„Невидимият живот на Ади Лару“ от В. Е. Шуаб – откъс

„Невидимият живот на Ади Лару“ е най-възхитителният роман на В. Е. Шуаб досега и се превърна в абсолютна сензация и в една от най-обичаните и коментирани книги на 2020 година. Шуаб вече е известна у нас с поредиците си „Цветовете на магията“ и „Чудовищата от Искреност“, с които е спечелила милиони читателски сърца.

Запознайте се с Ади:

***

Вийон-сюр-Сарт, Франция

29 юли 1714-та година

8

Аделин искаше да бъде дърво.

Да расте волно и надълбоко, да принадлежи единствено на земята под нозете ѝ и на небето горе – като Естел. Необичаен живот, навярно малко самотен, но пък само неин. Ще остане при себе си.

Ала ето какви опасности крият места като Вийон.

Едно мигване и годината я няма.

Още едно и се изнизват пет.

Прилича на кухина между камъни, това село, голямо точно толкова, колкото да побира изгубени неща. Място, където времето се подхлъзва и се размазва, където месецът, годината, животът се стопяват безследно. Хората се раждат и погребват на стотина крачки околовръст.

Аделин мечтаеше да бъде дърво.

Но се появиха Роже и Полен. Заедно от деца, после съпрузи, после Полен умира. Докато се огледаш, и край.

Тежка бременност, мъчително раждане, двама покойници вместо един нов живот.

Три дечица вместо четири братчета и сестричета. Преди пръстта да се слегне над гроба, Роже си потърси нова съпруга, майка за децата му, втори живот, платен с единствения, даден на Аделин. 

Тя каза „не“, разбира се.

На двайсет и три е, твърде възрастна за женитба.

Двайсет и три, една третина от живота ѝ вече е погребана.

На двайсет и три – подарена като расова кобила на мъж, когото не обича, не желае и дори не познава.

Каза „не“ и разбра колко струва тази дума. Научи, че по примера на Естел се е врекла на селото, а селото има нужда от нея.

Майка ѝ каза, че е дълг.

Баща ѝ каза, че е милост, макар Аделин да не разбра за кого.

Естел не каза нищо, защото знаеше, че не е честно. Знаеше какъв е рискът да си жена и да се вречеш на родното си място вместо на един човек.

Аделин искаше да бъде дърво, ала хората дойдоха, размахали секира.

Дадоха я.

Будува цяла нощ преди сватбата. Мисли какво е свободата. Мисли за бягство. Да открадне коня на баща си, макар да знае, че това е лудост.

Чувства се достатъчно луда да го стори.

Но не. Решава да се моли.

Моли се още от деня на годежа, разбира се. Даде половината си притежания на реката; другата половина зарови из нивите и по буренясалия глинест склон, където селото среща гората. Сега няма нито време, нито дарове.

Лежи в мрака и върти дървения пръстен, провесен на кожена връв. Изкушава се да излезе и да се помоли навън, в дълбините на нощта. Спомня си обаче страховитото предупреждение на Естел за онези, които ще се отзоват. Сплита длани и се моли на майчиния Бог. Моли за помощ, за чудо, за изход. После, в най-тъмната доба, се моли Роже да умре. За всякакъв път за бягство.

Веднага изпитва чувство на вина, преглъща вината и я стаява в гръдта си. И чака.

Денят се сипва. Облива полята като рохко яйце.

След безсънната нощ Аделин се измъква от къщата. Преди да се развидели съвсем, прекосява поляната отвъд зеленчуковата градина. Росата наквасва полите ѝ, дърпа я надолу. Ади стиска любимия си молив. Не иска да го дава, но няма време, няма дарове.

Забива молива във влажната земя. Натиска го надолу.

– Помогнете ми – шепне на стръкчетата трева, посребрени от изгрева. – Знам, че сте тук. Знам, че ме чувате. Моля ви. Спасете ме.

Тревата е просто трева, вятърът е вятър. Никой не ѝ отговаря дори когато притиска чело в пръстта и ридае.

У Роже няма нищо сбъркано.

Ала няма и нищо правилно. Кожата му е восъчна, русата коса – оредяла, гласът – хриплив. Докосва ръката ѝ с безжизнена длан, привежда се и я облъхва със застоял дъх.

А Аделин? Тя е зеленчук, престоял твърде дълго в градината; кората му е изсъхнала, вътрешността – спечена. Окапал зеленчук, случайно изкопан с мотика от пръстта и сготвен от немай къде.  

– Не искам да се омъжа за него.

Пръстите ѝ се впиват в буренясалата земя.

– Аделин!

Майка ѝ я вика, все едно е крава, отлъчила се от стадото.

Ади се изправя бавно, черупка, пълна с гняв и скръб. Влиза в къщата и майка ѝ забелязва само зацапаните с кал ръце. Заповядва ѝ да се измие. Аделин изстъргва пръстта изпод ноктите си, тресчиците под кожата я жилят по-милостиво от майчиния глас.

– Какво ще си помисли съпругът ти?

Съпруг.

Дума, по-тежка и по-студена от воденичен камък. 

Майка ѝ цъка с език:
– Няма да си толкова вятърничава, щом децата ти се обесят на шията.

Аделин си представя Изабел с двете момченца, вкопчени в полите ѝ. Трето се пече в огнището. За две години изглежда остаряла с десет. Все е изморена; вместо бузи, зачервени от смях, сега по лицето ѝ има хлътнатини.

– Добре ще ти се отрази да си къщовница – отсъжда майка ѝ.

Денят изтича по-бързо от изречение.

Слънцето пада като сърп.

Аделин чува свистенето на острието, докато майка ѝ сплита косите ѝ в корона и ги украсява с цветя вместо с бисери. Роклята е семпла и лека, ала я затиска с тежестта на броня.

В гърлото ѝ напира крясък.

Стиска дървения пръстен, сякаш да запази равновесие.

– Ще го свалиш преди церемонията – разпорежда се майка ѝ.

Аделин кимва, ала пръстите ѝ се сключват още по-трескаво около дървения овал.

Посипан със стърготини, баща ѝ идва от плевнята. Мирише на смола. Кашля тихо, все едно в гърдите му похлопват семенца на кратунка. Хриповете клокочат от година в гърлото му, но той не им позволява да говорят за това.

– Готова си?

Въпросът му е глупав.

Майка ѝ говори за сватбената вечеря, сякаш вече е дошла и заминала. Аделин поглежда през прозореца към гаснещото слънце. Не слуша думите, но долавя отривистия, почти отмъстителен тон. Дори в очите на татко ѝ има известно облекчение. Дъщеря им се е опитала да си проправи собствен път, ала сега нещата си идват на мястото. Залутаният живот тръгва в отъпкания коловоз.

Къщата е гореща. Въздухът – тежък и неподвижен. Аделин не може да диша.

Най-после църковната камбана зазвучава – глух погребален звън.

Аделин се изправя на крака.

Баща ѝ докосва ръката ѝ.

Лицето му е тъжно, ала хватката – крепка.

– Ще заобичаш съпруга си – казва ѝ.

Думите очевидно са пожелание, не обещават нищо.

– Ще бъдеш добра съпруга – натъртва майка ѝ и нейните думи са заповед, не пожелание.

Естел се появява на прага, облечена в траур. И защо не? Нали тя я учеше да мечтае на воля, разказваше ѝ за капризни богове, напълни ума ѝ със свобода, раздуха искрите на надеждата, вдъхна ѝ вяра, че владее живота си.      

Светлината зад побелялата глава на Естел се разводнява. Има още време, казва си Аделин, но минутите отлитат все по-бързо с всяка глътка въздух.

Времето – колкото пъти е чувала да го описват като пясък в стъкло, стабилно, неизменно. Каква лъжа! Тя го усеща как се устремява срещу нея, как я връхлита.

Ужасът бие барабан в гърдите ѝ. Отвън пътеката е една-единствена черна линия, права и тясна към площада. В другия край дебне църквата, бледа и вкочанена като надгробен камък. Аделин знае – пристъпи ли вътре, няма да излезе.

Чака я бъдеще, по-бързотечно от миналото, ала по-лошо, защото няма да има свобода, а брачно ложе и смъртен одър, и навярно родилни мъки между тях. Ще умре, без да е живяла.

Няма да има Париж.

Нито зеленоок любим.

Нито мореплаване до далечни земи.

Нито непознати небеса.

Никакъв живот извън това село.

Изобщо никакъв живот.

Освен ако…

Аделин се изскубва от бащината ръка. Спира на пътеката.

Майка ѝ я поглежда смръщена. Да, дъщеря ѝ иска да избяга, но знае, че не може.

– Подготвих подарък за съпруга ми – казва Аделин; умът ѝ се завихря. – Забравих го вкъщи.

Майка ѝ омеква; одобрява.

Баща ѝ се напряга; подозира.

Очите на Естел се присвиват многозначително.

– Отивам да го взема – продължава Ади.

Извръща се.

– Ще дойда с теб – казва баща ѝ и сърцето ѝ пропуска такт.

Естел протяга длан да го спре.

– Жан – подхваща коварно, – Аделин не може да е твоя дъщеря и негова съпруга. Голяма жена е, не е дете, та да вървиш подире ѝ.  

Той намира очите на Ади и предупреждава:
– Побързай.

Аделин вече тича.

Обратно по пътеката, през вратата, в къщата, към отворения прозорец отзад. После през поляната, към далечната редица дървета. Гората бди в източния край на селото, точно срещу слънцето. Вече е заметната със сянка, но Аделин знае, че има още светлина, има още време.

– Аделин? – вика баща ѝ, но тя не поглежда назад.

Прекрачва прозореца; рамката захваща сватбената рокля. Не успява да спре бегълката.

– Аделин? Аделин!

Гласовете се носят зад нея, но отъняват с всяка крачка. Скоро Ади се стрелва между дърветата и се строполява на колене върху спечената лятна пръст.

Стиска дървения пръстен, усеща липсата му още преди да изхлузи кожената връв през глава. Не иска да го жертва, ала вече е дала всичко, а никой бог не ѝ е отговорил. Има само това. Светлината гасне, селото ехти, тя трябва да избяга.

– Моля ви – гласът ѝ глъхне. – Готова съм на всичко – шепне и заравя пръстена в покритата с мъх земя.

Дърветата роптаят, после стихват, сякаш и те чакат. Ади се моли на всеки бог в гората, който би я чул. Това не е нейният живот. Невъзможно е. Трябва да има друг.

– Отговорете ми – моли се тя.

Влагата се пропива в сватбената рокля. Ади стиска клепачи и напряга слух. Чува единствено своя глас и своето име, подето от вятъра. Виковете отекват в ушите ѝ като разтуптяно сърце.

– Аделин…

– Аделин…

– Аделин…

Тя обронва глава, забива пръсти в земята и крещи:

– Отговорете ми!

Тишината ѝ се присмива.

Цял живот е живяла тук, а никога не е чувала по-онемяла гора. Кръвта ѝ се смръзва. Не знае дали студът идва от дърветата или от собствените ѝ кости, отказали се от битката. Очите ѝ са затворени и сигурно затова не вижда, че слънцето е потънало зад селото и здрачът е изтлял в мрак.

Аделин не спира да се моли. Не вижда нищо.

                   ***

Вийон-сюр-Сарт, Франция

29 юли 1714-та година

9

Звукът най-сетне идва. Глух грохот, дълбок като далечна гръмотевица.

Смях, мисли си Аделин, отваря очи и вижда – късно – че светлината е помръкнала.

Вдига глава. Не забелязва нищо.

– Ехо?

Смехът се сгъстява в глас, някъде зад нея.

– Недей да коленичиш. Покажи ни се изправена.

Тя става, залита, обръща се. Срещу ѝ има само тъмнина, заобикаля я от всички страни – безлунна нощ след бягството на лятното слънце. Тогава Аделин разбира грешката си. Разговаря с един от боговете, за които е предупредена.

– Аделин? Аделин?

Ехото донася гласове от селото, изнемощели и далечни повеи.   

Тя присвива очи към сенките сред дърветата. Не различава силует. Не открива бог. Чува само гласа, близък като лъх върху лицето ѝ.

– Аделин, Аделин – повтаря присмехулно. – Викат те.

Тя се обръща. Отново не открива нищо сред гъстите сенки.

– Покажи се – заповядва с глас, по-чуплив от суха клонка.

Нещо досяга рамото ѝ, обхваща леко талията ѝ, обгръща я любовно. В гърлото на Аделин засяда буца.

– Какво си ти?

Допирът на сянката се отдръпва.

– Какво съм? – в кадифения глас пак има насмешлива нотка. – Зависи в какво вярваш.

Гласът се множи, шумоли в клонака и се прокрадва над мъха, разгъва се и накрая е навсякъде.

– Кажи ми, кажи ми, кажи ми – повтаря като ехо. – Аз съм дявол, дявол или мрак, мрак, мрак? Аз съм чудовище, чудовище или бог, бог…

Сенките в гората се разместват, събират се като буреносни облаци. После се уталожват и вече не са димни струи, а отчетливи линии. Оформят мъжки силует, откроен от светлината на фенерите в селото.

– Или съм това?

Гласът се излива от съвършени устни; смарагдови очи искрят под черни вежди; черна коса засенчва челото на познато лице. Аделин го извиквала наяве хиляди пъти, с молив, с въглен, с мечтание.

Пред нея стои странникът.

Нейният странник.

Знае, че е заблуда – сянката се представя за мъж. Ала дъхът ѝ секва. Мракът свежда глава да се огледа. Вижда се сякаш за пръв път и изглежда се харесва.

– А, значи момичето все пак вярва в нещо. – Зелените очи се вперват в нея. – Е, призова ме и аз дойдох.

Никога не се моли на боговете, които се отзовават в мрака.      

Аделин знае – наистина знае – но само той е откликнал. Единственият, пожелал да ѝ помогне.

– Готова ли си да платиш?

Да плати.

Цената.

Пръстенът.

Аделин се свлича на колене, опипва трескаво земята и намира кожената връв. Дръпва и освобождава пръстена.

Поднася го на тъмния силует – светло дърво, зацапано с кал – и той пристъпва по-близо. Една стъпка и е тук, запълва полезрението ѝ. Обхваща пръстена с длан и погалва Аделин по бузата. Палецът му докосва луничката под окото, крайчеца на съзвездието.

– Скъпа моя, не търгувам с дрънкулки.

Дървеният овал се разпада в ръката му и се стопява като дим. Задавен звук се изтръгва от устата на Ади. Болезнено е да изгуби пръстена, още по-болезнено – да го види изтрит от лицето на света като петънце от кожа. Ала ако пръстенът не стига, какво е нужно тогава?

– Моля те, бих дала всичко…

Ръката на сянката не се отлепя от бузата ѝ.

– Мислиш, че искам нещо – той повдига брадичката ѝ. – Но за мен има само една разменна монета. – Пристъпва още по-близо, зелените очи са невъзможно ярки, гласът – по-мек от кадифе. – Търгувам с души.   

Сърцето на Аделин се преобръща.

В ума ѝ изплува картина. Майка ѝ е коленичила в църквата, моли се на Бог. Сменя я друга – баща ѝ разказва истории за желания и загадки. После се сеща за Естел, която вярва само в дървото над заровените кости. За нея душата е зърно, върнато в пръстта. Ала именно тя я предупреди да се пази от мрака.  

– Аделин, тук съм – напомня ѝ мракът; името ѝ се изплъзва като мъх между зъбите му. – Кажи ми защо.

Толкова дълго е чакала да ѝ отговорят, да я попитат, че първо думите ѝ убягват.

– Не искам да се омъжа.

Чувства се съвсем дребна, докато произнася думите. Целият ѝ живот е смален, нищожен. Вижда същата присъда в очите на мрака. Това ли е всичко?, присмиват се те.

Не, не е само това. Повече е, разбира се.

– Не искам да принадлежа на другиго – изрича тя с внезапен плам. Думите са широко разтворена врата и останалото се излива отведнъж: – Искам да принадлежа само на себе си. Да бъда свободна. Свободна да живея и да намирам собствен път, да обичам или да предпочета самота. Да бъде мой избор! Изморих се да нямам избор, да се страхувам от годините, изтичащи под краката ми. Не искам да умра както съм живяла, защото това не е никакъв живот. Аз…

Сянката я прекъсва нетърпеливо.

– Какъв е смисълът да ми изреждаш какво не искаш? – Плъзва ръка по косата ѝ, заравя пръсти в кичура на тила ѝ, придърпва я към себе си. – Кажи ми най-силното си желание.

Аделин вдига глава.

– Искам шанс да живея. Да бъда свободна.

Отново си представя годините, изтичащи между пръстите ѝ.

Едно мигване и половин живот изчезва.

– Искам време!

Зелените му очи се втренчват в нейните; менят оттенъка си – ту пролетна трева, ту лятно листо.

– Колко?

Умът ѝ се задвижва трескаво. Петдесет години. Сто. Всичко ѝ се струва малко.

– Ах… – Мракът прочита мълчанието ѝ. – Не знаеш. – Зелените очи потъмняват. – Искаш безгранично време. Искаш свобода без правила. Искаш да живееш без никакви окови. Да следваш своите желания.

– Да – кимва Аделин; дъхът ѝ секва от вълнение.

Изражението на мрака обаче се вгорчава. Ръката му се отдръпва от кожата ѝ. Мигом той вече не е до нея; стои облегнат на дърво на няколко крачки навътре в гората.

– Отказвам да изпълня желанието ти – казва.

Аделин се стъписва.

– Как? – Стигнала е дотук, дала е всичко каквото има, взела е решение. Не може да се върне в този свят, в този живот, в това настояще и минало без бъдеще. – Нямаш право да откажеш.

Едната му тъмна вежда се повдига. По лицето няма и следа от усмивка.

– Не съм джин, длъжен да изпълнява капризите ти. – Отстъпва от дървото. – Нито съм красив горски дух, склонен да върши услуги срещу овехтели дрънкулки. По-силен съм от вашия бог и по-стар от вашия дявол. Аз съм мракът между звездите, аз съм корените в земята. Аз съм обещание и възможност. Аз определям правилата на всяка игра, подреждам мозайката и решавам кога да играя. И сега казвам не.

Аделин? Аделин? Аделин?

Отвъд дърветата светлините приближават. По поляната блещукат факли. Търсят я.

Мракът поглежда през рамо.

– Прибирай се вкъщи, Аделин. Примири се с дребнавия си живот.

– Защо? – тя улавя умолително дланта му. – Защо ми отказваш?

Той прокарва пръсти по бузата ѝ – жест, кротък и топъл като дим от домашно огнище.  

– Не давам милостиня. Искаш твърде много. Колко години ще ти стигнат? Докога ще чакам да получа своето? Не, сключвам сделки с краен срок. Ти не ми го предлагаш.

Ще се връща безспир към този момент. 

С безнадеждност, разкаяние, скръб и самосъжаление. С необуздан гняв.

Тук и сега обаче тя вижда само мъждукащите факли на Вийон и зелените очи на странника, нейния бленуван любим. Вижда как пътят ѝ за бягство се изплъзва заедно с допира на дланта му.  

– Искаш край – казва тя. – Тогава вземи живота ми, когато му се наситя. Вземи душата ми, когато вече не я искам.

Мракът накланя глава. Заинтригуван е.

