Топ криминални журналистки навлизат в тъмното минало на Дания в нов трилър (интервю)

Българските читатели вече са се убедили, че в скандинавската ни криминална поредица влиза само най-доброто от жанра. Сред подбраните от нас имена стоят автори като Ю Несбьо, Сьорен Свайструп, Юси Адлер-Улсен, Ирса Сигурдардотир, Ханс Русенфелт… Следим отблизо тенденциите от полуострова и през последните години забелязваме истински възход на писателите от Дания, отприщен може би от феномена „Кестеновия човек“. През 2021-ва пък ви срещнахме с друга мощна заявка в лицето на журналистическата двойка Ким Фебер и Йени Педерсен и тяхната „Свирепа зима“.

Съвсем наскоро пък издадохме „Сърце в лед“ от новото впечатляващо писателско дуо на Дания – Лине Холм и Стине Болтер. Със своя дългогодишен опит и безпогрешен нюх Холм и Болтер, и двете разследващи журналистки от топ листата на страната, отвеждат към истинската ѝ история в дебютния им роман. Тайните от миналото разпрострират пипалата си до настоящето… В напрегнатия трилър излизат на бял свят престъпления, извършвани в името на „хуманни“ цели и донесли неимоверни страдания на хиляди, които жадуват отмъщение.

„Сърце в лед“ без никакво усилие прикова вниманието ни още от първата глава и бързо разбрахме, че това ще бъде следващото заглавие, което трябва да прочетете и вие, българските крими фенове. Решихме и да ви запознаем с авторките – две изключителни професионалистки и страхотни събеседнички – с това интервю, проведено от преводачката на книгата Ева Кънева.

  • И двете сте разследващи журналистки и авторки на книги, свързани с реални престъпления. Защо от реалността решихте да се прехвърлите в художествената измислица?

За журналиста е вълнуващо предизвикателство да напусне реалността и да се пренесе в света на фантазията и на творческия простор. Художествената литература ни дава възможност да пишем свободно, но във въображаемия свят, който изграждаме, ще откриете множество препратки към реални събития. Стремихме се и следователските методи, описани в нашия роман, да съответстват на използваните в реалността.

  • Коя от вас направи, така да се каже, първата крачка към творческото ви партньорство?

Стине пише книги от 2006-а, а през 2009-а издаде първото си криминале. Оттогава от издателство „Политикен“ няколкократно са поставяли въпроса няма ли да напише още един криминален роман. Издателството лансира идеята Стине да работи съвместно с друг добър писател и Стине сама предложи Лине като желана партньорка. Първоначално Лине отказа предложението на Стине. Лине никога не беше писала художествени текстове и не възнамеряваше да го прави! След известен размисъл обаче любопитството надделя. За което днес и двете се радваме много.

  • Как протича при вас творческият процес? Поделихте ли си сферите на отговорност, например едната да отговаря за следователската работа, а другата – за съдебната медицина?

Когато двама автори пишат заедно, е важно най-напред да уточнят сюжета, действието и главните персонажи в романа. В подробности! Ето как процедираме ние. Първо правим план на романа – резюме от порядъка на 50-60 страници, за да знаем как ще се развива действието и в коя глава какво ще се случва. По този начин още в съвсем ранен етап от процеса откриваме евентуални проблеми в изграждането на фабулата и грешки в логическия аспект на сюжета. След това разпределяме главите помежду си и започваме същинското писане. Обикновено всяка от нас отговаря за един от главните герои. Не пишем в едно помещение, но интернет и онлайн програмите ни помагат да поддържаме контакт. Накрая се събираме и в продължение на доста дълго време сглобяваме романа, за да сме сигурни, че стилът е хомогенен във всичките 400-500 страници.

  • Двете различни ли сте като писателки? Каква е рецептата за щастливо съжителство в такъв професионален „брак“?

Всяка от нас си има силни страни, а в едно сътрудничество е важно взаимното уважение към достойнствата на другия. Лине е много прецизна в редакцията на текста, а Стине, благодарение на дългогодишния си опит като криминален репортер, разполага с широка мрежа от източници в следствието и съдебната медицина и затова прави голяма част от справките и проверява фактологията. В някои отношения сме различни, в други си приличаме. Партнираме си идеално. Убедени сме, че всяка от нас е компетентна в съответната област, която е силната ѝ страна. Именно защото сме различни, умеем да се подкрепяме и да насърчаваме развитието си.

  • През 1951 година 22 гренландски деца на възраст от четири до осем години са откъснати от родителите си и изпратени в Дания, за да усвоят датския език и култура и да построят „мост“ между Дания и нейната изоставаща в културно отношение колония. В Дания често ли се говори за този социален експеримент, или по-скоро темата се избягва? И защо избрахте да включите именно тази случка в романа си?

През 2019-а, когато започнахме да развиваме сюжета на „Сърце в лед“, няколко скандала от миналото, свързани с престъпления над деца, получиха широк обществен отзвук. Например, група възрастни мъже, преживели насилие в детски дом през шейсетте години, заведоха дело срещу държавата с искане за обезщетение. Отново се заговори и за насилственото изселване на гренландски деца през петдесетте години на XX век. По принцип датчаните се възприемат като „положителните герои“, но в случая става дума за историческо събитие, при което Дания, в опит да направи добро, всъщност е извършила ужасно престъпление срещу двайсет и две деца и техните семейства. Тази тема ни заинтригува.

В Дания, както и в много други страни по света, се е наложило мнението, че „миналото няма как да се промени“, но през 2020 година датското правителство представи подробно разследване на експеримента в Гренландия и жертвите на този експеримент получиха, макар и със закъснение, официално извинение.

  • И двете сте много известни журналистки и познавате отлично съвременната политическа ситуация в Дания. Трулс Майдинг (датският министър-председател в „Сърце в лед“) напомня на кръстоска между министър-председателката Мете Фредриксен и бившата министърка по интеграционните въпроси Ингер Стьойбер*. Има ли и други датски политици, които да са ви послужили като прототипи за персонажите в „Сърце в лед“?

Появиха се редица спекулации по въпроса коя реална личност стои зад Трулс Майдинг и другите политици в книгата. Някои посочват Мете Фредриксен, други – бившия премиер Андерс Фог Расмусен.

Всъщност не сме изграждали образите в книгата по конкретен прототип. За вдъхновение ни служеше изобщо политическата култура в Дания и в други страни, култура, която познаваме от журналистическата си работа. Днес битката за власт е ожесточена, а все по-важна роля играят социалните мрежи, фалшивите новини, пиар агентите и ниското качество на политическия дебат.

  • Стине, ти работиш в така наречената „True Crime Agency“ (В превод: Агенция за истински престъпления. – Бел. прев.) Ще ни разкажеш ли какво е това и защо се нарича агенция?

Аз съм директор, съосновател и съсобственик на „True Crime Agency“. Агенцията предлага лекции на тема разследване на убийства, съдебна медицина, криминалистика, съдебен процес, решаване на дело и т. н. Лекторите са следователи, съдебни лекари, криминални психолози, историци и др. Аз също изнасям доклади и съм автор на осем книги за истински престъпления. Нарича се агенция, защото посредничи при намирането на подходящ лектор.

