Наричали детската писателка Ани Шмит „истинската кралица на Холандия“

Ани М. Х. Шмит несъмнено е най-известната холандска писателка на 20 век, дори наричана приживе „истинската кралица на Холандия“. Шмит била извънредно оригинална дама с несравним поглед към живота и нестихващо чувство за хумор.

Днес в Холандия няма холандец, който да не е чел, пял или слушал стихотворенията, песните и разказите на Ани Шмит. Днес в Холандия няма дете, което да не заспива с приказките на Ани Шмит. Днес за Холандия и холандците Ани Шмит е това, което е Леда Милева за България и българите – национална поетеса, посветила своя живот на децата.

А животът на Ани Шмит бил не само дълъг, но и безкрайно интересен, изпълнен с вълнуващите събития на няколко епохи.

Анна Мария Хертройда, както е нейното истинско име, се родила преди малко повече от сто години в семейството на селски пастор. Голяма била радостта на майка ѝ, на която вече били умрели две момичета със същото име, но не и на осемгодишния ѝ брат. Малко след раждането на сестричето той се върнал вкъщи и съобщил, че е успял да го замени срещу едно теле.

Бавен, монотонен и безинтересен течал животът в малкото село. Било времето на конете и каруците. Нямало коли, нямало радио, да не говорим за телевизия. А вестник получавали само местните първенци. За Ани по-интересни от игрите били книгите, а щом ѝ се удадял случай, се качвала на камбанарията на цър­квата и с часове гледала корабите по река Шелда в далечината. “Тогава се чувствах свободна – пише по-късно тя, – както никога по-късно. В камбанарията имаше нещо езическо, диво, безмерно. В нея имаше вятър, кораби, пирати.” И после пишела стихове…

Но най-голямото преживяване на бъдещата писателка била електрическата крушка, която тя видяла за пръв път на осем години. “За нас двайсети век започна през двайсетте години с идването на електричеството” – пише тя. Последвали още две разтърсващи преживявания за младото момиче – първото радио в село и първият филм, разбира се – ням. “В селото ни започна нова ера. Целият лош външен свят влезе вътре. Джаз, чарлстон, оперети, социалистически речи, феминистични бръщолевения” – казва Ани Шмит. Селските дъщери започнали да си стрижат плитките, съ­бличали носиите и надявали къси рокли и чорапи телесен цвят.

Ани, мечтала толкова време за свобода и за света, не останала назад. Не след дълго заминала да учи в гимназията на близкия град Хус, където сладкото момиченце на мама се превърнало в нахакана и необуздана тийнейджърка, която дори бягала от училище. А на 17 години, през 1928 г., за пръв път видяла самолет. Отишла с приятелки на летателно шоу, където се запознала с млад пилот и дори летяла! Продължила да се среща с него тайно – нещо недопустимо по онова време за младо момиче – и когато ниско над гимназията прелетявал самолет, се ослушвала с разтуптяно сърце, защото знаела, че това е поздрав за нея. И пак пишела стихове…

След гимназията непокорната девойка трябвало да учи за нотариус като брат си, но скоро ѝ доскучало и записала курсове за секретарка, после пък станала детегледачка. Нищо не ѝ харесвало, нищо не искала, защото не знаела какво иска. Докато не попаднала в училището за библиотекарки. Тази професия ѝ легнала направо на сърцето и тя станала “… прилежна госпожица, да, ужасно прилежна”. И пак пишела стихове…

Но знаела защо пише. Още когато била на 14, майка ѝ – и нейна учителка в селското училище – била изпратила нейни стихове на големия поет Вилем Клос, който отсъдил, че “дълбоко в нея нещо пее”. След което обнадеждената майка отишла за всеки случай на врачка, а тя предсказала, че дъщеря ѝ ще стане прочута писателка.

И сега Ани – пак по настояване на майка си – пратила две стихотворения на литературния журнал “Пътища нагоре”. Това бил нейният литературен дебют.

Но дошли нацистите, започнала Втората световна война. Ани Шмит била вече директорка на градската библиотека в град Флисинген. И отказала да окачи табелата “Забранено за евреи”. В читалнята не допускала национал-социалистически вестници. По това време брат ѝ вече лежал в затвора. Извикали я при кмета и ѝ предложили да го освободят, ако тя станела техен пропагандатор. Ани отказала.

След войната животът на Ани Шмит се преобърнал – поканили я на работа в Амстердам, във вестника на съпротивата “Хет Парол”. Стеснителната и малко невзрачна госпожица попаднала в кръг от журналисти, интелектуалци и творци и за кратко време се превърнала в духовита млада дама и интересна събеседничка. И тогава се състоял истинският дебют на бъдещата велика писателка – за една вечеринка на колегите си тя написала текста и музиката на песните, като сама свирела. Успехът бил грандиозен и оттук нататък я съпътствал през целия ѝ живот. “Хет Парол” не можел вече без нейните стихотворения, радиото – също. Ани написала и първия радио-сериал в Холандия, отново с огромен успех. И така, улисана в работа и във водовъртежа на интелектуалния живот на Амстердам, не забелязвала как годините минават. Един ден прозряла, че е време за сериозна любов и да се задоми. Намерила партньора си – химик и предприемач – чрез обява във вестника, с което сложила началото на връзка, продължила 34 години.

