Символът на исландското криминале вече и на български (откъс)

Ирса Сигурдардотир неслучайно е наричана от медиите Кралицата на криминалния роман на Исландия и българските читатели най-накрая имат възможност да разберат сами защо – на пазара излезе „ДНК“, първият случай от най-новата поредица на авторката, в която наистина блести с ошлайфано, опитно перо.

Той действа безмилостно и ненадейно. Ударът идва сякаш от нищото. Първо застига омъжена жена с три деца в жилището ѝ в Рейкявик. Не след дълго втора, този път възрастна, жена загубва живота си при подобни брутални обстоятелства. Единствената случайна свидетелка, за чието съществуване убиецът не знае, не е надеждна, защото е само на седем годинки. Полицията е изправена пред пълна загадка.

С разследването е натоварен следовател Хюлдар. Но възниква още един неочакван проблем – полицаят ще трябва да работи с детската психоложка Фрея, с която е прекарал бурна любовна нощ след запивка в заведение, представяйки се с чуждо име. И е офейкал…

А в това време млад радиолюбител получава кодирани послания, очевидно предназначени за други. И решава да проведе собствено разследване, без да подозира, че изпращачът е убиец, а адресатите – неговите жертви. И без да подозира на каква опасност се излага…

Откъс от „ДНК“:

1987

Въведение

Бяха подредени като аптекарски шишета на пейката. Момичето беше най-малко и седеше в единия край, а двамата й братя – до нея. На една, на три и на четири години. Тъничките им крачета стърчаха напред. За разлика от другите деца братята и сестрата не шаваха и не се въртяха на местата си, не люлееха краката си. Новите им обувки висяха неподвижно във въздуха над блестящия под. По лицата им не се забелязваше и следа от любопитство, скука или нетърпение. Гледаха втренчено към бялата стена пред себе си, сякаш там вървеше анимационно филмче с Том и Джери. Отдалеч това приличаше на фотографска снимка – три деца на пейка.

Седяха там вече около половин час. След малко щяха да получат разрешение да се изправят, но на никого от възрастните, които ги пазеха от разстояние, не му се щеше да бърза или да пришпорва нещата. Скорошните ката­клизми в живота на децата щяха да изглеждат незначителни в сравнение с онова, което предстоеше. Щом си тръгнеха от тук, вече нищо нямаше да е както преди. Дано все пак промяната да бъдеше към добро, въпреки че ситуацията можеше да се обърка и проблемите да са по-големи от ползите. Пред такава дилема бяха изправени хората около масата.

– Страхувам се, че да. Вече разгледахме всички други възможности, пък и специалистите препоръчват това. Децата трябва да бъдат настанени в постоянен дом и няма какво да се чака повече. Колкото по-големи стават, толкова по-малка вероятност има някой да поиска да ги осинови. Вижте само каква разлика има да се намери семейство за момчетата и за момичето. Хората знаят, че колкото по-малки са децата, толкова по-лесно се адаптират към новия живот. След две години сестрата ще е станала колкото по-малкия брат и тогава ще сме в същото положение и с нея. – Мъжът си пое дълбоко въздух и размаха купчина документи, за да придаде тежест на думите си. Това бяха доклади и становища от специалисти, преглеждали децата. Останалите кимаха с мрачни изражения. Само една жена, най-младата от всички, се противопостави на предложението. Тя имаше най-малък опит в делата за закрила на децата и още носеше у себе си онази искра, която постоянното разочарование вече бе загасило у колегите й.

– Дали пък да не почакаме още малко? Знае ли човек дали няма да открием семейство, което да се реши да ги вземе и трите.

Тя се вторачи в децата, които седяха като вкаменени на пейката. Беше кръстосала ръце като в прегръдка, сякаш за да бъде сигурна, че човешката доброта, надеждата и оптимизмът няма да я напуснат. Добре си спомняше как изглеждаха децата, когато се стигна до намесата на властите – светлите им косици бяха рошави и немити, дрехите – мръсни, бяха невероятно измършавели. Сините им очи светеха на омърляните личица, а по бузите им имаше следи от сълзи. Младата жена се обърна отново към угрижените лица около масата.