  • Лине, ти се занимаваш с разследваща журналистика. Две години поред си номинирана за престижната награда „Кавлинг“, последно през 2012 г. за „Обирът“ – историята на най-големия обир в историята на Дания. Ще разкажеш ли малко за книгата си на българските си читатели?

През лятото на 2008-а година двайсетина мъже от датски, шведски и арабски произход нахлуват в трезора на фирма за превоз и съхранение на ценности в копенхагенско предградие и задигат 10 милиона долара – безпрецедентен обир в историята на Дания.

Престъплението привлече вниманието заради жестокостта, с която беше извършено. Обирът е бил планиран месеци наред. Крадците са използвали булдозер, за да разбият стената на сградата, и са запалили откраднати боклукчийски камиони по няколко от главните копенхагенски улици, за да попречат на полицията да стигне до местопрестъплението.

В известен смисъл този дързък грабеж символизира ненаситния стремеж към трупане на материални богатства, който беляза периода преди финансовата криза. Престъплението показа и колко добре стикована и предприемчива е станала международната организирана престъпност.

Парите така и не бяха открити. Неизвестна остана и самоличността на част от извършителите.

  • Как съчетавате професионалния и личния си живот? Успявате ли да намерите здравословен баланс между кариера и семейство?

И двете сме майки. Децата на Лине са сравнително малки, а на Стине – вече тийнейджъри. И за двете ни е важно да сме при децата си, докато са още малки и живеят вкъщи. Същевременно сме амбициозни и държим на професионалното си развитие. За да съчетаеш двете неща, е нужно да си организиран и да планираш ангажиментите си. Когато си почиваш, да си почиваш пълноценно, а когато работиш, да работиш с пълна пара. За нас това е здравословният баланс, който се отразява благотворно на всички аспекти от живота.

* През 2016 г., в качеството си на министър по интеграционните въпроси, Ингер Стьойбер  издава заповед, с която задължава бежанските центрове да разделят пристигащите семейни двойки, в които единият партньор (обичайно партньорка) е под осемнайсетгодишна възраст. Стьойбер мотивира разпореждането с борбата против принудителните детски бракове. Разпореждането е противозаконно и на 22 януари 2020 г. парламентът взема решение да сформира анкетна комисия, която да разследва случая. Въз основа на заключението на комисията, че Ингер Стьойбер е нарушила закона, срещу нея започна съдебен процес. Присъдата бе произнесена през декември 2021 г. и Стьойбер е обявена за виновна, осъдена е с ефективна присъда и е отстранена от длъжността си в парламента. – Бел. прев.

Исландската крими кралица Ирса Сигурдардотир: „Не обичам да пиша за перфектни герои.“

Ирса Сигурдардотир неслучайно е наричана от медиите Кралицата на криминалния роман на Исландия и българските читатели имат възможност да разберат сами защо – първите три части от поредицата ѝ за комисар Хюлдар и детската психоложка Фрея вече са по родните книжарници („ДНК“, „Водовъртеж“ и „Изкупление“). До края на 2021-ва ще излезе и следващата, в която отново блести с ошлайфано, опитно перо. Книгите ѝ са преведени на повече от 30 езика и Ирса отдавна се е утвърдила като едно от важните имена в жанра, благодарение на своя разпознаваем, характерен стил.

„Таймс Литерари Съплемент“ я нареждат „сред най-добрите криминални автори в света“. Но коя е тя? Какво провокира една жена инженер от кротката, макар и сурова Исландия да пише такива зловещи сюжети? Подбрахме и преведохме за вас части от интервюта, които е давала пред различни медии, за да се запознаем по-отблизо с Ирса Сигурдардотир.

Живееш в Исландия и работиш като инженер. Защо не пишеш за собсвената си професия?

Като дете живеех в Америка, а по-късно учих за инженер в Канада. Написах една книга за това. Около 5 години работих като стратегически мениджър иръководих огромен хидропроект в планините на Исландия. Прекарвах там по десет дни и се прибирах вкъщи за четири. Нямаше много какво да правя. Открих за изключително интересно в социален аспект това да се храниш с колеги, да спиш до тях, да си миете зъбите почти по едно и също време. Колегите са различни от семейството. Писах за такъв работен лагер, но тъй като не исках да се свързва с проекта, го преместих в Гренландия и го превърнах в минен лагер. Само това съм писала за инженерството, тъй като не исках колегите ми да си мислят, че си водя записки на работа.

По-лесно ли е да напишеш история, която няма нищо общо с ежедневието ти?

Така смятам. Опитвам се да разделям двете. Не обсъждам книгите си на работа. Това е правилният подход за мен.

Започнала си като авторка на детски книги. Какво те накара да пишеш трилъри?

Написах няколко наистина забавни детски книжки, но се изморих да бъда забавна. Лесно можеш да прекалиш и да станеш за смях или пък изцяло да спреш да бъдеш смешен. Исках да пиша за по-зряла публика. Има определени неща, за които не можеш да говориш, когато пишеш за млади читатели. Трудно е да създадеш зрели главни герои в детските книги, защото децата обичат да четат за деца. Възрастните може да бъдат в книжките само в случаи на силно преувеличение – ако са много глупави, много зли или много мъдри. Това ме измори. Исках да пиша за нормални, реалистични зрели хора.

И все пак защо писателската ти кариера тръгна от детските книги?

Като дете обичах да чета, а когато синът ми беше на 8, не четеше. Факт е, че четящото дете е способно да се постави в ситуации, в които не би могло при други обстоятелства. Четенето дава възможност да бъдеш различен човек, разширява кръгозора и те учи да си по-мил. Бях разтревожена за сина си. Разгледах книгите, налични по онова време, и открих, че всички искаха да дадат важен урок – животът е труден и трябва да го приемеш, без дори да опиташ да се забавляваш. Попаднах на книга за дете, неспособно да празнува Коледа, защото родителите му са алкохолици. Реших да пиша книги за възрастовата група 8-12 г., които засягат по-комични ситуации, и така написах цели пет. Синът ми не прочете нито една от тях. Той стана читател по-късно, така че не е лош човек.

Пишеш за млади хора и в трилърите си. Възможно ли е това да е заради детските книги?

Не. Правя го, защото при убийство, винаги са засегнати и деца. В книгите с детската психоложка имах нужда те да я въвлекат в историята. Тя работи за реално съществуваща институция в Исландия, която помага на деца, жертви на престъпление. Исках във всяка книга да разпитва дете и поради това те са замесени по различни начини – като жертва, свидетел или част от нечие семейство, централно за сюжета.

Заради силните роднински връзки в Исландия, когато нещо се случи, винаги има засегнати деца. В истинския живот убийствата се извършват от пияни, дрогирани, ревниви или ядосани хора. Убийството обикновено не е планирано и случаите не са заплетени, най-много някой извършител да успее да избяга.