Усмивка – същата като в картините ѝ, крива усмивка, пълна с тайнственост – трепти върху устните ми. После той я притегля към себе си. Любовна прегръдка. Той е дим и кожа, въздух и кости. Устните му докосват нейните и най-напред тя вкусва кръговрата на сезоните, момента, когато здрачът се превръща в нощ. Целувката му става по-дълбока. Зъбите му се впиват в горната ѝ устна. В удоволствието има болка, последвана от вкус на кръв по езика ѝ.

– Готово – прошепва той.

Светът почернява и тя пропада. 

Откъс от „Една гимназистка разказва“ на Нада Михелчич

„Една гимназистка разказва“ от Нада Михелчич – тя разказва, а ние четем и се смеем, макар че преживяванията ѝ невинаги са особено весели, а животът ѝ е поднесъл наистина огромни несправедливости. Но тя е умна, самоиронична и неочаквано проницателна. Михелчич се е справила впечатляващо добре в „говоренето“ от името на 15-годишно момиче и съвсем неусетно забравяш, че четеш фикция. Между другото, книгата е включена в програмата по литература на осмокласниците в Хърватия, което пък ни накара да се замислим какво четат техните набори у нас…

2

И все пак съм заспала, защото когато отворих очи, дневната светлина беше вече проникнала в стаята. Наистина в минимални количества, понеже вече три дни този упорит есенен дъжд не спираше. Част от стената над прозореца бе загрозена от ужасно петно влага, която си пробиваше път все по-нагоре и бележейки успех след успех, напредваше към лампата на тавана. Ще ми трябват милиони, за да се по­прави всичко това…

Телефонът и звънецът на външната врата иззвъняха едновременно. Станах, питах се кой ли е в това кучешко време. Във филмите самотна красавица отваря вратата, без да подозира, че ще се озове лице в лице със закоравял злодей, който придържа смъртно ранения си ортак.

Клатейки се, стигнах до телефона в другата стая и с едно чакай малко, уредих нещата. Външният звънец не спираше да беснее. Бързах да закопчея единственото копче на пижамата на Лука, с която бях заспала, и за една бройка да си счупя главата, докато слизах по идиотските стълби. И те трябва да се поправят!

Не бяха злодеи. Отворих вратата, лъхна ме студен, влажен въздух и сладникавият парфюм на госпожа Буцек, жената на месаря. Буцекови живеят на отсрещната страна на улицата и госпожата прекарва дните си, висяща като държавното знаме на прозореца над месарницата. Понякога с часове се взира насам, помагайки на късогледите си очи с малък театрален бинокъл.

Стоеше пред вратата, защитена от небесния водопад с дъждобран. Чадър, естествено, не носеше, защото с двете си ръце, като с яко въже, беше пристегнала нещо, което съдейки по всичко бе клетият, пленен Конрад.

– Вземете си проклетото псе! Ако моят мъж още веднъж го хване да краде наденици, ще заколи и него и ва…

– Добро да ви е утрото, госпожо Буцек! – казах и освободих Конрад, който хукна презглава вътре.

– На мен по пладне не ми е притрябвало ничие добро утро! А вие вържете своето така наречено куче и го нахранете…

– Да, да, да – измърморих и безцеремонно блъснах вратата под носа й.

Мръсно като прасе, цялото вир-вода, кучето галопираше из коридора и се отъркваше в стената, опитвайки да се изсуши. Щом чу, че блъснах вратата, хукна към мен и като смахнат почна да удря с глава коленете ми. Не очаквах това и паднах на пода, който бе изрисувал с калта по лапите си.

Едва сега видях какво иска да ми покаже. Онези гадни касапи бяха вързали муцуната му с канап. И то с онзи тънкия, с който връзват идиотските си салами. Беше се врязал в муцунката му.

– Мирен!

Вкамени се за миг и ми позволи да видя какво точно е станало. Така жестоко бяха стегнали канапа, че и дума не можеше да става за ножици, нито дори за нож. Взех ножчето за хартия и реших да опитам да прережа канапа горе, при самия връх на носа, където бе най-малко стегнат.

Без нареждане от моя страна, кучето стоеше съвършено мирно и разтворило широко очи, следеше как полека, с върха на ножчето, режа канапа. Той най-сетне падна, оставил след себе си гадна, дълбока следа, наподобяваща бразда. В миг кучето полетя към кухнята и веднага се чу как бута празната купичка за вода по каменния под, и аз хукнах като сервитьорка, за да обслужа Негово Величество. Лочеше водата, сякаш няма намерение да спира, после се запъти към мен и уж от обич и благодарност, се позабърса в пижамата ми.

– Да не си посмял да ме докоснеш с тези наакани лапи, защото ще повикам събирачите да те приберат! – заплаших го аз и си спомних за вдигнатата телефонна слушалка. Връзката беше прекъсната. Сложих вода за чай, а кучето се настани пред хладилника, хвърляйки ту към мен, ту към хладилника красноречивия невиждашличеумирамотглад поглед.

– Трябва да отида да купя нещо за ядене – обясних и му подадох чинията с шунката, която си бях оставила за закуска.

Съдържанието на чинията изчезна в мига, в който я спуснах на пода. Побутна я още малко, облизвайки невидимите следи от шунката. Явно муцуната не го болеше толкова, че да не може да яде. Не беше от кучетата, които могат да бъдат толкова болни или разстроени, че да изгубят апетит. Най-напред се на­­яде, после отиде да прилегне там, където най-много пречи, и двете минути, колкото му трябваше да за­спи, посвети на размисли за актуалните трудности.

Сочех с пръст калните следи от лапите му по пода.

– Ти си не само харчлък, ти си най-обикновено прасе. От теб куче за изложби няма да излезе.

С интерес следеше калните дири, които му посочвах, сякаш ги вижда за първи път и хабер си няма за какво му бърборя. Козината му беше покрита с въглищен прах, стърготини и какво ли още не, а калта задържаше целия този боклук.

– Трябва да те изкъпя!

Думата изкъпя превръщаше в миг учтивото ми куче в подивял койот. Настъпваше безумно тичане из цялата къща. Накрая, вече заловен и напъхан във ваната, той скърцаше със зъби и се опитваше със сетни сили да захапе смъртоносно ръчния душ.

Днес обаче нищо такова не се случи. За моя най-голяма изненада той ме последва в банята и спокойно ми позволи да го настаня във ваната. Трябва да припомня, че мократа кучешка козина не притежава миризма, каквато покойният Кристиан Диор би желал да затвори във флакон. Смърдеше, сякаш петдесет пияни плъха са повърнали върху мъртъв пор. Игнорираше ме систематично, докато го къпех, и зорко следеше потока мътна вода, който се сливаше по дъното към канала на ваната. И спокойно чакаше всичко да изтече. Може да се каже – съдействаше!

Омотах го с пешкир, настаних го на дивана, седнах на масата и отпивайки от чая, наблюдавах кучето си. Беше цъфнало в двора ни преди малко повече от година, заради летните жеги вратите бяха отворени, то влезе спокойно и разгледа къщата. Очевидно му хареса. На мен не ми пречеше.

Беше малко след погребението на мама и татко. Уф, какви ужасни дни бяха. Спомням си, че Лука бе на плаване. Дойде си вечерта преди погребението, щеше да остане само два дни. Седна и веднага ми разясни и моето положение, и евентуалните решения.

Не, не исках да напуска кораба заради мен, за да дойде да живее тук. Не исках да отида и при нашето семейство в Макарска, защото трябваше да сменям училището и… изобщо всичко. Това и не беше някакво решение, защото след матурата трябваше да чакам година и половина, докато стана пълнолетна. Какво ще правя през цялото това време в Макарска? А и какво ще стане с нашата къща? Не, не исках да отида и във Франкфурт, при дядо и сестрата на мама. Какво ще правя във Франкфурт? То е също толкова тъпо, колкото и да отида в Макарска. И е далече. Плюс това – немският. Хабер си нямам от немски, уча английски, това поне би могъл да знае!

– Какво искаш тогава?

– Искам да си остана тук! Виновна ли съм, че те са мъртви, а ти си някъде насред океана? Искам да остана тук! Всички изчезнахте нанякъде – започнах да крещя като луда, – оставихте ме и сега и аз трябва да ходя някъде. Искам да си остана тук!

Лука запали цигара, гледаше някъде през мен. Когато най-сетне проговори, каза, че имам право. Много добре знаел, че онова прескачане на класовете ме е откъснало от връстниците ми, знаел също колко мъка ми е струвало да се приспособя към класа, в който съм сега. Много добре разбирал, че в този момент нашата къща е единствената здрава точка в живота ми, на която да се опра. После замълча.

– Мислиш ли, че можеш да живееш сама? Не те ли е страх?

– Да ме е страх?! От какво? Страх ме е само да отида някъде!

Попита ме мога ли да се грижа за себе си. Мога! Ще му изброя какво знам да сготвя. Изброих. А какво не мога? Поколебах се малко и казах – не мога да гладя.

– Добре – отвърна. – Да видим как можем да планираме живота ти тук. Господи – добави тихо, – мама би ме убила, ако можеше да знае, че те оставям сама. Та ти още нямаш петнайсет години! Наистина съм луд.

– Не, не си луд. Моля ти се, остави ме тук. Тук ще завърша училище, ще следвам и всичко, всичко… И ще бъда много добра. Ето, кажи какво трябва да правя и ще те послушам, честна дума. Трябва да решим какво ще кажем в училище и кой ще ходи на родителските срещи…

– Добре, не бързай, остави ме да поразпитам малко.

Излезе от кухнята, отиде в дневната и почти половин час телефонира на разни хора. Резултатите от разговорите пристигаха един след друг. Госпожата от номер 9, онази с четирите деца, щяла да идва всеки четвъртък да подрежда къщата и да глади. Ето, тук пишело колко трябва да й плащам, парите били там. Ако някой кретен започнел да ме тероризира, трябвало само да се обадя на Дамир на този номер и кретенът щял да съжали, че изобщо се е родил…

После звънна Елена. Беше я повикал да дойде веднага, за да се запознаем. Отредил й бе ролята на мамина приятелка, която уж щяла да живее тук и да се грижи за мен. Трябвало да съобщя това на всички роднини, когато решат да идват. Трябвало да кажа същото и в училище.

Понятие си нямам откъде познаваше тази Елена, но тя веднага ми хареса. След като Лука й разказа какво се е случило с родителите ни и защо ми е нужна, тя, слава Богу, не започна лицемерно да повтаря, че много й е жал. И защо ще й бъде жал, като никога не ги е виждала.

– Ама че тъпотия! -изтръгна се от устата й и веднага попита с какво може да ни помогне.

Трябва да се появи утре на погребението и да поразговаря малко с класния и с роднините. Да ги убеди, че ще живее у нас и ще се грижи за мен.

Да им каже, че ни познава цял живот и това е всичко. Много пъти е обещавала на мама, че ще се грижи за децата й, ако нещо се случи. Това трябва да каже, нека импровизира.

– ОК – отвърна тя. – Не е трудно. И без това щях да бъда в театъра, ако навремето не ме бяха приели в художествената академия. Нужно ли ви е още нещо? Знам, че в такива случаи се предлага парична помощ, но аз я нямам. Може и да намеря нещо, но ми трябва известно време…

– Не, не, пари не са ни нужни – каза Лука, – Знам, че художниците не живеят леко. Аз ще ти платя, само те моля, обещай, че ще ходиш на родителските срещи на малката. Те са 7-8 пъти годишно. Само това ни е нужно, за да могат учителите да видят, че някой се грижи за нея.

– Дума да не става за пари! – отхвърли тя. – Бог ще ме накаже, ако взема пари при такова положение.

Не прие нищо и Лука прибра предложените пари. Тя ми написа адреса и телефона си, но каза, че е по-добре да я търся на втория номер, в ателието, защото била постоянно там. Попита може ли да си послужи с телефона.

Докато Елена разговаряше, Лука закри с тяло масичката, отвори чантата й и бързо пъхна парите вътре. Стана ми приятно.

Завърши разговора и каза, че трябва да тръгва, отивала да вземе черна рокля за погребението от приятелката, на която бе телефонирала.

– А ти, дете, не се мъчи да бъдеш толкова нормална. Послушай съвета на човек, който вече е минал през всички тези неволи, макар и не в същата последователност. Седни в някой ъгъл и добре се наплачи. То помага.

Когато си тръгна, Лука ме засипа с милион съвети, купчина пари и също толкова наставления как да ги харча, докато не получа татковата пенсия. Каза, че на кораба имали телефон и можело да му се обаждам, когато поискам.

– Ето, тук са записани номерата и всичко, което трябва да кажеш на английски, и те ще ме потърсят. Ще закача това на стената в моята стая и ще пре­хвърля телефона от стаята на мама и татко там.

Доста се забави и тръгнах да видя какво прави. Беше в тяхната стая. Потънал в сълзи. Седеше от мамината страна на леглото, стиснал пеньоара й в ръцете си.

– Така хубаво мирише на мама – хълцаше той.

Плакахме, оставихме се нейната миризма да ни върне в изгубения лунапарк на детството. От маминото нощно шкафче ни гледаше снимката на дълго­крако хлапе, което гордо държи боядисана в бяло лодка.

Не си спомням много добре погребението. Някои хора ме прегръщаха. Не познавах много от тях. Тогава за пръв път видях Лука в костюм. Беше висок и спокоен, горд като скала. Гледах само него. По-късно, у дома, всички роднини утешаваха само Елена. Говореха на Лука, че в цялата тази трагедия Елена е дар от Бога и сега повече няма да се тревожат за мен. После всички си тръгнаха.

Лука замина след един ден. Преди това обиколихме магазините. Купи ми купчини бельо, дрехи, храна. Оставаха няколко часа до тръгването за летището. Заведе ме в една сладкарница. Поиска да му обещая, че всяка вечер ще си бъда у дома преди десет. Не го искал, за да се прави на шеф или родител, а просто защото градът гъмжал от какви ли не хора и щял да полудее от мъка, ако ми се случело нещо.

– А през уикенда? – попитах.

– Особено през уикенда! Тогава всички проклети маниаци изпълзяват от дупките си с надеждата, че щастието ще им се усмихне.

Аз и без това принадлежа към онези 0,012% от хърватските младежи, които не се интересуват от излизания, дискотеки и тем подобни. Нито пък от концерти на разни банди. Ходила съм. На една от най-добрите рок групи. Е, чудо голямо! Повтаряха някакви си пет-шест такта с китарата. Може и седем да са били. Нищо особено. Излязоха на сцената в скъсани дънки. Косата им – до средата на гърба. Били са сигурно in по времето, когато татко е бил хлапак. Тогава постригването е значело ред и дисциплина, а дългата коса е била знак за разумен протест. На кого му пука днес каква ти е косата. Мисля, че продаваха фасони с тая коса, сякаш е част от тоалета им и така се чувстват ветерани. Затъмниха залата и започнаха. Из­дрънкаха едно ре-минор, скъпоценната техника веднага го засили на сто децибела и отчаяно го поддържаше, за да се носи по въздуха. Фронтменът високомерно разтърси глава, косата се разпиля по лицето му, а после той се плъзна по колене на пода. Свалила го уж силата и красотата на ре-минора. Как пък не! Публиката откачи. Аз не. Струва ли си да крещя от възторг, че тия остарели коне, по-големи и от брат ми са успели да налучкат ре-минор? Пееха, разбира се. Най-много подскачаха по сцената и рушаха всичко пред себе си. Вероятно да покажат колко силна и дълбока е идея­та на песента и те я изтръгват от себе си. А римитe бяха от типа малка-жалка, може-ложе.

И така – цели два часа. Мама ме беше накарала насила да отида на тоя шантав концерт. Цял живот си е падала по рока, възнасяше го до небесата и имаше разработена теория за това, че музиката дължи много на рока, защото невероятно я бил променил, внасяйки в нея две съществени неща. Като първо, твърдеше майка ми, премахвал елитаризма в музицирането и това се отнасяло еднакво и до авторите, и до изпълнителите, и до публиката. Днес всеки имал възможност да изрази таланта си и да се изяви като истински музикант. Второто, според мама, било това, че рокът реагирал непосредствено на света около нас, тоест, той бил искрен.

Тези две неща може и да са били верни, когато тя е висяла по концертите. Днес са много глупаците, които вярват, че са се озовали с китара на сцената не защото премахването на елитаризма им е помогнало, а защото техните шест такта и пискливият тенор са ги направили част от елита. И сега очакват всички да целуваме земята, по която ходят. Сякаш единствената разлика между тях и Фредерик Шопен е в инструмента. Още и в това, че Шопен не харесвал пеенето и не бил искрен като тях. Глупости! Каква ти искреност?! Изправят се на сцената в нарочно съдрани тениски, а и защо да се срамуват. като и без това си ходят облечени така. А инструментите и всичките ония усилватели и тонколони струват хиляди и хиляди евро. А колите, с които пристигат, струват колкото фабрика за тениски! И това ми било искреност! И аз трябва да размахвам ръце в мрака и да хабя газта на запалката, за да можели някакви си посрани типове да се чувстват добре. Как пък не! Нямаше начин да си проправя път към вратата и затова останах до­край. Една хлапачка по сутиен размахваше до мен тениската над главата си. И ревеше, сякаш костенурката й внезапно се е споминала или нещо такова. И останалите си прекарваха добре. Още с влизането си в залата изпадаха в транс.

Моите уважения към мама, ама за тая искреност на мен хич не ми пука!

И защо да се възхищавам на тия серийни имитатори на имитаторите? Мисля, че любимият й рокендрол отдавна вече е мъртъв, само дето никой не знае къде и кога точно е умрял. И никой няма сили да го каже на глас, затова и тия сега трупат кинти с приказки за царе в ново рухо.

Точно затова не ми беше трудно да обещая на Лука, че няма да излизам навън след десет. Всичко, дето ме интересува, става през деня или някъде далеч. Но все пак ми се струва, че можех да имам и по-добра вечерна граница.

– Ами ако ида на рожден ден или на Нова година?

– Може, но само ако те доведе вкъщи някой възрастен. Недей да се шляеш сама по нощите!

– Ами ако се влюбя? – разпитвах аз като Мара Подробната.

Въпросът ми не прозвуча глупаво на Лука. Погледна ме сериозно.

– Добре, че ме подсети. Знаеш всичко за спането с момчетата и прочие, нали?

Крем-питата в устата ми полетя към кривото гърло. След като спрях да кашлям, измърморих под носа си, че мама и татко са ми говорили нещо след първата менструация. После повече нищо.

– Ония кози в класа само за това говорят, но млъкват веднага щом се появя – добавих смутено, разхождайки с вилица парчето сладкиш в чинията.

– А момчетата какви са? Харесва ли ти някой?

– Аха, ама каква файда. Знаеш и сам как изглеждат момичетата в моя клас? Същински мадами са. Сутиен номер шест. А я ме виж мен, приличам на змиорка от метър и седемдесет. Нигде нищо.

Ведра усмивка се разля по лицето на Лука.