– Може да имаме късмет.

– Току-що приключих с разглеждането на случая – каза сърдито мъжът с докладите и погледна часовника си за трети път по време на тази среща. Беше обещал на децата си да ги заведе на кино. – Бият се за малката, но малцина искат момчетата. Можем само да сме благодарни, че намерихме такова решение. Безсмислено е да търсим повече въображаеми семейства. Всички, които имат интерес да осиновяват деца, са се регистрирали при нас и вече прегледахме списъка изключително внимателно. Това е най-разумното при наличните обстоятелства.

Никой не възрази на този довод. Всички кимнаха одобрително, с изключение на младата жена. Изглеждаше отчаяна:

– Изглеждат толкова близки! Притеснявам се, че раздялата им ще ги бележи за цял живот.

Този път докладите и заключенията бяха размахани така, че косите по главите на присъстващите се развяха.

– Двама психолози заключиха категорично, че за двете по-малки деца ще е най-добре да бъдат разделени. Изглежда, момчето се опитва да покровителства сестра си и тази тяхна връзка не е естествена. Иска да й даде любовта, от която е бил лишен, но самият той е още малко дете. Тя не може да се отърве от неговата прекалена загриженост, а той е напълно изтощен от притесненията си по нея. Момчето е само на три годинки.

Мъжът замълча, след миг възкликна:

– Дори не е нужно да четем между редовете – специалистите са го казали в прав текст. Те двамата ще са много по-добре един без друг. Връзката им не е здравословна. Всъщност може да се каже, че двамата братя са пострадали повече от сестрата. В крайна сметка те са по-големи.

Нещо се раздвижи на пейката. По-малкото момче се беше приближило до сестра си. Протегна ръка през раменцата й и я притисна плътно до себе си. По всичко личеше, че ги бе чул през стъклената преграда.

– Струва ми се, че не можем да си позволим да подлагаме на съмнение тази препоръка. Те са специалисти, а обстоятелствата около тези деца са далеч от всичко, което можем да си представим. Моето мнение е, че най-малкото, което можем да направим, е да задействаме процедурите. Детинско е да продължаваме да търсим някакво магическо разрешение на проблема. Такова просто не съществува.

Жената, която бе взела думата, също даде да се разбере, че нямат време. Говореше бързо и нетърпеливо по­тропваше с крак.

– Но какво ще стане след години, когато те пораснат и разберат, че раздялата им е била предотвратима? Познаваме доста примери какво се случва, когато някой се изпълни с омраза към системата. Животът му започва да се върти само около това единствено нещо – каза най-възрастният член на групата. Той скоро щеше да излезе в пенсия и се надяваше това да е последното сложно дело, попаднало на бюрото му. Не смяташе, че прекалява. Отдавна бе побелял, вече пиеше лекарства за високо кръвно, а лицето му бе набръчкано.

– Приемните родители ще пазят произхода им в тайна. Така е най-добре за всички, особено за двете по-малки деца. Това не трябва да е проблем, още повече, че вероятно те няма да си спомнят първите години от живота си. Момичето е едва на годинка, само най-големият брат евентуално ще има някакви спомени. Но не е сигурно. Тези спомени ще са объркани и неясни. Вие какво помните от четиригодишната си възраст?

– Всичко! – Младата жена бе единствената в групата, която имаше подобни спомени. Останалите можеха само да изровят от съзнанието си призрачни мъгляви сцени. Тя обаче не можеше да се сети за нищо от времето, когато е била на една годинка. Малкото момиченце, за което желаещите се биеха, щеше да се отърве по възможно най-добрия начин и не само защото беше голяма сладурана. Тези няколко години се бяха отразили повече на момчетата. По-малкият беше развил безгранична любов и загриженост към сестра си, а по-големият бе станал безразличен към всичко и всички. Краткото изложение на полицаите, които бяха изпратени на място след телефонно обаждане от майката, беше оказало огромно въздействие върху групата и никой от тях не смееше да възпроизведе информацията.