Само че един писател не пише за типични, реални престъпления. И за да завладее читателя и да го накара да повярва, че нещо подобно все пак е възможно да се случи, е необходимо да опише обществото реалистично и да създаде достоверни герои. Тогава може да му се размине и най-невероятният сюжет.

Въпросната детска психоложка Фрея е интересна личност. Тя желае да е част от нещо, но това не сработва точно както ѝ се иска.

Не обичам да пиша за перфектни герои – за най-умните и най-добрите. Винаги има някой по-умен и по-добър. Повечето хора са просто нормални. Исках тя да е от тях, но все пак да е интересна. Героите ми си имат минало, което се опитвам плавно да въведа в историята, за да ги направя по-човечни и реалистични.

Главният герой в литературна поредица се вписва в една от две категории – или никога не се променя, или се развива през цялата поредица. Това не значи, че единият е по-добър от другия. Герои като Еркюл Поаро и Джак Ричър не се променят или го правят много бавно. Техните обстоятелства са винаги едни и същи и можеш да измислиш безброй сюжети за тях. Но ако твоите герои се развиват, има лимит преди да стане наистина скучно. Вече не искаш да пишеш за тях и чувстваш, че си ги изчерпал.

Приключих тази поредица след шестата книга не защото ме изтощи, а защото исках да избегна изтощението.

Написах шест случая в адвокатската поредица и няколко самостоятелни романа, предимно в хорър жанра. Сега работя именно по хорър. Причината да приключиш поредица поне отчасти е заради страха да не напишеш лоша книга. Не искаш читателят да прочете твой текст и да си помисли „Какъв е този боклук?“. Трябва да умееш да избираш темите си и винаги да даваш най-доброто от себе си. Едно е ясно – най-трудно е да продължиш след успешно заглавие, защото хората вече имат наистина високи очаквания.

Планираш ли предварително колко книги да включва дадена поредица?

Още отначало знаех, че искам случаите на Хюлдар и Фрея да са поредица, но нямах конкретна бройка. Агентът ми обаче имаше нужда от такава, затова реших, че след като съм написала пет детски книги, мога да напиша шест от тази поредица. Придържах се към това число, въпреки че можех да напиша още една без проблем.

Планираш ли всяка книга, или измисляш историята по време на писането? Знаеше ли за какво щеше да е поредицата?

Започвайки, не знаех. Но размишленията ми над романа ме насочиха към това, че двамата главни герои няма да бъдат двойка, а дори и да реша да ги събера, то ще е на последната страница. Не исках да дам на читателите история за двойка, пазаруваща в супермаркета. Бях наясно и че искам да напиша поредица, защото беше започнало да ми лиспва. Работата върху самостоятелни романи си има немалко плюсове, но един от минусите е, че всички герои са със срок на годност. Можеш да правиш каквото решиш с тях, дори и да ги убиеш. А в поредиците има конректни персонажи, които трябва да представяш на читателите във всяка книга, в случай, че не са чели предишните. Уловката е, че не трябва да отегчаваш тези, които са.

От всички, книги, които си написала, коя ти е любимата?

Втората книга от поредицата за Хюлдар и Фрея е вдъхновена от истински случай и това я нарежда сред любимите ми. Историята разпали гневен пожар у мен, а от пепелта му създадох роман, изпълнен с насилие. Харесвам и вече екранизирания си роман за духове. Филмът ми харесва, макар и да е различен от книгата. Бавно разгарящ се хорър, превърнал се в огромен хит – причината да не напиша следващ. Ако го направя, той винаги ще бъде сравняван с първия ми опит.

Как правиш проучването за трилърите си?

Много е просто. Малка общност сме и достъпът до хора и информация е лесен. Например, много е лесно да говориш с управителя на къщата за деца и да научиш каквото ти е необходимо. Разбира се, не споделят с теб абсолютно всичко, а само информацията, която им е позволено да предоставят. Онзи стар случай, вдъхновил „Водовъртеж“, е от детството ми. Сега цялата информация е налична в интернет, а момичето е написало книга по темата.

Проучването за настоящата ми книга е по-трудоемко, тъй като действието се развива в планините на Исландия, а заради лошото време, не мога да отида там. Не мога да пиша за нещо, което не съм видяла, усетила и помирисала. По въпроса за местоположението, имам предвид. Никога не съм виждала мъртво тяло. Нямам търпение времето да се оправи, за да отида там и да усетя мястото.

Колко време ти отнема да напишеш книга?

Пиша по книга годишно. Започвам през февруари, завършвам я през ранния октомври и я издавам през ноември. Тази година пиша две книги. Работя върху детски роман, докато чакам да отида в планините. Исках да си взема година почивка от работа, но не ме бива в отказването и когато ме помолиха да помогна с разни неща, се съгласих. Затова не е пълна почивка, но все пак имам повече време.

Спомена своя екранизирана книга. Участва ли в процеса по заснемане на филма?

Срещнах се с режисьора и заявих, че нямам желание да участвам в процеса. Филмите са много по-различна медия от книгите и според мен това беше правилното решение. Все пак се оказа, че се е появило дребно недоразумение – екипът мислеше, че не може да ми задава въпроси. Въпреки това се справиха отлично. Включиха елементи, които никога не бих се сетила да използвам в книгата, и резултатът беше страхотен. Авторите често се ядосват на сценаристите, когато изключват части от книгата, но те всъщност знаят какво правят. А и предпочитам да работя върху нова книга, вместо отново по стара.

Отне ми дълго време да открия неща, които бих променила, ако участвах в процеса по снимките. Изпратиха ми сценария и ме помолиха за обратна връзка, но бях неспособна да го прочета. Просто казах, че е най-хубавият, който съм чела. На премиерата не знаех нищо за филма, но останах доволна от резултата. Понякога трябва да имаш вяра в хората.

Всяка книга е с различна тема. „Изкупление“ е за психическият и онлайн тормоза. Имаш ли личен опит с това?

Никога не съм била подлагана на тормоз, нито пък съм участвала в такъв, но съм виждала да се случва с детето на приятели. Растейки, дори не съществуваше дума за това. Говореха за него като за „дразнене“ или „децата просто са си деца“. Днес е много по-сериозно от преди.

Дикусия относно интернет тормоза ме накара да избера тази тема. Беше се самоубило 11-годишно момче – най-младият човек, отнел собствения си живот. Решил е, че е по-добре да се самоубие, отколкото да продължава да живее така. Изумително е колко трудно е да се предотврати. И то става дума за деца, които обикновено се вслушват какво им казват възрастните. Социалните мрежи издигат тормоза на едно ново ужасяващо ниво. Да, избирам да пиша за болни за мен теми, такива, които ме гневят.

Трудно ли е твоите теми да се съотнесат с други държави?

Не мисля. Исландия е модерно общество, в Западния свят се борят със същите проблеми. Романите с действие, развиващо се в Исландия, не са писани специално за исландци. Възприемат се добре и в други страни.

Има ли теми, за които не можеш да пишеш, тъй като са неприемливи за някои страни?