– Недей да се смееш! И сам знаеш какъв шанс има пръчка, дето няма и петнайсет години, в клас, пълен с мадами? Момчетата ме гледат като по-малък брат. На мое място ти щеше да се гръмнеш…

– Наистина те подредих с това прескачане на класовете. Това е грешката, а не ти. Засмях се, защото си спомних, че днес ти купихме маратонки четирийсети номер. Когато тръгна на училище, носеше хубави розови маратонки номер двайсет и осем. Много добре си спомням този номер. Щом те прехвърлиха в трети клас, дойде да хленчиш при мен, че краката ти са много малки. Плачеше като луда и ме молеше да напъхам хартии в маратонки, които са поне трийсет и трети номер. Не исках да го правя, а ти ме удряше и крещеше, че съм стиснато прасе. Ето, че и сега е същото. Как мислиш, дали твоите мадами от класа са носили сутиен номер четири преди две-три години? Хайде, моля те, ела на себе си. Ще видиш, че след година ще пораснеш достатъчно във всички посоки. Честна дума!

По пътя към къщи внимателно добавях по някоя „съчка“ към почти забранения огън на разговора за секса. Наистина ме интересуваше. Лука не е глупав, веднага разбра, че си умирам от желание да говоря за това. С оглед на обстоятелствата не смяташе, че това е неприлично. Искаше да ме предпази от неволи в това отношение със същата сериозност, с която ми обясняваше всички ужаси за наркотиците и опасността от електрическия ток. Каза ми всичко. Всичко. Стана ми ясно, че Лука знае за секса повече, отколкото са знаели мама и татко заедно. Те ми бяха обяснили как се стига до оплождането, как се развива плодът, как се ражда… всичко – като в училище. Употребяваха купища латински думи и беше доста скучно. Ставаше ми интересно само когато безпомощно се споглеждаха и започваха да заекват. Ясно беше, че не знаят кой знае колко за всичко това. Честна дума, не казаха нищо за пипкането на ерогенните зони. Май че понятие си нямаха, че хората се впускат в тоя секс, за да се пипкат, а не за да правят деца. Защото, както го каза Лука, ако на този свят съществуваха само тези, които родителите съзнателно са искали да направят, цялото човечество щяло безпроблемно да се побере в Андора. Каза, че още не било време да се впускам в това. Хората имали нещастието да узряват по-рано физически и едва след това – психически.

– Колко по-рано? – желаех да знам точно аз.

– Зависи от много неща. Това сега не е важно, важното е, че тази стъпка води до безброй глупости, детето не е нито единствената, нито най-лошата последица. Важното е да не спиш просто така, само от любопитство, защото родителите ти ги няма, за да те предпазят.

– ОК, значи сексът идва едва когато се влюбя и съзрея ментално. Мога ли да се надявам, че ще ме провъзгласиш за ментално зряла преди моя петдесети рожден ден? Нещо май бързам, не мислиш ли?

Влязохме в двора и тръгнахме по пътеката към гаража. Лука посочи с пръст коша на стената.

– Не те питах как върви баскетболът?

– Добре. Не тренираме достатъчно, защото имаме зала само три пъти седмично по два часа. Айде, питай ме какво стана преди десет дни?

– Какво стана преди десет дни?

– Играхме срещу някакви момичета от Нови Загреб. Бихме ги със 76:62. Вкарах 11 коша и една тройка. Първата тройка в живота ми на истински мач! А да знаеш, Лука, какъв късмет имах със свободната топка – шест от шест. Сякаш бях Майкъл Джордан! Тогава и татко дойде на мача. Пощуря, като ме видя как хвърлям, веднага ми обеща нови маратонки, но… не успя да ми ги купи – добавих, борейки се със сълзите.

– Наистина ли вкара шест от шест? – попита Лука с желание да ме върне в щастливите мигове.

– Аха. Казвам ти, бях като Джордан. Можеш да ме наричаш Майкъл! – хвалех се аз. Бях щастлива, че това го интересува.

– Дай топката, Майкъл! – извика той и свали якето си.

– Ще хвърляме по десет свободни и десет тройки, та да ти преседне играта.

Настрои гласа си така, че да прозвучи строго. Беше ясно, че се шегува. А аз бях безумно щастлива. Първа застанах на чертата. Знаех, че изглежда глупаво, но пред Лука се притеснявах много повече отколкото на мача пред всички онези родители и цялата публика.

Първите две хвърляния бяха фал, но после вкарах всичките, с изключение на последното. Плачеше ми се заради последната топка – повъртя се малко около обръча на коша и падна отвън. Тройките вървяха лошо. Влезе само една от дясното крило и една от средата.

Лука беше по-зле от мен – само с шест свободни и една тройка от средата. Изтичах веднага в стаята си за тебешир и на стената под коша написах 7:6, а отдолу 2:1.

– Гледай това и плачи! – извиках самодоволно.

Той не се развълнува особено. Седеше на пейката до къщата, пушеше и гледаше написаното. Помислих си, че би могъл малко повече да се развълнува. Направиш нещо по-хубаво от големия си брат, от небето прозвучават фанфари и е много жалко, че брат ти не ги чува. За моя най-голяма изненада Лука изглеждаше доволен, сякаш той е победителят.

– Наистина си добра в свободните хвърляния. Та това ти е 70% кош! Знаеш ли колко милиона долара би дал старият Шак за такъв процент?!

– Той би дал много кинти и за твоите 60% – отвърнах галантно на комплимента. – Знаеш ли, че О’Нийл все още има по-добър процент от игра отколкото от линия? Той и на гостуванията си получава овации, когато вкара кош от свободна стрелба.

– Кажи ми как е възможно да вкараш толкова кошове, а казваш, че не тренирате достатъчно.

– Всяка сутрин идвам тук и хвърлям по сто пъти. Привечер – също. Това е минимумът, независимо дали вали сняг, или дъжд. През уикенда гледам да хвърля петстотин пъти на ден. Сама си поставям тези задачи, но както виждаш, ще трябва да засиля тройките, защото не струват.

– Знаеш ли какво? – попита той и ме прегърна. – Хващам се на бас, че мишките в гаража страдат от ужасна мигрена заради тупкането по стената.

Засмя се от сърце, с момчешкия смях, който помнех от времето, когато живееше с нас.

– Слушай, малката, имаш ли нещо против да взема татковата вратовръзка, онази, която мама му купи от „Армани“?

– Че защо да имам против? За какво ми е врато­връзка?

– Знаеш ли къде е?

– Представа си нямам. Отивам да я потърся.

Влизах в къщата, когато той ме извика. Върнах се да видя какво иска сега.

– Слушай, Майкъл, ако желаеш да си хванеш някого от NBA лигата, кого би избрала?

– Имаш предвид играта или красотата?

– И двете.

Намерил какво да ме пита. В NBA лигата отличните играчи са, колкото си искаш. С тонове. Има и млади, хубави, но не знам колко са добри. Трудно е да се каже. Появи се някой rookie, изглежда супер, гласувам за него, а после прочета някъде, че бил глупак и от него никога нямало да излезе голям играч. Или пък играе отлично като онзи Студамир или Чарлз Баркли, но изобщо не ми харесва…

На такъв въпрос не може да се отговори разумно, но мисля, че си изиграх добре картите.

– Денис Родман. Окончателно – рекох.

– Уф!

– Че кво му липсва?

– Нищо. Изненада ме малко с Родман. Мислих, че ще избереш някой по-млад или пък Джордан, щом каза да те наричам Майкъл.

– Знам, всички се лепят за Джордан, но на мен ми танцува по нервите със съвършенството си. Слушал ли си интервютата му? Няма да изтърси нито една глупост, нито ще върже вратовръзката си погрешно или нещо такова. Прилошава ми от толкова съвършенство, а Родман е суперлуд. С него, гарантирам, няма скука. Супер е, като върже панталоните си около врата или промени философията на баскета.

– Така е, Денис е закон. Ясно, с него няма да ти бъде скучно. Татуиран е, ще имаш какво да четеш цял месец – смееше се Лука.- Нека бъде Родман. Иска ми се само да знам ще има ли тук любов, или само кинти.

– Чиста любов! Ох, защо не е тук! Веднага щяхме да правим пъстрокоси деца, нищо че не съм ментално зряла. Чете ли какви глупости пишат за косата му журналистите, сякаш играе хубаво заради нея.

Дълго се въртях горе, в стаята, в търсене на вратовръзката. Отворих всички чекмеджета, но там имаше само бельо и милиони чорапи. Започнах да ровя из гардероба, обръщах нервно изгладените ризи. Натъкнах се на някакво старо портмоне. В онази, прозрачната му част, в която се слагат фотоси, имаше снимка, на която бяхме Лука и аз. Отвратителна снимка. На нея Лука вероятно е на осем години. Стои по бански костюм, а в ръката си държи рибка, някаква бодлоперка, не се вижда много хубаво. Смее се, в устата му няма повече от шест зъба в разни фази на израстване. Прилича на ужасна илюстрация за идиоти в психиатричен наръчник. А аз съм съвсем гола и ясно се вижда, че плача, и то с всичка сила. Вероятно защото са дали рибата на Лука, а не на мен. Родителите понякога наистина не са нормални! Изберат си някаква снимка, разнасят я и я показват на всекиго, който пожелае да я види. И какво има за показване? Кльощав, беззъб хлапак и голо, клето момиченце. Голяма работа!

Исках да погледна няма ли още някоя снимка, която да не е толкова унизителна, но намерих купища пари. Забравих за вратовръзката и хукнах надолу, за да попитам Лука какво да правим с тях. Ето какъв е акълът на възрастните. Изобщо не ми бяха споменали, че тук има някакви пари. Ами ако Лука не беше дошъл на погребението? Или ако момчетата от кораба не му бяха дали достатъчно пари? Тогава щеше да тича из града и да търси пари назаем, за да не гладувам, докато не се реши въпросът с оная пенсия? Това можеше да се случи, а татковите ризи се търкаляха в купища валута!

Бях бясна като рис и заради оная обидна снимка, и заради парите. А те постоянно ми набиваха в главата, че трябва да бъда отговорна! Добре де, знам, че не са планирали да загинат, но, Боже мой, татко навърши четирийсет и пет, а мама – четирийсет и три. Като си вече толкова стар, трябва и да знаеш, че всеки миг можеш да паднеш мъртъв. Едва чаках да кажа това на Лука.

Не го намерих зад къщата. Нито пред нея. Нямаше го и вкъщи. Намерих бележка на лист хартия до телефона.

Извинявай, че те излъгах за вратовръзката. Мразя разделите и се боях, че няма да мога да те оставя. Ще ти се обадя от Генуа.

С обич,

Лука

Хукнах към антрето, отворих шкафа. Торбата му не беше вътре, нито якето, нищо. Наистина ме бе оставил, без да се сбогува, гадна маймуна, глупав идиотски кон! Седнах на пода, гледах проклетото портмоне в ръцете си и заплаках. Никой не искаше да си губи времето за някакво си сбогуване с мен. При нормални обстоятелства хората си казват довиждане дори когато отиват до бакалницата. Но моите – не. Отиват, без да се сбогуват, в Милано, за да загинат, не че са го искали, или да плават по идиотското море. Сигурно трябва да му бъда благодарна, че ме е удостоил с тази насрана бележка.

Лука се обади късно вечерта. Е, имаше какво да чуе. Разбра, че няма смисъл да разговаряме, докато не се успокоя. Каза, че корабът му ще отплава утре и през нощта ще ми напише писмо. Помоли за благоволението да го прочета, когато не съм толкова нервна.

Следващите два-три дни сновях като зомби по линията дом – училище – дом. Почти наближаваше краят на учебната година и слънчевият лазер пържеше всичко живо. И тогава отнякъде се появи Конрад. Точно си късах нервите с приготвянето на обяда. Голям труд падна с това готвене. Не с месото, то си е супер. Посолиш го и го сложиш да се пече. Хвърлиш му само от време на време по едно око, за да не заприлича на кокс. Със зеленчуците е мъката. Напатиш се като роб за стръкче трева в чинията.

Точно тази сутрин бях решила да сготвя първия си обяд. Преди да замине, Лука ме бе въоръжил с готварска книга за начинаещи. Убедена, че имам опора в литературата, хукнах към пазара за продукти. Купих без проблем половин метър свински ребърца, но трудностите настъпиха със зеленчуците. Ядеше ми се маминият зелен фасул. Така, както мама го правеше – да плува в червеникава водица.

На пазара имаше тонове фасул. Жълт и зелен. А отгатни кой ти трябва! „Туй със зеления фасул трябва да е като с крушите – мислех си, -докато са зелени, са кисели, пожълтеят ли, значи са узрели. Ами ако е като с листата? Ако са зелени, тогава всичко е ОК, пожълтеят ли, значи са стари и ще почнат да падат от онова, как му казваха, от стъблото. Да не съм луда да плащам за някакъв си сдал багажа зелен боб. Не се сещах какъв цвят имаше маминият. Аз, глупачката, си спомням само оня сос с тухления цвят, а в него като звездички светеха мънинки, златни точици мазнина.

Обиколих надлъж и нашир пазара и не намерих решение за цвета. Това ми е ползата от гимназията. Учителите се побъркват, ако не знаеш защо е важен Виенският конгрес или не си научил наизуст елементите от въглеродната група. Години наред ти пъхат под носа какво ли не – от ранните готически катедрали и екзотичните инструменти до рисунките на шугави допотопни птици, дето отдавна са измрели, ако изобщо някога са съществували. А да са ви показали рисунка на качествен зелен боб? Никога. Да не са луди да ни учат на нещо дето ще ни потрябва в живота.

Застанах пред една сергия с купчини зелен боб – жълт и зелен. И бързо започнах наум: две петлета се скарали пред поповата… Падна се зеленото.

– Колко? – попита делово жената.

– Не знам…

– А какво ще готвиш?

– Още не знам…

– Две кила, какво му мислиш! – рече тя и с мъка напъха премереното в торбичката. Едва се събра, постоянно падаше по пътя към къщи и имах чувството, че приличам на онези изперкали Иванчо и Марийка.

Когато стигнах у дома, слънцето вече яко печеше и аз отворих навсякъде вратите и прозорците. Настаних се в кухнята с надеждата, че ще успея да приготвя всичко и да го изям преди да тръгна за училище. Сложих месото и цяла камара картофи да се пекат и започнах да търся рецепта за варива в готварската книга. Още с първото изречение искаха да измия зеления боб. ОК, ще го знам за в бъдеще. После искаха да нарежа наполовина всяка шушулка. Реших да режа по диагонал, потръгна ми. След това трябваше да го бланширам. Да го бланширам ли?! Хабер си нямам какво значи това. В тая книга няма никакъв речник на чуждите думи. Сякаш иска да каже – и ти си ми един начинаещ, не знаеш какво значи да се бланшира. Тръгнах да търся речника с чуждите думи, ама се сетих, че го бях дала на Рената от последния чин. Пишеше си с някакво момче, с което се запознала на морето. Казал й, че е умна, и затова във всяко писмо му изпращаше по десетина чужди думи. Постоянно ми искаше речника, за да вади нови думи. Огледах рецептата докрай. Трябваше да се направят милион неща и зелените ленти сигурно щяха да бъдат готови за ядене в късните нощни часове. Това ми помогна да реша, че думата бланширам значи да хвърля в тоалетната разрязаните по диагонал зелени ленти и да пусна водата след тях. За късмет с месото бях изпекла и много картофи. В миг прежалих зеления боб и се впуснах с наслада в консумация на нормална храна.

Вцепених се, когато Конрад се появи в рамката на кухненската врата. По-голямо от немска овчарка, кучето сякаш бе скърпено от няколко породи. Отдъхнах си, като видях, че изобщо не ме гледа. Паркира се пред умивалника и се взря във водата, която не спираше да капе. Съдейки по всичко, желанието да утоли жаждата си бе по-важно от това да ме ухапе или нападне. Страхът ми се изпари и бързо му написах плюс в душата си – беше умно. Знаеше, че го гледам, но вместо да предизвиква излишна паника, не сваляше очи от това, което желае. Станах рязко, за да му сипя вода. То отскочи до вратата и там, на сигурна дистанция, нерешително спря. Налях вода в една купа, спуснах я бавно на пода и преструвайки се, че не го гледам, се върнах на мястото си. Отхвърлило всякаква системна предпазливост, кучето започна да пие, сякаш това бе първата глътка вода, след като е пресякло Сахара. После седна до празната купа и се взря предано във вилицата в ръката ми. Преглъщаше всеки път когато слагах в устата си картоф или парче месо. С нищо не показваше, че иска да отнеме храната ми, само я гледаше. Много красноречиво. Питам ви аз, може ли човек да се храни при това положение!

Не е нужно да казвам, че изсипах в една стъклена чиния останалото месо, картофите и оглозганите кости и я сложих до купата на пода. Не подбираше месото между картофите. Започна от единия край и систематично обра с език и най-малката следа от храна и мазнина. Много ми хареса. Писах му още един плюс заради кристалноясните послания, които изпращаше. Познавам хора, които за тези негови жаден съм и гладен съм биха изговорили стотици думи и накрая щях да си остана с убеждението, че са ми искали кибрит.

Изяде всичко и си тръгна. Разбирам, звучи някак глупаво, защото само допреди половин час изобщо не знаех, че това куче съществува, но ми домъчня, когато изчезна от кухнята. Всички ме оставят, сякаш съм шугава. Изтичах след него, мислех си как да го извикам да се върне.

Кучето пресече улицата и спокойно се изпишка под кестеновото дърво пред месарницата. Запази малко и за колелата на беемвето на Буцек. Червен плюс. После, без дори да го повикам, влезе у дома, легна насред антрето и спокойно заспа. След два часа отидох да му обясня, че трябва да тръгвам за училище и не мога да оставям вратата отворена. Редно е да реши дали ще ме чака тук, или навън. Не ме удостои дори с вдигане на глава. Сипах му вода в купата и тъй като бяхме изконсумирали всичко на обяд, натопих останките от хляба в соса от печеното и ги сложих в чинията. Наложи се да го прескоча, за да изляза.

През целия следобед в училище страдах от типично собственически синдром. Ами ако това псе изгризе мебелите? Или от скука нападне новите ми маратонки в антрето? Или счупи нещо? Ами ако има милиони бълхи и те се настанят в килимите и леглата? Чувала съм, че кучешките бълхи не нападат хората, ама знам ли? Едва дочаках последния звънец. Купих хляб, две подкови наденица и хукнах към къщи.

Беше си там, където го бях оставила. Недокоснати, маратонките се усмихваха в ъгъла, докато кучето протягаше предните си лапи и прехвърлило тежестта си върху тях, отхвърли задните назад. После се прозя, надигна се и поклащайки се, пресече улицата. Отиде до тоалетната си. Не злобея, ама ми е приятно, че се изпишква върху колелата на Буцековата кола. Тоя касапин безбожно мамеше клиентите си. И лека-полека кражбите му се материализираха в разкошно оборудвано беемве, сив металик, със затъмнени стъкла. Буцек собственоръчно го миеше и търкаше, докато лъскавият като кралски огледала метал не под­сказваше ясно кой е най-успешният в малкото кралство на нашата улица. И ето че отнякъде се появи по­следният между последните, едно прегладняло куче помияр и лежерно се изпишка на всичко това. Съзирам известна поетична справедливост и ми е някак мило.

