Чешката писателка Бара Дочкалова: „Пожелавам на децата да не се поддават на натиска да пораснат, ако сами не са готови“

Две много непослушни деца, едно вълшебно камъче, невъзможни приключения на гърба на последния див жребец в приказно кралство, населено с фантастични същества… Чехкинята Бара Дочкалова пише за първи път тази история, когато е единайсетгодишна, и ѝ дава заглавието „Тайната на Чакълената планина“. Този първи и така ценен за момичето ръкопис обаче се изгубва безследно, когато семейството ѝ се пренася в друго жилище. Минават години, а Бара е все така превзета от тази история. Тя се връща към същия сюжет и започва да пише книгата отначало. Романът, предназначен за деца на 8–10-годишна възраст, е нейният писателски дебют и веднага печели вниманието и симпатията на малки и големи читатели, както и на литературната критика. „Тайната на Чакълената планина“ е една от трите, номинирани за най-престижната литературна награда на Чехия „Магнезия Литера“ в раздела за детско-юношеска книга на годината. А вече можем да я четем и на български в специалната ни поредица „Европейски разказвачи“, приютяваща най-доброто от литературата за деца на континента. Преводът е дело на бохемистката Анжелина Пенчева, която проведе и това чудно интервю с Бара, специално за нашите български читатели!

За детството

Родена съм в Прага и живея тук с малки прекъсвания цял живот. Когато бях на осем, се преместихме в апартамент срещу голям парк – и в този парк с брат ми и с приятели изживяхме куп малки приключения. Катерехме се по дърветата, карахме колела, изучавахме обраслите с растителност и затрупани с боклуци парцели зад разни огради. Още по-живи спомени имам от ваканциите и уикендите, които често прекарвахме извън града. Родителите ни имаха голяма компания приятели, които пътуваха заедно по разни вили, на планина, до някоя река, на колела, на палатки. И всички те взимаха децата си със себе си, така че раснахме на голяма тумба и с времето започнахме да си измисляме своя програма: например ходехме по гредите под покрива на хамбара, пълзяхме през стар свинарник, скачахме в копи сено, понякога си строяхме собствени подслони и лагерувахме отделно от възрастните. Имам безброй спомени от онова време. Първият, за който се сещам сега – как с един по-малък приятел се изгубихме в гората. Стъмни се, нямахме дори фенерче, тогава нямаше мобилни телефони, изобщо не можехме да се ориентираме в коя посока е бивакът ни. Изтръпвах от ужас от представата, че може би се отдалечаваме още повече и навлизаме по-дълбоко в гората. Но моето другарче заяви, че ще се справим. Изглеждаше абсолютно спокоен. Тръгнахме в посока, за която някак усещахме, че е вярната, опипвахме дърветата пред себе си и макар да нямаше как да знаем дали сме на прав път, още помня облекчението си от това, че момчето до мен е спокойно. Най-после като по чудо успяхме да излезем от гората.

За училището

Обичах да ходя на училище и оценките ми бяха добри, но в прогимназията определено не бях пълна отличничка. Най-много харесвах часовете по чешки език и литература, от ранното ми детство ме забавляваше да пиша и чета. Скоро ме очарова и английският език, който изучавахме в училище още от пети клас, но още преди това баба ми ме беше понаучила малко на него. Въпреки че у нас тогава беше комунизъм и не можеше да се пътува на Запад, бях убедена, че един ден ще замина за Англия и ще живея там, беше ми интересно да търся по картата различни места с чуждестранни имена и да чета преведени от английски романи, в които също имаше чуждестранни имена. И до днес например ми е любим романът „Джейн Еър“ от Шарлот Бронте. По-късно дойде революцията и границите се отвориха, така че като осемнайсетгодишна заминах за Англия като детегледачка. Там усъвършенствах английския си достатъчно, че след завръщането си в Чехия да мога да го уча в университета, а след време и да го преподавам, което работя и до днес с удоволствие. Но да се върнем на книгите: разбира се, освен мрачните английски романи обичах и детски книжки, например „Пипи Дългото чорапче“ или „Роня, дъщерята на разбойника“ от Астрид Линдгрен. От чешката литература ми бяха интересни разни приключенски романи, понякога се зачитах и в приказки, обаче най-любим ми беше романът „Цирк „Умберто“ на Едуард Бас. Това е пространен разказ за основаването, разцвета и залеза на един голям цирк. Е, когато го четях като малка, прескачах някои пасажи. Интересуваше ме само съдбата на главния герой, който става част от цирка още седемгодишен, научава се да язди кон и с много труд става първокласен цирков артист.

За писането

Научих се да пиша още преди да тръгна на училище, дори не знам как. Мисля, че написах някакви първи истории и стихчета още като петгодишна, вярно, с големи печатни букви и с много грешки, но пък бяха доста забавни, а понякога пък – страховити. Не помня някой конкретно да ме е подтикнал, обаче измислянето на истории беше нещо обичайно в семейството ми, постоянно си разказвахме разни неща. Например още се пази магнетофонна лента с цял сериал от приказки, които двамата с брат ми измисляхме буквално в момента на записването. И до днес се забавляваме много с тях, защото действието се развива стремително, има силна завръзка, развръзка. Нашите също харесваха моите текстове, така че подкрепа определено имах. Така че постоянно пишех нещо, създавах разкази, комикси, песни, изписвах гъсто всякакви тетрадки и тефтери…

Когато бях на единайсет, завърших една история със заглавие „Чакълената планина“. Разказваше се за момче, което намира вълшебно камъче и камъчето го пренася в друг свят. За да се завърне в своя свят, момчето трябва да опитоми дивия жребец Рони, да намери мъдра старица, да спаси малко момиче, да се изкачи на тайнствен връх и да срещне необикновени създания. По онова време се гордеех най-много точно с това свое произведение, дори го преписах с помощта на баба ми на машина, излязоха около 40 страници. Тогава държах всичките си съчинения в голяма кутия, към която обичах да се връщам и като пораснах. Само че когато бях на 25 години, се пренесох в друго жилище и при пренасянето кутията изчезна. Някой я открадна от колата заедно с други вещи. Това ми беше непонятно, та нали кутията беше ценна само за мен и за семейството ми, за никого другиго не би била интересна. Сигурно крадците са си мислели, че вътре има телевизор или компютър, не са имали време да проверят, просто са натоварили вещите на колата си и са изчезнали. На другия ден обиколих контейнерите за боклук по всички съседни улици, надявах се да са изхвърлили там кутията, но напразно. Чувствах се, сякаш бях изгубила неизмеримо съкровище. Но най-криво ми беше точно за „Чакълената планина“. Затова започнах да я пиша наново.

На тези години вече пишех доста по-различно. Промених и самата история, и героите, разработих много неща в дълбочина, образът на момичето стана не по-малко важен от този на момчето, обаче основната сюжетна линия остана същата. Стана така, че от време на време започвах да пиша книгата, после я оставях, и годините си минаваха. Понякога си мислех, че май ще я пиша до края на живота си и така и няма да я допиша, друг път пък се залавях с нея с огромен хъс да я видя готова, завършена, да я отпечатам и да си я сложа в библиотеката. И ето че един ден дъщеричката ми Аничка стана на 11 годинки и си дадох сметка, че ако смятам някога да допиша историята, моментът е точно този. Казах си – може би дъщерите ми ще бъдат единствените ми читателки, и като минат възрастта на главната героиня, историята ще почне да им се вижда много детинска и аз никога няма да я допиша. Затова се залових здраво за работа и наистина успях да довърша книгата. По стечение на обстоятелствата тя си намери път към издателство „Лабиринт“, наистина я отпечатаха и дори пожъна голям успех. Беше номинирана за наградата „Магнезия Литера“ в категорията „Литера за детско-юношеска книга“ и влезе в международния каталог „Бели гарвани“. Това е първата ми и засега единствена книга. Всъщност пиша много, но съм се насочила към театрални сценарии – както казах, преподавам английски, и съм избрала формата да играем театър с децата, по-точно мюзикъли, които пиша сама. В последно време обаче работя върху втора книга.

За „Тайната на Чакълената планина“

Книгата се раждаше много бавно и постоянно се преобразуваше. Като пресметнах колко време всъщност е траял целият процес, излизат 18 години. В самото начало, за първата, детската версия със сигурност ме бяха вдъхновили два филма. Първият беше чешки филм-приказка, „Котешкият принц“, в който две малки деца тръгват на кон да търсят приключения. Това май беше изобщо първият филм, който гледах в кино, тогава още нямахме телевизор, а компютри, то се знае, нямаше изобщо, така че за мен преживяването беше наистина изключително. Вторият филм беше „Приказка без край“ по мотиви от едноименната книга на Михаел Енде, за която аз тогава не знаех, прочетох я много по-късно и едва тогава разбрах, че филмът показва всъщност само част от нея. Но когато го гледах, бях само на девет годинки и възприех само страхотното напрежение и силните емоции – това ми стигаше богато и пребогато. Та по този модел конструирах и „Тайната на Чакълената планина“: като едно голямо, вълнуващо приключение.

Когато след време започнах да пиша отново книгата вече като възрастен човек, за мен беше много по-важно как „другият“ свят, в който попадат героите, се преплита с реалността, и исках във всичко това да има смисъл. С годините виждах все по-ясно какво е общото между Криса и Дребосъка, от една страна, и мен самата, от друга страна. Постепенно историята започна да се изпъстря с откъси от мои спомени, с изречения, наистина изречени от някого, с чувства и усещания, каквито аз самата съм имала, със ситуации, които съм преживяла. Така че макар двамата герои да не съществуват в действителност, не мога да кажа, че са изцяло измислени от мен. Същото е и с пейзажите, през които пътуват децата – те едновременно съществуват и не съществуват. Езерцето, в което се къпят с Филип, е всъщност комбинация от моите най-хубави ваканционни преживявания от плуване в запълнени с вода каменни кариери и скрити сред шубраци езерца, особено в Южна Чехия, където пътувахме много често. Всичко в книгата е малко измислица и малко истина, основано е на нещо, което познавам и ми е близко. Затова имам усещането, че сякаш при описването на целия този пълен с изпитания пък, който трябва да изминат Криса и Дребосъка, някак го изминах заедно с тях и придобих същия опит, който придобиват и те.

