Наричали детската писателка Ани Шмит „истинската кралица на Холандия“

Ани М. Х. Шмит несъмнено е най-известната холандска писателка на 20 век, дори наричана приживе „истинската кралица на Холандия“. Шмит била извънредно оригинална дама с несравним поглед към живота и нестихващо чувство за хумор.

Днес в Холандия няма холандец, който да не е чел, пял или слушал стихотворенията, песните и разказите на Ани Шмит. Днес в Холандия няма дете, което да не заспива с приказките на Ани Шмит. Днес за Холандия и холандците Ани Шмит е това, което е Леда Милева за България и българите – национална поетеса, посветила своя живот на децата.

А животът на Ани Шмит бил не само дълъг, но и безкрайно интересен, изпълнен с вълнуващите събития на няколко епохи.

Анна Мария Хертройда, както е нейното истинско име, се родила преди малко повече от сто години в семейството на селски пастор. Голяма била радостта на майка ѝ, на която вече били умрели две момичета със същото име, но не и на осемгодишния ѝ брат. Малко след раждането на сестричето той се върнал вкъщи и съобщил, че е успял да го замени срещу едно теле.

Бавен, монотонен и безинтересен течал животът в малкото село. Било времето на конете и каруците. Нямало коли, нямало радио, да не говорим за телевизия. А вестник получавали само местните първенци. За Ани по-интересни от игрите били книгите, а щом ѝ се удадял случай, се качвала на камбанарията на цър­квата и с часове гледала корабите по река Шелда в далечината. “Тогава се чувствах свободна – пише по-късно тя, – както никога по-късно. В камбанарията имаше нещо езическо, диво, безмерно. В нея имаше вятър, кораби, пирати.” И после пишела стихове…

Но най-голямото преживяване на бъдещата писателка била електрическата крушка, която тя видяла за пръв път на осем години. “За нас двайсети век започна през двайсетте години с идването на електричеството” – пише тя. Последвали още две разтърсващи преживявания за младото момиче – първото радио в село и първият филм, разбира се – ням. “В селото ни започна нова ера. Целият лош външен свят влезе вътре. Джаз, чарлстон, оперети, социалистически речи, феминистични бръщолевения” – казва Ани Шмит. Селските дъщери започнали да си стрижат плитките, съ­бличали носиите и надявали къси рокли и чорапи телесен цвят.

Ани, мечтала толкова време за свобода и за света, не останала назад. Не след дълго заминала да учи в гимназията на близкия град Хус, където сладкото момиченце на мама се превърнало в нахакана и необуздана тийнейджърка, която дори бягала от училище. А на 17 години, през 1928 г., за пръв път видяла самолет. Отишла с приятелки на летателно шоу, където се запознала с млад пилот и дори летяла! Продължила да се среща с него тайно – нещо недопустимо по онова време за младо момиче – и когато ниско над гимназията прелетявал самолет, се ослушвала с разтуптяно сърце, защото знаела, че това е поздрав за нея. И пак пишела стихове…

След гимназията непокорната девойка трябвало да учи за нотариус като брат си, но скоро ѝ доскучало и записала курсове за секретарка, после пък станала детегледачка. Нищо не ѝ харесвало, нищо не искала, защото не знаела какво иска. Докато не попаднала в училището за библиотекарки. Тази професия ѝ легнала направо на сърцето и тя станала “… прилежна госпожица, да, ужасно прилежна”. И пак пишела стихове…

Но знаела защо пише. Още когато била на 14, майка ѝ – и нейна учителка в селското училище – била изпратила нейни стихове на големия поет Вилем Клос, който отсъдил, че “дълбоко в нея нещо пее”. След което обнадеждената майка отишла за всеки случай на врачка, а тя предсказала, че дъщеря ѝ ще стане прочута писателка.

И сега Ани – пак по настояване на майка си – пратила две стихотворения на литературния журнал “Пътища нагоре”. Това бил нейният литературен дебют.

Но дошли нацистите, започнала Втората световна война. Ани Шмит била вече директорка на градската библиотека в град Флисинген. И отказала да окачи табелата “Забранено за евреи”. В читалнята не допускала национал-социалистически вестници. По това време брат ѝ вече лежал в затвора. Извикали я при кмета и ѝ предложили да го освободят, ако тя станела техен пропагандатор. Ани отказала.

След войната животът на Ани Шмит се преобърнал – поканили я на работа в Амстердам, във вестника на съпротивата “Хет Парол”. Стеснителната и малко невзрачна госпожица попаднала в кръг от журналисти, интелектуалци и творци и за кратко време се превърнала в духовита млада дама и интересна събеседничка. И тогава се състоял истинският дебют на бъдещата велика писателка – за една вечеринка на колегите си тя написала текста и музиката на песните, като сама свирела. Успехът бил грандиозен и оттук нататък я съпътствал през целия ѝ живот. “Хет Парол” не можел вече без нейните стихотворения, радиото – също. Ани написала и първия радио-сериал в Холандия, отново с огромен успех. И така, улисана в работа и във водовъртежа на интелектуалния живот на Амстердам, не забелязвала как годините минават. Един ден прозряла, че е време за сериозна любов и да се задоми. Намерила партньора си – химик и предприемач – чрез обява във вестника, с което сложила началото на връзка, продължила 34 години.

На 39 години Ани Шмит родила своето единствено дете – Флип и погледът ѝ се обърнал завинаги към ново поле на литературата – детската, което ѝ донесло и световната слава.

Вдъхновена от преживяванията с малкото си синче, авторката решила да ги претвори в кратки разказчета за деца – “Йип и Янеке”, които излизали като серия в “Хет Парол”, а после в сборник. Успехът я поощрил и тя продължила да пише стихотворения, приказки, повести, в които се преплитали фантазия и действителност. През 1953 г. излязла първата ѝ цяла повест за деца – “Летящият асансьор“. Главният герой, симпатичното момче от асансьора Авелко, скоро станал любимец на детската публика. След по-малко от две години, през които повестта била претърпяла вече пет издания, излязла и втората книга за Авелко – “Магическият кабинет“. В края на петдесетте Ани Шмит вече била най-известната детска писателка на Холандия.

През 1957 г. повестта “Виплала магьосникът” била обявена за Книга на годината и ѝ донесла първото от дълга серия отличия, сред които най-голямата холанд­ска награда за детска литература “Златният калем”, Държавната награда за детско-юношеска литература, два пъти Наградата на публиката… А през 1988 г. дошло най-голямото признание за авторката – медалът “Х. Кр. Андерсен”, наричан “Малката Нобелова награда”, който самата Астрид Линдгрен ѝ връчва.

Последните години от живота на Ани Шмит били белязани от тежки страдания – трудно подвижна, с болно сърце, великата писателка напуснала по собствено желание този свят на 84-ия си рожден ден със съзнанието за един дълъг и пълноценен живот и със завещанието да бъде погребана с песни и музика. Авторката сигурно е знаела, че ще продължи да живее в сърцата на децата със своите книги.

В нашия каталог можете да намерите в превод от нидерландски на Василка Ванчева:

“Виплала магьосникът” и съвсем наскоро излязлата “Летящият асансьор. Магическият кабинет”

Интервю със словашкия писател Петер Балко, автор на „Най-добрият приятел“

           

„Първата прозаична творба на „момчето, записващо всичко в тетрадки“, е блестяща. Всичко е написано с прелестен почерк, сякаш още момчешки, докато разсъжденията и световъзприятието са вече зрели, мъжки. Тази остра двуполюсност създава напрежение, което не ти позволява да оставиш книгата, докато не я дочетеш. Написаното е точно, искрящо и все пак тайнствено. Като живота.“ 
       „… искряща и тайнствена сплав от жестокост, нежност, фантазия и сурова действителност“

        Така представя първия роман на младия драматург и сценарист от Братислава Петер Балко неговата сънародничка, поетесата Мила Хаугова.  Силно автобиографичен, романът обхваща детството на автора, който описва себе си като „момчето, записващо всичко в терадки“, детство, преминало в Лученец, един необикновен малък град на границата на няколко държави и култури. И съдържанието на тези „тетрадки“ се е изляло с цялата си истина върху страниците на един необикновен роман, който вече можете да прочетете като част от специалната ни поредица „Европейски разказвачи“ в превод на Анжелина Пенчева. А от интервюто по-долу можете да откриете и малко повече за самия Петер!

Какво те привлече към жанра магически реализъм?

            Още от дете ме привличат истории, смесващи реалността и измислицата. Независимо дали е научна фантастика или истории на ужасите. Това е и основата за зараждането на любовта ми към магическия реализъм – изкривяване на реалността и създаване на мой собствен микросвят. Разбира се, този стил вече е изследван от Маркес, Борхес и Балек, но никой от тях не е от Лученец.

            Романът „Най-добрият приятел“ е съставен от фрагменти, кратки глави и множество детайли. Свързано ли е изграждането му с любовта ти към късия разказ или с втората ти професия – киното?


            Героите, темите, атмосферата, средата и езикът се зародиха от разказа ми „Лебедова балада“, която спечели голямата награда в конкурса за разказ през 2012 г., организиран от издателство „КК Багала“. Текстът в последствие развих в романа „Най-добрият приятел“. 

            Всеки град си има история и исках дебютът ми да улови и материализира тази на Лученец. Душата на мястото е изградена от обитателите му, затова е съвсем естествено да се запазят техните истории. Това е и причината за структурата на книгата и множеството фрагменти. Оказват влияние и образованието ми (следва сценарий и драматургия – бел. ред.) и любовта ми към филмите, стимулиращи въображението, разбиващи цялото на малки детайли.

            Като погледна към този свят, разкъсван от гняв и омраза, си мисля, че един страхотен роман може да бъде както цял роман, така и просто едно хубаво изречение.

            Действието в „Най-добрият приятел“ се развива в Лошонц. Защо Лошонц, а не Лученец?

            Лошонц е историческото име на родния ми град Лученец. Докато се чудех къде да се развива действието в книгата, ми се стори естествено да е в родния ми град. Описвам света, който познавам, но все пак различен от реалния. Лученец би било твърде конкретно. Затова избрах фонетичната му форма, стори ми се по-красиво. Лошонц звучи мистериозно и мечтателно, сякаш не съществува.

            Кога започна да пишеш?

