Полската писателка Марта Кишел: „От читателя и неговия личен опит зависи какво ще извади от дадена история. Авторът може само да постави пътепоказател“

„Божко и Лошко“ е чудата и уютна приказка за трудностите, свързани с порастването, за толерантността, любовта и приятелството. Също така е най-новото издание в поредицата ни „Европейски разказвачи“, приютяваща най-доброто от литературата за деца на континента.

За какво се разказва ли? Зад високата ограда на стара и необикновена къща, встрани от шума на града, живее Божко – момче, което никога не е само. Защото освен стария сандък със съкровища и най-чудната майка на света той си има истински ангел пазител… Има си Лошко. А под леглото му живее чудовище, което постоянно му краде чехлите.
Ала идва ден, в който Божко трябва най-сетне да напусне необикновената си къща и да опознае света от другата страна на оградата – свят без шумоленето на ангелските крила и без прегръдката на чудовищните пипала. А дали той е готов за това? И дали светът е готов за Божко и неговата голяма тайна?
„Божко и Лошко“ е малко забавна и малко страшна история за това, че да бъдеш различен не е толкова зле, колкото може да ти се струва отначало, и че най-важното е винаги да си верен на себе си.

Марта Кишел е едно от младите, успешни лица на полската литература за деца. Нейните фантастични истории са многократно награждавани, а книгата „Божко и Лошко“ получи престижната награда „Фердинанд Великолепни“ за най-добра детска книга на годината и беше обявена за полска книга на годината от Международния съвет за книгите за млади хора. На български четем книгата в превода на Милена Милева, която се обърна към Марта с малко въпроси, за да я опознаем по-добре!

За детството

        Родена съм преди 39 години във Вроцлав, град с много сложна и завладяваща история. Бях единствено дете в цялото семейство, но живеех в блок, в голям жилищен комплекс, пълен с деца, и никога не се оплаквах от липса на компания. Карахме колела, вилнеехме из градините на вилните парцели, ходехме по места, където възрастните никога не биха ни позволили да ходим. По онова време имах двама най-добри приятели от съседните входове. Отлично се разбирахме и си измисляхме най-невероятни игри, но ни свързваше и това, че и тримата много боледувахме. Голяма част от детството ми, особено ранното, мина в болести и доста време прекарвах в леглото – вкъщи или в болницата.  Нищо чудно, че любимото ми развлечение бяха книгите. Сама се научих да чета, когато бях на малко повече от четири години, и оттогава това е едно от любимите ми занимания.

        От детството си помня най-вече някои обикновени, прости неща. Кухнята в апартамента на дядо и баба, с голямата дървена маса, която си е там и до ден-днешен и вече изобщо не ми се струва голяма. Бялото ми колело, марка „Пеликан“, с непоправимо раздрънкани педали. Шкафчето до бюрото, цялото в лепенки, и най-красивата, голямата, изобразяваща селцето на смърфовете.  Слушането на приказки от грамофонни плочи. Чакането всяка седмица да дойде неделята и предаването В старото кино, в което пускаха стари черно-бели американски комедии, уестърни, драми. Ставането през ваканцията сутрин в седем, за да гледам сериала на Би Би Си по мотиви на Хрониките на Нарния. Ето такива дреболии са сред най-хубавите ми спомени от детството.

Училището

       До седми клас обичах да ходя на училище, а ученето ми вървеше лесно. Тогава бях отличничка. После, в гимназията, когато вече знаех какво точно ме интересува, вече не се стараех да бъда първа във всичко. Мама ми подсказа да се съсредоточа върху любимите си предмети, с които свързвах по-далечното си бъдеще: полски, английски и история. След матурата ме приеха да следвам полска филология и културология.

         През цялото време в училище четях много и с голямо желание. Взимах купища книги от кварталната библиотека, книгите бяха и основният подарък, който получавах от близките ми по всеки възможен повод, често в огромни количества. Едни от най-любимите ми бяха (и продължават да са) Братята с лъвски сърца на Астрид Линдгрен, Питър Пан в парка Кенсингтън на Джеймс Матю Бари и Хрониките на Нарния на К. С. Луис. Обожавах и руските приказки, които ми носеше, връщайки се от състезания, татко – и до днес в библиотеката ми стоят  АльонушкаПерото на Финист, Ясният сокол и прекрасното издание на Конче-гърбоконче с илюстрациите на полския художник Марчин Шанцер. Към края на основното училище се влюбих в романите на Йоанна Хмелевска и Луси Мод Монтгомъри. Не бях възхитена от най-популярната – Ан от „Зелените покриви“, винаги предпочитах да чета за приключенията на Пат, Емили или Джейн. A после в гимназията открих фантастиката и така се прехласнах по нея, че сама започнах да я пиша.

За писането

      Първия си литературен текст написах, когато бях в четвърти клас, значи, когато съм била на 11-12 години. Прочетох Робин Худ на Хауърд Пайл и краят толкова не ми хареса, че реших сама да си измисля свой край. И ето как изглеждаше в началото моето писане: създавах нови приключения на герои, познати ми от книги или анимационни филми. После започнах да вкарвам в тези истории нови действащи лица, които сама бях измислила, докато най-сетне реших, че моите си герои определено ми доставят по-голямо удоволствие.