На 39 години Ани Шмит родила своето единствено дете – Флип и погледът ѝ се обърнал завинаги към ново поле на литературата – детската, което ѝ донесло и световната слава.

Вдъхновена от преживяванията с малкото си синче, авторката решила да ги претвори в кратки разказчета за деца – “Йип и Янеке”, които излизали като серия в “Хет Парол”, а после в сборник. Успехът я поощрил и тя продължила да пише стихотворения, приказки, повести, в които се преплитали фантазия и действителност. През 1953 г. излязла първата ѝ цяла повест за деца – “Летящият асансьор“. Главният герой, симпатичното момче от асансьора Авелко, скоро станал любимец на детската публика. След по-малко от две години, през които повестта била претърпяла вече пет издания, излязла и втората книга за Авелко – “Магическият кабинет“. В края на петдесетте Ани Шмит вече била най-известната детска писателка на Холандия.

През 1957 г. повестта “Виплала магьосникът” била обявена за Книга на годината и ѝ донесла първото от дълга серия отличия, сред които най-голямата холанд­ска награда за детска литература “Златният калем”, Държавната награда за детско-юношеска литература, два пъти Наградата на публиката… А през 1988 г. дошло най-голямото признание за авторката – медалът “Х. Кр. Андерсен”, наричан “Малката Нобелова награда”, който самата Астрид Линдгрен ѝ връчва.

Последните години от живота на Ани Шмит били белязани от тежки страдания – трудно подвижна, с болно сърце, великата писателка напуснала по собствено желание този свят на 84-ия си рожден ден със съзнанието за един дълъг и пълноценен живот и със завещанието да бъде погребана с песни и музика. Авторката сигурно е знаела, че ще продължи да живее в сърцата на децата със своите книги.

В нашия каталог можете да намерите в превод от нидерландски на Василка Ванчева:

“Виплала магьосникът” и съвсем наскоро излязлата “Летящият асансьор. Магическият кабинет”

Румънската авторка Алис Попа: „Писателят на книги за деца е възрастен човек, който си играе“

„Когато бях малка, веднъж ме попитаха какво най-много бих желала да взема със себе си, ако отида на далечна планета. Отговорих, без да се замисля: „МОРЕТО! – След това добавих: – И една котка.“

За дете като мен, което никога не беше ходило на море, всичко изглеждаше така просто! Едно старо легло, настанено на кораб, дървена сабя, флаг от парцал, окачен на върха на някой прът, по-малките ми братя като помощници пирати, моята котка Моли, която се усуква между краката ми, и приключението е готово!“

Така си е представяла в мечтите си живота в морето Алис Попа, авторката на очарователния детски роман „Приключенията на пирата Кет“. А годините минавали, малката Алис пораснала и станала писателка, но мечтата останала. И ето я, въплътена във вълнуващата история за малкия Кет, любителя на морските приключения, и за неговия приятел Тибериус. Не липсва, разбира се и котката Мо, първа помощничка в трудни ситуации.

Именно „Приключенията на пирата Кет“ избрахме из цялата румънска детска литература, за да стане част от единствената по рода си у нас поредица „Европейски разказвачи“, която приютява най-доброто от книгите за млади читатели от континента. А текстът по-долу самата авторка написа специално, за да се представи на вас!

Моето детство

         Детството ми протече в близост до гр. Гюргево, в едно китно селце с богата история, в което цивилизацията още не беше проникнала, макар техническият прогрес и модерният живот да бяха завоювали достатъчно пространство. Така че имах предимството да живея дълги години сред живописната и дива природа, със свободолюбивия дух и душевната  хармония, които никога нямаше да открия в големия град.

         Отраснах в интелектуална среда. Моите родители бяха учители и ме научиха да общувам с книгите. Научих се да чета и да пиша на двегодишна възраст и оттогава си имам своя малка библиотека с пищно оцветени корици, които отварях с присъщите за едно дете, обсипано с безброй любими играчки, радост и очарование.

         Книгите да придаваха на моя живот смисъл, но истински щастлива ме правеше животът сред природата. От малка бях много пъргава и ловка, катерех се по дърветата като катеричка, спирайки дъха на баба и дядо, които се чудеха как да ме накарат да сляза от дървото: с обещания или заплахи. През ваканциите скитосвахме с приятелите ми по поля и гори, обикаляхме всички кътчета на селото. Правехме всякакви бели, тичахме и прескачахме огради, крещяхме, пеехме, цопвахме се във водата в рекичката като обезумели, точно както моят литературен герой, пиратът Кет.