            Може би през последната ми година в основното училище, но по-сериозно в гимназията. Дълго време играех баскетбол. Животът на баскетболист и този на писател са трудни за съчетаване. Водех двойствен живот. Беше ме срам да призная на приятелите си, че пиша. Баскетболът в Лученец изгуби популярност и изведнъж се оказах с много свободно време.

            Винаги ли си искал да бъдеш писател?

            Не. Дойде толкова естествено, колкото и необходимостта да споделя нещата, които не исках да казвам непосредствено на хората около мен. Избрах по-евтиния вариант на ходенето на психолог. В гимназията вече виждах писането като част от живота си, но не съм вярвал, че бих могъл да го развивам в бъдеще.

            След това дойдоха приемните изпити за Висшето училище за музикални изкуства в Братислава. Кандидатствах в специалност за сценарий и драматургия и, изненадващо, ме приеха. Именно там научих, че с писане също е възможно да се изкарва прехрана.

            На кого показваш литературните си експерименти? Има ли човек, чието мнение е важно за теб?

            Срамувах се, че пиша. Предпочитах да изпращам текстовете си на непознати, на журита в литературни конкурси. Не ги показвах на родителите си. Едва към края на гимназията те разбраха, че пиша. Оказа се обаче, че притесненията ми са били напълно излишни. Те напълно ме подкрепиха в кариерата ми на писател, въпреки че в семейството ми няма артисти – баща ми е инженер, майка ми е фармацевтка, а брат ми – адвокат. Може да се помисли, че съм черната овца на семейството. Родителите ми обаче никога не са ми казвали нещо подобно. Напротив. И мисля, че вече знаят, че съм взел правилното решение и може би са горди с мен. Надявам се. (смее се)

            Нямаше ли най-добър приятел, на когото да показваш текстовете си, както героят в книгата ти прави?

            В „Най-добрият приятел“ главният герой има такъв човек, на когото от време на време може да чете своите разкази. Аз нямах такъв приятел.

            Капията измислен герой ли е?

            В основното училище имах най-добър приятел, който беше от различна социална среда. Той е първообразът на Капията. Но разликите са много. Капията се превръща в истински малък дявол, за разлика от моя приятел.

            Детството ти щастливо ли беше?

            Да. Не исках да ходя на детска градина, защото не харесвах другите деца – бяха много шумни и ме стресираха. Прекарах детството си с баба и дядо, а предучилищните си години – в родния град на майка ми, която обожаваше да готви. Често ме водеше до видеотеката, а аз винаги вземах филми с карате. Като дете бях обсебен от нинджи и от Жан-Клод Ван Дам, Стивън Сегал и Синтия Ротрок.

            Промениха ли се писането и възприемането ти на литературата след успешния дебют?

            В моите очи писането оставя следа във времето. То е като отпечатък, представящ гледната ми точка за мен самия, света, вкусовете и чувствата в даден период от живота. Така един ден мога да погледна назад и да видя емоционална карта на живота си, разкрита от отделните текстове.

            От издаването на „Най-добрият приятел“ досега не само аз се промених, но и заобикалящият ме свят. И нямам предвид само коронавируса, който предефинира възгледите ни за здраве, безопасност, страх, параноя, дори за самата функция на държавата, и извади наяве най-доброто и най-лошото от нас. Възприятието ми за литературата и изкуството също се промени – или по-скоро се задълбочи. Още повече ми харесва да създавам литературни светове, да свързвам реалността с магия, фарс и ужас и особено да не се страхувам да бъда честен за вкуса си, за кошмарите и отклоненията си. Все повече се очаровам от автори, подчинили собствения си живот на своята литературна мисия – от Кафка, през Песа до Х. Ф. Лъвкрафт. Последният е моята литературна икона през последните години – фар, светещ в една далечна, хаотична и гладна вселена.

            Кои книги представляват най-голям интерес за теб? Какво трябва да съдържат и как трябва да бъдат написани?

            Обожавам книгите. Обичам да се обграждам с тях, а когато пътувам, ги влача навсякъде със себе си. Ако няма място в куфара, просто взимам по-малко дрехи. Чувствам се в безопасност с тях. Ако книгата ме привлече, се отдавам изцяло на нея. Езикът, историята и поетиката са ключови за мен. Винаги са ме привличали страхът и тъмната страна на реалността. Имах красиво и спокойно детство, което се превърна в красива клетка. Търсех бягство, нещо изкривено, хаотично, страшно. Това бягство открих в ужасите. През последните години наваксвам с великите имена в жанра – от гореспоменатия Х. Ф. Лъвкрафт, през Е. Т. А. Хофман, мистериозния Алджърнън Блакуд, уелския окултист Артър Макън, до изключителния съвременен автор от Аляска Леърд Барън…

            Моля, имайте предвид, че някои книги е възможно сериозно да усложнят нощните ви посещения до тоалетната.

Румънската авторка Алис Попа: „Писателят на книги за деца е възрастен човек, който си играе“

„Когато бях малка, веднъж ме попитаха какво най-много бих желала да взема със себе си, ако отида на далечна планета. Отговорих, без да се замисля: „МОРЕТО! – След това добавих: – И една котка.“

За дете като мен, което никога не беше ходило на море, всичко изглеждаше така просто! Едно старо легло, настанено на кораб, дървена сабя, флаг от парцал, окачен на върха на някой прът, по-малките ми братя като помощници пирати, моята котка Моли, която се усуква между краката ми, и приключението е готово!“

Така си е представяла в мечтите си живота в морето Алис Попа, авторката на очарователния детски роман „Приключенията на пирата Кет“. А годините минавали, малката Алис пораснала и станала писателка, но мечтата останала. И ето я, въплътена във вълнуващата история за малкия Кет, любителя на морските приключения, и за неговия приятел Тибериус. Не липсва, разбира се и котката Мо, първа помощничка в трудни ситуации.

Именно „Приключенията на пирата Кет“ избрахме из цялата румънска детска литература, за да стане част от единствената по рода си у нас поредица „Европейски разказвачи“, която приютява най-доброто от книгите за млади читатели от континента. А текстът по-долу самата авторка написа специално, за да се представи на вас!

Моето детство

         Детството ми протече в близост до гр. Гюргево, в едно китно селце с богата история, в което цивилизацията още не беше проникнала, макар техническият прогрес и модерният живот да бяха завоювали достатъчно пространство. Така че имах предимството да живея дълги години сред живописната и дива природа, със свободолюбивия дух и душевната  хармония, които никога нямаше да открия в големия град.

         Отраснах в интелектуална среда. Моите родители бяха учители и ме научиха да общувам с книгите. Научих се да чета и да пиша на двегодишна възраст и оттогава си имам своя малка библиотека с пищно оцветени корици, които отварях с присъщите за едно дете, обсипано с безброй любими играчки, радост и очарование.

         Книгите да придаваха на моя живот смисъл, но истински щастлива ме правеше животът сред природата. От малка бях много пъргава и ловка, катерех се по дърветата като катеричка, спирайки дъха на баба и дядо, които се чудеха как да ме накарат да сляза от дървото: с обещания или заплахи. През ваканциите скитосвахме с приятелите ми по поля и гори, обикаляхме всички кътчета на селото. Правехме всякакви бели, тичахме и прескачахме огради, крещяхме, пеехме, цопвахме се във водата в рекичката като обезумели, точно както моят литературен герой, пиратът Кет.

          От времето на моето детство ми останаха множество прекрасни спомени и богат опит, които ме формираха като човек. На шест години получих Моли, това беше първата ми котка. Приличаше ми на обикновена бездомна котка, но котка със самочувствие, можеше да скача след мухите, да ги лови във въздуха и да ги гълта. Бях сигурна, че това е необикновена котка. Тя се оказа първообразът на Мо – котката от Приключенията на пирата Кет.

           Другото нещо, което обичах най-много, това беше морето. Не само водната му шир, с мидите, водораслите, пясъка и шапките против слънце, но преди всичко морето от детските приказки, от сънищата, по което кръстосват пиратски кораби, морето, от което се надигат урагани и изплуват огнени острови, на чието дъно се спотайват безценни златни съкровища.

Годините в училище

        Макар и да се учех добре и да получавах високи оценки, училището ми се струваше скучно за моя темперамент. Предпочитах да чета вкъщи това, което ми харесваше. Най обичах книги с приключения и пътешествия, написани с много диалози. Николай Носов с неговата Приключенията на Незнайко, Лагин с Вълшебникът Хотаб, Александър Дюма, Рафаел Сабатини, Марк Твен, Робърт Луис Стивънсън, Карл Май, Роалд Дал си останаха моите най-любими автори.

         Безгрижният живот, на който се радвах толкова време, приключи малко преди да запиша гимназия. Преместих се в столицата и си промених стила на живот, смених приятелите, учителите, сякаш бях попаднала в друга държава или в коренно различен свят. Въпреки идването ми в този нов свят, нещата при мен потръгнаха добре. Научих се да се справям в джунглата на големия град, да живея с ритъма на модерната цивилизация. Завладяваха ме странни и необикновени неща, стари и повредени предмети ми разказваха за себе си, и аз започнах да изследвам пазарите и търговете за старинни предмети, интерес, който запазих до ден-днешен. От страстта ми към стари предмети се роди и втората ми книга – Тайната на боклуците.

         Докато бях в гимназията, възвърнах интереса си към литературата. Четях с жажда румънски и чуждестранни автори, както и лингвистични, филологически разработки, и литературна критика. С въодушевление открих антикварните магазини и книжарници, които се превърнаха във втори мой дом. За мен старите книги, покрити с петна, с прегънати страници със специфична миризма, носят повече чар в сравнение със съвременните с елегантни и бляскави корици, тъй като са минали през всякакви ръце, а хората които са ги обичали са оставяли написани редове с пожелания, спомени, бележки, фрагменти на сцени от личния си живот.

        В университета избрах да следвам румънска и френска литература, след което станах учителка. Мисля, че възпитанието може да се изгради креативно, без способи на принуда, т.е. опитвах се да провокирам моите ученици да заобичат обучението в училище и да разберат, че всички ние живеем в една голяма книга, в която всеки от нас има своя шанс да напише страници от собствения си живот.