Налага се постоянно да слагам плюсове на това куче. Чинията, в която имаше хляб, лъщеше, мебелите си бяха читави и което е най-важно – в тази къща най-сетне имаше някой, който се интересува какво правя, когато не уча. Кучето следеше всяко мое движение с такъв интерес, сякаш гледаше пряко предаване от Космоса. Веднага след като се навечеря, се отби в гаража и про­следи моите свободни хвърляния. Изобщо не трябваше да го викам да дойде. Просто се заинтересува. След обичайната норма от сто хвърляния потърсих в гаража някаква по-малка топка. Намерих една, беше спукана, но в нея още имаше въздух. В първия момент му беше малко чоглаво да си играе с такова чудо, но се оказа, че знае точно какво е топка, а какво – крак. Грабваше топката със зъби и се стрелваше през вече увехналите мамини лалета. След три-четири метра се спираше, пускаше пред себе си притежанието си и с поглед ме подканваше да го взема, ако смея. Чудесно си прекарахме. Лука се обади отново вечерта. Съвсем бях забравила, че трябва да се сърдя, и го залях с милион информации за кучето. След всяка пета дума питах мога ли да го задържа и без да чакам отговор, продължавах с подробно описание на всичко, което се бе случило през този ден. Когато най-после спрях за малко да си поема въздух, той ме попита как изглежда кучето.

– Изглежда прекрасно.

– Глупаче! Питам те дали не изглежда като болно?

– Прекрасно и е здраво.

– Това още не се знае.

– Кажи ми, моля те, може ли болно куче да си играе цял час и да изяде всичко, което му дадеш?

– Има ли огърлица?

– Да, бисерна, има изумрудени обици и брошка на дупето! Абе, глупако, казах ти, че е помияр. Ако имаше нашийник, щях да ти кажа, че е изгубено.

– Как изглежда козината му?

– Прекрасно – повторих и продължих с хвалебствия за ума му.

– Ти нормална ли си?

– Да.

– Тогава млъкни за малко и ме слушай! Коцко, братът на Дамир, е ветеринар. Обади се на Дамир и му разкажи всичко. Не му приказвай детинщини, а му кажи, че кучето е голямо, че няма огърлица и не се решаваш сама да го водиш на преглед. Нека помоли брат си да се отбие при теб и да види дали кучето е здраво и да го ваксинира. Това е всичко. И хубаво да го изкъпеш, та да не лепнеш нещо. Разбра ли?

– Разбрах.

– Как е в училище?

– Добре. Мога ли да го задържа завинаги?

– Ако Коцко каже, че е здрав, може. Плати му, колкото трябва за ваксината и за всичко останало. Ако е наред, ще трябва да му купиш каишка, паница за ядене и всичко необходимо. Нека той ти каже какво.

– Ти си моят най-добър брат!

– Аз съм твоят единствен брат. Всъщност радвам се, че се е появило това куче, поне няма да бъдеш сама. А ти недей да живееш на кучешка храна, хапни нещо топло!

Кучето беше здраво, но кльощаво. Коцко го изкъпа, козината му се залепи за ребрата и то заприлича на клета мокра птица. Нямаше бълхи, нито кърлежи, но затова пък Коцко трябваше старателно да почисти сплъстената му козина.

Кучето не беше въодушевено от компанията му и когато след всички мъчения с водата бе подложено и на ваксина, излетя от къщи като тапа. Помислих, че няма да се спре до държавната граница, но се бях излъгала.

Излегна се на окъпаната от слънцето тераса и лежа така, докато козината му изсъхна. Шампоанът беше измил натрупваната през целия му кучешки живот мръсотия и сега наистина изглеждаше прекрасно. Коремът му вече не беше сивкавокафяв, а чисто бял. Коцко ми обясни, че съм имала късмет, защото съм се сдобила с младо, здраво и умно куче. На тръгване каза, че още утре ще донесе документите за кучето и малко киноложка литература. Рече и да поздравя брат си.

Откъс от „Кралицата изгнаница“ на Синда Уилямс Чайма

Това лято най-накрая на родния книжен пазар се завръща епичната фентъзи сага за Седемте кралства на изключителната Синда Уилямс Чайма. „Кралицата изгнаница“, втора част от общо четири, е дългоочакваното продължение на „Краля демон“, в която вече разпознахте таланта на писателката.

Синда Уилямс Чайма

„Благородните цели невинаги се постигат с благородни дела.“

„Краля демон“ постави основите на мащабно разгръщаща се история – за приключения и предизвикателства, за магия и митология, за интрига и война, за приятелство и съревнование. Всички важни съставки в едно наистина добро фентъзи, а изпод перото на Чайма резултатът е магнетичен и пристрастяващ. Първата част ни накара да се почувстваме част от този свят и да заобичаме героите, които го населяват. Сега в „Кралицата изгнаница“ нетърпеливо откриваме накъде ще отведе съдбата бившият крадец Хан Алистър и вироглавата престолонаследничка Раиса ана‘Мариана – и двамата поемат в бягство от миналото и от опасностите, дебнещи в Превала, но не знаят, че пътищата им ще бъдат вечно преплетени.

Време е за четене!

Втора глава

На границата

В най-високата точка на прохода Морски борове Хан Алистър дръпна юздите на коня си. Погледна над най-южните назъбени части на Кралиците и към скритите равнини на Ардън отвъд тях. Бяха непознати планини, дом на отдавна мъртви кралици, чиито имена никога не беше чувал. Най-високите върхове пронизваха облаците и по студените им скали не растеше нищо. Склоновете в ниското блещукаха от трепетлики, обгърнати в есенна шума.

Докато се изкачваха, температурата спадна и Хан се облече по-топло. Сега високопланинската му вълнена шапка бе на­хлупена ниско под ушите и мразовитият въздух хапеше носа му.

Хейдън Жарава сръчка коня си да се изкатери до коня на Хан, откъдето и двамата обърнаха очи към панорамата.

Тръгнаха от лагера Морски борове преди два дни. Лагерът на клана беше разположен стратегически в северния край на прохода – голям път през южните Призрачни планини до град Делфи и равнините на Ардън отвъд. Той започваше като Пътя на кралиците в столицата Превалски брод и в най-високата част на прохода се стесняваше кажи-речи до по-широка пътека за диви животни.

Въпреки че беше сезонът на пътуванията, срещаха малцина пътници – не повече от неколцина бежанци от гражданската война в Ардън с изтерзани очи. Жарава посочи напред към южния склон:

– Лорд Демонаи разправя, че преди войната керваните са преминавали от сутрин до вечер. Превозвали стока от равнините. Най-вече храни… зърно, животни, плодове и зеленчуци. – Жарава и преди беше минавал през прохода Морски борове, на търговски експедиции заедно с Авърил Бързоноги, господар на търговията и патриарх в лагера Демонаи. – Сега войските изяждат всичко – продължи Жарава. – Освен това много от посевите са опожарени и разграбени, така че вече нищо не се произвежда.

Превала ще изкара поредната си гладна зима, помисли си Хан. Гражданската война в Ардън продължаваше, откакто Хан се помнеше. Баща му загина в нея на служба като наемник при някой от кървавите принцове Монтен… до един братя, до един предявяващи претенции за трона на Ардън.

След дългото изкачване от лагера Морски борове конят на Хан дишаше тежко и пръхтеше. На тази височина въздухът беше разреден. Хан прокара пръсти през рошавата, оплетена грива на кончето и го почеса зад ушите:

– Хайде, хайде, Парцаливко – промърмори на животното. – Почини си. – В отговор Парцаливко оголи зъби, а Хан се разсмя.

Хан се гордееше със сприхавото си конче – първото, което някога бе имал. Умело яздеше взети назаем коне. Като дете прекарваше всяко лято из високопланинските хижи – там го изпращаше майка му, убедена, че е прокълнат.

Сега всичко беше различно. Клановете му осигуриха безвъзмездно кон, облекло, екипировка, провизии за пътуването и освен това платиха обучението му в академията в Одънов брод. Не от благотворителни подбуди, а защото се надяваха застигнатият от демонско проклятие Алистър да се окаже силно оръжие срещу нарастващото могъщество на Магьосническия съвет.

Хан прие предложението им. Бяха го обвинили в убийство, остана сирак заради действията на враговете си, преследваха го и от Кралската гвардия, и могъщият висш магьосник Гаван Баяр – просто не му остана избор. Натискът на отминалите трагедии го тласкаше само напред – необходимостта да избяга от постоянното напомняне за изгубеното, в съчетание с копнежа да бъде някъде другаде, на място, различно от досегашното.

Това и къкрещата жажда за отмъщение.

Хан плъзна пръсти под ризата си и разсеяно докосна амулета с форма на змия, който пареше върху кожата на гърдите му. От него към вещерската дреболия протече могъщество и освободи магическото напрежение, трупало се в него през целия ден.

Постепенно придоби навика да изтощава силата, която иначе би излязла извън контрол. Изпитваше потребност непрекъснато да се убеждава, че амулетът все още е на мястото си. Откакто го открадна от Мика Баяр, Хан изпитваше странна привързаност към този амулет.

Някога украшението бе принадлежало на предшественика му Алгер Ватерлоу, известен на повечето хора като Краля демон. Междувременно амулетът Самотен ловец, изработен за него от матриарха на клана, Елена Демонаи, чезнеше, неизползван, в дисагите му.

Определено мразеше украшението на Ватерлоу. Плати за него с живота на майка си и на Мари. Някои твърдяха, че в амулета е заложена черна магия – бил преизпълнен единствено със зло. Но бе единственото, което можеше да покаже за почти седемнайсетте си години, с изключение на овъглената книжка с приказки на Мари и златния медальон на майка му. Само те останаха от сезона, преизпълнен с катастрофи.

Сега с приятеля му Жарава предстоеше да се доберат до Дома „Мистверк“, академията за чародеи в Одънов брод, където да преминат обучението за магьосници, платено от клановете.

– Добре ли си? – Жарава се наведе към него. По лицето му с меден цвят се четеше загриженост, а косата му се отмяташе по вятъра като мънистени змии. – Сякаш са ти направили проклятие.

– Добре съм – отвърна Хан. – Но предпочитам да се скрием от този вятър.

Дори и в хубави дни вятърът не спираше да вие през прохода. А сега, в края на лятото, носеше със себе си малко и от хапещия зимен студ.

– Границата едва ли е много далеч – вятърът отнасяше думите на Жарава още щом излезеха от устата му. – Прекосим ли, и вече сме наближили Делфи. Тази вечер има изгледи да спим под покрив.

Хан и Жарава пътуваха под предлог, че са търговци от клановете. Водеха със себе си кончета, натоварени със стока. Облеклото им на представители на клан представляваше известна защита, както и големите лъкове, окачени през раменете им. Повечето крадци не смееха да излизат срещу членове на Призрачните кланове, особено на тяхна територия. Преминеха ли в Ардън, пътуването щеше да стане по-рисковано.

Със спускането към границата сезонът сякаш се връщаше назад – от ранна зима отново към есен. Подминаха линията на първите дървета – най-напред одърпани иглолистни дръвчета, после трепетлики, които се сключваха около тях и им предлагаха известно облекчение от неспирните пориви на вятъра. Склонът вече не беше толкова стръмен, а оскъдната почва стана по-тлъста. Виждаха се пръснати обработваеми парчета земя, в чийто център се издигаха сгушени колиби, както и ливади, опръскани с жилави планински овце с дълги, извити рога.

Малко по-нататък най-после попаднаха на доказателства за гноящата рана на войната на юг. Наполовина скрити, из бурените от двете страни на пътя имаше захвърлени вещи – празни дисаги и части от униформи на избягали войници, домашни съкровища, превърнали се в прекалено голямо бреме по пътя нагоре.

Хан зърна хвърлена в канавката парцалена детска кукла, стъпкана в калта. Дръпна юздата на коня да завие с намерението да слезе и да я вземе, за да я почисти и даде на сестра си. После си спомни, че Мари е мъртва и вече не й трябват кукли.

Такава е скръбта. Постепенно избледнява до притъпена болка, докато нещо простичко от рода на картина, звук или мирис не го удареше като с чук.

Подминаха няколко опожарени ферми, чиито каменни комини се издигаха подобно на надгробни плочи над плячкосани гробове. А после видяха цяло опожарено село заедно със скелетоподобните останки на храм и градски съвет.

Хан погледна Жарава:

– Хора от равнините ли са го направили?

Жарава кимна:

– Или дезертирали наемници. На границата има крепост. Но не се справят особено добре с охраната на този път. Воините на Демонаи не успяват да бъдат навсякъде. Магьосническият съвет твърди, че магьосниците биха могли да се справят с негодяите, но нито им разрешавали, нито разполагали с необходимите инструменти, а това било по вина на клановете. – Завъртя очи. – Сякаш из тези диви места ще срещнеш магьосник, дори и някой да им позволяваше да се разхождат наоколо.

– Ей – подвикна Хан, – не говори така. Ние сме диви магьосници.

Двамата се разсмяха на двусмислената шега. Напоследък често се отнасяха с черен хумор към положението си. Не беше лесно да отвикнат да се подиграват с арогантността на магьосниците – с онзи вид шеги, които подвластните под­хвърлят по адрес на силните.

Достигнаха две пътеки, събиращи се от изток и от запад, а те на свой ред се вливаха в прохода. Движението тук се сгъстяваше и забавяше като пресечено мляко. Разминаваха се с пътници, тръгнали в обратна посока, към Морски борове и най-вероятно към Превалски брод. Гъмжеше от мъже, жени, деца, семейства и самотни пътешественици, групи, събрали се по силата на случайността или необходимостта от взаимна защита.

Натоварени с вързопи и торби, бежанците оставаха мълчаливи, с изпити погледи, дори и децата сред тях, сякаш влагаха всичките си сили да продължат да правят крачка след крачка. И възрастните, и младежите носеха тояги, пръчки и други импровизирани оръжия. Някои бяха ранени по главите, ръцете и краката, превързани с окървавени дрипи. Мнозина носеха леки дрехи на хора от равнините, а други ходеха боси.

Бяха планирали да излязат от Делфи още по изгрев. Щом им беше отнело толкова време, за да изминат такова раз­стояние, значи нямаше да прекосят прохода до спускането на нощта. А обратно до Морски борове имаше още два дни път.

– Ще измръзнат там горе – изкоментира Хан. – Камъните ще изранят краката им до кръв. Как ще се катерят малките? Какво изобщо си мислят, че правят?

Едно момченце, някъде около четиригодишно, плачеше по средата на пътеката, стиснало юмручета, нещастно изкривило уста.

– Мама! – викаше то на езика на равнинците. – Мама! Гладен съм! – Майка му не се виждаше никъде.

Жегнат от внезапна вина, Хан порови в торбата си за ябълка. Наведе се от седлото и я подаде на момчето.

– Ето – усмихна му се. – Опитай това.

Детето се препъна назад и вдигна ръце, за да се защити.

– Не! – извика изплашено. – Махни се! – Изтърси се по дупе, без да престава да крещи с пълен глас.

Момиче със слабо лице и неопределена възраст грабна ябълката от ръката на Хан и избяга бързо, сякаш по петите й имаше демони. Хан се взря безпомощно след нея.

– Откажи се, Самотен ловец – Жарава употреби родовото му име. – Вероятно са имали лоши преживявания с конници. Нали разбираш, не можеш да спасиш всички.

Не мога да спася когото и да е, помисли си Хан.

Минаха по един завой и под тях се откри гледка към граничните укрепления – порутена крепост и разнебитена каменна стена; железни клинове и бодлива тел запълваха дупките в очакване на по-добри времена за поправки. Стената се простираше през прохода и опираше върховете от двете страни, а в средата й свод на масивна пропускателна кула прехвърляше пътя. Къса опашка от каруци и пешеходци, поели на юг, се провираше едва-едва през портала, докато в същото време отправилите се на север преминаваха без за­труднения.

Около крепостта, подобно на гъби след летен дъжд, беше изникнало своеобразно селище – сбирщина от груби навеси, западнали колиби, палатки и каруци с брезентови платнища. Набързо скована ограда опасваше няколко куци коня и дръгливи крави.

Около портала, сякаш са богородички, беше пръсната шепа яркосини петна сини куртки. Кралската гвардия. Като леден пръст по гръбнака на Хан пропълзя лошо предчувствие.

Защо патрулират по границата?

– Разбирам да проверяват бежанците на влизане – намръщи се той. – Вероятно искат да наглеждат какви шпиони и ренегати минават. Но какво ги е грижа кой напуска кралството?

Жарава изгледа Хан от горе до долу и си прехапа долната устна:

– Ами очевидно търсят някого. – Замълча. – Възможно ли е Кралската гвардия да си създава всички тези грижи, за да залови теб?

Хан вдигна рамене. Искаше му се причината да е друга. Щом беше толкова опасен, не е ли за предпочитане да се озове извън кралството, вместо да остане в него?

– Струва ми се слабо вероятно Нейно всемогъщество кралицата да се вживява толкова заради няколко мъртви южняци – махна той. – Особено след като убийствата са престанали.

– Все пак ти наръга с нож висшия магьосник – напомни Жарава. – Сигурно е мъртъв.

Вярно. И това го имаше. Макар че Хан наистина не допускаше лорд Баяр да е мъртъв. От собствен опит знаеше, че злото продължава да живее, докато невинните не спират да умират. Все пак не беше изключено семейство Баяр и да е убедило кралицата в ползата от малко допълнително усилие да му сложат белезници.

Но пък семейство Баяр иска да си върне амулета, помисли си Хан. Ще рискуват ли Кралската гвардия да го залови? По време на изтезанията има всички изгледи историята на дрънкулката да излезе наяве.

И освен това от него не се ли очаква да е на страната на кралицата? Припомни си думите на Елена Сенестре в деня, когато му беше сервирала истината:

Като завършиш, ще се върнеш тук и ще използваш уменията си в полза на клановете и потомствените кралици.

Вероятно никой не го беше споменал на кралица Мариана. Положително биха опитали да не се шуми.

– Известно ни е, че не търсят теб – Хан отмести очи от Жарава. – Да се разделим, за по-сигурно. Ти върви напред. Аз ще те последвам. – Това би предотвратило геройствата от страна на Жарава, ако вземеха Хан в плен.

Жарава посрещна предложението му с презрително изсумтяване:

– Да, бе. Дори и със скрити коси няма начин да минеш за някой от клана, отвориш ли си веднъж устата. Остави на мен приказките. Оттук минават много търговци. Ще се справим. – Независимо от това Хан забеляза, че Жарава натегна тетивата на лъка си и премести камата на пояса си по-близо.

Хан приведе в готовност своите оръжия и прибра няколко непокорни кичура под шапката си. Трябваше да отдели време отново да си боядиса косата в тъмен цвят, та да не го разпознават толкова лесно. Досега оцеляването не му се струваше от най-важните неща. Плъзна ръка под ризата си и докосна амулета. За хиляден път си пожела да знае повече как се употребява. Малко чародейство определено щеше да им се отрази добре в напечена ситуация.

А може би не. По-добре беше никой да не научава, че Гривник Алистър, уличен крадец, обвинен в убийство, внезапно е станал магьосник.

Започнаха мъчително бавно да си проправят път към границата. Стражата, изглежда, си вършеше уставно работата.

Стигнаха до началото на опашката. Напред пристъпиха двама стражи и, улавяйки юздите на конете им, ги спряха. Страж със сержантска кърпа, на кон, дръпна животното си да застане пред тях. Изучи намръщено лицата им:

– Имена?

– Жарава и Самотен ловец – съобщи на общия език Жарава. – Търговци от клана в Морски борове. Пътуваме за Ардънскорт.