Какво бих искала да отнесат със себе си читателите от книгата? Най-вече увереността, че като са станали на единайсет или дванайсет, това не означава, че вече не могат да бъдат деца. Че ако дойде момент, в който им се прииска просто да си поиграят, например с лего, нека просто да го направят и да не се оставят да ги разколебае мисълта, че това е детинско. В началото на историята Криса си мисли, че вече е голяма, ала постепенно проумява, че излишно бързо се е домогвала да влезе в света на възрастните. Че ще е съвсем нормално, ако остане малка още някое време. Ето това бих пожелала на всички деца: да не се поддават на натиска от околните, че вече трябва да пораснат, ако сами не се чувстват готови за това.

За живота ѝ сега

Живея със съпруга си и двете ни дъщери в Прага, но често съм и в Германия, където живее част от нашето семейство, близо до Щутгарт.

Все още имам куп мечти. Имам доста представи какво бих искала да изживея, но не са кой знае колко важни неща. В последно време все повече размишлявам върху по-сериозни теми, които засягат всички ни. Напоследък съм все по-убедена, че цялата ни планета е един голям организъм, където всичко е свързано, всяко нещо преминава в друго, всички сме част от този организъм, хората, животните, растенията, всички живеем и дишаме заедно. Ако като хора станем способни да се възприемаме едни други по този начин, няма да можем да си вредим взаимно, да се нараняваме, обратното – ще започнем много повече да си съчувстваме, да живеем с болките на другия. Та ето това е моята мечта – да се научим всички колкото се може по-скоро на това.

За съжаление никога не съм била в България. Много ми се иска да я посетя, най-вече заради разнообразната ви природа и заради народните ви песни. Аз самата обичам да пея и така преди няколко години попаднах в Прага на великолепен уъркшоп на български многогласни вокални групи. Направо ме омагьосаха, до днес звучат в главата ми. Но това не е първият път, когато опитах да пея на благозвучния ви език. Някога, много отдавна, бях в Чехия на летен лагер. Там имаше и четири деца от България, братя и сестри. Изпяха чудна песен, тайнствена и увличаща, и научиха на нея всички останали. На връщане към Прага, когато автобусът вече приближаваше мястото, където ни очакваха родителите ни, всички пеехме тази песен и не искахме да слизаме. Оттогава всеки път, като се каже България, имам чувството, че се говори за страна, която по някакъв начин познавам лично, към която имам емоционално отношение. А всъщност истинското ѝ опознаване ми предстои. Очаквам го с радост.

Бихте ли казали нещо специално за българските деца?

Здравейте, момичета и момчета,

поздравявам ви сърдечно от Прага! Вашата страна винаги ме е привличала, виждала съм прекрасни фотографии и съм чувала разкази на хора, пропътували я надлъж и нашир. Никога не ми бе хрумвало дори, че преди най-после сама да се озова в България, моята книга ще ме изпревари. Разбира се, това е за мен огромна радост, но и изостря силно желанието ми да я догоня и да дойда у вас, така че може и да се срещнем на живо някой ден. Надявам се, че ви е било или ще ви бъде забавно да четете „Тайната на Чакълената планина“, и ви пожелавам и вие да преживеете нещо вълшебно, необикновено, и да ви се случи такова крепко приятелство, както на героите в края на книгата. А ако пък обичате и да пишете, стискам палци и вашите истории да намерят своя път към читателите, защото това е начин хората да се опознават и да създават дълбока връзка дори ако живеят на голямо разстояние и говорят различен език. Нека всичките ви желания се изпълнят!

Ваша Бара Дочкалова

Семейство журналисти пише реалистичен и брутален трилър за съвременна Дания

От миналата седмица по българските книжарници вече можем да намерим „Свирепа зима“ – новият бестселър на Дания, който поставя началото на поредицата за полицейското дуо Юнкер и Кристиансен. Авторите пък са популярна двойка журналисти и това е първият им роман, но опитът им с думите е очевиден. Според датските медии двамата са написали реалистичен и брутален роман за съвременна Дания, достоен да се нареди сред най-добрите примери на криминалния жанр.

В дебюта си семейството журналисти Ким Фебер (р.1955) и Йени Педерсен (р. 1968) засягат особени наболели теми като тероризъм, миграционен натиск, ксенофобия, институционално бездействие, задкулисие. И двамата познават отлично актуалната обстановка в Дания. Ким е дългогодишен журналист в най-големия датски вестник „Политикен“, където отразява политическите и културните новини, а Йени – криминална и съдебна репортерка и водеща на новините в телевизионния канал „ТВ 2“. Освен това Йени Педерсен е работила в отдела по документалистика към датската кинокомпания „Нурдиск Филм“, а през 2020 година читателите на известно датско списание я избират за „Водещ на новините на годината“. Понастоящем Йени води „Добро утро“ – развлекателен телевизионен сутрешен блок. През 2019 година романът „Свирепа зима“ е номиниран за Наградата за дебют на BogForum – най-голямото книжно изложение в Дания. През 2020 година „Свирепа зима“ е отличен с Наградата за дебют на Датската криминална академия.

Интервюто с авторите, което преводачката на „Свирепа зима“ Ева Кънева преведе за вас, взе Хеле Скоу Вакер.

  • Как решихте да пишете в съавторство?

Преди две години Ким започна да скицира литературен образ, който впоследствие се превърна в Юнкер, петдесет и осем годишен полицейски комисар и главен персонаж в романа „Свирепа зима“. В определен момент черновата на Ким започна да придобива облика на криминален роман и ни се стори естествено да го превърнем в съвместен проект. Йени има осемнайсет години стаж като криминална репортерка и разполага с широк кръг от професионални контакти – полицаи, адвокати, бивши и настоящи престъпници; все хора, от чиято компетентност бихме могли да се възползваме. Освен това двамата обичаме да сме ангажирани с общи проекти.

  • Какви възможности дава криминалният жанр и защо избрахте да пишете именно криминален роман?

Едва ли съществува друг литературен жанр – освен може би приказката, – в който връзката между автора и читателя да е толкова неразривна. В криминалния роман създаваш герой – в нашия случай са двама, – когото разбираш и с когото се отъждествяваш – и го сблъскваш с проблеми и премеждия, които той трябва да преодолее и да надмогне, преди – вече помъдрял и евентуално постигнал лично усъвършенстване – да препусне към залеза (и към нови проблеми и нови премеждия). Криминалето е достъпен начин за разказване на истории, познат на всички ни, например от приказките, които са ни чели като малки, начин, стар колкото човешкия стремеж към разказването на увлекателни истории. В този жанр важат малко на брой и понятни правила, но модерният криминален роман дава и възможност да изпробваш традиционните граници за приемливото и допустимото, без да отблъснеш читателя. Привлече ни възможността да проверим дали можем да използваме журналистическия си опит в рамката на криминалния жанр. И – не на последно място – от години четенето на криминалета ни е любимо занимание.

  • Кое ви вдъхнови да напишете „Свирепа зима“?

Всъщност всичко започна с двамата главни герои: Юнкер и Сине. Петдесет и осем годишен мъж, който трудно изразява чувствата си, започва да предусеща края на трудовия си живот, а и на живота си въобще, и освен това е принуден да се грижи за дементния си баща, с когото винаги е бил в обтегнати отношения. И четиресет и две годишна жена, екстровертна натура, белязана от жестоко посегателство, която се преработва и усеща как не живее пълноценно. И двамата са разследващи полицаи, отлични професионалисти. После обсъдихме как бихме могли да свържем три събития: мащабен терористичен атентат в Копенхаген, убийство в провинциално градче и умишлен палеж в бежански център. Накрая добавихме някои факти от реални криминални случаи, които Йени знае покрай работата си, и няколко исторически събития от четирийсетте години на XX век и разбъркахме добре. И се получи добра комбинация.

  • Как си поделихте работата по романа?

Най-общо казано: в продължение на часове дни наред, над кухненската маса, обсъждахме сюжета и развитието на отделните персонажи. Йени отговаряше главно за образа на Сине и за епизодите с участието на Сине. Освен това Йени, така да се каже, „подправи“ художествената измислица с факти от реални събития. Ким, както споменахме, работеше по образа на Юнкер. Накрая Ким написа целия роман, свързвайки логически отделните части, така че парчетата да се свържат в хармонична цялост. Дано сме успели.

  • На кои теми в романа да обърнат внимание читателите?

В никакъв случай не искаме да размахваме назидателно пръст. Изцяло от читателите зависи какво ще извлекат от повествованието. Една от темите в „Свирепа зима“  очевидно е страхът от остаряването и от самотата. Както мнозина наши връстници, прехвърлили петдесетте, и ние си даваме сметка, че вече сме изживели по-голямата част от живота си. На какво да посветим остатъка? Сгрешили ли сме в избора си? Правилно ли сме подреждали житейските си приоритети? И Сине, и Юнкер размишляват върху тези нелеки въпроси.

  • Имате ли сходни черти с героите си?

Роднините, приятелите, а също и познатите ни сигурно ще открият наши черти в героите ни. Сине никак не си поплюва, но е и много чувствителна. Бурно се възмущава от несправедливостта и взема присърце нещастието на околните. В това отношение двете с Йени много си приличат. Колкото до Юнкер, този застаряващ мълчаливец и язвителен многознайко с мания да контролира на моменти силно напомня Ким.

  • Какво се надявате да донесе „Свирепа зима“  на вашите читатели?

Най-вече приятно развлечение. И симпатия към главните герои в романа. Дори на моменти да им се ядосват и да ги упрекват за грешките им, да ги обикнат и да ги разберат. Именно това сме извлекли ние от купчините криминални романи, които сме изчели. И двамата сме забравили сюжета, но помним главните герои и техните малки странности.  Минаха много години, откакто, да речем, четохме за Мартин Бек на Шьовал и Вальо и за Курт Валандер на Хенинг Манкел, но все още помним тях и голяма част от премеждията, които ги сполетяват в книгите.

  • Да очакваме ли още ваши романи?

Надяваме се. Вече работим по втория си роман, продължение на „Свирепа зима“. Дали ще се получи дълга поредица, зависи от това, как читателите ще възприемат „Свирепа зима“. Бъдещето ще покаже.*

*Вторият роман за дуото Юнкер и Кристиансен вече е факт – оригиналното заглавие е “Satans sommer”.

Откъс от „Призрачната гора“ от Мат Хейг (и интервю на автора със себе си)

Готови ли сте да влезете в Призрачната гора? Истината е, че не ви съветваме! Защото нейните дебри са дом на еднооки тролове, злонамерени духчета Наистина, една магьосница, крадяща сенки, и на злия Променител…

И все пак,

Нека разберем какво има да ни каже авторът на тази малко зловеща, но много забавна и вълнуваща приказка, вдъхновена от северната митология. След като прочетем първата глава от книгата!