Писането

       Винаги съм се заигравала с писането, откакто се помня, измисляйки си комични разкази, свързани с моите по-малки братя и приятели. Не съм възнамерявала да ги публикувам, поради което не ги запазих. Беше като игра, но това ми помагаше да изградя героите, да намествам диалозите, да си измислям сцени, да описвам места, които реално не съществуваха. Родителите ми бяха убедени още когато бях малка, че ще стана писателка… макар интересът ми към писането с годините да се променяше. В гимназията имах период, в който бях запленена от поезията. Написах две-три тетрадки със стихотворения, но в един момент зарязах поезията и тетрадките потънаха в прах в един шкаф. Фактически си дадох сметка, че стиховете ми не са достатъчно „сериозни“, носеха в себе си нотки на ирония, понякога избиваха в памфлети и пародия.

      След като завърших университета, отдадох необходимото внимание на кариерата си – публикувах училищни издания като съавторка на учебници за нуждите на гимназията. Създадох си семейство, продължих да работя като учителка, бях много последователна, така че почти се бях отказала от мисълта да публикувам литературни произведения. Въпреки това, когато си измислях разни необикновени случки за моите деца, се раждаха и по-убедителни герои, които сякаш чукаха на вратата, настоявайки да влязат в нашия живот. Сякаш ме молеха да запиша на лист хартия тяхната случка, което и направих впоследствие. Един от тези герои беше Кет: буен и непримирим пират, шегаджия, пристрастен към приключения, придружаван от своя добър приятел Тибериус.

        Приключенията на пирата Кет  беше моята първа детска книга, с която спечелих наградата „Артур“ за литература за деца от 8 до 14 години, присъдена ми от престижно издателство  в Румъния. Публикувах също разкази в различни антологии, сетне втората книга Тайната на боклуците, с която отново спечелих същата, толкова важна за мен награда.

        Мисля, че писателят сам по себе си е авантюрист, изследовател, аргонавт, човек, на който му харесва да разбира и преоткрива света. Всеки писател успява чрез своето въображение да може да премине през джунглата, да пътешества по непознати морета, да се издигне с балона, да прониква в дълбоки и тъмни пещери, да изкачва стръмни скали, да слиза в  дълбоки пропасти, да си сложи ръката на сърцето и да се радва на всичко, което вижда и усеща.

        Ще ви издам една тайна: фактически писателят е възрастен човек, който си играе. Толкова е пленително, забавно и приятно, когато пишеш за деца, когато на въображението ти порастват крила.

За книгата

         Обичам много книгите си, но „Приключенията на пирата Кет“ говори най-красноречиво за мен, тъй като изразява вечната мечта на човека да бъде свободен и щастлив. Естествено, това е книга, написана в моя стил и дух, която не взима всичко насериозно, приключенски роман, но също така и пародия на пиратските книги и филми, писани и правени някога.

          Читателите ме питаха многократно дали моите литературни герои са истински, или измислени. Със сигурност не е имало хора в плът и кръв, които да са ми послужили като първообрази за моите герои. От друга страна, всеки персонаж ме представлява по своя си начин, т.е. всички литературни герои ги нося в моята душа, включително отрицателните.

       Кет завинаги ще си остане мое дете и затова той ми е много мил и скъп. Дори и пораснал, винаги ще е готов да потегли на пътешествие, да се сблъска храбро със света, да търси съкровища и да прави всякакви шеги.

      Може да прозвучи странно, но за времето, в което работих над книгата, героите ми изглеждаха като оживели. Живеех с книгата, сред тях, придружавайки ги в пътешествията им, смеех се заедно с тях, и изобщо не се съмнявах, че пиратът Кет и приятелят му Тибериус ще се появят внезапно някой ден в реалния живот, решени да ми погостуват…

        Бях толкова запленена от интригата в книгата, че знаех много добре какво ще се случи накрая и как ще приключат всички приключения, сякаш всичко това вече го бях виждала, в друг живот или филм. Края на книгата го писах френетично, с много страст, много преди да приключа разказа. Последните глави ги редактирах, след което се връщах на действието, до което бях стигнала и го финализирах, така, както бях сметнала за добре.

За мен

         Понастоящем живея в Букурещ, но често, когато намеря повод и време, ходя с моето семейство в провинцията сред природата. Ангажирана съм с няколко проекта, имам няколко започнати книги, продължавам да изследвам света и всичко, което ми предлага той.

         Макар че никога не съм била в България, душевно се чувствам много близо до българите. Когато бях дете и живеех в близост до Гюргево, до границата с България, слушах българска музика, гледах анимационни филмчета и филми по българската телевизия, т.е. усещам огромна радост на свой ред да дам нещо от себе си: книга, разказ, който да се окаже в ръцете на малките български читатели.

        Надявам се българските деца да останат запленени от пирата Кет и неговите приятели. Желая им да се радват на детството си, на природата, но също така и на необятния свят на книгите, да живеят без много грижи, със свободен дух и щастливи.

Австриецът Марко Зимса: „Децата са много по-отворени и любопитни от възрастните към различните видове музика“

Марко Зимса успешно създава концерти и театрални програми за деца и за цялото семейство вече над 35 години. През 1985-а, едва двайсетгодишен, продуцира първата си пиеса. Първата си музикална продукция създава през 1988-а – „Малка нощна музика“ и „Вълшебната флейта“ – Моцарт за деца“. Планираното като единствено събитие пожънва толкова голям успех, че Зимса започва редовно да изпълнява програмата. Оттогава изнася класическа музика на сцена с мотото „Класика за деца“. С колеги артисти като „Boogie Woogie Gang“, „Pachamanka“ и „Klezmer Reloaded“ се впуска и в други музикални стилове. А от 1999-а насам създава и успешни детски музикални книги – на голяма част от тях можем да се радваме и у нас в изданията им на български език.

            В немскоговорящите страни сте известен като най-важния посланик на класическата музика за детските уши. И го правите по изключително креативен начин. Вероятно не е имало друг Марко Зимса, когато сте откривали класическата музика. Как и кога започна да се заражда музикалният ентусиаст у вас?

            Баща ми беше много заинтересован музикален слушател и посетител на музеи. Имам чувството, че ентусиазмът му просто ме зарази. Не съм получавал никакво специализирано образование в тази посока, дори не съм изучавал музикален инструмент като дете.

            Като дете интересувахте ли се наистина от класическата музика?

            Бях малък, когато получих първия си музикален плейър. „Отмъкнах“ от колекцията на баща ми музиката на Моцарт. Слушах „Малка нощна музика“ и „Турски марш“. Всичко след това се случи от само себе си. Музиката ми харесваше, без непременно да съм луд по нея. Второто, което „отмъкнах“, беше Boogie Woogie, а след това и малко фолк музика. Точно това разнообразие се стремя да покажа и на децата.

            Какво трябва да слуша едно дете, когато е ядосано?

            Музиката ни помага да се справим с множество ситуации, да открием красотата в живота, или пък спокойствието. Но сякаш всеки трябва да разбере сам за себе си кой жанр е най-подходящ за дадено настроение и ситуация. Например, когато си ядосан, искаш ли мощна музика, съвпадаща с емоциите ти? Или нещо нежно, което да те успокои? Или пък весела музика, която да те накара да забравиш, че си ядосан? Е, може би трябва да опита „Яростта за изгубена монета“ на Бетовен. Вероятно изглежда твърде предвидимо, но успешно разсейва гнева.

            Може ли класическата музика да бъде едно приятно, пълноценно преживяване за цялото семейство?

            Едно голямо звучно „Да!“ от мен, съпроводено от тромпетни звуци. Семейното преживяване може да се осъществи както вкъщи, така и в концертната зала. Наскоро получих кратко видео от едно семейство. Всички се бяха събрали заедно на дивана – родители и деца – и слушаха радиопиесите ми. Отново и отново ми пишат родители, последвали съвета ми да танцуват с децата си в дневната под звуците на минует от Моцарт или на полка от Щраус.

            Ще ни разкажете ли повече за семейните ви концерти на живо?

            Предпочитам цялото семейство да идва на концертите ни. От една страна, ключова е срещата между разнородни възрастови групи – деца, родители, баби и дядовци. Това винаги е предпоставка за забавни и очарователни ситуации. От друга страна, след концерта децата и възрастните могат да превърнат тяхното преживяване в тема за разговор и да продължат да слушат, пеят и танцуват у дома. Е, концертите в училищата са също толкова важни за мен, тъй като достигам до деца, които вероятно не биха имали контакт с класическа музика вкъщи.

            Вие сте талантлив изпълнител и поставяте големи концерти за деца на живо. Как се справяте по време на Covid-19 пандемията и затворените зали?

            Много е различно, но се опитвам да съхраня доброто си настроение. Всъщност, точно през март 2020 г., когато всичко започна и всичките ни планове и проекти се сринаха като къща от карти, не беше никак лесно. Но вече разполагаме с инструменти за справяне със ситуацията. Имам и привилегията да съм в този бизнес от доста дълго време. Затова всичко вървеше сравнително добре. За много хора беше много по-трудно.

            Но и сме късметлии да живеем в Европа, така поне имаме някои „спасителни мрежи“. Например, мой сирийски колега ми разказа как при тях Covid-19 се появява на фона на продължаваща вече десет години война. И те не получават никаква подкрепа от правителството. Затова напомням на себе си да остана скромен и да бъда щастлив от факта, че живея в Австрия. Също да се възползвам максимално от времето, което имам в момента.

            Какво отговаряте на децата, които твърдят, че класическата музика „не е готина“?

            Първата ми реакция би била: „Добре, щом така казваш. Няма проблем.“ Вкусовете и предпочитанията на всички са много различни. Но, разбира се, това само ще събуди ентусиазма и огъня на „чичото на концертите“ в мен и ще го приема като страхотно предизвикателство да покажа на това дете всичко, което може да изпита чрез класическата музика. Опитът ми с основната целева група, деца между четири и десет години, е друг. И това вероятно се дължи на факта, че децата са много по-отворени и любопитни от възрастните при изследването на различните видове музика. Децата имат много по-малко завършени и крайни мнения, те обичат да мечтаят, да се вдъхновяват от множество различни истории и музикални стилове. Това е и прекрасното в работата ми и вярвам, че можем да продължим да подтикваме много деца да се сприятелят с класическата музика. Ако не искаш да я слушаш сега или после, няма проблем, но поне ти е предложено и разполагаш с този избор.