– Търговци? Или шпиони? – изплю стражът.

– Не сме шпиони – възрази Жарава. Конят му, стреснат от интонацията на стража, отметна глава и завъртя очи, но той го овладя. – Търговците не се месят в политиката. Не е добре за търговията.

– Всеки знае, че печелите от войната – изръмжа синята куртка, демонстрирайки обичайното отношение на Дола към клановете. – Какво пренасяте?

– Сапун, парфюми, кожи и лекарства – Жарава отпусна собственически ръка върху дисагите си.

Поне това беше истина. Планът беше да доставят стоката на купувач в Ардънскорт, за да си помогнат с плащането за обучението и квартирата.

– Дайдавида. – Стражът разкопча каишите на един от панерите на първия кон и зарови из стоката вътре. Разнесе се аромат на сандалово дърво и бор. – А оръжие и амулети? – попита той. – Някакви магически предмети?

Едната вежда на Жарава се повдигна:

– В Ардън няма пазар за магическа стока. Църквата на Малтус го забранява. И не се занимаваме с продажба на оръжия. Твърде рисковано е.

Сержантът се вторачи в лицата им, а челото му се на­бръчка объркано. Хан не отделяше очи от земята.

– Не знам – каза стражът. – И двамата сте синеоки. Не ми приличате много на хора от клановете.

– Със смесена кръв сме – обясни Жарава. – Кланът ни е осиновил като новородени.

– По-скоро ви е откраднал – поправи го сержантът. – Също като принцесата наследница. Дано Създателката се смили над нея.

– Какво се е случило с принцесата наследница? – попита Жарава. – Не сме чули.

– Изчезнала е – откликна веднага сержантът. Изглежда, беше един от онези, дето много обичат да разпространяват лоши новини. – Била избягала, разправят. Аз ли? Аз казвам, че няма начин да си е тръгнала сама.

Значи това било, помисли си Хан, ободрен съвсем мъничко. Допълнителните мерки за сигурност на границата нямаха нищо общо с тях.

Синята куртка не беше приключил. Огледа се, сякаш за да се увери дали разполага с необходимите подкрепления, и продължи:

– Някои твърдят, че са я откраднали вашите хора, гъбоядците.

– Пълна безсмислица – каза Жарава. – Принцеса Раиса има кланова кръв по бащина линия, а и е живяла три години в лагера Демонаи.

Синята куртка изсумтя:

– Е, изчезнала е от столицата, това поне е сигурно. Може да се появи по тези места; така че проверяваме всеки преминаващ. Кралицата предлага голяма награда на онзи, който я открие.

– Как изглежда? – попита Жарава, сякаш вече надушваше голямата награда.

– И тя е със смесена кръв – отговори синята куртка, – но била хубавка, чувам. Нисичка, с дълга тъмна коса и зелени очи.

Хан внезапно бе осенен от спомена за зеленооката Ребека Морли: тя просто влезе в караулното на Южен мост и измъкна от ръцете на Мак Гилън трима членове на уличната банда на Вехтошарите. Описанието отговаряше на Ребека. И на хиляди други девойчета.

Откакто животът му се разкапа, Хан не беше мислил за Ребека. Много.

Най-после сержантът реши, че ги е държал достатъчно дълго:

– Добре тогава, продължавайте. Най-добре внимавайте южно от Делфи. Там, долу, сраженията са свирепи.

– Благодарим ви, сержант – сбогува се Жарава. В същия момент в разговора се намеси нов глас, остър и студен като нож:

– Какво става тук, сержант? Защо е това забавяне?

Хан вдигна поглед и видя момиче приблизително на неговата възраст. Безцеремонно яздеше коня си през тълпата от пътници около портата, сякаш изобщо не я беше грижа дали ще стъпче един или двама.

Нямаше как да не се вторачи. През живота си не бе виждал девойче да прилича на нея. Гъстата й платиненоруса коса, сплетена в една плитка, подчертана от червена нишка по цялата дължина, стигаше до кръста й. Веждите и миглите напомняха цвета на пух от топола, а очите й – бледо, порцеланово сини – умито от дъжда небе. Обграждаше я светъл ореол – свидетелство за ненасочена сила.

Яздеше сив жребец от равнините, макар да си личеше, че е от знатно потекло, седеше изправено в седлото, сякаш за да удължи и без друго значителната си височина. Ъгловатите черти на лицето й му се струваха познати. Не беше красиво лице, но трудно се забравяше. Особено когато е смръщено. Както в този момент.

Кожа обточваше късото й сако и пола-панталон за езда от скъп плат. Магьосническият шал през раменете й носеше грабливата емблема на сокол – сокол с пойна птичка в ноктите – а на шията й, на тежка златна верига, висеше бляскав амулет.

Хан потръпна, тялото му беше реагирало, преди умът му бавно да се задейства. Прегърбеният сокол. Но тази емблема принадлежеше на…

– Аз… съжалявам, лейди Баяр – заекна сержантът. Капчици пот оросиха челото му въпреки хладния въздух. – Тъкмо разпитвах тези търговци. За да сме напълно сигурни, милейди.

Баяр. Ето на кого му напомняше момичето – на Мика Баяр. Беше виждал сина на висшия магьосник само веднъж, в деня, когато Хан взе амулета, който щеше да промени живота му завинаги. Каква беше тя на Мика? Изглеждаше на същата възраст като него. Сестра? Братовчедка?

– Улови амулета си – промърмори Жарава на Хан и той  плъзна ръка под палтото си от еленска кожа. – Ще привлече силата и няма да забележат аурата ти.

Хан кимна и стисна змиевидното украшение под палтото си.

– Търсим момиче, идиот такъв – тросна се лейди Баяр, а бледите й очи шареха по Хан и Жарава. – Тъмно, по-скоро ниско като джудже момиче. Защо си губиш времето с тези двама гъбоядци? – употреби тя долското име за хората от клановете.

Двамата стражи, хванали конете на Хан и Жарава, се оттеглиха припряно.

– Фиона. Внимавай какво говориш. – Още един магьосник тъкмо подръпваше коня си да спре зад лейди Баяр. Беше почти младеж със сламеножълта коса и тяло, отдавна започнало да се налива от угаждане. Емблемата по краищата на шала му изобразяваше магарешки бодил.

– Какво? – вторачи се гневно в него Фиона, а той се при­сви като кученце под погледа й.

Или е влюбен в нея, или го плаши до смърт, помисли си Хан. Или и двете.

– Фиона, моля те. – Младият магьосник се покашля. – Не бих описал принцеса Раиса като джудже. Всъщност принцесата е доста…

– Ако не е джудже, е какво? – прекъсна го Фиона. – Набита? Със забавено развитие? Недорасла?

– Ами… аз…

– И е тъмна, нали? По-скоро всъщност смугла заради смесената й кръв. Признай го, Уил, такава е. – Фиона очевидно не понасяше да я поправят.

Хан едва успя да овладее изненадата си. И той не беше почитател на кралицата и кръвната й линия, но не очакваше да чуе такива думи от устата на член от семейство Баяр.

Фиона забели очи:

– Не разбирам какво намира брат ми в нея. Ти поне няма как да не си с по-точно око за жените. – Тя се усмихна на Уил, влагайки цялото си очарование, и Хан ясно видя защо младият магьосник е запленен от нея.

Уил придоби наситенорозов цвят:

– Просто смятам, че е редно да покажем малко уважение – наведе се той по-близо, за да не ги чува сержантът. – Все пак е наследницата на трона на Сивия вълк.

Жарава подкара бавно коня си напред с надеждата да ги подмине, преди размахвачите на вещерски дрънкулки да приключат с приказките. Хан стисна колене около Парцаливко и го последва. Все така държеше главата си наведена, а лицето – обърнато настрани. Бяха оставили магьосниците зад гърба си и навлизаха през портала, почти на свобода, когато…

– Вие там! Стойте.

Беше Фиона Баяр. Хан изруга тихо, надяна си уличното изражение, обърна се в седлото и установи, че Фиона се взира право в него.

– Погледни ме, момче! – заповяда тя.

Хан вдигна поглед директно към бледата синева на ней­ните очи. Амулетът пареше между пръстите му, а някакъв дяволски дух го накара да вирне брадичка и да произнесе:

– Не съм момче, лейди Баяр. Вече не.

Фиона, замръзнала в седлото, се бе втренчила в него и стискаше юздите с една ръка. Дългата й шия подскочи, когато преглътна:

– Не – прокара тя език по устните си. – Не си момче. И не говориш като гъбоядец.

Уил се пресегна и я докосна по рамото, сякаш искаше да привлече вниманието й отново към себе си:

– Познаваш ли този… търговец, Фиона? – попита той с доза презрение в гласа.

Тя обаче продължаваше да се взира в Хан.

– Облечен си като търговец – прошепна почти на себе си. – Носиш дрехи на гъбоядец и все пак имаш ореол. – Тя сведе очи към сияещите си ръце и отново го погледна. – Кръв и кости, имаш аура.

Хан сведе бързо очи към тялото си и видя, за свой ужас, че магията, която гори в него, е непоносимо очевидна дори и на следобедната светлина. Беше по-ярък от обикновено. Могъществото сияеше под кожата му като слънчева светлина по водна повърхност.

Но нали от амулета се очакваше да попива магията? Вероятно в напрегнати моменти отделяше повече, отколкото украшението е в състояние да поеме?

– Нищо сериозно – обади се бързо Жарава. – Дължи се на работа с магически предмети по пазарищата на клановете. Често се случва да се прилепи на човек. Не се задържа дълго.

Хан мигна към приятеля си. Беше впечатлен. Жарава бе развил умението „да развлича закона“, както биха се изразили във Вехтошарника.

Жарава улови оглавника на Парцаливко и дръпна коня на­пред:

– А сега, въпреки че много ни се иска да останем и да отговаряме на въпроси на вещерняци, трябва да продължаваме по пътя си, защото има опасност да замръкнем из горите.

Фиона не обърна никакво внимание на Жарава. Продължаваше да се взира в Хан с присвити очи и леко наклонена настрани глава. Пое си рязко въздух и зае още по-изправена стойка в седлото:

– Свали си шапката – заповяда му.

– Отговаряме само пред кралицата, вещернячке. Не пред теб – каза Жарава. – Хайде, Самотен ловец.

Хан нито отделяше очи от Фиона, нито сваляше ръка от амулета си. Кожата го смъдеше, докато магията и упорството трептяха в него като бренди. Преднамерено бавно той хвана шапката си, свали я рязко и разтърси коси. Ветровете, които виеха през прохода Морски борове, я разрошиха и отметнаха перчема му от челото.

– Предай следното на лорд Баяр – каза той. – Не заставайте на пътя ми или ти и цялото ти семейството ще си изпатите.

Фиона го гледаше втренчено, за момент като че изгубила способността да говори. Най-сетне тя изграчи:

– Алистър. Ти си Гривник Алистър. Но… ти си магьосник. Това е невъзможно.

– Изненада – каза Хан.

Изправи се на стремената, улови амулета с една ръка и протегна другата. Пръстите му се изкривиха, образуваха магически знак, сякаш придобили собствена воля, а от устата му неканени се изсипаха заклинания.

Пътят се изду и натроши, докато от пръстта изригваше жив плет от тръни, оформяйки стена между Хан и Жарава от една страна и останалите магьосници. Само за секунди плетът достигна гърдите на конете.

Хан стреснато откъсна ръка от амулета и избърса длан в панталоните си, все едно се опитваше да я почисти от остатъчната магия. Виеше му се свят, но постепенно зрението му се проясни. Погледна към Жарава, който го на­блюдаваше слисан така, сякаш не вярваше нито на очите, нито на ушите си.

Най-после езикът на Фиона се развърза. Тя изкрещя:

– Това е той! Това е Гривник Алистър! Той се опита да убие висшия магьосник! Арестувайте го!

Никой не помръдна. Стената от тръни продължаваше да расте и да протяга бодливи клони към небето. Смаяни, гвардейците не сваляха очи от внезапно преобразилия се в убиец търговец, издигащ жив плет от нищото.

Жарава замахна с ръка и запрати в широка дъга пламъци във всички посоки. Живият плет запуши, после пламна. Парцаливко се изправи на задните си крака в опит да хвърли Хан от гърба си. Стражите се проснаха на земята и скриха глави със страхливи викове.

Хан заби пети в хълбоците на Парцаливко и стреснатото конче препусна през портала, следван на съвсем късо разстояние от Жарава, притиснат плътно към гърба на своя кон. Пред тях пътниците се блъскаха настрани, за да им отворят място, отскачаха в страничните канавки. Зад тях Хан чуваше викове, заповеди и сигнални тръби.

Разнесоха се звуци от арбалети; стражите бяха стреляли на сляпо от охранителната кула. Хан прилепи глава към шията на Парцаливко, за да се превърне в по-малка мишена.

Фиоана изкрещя отново:

– Заловете го жив, идиоти такива! Баща ми го иска жив!

Арбалетите престанаха да стрелят. За момента си беше същинска благословия, защото пътят между границата и Делфи беше широк и със слаб наклон. Щом веднъж преследвачите преодолееха или успееха да заобиколят живия плет на Хан, той и Жарава щяха да се превърнат в отлични мишени.

Хан погледна назад навреме, за да види как Фиона пробива нащърбена дупка в горящото бодливо препятствие. Двамата магьосници изригнаха през нея, следвани от трима не особено ентусиазирани стражи на коне. На гвардейците из­глежда им липсваше каквото и да е желание да се изправят срещу някой, способен да изстрелва пламъци и да повелява на бодливи тръни да израстват направо от въздуха.

– Идват – извика Хан и смушка още по-настоятелно Парцаливко.

– Навярно смятат да ти се изпречат на пътя – извика в отговор Жарава.

Хан си знаеше, че Жарава хубаво ще си поговори с него по-късно. Ако имаше по-късно.

Магьосниците вече ги застигаха. Разстоянието помежду им бързо се топеше. Рано или късно щяха да ги спипат – помагаха им и широкият път пред тях, и конете им на равнинци, които им даваха преимущество в надбягването. Нямаше начин двамата с Жарава да надвият тези далеч по-добре обучени магьосници. Без да се брои триплетът от гвардейци.

Какво ти стана изведнъж, Алистър? – запита се Хан. Каквито и недостатъци да имаше, глупостта не бе един от тях. Дори и обзет от изкушението да се изправи срещу Фиона Баяр, никога не би въвлякъл Жарава в схватка, продиктувана от чиста злоба, която почти сигурно биха изгубили.

Припомни си какво чувство изпита, когато магията протече през него като силна алкохолна напитка. И също като силна алкохолна напитка отне способността му за правилна преценка. По-вероятно, защото не знаеше какво прави. Стисна по-здраво юздите и устоя на изкушението отново да докосне амулета.

– Трябва да се махнем от този път – извика, като плюеше прах. – Има ли къде да завием?

– Откъде да знам? – извика в отговор Жарава и присви очи срещу залязващото слънце. – Отдавна не съм минавал оттук. – След около километър тежко препускане Жарава се провикна: – Сетих се, малко по-нататък наистина има място, където ще ги изгубим.

Пътят към Делфи следваше бистър поток, пълен с планинска пъстърва и прорязваше долината през спускащите се на юг Призрачни планини. Жарава погледна наляво – явно търсеше нещо. Хан препускаше до него и полагаше усилие да поддържа главоломната им скорост.

– На това място потокът Канва завива на запад, а пътят продължава на юг – посочи Жарава. – Ако тръгнем по­край потока, вероятно ще успеем да им се измъкнем. Каньонът е тесен, скалист и стръмен. По-удобен е за планински кончета, отколкото за коне на равнинци. Оглеждай се за скала с формата на спяща мечка.

Нямаше по-подходящ момент да стигнат до завоя. Хан дочу нарастващия шум от приближаването на преследвачите им и обърна глава: двамата магьосници вече се намираха само на две-три конски дължини зад тях. Фиона забеляза, че Хан я гледа, изправи се в стремената и пусна юздите. Потърси с ръка нещо на шията си и протегна другата.

Пламъкът се изстреля остро към Жарава. Ако Фиона яздеше седнала, изстрелът щеше да уцели право в целта. Сега само опърли рамото на Жарава. Кончето му изцвили и зави остро наляво, блъсна се в Парцаливко и едва не ги изхвърли от пътя.

Хан с мъка овладя своя кон, докато Жарава извиваше главата на Пакостливко обратно напред.

Посланието беше ясно: Фиона Баяр иска Хан жив, но Жарава може да бъде пожертван.

Хан измъкна оръжие в очакване преследвачите им вече да са се озовали в непосредствена близост. Погледна назад и с изненада установи, че Фиона и Уил са изостанали и в този момент се опитват да обуздаят конете. Животните играеха и се вдигаха на задни крака. Гвардейците, скупчили се зад тях, се стараеха да не се сблъскат с двамата магьосници. Изглежда, животните не бяха обучени да ги яздят благородници, които запращат пламъци срещу враговете си.

– Ето я! – Жарава посочи напред мястото, където масивна гранитна канара се врязваше в пътя и го притискаше отляво. Наистина приличаше на спяща мечка, отпуснала глава на огромните си предни лапи.

Сякаш разпознал в нея убежище, Пакостливко се хвърли още по-бързо напред, а Хан и Парцаливко го последваха плътно.

Гвардейците и заклинателите явно се бяха справили някак с временната неразбория, защото Хан отново чу как зад тях се разнася тропот от копита.

Хан и Жарава завиха покрай издадената канара и временно се скриха от очите на преследвачите си. Непосредствено от другата страна започваше главозамайваща каскада от стръмни скални тераси. Потокът Канва се изливаше в поредица от водопади между отвесни каменни стени и изчезваше от поглед. Ревът на изсипващата се вода отекваше из целия каньон.

– Да не би да казваш, че трябва да слезем там, долу? – Хан се оглеждаше за други възможности. Парцаливко беше първият му кон и не му се искаше да осакати животното още през първата седмица, без да пренебрегва опасната перспектива двамата с Жарава да полетят презглава в бездната.

Жарава подкара нетърпеливо Пакостливко по първия осят с камъни склон.

– И друг път съм минавал оттук – каза той. – Предпочитам да рискувам с потока Канва, отколкото с лейди Баяр.

– Добре – съгласи се Хан. – Води ти, защото се движиш по-бързо. – Хан се надяваше Фиона да се поколебае да ги обсипе с огън в гърба, ако той е в тила.

Хубавото беше, че никой не би тръгнал оттук при наличие на друга възможност. Особено на коне за равнинци.

Жарава и Пакостливко изчезнаха зад завой в каньона надолу. Движеха се безразсъдно бързо. Жарава яздеше това конче от две години. Хан отпусна юздите на Парцаливко и го остави да последва Пакостливко по собствена воля, но се бореше с изкушението да го подкара по-бързо. Все пак се надяваше да се скрият от поглед, преди магьосниците да заобиколят Канарата Спяща мечка и да започнат да ги обсипват с пламъци от високото.

Парцаливко подбираше пътя си уверено през стръмния каньон, като запращаше дребни отронени камъни към бездната в ниското. Кончето се притискаше толкова близо до скалната стена, че в един момент кракът на Хан се отърка о нея, панталонът му се раздра и кожата му се ожули до кръв.