          От времето на моето детство ми останаха множество прекрасни спомени и богат опит, които ме формираха като човек. На шест години получих Моли, това беше първата ми котка. Приличаше ми на обикновена бездомна котка, но котка със самочувствие, можеше да скача след мухите, да ги лови във въздуха и да ги гълта. Бях сигурна, че това е необикновена котка. Тя се оказа първообразът на Мо – котката от Приключенията на пирата Кет.

           Другото нещо, което обичах най-много, това беше морето. Не само водната му шир, с мидите, водораслите, пясъка и шапките против слънце, но преди всичко морето от детските приказки, от сънищата, по което кръстосват пиратски кораби, морето, от което се надигат урагани и изплуват огнени острови, на чието дъно се спотайват безценни златни съкровища.

Годините в училище

        Макар и да се учех добре и да получавах високи оценки, училището ми се струваше скучно за моя темперамент. Предпочитах да чета вкъщи това, което ми харесваше. Най обичах книги с приключения и пътешествия, написани с много диалози. Николай Носов с неговата Приключенията на Незнайко, Лагин с Вълшебникът Хотаб, Александър Дюма, Рафаел Сабатини, Марк Твен, Робърт Луис Стивънсън, Карл Май, Роалд Дал си останаха моите най-любими автори.

         Безгрижният живот, на който се радвах толкова време, приключи малко преди да запиша гимназия. Преместих се в столицата и си промених стила на живот, смених приятелите, учителите, сякаш бях попаднала в друга държава или в коренно различен свят. Въпреки идването ми в този нов свят, нещата при мен потръгнаха добре. Научих се да се справям в джунглата на големия град, да живея с ритъма на модерната цивилизация. Завладяваха ме странни и необикновени неща, стари и повредени предмети ми разказваха за себе си, и аз започнах да изследвам пазарите и търговете за старинни предмети, интерес, който запазих до ден-днешен. От страстта ми към стари предмети се роди и втората ми книга – Тайната на боклуците.

         Докато бях в гимназията, възвърнах интереса си към литературата. Четях с жажда румънски и чуждестранни автори, както и лингвистични, филологически разработки, и литературна критика. С въодушевление открих антикварните магазини и книжарници, които се превърнаха във втори мой дом. За мен старите книги, покрити с петна, с прегънати страници със специфична миризма, носят повече чар в сравнение със съвременните с елегантни и бляскави корици, тъй като са минали през всякакви ръце, а хората които са ги обичали са оставяли написани редове с пожелания, спомени, бележки, фрагменти на сцени от личния си живот.

        В университета избрах да следвам румънска и френска литература, след което станах учителка. Мисля, че възпитанието може да се изгради креативно, без способи на принуда, т.е. опитвах се да провокирам моите ученици да заобичат обучението в училище и да разберат, че всички ние живеем в една голяма книга, в която всеки от нас има своя шанс да напише страници от собствения си живот.

Писането

       Винаги съм се заигравала с писането, откакто се помня, измисляйки си комични разкази, свързани с моите по-малки братя и приятели. Не съм възнамерявала да ги публикувам, поради което не ги запазих. Беше като игра, но това ми помагаше да изградя героите, да намествам диалозите, да си измислям сцени, да описвам места, които реално не съществуваха. Родителите ми бяха убедени още когато бях малка, че ще стана писателка… макар интересът ми към писането с годините да се променяше. В гимназията имах период, в който бях запленена от поезията. Написах две-три тетрадки със стихотворения, но в един момент зарязах поезията и тетрадките потънаха в прах в един шкаф. Фактически си дадох сметка, че стиховете ми не са достатъчно „сериозни“, носеха в себе си нотки на ирония, понякога избиваха в памфлети и пародия.

      След като завърших университета, отдадох необходимото внимание на кариерата си – публикувах училищни издания като съавторка на учебници за нуждите на гимназията. Създадох си семейство, продължих да работя като учителка, бях много последователна, така че почти се бях отказала от мисълта да публикувам литературни произведения. Въпреки това, когато си измислях разни необикновени случки за моите деца, се раждаха и по-убедителни герои, които сякаш чукаха на вратата, настоявайки да влязат в нашия живот. Сякаш ме молеха да запиша на лист хартия тяхната случка, което и направих впоследствие. Един от тези герои беше Кет: буен и непримирим пират, шегаджия, пристрастен към приключения, придружаван от своя добър приятел Тибериус.

        Приключенията на пирата Кет  беше моята първа детска книга, с която спечелих наградата „Артур“ за литература за деца от 8 до 14 години, присъдена ми от престижно издателство  в Румъния. Публикувах също разкази в различни антологии, сетне втората книга Тайната на боклуците, с която отново спечелих същата, толкова важна за мен награда.

        Мисля, че писателят сам по себе си е авантюрист, изследовател, аргонавт, човек, на който му харесва да разбира и преоткрива света. Всеки писател успява чрез своето въображение да може да премине през джунглата, да пътешества по непознати морета, да се издигне с балона, да прониква в дълбоки и тъмни пещери, да изкачва стръмни скали, да слиза в  дълбоки пропасти, да си сложи ръката на сърцето и да се радва на всичко, което вижда и усеща.