            Получавате ли понякога и негативна обратна връзка от децата?

            С ръка на сърцето мога да споделя, че за 35 години на сцената това се е случвало изключително рядко – деца да дойдат след концерта и да споделят, че им е било скучно. Обикновено се случва обратното. Но и е възможно тези, които мислят, че концертите не са готини, дори да не си правят труда да дойдат след това, кой знае… Това обаче е едно от най-важните преживявания за артиста. Никога няма да можеш да задоволиш всички! Целта е да достигнеш до възможно най-много хора.

            По какво работите в момента?

            Вече работя по няколко книги. Разбира се, за музика. Но ще бъда честен, чакам с нетърпение да се върна обратно на сцената пред публиката. Разбира се, да качвам видеа в интернет също е приятно, но работата ми е красива и никога няма да ми омръзне именно заради множеството хора, които срещам при изпълненията на живо – хората, които имат нещо да ти кажат или покажат, и онези, които обичат да бъдат забавлявани, ощастливени, омагьосвани!

https://buchszene.de/beethoven-fuer-kinder/

Португалският писател Давид Машаду: „Деца, въображението е суперсила“

Писателят Давид Машаду вече е едно от големите имена в съвременната литература на Португалия, а ние тъкмо издадохме една от неговите книги за малки читатели – „Томаш и носорогчето“. Роден през 1978 година в столицата Лисабон, Машаду завършва икономически науки, но се посвещава изцяло на писането. Започва с книги за деца, за които получава престижни награди, след това пише и за възрастни. През 2015 г. бива отличен с Европейската награда за литература. Издаван е в България от издателство „Персей“. Ние пък избрахме „Томаш и носорогчето“ за нашата специална колекция „Европейски разказвачи“, в която приютяваме най-доброто от детската литературата на континента, а преводът е на Илка Филипова-Бечева. Историята на Томаш откриваме в престижния международен каталог „Бели гарвани“ като препоръчвана книга за деца от Португалия.

     Ето какво сподели Давид Машаду за българските деца:

Въпрос: Бихте ли ни разказали за Вашето детство? Имате ли ярък спомен от този период, какви игри обичахте?

Роден съм в Лисабон по време, когато Португалия преживяваше големи промени. След края на почти петдесетгодишната диктатура страната се отваряше навън, а културното развитие бе доста осезаемо. При все това детството ми беше нормално. Може би твърде нормално. Освен развода (миролюбив) на моите родители, не си спомням никакво извънредно събитие. Обичах да играя и да влагам въображение в игрите.

Въпрос: А за училището? Обичахте ли да ходите на училище; имахте ли любим предмет; отличниk ли бяхте, или не; обичахте ли да четете и ако да – каква литература; имахте ли любима книга? 

Никога не съм бил ной-добрият ученик в класа, но винаги бях достатъчно добър, така че училището и ученето да не се окажат проблем, нито дори тема за разговор вкъщи. Обичах много математиката. Но и английския, който отрано ми отвори вратите към музиката, към киното и литературата на англосаксонски автори и артисти. И обичах да чета. Моят баща имаше много книги у дома. Той беше и продължава да бъде страстен читател. В училище се научих да чета. Но от моя баща научих да Чета.

Въпрос: И няколко въпроса за писането – кога написахте първия си текст; някой насочи ли Ви към писането; а към детската литература; коя е първата Ви цялостна книга и каква е съдбата й? 

На петнайсет или шестнайсет години написах първите си разкази. Бяха много кинематографски истории, вдъхновени от филмите, които гледах тогава. Но едва по-късно, в университета, се замислих за възможността да публикувам книга. Именно тогава започнах да пиша по-осъзнато и творчески. Беше време на усилено трупане на опит. Първият роман, който написах, бе една дълга любовна история, но за щастие, той никога не беше публикуван, защото бе много лош.

Въпрос: Каква е историята на книгата „Томаш и носорогчето“? Свързана ли е тя с някакъв конкретен повод; героите имат ли прототипи в живота; искали ли сте да изпратите послания до малките си читатели чрез книгата?

Никога не съм виждал нищо подобно на това, което се случва с Томáш в романа. Но особено ме привличат някои идеи, които се развиват в повествованието и по някакъв начин идват от моето детство, като например усещането, че сме центърът на света и че нещата (дори най-фантастичните) се случват заради нас. Освен това винаги съм обичал да си представям какво бих направил в екстремна ситуация, като природно бедствие например. Но не съм искал да предам никакво послание. Вярвам, че задачата на Литературата не е да изпраща послания, нито да дава поучения. Задачата на Литературата е да ни накара да мислим. Надявам се, че моите книги правят това.

Въпрос: Какъв е животът Ви сега? Имате ли мечти и с какво са свързани те? Били ли сте в България?

Живея  в Лисабон със съпругата и децата си. Живял съм няколко пъти извън Португалия и винаги ми е харесвало да срещна други култури, езици и друг светоглед. Но признавам, че все повече ме въодушевява идеята да живея на мястото, където съм роден и където са най-любимите ми хора. Все пак продължавам да пътувам много, най-вече заради моите книги. Всъщност вече съм бил два пъти в България: първо, когато бях млад, при едно дълго пътуване из Балканския полуостров; по-късно, за да представя своя книга на Панаира на книгата в София. И двата пъти беше чудесно.

Въпрос: Бихте ли се обърнали с няколко думи към българските деца? 

Вглеждайте се в света около вас, разбира се. Но се вглеждайте и в себе си, в безкрайността на вашия интелект. Въображението е суперсила.

Полската писателка Марта Кишел: „От читателя и неговия личен опит зависи какво ще извади от дадена история. Авторът може само да постави пътепоказател“

„Божко и Лошко“ е чудата и уютна приказка за трудностите, свързани с порастването, за толерантността, любовта и приятелството. Също така е най-новото издание в поредицата ни „Европейски разказвачи“, приютяваща най-доброто от литературата за деца на континента.

За какво се разказва ли? Зад високата ограда на стара и необикновена къща, встрани от шума на града, живее Божко – момче, което никога не е само. Защото освен стария сандък със съкровища и най-чудната майка на света той си има истински ангел пазител… Има си Лошко. А под леглото му живее чудовище, което постоянно му краде чехлите.
Ала идва ден, в който Божко трябва най-сетне да напусне необикновената си къща и да опознае света от другата страна на оградата – свят без шумоленето на ангелските крила и без прегръдката на чудовищните пипала. А дали той е готов за това? И дали светът е готов за Божко и неговата голяма тайна?
„Божко и Лошко“ е малко забавна и малко страшна история за това, че да бъдеш различен не е толкова зле, колкото може да ти се струва отначало, и че най-важното е винаги да си верен на себе си.

Марта Кишел е едно от младите, успешни лица на полската литература за деца. Нейните фантастични истории са многократно награждавани, а книгата „Божко и Лошко“ получи престижната награда „Фердинанд Великолепни“ за най-добра детска книга на годината и беше обявена за полска книга на годината от Международния съвет за книгите за млади хора. На български четем книгата в превода на Милена Милева, която се обърна към Марта с малко въпроси, за да я опознаем по-добре!

За детството

        Родена съм преди 39 години във Вроцлав, град с много сложна и завладяваща история. Бях единствено дете в цялото семейство, но живеех в блок, в голям жилищен комплекс, пълен с деца, и никога не се оплаквах от липса на компания. Карахме колела, вилнеехме из градините на вилните парцели, ходехме по места, където възрастните никога не биха ни позволили да ходим. По онова време имах двама най-добри приятели от съседните входове. Отлично се разбирахме и си измисляхме най-невероятни игри, но ни свързваше и това, че и тримата много боледувахме. Голяма част от детството ми, особено ранното, мина в болести и доста време прекарвах в леглото – вкъщи или в болницата.  Нищо чудно, че любимото ми развлечение бяха книгите. Сама се научих да чета, когато бях на малко повече от четири години, и оттогава това е едно от любимите ми занимания.

        От детството си помня най-вече някои обикновени, прости неща. Кухнята в апартамента на дядо и баба, с голямата дървена маса, която си е там и до ден-днешен и вече изобщо не ми се струва голяма. Бялото ми колело, марка „Пеликан“, с непоправимо раздрънкани педали. Шкафчето до бюрото, цялото в лепенки, и най-красивата, голямата, изобразяваща селцето на смърфовете.  Слушането на приказки от грамофонни плочи. Чакането всяка седмица да дойде неделята и предаването В старото кино, в което пускаха стари черно-бели американски комедии, уестърни, драми. Ставането през ваканцията сутрин в седем, за да гледам сериала на Би Би Си по мотиви на Хрониките на Нарния. Ето такива дреболии са сред най-хубавите ми спомени от детството.

Училището

       До седми клас обичах да ходя на училище, а ученето ми вървеше лесно. Тогава бях отличничка. После, в гимназията, когато вече знаех какво точно ме интересува, вече не се стараех да бъда първа във всичко. Мама ми подсказа да се съсредоточа върху любимите си предмети, с които свързвах по-далечното си бъдеще: полски, английски и история. След матурата ме приеха да следвам полска филология и културология.

         През цялото време в училище четях много и с голямо желание. Взимах купища книги от кварталната библиотека, книгите бяха и основният подарък, който получавах от близките ми по всеки възможен повод, често в огромни количества. Едни от най-любимите ми бяха (и продължават да са) Братята с лъвски сърца на Астрид Линдгрен, Питър Пан в парка Кенсингтън на Джеймс Матю Бари и Хрониките на Нарния на К. С. Луис. Обожавах и руските приказки, които ми носеше, връщайки се от състезания, татко – и до днес в библиотеката ми стоят  АльонушкаПерото на Финист, Ясният сокол и прекрасното издание на Конче-гърбоконче с илюстрациите на полския художник Марчин Шанцер. Към края на основното училище се влюбих в романите на Йоанна Хмелевска и Луси Мод Монтгомъри. Не бях възхитена от най-популярната – Ан от „Зелените покриви“, винаги предпочитах да чета за приключенията на Пат, Емили или Джейн. A после в гимназията открих фантастиката и така се прехласнах по нея, че сама започнах да я пиша.