Работя и не мисля за това. Пиша каквото искам и ако не го харесат – е, такъв е животът.

Реакциите различни ли са според страната?

Най-вече за първата поредица – за адвокатка, която се постарах да не прилича на мен по никакъв начин.  Не исках хората да си мислят, че книгите са за мен. Само че тя също има син, който става родител много млад.

Синът ми позвъни седмица преди книгата да излезе на пазара и ме помоли да се срещнем за кафе. Съобщи ми, че ще стана много млада баба. И ето, всички решиха, че съм написала книга за себе си.

Американците бяха недоверчиви към реакцията на героинята към новината. Не мислеха, че е достоверно – нали героите са млади и неженени. Аз заявих: „Напълно достоверно е. Човек при всякакви обстоятелства се радва на бебета.“ Някои от тях имаха проблем с това. Но ако бях написала, че тя се ядосва и вдига скандал, това щеше да звучи много нереалистично пък за исландските читатели.

Какво е чувството да видиш книгите си издавани по цял свят?

Всеки автор мечтае книгите му да достигнат до възможно най-много читатели. Някои се страхуват да направят следващата крачка и да пуснат творбите си по света. Трябва да го направиш, ако искаш историята ти да бъде прочетена. Читателите в Исландия са много малко.

Пишейки детските книги, не очаквах, че те ще поемат по света, но е наистина невероятно да пътуваш в други страни и да срещаш нови публики. Не се замислям над това докато работя обаче.

Участваш ли в преводите?

Понякога. Преводачите са страхотни с целевия език, но не е необходимо да е същото и с изходния. Повечето не са жители на Исландия, а аз все пак съм оттам.

Във всяка книга има по нещо, което не могат напълно да разберат. Преводачът ми на английски работи добре с изразите, така че да бъдат разбрани от всички, не само от исландците. Голяма част от чуждуезиковите издания са всъщност с преводи от английски. Преводачите се допитват до мен, когато има нещо, с което не могат да се справят, и ако не го сторят, започвам да се притеснявам. Успокоителното е, че целта на всички замесени е текстът да се получи добре и книгата да е успешна.

Какви книги обичаш да четеш?

Чета предимно криминални романи и трилъри. Много хорър, макар и да е трудно да се открие добър. В книжарниците имат навика да го слагат при фентъзи и романите за вампири – романтични книги под прикритие, а не хорър. Харесвам и научна фантастика. Не посягам често към фентъзи, но прочетеното досега ме е впечатлило. Опитвам се да не чета много докато пиша, особено на исландски, защото разбърква мислите ми и затруднява подбора на думи.

Кой е любимият ти автор?

Харесвам Софи Хана и умението ѝ да пише за жени, които полудяват. Прави го толкова добре. Харесвам Ларш Кеплер, Мария Адолфсон, Камила Гребе и Юси Адлер-Улсен. Прочела съм много, а с напредването на възрастта вече нямаш любими неща – нямаш любима група или любим цвят. Това не е толкова значимо. Харесвам скандинавските автори.

Скоро не съм чела Стивън Кинг. Започнах една книга, но не я харесах. Чух, че новите му криминални романи са добри. Книгите му започнаха да излизат, когато бях млада – „Сейлъмс Лот“, „Сиянието“, „Кери“, „Куджо“ и всяка една от тях беше невероятна. Това беше върха на хоръра, но от тогава нещата поеха надолу.

Имаш ли утвърден писателски режим?

Не е точно режим. Сядам на дивана и си пускам хорър филми. Не ги гледам, а просто усещам атмосферата. Работейки по първата книга от поредицата за Хюлдар и Фрея, „ДНК“, гледах „Живите мъртви“. Всеки път точно когато поглеждах към екрана, някой беше убиван брутално.

А планираш ли сюжета?

Знам как ще започне и как ще приключи. Но много често това се променя. Предпочитам да изпращам историята на издателя си глава по глава. Чак след 10 готови глави съм способна да я прочета като читател. Мога да видя, ако нещо липсва, и обикновено променям пътя, по който съм поела. След трийсет глави вече знам къде отивам.

Ненавиждам идеята да напиша цяла чернова и да осъзная, че нещата не работят, още преди да приключа. По моя начин мога да видя предварително, ако нещо не е наред, и съм способна да го оправя без твърде много усилия. Това работи за мен. От 15 години работя с издателя си, така че нещата са добре.

Това е също начин да получиш реалистична реакция. Ако знаеш какво ще се случи, е различно. Като писател е трудно да се дистанцираш достатъчно от историята и да разбереш как ще звучи за един читател. Приключих романа за духове и си помислих „Това не е страшно.“, но когато излезе в Исландия, хората искаха да я затворят във фризера. Не я държаха близо до леглото си.

Елементът на страх е наистина труден да се прецени, защото е основан на очакване. Ще видим как ще проработи този път. Чакам го с нетърпение, макар и малко притеснена. Прескачам от жанр в жанр и това може би не е най-умното нещо в бизнес средата, но не искам да мисля за маркетинг, преди да пиша.

Хората имат очаквания. А и хорърът може би не е за всеки?

Да, обаче това е моето поприще. В началото искаш всички да се щастливи, само че това е невъзможно. Единственото, което не искаш е хората да си купят скъпа книга и да решат, че не струва. Затова трябва да се сложи стикер на корицата, че това е история за духове!

Четеш ли рецензии на книгите си?

Понякога. Чета рецензии от блогъри, защото ценя техния принос. Хубаво е да знаеш какво мислят хората и да развиваш уменията си. Не можеш да разбереш много от сайтове като „Амазон“, където хората пишат, че мразят книгата, просто защото доставката е закъсняла с два дни. Най-добре е да не четеш всички рецензии. Понякога е наистина депресиращо. Лесно може да те накара да забравиш позитивните и да се съсредоточиш върху негативните. Чувството е сякаш си пускаш душата през шредера. За това спрях да ги търся, въпреки че има някои наистина страхотни.

Интервю с Ю Несбьо: „Ако ще играеш психопат, трябва да откриеш психопата вътре в теб“

Интервю с Ю Несбьо (по материали от норвежкия печат)

В най-новия си роман, озаглавен „Кралството“, норвежкият крал на криминалния роман разказва за двамата братя: Рой, автомонтьор,  домошар, който никога не е напускал родното село, и Карл, космополит, тръгнал да търси щастието си по широкия свят. Несбьо сполучливо обобщава сюжета с четири думи: „Двама братя. Една жена.“

За разлика от поредицата за Хари Хуле, в „Кралството“ действието се развива не в столицата Осло, а в неназовано норвежко село недалеч от град Нотуден. Самият Несбьо е прекарвал летните си ваканции при баба си и дядо си в градчето Молде в Западна Норвегия, а по-късно, когато Ю е на осем, родителите му се местят да живеят там. Животът в малките населени места не му е никак чужд.