Достигнаха равнището на потока, кончето преодоля поредица от водопади и буйно прегази плитчините подир Жарава, нетърпеливо да изпревари съперника си.

Хан обърна очи нагоре по склона. Далеч във високото забеляза двама ездачи. Магьосническите им ореоли ги обграждаха на фона на по-яркото небе. Спореха; шумните им гласове отекваха като във фуния надолу в каньона.

Хан предположи, че Фиона настоява да последват Хан и Жарава в каньона, а Уил оспорва решението й.

Успех, Уил, помисли си Хан и смушка Парцаливко напред.

Спуснаха се през още няколко стръмни дерета. Скачаха по толкова тесни скални стъпала, че Хан сякаш летеше във въздуха. Не поглеждай надолу, повтаряше си, без да откъсва очи от пътеката пред себе си. Напредваха мъчително бавно в сравнение със скоростта, с която биха се придвижвали по главния път.

Хан често хвърляше поглед и през рамо, но нито чуваше, нито забелязваше преследвачи. След няколко часа спряха на открито тревисто място, за да напоят изтощените коне. Слънцето беше изчезнало зад върховете, а мракът под дърветата се сгъстяваше. Отново бе захладняло, макар да се намираха в ниското. На Хан никак не му се искаше да мисли как ще се придвижват в тъмното по тази пътека.

Нямаше значение. Бяха пресекли границата и поне засега най-малкото изглеждаше, че са се измъкнали от преследвачите си.

Хан се просна по корем и събра шепи, за да поднесе вода от потока към устата си. Водата беше бистра и зашеметяващо студена.

– Какво те прихвана там горе? – попита настоятелно Жарава. Междувременно приклекна до него и потопи манерката си във водата, за да я напълни. – Почти се бяхме измъкнали, а ти провали всичко. Не ти ли стигаше вълнението, че се промъкваме незабелязано през границата?

Хан избърса уста с ръкав и също приклекна.

– Не знам защо го направих. Не мога да го обясня.

– И толкова ли не успя да си останеш с шапка. – Жарава запуши манерката и наплиска лице, за да отмие мръсотията от пътя.

– Сякаш от амулета протече обратна вълна – каза Хан. – Не съм сигурен дали има нещо в магията, която влагам в него, или просто не знам какво правя.

Прокълнат от демоните, казваше майка му. Нищо чудно и да беше вярно.

Обикновено Жарава беше добронамерен, но този път не беше приключил с него. Всъщност тъкмо започваше:

– Защо не си държа устата затворена? Отсега нататък ще те наричам Бляскав перчем. Или Много говори.

– Съжалявам – произнесе Хан.

Не намери какво повече да каже. Не обвиняваше Жарава, задето се гневи. Постъпи необмислено и глупаво. Жарава никога не бе виждал тази негова страна. Сякаш отново се беше върнал към самоубийствените си дни като уличен главатар на Вехтошарите.

– Откъде си се научил да правиш заклинания? – не спираше Жарава. – Нали уж не знаеш нищо за магията. Преди две седмици дори не подозираше, че си магьосник. Ето ме и мен, опитвам се да ти предам малкото, което знам, а ти изведнъж сътворяваш цял бодлив плет. Не е ли по-добре ти да ме обучаваш.

– Нямам представа как го направих – призна Хан. – Просто се случи.

Жарава вероятно подозираше, че крие нещо от него, че не желае да сподели познанията си. Когато Жарава не отговори, Хан добави:

– Аз пък не знаех, че ти умееш да запращаш пламъци.

– Не умея – отвърна Жарава. Гласът му беше натежал от подозренията за предателство. – Просто изскачат от мен, когато съм изплашен до смърт. – Изправи се, поотупа прахта от панталоните си за езда и отиде да нагледа конете.

Хан извади амулета от пазвата си и го завъртя в ръце. Огледа орнаментите по него. Трябваше да се научи да контролира това чудо. Иначе нищо не гарантираше, че случилото се няма да се повтори.

Семейство Баяр вече знаеше, че е магьосник и е тръгнал на юг. Поне не им бе известно какво е намислил и къде е крайната му цел. На Хан донякъде му допадаше идеята семейство Баяр да си задава тревожно въпроси къде ли ще се появи той в следващия момент и какво ли ще направи тогава.

Символът на исландското криминале вече и на български (откъс)

Ирса Сигурдардотир неслучайно е наричана от медиите Кралицата на криминалния роман на Исландия и българските читатели най-накрая имат възможност да разберат сами защо – на пазара излезе „ДНК“, първият случай от най-новата поредица на авторката, в която наистина блести с ошлайфано, опитно перо.

Той действа безмилостно и ненадейно. Ударът идва сякаш от нищото. Първо застига омъжена жена с три деца в жилището ѝ в Рейкявик. Не след дълго втора, този път възрастна, жена загубва живота си при подобни брутални обстоятелства. Единствената случайна свидетелка, за чието съществуване убиецът не знае, не е надеждна, защото е само на седем годинки. Полицията е изправена пред пълна загадка.

С разследването е натоварен следовател Хюлдар. Но възниква още един неочакван проблем – полицаят ще трябва да работи с детската психоложка Фрея, с която е прекарал бурна любовна нощ след запивка в заведение, представяйки се с чуждо име. И е офейкал…

А в това време млад радиолюбител получава кодирани послания, очевидно предназначени за други. И решава да проведе собствено разследване, без да подозира, че изпращачът е убиец, а адресатите – неговите жертви. И без да подозира на каква опасност се излага…

Откъс от „ДНК“:

1987

Въведение

Бяха подредени като аптекарски шишета на пейката. Момичето беше най-малко и седеше в единия край, а двамата й братя – до нея. На една, на три и на четири години. Тъничките им крачета стърчаха напред. За разлика от другите деца братята и сестрата не шаваха и не се въртяха на местата си, не люлееха краката си. Новите им обувки висяха неподвижно във въздуха над блестящия под. По лицата им не се забелязваше и следа от любопитство, скука или нетърпение. Гледаха втренчено към бялата стена пред себе си, сякаш там вървеше анимационно филмче с Том и Джери. Отдалеч това приличаше на фотографска снимка – три деца на пейка.

Седяха там вече около половин час. След малко щяха да получат разрешение да се изправят, но на никого от възрастните, които ги пазеха от разстояние, не му се щеше да бърза или да пришпорва нещата. Скорошните ката­клизми в живота на децата щяха да изглеждат незначителни в сравнение с онова, което предстоеше. Щом си тръгнеха от тук, вече нищо нямаше да е както преди. Дано все пак промяната да бъдеше към добро, въпреки че ситуацията можеше да се обърка и проблемите да са по-големи от ползите. Пред такава дилема бяха изправени хората около масата.

– Страхувам се, че да. Вече разгледахме всички други възможности, пък и специалистите препоръчват това. Децата трябва да бъдат настанени в постоянен дом и няма какво да се чака повече. Колкото по-големи стават, толкова по-малка вероятност има някой да поиска да ги осинови. Вижте само каква разлика има да се намери семейство за момчетата и за момичето. Хората знаят, че колкото по-малки са децата, толкова по-лесно се адаптират към новия живот. След две години сестрата ще е станала колкото по-малкия брат и тогава ще сме в същото положение и с нея. – Мъжът си пое дълбоко въздух и размаха купчина документи, за да придаде тежест на думите си. Това бяха доклади и становища от специалисти, преглеждали децата. Останалите кимаха с мрачни изражения. Само една жена, най-младата от всички, се противопостави на предложението. Тя имаше най-малък опит в делата за закрила на децата и още носеше у себе си онази искра, която постоянното разочарование вече бе загасило у колегите й.

– Дали пък да не почакаме още малко? Знае ли човек дали няма да открием семейство, което да се реши да ги вземе и трите.

Тя се вторачи в децата, които седяха като вкаменени на пейката. Беше кръстосала ръце като в прегръдка, сякаш за да бъде сигурна, че човешката доброта, надеждата и оптимизмът няма да я напуснат. Добре си спомняше как изглеждаха децата, когато се стигна до намесата на властите – светлите им косици бяха рошави и немити, дрехите – мръсни, бяха невероятно измършавели. Сините им очи светеха на омърляните личица, а по бузите им имаше следи от сълзи. Младата жена се обърна отново към угрижените лица около масата.

– Може да имаме късмет.

– Току-що приключих с разглеждането на случая – каза сърдито мъжът с докладите и погледна часовника си за трети път по време на тази среща. Беше обещал на децата си да ги заведе на кино. – Бият се за малката, но малцина искат момчетата. Можем само да сме благодарни, че намерихме такова решение. Безсмислено е да търсим повече въображаеми семейства. Всички, които имат интерес да осиновяват деца, са се регистрирали при нас и вече прегледахме списъка изключително внимателно. Това е най-разумното при наличните обстоятелства.

Никой не възрази на този довод. Всички кимнаха одобрително, с изключение на младата жена. Изглеждаше отчаяна:

– Изглеждат толкова близки! Притеснявам се, че раздялата им ще ги бележи за цял живот.

Този път докладите и заключенията бяха размахани така, че косите по главите на присъстващите се развяха.

– Двама психолози заключиха категорично, че за двете по-малки деца ще е най-добре да бъдат разделени. Изглежда, момчето се опитва да покровителства сестра си и тази тяхна връзка не е естествена. Иска да й даде любовта, от която е бил лишен, но самият той е още малко дете. Тя не може да се отърве от неговата прекалена загриженост, а той е напълно изтощен от притесненията си по нея. Момчето е само на три годинки.

Мъжът замълча, след миг възкликна:

– Дори не е нужно да четем между редовете – специалистите са го казали в прав текст. Те двамата ще са много по-добре един без друг. Връзката им не е здравословна. Всъщност може да се каже, че двамата братя са пострадали повече от сестрата. В крайна сметка те са по-големи.

Нещо се раздвижи на пейката. По-малкото момче се беше приближило до сестра си. Протегна ръка през раменцата й и я притисна плътно до себе си. По всичко личеше, че ги бе чул през стъклената преграда.

– Струва ми се, че не можем да си позволим да подлагаме на съмнение тази препоръка. Те са специалисти, а обстоятелствата около тези деца са далеч от всичко, което можем да си представим. Моето мнение е, че най-малкото, което можем да направим, е да задействаме процедурите. Детинско е да продължаваме да търсим някакво магическо разрешение на проблема. Такова просто не съществува.

Жената, която бе взела думата, също даде да се разбере, че нямат време. Говореше бързо и нетърпеливо по­тропваше с крак.

– Но какво ще стане след години, когато те пораснат и разберат, че раздялата им е била предотвратима? Познаваме доста примери какво се случва, когато някой се изпълни с омраза към системата. Животът му започва да се върти само около това единствено нещо – каза най-възрастният член на групата. Той скоро щеше да излезе в пенсия и се надяваше това да е последното сложно дело, попаднало на бюрото му. Не смяташе, че прекалява. Отдавна бе побелял, вече пиеше лекарства за високо кръвно, а лицето му бе набръчкано.

– Приемните родители ще пазят произхода им в тайна. Така е най-добре за всички, особено за двете по-малки деца. Това не трябва да е проблем, още повече, че вероятно те няма да си спомнят първите години от живота си. Момичето е едва на годинка, само най-големият брат евентуално ще има някакви спомени. Но не е сигурно. Тези спомени ще са объркани и неясни. Вие какво помните от четиригодишната си възраст?

– Всичко! – Младата жена бе единствената в групата, която имаше подобни спомени. Останалите можеха само да изровят от съзнанието си призрачни мъгляви сцени. Тя обаче не можеше да се сети за нищо от времето, когато е била на една годинка. Малкото момиченце, за което желаещите се биеха, щеше да се отърве по възможно най-добрия начин и не само защото беше голяма сладурана. Тези няколко години се бяха отразили повече на момчетата. По-малкият беше развил безгранична любов и загриженост към сестра си, а по-големият бе станал безразличен към всичко и всички. Краткото изложение на полицаите, които бяха изпратени на място след телефонно обаждане от майката, беше оказало огромно въздействие върху групата и никой от тях не смееше да възпроизведе информацията.

Щеше да е истинска благословия, ако времето успееше да изтрие спомените от ума на братята и сестрата.

За съжаление младата жена се съмняваше, че ще стане по този начин. Стресът и ударът върху тях трябва да са били огромни.

– Онова, което помня, обикновено е свързано с нещо ужасно: както например, когато на три си премазах пръста на вратата на хлебарницата или на пет видях кола да прегазва приятелката ми. Тези случки обаче са нищо в сравнение с онова, което са преживели братята и сестрата. Боя се, че момчетата ще си спомнят всичко след време. Възможно е и момичето да се сеща, макар това да е съмнително.

– Какво излезе? Роднинската връзка изясни ли се? – Жената, която бързаше, промени темата на разговора, за да избегне увличането в детски спомени. – Те вероятно не са дори еднокръвни братя и сестра. Не се знае колко усилия ще се наложи да хвърлим, за да ги задържим заедно.

Младата жена най-после можеше да даде червена точка на мъжа с докладите:

– Мисля, че това дали са от един баща е маловажно в случая. Те са си като всички други братя и сестри. Дали майка им е една и съща – това не знаем със сигурност. Двете по-малки деца са без баща. Не и голямото момче. Лекарят, който ги прегледа, смята, че по-малките са еднокръвни брат и сестра, а големият им е полубрат. Това донякъде съвпада и с думите на мъжа, който смята, че е баща на най-голямото момче. Кълне се, че продължавал сексуалните си контакти с майката и след раждането на сина им. След като била принудена да се премести да живее при баща си. – Мъжът замълча и направи гримаса. Преглътна и продължи: – Трябва да се направи ДНК-тест, за да се установи роднинската връзка на децата, а за това нямаме нито пари, нито време. Освен това никой не иска да вижда резултатите. Много по-добре е да си представяме, че имат нормални бащи. И тримата, не само най-голямото момче.

Всички се умълчаха. Те познаваха историята на децата и тяхната майка. Както и историята на дядото и онова ужасяващо престъпление по отношение на дъщеря си, в което той бе заподозрян. Сега съдбата на три деца с белези в душите беше в ръцете им. Как трябваше да постъпят?

– А бащата, онзи Торгейр? Напълно сигурни ли сме, че няма да си промени мнението? – Младата жена наруши мълчанието.

– Да. Той не може или не иска да вземе момчето. Какво остава да ги приюти и тримата. Не е имало никаква връзка между момчето и бащата, той казва, че дори не е сигурен дали е негово. Съгласи се да го признае, защото имал кратка връзка с майката, но твърди, че нямало как да знае дали тя не е спала и с други мъже. Ако го принудели да вземе момчето, щял да поиска тест за бащинство. Това ще забави делото, пък и какъвто и да е резултатът, не мисля, че той ще се окаже особено удачен избор. А ако се установи, че не е бащата, той няма да е съгласен да го приеме. Добре ли ще е това за момчето? Не мисля.

Мъжете си хвърляха един другиму погледи и изглежда разбираха доста по-добре решението на предполагаемия баща от жените, които бяха избрали да се взират в ръцете си, отпуснати в скута.

– Това е най-доброто решение. – Мъжът вече не размахваше така докладите. Вместо това той почука с пръст по тях: – Не разполагаме с машина на времето, която да ни каже, че при тях нещата ще се наредят. Единственото, върху което можем да се опрем, е мнението на специалистите. Всички потенциални родители са взети предвид и имат отлични препоръки. Предлагам да приключваме с това. Регистрацията на децата в системата ще бъде променена и с времето нещастното начало на живота им ще бъде забравено. Най-добре за тях ще е да не откриват никога произхода си и разделянето ще им помогне да забравят. Колкото по-скоро започнат нов живот, толкова по-добре за всички. Не можем ли да се обединим около това мнение?

Младата жена отвори уста, за да се изкаже, но се отказа. Другите измърмориха нещо в съгласие, като че ли да потушат по-нататъшните протести от нейна страна. Тя се обърна и погледна трите деца през стъклото. На пейката малкото момиченце се опитваше безуспешно да се освободи от брат си, но той само стягаше хватката. Изглежда, вече й причиняваше болка. Може би експертите бяха прави в крайна сметка. Обърна се обратно към колегите си и вяло кимна с глава.

Решението беше взето.

Групата се разпиля, за да се заемат с формалностите. Младата жена остана в коридора и така се оказа единственият свидетел на изпращането на децата към срещата им с новия живот. Те не се отказаха кротко от стария, също както бебетата не напускат топлата, уютна майчина утроба мълчаливо и без рев. По-малкото момче прие това особено зле. То плачеше и крещеше, докато гледаше сестра си да изчезва по коридора в ръцете на детския лекар. Малкото момиченце не сваляше очи от него през рамото на педиатъра и помаха на брат си с вцепенено изражение на лицето. След това нещата излязоха от контрол. Човек в престилка трябваше да приложи сила, за да удържи момчето. Щом детето разбра, че е победено, крясъците му преминаха в плач.

Младата жена не можеше да откъсне очи от случващото се. В известен смисъл тя носеше отговорност за онова, което ставаше тук. Длъжна бе да се изправи пред последиците. С по-големия брат беше съвсем малко по-леко. И макар той да не реагира физически и да не се разплака, ужасът в очите му говореше повече от всичко. Вероятно братята и сестрата никога не са били разделяни.

Младата жена не пророни сълза, докато стоеше и гледаше момчетата да изчезват в същата посока като сестра им.

Когато най-сетне си тръгна, от децата нямаше и следа. Не се виждаха нито в преддверието на болницата, нито на полупразния паркинг отвън.

Новият живот ги бе погълнал, без да остави никаква следа.

Откъс от „Призрачната гора“ от Мат Хейг (и интервю на автора със себе си)

Готови ли сте да влезете в Призрачната гора? Истината е, че не ви съветваме! Защото нейните дебри са дом на еднооки тролове, злонамерени духчета Наистина, една магьосница, крадяща сенки, и на злия Променител…

И все пак,

Нека разберем какво има да ни каже авторът на тази малко зловеща, но много забавна и вълнуваща приказка, вдъхновена от северната митология. След като прочетем първата глава от книгата!

 

ИНТЕРВЮ

Мат Хейг интервюира Мат Хейг
Мат Хейг: Здравейте, Мат Хейг.
Мат Хейг: Здравейте.
Мат Хейг: Бих искал само да вметна, че днес изглеждате чудесно.
Мат Хейг: Благодаря. Вие също. Ще ми се да имах Вашите хубави черти.
Мат Хейг: Мерси. Както и да е, нека да започнем с въпросите.
Мат Хейг: Окей, Мат, стреляй.
Мат Хейг: Така, първият въпрос – кога започна да пишеш истории?
Мат Хейг: Когато бях на 3. Беше истинска история за едно возене в подземен влак. Гласеше: „Отидох в Лондон и се возих на подземен влак.“ Нарисувах и картинки. Но мисля, че правописът ми беше малко по-различен.
Мат Хейг: Кои са любимите ти писатели?
Мат Хейг: Обичам Роалд Дал, Туве Янсон, С. Е. Хинтън, Ева Ибътсън, Чарлз Дикенс, Уилям Шекспир, Емили Бронте и още около милион други.
Мат Хейг: Впечатлен съм. Е, „Призрачната гора“ е първата ти детска книга, но пишеш и книги за възрастни?
Мат Хейг: Да. Казват се „Клубът на мъртвите бащи“, „Последното семейство в Англия“, „Причините да останеш жив“, „Кланът Радли“…
Мат Хейг: И добри ли са?
Мат Хейг: Стават.
Мат Хейг: Само толкова?
Мат Хейг: Всъщност са творби, създадени от безмерен гений, но не ми се искаше да се правя на важен.
Мат Хейг: Разбирам. Та, защо реши да напишеш „Призрачната гора“?
Мат Хейг: Дочух за едно момче, Самюъл Блинк, хванах самолет до Норвегия и изслушах историята му. После я разказах.
Мат Хейг: Нали не очакваш да ти повярвам?
Мат Хейг: Говоря истината. Вярвай, ако щеш.