За писането

      Първия си литературен текст написах, когато бях в четвърти клас, значи, когато съм била на 11-12 години. Прочетох Робин Худ на Хауърд Пайл и краят толкова не ми хареса, че реших сама да си измисля свой край. И ето как изглеждаше в началото моето писане: създавах нови приключения на герои, познати ми от книги или анимационни филми. После започнах да вкарвам в тези истории нови действащи лица, които сама бях измислила, докато най-сетне реших, че моите си герои определено ми доставят по-голямо удоволствие.

        Започнах да пиша с пълна сила в гимназията, благодарение и на голямата подкрепа от страна на моите учители по полски. Именно те изградиха в мен убеждението, че мога да го правя, че имам талант, който си струва търпеливо да се шлифова, посочваха ми грешките, но и ми показваха къде се крие моят потенциал. Днес вече съм издала дванайсет книги, написала съм още две, които ще излязат през 2021 година, публикувала съм разкази в няколко антологии, включително една международна, издадени са и първите ми преводи на чужди езици, а аз още помня как оставах след часовете, та заедно с учителката по полски да наведем глави над тетрадката и да си поговорим за писането.

       Още тогава знаех, че искам да пиша книги, но никога не съм допускала, че ще пиша за деца… Още по-малко съм мислела, че тези книги ще бъдат посрещани толкова добре, ще бъдат награждавани и превеждани на други езици. Това още не ми се побира в главата.

За тази книга

      Всичко стана заради дъщеря ми Юлия. Винаги ѝ е било много интересно за какво са всички тези книги, които пише мама, и особено я интересуваше малкият ангел с топлинките и другите фантастични създания. Когато беше на пет, тя най-после ми зададе въпроса, от който винаги съм се страхувала: „Мамо, е, ще ми напишеш ли книга?“. Тъкмо бях родила сина си, опитвах да се науча да бъда майка на две деца и бях готова да обещая на дъщеря си всичко, само и само да свикне с тази революция в живота й. Затова обещах – и удържах на думата си.

      Отначало Божко и Лошко трябваше да е книга само за Юлия, нещо като въвеждане в света и героите на книгите ми за възрастни. Но веднъж се изпуснах пред редакторката си и споделих върху какво работя в свободните минути между смяната на памперси и кърменето, редакторката помоли да й дам да прочете един откъс, а няколко дни по-късно научих, че издателството много иска да издаде тази книга. А после вече тръгна като по вода — от първата книга за Божко и компания  израсна втора, после друга, после трета… Всеки момент сядам да пиша петата.

       Във всяка част се старая преди всичко да разкажа интересна, малко забавна, но и малко страшна история, ала покрай всичко това се промъква и някакво послание. Аз самата смятам, че от читателя и неговия личен опит зависи какво ще извади от дадена история, на какво ще обърне особено внимание, в коя посока ще реши да поеме. Авторът може само да постави пътепоказател. При мен този пътепоказател винаги води до друг човек, до отношението към него с емпатия и уважение, независимо от различията, които ни делят – било то различия в характера, възгледите или пък възрастта.

Сега

       Сега живея в едно село край Вроцлав с мъжа си, двете си деца, с котка и куче. Живея си, без да бързам, по моя си начин, съвсем обикновено. Само някъде между ежедневните си занимания измислям и пиша поредните книги. Много ми харесва да живея така.

       В България съм била само веднъж и то на път за другаде, но нещо ми подсказва, че българските деца лесно ще намерят общ език с Божко и неговите приятели. Желая им да четат с широко отворено сърце и с усмивка от ухо до ухо. Добре дошли в моя свят!

В. Е. Шуаб за проклятията, креативността и „Невидимият живот на Ади Лару“

Франция, 1714 година. Младо момиче сключва сделка с мрака – продава душата си в замяна на време, на свобода. Така започва една история за силата на изкуството, за волята да си създадеш собствено място в света, да обичаш по свой начин, да живееш по собствени правила, да се изправяш и да продължаваш напред. Винаги. Дори и да означава да живееш повече от 300 години в самота.

Романът „Невидимият живот на Ади Лару“ се е оформял в мислите на своята авторка в продължение на 10 години, а тя е чакала „парчето от пъзела“ да пасне, за да напише бестселъра, който не слиза от класацията на „Ню Йорк Таймс“ вече 35 седмици. Авторката е Виктория Шуаб, а по-долу може да разберете повече за нея, за връзката ѝ с героите от книгата и откъде идва Ади.

Можеш ли да си спомниш точния момент, в който идеята за „Невидимият живот на Ади Лару“ започна да се оформя в мислите ти?

            Живеех в голяма градинска колиба в двора на бивш затвор в Ливърпул. Съквартирантът ми ме беше оставил с колата в малък езерен град на име Ембълсайд. Спомням си отегчението, което изпитвах, разхождайки се по баирите във влажния, самотен климат, без жива душа наоколо. Не знам защо започнах да си мисля за Питър Пан. В този период баба ми страдаше от деменция. Беше болна вече от десетилетие. Бях станала свидетел на това как тя изпитва трудности да си спомни коя е майка ми, собствената ѝ дъщеря, която чувстваше неописуема болка от това да бъде забравена. Чудех се какъв човек би оцелял безсмъртие. Там е работата с Ади – тя през цялото време има избора да се предаде и да се лиши от душата си, но е упорита и позитивно настроена. Спомням си как се разхождах из Ембълсайд, мислейки си за това как се движа през живота и света, неспособна да оставя следа. 

Историята е живяла с теб дълго време. Имаше ли нещо, което се промени драстично, когато седна да я напишеш?

            О, всичко се промени. Отворих първия файл на тема Ади през 2011 г. и на всеки няколко години се връщах към него, за да нахвърлям нови бележки. Писателите пишем същата история отново и отново. Понякога идва някоя, която можеш да разкажеш само веднъж. Знаех, че тази ще има едно изражение, затова я оставих да престои, докато и аз не се превърна в правилната версия на себе си.

            Парчето от пъзела пасна около 30-те ми години. Тогава достигнах препятствията, пред които се изправя Хенри – паниката, идваща със зрелия живот, и чувството, че си километри зад всички останали. Това беше липсвало. Имах историята, страстта, а липсващото парче беше страхът от времето като инициатор на действието. Беше там за Ади като движеща сила за сключване на сделката, но имах нужда от него и за всички останали. Всеки в книгата е загубен и се чувства не на място в пределите на своя свят.

            Не мисля, че щях да съм способна да напиша книгата на друга възраст и много се радвам, че не опитах. Има празно място между идеята в главата ти и това, което се озовава на хартията. Беше ме страх от тази пропаст, защото идеята беше от изключителна важност за мен. Благодарна съм, че книгата съществува, но определено не беше най-приятния процес. Всичките ми несигурности, страхове и надежди са тясно свързани с темите в романа. Страхът ме стискаше за гърлото преди да я напиша, докато я пишех също, а след като я приключих, потънах в скръб. Сега има голяма пропаст в живота ми, която беше запълвана от Ади през последните 10 години. Все още скърбя.

За теб е от изключително значение да разчупиш романтичните клишета за това какво е да си писател и си много открита за предизвикателствата в професията. Как това повлия на писането за изкуство и артисти в книгата?

            Израстнах с изкуство. Завърших история на изкуството и се опитах да съчетая всички тези части. Персонажите в книгата имат връзка с изкуството по един или друг начин. Сам живее и диша изкуство и е необикновено уверена, Беатрис се занимава с история на изкуството и е в търсене на себе си, Роби е театрален изпълнител, Хенри е изгубен артист. В края на краищата, това е книга за уязвимостта. Креативната уязвимост е некомфортна, но напълно присъща за творческия процес. Ако не се самоанализираш и не разбираш своите слаби и силни страни, е трудно да стигнеш до тези на другите хора.

Историята се простира из повече от три столетия. Как прецени кои места и исторически моменти да включиш?

            За дълго време се бях превърнала в колекционер на спомени и места. Ходех на изследователски пътувания в опит да разбера по кой път би тръгнала Ади. Накрая разбрах, че трябва да се фокусирам. Изкушавах се да поставя Ади в множество градове и да се получи нещо като „Това е Ади в Токио, това е Ади в Мексико.“ Не исках да я използвам като врата към тези места. Трябваше да си припомня, че Ади е уникален самостоятелен индивид. Тя е горда французойка. Тя не е някой, който е станал безсмъртен, за да пътува. Искаше време, а не пространство. Тя е хедонист. Наслаждава се на изкуство, култура и изисканост. Затова започнах да я следвам по пътя на културно развитие в западния свят. Трябваше също да си припомням нейните ограничения, когато става дума за пътуване – тя е забравима, но не и невидима. Не би била способна да отиде на място, изискващо да се представи с документ. Ади живее много повече от това, което се вижда по страниците, но се опитах да използвам изкуството и западната култура, за да създам нейния път.

В книгата се споменават и други, направили сделка – именити артисти и исторически личности. Как избра кои да включиш?

            Половината от местата и хората са истински. Исках да преплета измислено с реално. Създавах времева линия и трябваше да избера хора, живяли точно на нея. В самото начало бях убедена, че всички трябва да са истински. След това осъзнах, че при избора на изкуството като тема, мога да създам артисти от нищото и да свържа животите им с големи исторически събития и личности, с цел да придам нужното историческо усещане на романа.

Мислиш ли, че има нещо магично в креативността?

            Вълнувам се от музи. Дори и в по-ранните ѝ версии вече знаех, че искам да направя Ади муза. Говорим за създаването нещо гениално и за идващите неочаквано идеи, сякаш сами спускащи се върху страницата и в животите ни. Това създава интересно място за Ади, защото идеите, както тя казва, са много по-мащабни от спомените. Артистите не винаги си спомнят източника на техните идеи и често погрешно ги приписват на себе си. Ади и Люк са противотежести на тази концепция. Те носят онази идея за „Какво ако твоите творения, какво ако това, което те прави теб, идва от някъде другаде?“

Люк, или мракът, както Ади понякога го нарича, казва, че Дяволът е просто ново име за старо схващане. Беше ли обмисляла да го назовеш с името на Дявола? Какво те накара да си по-неясна с неговата идентичност?