 

ИНТЕРВЮ

Мат Хейг интервюира Мат Хейг
Мат Хейг: Здравейте, Мат Хейг.
Мат Хейг: Здравейте.
Мат Хейг: Бих искал само да вметна, че днес изглеждате чудесно.
Мат Хейг: Благодаря. Вие също. Ще ми се да имах Вашите хубави черти.
Мат Хейг: Мерси. Както и да е, нека да започнем с въпросите.
Мат Хейг: Окей, Мат, стреляй.
Мат Хейг: Така, първият въпрос – кога започна да пишеш истории?
Мат Хейг: Когато бях на 3. Беше истинска история за едно возене в подземен влак. Гласеше: „Отидох в Лондон и се возих на подземен влак.“ Нарисувах и картинки. Но мисля, че правописът ми беше малко по-различен.
Мат Хейг: Кои са любимите ти писатели?
Мат Хейг: Обичам Роалд Дал, Туве Янсон, С. Е. Хинтън, Ева Ибътсън, Чарлз Дикенс, Уилям Шекспир, Емили Бронте и още около милион други.
Мат Хейг: Впечатлен съм. Е, „Призрачната гора“ е първата ти детска книга, но пишеш и книги за възрастни?
Мат Хейг: Да. Казват се „Клубът на мъртвите бащи“, „Последното семейство в Англия“, „Причините да останеш жив“, „Кланът Радли“…
Мат Хейг: И добри ли са?
Мат Хейг: Стават.
Мат Хейг: Само толкова?
Мат Хейг: Всъщност са творби, създадени от безмерен гений, но не ми се искаше да се правя на важен.
Мат Хейг: Разбирам. Та, защо реши да напишеш „Призрачната гора“?
Мат Хейг: Дочух за едно момче, Самюъл Блинк, хванах самолет до Норвегия и изслушах историята му. После я разказах.
Мат Хейг: Нали не очакваш да ти повярвам?
Мат Хейг: Говоря истината. Вярвай, ако щеш.

Мат Хейг: Отговаряш ли на имейли от читатели?
Мат Хейг: Да, старая се. Стига да не са изключително гадни.
Мат Хейг: Ще има ли продължение?
Мат Хейг: Да, вече съм го написал.
Мат Хейг: Добре, благодаря, че отдели време при така натоварения ти график да…
Мат Хейг: Приключихме ли?
Мат Хейг: Да.
Мат Хейг: О, ясно. И как се справих?
Мат Хейг: Окей.
Мат Хейг: Само окей?
Мат Хейг: Ами, някои отговори бяха леко скучновати…
Мат Хейг: Ей, къде отиваш?
Мат Хейг: Тръгвам си.
Мат Хейг: Накъде?
Мат Хейг: Имам уговорка за обяд с Духчето Наистина.
Мат Хейг: Може ли и аз да дойда?
Мат Хейг: Не. Запазил съм маса за двама. Ще ми дишаш от въздуха.
Мат Хейг: Разбирам.

Специално за българските читатели: Малгожата Гутовска-Адамчик разказва за „Достатъчно е, че те има“

„Достатъчно е, че те има“ вече е по книжарниците, а полската писателка Малгожата Гутовска-Адамчик, вече известна на българските читатели с романа „13-а пряка“, ни изпрати въодушевено един специален текст, в който иска да ви разкаже за книгата си. 

 

Много се радвам, че издателство „Емас“ реши да издаде още един мой роман. Проблемите на младите хора в Полша и България, а и в целия свят доста си приличат. Още повече в случая на „Достатъчно е, че те има“, защото това е роман, който ни разказва за любовта, и ако сменим декорите, би могъл да се разиграва и в други времена.

Главната героиня, Вероника, гимназистка, като много други момичета мечтае за идеалната любов, но не очаква, че тези мечти ще се сбъднат, защото няма идеална любов, а тя е песимистка. Или реалистка. Убедена е, че няма как да ѝ се случи нещо толкова прекрасно. Животът я е научил, че на хора като нея не им се случва нищо хубаво. Затова си има блог и разкрасява живота си, та да има поне някакъв слаб заместител на щастието. С измислената си любов се опитва да лекува комплексите, които съпътстват съзряването на много момичета, особено в днешно време, когато  толкова се набляга на външния вид и успеха.

По щастливо стечение на обстоятелствата се запознава с един човек и ѝ се струва, че това е фантастично сбъдване на мечтите ѝ. Появява се идеалният мъж, по когото може да въздиша и за когото да пише в блога си, сякаш е онзи, единственият.

Постовете ѝ привличат читатели и дават на Вероника чувството, че е популярна. Благодарение на тях за мнозина тя се превръща в авторитет.

Запознава се и с едно момче, бивш съученик на брат ѝ, с когото от време на време се  вижда и който май я харесва, само че той не е идеален, а съвсем обикновен, просто момче, като всички други.

Има си и виртуален познат – Пьотр, който отлично се превъплъщава в ролята на приятел-наставник, който обяснява на Вероника света и ѝ помага да го разбере.

Трима мъже, всеки от които играе различна роля в живота ѝ. Единият е за големите чувства и драми, за кроенето на планове, но и за да си повишиш самочувствието, защото той е млад актьор и тъкмо е получил роля в сериал, а значи съвсем скоро ще стане популярен. Вторият е добър приятел, с когото да си приказваш за най-обикновени неща, който винаги е до теб, винаги ще ти помогне, когато имаш нужда, но прекалено обикновен, че да се влюбиш в него. И третият – надежден и безопасен, защото е само виртуален.

В сърцето на Вероника се сблъскват и преплитат нови, непознати за нея чувства, а времето минава, разкривайки различните лица на всеки от нейните познати, подлагайки на проверка и коригирайки мнението ѝ за тях, което се променя под въздействие на обстоятелствата.

 

„Достатъчно е, че те има“ е най-често цитираният мой роман. Надявам се, че младите български читатели ще намерят в него зрънце истина за живота.

 

От все сърце ви желая приятно четене!

 

Малгожата Гутовска-Адамчик

 

Ю Несбьо за „Макбет“ в писмо до читателите

Здравейте!

              Новият ми роман „Макбет“ е история за власт, амбиция, предателство, любов, героизъм и психически терзания. И за убийство.

Действието се развива през 70-те години в град, обзет от безработица, наркобанди, корупция, индустриално замърсяване, параноя от война – обзет от битката за оцеляване. Насред всички несгоди жителите съзират искрица надежда в лицето на желаещия промяна, моралния Дънкан, който поема управлението на силите на реда с ясното намерение да се противопостави на организираната престъпност и на подкупната мрежа в полицията и сред политиците.

Редом до него в това начинание е инспектор Макбет, началникът на Спецотряда. Израснал в сиропиталище, той знае от личен опит какво е да си притиснат от лапите на хероина. Знае го и амбициозният офицер Дъф, най-добрият приятел на Макбет от дома. Обаче двамата мъже вече не са толкова единни – случка от миналото едновременно ги сплотява, но и разединява… Неразбирателствата между тях изплуват на повърхността най-вече след като Дънкан избира Макбет вместо Дъф за завеждащ Отдела по организираната престъпност.

Не след дълго Хеката, всевластният наркобарон, увещава инспектора, че ще му подсигури титлата „комисар“ и ще му даде закрила, ако очисти шефа си Дънкан. Отначало Макбет категорично отказва, но и споделя идеята с любимата си Лейди. Лейди е бивша проститутка и мадам, вече управителка на стилното казино „Инвърнес“, което служи за сцена на знаменитости и политици. Тя веднага вижда възможностите, откриващи се пред нея и партньора ѝ, ако той поеме най-властната позиция в града. И се опитва да го убеди, че те – и двамата произлизащи от най-ниските етажи на обществото – биха се справили много по-добре с проблемите на жителите, отколкото някой като Дънкан, част от елита, досега спирал развитието и единствено трупал собствени облаги.

Макбет се разкъсва между вярността си към Дънкан и споделените с любимата амбиции. В същото време и Дъф е в дилема – между съпругата и двете им деца, от една страна, и тайната си любовница, от друга.

На фона на всичко това Лейди организира специална вечер в казиното и кани комисар Дънкан, важни полицейски шефове, видни политици. Една вечер за залози на черно или червено. На алчност или страх. Нощ или кръв.

Надявам се да се насладите на книгата.

                                                                                          Поздрави,

Ю Несбьо

Можете да прочетете повече за Ю Несбьо или да поръчате новия му роман „Макбет“.

 

 

 

   

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Откъс от „Четирите цвята на магията“ от В. Е. Шуаб

Няма да крием колко сме ентусиазирани за тази книга! Оригинален сюжет, страхотни герои, магия, стихии, опасни крале, кръв и власт. „Четирите цвята на магията“ те поглъща още с първото си изречение!

Само малцината, способни да пътешестват между Лондоните, имаха нужда да различават градовете. И тъй Кел – вдъхновен от изгубения град, известен на всички като  Черния Лондон – бе дал на всяка от другите столици собствен цвят.
🐀 Сиво за лишения от магия град.
🌹 Червено за империята в добро здраве.
☠️ Бяло за гладуващия свят.

Очаквайте „Четирите цвята на магията“ по книжарниците от 15 май, а дотогава – прочетете първа глава от книгата тук:

Откъс от „Хлебарките“ от Ю Несбьо

Няма да преувеличим, ако кажем, че Ю Несбьо е световна звезда. Книгите на норвежкия писател вече могат да бъдат прочетени на повече от 50 езика и са продадени в над 30 милиона екземпляра. Впечатляващи цифри! И абсолютно оправдани – неговият инспектор Хари Хуле е стихия с особено силно магнитно поле. Неизбежно привлича читатели от цял свят.

На 13.02.2017 г. по книжарниците можете да очаквате новия случай на любимия Хари – „Хлебарките“. Той се пада втори в хронологията на поредицата, идвайки след „Прилепът“. Не си мислете, обаче, че тази чудатост в издаването е наше решение; самият Несбьо желае чуждестранните му читатели първо да се запознаят с Хари на норвежка земя, съответно преводите да започнат с „Червеношийката“.

А ето и с какво ще се сблъска Хуле този път…

Норвежкият посланик е намерен мъртъв в публичен дом в Банкок и инспектор Хари Хуле е пратен от Осло, за да се включи в разследването. А и да помогне да се потуши скандалът…

Хари бързо установява, че случаят има далеч по-дълбоки корени от едно случайно убийство. Там някъде се крие нещо повече, таящо се и дращещо повърхността. Или казано другояче – за всяка хлебарка, която се вижда в хотелската стая, има още стотици, пъплещи в стените.