Щеше да е истинска благословия, ако времето успееше да изтрие спомените от ума на братята и сестрата.

За съжаление младата жена се съмняваше, че ще стане по този начин. Стресът и ударът върху тях трябва да са били огромни.

– Онова, което помня, обикновено е свързано с нещо ужасно: както например, когато на три си премазах пръста на вратата на хлебарницата или на пет видях кола да прегазва приятелката ми. Тези случки обаче са нищо в сравнение с онова, което са преживели братята и сестрата. Боя се, че момчетата ще си спомнят всичко след време. Възможно е и момичето да се сеща, макар това да е съмнително.

– Какво излезе? Роднинската връзка изясни ли се? – Жената, която бързаше, промени темата на разговора, за да избегне увличането в детски спомени. – Те вероятно не са дори еднокръвни братя и сестра. Не се знае колко усилия ще се наложи да хвърлим, за да ги задържим заедно.

Младата жена най-после можеше да даде червена точка на мъжа с докладите:

– Мисля, че това дали са от един баща е маловажно в случая. Те са си като всички други братя и сестри. Дали майка им е една и съща – това не знаем със сигурност. Двете по-малки деца са без баща. Не и голямото момче. Лекарят, който ги прегледа, смята, че по-малките са еднокръвни брат и сестра, а големият им е полубрат. Това донякъде съвпада и с думите на мъжа, който смята, че е баща на най-голямото момче. Кълне се, че продължавал сексуалните си контакти с майката и след раждането на сина им. След като била принудена да се премести да живее при баща си. – Мъжът замълча и направи гримаса. Преглътна и продължи: – Трябва да се направи ДНК-тест, за да се установи роднинската връзка на децата, а за това нямаме нито пари, нито време. Освен това никой не иска да вижда резултатите. Много по-добре е да си представяме, че имат нормални бащи. И тримата, не само най-голямото момче.

Всички се умълчаха. Те познаваха историята на децата и тяхната майка. Както и историята на дядото и онова ужасяващо престъпление по отношение на дъщеря си, в което той бе заподозрян. Сега съдбата на три деца с белези в душите беше в ръцете им. Как трябваше да постъпят?

– А бащата, онзи Торгейр? Напълно сигурни ли сме, че няма да си промени мнението? – Младата жена наруши мълчанието.

– Да. Той не може или не иска да вземе момчето. Какво остава да ги приюти и тримата. Не е имало никаква връзка между момчето и бащата, той казва, че дори не е сигурен дали е негово. Съгласи се да го признае, защото имал кратка връзка с майката, но твърди, че нямало как да знае дали тя не е спала и с други мъже. Ако го принудели да вземе момчето, щял да поиска тест за бащинство. Това ще забави делото, пък и какъвто и да е резултатът, не мисля, че той ще се окаже особено удачен избор. А ако се установи, че не е бащата, той няма да е съгласен да го приеме. Добре ли ще е това за момчето? Не мисля.

Мъжете си хвърляха един другиму погледи и изглежда разбираха доста по-добре решението на предполагаемия баща от жените, които бяха избрали да се взират в ръцете си, отпуснати в скута.

– Това е най-доброто решение. – Мъжът вече не размахваше така докладите. Вместо това той почука с пръст по тях: – Не разполагаме с машина на времето, която да ни каже, че при тях нещата ще се наредят. Единственото, върху което можем да се опрем, е мнението на специалистите. Всички потенциални родители са взети предвид и имат отлични препоръки. Предлагам да приключваме с това. Регистрацията на децата в системата ще бъде променена и с времето нещастното начало на живота им ще бъде забравено. Най-добре за тях ще е да не откриват никога произхода си и разделянето ще им помогне да забравят. Колкото по-скоро започнат нов живот, толкова по-добре за всички. Не можем ли да се обединим около това мнение?