            Обожавам идеята за Стария свят, срещащ Новия. Старият е въплъщение на суеверието, а Новия – на религията. Случва се в цяла Европа, по целия свят, където монотеизмът измества политеизма. Исках да направя това и във Вийон (родното селце на Ади). Исках Люк да е представен като древен бог. Той е въвлечен в нова идейна конструкция, но е съществувал и преди това. Ади се моли до него, а не до Дявола. Тя се моли на древните богове на селото. Никога не съм го виждала изцяло като дявол. Приемам го като стар бог или по-точно – бог на желанието. Той е Дявола, но не е само това. Той казва „Аз съм Дявола, но преди още да съществува той, аз бях там.“

В хода на книгата Ади започва да осъзнава, че се отдалечава все повече от човешкото. В същото време ставаме свидетели на това колко болезнено е човек Хенри. Как подходи за създаването на такъв баланс?

            Хенри беше най-големият ми страх при започване на писането. Забавно е, защото той е и любимата ми част. Обсъждайки книгата с редакторката ми, единственото, което тя не обикна веднага, беше Хенри, тъй като на хартия той е тъжно бяло момче, израснало в привилегировано семейство. Исках да направя с него това, което правя с всеки мъжки герой в книгите ми – да се докосна до емоционалната и уязвима страна. Вместо да вложа себе си в Ади и Люк, го направих в Хенри. Дадох му всичките си страхове и той се превърна в това, което аз щях да бъда, ако не бях открила писането. След това се опитах да открия начин да го направя още 10 пъти по-човечен. Уязвимостта на Хенри е това, за което мисля, че читателите ще могат да се захванат и у него да открият себе си.

Това е първият ти самостоятелен роман след твоя дебют. Беше ли освежаващо да можеш да разкажеш цялата история в една книга, или се изправи пред предизвикателство след скорошните поредици?

            Всеки формат си има силни и слаби страни. Но съществува елегантност в самостоятелния роман и гордост в способността да разкажеш такъв тип история. Някои истории са предназначени да бъдат капсули.

            Чувствах се напълно свободна, тъй като знаех, че нямам ограничения в дължината. Но знаех и че не искам да я разтягам. Нямах интерес да превръщам историята в поредица. Чаках да стана на правилната възраст, за да напиша книгата, не исках да съм на друга, когато се върна отново към нея. Странна мисъл е, но книгите се превръщат в статични обекти, а хората продължават да растат. Неизбежно влагаш тази промяна в поредиците. Сега работя върху Threads of Power – продължение на поредицата „Цветовете на магията“, а съм 5 години по-възрастна. Трябва да приема факта, че все още раста като писател, а в самостоятелния роман увековечаваш един конкретен период.

Как откри очертанията на проклятието на Ади, докъде се простира и къде са пролуките?

Беше болезнено. Исках пролуки, защото историята не е много забавна без тях.  Трябваше да помисля какво би направило тази „клетка“ по-интересна. Как откриваш пробойна в проклятието? Има ли нещо, което Люк не би могъл да предвиди? Пролуките са в по-голяма степен отражение на Люк, отколкото на Ади. Той ги създава сякаш за да я подтикне да изследва къде са границите. Проклятието не е затворена кутия, има пукнатини и пролуки, приканващи я да ги открие. Трудно е да се установи дали Люк показва милост, или играе на котка и мишка.

В книгата има препратки към Дейвид Бауи (и филма „Лабиринт“) и останах с усещането, че филмът е бил вдъхновението за Люк. Така ли е? И какво друго помогна в оформянето на характера му?

            Един от основните въпроси на книгата е дали той е Дявола. Бих поспорила, че всъщност не е. Прилича повече на пакостлив бог на желанието. Свързващото звено между Люк и Ади е че и двамата са хедонисти – двигатели са им изкуството, красотата и културата. Той гледа на себе си като подбудител на културна реформа, като меценат на изкуството. Исках да му предам маниерите на някой с вкус към живеенето – малко Оскар Уайлд, малко Дейвид Бауи и малко всеки друг, който е душата на компанията. Той е омаян от красотата и потенциала на света. Но не по същия начин като Ади. Нещо в любовта ѝ към живота го привлича. Те са двете страни на една и съща монета. Люк пречупва толкова много съдби, а Ади пречупва съдбата като влияе на артисти.

Ади има на лицето си седем отличителни лунички, оформящи съзвездие. Как ти хрумна това?

            Исках да ѝ дам някакъв символ, който би могъл да просъществува дори и когато тя не може. Знаех, че Ади ще оставя следа в изкуството и имах нужда от нещо, което да премине от буквално в абстрактно. Никой не е способен да изобрази Ади, но може да я интерпретира. А и много харесвам лунички. Исках да ѝ дам нейно собствено съзвездие.

В кой се припознаваш повече – Ади или Хенри? Или с други думи, какво предпочиташ – да живееш вечно, но да бъдеш забравена, или да бъдеш обичана от всички, но с ясен срок на годност?

            Толкова сложен въпрос. Наистина нямам отговор. Зависи от деня. Ще отговоря на другата част от въпроса – мисля, че бих предпочела да съм Ади. Но вложих всичко от себе си в Хенри. Вложих толкова много от себе си в него, тъй като това беше единственият начин да го напиша. Книгата започна само с Ади и Люк. Исках да я направя триптих и се притеснявах, че няма да достигна до историята на Хенри, затова му дадох своята собствена.

В ЛГБТИ+ обществото да се разкриеш пред другите често не се случва само веднъж, а отново и отново с всеки човек, когото срещаш. Има ли паралел между това и нуждата на Ади да се представя отново и отново?

            Изумително. Не съм мислила за това.

            Представянето на ЛГБТИ+ обществото беше на преден план за мен. Това да се разкриеш пред другите е наистина важно, но това, което най-много ме вълнува, е идеята за нормализирането на различието и това то да съществува на страницата, без да е основата на сюжета. Исках да представя различието из цялата книга по такъв начин, че то да е просто част от живота.

Но като някой, който е трябвало да се разкрива отново и отново, мисля, че това е страхотна алюзия. Може да се забележи, че това дразни Ади понякога. Не съм била забравяна от никого, но е трябвало да водя същите разговори многократно, понякога дори с едни и същи хора. Има моменти, в които тя преценява, че няма сили за това и е почти като връщане в тъмнината, тъй като нямаш енергията да се вкараш отново в собствения си живот.

Ади обича филми и книги. Действието в книгата приключва през 2016-а, има ли нещо, излязло след това, което би споделила с Ади?

            Ади е ненаситна и нищо не е класика за нея, тъй като е била там, когато е създавана. Тя обича истории, но след време вълнуващ става начина, по който ги открива. Вълнението за нея е в изненадата. Тя е тази в книжарницата, която би се заинтересувала от сляпа среща с книга.

            Най-добрият филм от изминалата година е „Паразит“. Тя би била очарована от разказваческия му подход.

Страхотен отговор. С удоволствие ще прочета реакцията ѝ и на „Историята на прислужницата“.

            Боже, да. Бих казала „Историята на прислужницата“ и „Портрет на момиче в пламъци“. За разлика от по-голямата част от компанията на Хенри, Ади не е твърде крехка. Тя е консуматор на изкуство и би гледала както филмите на „Марвел“, така и The Umbrella Academy

Има такава сила и вълнение в края на историята на Ади. Романът е самостоятелен, но знам, че читателите ще питат дали планираш да пишеш още за героите.

            Всеки читател познава книжния махмурлук. Сега си представете моя книжен махмурлук като автор. Най-трудно е да осмислиш разликата между това от какво се нуждаеш и какво искаш. Проваляш се като автор, ако напишеш самостоятелен роман, който читателите завършват, имайки нужда от още нещо. Но не си се провалил, ако те просто искат да знаят какво се случва след това.

Кои книги би препоръчала на читателите като следващо четиво?

            „Къщата в лазурното море“ на Т. Дж. Клун – обичам я, невероятна, вълнуваща, красива книга. Тъкмо приключих „Смъртоносна академия“ на Наоми Новик – изумително начало на нова поредица. Нямам търпение да видя накъде ще поеме. А сега чета Felix Ever After от Kacen Callender и наистина ми харесва.

Интервюто е преведено от:

https://bookish.netgalley.com/exclusive-interviews/10/2020/ve-schwab-interview-the-invisible-life-of-addie-larue/

и

https://ew.com/books/author-interviews/ve-schwab-the-invisible-life-of-addie-larue/

Кой е бащата на „Господарят на слоновете“?

Учител по математика, който се превръща в любим детски писател. Това е Рене Пол Гийо, който се ражда в първите дни на миналия век – на 24 януари 1900 г. 64 години по-късно получава една от най-значимите награди за детска литература – „Ханс Кристиан Андерсен“, често наричана „малката Нобелова награда“. До днес Гийо е единственият френски писател удостоен с това огромно отличие.

Действието на повечето от книгите му се развива в Африка. Но Гийо прави този избор не само защото така историите стават по-увлекателни, но и защото истински обича този континент. Самият той живее в него повече от двайсет години и с книгите си разкрива пред френските деца една друга вселена, в която хора, животни и природа живеят в единство. Дали разказващи за горещите савани, дали за заледената тайга, книгите на Рене Гийо са преклонение пред природата, пред животинското царство, пред дивия живот. А това лято ви представяме една от тези книги – „Господарят на слонове“, която избрахме за специалната ни поредица „Европейски разказвачи“, приютяваща най-доброто от литературата за деца на континента. Преводът е дело на Златко Стайков.

Всъщност първоначално Гийо не мечтае за литературата. Напротив привличат го точните науки и той завършва университета в Бордо със специалност математика. Тогава възможностите му да вдъхновява децата и младите са чрез преподаване и той заминава за столицата на Сенегал – Дакар, където става учител по математика.

Животът в Сенегал толкова го впечатлява, че той е изпълнен от желанието да разкаже за този чуден свят на цветове, звуци и вкусове. Иска да го пренесе до френските деца, живеещи на един съвсем различен континент и неподозиращи за красотата на саваните, за дивите животни, за приказната природа.

Затова започва да пише вълнуващи истории, с които да покаже любимата си Африка на младите читатели.

На Гийо му е особено трудно, когато трябва да се откъсне от учениците си и да се завърне в Европа. Но когато започва Втората световна война, той изпълнява своя дълг и участва в освобождението на Франция.