Хари поема сред нестихващата шумотевица на тайландската столица, изпълнена с барове с танцьорки, с храмове, пушални за опиум и капани за туристи, и събира парчетата от историята на една смърт – въпреки че никой не иска Хари да го прави, дори самият той.

Прочетете първите две глави тук:

Коледните препоръки на издателство „Емас“

Коледа наближава – по радиото вече звучат познатите песнички, изваждаме украсата, пием греяно вино… И отново се чудим какво да вземем за празниците. Е, освен ако не сте като нас и не сте предварително наясно, че отговорът е книги! Без значение дали ще си направите сами подарък, или ще изненадате близките, вярваме, че малко помощ не е излишна. Затова решихме да подготвим малък “пътеводител” какво можете да изберете от новите заглавия на издателство “Емас” 🙂

За читателите, които обичат да разплитат загадки

%d0%ba%d1%80%d0%b8%d0%bc%d0%b8

Крими-феновете могат да се възползват от новите случаи на добре познатите Ане Холт, Юси Адлер-Улсен (все още не сме готови с финалната корица, затова – американската) и на Карин Фосум, утвърдени, големи имена от Скандинавието!

За читателите, търсещи вдъхновение в истинските истории

%d0%b8%d1%81%d1%82%d0%be%d1%80%d0%b8%d1%87%d0%b5%d1%81%d0%ba%d0%b8

Какво по-вдъхновяващо от великите жени, променили историята? Този сезон ви срещаме с  митичната Саломе, изкусителка, владетелка, легенда, чийто живот буди любопитство дори и след две хиляди години. Най-новата личност в поредицата е Катерина Сфорца – Алената графиня, буйната предводителка на армии, муза на ренесансовия гений Ботичели.

За любознателните читатели

%d0%bf%d1%80%d0%be%d1%81%d1%82%d0%b8%d1%82%d1%83%d1%86%d0%b8%d1%8f

“Най-трудната професия. История на проституцията” от Нилс Юхан Рингдал е вероятно една от най-необичайните книги за 2016-а, един смел проект, плод на месеци и месеци работа. Със сигурност е неочаквано предложение за коледен подарък, но пък изданието е идеално за любознателния читател с отношение и без предразсъдъци – 530 страници, формат 17х24 см., твърди корици, пълноцветен печат… и историята на човечеството от зората на цивилизацията, разказана през призмата на платената любов. Преводът е дело на Ева Кънева, удостоена с държавната награда на Норвегия за най-добър преводач от норвежки в света.

За младите читатели (а и младите по дух!)

teen

Да, това са книги за тийнейджъри. Не, това не означава, че само те имат право да ги четат. Защото са твърде добри, за да не ги четат всички! Сюзън Ий и нейната трилогия “Пенрин и Краят на дните” ще ускори пулса ви, ще ви запрати безмилостно сред опустошения пейзаж на постапокалиптичния Сан Франциско и ще ви накара да заобичате още повече уюта и сигурността на леглото ви 🙂 Засега са налице първите две части, “Ангелско нашествие” и “Ангелски свят”, а третата – “Краят на дните”, очаквайте към края на февруари.

А “Краля демон” на бестселър авторката на “Ню Йорк таймс” Синда Уилямс Чайма е прекрасно, просто прекрасно фентъзи. Очакват ви магия, дворцови интриги, планински кланове, улични банди, хилядолетни тайни, един голям заговор, застрашаващ баланса на Седемте кралства…

За най-малките читатели

%d0%b4%d0%b5%d1%82%d1%81%d0%ba%d0%b8

Ох, какви красоти сме подготвили за мъниците! Турският художник Феридун Орал, който вече познавате от “Червената ябълка”, ни стана абсолютен любимец. Затова ви представяме още две негови книги, все така красиви, сгряващи душата и носещи усещане за уют 🙂 Това са “Къде ми е петнистото мишле?” и “Къпиновият дух и жълтоклюното птиче”, отново в прекрасни издания с твърди корици.

Освен сред приказните светове на Феридун Орал, през декември се очаква и музикално пътуване до вълшебния Париж! Билетът за това приключение се казва “Един американец в Париж”. Илюстрациите на Дорис Айзенбургер и музиката на великия Джордж Гершуин гарантират добро прекарване на празниците за цялото семейство 😉

„Ангелски свят“ от Сюзън Ий

Докато чакаме втората част от трилогията „Пенрин и Краят на дните“ да излезе от печат на 24-ти октомври, можем поне за малко да се върнем из улиците на опустошения Сан Франциско…

 

Продължението на бестселъра „Ангелско нашествие“ ни среща с оцелелите след ангелския апокалипсис, които се опитват да съхранят остатъците от модерната цивилизация.

Помисляйки я за чудовище, група хора залавя Пейдж, сестричката на Пенрин, и сблъсъкът завършва кърваво. Пейдж изчезва, свидетелите са ужасени, майката на момичетата е съкрушена.

Пенрин тръгва из Сан Франциско след сестра си – само че защо улиците са толкова пусти? Къде са отишли всички? Търсенето я отвежда до сърцето на ангелския план и тя успява да зърне силите зад техните решения, но разбира и до какви страховити крайности са склонни да стигнат…

Междувременно Рафи отчаяно издирва крилата си. Без тях не би могъл да се присъедини към ангелите и да застане начело, като предводител, както му е отредено. Ала когато трябва да реши дали да получи крилата си, или да спаси Пенрин, кое ще избере?

Откъс от „Прилепът“ на Ю Несбьо

 

 

Прилепът

Първа глава

Сидни, господин Кенсингтън
и три звезди

 

Нещо не беше наред.

Служителката зад гише “Паспортен контрол” първо се усмихна широко:

– Как е, приятел? – попита го тя на английски.

– Бивам – излъга Хари Хуле.

Откакто излетя от Осло за Лондон, бяха изминали трийсет часа. След повторното междинно кацане – в Бахрейн – не беше мърдал от проклетата седалка до аварийния изход на самолета. От съображения за сигурност го бяха инструктирали да не я отпуска назад и докато стигнат до Сингапур, кръстът му се бе схванал.

Изведнъж усмивката на служителката се стопи.

Разгледала беше паспорта с подчертан интерес. Не можеше да се определи кое я бе развеселило в началото – дали снимката, или изписването на името му.

– По работа ли?

Хари Хуле знаеше, че летищните служители в повечето страни по света биха добавили едно “господине” към въпроса, но според пътеводителите официалният речеви етикет не се радвал на широко разпространение в Австралия. Свойският маниер не му пречеше. Хари не беше нито особено опитен пътник, нито снобар. Искаше просто час по-скоро да се добере до хотелска стая с легло.

– Да – потвърди той, докато пръстите му барабаняха по гишето.

Устните й се нацупиха в некрасива физиономия и тя попита остро:

– Защо в паспорта ви няма виза, господине?

Сърцето му подскочи – неизменната реакция, когато надушеше задаваща се катастрофа. Вероятно “господине” влизаше в употреба едва в критични ситуации.

– Извинете, съвсем изключих – смънка Хари, докато трескаво преравяше вътрешните си джобове.

Защо не прикрепяха специалната виза към паспорта, както процедираха с обикновените визи? Зад гърба си чу тихо жужене от уокмен. И без да се обръща, знаеше, че идва от съседа му от самолета. По време на целия полет въртеше една и съща касета. Защо, по дяволите, Хари все забравяше в кой джоб какво слага? За капак беше и горещо, макар да наближаваше десет вечерта. Главата го засърбя.

Най-сетне изрови документа и го постави с облекчение върху гишето.

– Значи сте полицейски служител, така ли?

Служителката вдигна поглед от специалната виза и го огледа щателно, но вече не се чумереше.

– Надявам се, няма убити норвежки блондинки? – пошегува се тя и избухна в звънлив смях, докато удряше печата върху визата.

– Всъщност само една – отвърна Хари Хуле.

 

Във фоайето за пристигащи гъмжеше от туроператори и шофьори на лимузини, които държаха табели с имена. Хари не видя своето никъде и тъкмо да се отправи към такситата, тъмнокож мъж в светлосини дънки и хавайска риза, с необичайно широк нос и тъмна, къдрава коса си проправи път през множеството и се устреми към Хари.

– Господин Хоули[1], предполагам! – победоносно въз­кликна той.

Хари се изненада. Беше се настроил, че през първите дни от пребиваването си в Австралия ще се налага да по­правя изговора на фамилията си, за да не буди асоциации с разни дупки, но новата версия – господин Свещен – много му допадна.

– Казвам се Ендрю Кенсингтън. Как е? – ухили се по­срещачът и му подаде яката си десница.

Не ръка, а сокоизстисквачка.

– Добре дошъл в Сидни! Дано полетът е бил приятен – сърдечно продължи Кенсингтън. Думите му прозвучаха като ехо от посланието на стюардесата отпреди едва двайсет минути.

Мъжът грабна протрития куфар на Хари и тръгна към изхода, без да се обръща. Хари гледаше да го следва плътно.

– За полицията в Сидни ли работиш? – попита той.

– Разбира се, друже. Внимавай!

Летящата врата цапардоса Хари право в носа и от болка му избиха сълзи. И най-безвкусната комедия не би започнала по-трагично. Разтърка натъртения хрущял и изруга на норвежки. Кенсингтън му отправи съчувствен поглед.

– Проклети врати, а?

Хари си замълча. Не знаеше какъв е общоприетият отговор на подобни реплики в Австралия.

На паркинга Кенсингтън отключи багажника на малка, поочукана тойота и вкара вътре куфара.

– Ти ли ще караш, друже? – учуди се той.

Хари се усети, че е застанал откъм шофьорското място. Да му се не види, пак забрави! В Австралия автомобилите се движат в лявата лента, а воланът се намира отдясно. И понеже пасажерската седалка беше затрупана с книги, касети и всякакви боклуци, Хари се настани отзад.

– Сигурно си абориген – подхвърли въпросително той, когато поеха по магистралата.

– Явно нищо не убягва от опитното ви око, полицай – пошегува се Кенсингтън и го погледна в огледалото.

– В Норвегия ви наричаме австралийски негри.

Кенсингтън задържа погледа си върху Хари.

– Сериозно?

На Хари му стана неловко.

– Така де, личи се, че твоите прадеди не са били от каторжниците, които Англия е заточила тук преди двеста години – опита се да замаже гафа си Хари, като същевременно покаже, че притежава поне базисни познания за историята на страната.

– Така е, Хоули, предците ми са изпреварили светлокожите. С четирийсет хиляди години – в името на точността.

Кенсингтън се усмихна в огледалото. Хари се зарече занапред да си мери приказките.

