5 ДЕТСКИ КНИГИ, КОИТО ДА ПРОЧЕТЕТЕ ЗАЕДНО С ДЕЦАТА СИ

1. БОЖКО И ЛОШКО

Една фантастична история

от Марта Кишел

                Eдна чудовищно сладка книжка за едно необикновено 9-годишно дете с още по-необикновено семейство. Забавна, трогателна и много, много чудата приказка за трудностите, свързани с порастването, за толерантността, любовта и приятелството, която има заряда да сближи цялото семейство. Историята е придружена от красивите илюстрации на Паулина Вирт, с чиято помощ и малки, и големи могат да си представят по-добре света на героите.

                На една обрасла улица и зад покрита с бръшлян ограда се крие странна къща, която всеки забравя. Затова и на никого не би му хрумнало, че в нея живее необикновено 9-годишно момче с уникално име – Божко, и неговото също толкова необичайно семейство.

                В къщата на Божко живеят пухкави розови зайчета, под леглото му се крие чудовище с пипала, което постоянно му краде чехлите, на тавана живеят няколко духа, с които момчето разиграва немски пиеси, а най-добрият му приятел е не кой да е, а именно Лошко – неговият ангел пазител. За Божко домът е безопасно място, където може да бъде себе си, а всеки ден е вълнуващо приключение.

                Всичко обаче се променя, когато семейството му решава да го изпрати на училище. Страшничко! Божко трябва да напусне необикновената си къща и да опознае света отвъд, без необичайните си приятели, без шумоленето на ангелските крила и без прегръдката на чудовищните пипала. Но дали е готов за това? Няма да е никак лесно, тъй като Божко пази тайна, която може да го постави в сериозна опасност. Дали външният свят е подготвен за нея?

2. БАЛАДА ЗА ЕДИН СЧУПЕН НОС

от Арне Свинген

                Духовита история, в чийто център е младият Барт и неговият обезоръжаващ оптимизъм. След дългата зима и сняг, изсипващ се все в неподходящи моменти, пролетта е тук, за да ни върне енергията, да ни стопли и да извади усмивките ни на показ. Това ще направи с вас и романът на норвежкия писател Арне Свинген – „Балада за един счупен нос“. Освен това ще ви припомни, че винаги има светлина в края на тунела. И не, не е влак.

                Тринайсетгодишният Барт е непоправим оптимист. Гледа ведро на живота, а той не е никак лесен. Барт живее в мизерен блок, свърталище на всякакви отрепки. С майка му обитават гарсониера. Парите не им стигат. В училище е аутсайдер, а отгоре на всичко редовно яде бой на тренировките по бокс, които посещава само заради майка си. Но той не унива. Основната му опора в живота е музиката. И то не каква да е музика, а оперна. Сложи ли си слушалките, забравя за всички неприятности. И много обича да пее – но само в тоалетната. Там спокойно отпуска гласа си.        Никой дори не подозира за таланта му, докато един ден съученичката му Ада, с която седят на един чин, не го моли да ѝ направи запис със свое изпълнение. Силно впечатлена от таланта му, Ада веднага връчва диска на класния, убедена, че прави услуга на скромния Барт. Съучениците са във възторг, а класният обявява, че Барт ще закрие тържеството по случай края на учебната година. Най-сетне Барт има възможността да се влее в редиците на харесваните в училище. Има обаче един проблем: Барт не може да пее пред хора…

                Една очарователна история за смелостта, за страха, за тормоза в училище и за музиката. Но най-вече история за съдбоносните дни в живота, за дните, когато те залива лавина от събития. А после вече нищо не е същото.

3. БЕЛИТЕ ИМ ПРИЛЯГАТ

от Ева Бексел

                Време е за пакости с братчетата Карл и Антон. Бузите ще ви заболят от смях, докато четете „Белите им прилягат“ от шведската писателка Ева Бексел. Посмейте се на пакостите на лудетините Карл и Антон заедно с вашите  малчугани (или пък им се насладете сами… докато те спят, но тихо).

                Пастор Хьорлин би си заложил главата за едно – когато внуците му Карл и Антон са на гости, няма невъзможни неща. Разбира се, двамата с пасторшата обожават момчетата си, но понякога си мечтаят да не бяха толкова… енергични!

                Една ранна утрин в предверието на пастора и пасторшата се появяват Карл, Антон и татко Стюре. Карл е на седем, а братчето му – на пет. Карл държи баща си за ръка, а малкият Антон настоява да е самостоятелен. Баба и дядо ги посрещат радостно, макар и молейки се на бога да се справят с предстоящото предизвикателство.