„Имам двама братя и това ми помогна да изградя мъжките характери в романа – коментира писателят. – Но „Кралството“ в никакъв случай не е биографичен роман. И не отразява особеностите на моите отношения с братята ми.“

Несбьо, разбира се, допуска идеята за романа да е силно повлияна от смъртта на брат му, музиканта Кнют Несбьо, починал през 2013. И все пак той разглежда романа си по-скоро като „театрална пиеса“. А… 

Несбьо: … ако ще играеш психопат, трябва да откриеш психопата вътре в теб…

Интервюиращ: Това сигурно често Ви се налага, докато пишете?

Н: Да. С времето психопатът вътре в мен се разрасна неимоверно. В този роман използвам и емоционалния опит, който съм натрупал в отношенията с моите братя. Един вид, знам какво е. Колко силни могат да бъдат двама или трима братя, когато са сплотени. Но и колко душевно раним можеш да се чувстваш в отношенията с родните ти братя.

През 2013 година Несбьо губи по-малкия си брат Кнют, китарист в рок групата „Ди Дере“, футболист и водещ на спортно предаване в обществената телевизия.

Н: Всички идеи идват отнякъде. Често осъзнавам откъде съм почерпил определена идея чак след като книгата вече е издадена.

Понякога прозрението осенява Несбьо и след като книгата е преведена на други езици и му се налага да дава нова порция интервюта за чужди медии.

Н: И често тогава ми просветва откъде е дошъл материалът за романа – нещо, за което не съм си давал сметка по време на самото писане. Отношенията между братята в „Кралството“ не отразяват моите отношенията с братята ми, но, разбира се, налице са и паралели. Не изключвам да съм повлиян от смъртта на Кнют.

Събитията в живота на Несбьо – а и по света – имат склонността да се вмъкват тихомълком между кориците на книгите му, без той да го съзнава.

Н: Ютьоя, коронавирусът и така нататък. Ще намерят своето място върху белия лист под една или друга дестилирана форма. Но няма да фигурират в синопсиса. Просто така протича творческият процес при мен.

По-рано тази година Несбьо навърши шейсет години. Споделя, че не е посрещнал рождения си ден с особен ентусиазъм. На петдесетата си годишнина лесно намерил оправдания да омаловажи възрастта си. На петдесет човек не е стар. Но на шейсет? Сега вече изпитвал усещането, че аргументите му в полза на „младостта“ са се изчерпили. Сещал се как като млад възприемал шейсетгодишните като старци.

Писателят все пак споделя, че вече е надмогнал временната криза. И на шейсет, оказало се, не е никак зле. Колкото до смъртта, от малък мисли за нея.

Н: Не се страхувам от смъртта. Но ми се струва потискащо, че животът е толкова ненужно кратък.

Според него идеалната средна продължителност на човешкия живот е около 180 години.

Н: Логично е, като се има предвид колко дълго време ни отнема да се превърнем в цивилизовани хора. Да се научим да оценяваме живота и да му се наслаждаваме. Трябва да има разумно съотношение между времето, необходимо ни да усвоим тези умения, и времето, с което разполагаме, за да ги приложим на практика. Иначе логиката издиша.

И: Опишете двамата братя, с които читателите ще се срещнат в „Кралството“.

Н: Родителите им са починали. Повествованието се води от името на Рой, по-големия. Рой е меланхоличен самотник, останал в родното село. Карл, по-малкият брат, е общителен, екстроверт. Заминал е за САЩ да следва икономика. Баща им е научил Рой да се боксира и по време на селските вечеринки Рой е набил сума момчета, скочили на бой на брат му Карл, който – кога преднамерено, кога неволно – завърта главите на местните девойки. Карл е прилежен ученик и мечтае на едро, докато Рой си поставя по-постижими цели, поема отговорност – включително за брат си – и е по-праволинеен от двамата.

И: Блус легендата Джей Джей Кейл е важна част от „саундтрака“ към живота на Рой. Защо избрахте точно него?

Н: Джей Джей Кейл е своеобразен духовен двойник на Рой – кара го кротко, уважава традициите и не изпитва потребност един ден – или една песен – да бъде коренно различен от предходния.

И: Има ли голяма разлика между писането за провинциални жители и писането за жители на големия град?

Н: Всъщност няма разлика. Е, ако не носиш провинцията в кръвта си има риск, разбира се, да създадеш карикатурни, стереотипни образи. Част от провинциалните жители, естествено, отговарят на определена шаблонна представа; все пак карикатурата възниква въз основа на реални прототипи. Но отвъд това културните разлики между жителите на селата и градовете са много по-малки, отколкото бяха преди четиресет години, когато бях на двайсет.

И: Върху кой персонаж в книгата работихте с най-голямо въодушевление?

Н: Курт Улсен, местният ленсман, конте и залязла футболна звезда, е голяма скица. Пуши дори докато лежи в солариума. И си умира да разследва някое престъпление.

И: „Кралството“ е едновременно трилър и криминале, но централно място в книгата заемат дълбоките лични трагедии. Какъв творчески замисъл преследвахте, избирайки да опишете семейство Опгор?

Н: Често се чуват гласове, че държавата на всеобщото благосъстояние е иззела твърде голяма част от функциите на традиционното семейство и в резултат някога силните връзки между членовете на семейството са отслабени. Това обаче не важи за семейство Опгор. Те са традиционно селско семейство, в което лоялността към семейството е над всичко. Или, както се изразява бащата на Рой и Карл – „ние срещу абсолютно всички други“. Предаността към семейството е по-важна от морала. Поне при тях така стоят нещата.

„Кралството“ (изд. „Емас“, 2021) вече може да се намери по книжарниците в превод от норвежки на Ева Кънева.

Семейство журналисти пише реалистичен и брутален трилър за съвременна Дания

От миналата седмица по българските книжарници вече можем да намерим „Свирепа зима“ – новият бестселър на Дания, който поставя началото на поредицата за полицейското дуо Юнкер и Кристиансен. Авторите пък са популярна двойка журналисти и това е първият им роман, но опитът им с думите е очевиден. Според датските медии двамата са написали реалистичен и брутален роман за съвременна Дания, достоен да се нареди сред най-добрите примери на криминалния жанр.

В дебюта си семейството журналисти Ким Фебер (р.1955) и Йени Педерсен (р. 1968) засягат особени наболели теми като тероризъм, миграционен натиск, ксенофобия, институционално бездействие, задкулисие. И двамата познават отлично актуалната обстановка в Дания. Ким е дългогодишен журналист в най-големия датски вестник „Политикен“, където отразява политическите и културните новини, а Йени – криминална и съдебна репортерка и водеща на новините в телевизионния канал „ТВ 2“. Освен това Йени Педерсен е работила в отдела по документалистика към датската кинокомпания „Нурдиск Филм“, а през 2020 година читателите на известно датско списание я избират за „Водещ на новините на годината“. Понастоящем Йени води „Добро утро“ – развлекателен телевизионен сутрешен блок. През 2019 година романът „Свирепа зима“ е номиниран за Наградата за дебют на BogForum – най-голямото книжно изложение в Дания. През 2020 година „Свирепа зима“ е отличен с Наградата за дебют на Датската криминална академия.