– Ясно. Казвай ми Хари.

– Добре, Хари. За теб съм Ендрю.

 

През остатъка от пътуването говореше предимно Ендрю. Докато прекосяваха района на “Кингс Крос” – “Кралското кръстовище”, домакинът обясни: това е кварталът на проститутките, центърът на наркотърговията и на повечето сенчести дейности в града. Във всеки втори обществен скандал се открива следа към хотел или стриптийз бар в пределите на този квадратен километър.

– Пристигнахме – обяви неочаквано Ендрю.

Отби към тротоара, скочи от тойотата и извади куфара на Хари от багажника.

– Ще се видим утре – сбогува се той и изчезна за секунди.

Изведнъж Хари се озова сам-самичък на тротоар в град, чието население наброяваше почти колкото целокупното население на Норвегия. Гърбът му беше схванат, а умората от голямата часова разлика и презокеанския полет започна да го натиска. Намираше се пред великолепния хотел “Кресент”. На табелката до името му стояха три звезди. Полицейското ръководство в Осло не се славеше като особено щедро с парите за командировки. И този път едва ли щеше да олекне със сериозна сума. Все пак за служителите в обществената сфера вероятно се полага отстъпка и за най-малките хотелски стаи.

Полагаше се.

nesbo-the-bat-harry-hole-01-jpg

Втора глава

Тасманийски дявол, клоун
и швед

 

Хари почука предпазливо по вратата на началника на полицейски окръг Южен Сидни.

– Влез! – избоботи глас отвътре.

Едър, широкоплещест мъж с внушително шкембе стоеше до прозореца зад дъбово бюро. Изпод рядката му коса стърчаха прошарени рунтави вежди, но бръчиците около очите се усмихваха.

– Хари Хоули от Осло, Норвегия, господине.

– Сядай, Хоули. Много бодър изглеждаш за толкова ранна утрин. Дано не си се отбивал при колегите от “Наркотици” – Нийл Маккормак избухна в чистосърдечен смях.

– Заради часовата разлика е. От четири през нощта не съм мигнал – обясни Хари.

– Досетих се. Тук така се шегуваме с прекалено бодрите колеги. Преди няколко години избухна грандиозен корупционен скандал. Десетима полицаи бяха осъдени, включително за продажба на дрога на територията на управлението. Събудили подозрение у околните, защото двамина били съмнително енергични през цялото денонощие. Всъщност в цялата работа няма нищо смешно – заключи добродушно той, сложи си очилата и разгърна книжата пред себе си. – Значи си изпратен тук, за да съдействаш при разследването на убийството на Ингер Холтер, норвежка гражданка, пребивавала в Австралия с работна виза. Русо, хубаво момиче – съдейки по снимките. Двайсет и три годишна, нали?

Хари кимна. Маккормак стана сериозен.

– Намерена е от рибари в залива Уотсънс Бей, наполовина разсъблечена. Травмите по трупа показват, че първо е била изнасилена, после – удушена. Следи от сперма липсват. Убиецът е пренесъл тялото в Геп парк през нощта и го е хвърлил в океана.

Маккормак направи гримаса.

– При малко по-лошо време вълните сигурно щяха да я отнесат, но в конкретния случай тялото се е заклещило между камъните и на сутринта са го открили. Както споменах, експертите не намериха семенна течност. Причините са две: първо, влагалището на момичето е било накълцано на парчета и второ, морската вода е отмила всички евентуални следи. Затова липсват и пръстови отпечатъци. Разполагаме с приблизителен час на смъртта… – Маккормак си свали очилата и си разтърка лицето – но нямаме убиец. Как смяташ да процедираш, Хоули?

Преди Хари да му отговори, Маккормак продължи:

– Без съмнение възнамеряваш да гледаш как ще закопчаем този проклетник, междувременно да изтъкваш на норвежката преса какви отлични резултати постигаме в съвместната си работа, да внимаваш да не засегнем норвежкото посолство или някой от близките на жертвата, а през останалото време да се отдадеш на почивка и да из­пратиш две-три картички на любимата си шефка в Осло. Впрочем как е тя?

– Добре, доколкото ми е известно.

– Ербап жена! Сигурно ти е обяснила какво се очаква от теб.

– В общи линии. Каза, че ще участвам в разс…

– Забрави. Ето новите правила. Първо, отсега нататък ще слушаш мен, само мен и никой друг. Второ, няма да предприемаш нищо на своя глава. Трето, една самосиндикална проява и те изпращам обратно в Норвегия с първия самолет.

Маккормак изрече всичко това с усмивка, но посланието беше кристално ясно: не се бъркай в следствието, защото присъстваш в качеството на наблюдател. “Да си бях взел бански и фотоапарат” – помисли си иронично Хари.

– Доколкото разбрах, Ингер Холтер е била телевизионна звезда в Норвегия?

– Твърде силно казано, сър. Преди няколко години водеше младежко предаване. Преди да се случи това нещастие, хората почти я бяха забравили.

– Казаха ми, че вестниците у вас отразяват широко случая. Двама кореспонденти вече пристигнаха. Дадохме им всичката си информация, а тя не е никак много. Съвсем скоро ще им писне и ще си тръгнат. Не знаят за идването ти. Имаме си други хора, които да им бъдат бавачки. Ти не бери грижа.

Хари благодари – и то със съвсем искрена признателност. Никак не му се нравеше перспективата амбициозни норвежки журналисти непрекъснато да му дишат във врата.

– Ще бъда откровен с теб, Хоули, и ще ти кажа как стоят нещата. Началникът ми ме осведоми, че административните шефове в Сидни ни пришпорват да разкрием убийството в максимално кратък срок. Както обикновено, всичко опира до политика и пари.

– Пари?

– Тази година се очаква безработицата в Сидни да надхвърли десет процента. Всяка стотинка от постъпленията в туристическия бранш е ценна за града. След три години домакинстваме на олимпиадата и туристическият поток от Скандинавия бележи силен ръст. Убийство, при това неразкрито, ще лепне клеймо върху имиджа на Сидни. Правим всичко по силите си. Сформирахме екип от четирима следователи, осигурихме им приоритетен достъп до ресурсите в управлението – бази данни, анализи на криминални експерти, лаборанти и така нататък.

Маккормак взе един лист и го огледа намръщено.

– По първоначалния план трябваше да си партнираш с Уодкинс, но щом изрично си помолил за Кенсингтън, не виждам причина да се противопоставям.

– Сър, не си спомням да съм…

– Кенсингтън е свестен пич. Малцина от туземците постигат неговия успех.

– Наистина ли?

Маккормак сви рамене.

– Какво да се прави. Е, Хоули, ако изникне нещо, знаеш къде да ме намериш. Въпроси?

– Само едно питане за деловите отношения. Чудя се дали “сър” се употребява, когато се обръщаш към началник, или е твърде…?

– Формално? Сухо? Такова е, но на мен ми харесва. Напомня ми, че аз командвам парада, а не друг – Маккормак избухна в боботещ смях и приключи срещата със сочно ръкостискане.

 

– През януари пристигат най-много туристи – поясни Ендрю, докато си проправяха път през натовареното движение около “Съркюлър Кий”. – Някои идват да видят Операта, други – да се разходят с корабче из пристанищния район, трети – да изплакнат очи с мацките на Бондай Бийч. Жалко, че ти трябва да работиш.

– Всъщност нямам нищо против – сви рамене Хари. – Туристическите атракции ми докарват потни вълни и ме изнервят.

Излязоха на Ню Саут Хед Роуд и тойотата ускори на изток към Уотсънс Бей.

– Източните квартали в Сидни не са като източните в Лондон – обърна му внимание Ендрю, докато подминаваха къщите – коя от коя по-модерни. – Този район се нарича Double Bay – “Двойният залив”, но го наричаме Double Pay – “Двойната цена”.

– Тук ли е живяла Ингер Холтер?

– Известно време е споделяла апартамент с гаджето си в “Нютаун”, но след като скъсали, се пренесла в гарсониера в “Глийб”.

– А гаджето?

Ендрю сви рамене.

– Австралиец, компютърен инженер. Запознали се преди две години, когато Ингер дошла тук на почивка. Има алиби за вечерта на убийството и не се вписва в прототипа на класическия убиец. Но човек никога не знае, нали?

Паркираха в подножието на Геп парк – една от многото зелени площи в Сидни. Стръмни каменни стъпала водеха до парка, брулен от силни ветрове, защото бе разположен високо над Уотсънс Бей на север и Тихия океан на изток. Отвориха вратите на тойотата и горещината ги блъсна. Ендрю си сложи чифт големи слънчеви очила, които Хари свързваше с норвежки порнокрал. По неизвестна причина днес австралийският му колега се бе изтупал във втален костюм. Тъмнокожият широкоплещест мъжага изглеждаше малко комично в очите на Хари, докато се клатушкаше пред него по пътеката.

– Оттук се открива гледка към Тихия океан, Хари. Следващата спирка е Нова Зеландия – на около две хиляди километра по вода.

Хари се огледа. На запад се виждаше центърът с моста над пристанището, на север – плажът и яхтите в Уотсънс Бей и зеленият “Манли”, предградие от северната страна на залива. На изток хоризонтът преливаше в разнообразни нюанси на синьото. Скалите пред тях се спускаха отвесно към водата, а долу вълните увенчаваха дългото си пътешествие с мощно кресчендо при сблъсъка с камъните.

– В момента си стъпил върху арена на знаменателни исторически събития, Хари. През 1788 година англичаните изпратили първия флот със затворници към Австралия. Предвиждало се да се заселят в залива Ботани Бей на няколко мили южно оттук, но след като стъпили на сушата, далновидният капитан Филип преценил, че теренът е кошмарен, и изпратил част от екипажа с малка лодка да разузнае крайбрежието в търсене на по-подходящо място. Лодката заобиколила носа, където стоим в момента, и се натъкнала на най-удобното пристанище на света. Малко по-късно капитан Филип пристигнал с останалата част от флотилията: 11 кораба, 750 каторжници, сред които и жени, 400 моряци, четири роти и продоволствия за две години. Но нашата земя е по-опърничава, отколкото дава вид. Англичаните не притежавали уменията на аборигените да се ползват от ресурсите й. След две години и половина в Австралия пристигнал вторият флот с нови провизии. Първите англичани почти били умрели от глад.

– После явно нещата са се оправили – Хари посочи зелените хълмове на Сидни. Между лопатките му потече пот. Тази горещина го побъркваше.

– За англичаните – да – Ендрю се изхрачи над ръба на пропастта.