        Започнах да пиша с пълна сила в гимназията, благодарение и на голямата подкрепа от страна на моите учители по полски. Именно те изградиха в мен убеждението, че мога да го правя, че имам талант, който си струва търпеливо да се шлифова, посочваха ми грешките, но и ми показваха къде се крие моят потенциал. Днес вече съм издала дванайсет книги, написала съм още две, които ще излязат през 2021 година, публикувала съм разкази в няколко антологии, включително една международна, издадени са и първите ми преводи на чужди езици, а аз още помня как оставах след часовете, та заедно с учителката по полски да наведем глави над тетрадката и да си поговорим за писането.

       Още тогава знаех, че искам да пиша книги, но никога не съм допускала, че ще пиша за деца… Още по-малко съм мислела, че тези книги ще бъдат посрещани толкова добре, ще бъдат награждавани и превеждани на други езици. Това още не ми се побира в главата.

За тази книга

      Всичко стана заради дъщеря ми Юлия. Винаги ѝ е било много интересно за какво са всички тези книги, които пише мама, и особено я интересуваше малкият ангел с топлинките и другите фантастични създания. Когато беше на пет, тя най-после ми зададе въпроса, от който винаги съм се страхувала: „Мамо, е, ще ми напишеш ли книга?“. Тъкмо бях родила сина си, опитвах да се науча да бъда майка на две деца и бях готова да обещая на дъщеря си всичко, само и само да свикне с тази революция в живота й. Затова обещах – и удържах на думата си.

      Отначало Божко и Лошко трябваше да е книга само за Юлия, нещо като въвеждане в света и героите на книгите ми за възрастни. Но веднъж се изпуснах пред редакторката си и споделих върху какво работя в свободните минути между смяната на памперси и кърменето, редакторката помоли да й дам да прочете един откъс, а няколко дни по-късно научих, че издателството много иска да издаде тази книга. А после вече тръгна като по вода — от първата книга за Божко и компания  израсна втора, после друга, после трета… Всеки момент сядам да пиша петата.

       Във всяка част се старая преди всичко да разкажа интересна, малко забавна, но и малко страшна история, ала покрай всичко това се промъква и някакво послание. Аз самата смятам, че от читателя и неговия личен опит зависи какво ще извади от дадена история, на какво ще обърне особено внимание, в коя посока ще реши да поеме. Авторът може само да постави пътепоказател. При мен този пътепоказател винаги води до друг човек, до отношението към него с емпатия и уважение, независимо от различията, които ни делят – било то различия в характера, възгледите или пък възрастта.

Сега

       Сега живея в едно село край Вроцлав с мъжа си, двете си деца, с котка и куче. Живея си, без да бързам, по моя си начин, съвсем обикновено. Само някъде между ежедневните си занимания измислям и пиша поредните книги. Много ми харесва да живея така.

       В България съм била само веднъж и то на път за другаде, но нещо ми подсказва, че българските деца лесно ще намерят общ език с Божко и неговите приятели. Желая им да четат с широко отворено сърце и с усмивка от ухо до ухо. Добре дошли в моя свят!

Кой е бащата на „Господарят на слоновете“?

Учител по математика, който се превръща в любим детски писател. Това е Рене Пол Гийо, който се ражда в първите дни на миналия век – на 24 януари 1900 г. 64 години по-късно получава една от най-значимите награди за детска литература – „Ханс Кристиан Андерсен“, често наричана „малката Нобелова награда“. До днес Гийо е единственият френски писател удостоен с това огромно отличие.

Действието на повечето от книгите му се развива в Африка. Но Гийо прави този избор не само защото така историите стават по-увлекателни, но и защото истински обича този континент. Самият той живее в него повече от двайсет години и с книгите си разкрива пред френските деца една друга вселена, в която хора, животни и природа живеят в единство. Дали разказващи за горещите савани, дали за заледената тайга, книгите на Рене Гийо са преклонение пред природата, пред животинското царство, пред дивия живот. А това лято ви представяме една от тези книги – „Господарят на слонове“, която избрахме за специалната ни поредица „Европейски разказвачи“, приютяваща най-доброто от литературата за деца на континента. Преводът е дело на Златко Стайков.

Всъщност първоначално Гийо не мечтае за литературата. Напротив привличат го точните науки и той завършва университета в Бордо със специалност математика. Тогава възможностите му да вдъхновява децата и младите са чрез преподаване и той заминава за столицата на Сенегал – Дакар, където става учител по математика.

Животът в Сенегал толкова го впечатлява, че той е изпълнен от желанието да разкаже за този чуден свят на цветове, звуци и вкусове. Иска да го пренесе до френските деца, живеещи на един съвсем различен континент и неподозиращи за красотата на саваните, за дивите животни, за приказната природа.

Затова започва да пише вълнуващи истории, с които да покаже любимата си Африка на младите читатели.

На Гийо му е особено трудно, когато трябва да се откъсне от учениците си и да се завърне в Европа. Но когато започва Втората световна война, той изпълнява своя дълг и участва в освобождението на Франция.

След края на войната обаче отново се отправя към своя любим Сенегал, където продължава да пише своите романи за деца и юноши. До края на живота си публикува сто и двайсет вълнуващи книги. Сред тях най-любими на читателите стават „Екипажите на Петер Хил“, „Пантерата Кпо“, „Кирики и магическата стрела“, „Лъвицата Сирга“, „Принцът на джунглата“, „Шимпанзето Уоро“  и „Господарят на слоновете“.

През 1964 г. на български е преведена книгата му „Гришка и неговото мече“. Тази история обаче не води читателите в горещите страни, а много, много на север – в ледения Сибир. Там в заледената тайга момчето Гришка се сприятелява с черните мечки от планините Долгороборг.