        Ще ви издам една тайна: фактически писателят е възрастен човек, който си играе. Толкова е пленително, забавно и приятно, когато пишеш за деца, когато на въображението ти порастват крила.

За книгата

         Обичам много книгите си, но „Приключенията на пирата Кет“ говори най-красноречиво за мен, тъй като изразява вечната мечта на човека да бъде свободен и щастлив. Естествено, това е книга, написана в моя стил и дух, която не взима всичко насериозно, приключенски роман, но също така и пародия на пиратските книги и филми, писани и правени някога.

          Читателите ме питаха многократно дали моите литературни герои са истински, или измислени. Със сигурност не е имало хора в плът и кръв, които да са ми послужили като първообрази за моите герои. От друга страна, всеки персонаж ме представлява по своя си начин, т.е. всички литературни герои ги нося в моята душа, включително отрицателните.

       Кет завинаги ще си остане мое дете и затова той ми е много мил и скъп. Дори и пораснал, винаги ще е готов да потегли на пътешествие, да се сблъска храбро със света, да търси съкровища и да прави всякакви шеги.

      Може да прозвучи странно, но за времето, в което работих над книгата, героите ми изглеждаха като оживели. Живеех с книгата, сред тях, придружавайки ги в пътешествията им, смеех се заедно с тях, и изобщо не се съмнявах, че пиратът Кет и приятелят му Тибериус ще се появят внезапно някой ден в реалния живот, решени да ми погостуват…

        Бях толкова запленена от интригата в книгата, че знаех много добре какво ще се случи накрая и как ще приключат всички приключения, сякаш всичко това вече го бях виждала, в друг живот или филм. Края на книгата го писах френетично, с много страст, много преди да приключа разказа. Последните глави ги редактирах, след което се връщах на действието, до което бях стигнала и го финализирах, така, както бях сметнала за добре.

За мен

         Понастоящем живея в Букурещ, но често, когато намеря повод и време, ходя с моето семейство в провинцията сред природата. Ангажирана съм с няколко проекта, имам няколко започнати книги, продължавам да изследвам света и всичко, което ми предлага той.

         Макар че никога не съм била в България, душевно се чувствам много близо до българите. Когато бях дете и живеех в близост до Гюргево, до границата с България, слушах българска музика, гледах анимационни филмчета и филми по българската телевизия, т.е. усещам огромна радост на свой ред да дам нещо от себе си: книга, разказ, който да се окаже в ръцете на малките български читатели.

        Надявам се българските деца да останат запленени от пирата Кет и неговите приятели. Желая им да се радват на детството си, на природата, но също така и на необятния свят на книгите, да живеят без много грижи, със свободен дух и щастливи.

Австриецът Марко Зимса: „Децата са много по-отворени и любопитни от възрастните към различните видове музика“

Марко Зимса успешно създава концерти и театрални програми за деца и за цялото семейство вече над 35 години. През 1985-а, едва двайсетгодишен, продуцира първата си пиеса. Първата си музикална продукция създава през 1988-а – „Малка нощна музика“ и „Вълшебната флейта“ – Моцарт за деца“. Планираното като единствено събитие пожънва толкова голям успех, че Зимса започва редовно да изпълнява програмата. Оттогава изнася класическа музика на сцена с мотото „Класика за деца“. С колеги артисти като „Boogie Woogie Gang“, „Pachamanka“ и „Klezmer Reloaded“ се впуска и в други музикални стилове. А от 1999-а насам създава и успешни детски музикални книги – на голяма част от тях можем да се радваме и у нас в изданията им на български език.

            В немскоговорящите страни сте известен като най-важния посланик на класическата музика за детските уши. И го правите по изключително креативен начин. Вероятно не е имало друг Марко Зимса, когато сте откривали класическата музика. Как и кога започна да се заражда музикалният ентусиаст у вас?

            Баща ми беше много заинтересован музикален слушател и посетител на музеи. Имам чувството, че ентусиазмът му просто ме зарази. Не съм получавал никакво специализирано образование в тази посока, дори не съм изучавал музикален инструмент като дете.

            Като дете интересувахте ли се наистина от класическата музика?

            Бях малък, когато получих първия си музикален плейър. „Отмъкнах“ от колекцията на баща ми музиката на Моцарт. Слушах „Малка нощна музика“ и „Турски марш“. Всичко след това се случи от само себе си. Музиката ми харесваше, без непременно да съм луд по нея. Второто, което „отмъкнах“, беше Boogie Woogie, а след това и малко фолк музика. Точно това разнообразие се стремя да покажа и на децата.

            Какво трябва да слуша едно дете, когато е ядосано?

            Музиката ни помага да се справим с множество ситуации, да открием красотата в живота, или пък спокойствието. Но сякаш всеки трябва да разбере сам за себе си кой жанр е най-подходящ за дадено настроение и ситуация. Например, когато си ядосан, искаш ли мощна музика, съвпадаща с емоциите ти? Или нещо нежно, което да те успокои? Или пък весела музика, която да те накара да забравиш, че си ядосан? Е, може би трябва да опита „Яростта за изгубена монета“ на Бетовен. Вероятно изглежда твърде предвидимо, но успешно разсейва гнева.