Младата жена отвори уста, за да се изкаже, но се отказа. Другите измърмориха нещо в съгласие, като че ли да потушат по-нататъшните протести от нейна страна. Тя се обърна и погледна трите деца през стъклото. На пейката малкото момиченце се опитваше безуспешно да се освободи от брат си, но той само стягаше хватката. Изглежда, вече й причиняваше болка. Може би експертите бяха прави в крайна сметка. Обърна се обратно към колегите си и вяло кимна с глава.

Решението беше взето.

Групата се разпиля, за да се заемат с формалностите. Младата жена остана в коридора и така се оказа единственият свидетел на изпращането на децата към срещата им с новия живот. Те не се отказаха кротко от стария, също както бебетата не напускат топлата, уютна майчина утроба мълчаливо и без рев. По-малкото момче прие това особено зле. То плачеше и крещеше, докато гледаше сестра си да изчезва по коридора в ръцете на детския лекар. Малкото момиченце не сваляше очи от него през рамото на педиатъра и помаха на брат си с вцепенено изражение на лицето. След това нещата излязоха от контрол. Човек в престилка трябваше да приложи сила, за да удържи момчето. Щом детето разбра, че е победено, крясъците му преминаха в плач.

Младата жена не можеше да откъсне очи от случващото се. В известен смисъл тя носеше отговорност за онова, което ставаше тук. Длъжна бе да се изправи пред последиците. С по-големия брат беше съвсем малко по-леко. И макар той да не реагира физически и да не се разплака, ужасът в очите му говореше повече от всичко. Вероятно братята и сестрата никога не са били разделяни.

Младата жена не пророни сълза, докато стоеше и гледаше момчетата да изчезват в същата посока като сестра им.

Когато най-сетне си тръгна, от децата нямаше и следа. Не се виждаха нито в преддверието на болницата, нито на полупразния паркинг отвън.

Новият живот ги бе погълнал, без да остави никаква следа.

Откъс от „Жажда“ от Ю Несбьо

Липсваше ли ви Хари Хуле? На нас със сигурност. Неговата решителност, прозорливост, заедно с тоталната му безотговорност към себе си и най-близките не звучат като най-добрата комбинация, но въпреки това се връщаме към историите за него отново и отново. Защото е истински, човечен, стихиен герой.

Хари се завръща в 11-ия случай изпод перото на норвежката звезда Ю Несбьо – „Жажда“. Вече бившият старши инспектор отново се изправя пред единственото чудовище, което е успяло да му се изплъзне…

Откъс от „Жажда“ можете да прочетете тук:

„Марко“ от Юси Адлер-Улсен

Датският бестселър автор на криминални романи Юси Адлер-Улсен вече ви е добре познат – на български вече са издадени четири от случаите на ексцентричните служители в Специален отдел „Q“, а и неотдавна гостува на Софийския международен литературен фестивал. Сега ви очаква книга №5 – „Марко“!

Марко Джеймсън иска единствено да стане датски гражданин и да ходи на училище като нормален тийнейджър. Ала чичо му Зола управлява джебчийския си клан с желязна ръка. Зола го почитат като бог и се страхуват от него като от дявол, а той принуждава децата от клана да просят и крадат в негова изгода. Един ден Марко попада на мъртвец и, осъзнавайки докъде се простират престъпните деяния на чичо му, решава да избяга. Но скоро разбира, че освен семейството му още някой иска да го накара да замлъкне… завинаги.

Междувременно комисар Карл Мьорк беснее, че асистените му Асад и Росе са поели нов случай за изчезнал човек. Карл си има други проблеми – неговият най-голям враг вече му е шеф и първата му работа е да затрудни Специален отдел “Q”. Но след като узнава, че момче на име Марко може да има безценна информация за случая, комисар Мьорк е решен да го открие и спаси. Ексцентричното трио на отдел “Q” се впуска по следи, водещи от Дания до Африка, от фрапиращи злоупотреби до деца войници, от привидно дребни провинения до прикриване на зловещи престъпления…