Проследиха как плюнката полетя надолу, после вятърът я разпръсна.

– Слава богу, че не е била жива, когато я е хвърлил оттук – отбеляза Ендрю. – От тялото й са се откъснали цели парчета месо. Явно при падането скалните издатини са я раздрали.

– Колко време след настъпването на смъртта са я от­крили?

Ендрю изкриви лице.

– Според полицейския лекар четирийсет и осем часа. Но той… – Ендрю докосна с палец устните си в символичен жест.

Хари кимна. Лекарят явно обичаше да си сръбва.

– А и числото ти звучи съмнително кръгло, нали?

– Открили са я в петък сутринта. Да предположим, че е починала в нощта срещу сряда.

– Някакви следи наоколо?

– Както виждаш, колите паркират в подножието. Нощем районът не е осветен и е почти безлюден. Досега не са постъпили никакви обаждания от свидетели. Честно казано, изобщо не сме се и надявали.

– И какво ще правим сега?

– Ще изпълним заръката на шефа – ще отидем на ресторант да похарчим част от бюджетните средства, предвидени за специални гости. Все пак си най-висшият представител на норвежката полиция в радиус от две хиляди километра. Ако не и повече.

 

Ендрю и Хари седяха до маса с бяла покривка. Рибният ресторант “Дойлс” се намираше в най-вътрешната част на Уотсънс Бей. От морето го делеше само тясна пясъчна ивица.

– Красиво, нали?

– Като пощенска картичка.

Пред заведението момченце и момиченце строяха пясъчен замък на фона на лазурното море и пищните зелени възвишения. В далечината се извисяваше гордият силует на Сидни.

Хари се спря на миди “Сен Жак” и тасманийска пъстърва, а Ендрю поръча австралийска щука и бутилка “Шардоне Роузмаунт” с уговорката, че никак не подхождало на тазвечершните блюда, но било бяло, пивко и на цена, съвсем приемлива за бюджетната рамка. Ендрю се изненада много от пояснението на Хари, че не консумира алкохол.

– Да не си квакер?

– Нищо подобно.

Старият семеен ресторант “Дойлс” се славеше като един от най-добрите в Сидни. В момента сезонът се намираше в разгара си и заведението се пукаше по шевовете. Хари предполагаше, че именно по тази причина обслужването се бави.

– Тук сервитьорите са като планетата Плутон – отбеляза изнервено Ендрю. – Циркулират в периферията, появяват се на всеки двайсет години и дори тогава е невъзможно да ги забележиш с просто око.

Хари не беше в настроение да се възмущава и се облегна назад с доволна въздишка.

– Но пък приготвят великолепна храна – отбеляза той. – Сега разбирам защо си с костюм.

– Както виждаш, мястото не е особено официално. Просто гледам да не се появявам по дънки и тениска в такива заведения. С моя външен вид се налага човек да компенсира.

– В смисъл?

– Аборигените не се ползват с особено висок статус в тази страна – вероятно вече си забелязал. Още първите заселници англичани посочвали в писмата до домашните си, че местните са склонни към пиянство и користни престъпления.

Хари го слушаше с интерес.

– Според тях било генетично заложено. “Бива ги само да вдигат ужасна врява, духайки в дълги, кухи дървени инструменти, които наричат диджериду” – написал един англичанин. Австралия се хвали, че е успяла да приобщи няколко култури в работещо общество. Но работещо за кого? Проблемът – или предимството, в зависимост от гледната точка – е, че местните вече са невидими. Аборигените са почти изолирани от обществения живот в страната, като се изключат политически инициативи, целящи да накърнят аборигенските интереси и тяхната култура. Австралийци, които украсяват домовете си с аборигенско изкуство, плащат данък. Затова пък аборигените имат многолюдно представителство в опашките за социални помощи, в статистиките за самоубийства, в затворите. Вероятността представител на коренната култура да попадне зад решетките е двайсет и шест пъти по-голяма, отколкото същото да сполети австралиец с друг произход. Малко храна за размисъл, Хари Хоули.

Ендрю изпи виното, докато Хари размишляваше над думите му. И над факта, че преди малко бе изял може би най-вкусното рибно ястие за целия си трийсет и две годишен живот.

– И въпреки това Австралия не се смята за расистка страна. Ние сме мултикултурна нация с население, дошло от всички краища на света. От казаното дотук следва, че си струва да си облечеш костюм, когато отиваш на ресторант.

Хари кимна. Нямаше какво да добави.

– Ингер Холтер в бар ли е работела?

– Да. В “Ди Олбъри” на Оксфорд Стрийт в “Падинг­тън”. Мислех тази вечер да го посетим.

– Защо не още сега? – Хари усещаше как цялото това бездействие започва да му лази по нервите.

– Защото преди това ще навестим съдържателя.

Изневиделица Плутон се появи на небосклона.

 

Глийб Пойнт Роуд се оказа уютна, не твърде натоварена улица, където съседстваха предимно етнически ресторанти от различни краища на света.

– Навремето това беше кварталът на бохемите – поясни Ендрю. – Като студент през седемдесетте живеех съвсем наблизо. Тук още ще намериш емблематичните вегетариански ресторанти за природозащитници и поклонници на алтернативния начин на живот, книжарници за лесбийки и така нататък. Но хипитата и друсащите се с ЛСД ги няма. “Глийб” постепенно се превърна в модерен район и съответно цените на жилищата скочиха. Към днешна дата цялата ми полицейска заплата не би ми стигнала само да си платя наема.

Свърнаха надясно по Хиърфорд Стрийт и влязоха в двора на номер 54. Срещу тях с лай се спусна малко черно рунтаво животно и оголи острите си зъбки. Дребното чудовище изглеждаше много ядосано и поразително приличаше на тасманийския дявол от туристическата брошура. “Агресивен. Не е препоръчително да захапва гърлото ви” – гласеше предупредителният текст, придружен с пояснението, че тасманийските дяволи спадат към изчезващите видове. Хари горещо се надяваше да е истина. Свирепата разновидност на страшното животно сега се хвърли срещу него със зинала паст, но Ендрю замахна с крак, уцели животното от воле и го запрати в храсталака до оградата.

На стълбите ги посрещна начумерен мъж с голямо шкембе. Имаше вид на току-що станал от сън.

– Какво стана с кучето?

– Любува се на розите – осведоми го Ендрю с усмивка. – Идваме от отдел “Убийства”. Господин Робъртсън?

– Да, аз съм. Какво искате пак? Нали ви казах, че ви казах каквото знам.

– А сега казахте, че сте казали, че сте ни казали… – Настъпи продължителна пауза.

Ендрю продължаваше да се усмихва, а Хари премести тежестта от левия върху десния си крак.

– Прощавайте, господин Робъртсън, повече няма да се правя на интересен. Това е братът на Ингер Холтер. Би искал да види стаята й, ако не ви създаваме голямо неудобство.

Отношението на домакина претърпя мигновена промяна.

– Извинете, не знаех… влезте, моля!

Той отвори вратата и тръгна пред тях по стълбите.

– Изобщо не съм подозирал, че Ингер има брат. Но сега, като се представихте, виждам колко си приличате.

Хари се извърна към Ендрю и забели театрално очи.

 

Никой не бе правил опити да разтреби стаята на Ингер. По пода се валяха дрехи, списания, пълни пепелници и празни бутилки от вино.

– Аз… такова… полицаите ме предупредиха да не пипам нищо.

– Разбираме.

– Една вечер просто не се прибра. Сякаш потъна вдън земя.

– Благодарим, господин Робъртсън. Прочетохме показанията ви.

– Все й повтарях на връщане към къщи да не минава покрай Бридж Роуд и рибния пазар. Не стига, че е тъмно, ами и гъмжи от жълтурковци и брикети… – той се сепна ужасен и погледна Ендрю Кенсингтън. – Прощавайте, не съм искал да…

– Не се безпокойте. Свободен сте да си гледате вашата работа.

Робъртсън се замъкна надолу по стълбите. След малко чуха дрънчене на бутилки в кухнята.

В стаята имаше легло, няколко рафта с книги и бюро. Хари се огледа, опитвайки се да си състави представа за Ингер Холтер и да направи виктимологичен анализ, тоест да установи какво е превърнало тази млада жена в жертва. Спомняше си смътно привидно отраканото момиче от телевизионния екран – по младежки позитивно и всеотдайно, с невинни сини очи.

Изглежда, не се числеше към домошарките, които посвещават цялото си свободно време на уюта. По стените нямаше снимки: единствено плакат на “Смело сърце” с Мел Гибсън. Хари помнеше лентата само защото спечели “Оскар” за най-добър филм. “Ясно – помисли си той. – Значи по отношение на киното й е липсвал добър вкус. Същото важи и за мъжете.” Чувстваше се лично засегнат от факта, че Лудия Макс стана холивудска звезда.

На стената все пак откриха снимка: Ингер, седнала на пейка пред цветни фасади, взети като от уестърн, заедно с група дългокоси брадати младежи. Беше облечена в широка лилава пола, а русата й коса висеше от двете страни на бледото й сериозно лице. Държеше за ръка млад мъж с бебе в скута.

На един рафт намериха пакет тютюн, няколко книги за астрология и грубо изсечена дървена маска с клюновиден нос, Хари обърна маската. “Произведена в Папуа Нова Гвинея” – осведомяваше етикетът.

Дрехите, които не бяха разпръснати по пода, висяха в малък гардероб: две-три памучни ризи, износено палто и голяма сламена шапка.

Ендрю извади от чекмеджето на бюрото пакет цигарена хартия.

– “Кинг Сайз Смоукинг Слим”. Големи цигари си е свивала.

– Открихте ли наркотици при огледа на стаята й? – попита Хари.

Ендрю поклати глава и посочи хартията.

– Но ако бяхме дали за анализ съдържанието на пепелниците, се обзалагам, че щяхме да открием следи от канабис.

– А защо не го направихте? Не изпратихте ли криминалисти?

– Първо, не разполагаме с основания да предполагаме, че престъплението е извършено именно в квартирата й. Второ, тук, в Нов Южен Уелс, пушенето на марихуана не се смята за голяма работа. По-широко скроени сме от други австралийски щати. Не изключвам убийството да е било свързано с наркотици, но един-два джойнта надали ще доведат до пробив в разследването. Няма как да знаем дали е употребявала друга дрога. В “Ди Олбъри” продават под масата кока и дизайнерски дроги, но никой от персонала не потвърди Ингер да е приемала наркотици. В кръвните проби също не откриха следи от опиати. По тялото й нямаше белези от спринцовки, а и колегите от “Наркотици” имат сносен поглед върху най-закоравелите консуматори.

