се да го обрисувам, това е моята отговорност като писател. Спомням си, че докато работех над „Мракът идва отвътре“, четях „Пазителят“ на Лоис Лаури. И нещо в мен се отпуши. Лаури засяга извънредно болезнени въпроси. Почувствах, че е необходимо да разгърна разказа за травматичното събитие, макар че ми беше трудно.

  • Как се роди идеята за „Мракът идва отвътре“?

Започнах да пиша, когато танковете влязоха в Украйна. По време на творческия процес войната в Сирия се ожесточи. По време на Втората световна война родителите ми са били деца. Много са ми разказвали. И ме осени мисълта, че дълго време след края на една война хората някак си знаят кой е бил прав и кой е сгрешил. Обществото, така да се каже, постига известно единодушие по въпроса. Но докато се намираш в епицентъра на събитията, е много по-трудно да видиш трезво нещата и често ти е тотално неясно кой е прав и кой – крив. Исках да пиша за младежи, които със собствени сили се опитват да открият ръководно начало. Свидетелка съм на такова явление в Норвегия: след терористичната атака през 2011 година именно младите успяха да посочат правилния път напред. И това страшно силно ме впечатли.

  • В романа си не описвате героите си в черно-бели краски. Никой не е само лош, никой не е само добър. Всички имат поне една сенчеста страна. Смятате ли, че тази тъмна страна се появява най-вече в тежки, кризисни времена?

Мисля, че да. Но е трудно нещата да бъдат определени еднозначно. Виждаме го и сега, по време на кризата с коронавируса. Намираме се всред хаос и не знаем кой е прав. Налага се да се осланяме на личната си преценка, но понякога тя ни подвежда. Не бива да бъдем прекалено убедени в схващанията си, а по-скоро да сме отворени към други гледни точки. Опонентите ни може и да имат основания!

  • Главните персонажи в романа Ви са носители и на положителни, и на отрицателни качества. Според вас кое е най-голямото достойнство на Линеа, съответно на Макс?

Най-голямото достойнство на Макс е неговата изобретателност и упованието му, че за него въпреки всичко има бъдеще. А най-ценното качество на Линеа е способността й дори в най-критични моменти да осъзнава кое е най-важно, а именно грижата за по-слабите и по-беззащитните. Всъщност именно това качество спасява и Макс, и Линеа. На моменти и двамата проявяват страх и неблагоразумие, грешат в преценките си. Но с помощта на интуицията си и на вътрешния си морален компас съумяват да направят избор, с който да запазят човечността си. Те са моите герои.

  • Преживявали ли сте предателство от близък човек в тежък момент?

В книгите си не описвам лични преживявания. Произведенията ми са плод на художествена измислица. Но макар ситуациите да са фикция, емоциите, които описвам, са истински.

  • „Мракът идва отвътре“ засяга изключително актуална в момента тематика. Можем да прокараме паралел между обстановката във вашия роман и световната криза с коронавируса. Чувствате ли се своеобразен пророк?

Много се радвам, че ми задавате именно този въпрос! Защото съвсем наскоро издадох нов роман, озаглавен „Прилепова музика“. В него се разказва за хора, ухапани от особен вид прилепи, приносители на паразит, който променя човека. На 5 март за тази книга получих Наградата на норвежките критици, а точно седмица по-късно цялата страна беше затворена заради вирус, предаван от прилепи. За мен като писателка това е изключително странно. Невъзможно е да предвидиш подобно развитие на нещата! Но е напълно възможно да предскажеш гибелните последици от нарушеното равновесие между човек и природа, за което се говори в книгата. Колкото до „Мракът идва отвътре“,  в него се разказва за неща, които се случват навсякъде, където бушува война. Не съм пророк, но съм дълбоко ангажирана с обществените събития. Наблюдавам случващото се и се опитвам големите въпроси, които ме вълнуват, да намерят място в произведенията ми

  • Във Вашия роман върлува война, глад, бедствия, разруха. Според вас кризата явява ли се пробен камък за човечността?