Интервюто с авторите, което преводачката на „Свирепа зима“ Ева Кънева преведе за вас, взе Хеле Скоу Вакер.

  • Как решихте да пишете в съавторство?

Преди две години Ким започна да скицира литературен образ, който впоследствие се превърна в Юнкер, петдесет и осем годишен полицейски комисар и главен персонаж в романа „Свирепа зима“. В определен момент черновата на Ким започна да придобива облика на криминален роман и ни се стори естествено да го превърнем в съвместен проект. Йени има осемнайсет години стаж като криминална репортерка и разполага с широк кръг от професионални контакти – полицаи, адвокати, бивши и настоящи престъпници; все хора, от чиято компетентност бихме могли да се възползваме. Освен това двамата обичаме да сме ангажирани с общи проекти.

  • Какви възможности дава криминалният жанр и защо избрахте да пишете именно криминален роман?

Едва ли съществува друг литературен жанр – освен може би приказката, – в който връзката между автора и читателя да е толкова неразривна. В криминалния роман създаваш герой – в нашия случай са двама, – когото разбираш и с когото се отъждествяваш – и го сблъскваш с проблеми и премеждия, които той трябва да преодолее и да надмогне, преди – вече помъдрял и евентуално постигнал лично усъвършенстване – да препусне към залеза (и към нови проблеми и нови премеждия). Криминалето е достъпен начин за разказване на истории, познат на всички ни, например от приказките, които са ни чели като малки, начин, стар колкото човешкия стремеж към разказването на увлекателни истории. В този жанр важат малко на брой и понятни правила, но модерният криминален роман дава и възможност да изпробваш традиционните граници за приемливото и допустимото, без да отблъснеш читателя. Привлече ни възможността да проверим дали можем да използваме журналистическия си опит в рамката на криминалния жанр. И – не на последно място – от години четенето на криминалета ни е любимо занимание.

  • Кое ви вдъхнови да напишете „Свирепа зима“?

Всъщност всичко започна с двамата главни герои: Юнкер и Сине. Петдесет и осем годишен мъж, който трудно изразява чувствата си, започва да предусеща края на трудовия си живот, а и на живота си въобще, и освен това е принуден да се грижи за дементния си баща, с когото винаги е бил в обтегнати отношения. И четиресет и две годишна жена, екстровертна натура, белязана от жестоко посегателство, която се преработва и усеща как не живее пълноценно. И двамата са разследващи полицаи, отлични професионалисти. После обсъдихме как бихме могли да свържем три събития: мащабен терористичен атентат в Копенхаген, убийство в провинциално градче и умишлен палеж в бежански център. Накрая добавихме някои факти от реални криминални случаи, които Йени знае покрай работата си, и няколко исторически събития от четирийсетте години на XX век и разбъркахме добре. И се получи добра комбинация.

  • Как си поделихте работата по романа?

Най-общо казано: в продължение на часове дни наред, над кухненската маса, обсъждахме сюжета и развитието на отделните персонажи. Йени отговаряше главно за образа на Сине и за епизодите с участието на Сине. Освен това Йени, така да се каже, „подправи“ художествената измислица с факти от реални събития. Ким, както споменахме, работеше по образа на Юнкер. Накрая Ким написа целия роман, свързвайки логически отделните части, така че парчетата да се свържат в хармонична цялост. Дано сме успели.

  • На кои теми в романа да обърнат внимание читателите?

В никакъв случай не искаме да размахваме назидателно пръст. Изцяло от читателите зависи какво ще извлекат от повествованието. Една от темите в „Свирепа зима“  очевидно е страхът от остаряването и от самотата. Както мнозина наши връстници, прехвърлили петдесетте, и ние си даваме сметка, че вече сме изживели по-голямата част от живота си. На какво да посветим остатъка? Сгрешили ли сме в избора си? Правилно ли сме подреждали житейските си приоритети? И Сине, и Юнкер размишляват върху тези нелеки въпроси.

  • Имате ли сходни черти с героите си?

Роднините, приятелите, а също и познатите ни сигурно ще открият наши черти в героите ни. Сине никак не си поплюва, но е и много чувствителна. Бурно се възмущава от несправедливостта и взема присърце нещастието на околните. В това отношение двете с Йени много си приличат. Колкото до Юнкер, този застаряващ мълчаливец и язвителен многознайко с мания да контролира на моменти силно напомня Ким.

  • Какво се надявате да донесе „Свирепа зима“  на вашите читатели?

Най-вече приятно развлечение. И симпатия към главните герои в романа. Дори на моменти да им се ядосват и да ги упрекват за грешките им, да ги обикнат и да ги разберат. Именно това сме извлекли ние от купчините криминални романи, които сме изчели. И двамата сме забравили сюжета, но помним главните герои и техните малки странности.  Минаха много години, откакто, да речем, четохме за Мартин Бек на Шьовал и Вальо и за Курт Валандер на Хенинг Манкел, но все още помним тях и голяма част от премеждията, които ги сполетяват в книгите.

  • Да очакваме ли още ваши романи?

Надяваме се. Вече работим по втория си роман, продължение на „Свирепа зима“. Дали ще се получи дълга поредица, зависи от това, как читателите ще възприемат „Свирепа зима“. Бъдещето ще покаже.*

*Вторият роман за дуото Юнкер и Кристиансен вече е факт – оригиналното заглавие е “Satans sommer”.

Символът на исландското криминале вече и на български (откъс)

Ирса Сигурдардотир неслучайно е наричана от медиите Кралицата на криминалния роман на Исландия и българските читатели най-накрая имат възможност да разберат сами защо – на пазара излезе „ДНК“, първият случай от най-новата поредица на авторката, в която наистина блести с ошлайфано, опитно перо.

Той действа безмилостно и ненадейно. Ударът идва сякаш от нищото. Първо застига омъжена жена с три деца в жилището ѝ в Рейкявик. Не след дълго втора, този път възрастна, жена загубва живота си при подобни брутални обстоятелства. Единствената случайна свидетелка, за чието съществуване убиецът не знае, не е надеждна, защото е само на седем годинки. Полицията е изправена пред пълна загадка.

С разследването е натоварен следовател Хюлдар. Но възниква още един неочакван проблем – полицаят ще трябва да работи с детската психоложка Фрея, с която е прекарал бурна любовна нощ след запивка в заведение, представяйки се с чуждо име. И е офейкал…

А в това време млад радиолюбител получава кодирани послания, очевидно предназначени за други. И решава да проведе собствено разследване, без да подозира, че изпращачът е убиец, а адресатите – неговите жертви. И без да подозира на каква опасност се излага…

Откъс от „ДНК“:

1987

Въведение

Бяха подредени като аптекарски шишета на пейката. Момичето беше най-малко и седеше в единия край, а двамата й братя – до нея. На една, на три и на четири години. Тъничките им крачета стърчаха напред. За разлика от другите деца братята и сестрата не шаваха и не се въртяха на местата си, не люлееха краката си. Новите им обувки висяха неподвижно във въздуха над блестящия под. По лицата им не се забелязваше и следа от любопитство, скука или нетърпение. Гледаха втренчено към бялата стена пред себе си, сякаш там вървеше анимационно филмче с Том и Джери. Отдалеч това приличаше на фотографска снимка – три деца на пейка.