Хари го погледна. Ендрю се прокашля.

– Или поне така гласи официалната версия. Ще те помоля да ми помогнеш с това писмо.

“Скъпа Елисабет” – започваше то и очевидно не беше довършено. Хари го прегледа набързо:

 

Не се тревожи за мен – добре съм. И което е още по-важно: влюбена съм! Той, разбира се, е красив като древногръцки бог, с дълга, къдрава кестенява коса, с малко, стегнато дупе, а погледът му само потвърждава онова, което вече ти е прошепнал: иска да те има сега – на мига – зад най-близката сграда, в тоалетната, върху масата, на пода, където и да е. Казва се Еванс, на трийсет и две, разведен (ти да видиш!), баща на Том-Том – прекрасно момченце на година и половина. Еванс не работи на договор, а на свободна практика.

Знам, знам, надушваш проблеми. Обещавам ти да не хлътвам до уши. Поне на първо време.

Стига толкова за Еванс. Сега малко за мен. Продължавам да бачкам в “Ди Олбъри”. Мистър Бийн престана да ме кани на среща, след като Еванс се отби една вечер в бара. Това все пак е някакъв напредък. Но продължава да точи лиги по мен. Пфу! Започва да ми писва от тази работа, но ще трябва да устискам още малко, докато ми удължат разрешителното за пребиваване. Говорих с норвежката телевизия. Следващата есен планират продължение на поредицата и ако искам, мога да се включа. Ех, тези вечни дилеми!

 

На излизане Хари стисна признателно ръката на Робъртсън, а той му поднесе съболезнованията си с лек по­клон и го увери, че Ингер била изключително момиче и невероятна наемателка, истинско бижу в къщата, а защо не и в целия квартал. Вонеше на бира и си плетеше езика. Докато минаваха през портата, чуха проскимтяване от розовата леха. Оттам надничаха чифт изплашени очи.

 

Намериха свободна маса в тесен виетнамски ресторант в “Дарлинг Харбър”. Имаше само азиатци, повечето очевидно редовни посетители. Водеха неразбираеми разговори със сервитьора, а интонацията им се покачваше и спадаше напълно непредсказуемо.

– Все едно през няколко минути се надишват с хелий – отбеляза Хари.

– Не харесваш ли азиатци?

– Как да ти кажа… – Хари сви рамене. – Не познавам почти никакви азиатци. Нямам причини да не ги харесвам, ако мога така да се изразя. Изглеждат честни, трудолюбиви хора. А ти?

– Напливът на азиатски емигранти към Австралия е голям и на мнозина това не им допада. Аз лично не възразявам. Ако питат мен, добре дошли са.

“И бездруго вече е твърде късно, моят народ отдавна изгуби тази страна” – гласеше подтекстът.

– Преди няколко години за азиатците беше почти невъзможно да се сдобият с разрешително за пребиваване в Австралия. Властите се стремяха да запазят хегемонията на европеидната раса. Оправдаваха се с нежеланието за повече етнически конфликти. Бяха натрупали меко казано горчив опит при “асимилирането на аборигените в обществото”. Но японците предложиха да налеят капиталовложения в страната и властите запяха друга песен. Изведнъж прегърнаха тезата, че Австралия не бива да изпада в изолация; редно било да поддържаме добри отношения с азиатците – най-близките ни съседи – още повече че стокообменът със страни като Япония постепенно е изместил Европа и САЩ като наши най-активни търговски партньори. Японски вериги получиха концесия за строеж на туристически хотели по Златното крайбрежие към Бризбейн. Там назначиха японски управители, готвачи, администратори, а австралийците работеха като камериерки и пикола. Подобна тенденция рано или късно води до ответна реакция. Никой не иска да лъска обувки в собствената си страна.

– Аборигените – също, предполагам?

Ендрю се усмихна горчиво.

– Нахлувайки на австралийска земя, европейците не са подали молба за пребиваване.

Хари си погледна часовника. До началото на работното време на “Ди Олбъри” – бара, където бе работила Ингер Холтер – оставаха два часа.

– Искаш ли да се отбиеш преди това у вас? – попита той.

Ендрю поклати глава.

– В момента там не ме чака никой.

– В момента?

– От десет години. Разведен съм. Бившата ми жена се пренесе в Нюкасъл с двете ни дъщери. Опитвам се да пътувам често, но разстоянието е голямо, а и момичетата вече пораснаха и имат други планове за уикендите. Съвсем скоро ще престана да бъда единственият мъж в живота им. А какви красавици са! Малката на четиринайсет, голямата на петнайсет. Ако живеех при тях, щях да гоня с пръчка всеки обожател, припарил до вратата.

По лицето му се изписа широка усмивка. Хари изпитваше искрена симпатия към този чешит.

– Такъв е животът, Ендрю.

– Прав си, приятелю. Ами ти?

– Нямам нито жена, нито деца, нито куче. Имам само началник, баща и двама мухльовци, които още наричам приятели, макар че ми се обаждат максимум веднъж годишно. Или аз на тях.

– В тази последователност?

– Да.

Засмяха се и погледаха начеващия следобеден час пик. Ендрю поръча още една бира “Виктория Битър”. От магазини и банки се изсипа истинско стълпотворение: прошарени гърци с орлови носове, очилати азиатци в тъмни костюми, холандци и дългоноси рижи момичета от съмнителен британски произход. Всички тичаха, за да хванат автобуса за “Парамата” или метрото за “Бондай Джънкшън”. Бизнесмени по къси панталони – типично азиатско явление, обясни Ендрю – слизаха към пристана, за да вземат ферибота до предградията в северната част на залива Порт Джаксън.

– Какво ще правим сега? – попита Хари.

– Отиваме на цирк! На няколко крачки оттук е. Обещах на един приятел някой ден да се отбия. А днес също е ден, нали?

 

В “Дъ Пауърхаус” камерна циркова трупа вече бе поставила началото на следобедно безплатно представление пред малобройна, но млада и ентусиазирана публика. Някога, когато в Сидни се движели трамваи, в същата сграда се помещавали електроцентрала и трамвайно депо, обясни Ендрю. А от няколко години тук отворили съвременен технически музей. Две пълнички акробатки току-що приключиха изпълнение на трапец, което не блестеше със зрелищност, но пък пожънаха бурни аплодисменти.

На сцената изнесоха огромна гилотина. Появи се и клоун с шарен костюм и раирана шапка, навярно вдъхновена от Френската революция. Той се препъваше и правеше маймунджилъци – за голямо удоволствие на детската аудитория. На сцената излезе палячо с дълга бяла перука. Хари схвана, че той играе ролята на Луи XVI.

– Осъден на смърт с мнозинство от един глас – оповести клоунът с раираната шапка.

Отведоха обречения крал на ешафода, където – под въодушевените възгласи на малчуганите – след продължителна съпротива и ропот той положи глава на дръвника. Отекнаха няколко удара с барабан, острието се стовари върху нещастника и за всеобща изненада – тук дори Хари не се явяваше изключение – отсече главата на монарха със звук, подобен на удар с брадва в гората през ясен зимен ден. Главата, ведно с перуката, отхвръкна и се търколи в кош. Светлините угаснаха и когато отново озариха залата, екзекутираният крал стоеше на сцената със собствената си глава под мишница. Възторжените въз­гласи на децата не секваха. Залата притъмня и при новото включване на осветлението цялата трупа стоеше на сцената за поклон пред публиката. Спектакълът приключи.

Хората вкупом се насочиха към изхода, а Ендрю и Хари минаха зад кулисите. В импровизираната гримьорна артистите вече си събличаха костюмите и сваляха макиажа.

– Ото, ела да те запозная с мой приятел от Норвегия – провикна се Ендрю.

Едно от лицата се извърна. Без перука и с размазан по лицето грим Луи XVI не излъчваше по-раншното сценично величие.

– Тука Индианеца!

– Хари, това е Ото Рехтнагел.

Без да става, Ото протегна кокетно пречупена в китката ръка и погледна възмутено Хари, който, леко смутен, я хвана и я стисна.

– Няма ли целувка, хубавецо?

– Ото се мисли за жена. И то за дама от благородническо потекло – поясни Ендрю.

– Не дрънкай глупости, Тука. Ото знае отлично, че е мъж. Нещо май не ми вярваш, млади момко? Искаш ли лично да се убедиш? – Звънкият смях на артиста се устреми към висините на тоновия регистър.

Хари усети как ушите му пламват. Изкуствените мигли, закрепени над очите на Ото, запърхаха обвинително към Ендрю:

– Този твой приятел може ли да говори?

– Извинявай. Казвам се Хари… Хоули. Страхотна илюзия. Прекрасни костюми. Съвсем… като наистина. И много необичайно.

– Номерът с Луи XVI? Необичаен? Ни най-малко. Стара класира в жанра. За пръв път го е изпълнило клоунското семейство Яндашевски само две седмици след истинската екзекуция през януари 1793. Публиката се влюбила в номера. Хората винаги са обичали публичния линч. Знаеш ли колко повторения на убийството на Кенеди се излъчват годишно по американските телевизии?

Хари поклати глава.

– Страшно много.

– Ото се смята за наследник на великия Янди Яндашевски – допълни Ендрю.

– Сериозно? – Прочутите клоуни определено не влизаха в познанията на Хари.

– Според мен приятелят ти не е особено добре осведомен, Тука. Семейство Яндашевски са били пътуваща трупа музикални клоуни, пристигнали в Австралия след началото на двайсети век. Решили да останат тук. До смъртта на Янди през 1971 година устройвали циркови спектакли. На шест години ги гледах за пръв път. Тогава реших какъв искам да стана. И ето че успях.

Ото се усмихна тъжно през грима.

– Вие двамата откъде се познавате? – попита Хари.

Ендрю и Ото се спогледаха. Хари забеляза какво неудоволствие предизвика въпросът му и схвана, че е проявил нетактичност.

– Имам предвид… полицай и клоун… не е особено…

– Дълга история. Общо взето израснахме заедно. Ото, разбира се, беше готов да продаде и родната си майка срещу възможността да се докопа до задника ми, но аз от най-ранна възраст усетих силно влечение към момичета и подобни хетеросексуални извращения. Сигурно заради средата и генетичното ми наследство. Как мислиш, Ото?

Ендрю се заливаше в смях, докато отбиваше женствените, престорено ядосани удари на Ото.

– Нямаш нито стил, нито пари, а задникът ти е прехвален – сопна се клоунът.

Хари огледа останалите от трупата. Разправията изобщо не им правеше впечатление. Една от пълничките акробатки му смигна насърчително.