След края на войната обаче отново се отправя към своя любим Сенегал, където продължава да пише своите романи за деца и юноши. До края на живота си публикува сто и двайсет вълнуващи книги. Сред тях най-любими на читателите стават „Екипажите на Петер Хил“, „Пантерата Кпо“, „Кирики и магическата стрела“, „Лъвицата Сирга“, „Принцът на джунглата“, „Шимпанзето Уоро“  и „Господарят на слоновете“.

През 1964 г. на български е преведена книгата му „Гришка и неговото мече“. Тази история обаче не води читателите в горещите страни, а много, много на север – в ледения Сибир. Там в заледената тайга момчето Гришка се сприятелява с черните мечки от планините Долгороборг.

„Невидимият живот на Ади Лару“ от В. Е. Шуаб – откъс

„Невидимият живот на Ади Лару“ е най-възхитителният роман на В. Е. Шуаб досега и се превърна в абсолютна сензация и в една от най-обичаните и коментирани книги на 2020 година. Шуаб вече е известна у нас с поредиците си „Цветовете на магията“ и „Чудовищата от Искреност“, с които е спечелила милиони читателски сърца.

Запознайте се с Ади:

***

Вийон-сюр-Сарт, Франция

29 юли 1714-та година

8

Аделин искаше да бъде дърво.

Да расте волно и надълбоко, да принадлежи единствено на земята под нозете ѝ и на небето горе – като Естел. Необичаен живот, навярно малко самотен, но пък само неин. Ще остане при себе си.

Ала ето какви опасности крият места като Вийон.

Едно мигване и годината я няма.

Още едно и се изнизват пет.

Прилича на кухина между камъни, това село, голямо точно толкова, колкото да побира изгубени неща. Място, където времето се подхлъзва и се размазва, където месецът, годината, животът се стопяват безследно. Хората се раждат и погребват на стотина крачки околовръст.

Аделин мечтаеше да бъде дърво.

Но се появиха Роже и Полен. Заедно от деца, после съпрузи, после Полен умира. Докато се огледаш, и край.

Тежка бременност, мъчително раждане, двама покойници вместо един нов живот.

Три дечица вместо четири братчета и сестричета. Преди пръстта да се слегне над гроба, Роже си потърси нова съпруга, майка за децата му, втори живот, платен с единствения, даден на Аделин. 

Тя каза „не“, разбира се.

На двайсет и три е, твърде възрастна за женитба.

Двайсет и три, една третина от живота ѝ вече е погребана.

На двайсет и три – подарена като расова кобила на мъж, когото не обича, не желае и дори не познава.

Каза „не“ и разбра колко струва тази дума. Научи, че по примера на Естел се е врекла на селото, а селото има нужда от нея.

Майка ѝ каза, че е дълг.

Баща ѝ каза, че е милост, макар Аделин да не разбра за кого.

Естел не каза нищо, защото знаеше, че не е честно. Знаеше какъв е рискът да си жена и да се вречеш на родното си място вместо на един човек.

Аделин искаше да бъде дърво, ала хората дойдоха, размахали секира.

Дадоха я.

Будува цяла нощ преди сватбата. Мисли какво е свободата. Мисли за бягство. Да открадне коня на баща си, макар да знае, че това е лудост.

Чувства се достатъчно луда да го стори.

Но не. Решава да се моли.

Моли се още от деня на годежа, разбира се. Даде половината си притежания на реката; другата половина зарови из нивите и по буренясалия глинест склон, където селото среща гората. Сега няма нито време, нито дарове.

Лежи в мрака и върти дървения пръстен, провесен на кожена връв. Изкушава се да излезе и да се помоли навън, в дълбините на нощта. Спомня си обаче страховитото предупреждение на Естел за онези, които ще се отзоват. Сплита длани и се моли на майчиния Бог. Моли за помощ, за чудо, за изход. После, в най-тъмната доба, се моли Роже да умре. За всякакъв път за бягство.

Веднага изпитва чувство на вина, преглъща вината и я стаява в гръдта си. И чака.

Денят се сипва. Облива полята като рохко яйце.

След безсънната нощ Аделин се измъква от къщата. Преди да се развидели съвсем, прекосява поляната отвъд зеленчуковата градина. Росата наквасва полите ѝ, дърпа я надолу. Ади стиска любимия си молив. Не иска да го дава, но няма време, няма дарове.

Забива молива във влажната земя. Натиска го надолу.

– Помогнете ми – шепне на стръкчетата трева, посребрени от изгрева. – Знам, че сте тук. Знам, че ме чувате. Моля ви. Спасете ме.

Тревата е просто трева, вятърът е вятър. Никой не ѝ отговаря дори когато притиска чело в пръстта и ридае.

У Роже няма нищо сбъркано.

Ала няма и нищо правилно. Кожата му е восъчна, русата коса – оредяла, гласът – хриплив. Докосва ръката ѝ с безжизнена длан, привежда се и я облъхва със застоял дъх.

А Аделин? Тя е зеленчук, престоял твърде дълго в градината; кората му е изсъхнала, вътрешността – спечена. Окапал зеленчук, случайно изкопан с мотика от пръстта и сготвен от немай къде.  

– Не искам да се омъжа за него.

Пръстите ѝ се впиват в буренясалата земя.

– Аделин!

Майка ѝ я вика, все едно е крава, отлъчила се от стадото.

Ади се изправя бавно, черупка, пълна с гняв и скръб. Влиза в къщата и майка ѝ забелязва само зацапаните с кал ръце. Заповядва ѝ да се измие. Аделин изстъргва пръстта изпод ноктите си, тресчиците под кожата я жилят по-милостиво от майчиния глас.

– Какво ще си помисли съпругът ти?

Съпруг.

Дума, по-тежка и по-студена от воденичен камък. 

Майка ѝ цъка с език:
– Няма да си толкова вятърничава, щом децата ти се обесят на шията.

Аделин си представя Изабел с двете момченца, вкопчени в полите ѝ. Трето се пече в огнището. За две години изглежда остаряла с десет. Все е изморена; вместо бузи, зачервени от смях, сега по лицето ѝ има хлътнатини.

– Добре ще ти се отрази да си къщовница – отсъжда майка ѝ.

Денят изтича по-бързо от изречение.

Слънцето пада като сърп.

Аделин чува свистенето на острието, докато майка ѝ сплита косите ѝ в корона и ги украсява с цветя вместо с бисери. Роклята е семпла и лека, ала я затиска с тежестта на броня.

В гърлото ѝ напира крясък.

Стиска дървения пръстен, сякаш да запази равновесие.

– Ще го свалиш преди церемонията – разпорежда се майка ѝ.

Аделин кимва, ала пръстите ѝ се сключват още по-трескаво около дървения овал.

Посипан със стърготини, баща ѝ идва от плевнята. Мирише на смола. Кашля тихо, все едно в гърдите му похлопват семенца на кратунка. Хриповете клокочат от година в гърлото му, но той не им позволява да говорят за това.

– Готова си?

Въпросът му е глупав.

Майка ѝ говори за сватбената вечеря, сякаш вече е дошла и заминала. Аделин поглежда през прозореца към гаснещото слънце. Не слуша думите, но долавя отривистия, почти отмъстителен тон. Дори в очите на татко ѝ има известно облекчение. Дъщеря им се е опитала да си проправи собствен път, ала сега нещата си идват на мястото. Залутаният живот тръгва в отъпкания коловоз.

Къщата е гореща. Въздухът – тежък и неподвижен. Аделин не може да диша.

Най-после църковната камбана зазвучава – глух погребален звън.

Аделин се изправя на крака.

Баща ѝ докосва ръката ѝ.

Лицето му е тъжно, ала хватката – крепка.

– Ще заобичаш съпруга си – казва ѝ.

Думите очевидно са пожелание, не обещават нищо.

– Ще бъдеш добра съпруга – натъртва майка ѝ и нейните думи са заповед, не пожелание.

Естел се появява на прага, облечена в траур. И защо не? Нали тя я учеше да мечтае на воля, разказваше ѝ за капризни богове, напълни ума ѝ със свобода, раздуха искрите на надеждата, вдъхна ѝ вяра, че владее живота си.      

Светлината зад побелялата глава на Естел се разводнява. Има още време, казва си Аделин, но минутите отлитат все по-бързо с всяка глътка въздух.

Времето – колкото пъти е чувала да го описват като пясък в стъкло, стабилно, неизменно. Каква лъжа! Тя го усеща как се устремява срещу нея, как я връхлита.

Ужасът бие барабан в гърдите ѝ. Отвън пътеката е една-единствена черна линия, права и тясна към площада. В другия край дебне църквата, бледа и вкочанена като надгробен камък. Аделин знае – пристъпи ли вътре, няма да излезе.

Чака я бъдеще, по-бързотечно от миналото, ала по-лошо, защото няма да има свобода, а брачно ложе и смъртен одър, и навярно родилни мъки между тях. Ще умре, без да е живяла.

Няма да има Париж.

Нито зеленоок любим.

Нито мореплаване до далечни земи.

Нито непознати небеса.

Никакъв живот извън това село.

Изобщо никакъв живот.

Освен ако…

Аделин се изскубва от бащината ръка. Спира на пътеката.

Майка ѝ я поглежда смръщена. Да, дъщеря ѝ иска да избяга, но знае, че не може.

– Подготвих подарък за съпруга ми – казва Аделин; умът ѝ се завихря. – Забравих го вкъщи.

Майка ѝ омеква; одобрява.

Баща ѝ се напряга; подозира.

Очите на Естел се присвиват многозначително.

– Отивам да го взема – продължава Ади.

Извръща се.

– Ще дойда с теб – казва баща ѝ и сърцето ѝ пропуска такт.

Естел протяга длан да го спре.

– Жан – подхваща коварно, – Аделин не може да е твоя дъщеря и негова съпруга. Голяма жена е, не е дете, та да вървиш подире ѝ.  

Той намира очите на Ади и предупреждава:
– Побързай.

Аделин вече тича.

Обратно по пътеката, през вратата, в къщата, към отворения прозорец отзад. После през поляната, към далечната редица дървета. Гората бди в източния край на селото, точно срещу слънцето. Вече е заметната със сянка, но Аделин знае, че има още светлина, има още време.

– Аделин? – вика баща ѝ, но тя не поглежда назад.

Прекрачва прозореца; рамката захваща сватбената рокля. Не успява да спре бегълката.

– Аделин? Аделин!