Да. Кризите ни поставят на изпитание и ни показват какви сме. И е твърде възможно силно да се изненадаме кои проявяват геройство, когато е наистина напечено. Често те не са онези, които играят ролята на герои, когато всичко е наред!

  •  И Мириам, майката на Линеа, и Ивер, по-големият брат на Макс, проявяват агресия и безпощадност, когато нещо застрашава властта или накърнява интересите им. Непоправими егоисти ли сме ние, хората?

Човек би могъл да си го помисли! Но вижте Линеа. Тя избира по-различен път от майка си. Решава да защити по-слабия. Това означава да скъса връзката с майка си, но тя въпреки това го прави. И именно защото Линеа прави този труден избор, Макс разбира, че е открил човек, на когото може да разчита. Един и същи човек може да избере правилния и погрешния път под влиянието на случайни обстоятелства, натежали в полза на едното или на другото. Един злодей въпреки всичко може да постъпи правилно в критичен момент. Или обратното: добър човек да навреди с решението си. Както виждате, никак не е лесно да си човек! Но винаги разполагаме и с двете възможности. Коя ще изберем, зависи от нас.

  • Какво е вашето послание към младите читатели? Какво бихте искали да кажете на българските младежи, които ще четат тази книга?

Водим този разговор през май 2020, в Европа, сполетяна от криза, и бъдещето тъне в неяснота. Искам да кажа само едно: надявам се, че всички ще намерим начин да продължим и че ще се осмелим да се осланяме един на друг. Можем да преодолеем настоящия тежък период единствено ако бъдем задружни.

Чешкият писател Мартин Вопенка вярва, че често децата се справят с трудности по-добре от възрастните

Мартин Вопенка (род. 1963 г.) е чешки писател, пътешественик, застъпник на важни обществени каузи, публицист, председател на Съюза на книжарите и книгоиздателите. Преди да се отдаде на литературата, е завършил ядрена физика и навярно затова и днес се интересува от бъдещето на Вселената, на Земята и на човешката цивилизация. Написал е редица книги за деца и юноши, сред които особено популярна е трилогията „Спящият град“ (2011), „Спящата справедливост“ (2012) и „Спящата тайна“ (2013) – романи с елементи на фантастика и фентъзи, но и романи за доброто и злото, за етичното и неприемливото в човешкото поведение.

„Спящият град“ е първата книга на Вопенка, която излиза на български език, а преводът е работа на Анжелина Пенчева. Увлекателното му писане и атмосферните илюстрации на Даниела Оленикова ни потапят във фантастичен и в същото време изненадващо реалистичен сюжет – всички родители на земята потъват в мистериозен, непробуден сън, а децата се озовават в нов свят без правила, но и с безкрайни отговорности. На тях се пада да се опитат да спасят не само себе си, а и цялата планета…

Вопенка се представя на младите си български читатели със специално интервю:

Кога започнахте да пишете и какво беше първото Ви произведение?

      Започнах да пиша още преди да го умея. Бях на шест годинки. Първия си опит за разказ написах с помощта на шаблон с изрязани буквички. После продължих – през цялото си детство и ученическите си години – и така до днес.

Някой насърчаваше ли Ви?

     О, нищо подобно. Вярно, родителите ми се гордееха с моите постижения, но баща ми беше прочут математик и искаше от мен да излезе учен – най-добре математик или физик. В литературния ми път никой не ме е подкрепял, по-скоро имаше опити да ме откажат от него.

Кой беше любимият Ви детски писател?

     От световните автори четях главно приключенска литература и истории за човека и дивата природа: Карл Май, Джек Лондон, Ърнест Томпсън Ситън. Всъщност аз самият и до днес понякога пътешествам из дивата природа.

А любимата книга?

       „Бързите стрели“, но Вие няма как да знаете тази книга. Всъщност поредица от книги. Разказват за компания от пет момчета. Никой нямаше право да издава тези книги, защото авторът, Ярослав Фоглар, някога е бил скаут, а това движение беше забранено в онези времена. Обаче ние винаги успявахме да се сдобием с тях и направо ги изгълтвахме.