            Може ли класическата музика да бъде едно приятно, пълноценно преживяване за цялото семейство?

            Едно голямо звучно „Да!“ от мен, съпроводено от тромпетни звуци. Семейното преживяване може да се осъществи както вкъщи, така и в концертната зала. Наскоро получих кратко видео от едно семейство. Всички се бяха събрали заедно на дивана – родители и деца – и слушаха радиопиесите ми. Отново и отново ми пишат родители, последвали съвета ми да танцуват с децата си в дневната под звуците на минует от Моцарт или на полка от Щраус.

            Ще ни разкажете ли повече за семейните ви концерти на живо?

            Предпочитам цялото семейство да идва на концертите ни. От една страна, ключова е срещата между разнородни възрастови групи – деца, родители, баби и дядовци. Това винаги е предпоставка за забавни и очарователни ситуации. От друга страна, след концерта децата и възрастните могат да превърнат тяхното преживяване в тема за разговор и да продължат да слушат, пеят и танцуват у дома. Е, концертите в училищата са също толкова важни за мен, тъй като достигам до деца, които вероятно не биха имали контакт с класическа музика вкъщи.

            Вие сте талантлив изпълнител и поставяте големи концерти за деца на живо. Как се справяте по време на Covid-19 пандемията и затворените зали?

            Много е различно, но се опитвам да съхраня доброто си настроение. Всъщност, точно през март 2020 г., когато всичко започна и всичките ни планове и проекти се сринаха като къща от карти, не беше никак лесно. Но вече разполагаме с инструменти за справяне със ситуацията. Имам и привилегията да съм в този бизнес от доста дълго време. Затова всичко вървеше сравнително добре. За много хора беше много по-трудно.

            Но и сме късметлии да живеем в Европа, така поне имаме някои „спасителни мрежи“. Например, мой сирийски колега ми разказа как при тях Covid-19 се появява на фона на продължаваща вече десет години война. И те не получават никаква подкрепа от правителството. Затова напомням на себе си да остана скромен и да бъда щастлив от факта, че живея в Австрия. Също да се възползвам максимално от времето, което имам в момента.

            Какво отговаряте на децата, които твърдят, че класическата музика „не е готина“?

            Първата ми реакция би била: „Добре, щом така казваш. Няма проблем.“ Вкусовете и предпочитанията на всички са много различни. Но, разбира се, това само ще събуди ентусиазма и огъня на „чичото на концертите“ в мен и ще го приема като страхотно предизвикателство да покажа на това дете всичко, което може да изпита чрез класическата музика. Опитът ми с основната целева група, деца между четири и десет години, е друг. И това вероятно се дължи на факта, че децата са много по-отворени и любопитни от възрастните при изследването на различните видове музика. Децата имат много по-малко завършени и крайни мнения, те обичат да мечтаят, да се вдъхновяват от множество различни истории и музикални стилове. Това е и прекрасното в работата ми и вярвам, че можем да продължим да подтикваме много деца да се сприятелят с класическата музика. Ако не искаш да я слушаш сега или после, няма проблем, но поне ти е предложено и разполагаш с този избор.

            Получавате ли понякога и негативна обратна връзка от децата?

            С ръка на сърцето мога да споделя, че за 35 години на сцената това се е случвало изключително рядко – деца да дойдат след концерта и да споделят, че им е било скучно. Обикновено се случва обратното. Но и е възможно тези, които мислят, че концертите не са готини, дори да не си правят труда да дойдат след това, кой знае… Това обаче е едно от най-важните преживявания за артиста. Никога няма да можеш да задоволиш всички! Целта е да достигнеш до възможно най-много хора.

            По какво работите в момента?

            Вече работя по няколко книги. Разбира се, за музика. Но ще бъда честен, чакам с нетърпение да се върна обратно на сцената пред публиката. Разбира се, да качвам видеа в интернет също е приятно, но работата ми е красива и никога няма да ми омръзне именно заради множеството хора, които срещам при изпълненията на живо – хората, които имат нещо да ти кажат или покажат, и онези, които обичат да бъдат забавлявани, ощастливени, омагьосвани!

https://buchszene.de/beethoven-fuer-kinder/

Португалският писател Давид Машаду: „Деца, въображението е суперсила“

Писателят Давид Машаду вече е едно от големите имена в съвременната литература на Португалия, а ние тъкмо издадохме една от неговите книги за малки читатели – „Томаш и носорогчето“. Роден през 1978 година в столицата Лисабон, Машаду завършва икономически науки, но се посвещава изцяло на писането. Започва с книги за деца, за които получава престижни награди, след това пише и за възрастни. През 2015 г. бива отличен с Европейската награда за литература. Издаван е в България от издателство „Персей“. Ние пък избрахме „Томаш и носорогчето“ за нашата специална колекция „Европейски разказвачи“, в която приютяваме най-доброто от детската литературата на континента, а преводът е на Илка Филипова-Бечева. Историята на Томаш откриваме в престижния международен каталог „Бели гарвани“ като препоръчвана книга за деца от Португалия.