Седяха там вече около половин час. След малко щяха да получат разрешение да се изправят, но на никого от възрастните, които ги пазеха от разстояние, не му се щеше да бърза или да пришпорва нещата. Скорошните ката­клизми в живота на децата щяха да изглеждат незначителни в сравнение с онова, което предстоеше. Щом си тръгнеха от тук, вече нищо нямаше да е както преди. Дано все пак промяната да бъдеше към добро, въпреки че ситуацията можеше да се обърка и проблемите да са по-големи от ползите. Пред такава дилема бяха изправени хората около масата.

– Страхувам се, че да. Вече разгледахме всички други възможности, пък и специалистите препоръчват това. Децата трябва да бъдат настанени в постоянен дом и няма какво да се чака повече. Колкото по-големи стават, толкова по-малка вероятност има някой да поиска да ги осинови. Вижте само каква разлика има да се намери семейство за момчетата и за момичето. Хората знаят, че колкото по-малки са децата, толкова по-лесно се адаптират към новия живот. След две години сестрата ще е станала колкото по-малкия брат и тогава ще сме в същото положение и с нея. – Мъжът си пое дълбоко въздух и размаха купчина документи, за да придаде тежест на думите си. Това бяха доклади и становища от специалисти, преглеждали децата. Останалите кимаха с мрачни изражения. Само една жена, най-младата от всички, се противопостави на предложението. Тя имаше най-малък опит в делата за закрила на децата и още носеше у себе си онази искра, която постоянното разочарование вече бе загасило у колегите й.

– Дали пък да не почакаме още малко? Знае ли човек дали няма да открием семейство, което да се реши да ги вземе и трите.

Тя се вторачи в децата, които седяха като вкаменени на пейката. Беше кръстосала ръце като в прегръдка, сякаш за да бъде сигурна, че човешката доброта, надеждата и оптимизмът няма да я напуснат. Добре си спомняше как изглеждаха децата, когато се стигна до намесата на властите – светлите им косици бяха рошави и немити, дрехите – мръсни, бяха невероятно измършавели. Сините им очи светеха на омърляните личица, а по бузите им имаше следи от сълзи. Младата жена се обърна отново към угрижените лица около масата.

– Може да имаме късмет.

– Току-що приключих с разглеждането на случая – каза сърдито мъжът с докладите и погледна часовника си за трети път по време на тази среща. Беше обещал на децата си да ги заведе на кино. – Бият се за малката, но малцина искат момчетата. Можем само да сме благодарни, че намерихме такова решение. Безсмислено е да търсим повече въображаеми семейства. Всички, които имат интерес да осиновяват деца, са се регистрирали при нас и вече прегледахме списъка изключително внимателно. Това е най-разумното при наличните обстоятелства.

Никой не възрази на този довод. Всички кимнаха одобрително, с изключение на младата жена. Изглеждаше отчаяна:

– Изглеждат толкова близки! Притеснявам се, че раздялата им ще ги бележи за цял живот.

Този път докладите и заключенията бяха размахани така, че косите по главите на присъстващите се развяха.

– Двама психолози заключиха категорично, че за двете по-малки деца ще е най-добре да бъдат разделени. Изглежда, момчето се опитва да покровителства сестра си и тази тяхна връзка не е естествена. Иска да й даде любовта, от която е бил лишен, но самият той е още малко дете. Тя не може да се отърве от неговата прекалена загриженост, а той е напълно изтощен от притесненията си по нея. Момчето е само на три годинки.

Мъжът замълча, след миг възкликна:

– Дори не е нужно да четем между редовете – специалистите са го казали в прав текст. Те двамата ще са много по-добре един без друг. Връзката им не е здравословна. Всъщност може да се каже, че двамата братя са пострадали повече от сестрата. В крайна сметка те са по-големи.

Нещо се раздвижи на пейката. По-малкото момче се беше приближило до сестра си. Протегна ръка през раменцата й и я притисна плътно до себе си. По всичко личеше, че ги бе чул през стъклената преграда.

– Струва ми се, че не можем да си позволим да подлагаме на съмнение тази препоръка. Те са специалисти, а обстоятелствата около тези деца са далеч от всичко, което можем да си представим. Моето мнение е, че най-малкото, което можем да направим, е да задействаме процедурите. Детинско е да продължаваме да търсим някакво магическо разрешение на проблема. Такова просто не съществува.

Жената, която бе взела думата, също даде да се разбере, че нямат време. Говореше бързо и нетърпеливо по­тропваше с крак.

– Но какво ще стане след години, когато те пораснат и разберат, че раздялата им е била предотвратима? Познаваме доста примери какво се случва, когато някой се изпълни с омраза към системата. Животът му започва да се върти само около това единствено нещо – каза най-възрастният член на групата. Той скоро щеше да излезе в пенсия и се надяваше това да е последното сложно дело, попаднало на бюрото му. Не смяташе, че прекалява. Отдавна бе побелял, вече пиеше лекарства за високо кръвно, а лицето му бе набръчкано.

– Приемните родители ще пазят произхода им в тайна. Така е най-добре за всички, особено за двете по-малки деца. Това не трябва да е проблем, още повече, че вероятно те няма да си спомнят първите години от живота си. Момичето е едва на годинка, само най-големият брат евентуално ще има някакви спомени. Но не е сигурно. Тези спомени ще са объркани и неясни. Вие какво помните от четиригодишната си възраст?

– Всичко! – Младата жена бе единствената в групата, която имаше подобни спомени. Останалите можеха само да изровят от съзнанието си призрачни мъгляви сцени. Тя обаче не можеше да се сети за нищо от времето, когато е била на една годинка. Малкото момиченце, за което желаещите се биеха, щеше да се отърве по възможно най-добрия начин и не само защото беше голяма сладурана. Тези няколко години се бяха отразили повече на момчетата. По-малкият беше развил безгранична любов и загриженост към сестра си, а по-големият бе станал безразличен към всичко и всички. Краткото изложение на полицаите, които бяха изпратени на място след телефонно обаждане от майката, беше оказало огромно въздействие върху групата и никой от тях не смееше да възпроизведе информацията.

Щеше да е истинска благословия, ако времето успееше да изтрие спомените от ума на братята и сестрата.

За съжаление младата жена се съмняваше, че ще стане по този начин. Стресът и ударът върху тях трябва да са били огромни.

– Онова, което помня, обикновено е свързано с нещо ужасно: както например, когато на три си премазах пръста на вратата на хлебарницата или на пет видях кола да прегазва приятелката ми. Тези случки обаче са нищо в сравнение с онова, което са преживели братята и сестрата. Боя се, че момчетата ще си спомнят всичко след време. Възможно е и момичето да се сеща, макар това да е съмнително.