Гласовете се носят зад нея, но отъняват с всяка крачка. Скоро Ади се стрелва между дърветата и се строполява на колене върху спечената лятна пръст.

Стиска дървения пръстен, усеща липсата му още преди да изхлузи кожената връв през глава. Не иска да го жертва, ала вече е дала всичко, а никой бог не ѝ е отговорил. Има само това. Светлината гасне, селото ехти, тя трябва да избяга.

– Моля ви – гласът ѝ глъхне. – Готова съм на всичко – шепне и заравя пръстена в покритата с мъх земя.

Дърветата роптаят, после стихват, сякаш и те чакат. Ади се моли на всеки бог в гората, който би я чул. Това не е нейният живот. Невъзможно е. Трябва да има друг.

– Отговорете ми – моли се тя.

Влагата се пропива в сватбената рокля. Ади стиска клепачи и напряга слух. Чува единствено своя глас и своето име, подето от вятъра. Виковете отекват в ушите ѝ като разтуптяно сърце.

– Аделин…

– Аделин…

– Аделин…

Тя обронва глава, забива пръсти в земята и крещи:

– Отговорете ми!

Тишината ѝ се присмива.

Цял живот е живяла тук, а никога не е чувала по-онемяла гора. Кръвта ѝ се смръзва. Не знае дали студът идва от дърветата или от собствените ѝ кости, отказали се от битката. Очите ѝ са затворени и сигурно затова не вижда, че слънцето е потънало зад селото и здрачът е изтлял в мрак.

Аделин не спира да се моли. Не вижда нищо.

                   ***

Вийон-сюр-Сарт, Франция

29 юли 1714-та година

9

Звукът най-сетне идва. Глух грохот, дълбок като далечна гръмотевица.

Смях, мисли си Аделин, отваря очи и вижда – късно – че светлината е помръкнала.

Вдига глава. Не забелязва нищо.

– Ехо?

Смехът се сгъстява в глас, някъде зад нея.

– Недей да коленичиш. Покажи ни се изправена.

Тя става, залита, обръща се. Срещу ѝ има само тъмнина, заобикаля я от всички страни – безлунна нощ след бягството на лятното слънце. Тогава Аделин разбира грешката си. Разговаря с един от боговете, за които е предупредена.

– Аделин? Аделин?

Ехото донася гласове от селото, изнемощели и далечни повеи.   

Тя присвива очи към сенките сред дърветата. Не различава силует. Не открива бог. Чува само гласа, близък като лъх върху лицето ѝ.

– Аделин, Аделин – повтаря присмехулно. – Викат те.

Тя се обръща. Отново не открива нищо сред гъстите сенки.

– Покажи се – заповядва с глас, по-чуплив от суха клонка.

Нещо досяга рамото ѝ, обхваща леко талията ѝ, обгръща я любовно. В гърлото на Аделин засяда буца.

– Какво си ти?

Допирът на сянката се отдръпва.

– Какво съм? – в кадифения глас пак има насмешлива нотка. – Зависи в какво вярваш.

Гласът се множи, шумоли в клонака и се прокрадва над мъха, разгъва се и накрая е навсякъде.

– Кажи ми, кажи ми, кажи ми – повтаря като ехо. – Аз съм дявол, дявол или мрак, мрак, мрак? Аз съм чудовище, чудовище или бог, бог…

Сенките в гората се разместват, събират се като буреносни облаци. После се уталожват и вече не са димни струи, а отчетливи линии. Оформят мъжки силует, откроен от светлината на фенерите в селото.

– Или съм това?

Гласът се излива от съвършени устни; смарагдови очи искрят под черни вежди; черна коса засенчва челото на познато лице. Аделин го извиквала наяве хиляди пъти, с молив, с въглен, с мечтание.

Пред нея стои странникът.

Нейният странник.

Знае, че е заблуда – сянката се представя за мъж. Ала дъхът ѝ секва. Мракът свежда глава да се огледа. Вижда се сякаш за пръв път и изглежда се харесва.

– А, значи момичето все пак вярва в нещо. – Зелените очи се вперват в нея. – Е, призова ме и аз дойдох.

Никога не се моли на боговете, които се отзовават в мрака.      

Аделин знае – наистина знае – но само той е откликнал. Единственият, пожелал да ѝ помогне.

– Готова ли си да платиш?

Да плати.

Цената.

Пръстенът.

Аделин се свлича на колене, опипва трескаво земята и намира кожената връв. Дръпва и освобождава пръстена.

Поднася го на тъмния силует – светло дърво, зацапано с кал – и той пристъпва по-близо. Една стъпка и е тук, запълва полезрението ѝ. Обхваща пръстена с длан и погалва Аделин по бузата. Палецът му докосва луничката под окото, крайчеца на съзвездието.

– Скъпа моя, не търгувам с дрънкулки.

Дървеният овал се разпада в ръката му и се стопява като дим. Задавен звук се изтръгва от устата на Ади. Болезнено е да изгуби пръстена, още по-болезнено – да го види изтрит от лицето на света като петънце от кожа. Ала ако пръстенът не стига, какво е нужно тогава?

– Моля те, бих дала всичко…

Ръката на сянката не се отлепя от бузата ѝ.

– Мислиш, че искам нещо – той повдига брадичката ѝ. – Но за мен има само една разменна монета. – Пристъпва още по-близо, зелените очи са невъзможно ярки, гласът – по-мек от кадифе. – Търгувам с души.   

Сърцето на Аделин се преобръща.

В ума ѝ изплува картина. Майка ѝ е коленичила в църквата, моли се на Бог. Сменя я друга – баща ѝ разказва истории за желания и загадки. После се сеща за Естел, която вярва само в дървото над заровените кости. За нея душата е зърно, върнато в пръстта. Ала именно тя я предупреди да се пази от мрака.  

– Аделин, тук съм – напомня ѝ мракът; името ѝ се изплъзва като мъх между зъбите му. – Кажи ми защо.

Толкова дълго е чакала да ѝ отговорят, да я попитат, че първо думите ѝ убягват.

– Не искам да се омъжа.

Чувства се съвсем дребна, докато произнася думите. Целият ѝ живот е смален, нищожен. Вижда същата присъда в очите на мрака. Това ли е всичко?, присмиват се те.

Не, не е само това. Повече е, разбира се.

– Не искам да принадлежа на другиго – изрича тя с внезапен плам. Думите са широко разтворена врата и останалото се излива отведнъж: – Искам да принадлежа само на себе си. Да бъда свободна. Свободна да живея и да намирам собствен път, да обичам или да предпочета самота. Да бъде мой избор! Изморих се да нямам избор, да се страхувам от годините, изтичащи под краката ми. Не искам да умра както съм живяла, защото това не е никакъв живот. Аз…

Сянката я прекъсва нетърпеливо.

– Какъв е смисълът да ми изреждаш какво не искаш? – Плъзва ръка по косата ѝ, заравя пръсти в кичура на тила ѝ, придърпва я към себе си. – Кажи ми най-силното си желание.

Аделин вдига глава.

– Искам шанс да живея. Да бъда свободна.

Отново си представя годините, изтичащи между пръстите ѝ.

Едно мигване и половин живот изчезва.

– Искам време!

Зелените му очи се втренчват в нейните; менят оттенъка си – ту пролетна трева, ту лятно листо.

– Колко?

Умът ѝ се задвижва трескаво. Петдесет години. Сто. Всичко ѝ се струва малко.

– Ах… – Мракът прочита мълчанието ѝ. – Не знаеш. – Зелените очи потъмняват. – Искаш безгранично време. Искаш свобода без правила. Искаш да живееш без никакви окови. Да следваш своите желания.

– Да – кимва Аделин; дъхът ѝ секва от вълнение.

Изражението на мрака обаче се вгорчава. Ръката му се отдръпва от кожата ѝ. Мигом той вече не е до нея; стои облегнат на дърво на няколко крачки навътре в гората.

– Отказвам да изпълня желанието ти – казва.

Аделин се стъписва.

– Как? – Стигнала е дотук, дала е всичко каквото има, взела е решение. Не може да се върне в този свят, в този живот, в това настояще и минало без бъдеще. – Нямаш право да откажеш.

Едната му тъмна вежда се повдига. По лицето няма и следа от усмивка.

– Не съм джин, длъжен да изпълнява капризите ти. – Отстъпва от дървото. – Нито съм красив горски дух, склонен да върши услуги срещу овехтели дрънкулки. По-силен съм от вашия бог и по-стар от вашия дявол. Аз съм мракът между звездите, аз съм корените в земята. Аз съм обещание и възможност. Аз определям правилата на всяка игра, подреждам мозайката и решавам кога да играя. И сега казвам не.

Аделин? Аделин? Аделин?

Отвъд дърветата светлините приближават. По поляната блещукат факли. Търсят я.

Мракът поглежда през рамо.

– Прибирай се вкъщи, Аделин. Примири се с дребнавия си живот.

– Защо? – тя улавя умолително дланта му. – Защо ми отказваш?

Той прокарва пръсти по бузата ѝ – жест, кротък и топъл като дим от домашно огнище.  

– Не давам милостиня. Искаш твърде много. Колко години ще ти стигнат? Докога ще чакам да получа своето? Не, сключвам сделки с краен срок. Ти не ми го предлагаш.

Ще се връща безспир към този момент. 

С безнадеждност, разкаяние, скръб и самосъжаление. С необуздан гняв.

Тук и сега обаче тя вижда само мъждукащите факли на Вийон и зелените очи на странника, нейния бленуван любим. Вижда как пътят ѝ за бягство се изплъзва заедно с допира на дланта му.  

– Искаш край – казва тя. – Тогава вземи живота ми, когато му се наситя. Вземи душата ми, когато вече не я искам.

Мракът накланя глава. Заинтригуван е.

Усмивка – същата като в картините ѝ, крива усмивка, пълна с тайнственост – трепти върху устните ми. После той я притегля към себе си. Любовна прегръдка. Той е дим и кожа, въздух и кости. Устните му докосват нейните и най-напред тя вкусва кръговрата на сезоните, момента, когато здрачът се превръща в нощ. Целувката му става по-дълбока. Зъбите му се впиват в горната ѝ устна. В удоволствието има болка, последвана от вкус на кръв по езика ѝ.

– Готово – прошепва той.

Светът почернява и тя пропада.