Имахте ли някакво хоби като дете?

      Израснах в годините на реалния социализъм, а тогава нямаше толкова възможности, като днес. Обичах спорта, бях състезател по лека атлетика и с момчетата вечно играехме вън футбол, хокей, тенис…

Кой е най-яркият Ви спомен от детството?

Майка ми имаше сериозно душевно заболяване. Всяка година прекарваше около два месеца в психиатрична лечебница. А когато болестта ѝ (биполярно разстройство) се влошаваше, тя се променяше до неузнаваемост. Понякога се налагаше да я откарат в лечебницата насила и това се е запечатало дълбоко в паметта ми. Макар да не е от веселите спомени.

Как писането „влезе“ в живота Ви, особено предвид, че сте завършили ядрена физика – винаги ли сте били привлечен и от математиката, и от литературата?

        Както споменах в първия въпрос: пишех още детството си и винаги съм искал да бъда писател. Баща ми избра каква специалност да следвам (ядрена и инженерна физика) с мотивировката, че така и така няма да ме приемат другаде, по политически причини. Освен това беше добре да следвам висше образование, за да бъда в казармата не две години, а само една. Имах нужните качества да завърша тази специалност. Но никога не съм искал да ѝ се посветя. Затова веднага след завършването я загърбих. Дълго смятах годините в Техническия университет за най-загубените години в живота си, но ето че след десетилетия започнах да се вдъхновявам от астрофизиката и написах вече няколко романа за възрастни на тази тема. В крайна сметка всичко лошо може да се окаже добро за нещо друго.

Какво Ви подтикна да напишете „Спящият град“? Героите в нея имат ли прототипи и ако да – кои са те?

        Първообразите на главните герои – четирима братя и сестри – са моите деца (две собствени и две доведени). Точно такива ги имах вкъщи. В тази история има всъщност голяма вяра в децата – в това, че в тежки ситуации те накрая ще се справят, и може би дори по-добре от възрастните. До тази представа ме водеше собственият ми опит от суровите изпитания в дивата природа. Един мой приятел, чешки любител на приключенията и полярен изследовател, понякога организира курсове по оцеляване, в които приема и деца. И се е убедил, че децата наистина често пъти се справят по-добре от нас, възрастните.

Много родители искат децата им да ги „слушат”. Какво мислите по въпроса? Докъде стига послушанието и докъде свободата в детството според Вас?

        Ако изобщо сме имали някакви спорове със съпругата ми, те винаги са се отнасяли до възпитанието. Като цяло, мисля, бяхме по-скоро много отворени, либерални родители. В същото време, разбира се, трябва да се знае къде е границата. И че има ситуации, когато родителят трябва да поеме управлението, а детето – да се съобрази с това.

В края на „Спящият град“ Вие излизате с призив към децата. Какво друго искате да им кажете с тази книга?         

        Това, коeто дава сила на главните герои в моята книга и им позволява да оцелеят, е тяхната сплотеност и вярата им в доброто. Вярата, че доброто и справедливостта не може да не победят. Същевременно те постепенно проумяват, че трябва да разчитат само на себе си. Повярвайте, деца – можете да се справите с много повече, отколкото сами мислите. Съвременният свят не ви дава много възможности да проявите тези свои качества, защото е свят, изпълнен със страх. Аз обаче вярвам във вас.

Бихте ли изпратили някакво посвещение на българските деца?

      Бил съм по българските планини за първи път през 1986 година. Знам колко е красива страната ви. Толкова по-доволен съм, че ще намеря в нея читатели за своята книга. Както ще видите, това е история, която можете да си представите навсякъде по света, съвсем спокойно – и у вас, в родното си място.

      Мисля, че вие, съвременните деца, сте изправени пред една огромна задача: спасението на унищоженото земно кълбо, което ние, възрастните, ще ви оставим в много, много лошо състояние. Започнете с опазването на природата навсякъде в обкръжаващата ви среда.

Мартин Вопенка ще посети София за срещи с читатели в първата седмица на октомври. Следете за подробности!