     Ето какво сподели Давид Машаду за българските деца:

Въпрос: Бихте ли ни разказали за Вашето детство? Имате ли ярък спомен от този период, какви игри обичахте?

Роден съм в Лисабон по време, когато Португалия преживяваше големи промени. След края на почти петдесетгодишната диктатура страната се отваряше навън, а културното развитие бе доста осезаемо. При все това детството ми беше нормално. Може би твърде нормално. Освен развода (миролюбив) на моите родители, не си спомням никакво извънредно събитие. Обичах да играя и да влагам въображение в игрите.

Въпрос: А за училището? Обичахте ли да ходите на училище; имахте ли любим предмет; отличниk ли бяхте, или не; обичахте ли да четете и ако да – каква литература; имахте ли любима книга? 

Никога не съм бил ной-добрият ученик в класа, но винаги бях достатъчно добър, така че училището и ученето да не се окажат проблем, нито дори тема за разговор вкъщи. Обичах много математиката. Но и английския, който отрано ми отвори вратите към музиката, към киното и литературата на англосаксонски автори и артисти. И обичах да чета. Моят баща имаше много книги у дома. Той беше и продължава да бъде страстен читател. В училище се научих да чета. Но от моя баща научих да Чета.

Въпрос: И няколко въпроса за писането – кога написахте първия си текст; някой насочи ли Ви към писането; а към детската литература; коя е първата Ви цялостна книга и каква е съдбата й? 

На петнайсет или шестнайсет години написах първите си разкази. Бяха много кинематографски истории, вдъхновени от филмите, които гледах тогава. Но едва по-късно, в университета, се замислих за възможността да публикувам книга. Именно тогава започнах да пиша по-осъзнато и творчески. Беше време на усилено трупане на опит. Първият роман, който написах, бе една дълга любовна история, но за щастие, той никога не беше публикуван, защото бе много лош.

Въпрос: Каква е историята на книгата „Томаш и носорогчето“? Свързана ли е тя с някакъв конкретен повод; героите имат ли прототипи в живота; искали ли сте да изпратите послания до малките си читатели чрез книгата?

Никога не съм виждал нищо подобно на това, което се случва с Томáш в романа. Но особено ме привличат някои идеи, които се развиват в повествованието и по някакъв начин идват от моето детство, като например усещането, че сме центърът на света и че нещата (дори най-фантастичните) се случват заради нас. Освен това винаги съм обичал да си представям какво бих направил в екстремна ситуация, като природно бедствие например. Но не съм искал да предам никакво послание. Вярвам, че задачата на Литературата не е да изпраща послания, нито да дава поучения. Задачата на Литературата е да ни накара да мислим. Надявам се, че моите книги правят това.

Въпрос: Какъв е животът Ви сега? Имате ли мечти и с какво са свързани те? Били ли сте в България?

Живея  в Лисабон със съпругата и децата си. Живял съм няколко пъти извън Португалия и винаги ми е харесвало да срещна други култури, езици и друг светоглед. Но признавам, че все повече ме въодушевява идеята да живея на мястото, където съм роден и където са най-любимите ми хора. Все пак продължавам да пътувам много, най-вече заради моите книги. Всъщност вече съм бил два пъти в България: първо, когато бях млад, при едно дълго пътуване из Балканския полуостров; по-късно, за да представя своя книга на Панаира на книгата в София. И двата пъти беше чудесно.

Въпрос: Бихте ли се обърнали с няколко думи към българските деца? 

Вглеждайте се в света около вас, разбира се. Но се вглеждайте и в себе си, в безкрайността на вашия интелект. Въображението е суперсила.

Полската писателка Марта Кишел: „От читателя и неговия личен опит зависи какво ще извади от дадена история. Авторът може само да постави пътепоказател“

„Божко и Лошко“ е чудата и уютна приказка за трудностите, свързани с порастването, за толерантността, любовта и приятелството. Също така е най-новото издание в поредицата ни „Европейски разказвачи“, приютяваща най-доброто от литературата за деца на континента.

За какво се разказва ли? Зад високата ограда на стара и необикновена къща, встрани от шума на града, живее Божко – момче, което никога не е само. Защото освен стария сандък със съкровища и най-чудната майка на света той си има истински ангел пазител… Има си Лошко. А под леглото му живее чудовище, което постоянно му краде чехлите.
Ала идва ден, в който Божко трябва най-сетне да напусне необикновената си къща и да опознае света от другата страна на оградата – свят без шумоленето на ангелските крила и без прегръдката на чудовищните пипала. А дали той е готов за това? И дали светът е готов за Божко и неговата голяма тайна?
„Божко и Лошко“ е малко забавна и малко страшна история за това, че да бъдеш различен не е толкова зле, колкото може да ти се струва отначало, и че най-важното е винаги да си верен на себе си.