– Какво излезе? Роднинската връзка изясни ли се? – Жената, която бързаше, промени темата на разговора, за да избегне увличането в детски спомени. – Те вероятно не са дори еднокръвни братя и сестра. Не се знае колко усилия ще се наложи да хвърлим, за да ги задържим заедно.

Младата жена най-после можеше да даде червена точка на мъжа с докладите:

– Мисля, че това дали са от един баща е маловажно в случая. Те са си като всички други братя и сестри. Дали майка им е една и съща – това не знаем със сигурност. Двете по-малки деца са без баща. Не и голямото момче. Лекарят, който ги прегледа, смята, че по-малките са еднокръвни брат и сестра, а големият им е полубрат. Това донякъде съвпада и с думите на мъжа, който смята, че е баща на най-голямото момче. Кълне се, че продължавал сексуалните си контакти с майката и след раждането на сина им. След като била принудена да се премести да живее при баща си. – Мъжът замълча и направи гримаса. Преглътна и продължи: – Трябва да се направи ДНК-тест, за да се установи роднинската връзка на децата, а за това нямаме нито пари, нито време. Освен това никой не иска да вижда резултатите. Много по-добре е да си представяме, че имат нормални бащи. И тримата, не само най-голямото момче.

Всички се умълчаха. Те познаваха историята на децата и тяхната майка. Както и историята на дядото и онова ужасяващо престъпление по отношение на дъщеря си, в което той бе заподозрян. Сега съдбата на три деца с белези в душите беше в ръцете им. Как трябваше да постъпят?

– А бащата, онзи Торгейр? Напълно сигурни ли сме, че няма да си промени мнението? – Младата жена наруши мълчанието.

– Да. Той не може или не иска да вземе момчето. Какво остава да ги приюти и тримата. Не е имало никаква връзка между момчето и бащата, той казва, че дори не е сигурен дали е негово. Съгласи се да го признае, защото имал кратка връзка с майката, но твърди, че нямало как да знае дали тя не е спала и с други мъже. Ако го принудели да вземе момчето, щял да поиска тест за бащинство. Това ще забави делото, пък и какъвто и да е резултатът, не мисля, че той ще се окаже особено удачен избор. А ако се установи, че не е бащата, той няма да е съгласен да го приеме. Добре ли ще е това за момчето? Не мисля.

Мъжете си хвърляха един другиму погледи и изглежда разбираха доста по-добре решението на предполагаемия баща от жените, които бяха избрали да се взират в ръцете си, отпуснати в скута.

– Това е най-доброто решение. – Мъжът вече не размахваше така докладите. Вместо това той почука с пръст по тях: – Не разполагаме с машина на времето, която да ни каже, че при тях нещата ще се наредят. Единственото, върху което можем да се опрем, е мнението на специалистите. Всички потенциални родители са взети предвид и имат отлични препоръки. Предлагам да приключваме с това. Регистрацията на децата в системата ще бъде променена и с времето нещастното начало на живота им ще бъде забравено. Най-добре за тях ще е да не откриват никога произхода си и разделянето ще им помогне да забравят. Колкото по-скоро започнат нов живот, толкова по-добре за всички. Не можем ли да се обединим около това мнение?

Младата жена отвори уста, за да се изкаже, но се отказа. Другите измърмориха нещо в съгласие, като че ли да потушат по-нататъшните протести от нейна страна. Тя се обърна и погледна трите деца през стъклото. На пейката малкото момиченце се опитваше безуспешно да се освободи от брат си, но той само стягаше хватката. Изглежда, вече й причиняваше болка. Може би експертите бяха прави в крайна сметка. Обърна се обратно към колегите си и вяло кимна с глава.

Решението беше взето.

Групата се разпиля, за да се заемат с формалностите. Младата жена остана в коридора и така се оказа единственият свидетел на изпращането на децата към срещата им с новия живот. Те не се отказаха кротко от стария, също както бебетата не напускат топлата, уютна майчина утроба мълчаливо и без рев. По-малкото момче прие това особено зле. То плачеше и крещеше, докато гледаше сестра си да изчезва по коридора в ръцете на детския лекар. Малкото момиченце не сваляше очи от него през рамото на педиатъра и помаха на брат си с вцепенено изражение на лицето. След това нещата излязоха от контрол. Човек в престилка трябваше да приложи сила, за да удържи момчето. Щом детето разбра, че е победено, крясъците му преминаха в плач.

Младата жена не можеше да откъсне очи от случващото се. В известен смисъл тя носеше отговорност за онова, което ставаше тук. Длъжна бе да се изправи пред последиците. С по-големия брат беше съвсем малко по-леко. И макар той да не реагира физически и да не се разплака, ужасът в очите му говореше повече от всичко. Вероятно братята и сестрата никога не са били разделяни.

Младата жена не пророни сълза, докато стоеше и гледаше момчетата да изчезват в същата посока като сестра им.

Когато най-сетне си тръгна, от децата нямаше и следа. Не се виждаха нито в преддверието на болницата, нито на полупразния паркинг отвън.

Новият живот ги бе погълнал, без да остави никаква следа.

Откъс от „Жажда“ от Ю Несбьо

Липсваше ли ви Хари Хуле? На нас със сигурност. Неговата решителност, прозорливост, заедно с тоталната му безотговорност към себе си и най-близките не звучат като най-добрата комбинация, но въпреки това се връщаме към историите за него отново и отново. Защото е истински, човечен, стихиен герой.

Хари се завръща в 11-ия случай изпод перото на норвежката звезда Ю Несбьо – „Жажда“. Вече бившият старши инспектор отново се изправя пред единственото чудовище, което е успяло да му се изплъзне…

Откъс от „Жажда“ можете да прочетете тук:

„Марко“ от Юси Адлер-Улсен

Датският бестселър автор на криминални романи Юси Адлер-Улсен вече ви е добре познат – на български вече са издадени четири от случаите на ексцентричните служители в Специален отдел „Q“, а и неотдавна гостува на Софийския международен литературен фестивал. Сега ви очаква книга №5 – „Марко“!

Марко Джеймсън иска единствено да стане датски гражданин и да ходи на училище като нормален тийнейджър. Ала чичо му Зола управлява джебчийския си клан с желязна ръка. Зола го почитат като бог и се страхуват от него като от дявол, а той принуждава децата от клана да просят и крадат в негова изгода. Един ден Марко попада на мъртвец и, осъзнавайки докъде се простират престъпните деяния на чичо му, решава да избяга. Но скоро разбира, че освен семейството му още някой иска да го накара да замлъкне… завинаги.

Междувременно комисар Карл Мьорк беснее, че асистените му Асад и Росе са поели нов случай за изчезнал човек. Карл си има други проблеми – неговият най-голям враг вече му е шеф и първата му работа е да затрудни Специален отдел “Q”. Но след като узнава, че момче на име Марко може да има безценна информация за случая, комисар Мьорк е решен да го открие и спаси. Ексцентричното трио на отдел “Q” се впуска по следи, водещи от Дания до Африка, от фрапиращи злоупотреби до деца войници, от привидно дребни провинения до прикриване на зловещи престъпления…