Мат Хейг: Отговаряш ли на имейли от читатели?
Мат Хейг: Да, старая се. Стига да не са изключително гадни.
Мат Хейг: Ще има ли продължение?
Мат Хейг: Да, вече съм го написал.
Мат Хейг: Добре, благодаря, че отдели време при така натоварения ти график да…
Мат Хейг: Приключихме ли?
Мат Хейг: Да.
Мат Хейг: О, ясно. И как се справих?
Мат Хейг: Окей.
Мат Хейг: Само окей?
Мат Хейг: Ами, някои отговори бяха леко скучновати…
Мат Хейг: Ей, къде отиваш?
Мат Хейг: Тръгвам си.
Мат Хейг: Накъде?
Мат Хейг: Имам уговорка за обяд с Духчето Наистина.
Мат Хейг: Може ли и аз да дойда?
Мат Хейг: Не. Запазил съм маса за двама. Ще ми дишаш от въздуха.
Мат Хейг: Разбирам.

Откъс от „Танцьорката от Париж“ от Анабел Абс

Съдбата на една млада жена в търсене на свобода и любов. Истинската история на Лучия Джойс, единствената дъщеря на гения Джеймс Джойс.

„По впечатляващ начин авторката събужда за живот Джойс, Бекет и много други – и тяхното стихийно творческо битие сред бохемата на Париж засиява в ярки цветове.“ Обзървър

 

Септември 1934 г.

Кюснахт, Цюрих

Стоя на палубата и наблюдавам точещите се шевове бяла пяна. Цюрих изчезва от хоризонта, докато чакам пред мен да се покаже Кюснахт. Дърветата по крайбрежието отърсват подвитите си листа. Във въздуха се усеща хлад, а над езерото се носи слаб дъх на гнило.

Посещавам го от три седмици в къщата му с квадратни капаци на прозорците в Кюснахт. Три пъти седмично хващам ферибота и ходя да се срещам с него. И все още не съм казала нищо. Но днес в мен нещо се надига и моето мълчание ми се струва потискащо.

Есенното слънце озарява езерото. Дребни рибки се мятат и въртят във водата около ферибота, а подобните им на пайети люспи проблясват като падащи звезди. Докато ги гледам, нещо започва да се прокрадва през ходилата ми нагоре към глезените и прасците ми. Усещам го как се приплъзва по гръбнака ми. Ханшът ми леко започва да се поклаща, пръстите ми забарабаняват в ритъм по перилата. Сякаш скованото ми, неугледно тяло иска отново да бъде красиво.

Днес ще говоря. Ще отговарям на отегчителните му въпроси. И ще му кажа, че трябва отново да танцувам. Да, трябва отново да танцувам…

 

*   *   *

 

Доктор Юнг сключва пръсти пред устата си така, че върховете им докосват грижливо подрязаните му мустаци.

– С баща ви спите в една спалня до осемнайстата си година. Как се преобличахте? – Очите му са като малки обръчи от светлина, които нито за миг не се отделят от лицето ми.

– Спях с дрехите. – Размърдвам се неловко, защото знам какви въпроси ще последват. Повдига ми се. До гуша ми е дошло от тях.

– Защо не се събличахте? – Думите му увисват във въздуха, докато загръщам палтото от норки плътно около ребрата си. Онази дребна, напориста прислужница се беше опитала да го изтръгне от ръцете ми на входа. Не спираше да повтаря колко топло било в кабинета на доктора, как лично тя била запалила огъня.

– Плъховете не се преобличат преди лягане, нали?

– Плъхове ли? – Доктор Юнг избутва назад въртящия се стол и започва да крачи из стаята. – Доволен съм, че най-сетне решихте да говорите, госпожице Джойс, но трябва да обясните какво имате предвид.

– Живели сме на стотици места… квартири… апартаменти. Италия, Швейцария, Париж. – Вече усещам как устата ми се сковава, сякаш съвсем й е писнало от този разговор, от безкрайните въпроси на доктора. Прокарвам бързо език по горната си устна, налагам си да продължа да говоря. – Преместихме се на площад „Робиак“, когато разни богати хора – покровители на баща ми – започнаха да ни дават пари. Преди това брат ми Джорджо ни наричаше емигрантски плъхове.

– А баща ви наричаше това изгнание. – Доктор Юнг се навежда, лицето му се изравнява с моето. Чудя се дали може да погледне в празната ми опустошена душа, дали може да види как ме ограбиха и предадоха.

– Разкажете ми за „Одисей“. Признавам си, че заспах, когато започнах да го чета. – Докторът отново се настанява удобно в стола, надрасква нещо в тефтера си и обръща поглед към мен. – Забранен заради сквернословие. Как се чувствате с баща порнограф?

В небето навън пропълзява облак и закрива слънцето.

– „Одисей“… – отвръщам като ехо, докато претърсвам проядения си от молци ум за някакви спомени, следи. Дебел син гръб… позлатени букви… мама я сграбчва. – Веднъж майка ме видя да я държа и ми я взе. Каза, че баща ми имал мръсно подсъзнание и ще мога да я прочета, когато съм вече омъжена. Омъжена! – изсмях се безрадостно.

– Е, прочетохте ли я?

– Естествено! Това е най-великата книга, писана някога. – Не казвам на доктора, че и на мен сюжетът ми се струва скучен, че не разбирам странните непознати персонажи, че така и не стигнах до „мръсните моменти“, за които всички говорят. Вместо това изтърсвам въпроса си за ба­бо – така наричах татко на италиански; въпросът, който не спира да ме гложди през всички тези години.

– Кажете ми, докторе, баща ми наистина ли е извратен психопат?

Доктор Юнг ме поглежда през очилата си с позлатени рамки. Очите му се разширяват, докато шумно изпуска въздух през ноздрите си. Следва дълго мълчание, а в това време той кима леко с глава, сякаш очаква от мен да продължа да говоря.

– Защо питате, госпожице Джойс?

Палтото от норки вече толкова плътно обгръща тялото ми, че гръдният ми кош се свива и въздухът засяда в гърлото ми.

– Прочетох го в един вестник. Наричаха го извратен психопат. Казваха, че „Одисей“ е най-вулгарната книга, писана някога. – Докато говоря, гласът ми сякаш се отделя от тялото ми и изчезва, все едно думите и звуковете нямат нищо общо с мен.

– Защо според вас баща ви си е взел камериерка за съпруга? – Докторът се навежда през писалището, по­вдига очилата на челото си и се приготвя отново да ме разглежда изпитателно.

– Не харесва интелигентни жени. Беше го споменал веднъж. – Не му казвам, че знам съвсем точно защо баща ми си е взел камериерка. Някои неща не се казват. Не и на дебели швейцарци с джобни часовници, на които им се плаща на час – като на обикновени проститутки. Не и на кого да е.

Доктор Юнг кимва и си захапва замислено палеца, без да спира да ме наблюдава, да се взира в мен, да се опитва да се покатери в душата ми. После си взема писалката и чувам как върхът й стърже, докато драска нещо в тефтера си. Погалвам палтото от норки – така меко, така успокояващо. Като куче, сгушено в скута ми. Лицето на мама вече започва да се размива пред очите ми, всичко нейно избледнява – веждите й, подобни на гарванови пера, тънките й устни, мъхестите й страни с лабиринти от разширени вени.

– Не искам повече да говоря за нея. Тя ми причини това – потупвам слепоочието си три пъти с показалец.

Доктор Юнг спира да пише и се мръщи толкова дълго, че мускулите около очите му започват да потрепват.

– Разкажете ми за взаимоотношенията с баща ви, преди да започнете да спите в една спалня.

– Вечно пишеше. Почти не говореше с мен, докато не приключи с „Одисей“. – Свеждам клепки, поглеждам новите си обувки от най-мека италианска кожа, усещам как пръстите на краката ми се свиват в тях. Няма нужда да казвам нищо повече. Все още не…

– Надпреварвали сте се за времето му с много хора, истински и измислени. – Очите на доктор Юнг вече са като вятърни въртележки, които провъртват дупки в главата ми.

– Предполагам, че сте прав. – Прокарвам пръсти през космите на палтото, разнищвам ги и отново ги приглаждам, докато мисля за моите алчни братя и сестри. Всички тези персонажи, които се скитат из Дъблин. Да, алчни братя и сестри, които ми бяха отнели ба­бо. Не отмествам поглед от доктора с надеждата така да изглеждам смела и уверена, но под палтото потта бавно се стича в деколтето ми.

– Какъв е смисълът да идвам тук изобщо? – Трябва да се отърва от неспирните му въпроси. Времето изтича. „Творба в процес на написване“ все още не е завършена. Ба­бо има нужда да му помагам, да го вдъхновявам. Каква полза има от мен, заточена в Швейцария? Ходилата ми започват да се мърдат напред-назад с отчаяни резки движения, сякаш искат да си поемат въздух.

– Госпожице Джойс, тук сте по искане на баща ви. Но понеже до днес не желаехте да говорите, имаме много да наваксваме. Разкажете ми за Джорджо. – Доктор Юнг сплита пръсти, наблюдава ме, чака.

Когато споменава името на брат ми, усещам прилив на обич. С Джорджо бяхме неразделни в продължение на десет години – като сиамски близнаци. Разглеждам си ръцете и очаквам да видя белите следи от пръстите му там, където ме е стискал. За да ме замъкне по-надалеч от мършавите котки, които исках да прибера вкъщи, за да ме дърпа по стръмните улици на Триест, за да ме задържи да не падна от омнибуса. Няма следи, разбира се. Там е само едва забележимият, лъскав, набръчкан белег на палеца ми. Но нещо друго започва да опъва и обтяга ръбовете на паметта ми. Застивам с надеждата, че бавно ще изплува на фокус. Напразно. Вместо това усещам тъпа болка да се надига в основата на черепа ми. В продължение на няколко дълги минути си разтривам слепоочията, докато тишината кипи и се вихри в ушите ми, а болката се разлива в мозъка ми.

Докторът поглежда големия златен джобен часовник, който държи на писалището.

– Нямаме повече време, госпожице Джойс. Но бих искал да напишете какво си спомняте от годините на площад „Робиак“. Ще го направите ли за мен?

– За вас ли? Мислех, че психотерапията е за мен.

– Да, за мен, за да мога да ви помогна. – Говори бавно, произнася всяка дума така, все едно обяснява на дете или на идиот. После взема джобния часовник и се вглежда многозначително в него.

– Следващия път донесете първата глава от мемоарите си.

– Откъде да започна?

– Сега сте на двайсет и седем години, нали? – Оставя джобния часовник и с едната ръка брои разперените месести пръсти на другата. – Споменахте някакъв господин Бекет, който е бил първият ви любовник, нали така? – Кимва ми окуражително. – Започнете с него. Можете ли да си спомните кога го видяхте за първи път?

– Изчакайте! – отвръщам и затварям очи, докато споменът се носи към мен малко по малко и опитва да се освободи от плаващия мрак. Първо съвсем смътен… после ярък и ясен. Аромат на стриди и парфюм, дим на турски цигари и пури. Гръмване на тапи от шампанско, пукане на лед в стоманени шампаниери, дрънчене и звънтеж на чаши. Спомням си всичко – блясъка и глъчката в ресторанта, главата на Стела, увита в тюрбан, като малка жълта тиква, влажната топлина от дъха на Емил в ухото ми, сияещите очи на ба­бо, докато вдига наздравица за мен, точните думи на мама и ба­бо… О, да, всички онези думи… За потеклото и брака, за таланта и бъдещето ми. Сякаш в онзи момент животът се беше прострял пред мен целият в розово и златно, блестящ от възможности.

Отварям очи. Доктор Юнг си е бутнал стола назад и барабани нетърпеливо с пръсти по кожената тапицерия, все едно отмерва такта на джобния си часовник.

– Знам откъде ще започна историята си – казвам. – Ще започна с първото пробуждане на страстта и амбицията, които си прокараха път в наивното ми сърце като лакомите филизи на плевелите. Защото това беше началото. Няма значение кой какво казва – това беше началото.

 

1

Ноември 1928 г.

Париж

– Двама гении в едно семейство. Ще се съревноваваме, така ли? – Ба­бо завъртя инкрустирания пръстен около пръста си, а сълзящите му очи все още гледаха парижкия „Таймс“. Взираше се в снимката ми и я изучаваше, сякаш никога преди това не ме беше виждал. – Колко си красива, mia bella bambina, красивото ми момиченце! Майка ти изглеждаше точно така, когато избягахме.

– Това е любимото ми изречение, ба­бо. – Взех вестника и останала почти без дъх, зачетох рецензията за танцовия ми дебют: – Джеймс Джойс вероятно ще бъде по-познат като бащата на Лучия Джойс, когато тя разгърне напълно възможностите си в ритмичните танци.

Каква пламенна и неподправена амбиция имаш, Лучия. Следващото изречение се е запечатало в ума ми. Позволи ми. – И той започна да декламира с тънкия си, писклив глас: – Лучия Джойс е достойна дъщеря на баща си. Притежава ентусиазма и енергията на Джеймс Джойс и все още неопределено количество от неговата гениалност. – Спря да чете и докосна с два пожълтели от тютюна пръста току-що напомадената си коса. – Изпълнението ти беше удивително. Такъв ритъм, такава ефимерност… Отново се сетих за дъгите. – Затвори за миг очи, сякаш си припомняше вечерта на дебюта ми. След това очите му рязко се отвориха. – Какво още има да каже неопровержимият „Па­рис Таймс“ за моето потомство?

Нейните изпълнения й изградиха име в театър „Шанз-Елизе“ – дом на авангардния танц в Париж. Тя танцува по цял ден; ако не е с трупата си, изучава различни танци или танцува сама. А когато не танцува, скицира сценични костюми, измисля цветови схеми и ефекти. На всичкото отгоре говори четири езика съвсем свободно и е висока, стройна и забележително грациозна, с ниско подстригана кестенява коса, сини очи и сияйна кожа. Какъв талант! – Хвърлих вестника върху канапето и започнах да се въртя из гостната, като правех големи, изразителни кръгове. Аплодисментите още ехтяха в ушите ми, еуфорията все така танцуваше във вените ми. Вдигнах ръце и се завъртях – покрай любимите семейни портрети на ба­бо в позлатени рамки, покрай купчините томове енциклопедия „Британика“, които служеха за табуретки, когато Подмазвачите му идваха да го слушат как чете, покрай мамините саксии с папрат.

– Всички в Париж четат за мен, ба­бо! За мен! А ти… – млъкнах и му размахах пръст, – … ти по-добре внимавай!

Ба­бо кръстоса глезени и се облегна мързеливо в стола, докато ме наблюдаваше. Не спираше да ме наблюдава.

– Довечера ще вечеряме в „Мишо“. Ще вдигаме наздравици за теб до малките часове на нощта, mia bella bambina. Покани танцуващата си американска приятелка да ни удостои с присъствието си. А аз ще поканя госпожица Стайн. – Отново си докосна косата и я приглади с внезапна загриженост. – И предполагам, че би било добре да поканиш младия мъж, който написа музиката.

– Да, нека поканим Емил – господин Фернандез! – Сърцето ми леко подскочи, докато се изправях на пръсти и се завъртах – веднъж, втори и после трети път, преди да се просна на канапето. Погледнах ба­бо. Дали беше усетил как се учести пулсът ми при споменаването на Емил? Но очите му бяха затворени, а той си играеше с мустаците си, като натискаше с показалци краищата им надолу. Чудех се дали си мислеше за госпожица Стела Стайн, която илюстрираше книгата му, или размишляваше дали да не си сложи вакса на мустаците, преди да отидем в „Мишо“.

– Във вестника не споменават ли композитора… Кажи ми пак как се казваше. – Ба­бо отвори очи и се загледа в мен, а зад дебелите диоптрични стъкла на очилата зениците му плуваха като попови лъжички в кана с мляко.

– Емил Фернандез – повторих. Щеше ли да долови как омекна гласът ми? Докато работехме по дебюта ми, с Емил се бяхме сближили и не бях сигурна как ба­бо ще реагира на това. Винаги се беше държал много собственически, ставаше ли въпрос за мен. И той, и мама непрекъснато мърмореха как се правят нещата в Ирландия. Когато им възразявах, че вече сме в Париж и всяка втора танцьорка е имала стотици любовници, ба­бо въздъхваше дълбоко, а мама снишаваше глас и казваше: „Уличници без капка срам!“.

– Аз ще телефонирам на госпожица Стайн, а ти се обади на господин Фернандез и на очарователната ти танцуваща приятелка, чието име ми убягва. – Постави ръка на гърлото си и внимателно си оправи папийонката с по една трапчинка от двете страни на възела.

– Казва се Китън – казах. А после си спомних как мама и ба­бо упорито я наричаха госпожица Нийл. – Сещаш се, госпожица Нийл. Как е възможно да си забравил името й? От години тя е най-добрата ми приятелка.

– Китън я ухапа злощастна чапла, омагьосана от котка след… – Гласът му се изгуби, докато бъркаше за цигара в джоба на кадифеното си сако. В тишината чухме тежките стъпки на майка ми по стълбите.

– Мисля, че за нас ще е добре да не четем повторно рецензията за твоя дебют пред майка ти. – Млъкна и пак затвори очи. – Нали знаеш, тя е по-особена. – Внимателно постави цигарата между устните си и отново забърника из джоба си. – Позволи ми да се насладя на още едно завъртане, mia bella bambina.

Направих троен пирует възможно по-бързо. Мама не обичаше да танцувам в гостната, а не исках ядните й забележки да ми развалят настроението.

Тя връхлетя в стаята с всевъзможни пакети в ръцете, а едрите й гърди се надигаха тежко от изкачването на петте етажа до нашия апартамент. Ба­бо отвори очи, премигна и й каза, че всички ще ходим в „Мишо“ „за малко празненство“.

– Да не искаш да кажеш, че е дошъл запис по пощата? – Видях я как оглежда стаята, за да се увери, че не съм размествала мебелите, както правех понякога в нейно отсъствие, а ба­бо ме караше да му потанцувам.

– Не, мое цвете планинско. – Млъкна, за да си запали цигарата. – По-добро от пари. Лучия е новата звезда на Париж и трябва и ние да вдигнем тост за нея. Довечера ще викаме „наздраве“ и ще я засипваме с похвали.

Мама не помръдваше, макар че още държеше всички пакети. Само очите й се движеха и се присвиваха, докато съвсем заприличаха на цепки.

– Пак тези твои танци, а, Лучия? Направо ме съсипват. Рано ще ме вкараш в гроба. Ти и вечно неработещият асансьор, и всички тия стъпала, дето трябва да качвам.