Марта Кишел е едно от младите, успешни лица на полската литература за деца. Нейните фантастични истории са многократно награждавани, а книгата „Божко и Лошко“ получи престижната награда „Фердинанд Великолепни“ за най-добра детска книга на годината и беше обявена за полска книга на годината от Международния съвет за книгите за млади хора. На български четем книгата в превода на Милена Милева, която се обърна към Марта с малко въпроси, за да я опознаем по-добре!

За детството

        Родена съм преди 39 години във Вроцлав, град с много сложна и завладяваща история. Бях единствено дете в цялото семейство, но живеех в блок, в голям жилищен комплекс, пълен с деца, и никога не се оплаквах от липса на компания. Карахме колела, вилнеехме из градините на вилните парцели, ходехме по места, където възрастните никога не биха ни позволили да ходим. По онова време имах двама най-добри приятели от съседните входове. Отлично се разбирахме и си измисляхме най-невероятни игри, но ни свързваше и това, че и тримата много боледувахме. Голяма част от детството ми, особено ранното, мина в болести и доста време прекарвах в леглото – вкъщи или в болницата.  Нищо чудно, че любимото ми развлечение бяха книгите. Сама се научих да чета, когато бях на малко повече от четири години, и оттогава това е едно от любимите ми занимания.

        От детството си помня най-вече някои обикновени, прости неща. Кухнята в апартамента на дядо и баба, с голямата дървена маса, която си е там и до ден-днешен и вече изобщо не ми се струва голяма. Бялото ми колело, марка „Пеликан“, с непоправимо раздрънкани педали. Шкафчето до бюрото, цялото в лепенки, и най-красивата, голямата, изобразяваща селцето на смърфовете.  Слушането на приказки от грамофонни плочи. Чакането всяка седмица да дойде неделята и предаването В старото кино, в което пускаха стари черно-бели американски комедии, уестърни, драми. Ставането през ваканцията сутрин в седем, за да гледам сериала на Би Би Си по мотиви на Хрониките на Нарния. Ето такива дреболии са сред най-хубавите ми спомени от детството.

Училището

       До седми клас обичах да ходя на училище, а ученето ми вървеше лесно. Тогава бях отличничка. После, в гимназията, когато вече знаех какво точно ме интересува, вече не се стараех да бъда първа във всичко. Мама ми подсказа да се съсредоточа върху любимите си предмети, с които свързвах по-далечното си бъдеще: полски, английски и история. След матурата ме приеха да следвам полска филология и културология.

         През цялото време в училище четях много и с голямо желание. Взимах купища книги от кварталната библиотека, книгите бяха и основният подарък, който получавах от близките ми по всеки възможен повод, често в огромни количества. Едни от най-любимите ми бяха (и продължават да са) Братята с лъвски сърца на Астрид Линдгрен, Питър Пан в парка Кенсингтън на Джеймс Матю Бари и Хрониките на Нарния на К. С. Луис. Обожавах и руските приказки, които ми носеше, връщайки се от състезания, татко – и до днес в библиотеката ми стоят  АльонушкаПерото на Финист, Ясният сокол и прекрасното издание на Конче-гърбоконче с илюстрациите на полския художник Марчин Шанцер. Към края на основното училище се влюбих в романите на Йоанна Хмелевска и Луси Мод Монтгомъри. Не бях възхитена от най-популярната – Ан от „Зелените покриви“, винаги предпочитах да чета за приключенията на Пат, Емили или Джейн. A после в гимназията открих фантастиката и така се прехласнах по нея, че сама започнах да я пиша.

За писането

      Първия си литературен текст написах, когато бях в четвърти клас, значи, когато съм била на 11-12 години. Прочетох Робин Худ на Хауърд Пайл и краят толкова не ми хареса, че реших сама да си измисля свой край. И ето как изглеждаше в началото моето писане: създавах нови приключения на герои, познати ми от книги или анимационни филми. После започнах да вкарвам в тези истории нови действащи лица, които сама бях измислила, докато най-сетне реших, че моите си герои определено ми доставят по-голямо удоволствие.

        Започнах да пиша с пълна сила в гимназията, благодарение и на голямата подкрепа от страна на моите учители по полски. Именно те изградиха в мен убеждението, че мога да го правя, че имам талант, който си струва търпеливо да се шлифова, посочваха ми грешките, но и ми показваха къде се крие моят потенциал. Днес вече съм издала дванайсет книги, написала съм още две, които ще излязат през 2021 година, публикувала съм разкази в няколко антологии, включително една международна, издадени са и първите ми преводи на чужди езици, а аз още помня как оставах след часовете, та заедно с учителката по полски да наведем глави над тетрадката и да си поговорим за писането.

       Още тогава знаех, че искам да пиша книги, но никога не съм допускала, че ще пиша за деца… Още по-малко съм мислела, че тези книги ще бъдат посрещани толкова добре, ще бъдат награждавани и превеждани на други езици. Това още не ми се побира в главата.