– С Хари тази вечер отиваме в “Ди Олбъри”. Ще дойдеш ли?

– Знаеш много добре, че вече не стъпвам там, Тука – нацупи се Ото.

– Време е да го преодолееш. Животът продължава.

– Животът на другите – да. Моят спира, когато любовта умре. Тогава загивам и аз – и Ото докосна театрално челото си с длан.

– Твоя си работа.

– Освен това трябва да се прибера, за да нахраня Уолдорф. Вие вървете, аз може да се присъединя по-късно.

– Доскоро – Хари послушно допря устни до протегнатата ръка на Ото.

– Нямам търпение, хубавецо.

След залез-слънце потеглиха по Оксфорд Стрийт в “Падингтън” и намериха къде да паркират до малък парк. Грийн парк – гласеше табелата, но тревата беше покафеняла, а зелена беше единствено беседката насред парка. В тревата сред дърветата лежеше мъж, в чиито жили безспорно течеше аборигенска кръв – с парцаливи дрехи, по-скоро сив, отколкото черен. Видя Ендрю и вдигна ръка да го поздрави. Кенсингтън го подмина без внимание.

 

В “Ди Олбъри” цареше такава навалица, че двамата едва се мушнаха през стъклените врати. Хари постоя няколко секунди, опитвайки се да асимилира гледката. Клиентелата представляваше пъстра смесица от всякакви образи, с ясно изразено числено превъзходство на младите мъже: рокери с избелели дънки, бели якички със зализани перчеми, “художествени натури” с кози брадички и шампанско в чашите, все едно се намират на вернисаж, красиви, русокоси сърфисти с бели усмивки и моторизирани бандити – или the bikies, както бяха известни в Сидни – целите в черна кожа. Насред заведението, до самия бар, шоуто беше в разгара си: дългокраки, полуголи мадами в пурпурни потници с дълбоки деколтета се кълчеха и припяваха без глас парчето “I will survive”[2] на Глория Гейнър. Имаха сочни, напластени с червено червило устни. Момичетата се редуваха; слезлите от сцената тръгваха да сервират на гостите. Намигаха им и флиртуваха съвсем недвусмислено.

Хари си проправи път до барплота и поръча.

– Идвам веднага, русокоско – отвърна сервитьорка с римски шлем с плътен глас и се усмихна закачливо.

– Кажи ми, двамата с теб да не сме единствените хетеросексуални в този град? – попита Хари, когато се върна при Ендрю с бутилка бира и чаша сок.

– След Сан Франциско Сидни е градът с най-голяма концентрация на хомосексуалисти – обясни Ендрю. – Австралийските села не се славят с толерантност към хората с нетрадиционна сексуална ориентация. Щом се разчу колко голям избор предлага Сидни, всички гейове от селските райони се стекоха тук. Впрочем притокът не идва само от Австралия. Хомосексуалисти от цял свят прииждат ежедневно към града.

Добраха се до друг бар в дъното на помещението. Ендрю подвикна на барманката. Тя стоеше с гръб. Хари не бе виждал през живота си по-яркочервена коса. Стигаше до задните джобове на прилепналите й сини дънки, но не скриваше изящната извивка на гърба й и хармонично заобления й ханш.

Тя се обърна и оголи в усмивка редица бисернобели зъби. Имаше тясно, красиво лице с лазурносини очи и безброй разпръснати по него лунички. “Престъпно разточителство, ако не е жена” – помисли си Хари.

– Помниш ли ме? – извиси глас Ендрю, за да надвика бумтящото диско от седемдесетте. – Наскоро се отбих да разпитам за Ингер. Може ли да поговорим?

Червенокосата стана сериозна. Кимна, прошепна нещо на колежката си и покани двамата мъже в малка пушалня зад бара.

– Някакви новини за случилото се? – попита тя.

Това изречение бе достатъчно на Хари да установи, че непознатата най-вероятно владее шведски по-добре от английски.

– Веднъж срещнах старец – подхвана Хари на норвежки и веднага събуди изненадата й. – Беше капитан на кораб по река Амазонка. Трите му думи на португалски ми стигнаха да позная, че е швед. Беше живял в Бразилия трийсет години. При това не отбирам и дума на португалски.

След кратко стъписване червенокосата се засмя. Звънкият й жизнерадостен смях навя на Хари асоциация с чуруликането на рядка горска птица.

– Наистина ли съм толкова прозрачна? – попита на шведски тя.

– Издаде те мелодичната интонация. Не можете да се отървете от нея.

– Вие да не би да се познавате? – попита леко недоверчиво Ендрю.

– Не – поклати отрицателно глава барманката.

“И това ако не е жалко” – додаде наум Хари.

 

Червенокосата, Биргита Енквист, живееше в Австралия от четири години, а от една работеше в “Ди Олбъри”.

– Ако с Ингер се случехме в една смяна, разговаряхме, разбира се, но не сме поддържали близки отношения. Тя предпочиташе да живее по-уединено. С колеги от бара често излизаме заедно по заведения и понякога тя идваше с нас, но не си падаше много-много по компаниите. Когато постъпи в бара, току-що се бе изнесла от апартамента на бившето си гадже в “Нютаун”. За личния си живот ми е споделяла единствено, че започнала да се чувства ограничена във връзката си и се нуждаела от промяна.

– Знаеш ли с кого е движела? – поинтересува се Ендрю.

– Нямам представа. Както казах, Ингер общуваше с мен предимно по служебни въпроси и пазеше личното си пространство. Пък и аз не съм настоявала да ми разкрива подробности от живота си. През октомври замина на екскурзия в Куинсленд. Там се запознала с някаква компания от Сидни и после продължи да поддържа връзка с тях. С един от тайфата май имаха връзка. Една вечер се отби в бара. Но това вече ви го казах – тя погледна въпросително Ендрю.

– Знам, скъпа госпожице Енквист. Исках само моят колега от Норвегия да чуе всичко от твоите уста и да се запознае лично с работното място на Ингер. Все пак Хари Хоули минава за най-добрия следовател в Норвегия и е възможно ние от полицията в Сидни да сме пропуснали нещо, което обаче той да забележи.

Хари избухна в неистова кашлица.

– Кой е мистър Бийн? – попита той с пресипнал, задавен глас.

– Мистър Бийн? – Биргита ги изгледа с недоумение.

– Някой от бара явно прилича на онзи британски комик… Роуън Аткинсън ли му беше името?

– А, мистър Бийн! – схвана Биргита и отново избухна в чуруликащия си смях.

“Не спирай” – помоли я негласно Хари.

– Вероятно става дума за Алекс, управителя. Ще дойде по-късно.

– Налице са основания да предполагаме, че се е интересувал от Ингер.

– Алекс определено й беше хвърлил око. Впрочем не само на нея. Почти всички момичета от бара са ставали обект на отчаяните му опити да ги свали. Наричахме го Амебата. А Ингер му прикачи прякора мистър Бийн. Горкичкият, никак не му е лесно. Прехвърлил е трийсетте, а още живее при майка си и все не може да си намери половинка. Но като шеф е супер. И е напълно безобиден, ако ме питате дали е способен на насилие.

– На какво основание го твърдиш?

Биргита сбърчи нос.

– Не му е заложено в характера.

Хари се престори, че си записва.

– А знаеш ли Ингер да се е запознала с някой, на когото… насилието да му е заложено?

– В бара се навъртат какви ли не типове. Не всички са гейове. Ингер се радваше на засилено мъжко внимание. Все пак е красавица. Беше. Но не ми хрумва никой конкретен. Имаше…

– Да?

– Нищо, нищо.

– В доклада прочетох, че вечерта, когато се предполага, че е била убита, Ингер е била дежурна в “Ди Олбъри”. Знаеш ли да е имала някаква уговорка след работа? Или се канеше да се прибира направо у дома?

– Опакова малко остатъци от кухнята – за лаещото псе, така се изрази. Не подозирах, че има куче, и попитах къде ще ходи. “Прибирам се вкъщи”, отвърна тя. Това е всичко, което знам.

– Тасманийският дявол – промърмори Хари. – Хазяинът й има куче – поясни той в отговор на въпросителния поглед на Биргита. – Трябвало е да го подкупи с нещо, за да влезе невредима в къщата.

Хари й благодари за сведенията.

– Целият персонал на “Ди Олбъри” скърби за загубата – увери го на сбогуване Биргита. – Как са родителите на Ингер?

– Дълбоко покрусени – отвърна Хари. – В шок. Обвиняват се, задето са я пуснали да замине за Австралия. Утре ковчегът с тялото заминава за Норвегия. Ако искаш да изпратиш цветя за погребението в Осло, ще ти дам адреса.

– Благодаря. Би било много мило.

На Хари му се щеше да й зададе още един въпрос, но не се престраши. Все пак обсъждаха много трагична тема. На излизане усмивката й се запечата върху ретината му. Щеше да се задържи там дълго.

– По дяволите – промърмори си той. – Да става каквото ще.

В заведението всички травестити и голяма част от гостите се бяха качили на барплота и пригласяха на “Катрина енд Дъ Уейвс”: “I’m walking on sunshine”, гърмяха тонколоните.

– На такива места не остава много време за скръб и размисъл – отбеляза Ендрю.

– Така е и редно. Животът продължава.

Помоли Ендрю да го почака, върна се в бара и махна на Биргита.

– Извинявай. Последен въпрос.

– Да?

Хари си пое дълбоко дъх. Вече съжаляваше, но жребият беше хвърлен.

– Да знаеш някой хубав тайландски ресторант в града?

– Има един на Бент Стрийт – сети се Биргита. – Ориентираш ли се къде се намира улицата? Готвели вкусно или поне така съм чувала.

– Толкова вкусно, че би го посетила с мен?

“Не прозвуча добре” – даде си сметка Хари. Освен това постъпи непрофесионално. И то много. Биргита въздъхна примирено – но във въздишката й Хари долови изгледи за успех. Пък и в ъглите на устата й продължаваше да се спотайва усмивка.

– Често ли използваш тази реплика за свалки, инспекторе?

– Доста често.

– И работи ли?

– От статистическа гледна точка ли? Не.

Биргита се засмя, наклони глава и изгледа любопитно Хари. После сви рамене.

– Защо не? В сряда почивам. В девет вечерта. Ти черпиш, инспекторе.

 

[1] “Hole” (“Хуле” на норвежки) на английски означава “дупка” и се произнася “хоул”, а “holy” (Хоули) значи “свят, свещен”. – Бел. прев.

[2] I will survive (англ). – Ще оцелея. – Бел. прев.