Усетих как атмосферата започва да се натяга, но бях свикнала с мъченическите й оплаквания, а ба­бо не спираше да ми хвърля съзаклятнически погледи и да ми намига, когато главата й не беше обърната към нас. Подадох й вестника и подминах роптанията й.

– Ще стана известна танцьорка, мама. Виж какво пише!

– Ще видя, Лучия, но първо трябва да разопаковам торбите и да си направя чай. Погледни тези елегантни ръкавици, Джим. – Тя пусна пакетите на канапето, измъкна лъскава бяла кутия и започна да разгъва катове черна копринена хартия. В стаята изведнъж стана студено, сякаш през нея беше преминал вятър. Оставих „Па­рис Таймс“ на канапето и скръстих ръце пред гърдите си. Не можеше ли да се зарадва заради мен – поне този път?

Ба­бо ми намигна бързо, а после изпусна дълга струйка дим.

– Разкошни ръкавици наистина. И ще изглеждат най-елегантни, обгърнали столчето на чаша с най-опияняващото шампанско на „Мишо“. – Посочи вестника на канапето. – Прочети го, Нора. Изброява изумителните таланти на нашата bella bambina. Което ми напомня за поговорката, че крушата не пада по-далеч от дървото.

– Пресвета Богородице, Майко Божия! Като калпазани сте, които досега са бъркали в буркана с бонбони. – Въздъхна и погледна новите си ръкавици. – Е, така или иначе не ми беше до готвене, а и предполагам, че в „Мишо“ ще се възхитят на ръкавиците ми. – Подсмръкна и се пресегна към вестника. – За Джорджо трябва да пишат. Защо никой не пише за нашия Джорджо? – смушка вестника с нокът.

– Ще напишат, Нора. Ще напишат. Може би Лучия е имала от онези нейни прозрения ала Касандра, някое съновидение за Джорджо, нали? – Ба­бо ме погледна с очакване, но преди да успея да му отговоря, мама ни прекъсна с яростен порой от язвителни коментари за „глупави поличби“ и „шантави Касандри“. – Ще дойде и времето на Джорджо, а довечера ще пием за моето дъгоцветно момиче. – Ба­бо изпусна кръгче дим, а аз го гледах как се придвижва и издига несигурно, преди да се разпадне и да изчезне във въздуха.

– Какви са тези дъгоцветни момичета? Само не ми разправяй, че и те, без значение кои са, също виждат в бъдещето? – мама ядно мушна пръсти в новите си ръкавици.

– От книгата ми… Кръжат наоколо в кръг… защото цветя са… Нищо, което да тревожи твоя несломим и властен ум. – Ба­бо впери поглед в тавана и въздъхна.

– Защо не пишеш нормална книга, Джим? Наистина ще ме умориш. – Тя посегна неохотно към вестника с облечените си в ръкавици ръце. – Сложи си нещо цветно, Лучия. Не бихме искали госпожица Стела Стайн да ни засенчи довечера. На коя страница каза да погледна?

 

*   *   *

 

Главният келнер ни видя и веднага забърза към нас, проправяйки си пътечка сред тълпата от клиенти. Някакви хора непрекъснато спираха ба­бо, за да го поздравят или да го попитат за „Творба в процес на написване“. Само на мама беше отредено да знае истинското заглавие на книгата, която ба­бо наричаше “Творба в процес на написване“, и беше заклета да го пази в тайна.

Докато родителите ми разменяха поздрави с други гости на ресторанта, Джорджо се появи зад мен:

– Съжалявам, че закъснях – каза задъхано. – Трябваше да чакам с часове трамвая. Но видях вестника – каква удивителна рецензия! – Дръпна ме към себе си и ме целуна отстрани по главата. – Каква умна малка сестра имам! Да се надяваме, че ще забогатееш много скоро, дори и да е колкото да плащаш уроците ми по пеене. – Смръщи се и извърна лице.

– Да, да се надяваме, че така ще стане – съгласих се, за да сменя темата. – Уроците не вървят ли добре?

– Не и толкова добре, че да отговорят на очакванията на татко. – Джорджо докосна колосаната яка на ризата си; забелязах лилавите кръгове под очите му и усетих, че дъха на алкохол. – Трябва да го моля за пари всеки ден, а той винаги ме гледа, сякаш съм гладно куче. А след това въздиша по онзи негов разочарован начин.

Докоснах съчувствено ръката му. Мразех да го виждам така обезсърчен, а и никога преди не го бях хващала да пие.

– Когато започна да печеля, ще ти помагам.

Джорджо не отговори. Вместо това каза:

– Спомняш ли си господин и госпожа Къдълкейк?

Засмях се.

– Нашите измислени родители ли?

По лицето му изведнъж се изписа тъжен копнеж.

– Сънувах ги преди няколко нощи. Най-накрая бяха дошли да ни осиновят, а господин Къдълкейк ме научи да яздя кон.

– Малко е късно за въображаеми родители. – Погледнах назад как мама и ба­бо си проправяха път през претъпкания ресторант сред фаланга от сервитьори в черно-бели униформи.

– Когато бяхме деца, мама и татко никога не бяха край нас. А сега, когато сме вече възрастни, не ни оставят на мира. Господин и госпожа Къдълкейк не биха постъпвали така, нали?

– Не, но те не бяха истински.

Не исках да мисля за миналото, затова повдигнах пресилено рамене и тъкмо щях да му напомня, че мама го намира за съвършен и според нея той не би могъл да сгреши, когато каза:

– О, виж, всички вече са тук.

Посочи към една маса до прозореца, около която сред блестящи прибори и полирани чаши вече спокойно се бяха настанили Стела, Емил и Китън. Полилеят осветяваше сияещото лице на Емил; виждайки го, почувствах лек трепет в гърдите. Беше си намазал косата с брилянтин, а в бутониерата му имаше оранжева лилия. Помаха ми с ръка и зърнах как диамантът, инкрустиран на ръкавелата му, улови светлината и над масата се разпръснаха искри във всички цветове на дъгата. До него седеше Стела, облечена в пауновосиня копринена рокля с три наниза от кехлибарени зърна, свободно усукани около кръста й, а пискюлите на лимоненожълтия й тюрбан танцуваха над веждите. Ба­бо се появи тихо зад нас и я разгледа с изследователския поглед на ботаник, изучаващ непознат вид орхидея.

– Иска ми се и аз да се обличам така – подшушнах на Китън, докато тя тъкмо допираше устни до студените ми бузи. Стела имаше смел вкус – бохемска небрежност, за каквато копнеех. Мама настояваше тя да ми избира и купува дрехите и макар че винаги бяха елегантни и добре ушити, им липсваше пищността на Стелините тоалети.

– Не се притеснявай за дрехите си, скъпа. Не и след дебюта ти и тази рецензия. Доста ти завиждам. Както и да е, изчакай само да видиш какво носи от кръста надолу! Шалвари с ресни – крайно непрактични, в случай че завали. – Китън стисна нежно ръката ми. – Джорджо май не изглежда така безгрижно както обикновено?

Сниших глас и доближих уста до ухото й:

– Притеснен е за пари, а и мисля, че е изморен постоянно да разчита на милостта на покровителите на ба­бо.

– Нещата ще се наредят, когато баща ти започне да си продава книгата в Америка. Между другото, той защо се е вторачил така в Стела?

– В момента прави илюстрациите към своя книга – Бъди сигурна, че мисли за книгата си. – Сведох поглед и добавих шепнешком: – Сигурно се чуди как да я опише на фламандски или на латински, или с някой римуван каламбур.

Настаних се в сепарето до Емил; усетих топлината и твърдостта на тялото му до моето. Около нас се вихреха разговори и смях, подрънкване на гривни и гердани, стържене на столове по пода, тракане на чаши и чинии, дрънчене на вилици и ножове. Всички тези звуци се превърнаха в главата ми в бурните, наелектризиращи аплодисменти от дебюта ми.

Ба­бо поръча шампанско и стриди върху лед и веднага щом напълниха чашите, бутна стола назад и се изправи, като се държеше за масата с костеливата си ръка.

– Наздравица за Лучия! Танцьорка, полиглот, човек на изкуството!

– Със сияйна кожа и сини очи. – Мама вдигна чаша и същевременно изпъна шия и обърна глава към полилея. В този миг ми хрумна, че може би ми завижда. Беше възможно най-мимолетната и налудничава мисъл. Но имаше нещо в начина, по който беше наклонила врат под светлината. Сякаш искаше да подчертае, че дължа външния си вид на нея. Сетих се колко рядко вече виждах жадния поглед на ба­бо върху нея, колко рядко го улавях да слуша по онзи негов съсредоточен начин ритъма на говора й. Всичко това беше запазено за мен. Погледнах през масата и ей го там – вдигнал чаша, не спираше да мига, а погледът му сновеше между мен и Стела.

Междувременно шампанското съскаше в чашите, солената зелена миризма на стридите се носеше над масата, във въздуха заблудено се рееха малки облачета дим от пурите на посетителите по другите маси, които ми ръкопляскаха и ми се усмихваха. Бедрото на Емил се притисна към моето силно и уверено. В този миг ми се струваше, че бих могла бъда щастлива завинаги и че никой не би могъл да бъде по-щастлив от мен. Наведох се към него и пуснах ръката си върху крака му.

– Кой е следващият театър, където ще танцуваш, Лучия? Да не се наложи Джоузефин Бейкър да ти освобождава сцената? – Стела си нагласи тюрбана, прободе с вилица една стрида и я спусна внимателно в устата си.

– Вироглава е тази госпожа Бейкър. Да танцува гола по банани. Срамота! – Мама вдигна салфетка и я изтръска, сякаш се надяваше така да се отърси от целия разговор за Джоузефин Бейкър, танцьорката, завладяла Париж с предизвикателните си представления.

– Била направила цяло състояние – намеси се Джорджо. Върхът на езика му се показа и за миг остана на горната му устна. – Говори се, че е сменила банановата поличка с малко розово перце.

– Чисто гола с изключение на едно перо? – Шокирана, Китън облещи очи.

– Тя е просто една въртиопашка и нищо друго – от ноздрите на мама бълваше презрение.

– Тя е съвременна млада жена и сама си вади парите. Браво на нея – казвам аз. Стела вдигна чашата с шампанско, но бързо я остави обратно на масата, виждайки гневния поглед на мама.

– Вече е сменила двама съпрузи и в момента си имала любовник. Що за дама е това, искам да попитам?

– Затова може да си позволи да се качи на сцената само по перо. Ако не беше омъжена, нямаше да го направи – обади се Китън тихо. – Според татко бракът е единствената възможност за жените да бъдат свободни – дори днес, дори в Париж. А всички тези освободени жени, всички тези флапърки – татко казва, че изобщо не са истински свободни.

– Сигурно е дяволски освобождаващо да танцуваш чисто гол. – Джорджо изсумтя и си смачка цигарата. – Особено ако това ти носи цяло състояние. Не можеш да си по-свободен от това.

– Що за глупости! – С пламнал поглед Стела прониза въздуха със зъбците на вилицата си. – Сега жените имат истински шанс за свобода. Вижте всички тези жени в Париж – рисуват, танцуват и пишат. Не всички са омъжени.

– Браво, Стела! – извиках и плеснах с ръце. Стела имаше – както мама го наричаше – „остър език“. Това беше още една нейна черта, на която се възхищавах и за която й завиждах. Тъкмо щях да се включа в разговора с моето мнение колко свободен можеш да се почувстваш, когато се изгубиш в движението, колко освобождаващо е да танцуваш, независимо дали си беден, или богат, облечен или съблечен, но Джорджо ме изпревари.

– Говори се, че получава стотици предложения за брак всяка седмица. Дали и аз да не й предложа? Емил, ти как мислиш? – Обърна се към Емил и го потупа по рамото.

– Съгласен съм с Китън. Бракът е крайъгълният камък на нашето общество и няма друг начин който и да било от нас да бъде свободен. Поне така смятаме ние, евреите. Бракът е в основата на всичко. Но не съм съвсем сигурен, че това включва брак с госпожа Бейкър. – Ръката на Емил беше намерила моята под масата и докато говореше, галеше с палец пръстите ми. – Вие как смятате, господин Джойс?

С ъгълчето на окото си видях как мама се върти неспокойно на стола, вперила поглед в чашата си с шампанско. Ба­бо прокара разсеяно пръсти по брадичката си, при­глади и си погали брадата.

– Бракът, религията… условности и институции. Трябва да се освободим от тези окови. – Гледаше втренчено чинията с празни черупки от стриди пред себе си.

– Не обръщайте внимание на Джим. Какво знае той за оковите… – Мама изпусна кратка въздишка, сякаш раз­дразнението я беше оставило без дъх на половината изречение. Погледнах Джорджо въпросително, но той беше зает да си търси запалката, а от долната му устна висеше незапалена цигара.

– Свободата на жените и институцията на брака не са несъвместими. Но никой не може да оспорва първенството на семейството. Само се вижте вие от семейство Джойс. – Стела посочи с ръка през масата, отрупана с трохи, следи от пепел и полупълни чаши. – Женени през всички тези години, отдадени родители на Лучия и Джорджо. Щяха ли да бъдат толкова талантливи, толкова умни, ако не се бяхте оженили?

– Щяхме да бъдем копелета, захвърлени в канавката. – Устата на Джорджо се разшири в прозявка и докато я сподавяше с юмрук, ме погледна и ми намигна. – А вместо това сме изгряващи звезди на парижката сцена, нали, Лучия?

– Е, аз смятам, че въпросната госпожа Джоузефин Бейкър трябва да бъде пъхната в затвора. В Ирландия със сигурност щяха да я държат под ключ. – Мама бутна чашата си и поклати сковано глава.

– И аз щях да съм в същото положение, Нора. И аз. – Ба­бо говореше съвсем тихо във възела на папийонката си. Само аз го чух, защото точно тогава Емил се изправи и извика:

– Стига сме говорили за канавки и затвори. Още една наздравица за талантливата и прекрасна Лучия! – Вдигна чашата си и всички отново извикаха името ми.

Тогава го видях. Стоеше на улицата, надничаше крадешком през прозореца и се беше приближил толкова много, че носът му почти докосваше стъклото. Очите му бяха искрящи и любопитни и изглеждаше, че гледа ба­бо, но после погледът му се премести към мен. И в този миг се случи нещо необикновено. Погледите ни се срещнаха и между нас премина вълна от емоции. Сърцето ми под­скочи бясно. После той наведе глава, раменете му се превиха напред и изчезна нанякъде по булеварда. Усетих как Емил отново се отпуска на канапето и опира крак в моя.

– В какво пък се е загледала сега? Лучия? Лучия? Всички вдигаме наздравица за теб, а ти зяпаш през прозореца, все едно си обладана от дух. – Мама отчаяно подбели очи.

Ба­бо се намръщи, сложи чашата си с шампанско на масата и вдигна длан.

– Тихо, Нора. Това е пророческо прозрение. Тишина за моята Касандра!

– Някой ме наблюдаваше през прозореца – казах, смаяна и удивена от странността на случилото се, от наситеността на тези очи, от внезапното подскачане на сърцето ми. Махнах пренебрежително и се обърнах с благодарност към Емил, като се надявах ба­бо да се въздържи от по-нататъшни споменавания на Касандра.

– Ще да е някой от новите ти почитатели, сигурна съм. – Китън се засмя и стисна ръката ми. – Вероятно те е познал от вестника.

– Наистина, такава е цената на славата. Знам го твърде добре. – Ба­бо огледа всички около масата, а очилата му отразяваха светлината от лице на лице. – Ще трябва да се научиш да я носиш възможно най-добре, Лучия. Със сигурност отвън ще се редят на опашка за автограф.

Дали щеше да бъде навън? Мъжът с искрящите като на птица очи, клюнестия нос и скули, наподобяващи ножове за риба? Не. Беше се разтопил в тъмнината. А всички около масата се смееха на остроумието на ба­бо. Всички освен Емил, чиито устни бяха толкова близо до ухото ми, че чувах примлясването на слюнката в устата му, докато ми прошепваше:

Ще имаш опашки от почитатели. Ще имаш!

После ба­бо започна да се произнася по темата за неоспоримата връзка между танците и виденията: разказваше ни за някакво малко познато племе в Африка, което танцувало, докато не видело бъдещето. Знаех, че ме наблюдава, но не бях в състояние да се съсредоточа върху думите му.

– И се обзалагам, че са били полуголи – вметна мама безразлично с писклив глас. Всички отново се засмяха.

Можех да мисля единствено за мъжа, който ме беше наблюдавал през прозореца. Усещах как в мен се разлива безпокойство, сякаш дълбоко в мен се заражда нещо ново.

Сега, когато от Алпите, където въздухът започва да щипе и да ме драска, се обръщам назад към миналото, виждам колко права съм била. Въпреки че тогава изглеждаше невероятно, нещо се беше зародило, беше се отмотавало ниско долу в слънчевия ми сплит. И оттам започна всичко.

 

 

 

 

 

 

Откъс от „Сборище на сенки“ от В. Е. Шуаб

Искрено се надяваме, че „Четирите цвята на магията“ ви е влязла под кожата колкото и на нас, защото с пълна пара се задава още една сериозна порция от резервираните забележки на кръвния магьосник Кел и от безразсъдните начинания на крадлата Лайла. А над Червения Лондон е надвиснала заплаха – един град се е пробудил от древния си сън…

Докато чакате, защо не се потопите в магичния свят на В. Е. Шуаб заедно с този откъс:

Откъс от „Рандеву в „Кафе дьо Флор“ от Каролине Бернард

Винаги когато се чувствах зле, заминавах в мечтите си за Париж и си възвръщах усещането за живот, което имах там.

Да, Париж е не просто град; той е усещане. Неслучайно Хемингуей казва, че: Когато си имал късмета да дойдеш в Париж като млад, през остатъка от живота си ще носиш града в себе си, където и да отидеш. Двете героини на прекрасния роман на Каролине Бернард са пример за това…

Каним ви на „Рандеву в „Кафе дьо Флор“ – затрогваща, прочувствена и très français, това е историята на две силни жени на фона на зашеметяващия метрополис, Града на светлината.

Прочетете откъс тук:

Откъс от „Жажда“ от Ю Несбьо

Липсваше ли ви Хари Хуле? На нас със сигурност. Неговата решителност, прозорливост, заедно с тоталната му безотговорност към себе си и най-близките не звучат като най-добрата комбинация, но въпреки това се връщаме към историите за него отново и отново. Защото е истински, човечен, стихиен герой.

Хари се завръща в 11-ия случай изпод перото на норвежката звезда Ю Несбьо – „Жажда“. Вече бившият старши инспектор отново се изправя пред единственото чудовище, което е успяло да му се изплъзне…

Откъс от „Жажда“ можете да прочетете тук:

Откъс от „Толкова близо до хоризонта“ от Джесика Кох

Има истории, за които се говори трудно. Има истории, за които да се говори изглежда дори невъзможно. Историята за любовта на Джесика и Дани е една от тях.

В „Толкова близо до хоризонта“ Джесика Кох разказва за живота с Дани, борещ се с травмите от детството и за живота си. Разтърсващо реалистична и трогваща, книгата разкрива действителността във всичките ѝ краски – от непрогледния мрак до ослепителната светлина.

„Толкова близо до хоризонта“ е книга, която дълго време няма да забравите.