За тази книга

      Всичко стана заради дъщеря ми Юлия. Винаги ѝ е било много интересно за какво са всички тези книги, които пише мама, и особено я интересуваше малкият ангел с топлинките и другите фантастични създания. Когато беше на пет, тя най-после ми зададе въпроса, от който винаги съм се страхувала: „Мамо, е, ще ми напишеш ли книга?“. Тъкмо бях родила сина си, опитвах да се науча да бъда майка на две деца и бях готова да обещая на дъщеря си всичко, само и само да свикне с тази революция в живота й. Затова обещах – и удържах на думата си.

      Отначало Божко и Лошко трябваше да е книга само за Юлия, нещо като въвеждане в света и героите на книгите ми за възрастни. Но веднъж се изпуснах пред редакторката си и споделих върху какво работя в свободните минути между смяната на памперси и кърменето, редакторката помоли да й дам да прочете един откъс, а няколко дни по-късно научих, че издателството много иска да издаде тази книга. А после вече тръгна като по вода — от първата книга за Божко и компания  израсна втора, после друга, после трета… Всеки момент сядам да пиша петата.

       Във всяка част се старая преди всичко да разкажа интересна, малко забавна, но и малко страшна история, ала покрай всичко това се промъква и някакво послание. Аз самата смятам, че от читателя и неговия личен опит зависи какво ще извади от дадена история, на какво ще обърне особено внимание, в коя посока ще реши да поеме. Авторът може само да постави пътепоказател. При мен този пътепоказател винаги води до друг човек, до отношението към него с емпатия и уважение, независимо от различията, които ни делят – било то различия в характера, възгледите или пък възрастта.

Сега

       Сега живея в едно село край Вроцлав с мъжа си, двете си деца, с котка и куче. Живея си, без да бързам, по моя си начин, съвсем обикновено. Само някъде между ежедневните си занимания измислям и пиша поредните книги. Много ми харесва да живея така.

       В България съм била само веднъж и то на път за другаде, но нещо ми подсказва, че българските деца лесно ще намерят общ език с Божко и неговите приятели. Желая им да четат с широко отворено сърце и с усмивка от ухо до ухо. Добре дошли в моя свят!

Кой е бащата на „Господарят на слоновете“?

Учител по математика, който се превръща в любим детски писател. Това е Рене Пол Гийо, който се ражда в първите дни на миналия век – на 24 януари 1900 г. 64 години по-късно получава една от най-значимите награди за детска литература – „Ханс Кристиан Андерсен“, често наричана „малката Нобелова награда“. До днес Гийо е единственият френски писател удостоен с това огромно отличие.

Действието на повечето от книгите му се развива в Африка. Но Гийо прави този избор не само защото така историите стават по-увлекателни, но и защото истински обича този континент. Самият той живее в него повече от двайсет години и с книгите си разкрива пред френските деца една друга вселена, в която хора, животни и природа живеят в единство. Дали разказващи за горещите савани, дали за заледената тайга, книгите на Рене Гийо са преклонение пред природата, пред животинското царство, пред дивия живот. А това лято ви представяме една от тези книги – „Господарят на слонове“, която избрахме за специалната ни поредица „Европейски разказвачи“, приютяваща най-доброто от литературата за деца на континента. Преводът е дело на Златко Стайков.

Всъщност първоначално Гийо не мечтае за литературата. Напротив привличат го точните науки и той завършва университета в Бордо със специалност математика. Тогава възможностите му да вдъхновява децата и младите са чрез преподаване и той заминава за столицата на Сенегал – Дакар, където става учител по математика.

Животът в Сенегал толкова го впечатлява, че той е изпълнен от желанието да разкаже за този чуден свят на цветове, звуци и вкусове. Иска да го пренесе до френските деца, живеещи на един съвсем различен континент и неподозиращи за красотата на саваните, за дивите животни, за приказната природа.

Затова започва да пише вълнуващи истории, с които да покаже любимата си Африка на младите читатели.

На Гийо му е особено трудно, когато трябва да се откъсне от учениците си и да се завърне в Европа. Но когато започва Втората световна война, той изпълнява своя дълг и участва в освобождението на Франция.

След края на войната обаче отново се отправя към своя любим Сенегал, където продължава да пише своите романи за деца и юноши. До края на живота си публикува сто и двайсет вълнуващи книги. Сред тях най-любими на читателите стават „Екипажите на Петер Хил“, „Пантерата Кпо“, „Кирики и магическата стрела“, „Лъвицата Сирга“, „Принцът на джунглата“, „Шимпанзето Уоро“  и „Господарят на слоновете“.

През 1964 г. на български е преведена книгата му „Гришка и неговото мече“. Тази история обаче не води читателите в горещите страни, а много, много на север – в ледения Сибир. Там в заледената тайга момчето Гришка се сприятелява с черните мечки от планините Долгороборг.