                Изобретателността на Антон няма граници! А белите се редят една след друга без дори минута почивка за горкия пастор… Възможно е, когато влезе в зимника за ябълки, да излезе с непознат дакел. Или от банята да потече вода, защото Антон е карал да плуват раците, купени за вечеря. Възможно е и да си получи собствените честитки от непознати хора, защото преди това малкият му внук ги е разнесъл по пощенските кутии в градчето. А какви ги натворява Антон по празниците… то не е за приказване.

                Една пълна с изключителен хумор и топлина книжка за палавите Антон и Карл, строгият пастор и милата пасторша, които се опитват да съществуват под един покрив, без да го разрушат.

4. ТОМАШ И НОСОРОГЧЕТО

Историята на едно твърде невероятно приятелство

от Давид Машаду

                „Томаш и носорогчето“ е вълнуваща и очарователна история за болката от загубата, за целебната сила на приятелството и надеждата, която то ни дава. Уютна история, в която да се сгушите заедно с цялото семейство и с хубава чаша чай.

                Една нощ Томаш напуска дома, където е прекарал целия си живот, и се отправя в незнайна посока. Причината – след нещастен случай в семейството му момчето е убедено, че е той е виновен и че носи злини на хората около себе си. Но едва пристигнал в близкия голям град, и страната е пометена от невиждан ураган. Томаш се озовава сред наводнения и развалини, а и връзка с майка си, естествено, вече не може да установи. Точно когато се чувства най-загубен и най-отчаян, той открива най-невероятния приятел…

                Светът е огромен, но винаги, някъде там, ще се намери един невероятен приятел, който да ти покаже, че не си сам. Какво по-уютно от едно историята на едно твърде невероятно приятелство за дните, когато времете не ни е най-добрият приятел?

5. ДИВА ВЕЩИЦА

от Лене Кобербьол

                Една магична книга, дълбоко свързана с природата… А, в нея също така присъства и говорещ котарак. Със специални сили. Кой не си е мечтал за това като дете? А може би и все още си мечтае. Върнете се към детето в себе си с историята на Клара – дивата вещица.

                Дванайсетгодишната Клара е съвсем обикновено момиче. Толкова обикновено, че понякога дори ѝ доскучава. Един ден обаче я одрасква огромен котарак. Невинната на пръв поглед случка слага край на спокойствието. Клара вдига висока температура и майка ѝ я завежда при тайнствената ѝ леля Иса. Треската преминава и нещата тръгват постарому… и не съвсем. Защото момичето вече не е същото.
                Оказва се, че Клара е станала дива вещица точно като леля си Иса. А в този свят това означава закрилница на животните и на дивата природа. Клара заминава на обучителен курс при леля си. Предстои ѝ да усвои тънкостите на магията и да се научи да контролира свръхестествените си способности. Защото в света на дивите вещици се спотайват и зложелатели, и грижливо пазени тайни. Дали една невръстна и все още твърде неопитна дива вещица ще се справи с изпитанията, които ѝ поднася дивият свят?        

Изданието включва тИзданието включва три книги, които проследяват приключенията на Клара като дива вещица, всичките ѝ премеждия, съмнения, моментите на смелост и новите приятелства.

Интервю със словашкия писател Петер Балко, автор на „Най-добрият приятел“

           

„Първата прозаична творба на „момчето, записващо всичко в тетрадки“, е блестяща. Всичко е написано с прелестен почерк, сякаш още момчешки, докато разсъжденията и световъзприятието са вече зрели, мъжки. Тази остра двуполюсност създава напрежение, което не ти позволява да оставиш книгата, докато не я дочетеш. Написаното е точно, искрящо и все пак тайнствено. Като живота.“ 
       „… искряща и тайнствена сплав от жестокост, нежност, фантазия и сурова действителност“

        Така представя първия роман на младия драматург и сценарист от Братислава Петер Балко неговата сънародничка, поетесата Мила Хаугова.  Силно автобиографичен, романът обхваща детството на автора, който описва себе си като „момчето, записващо всичко в терадки“, детство, преминало в Лученец, един необикновен малък град на границата на няколко държави и култури. И съдържанието на тези „тетрадки“ се е изляло с цялата си истина върху страниците на един необикновен роман, който вече можете да прочетете като част от специалната ни поредица „Европейски разказвачи“ в превод на Анжелина Пенчева. А от интервюто по-долу можете да откриете и малко повече за самия Петер!

Какво те привлече към жанра магически реализъм?

            Още от дете ме привличат истории, смесващи реалността и измислицата. Независимо дали е научна фантастика или истории на ужасите. Това е и основата за зараждането на любовта ми към магическия реализъм – изкривяване на реалността и създаване на мой собствен микросвят. Разбира се, този стил вече е изследван от Маркес, Борхес и Балек, но никой от тях не е от Лученец.

            Романът „Най-добрият приятел“ е съставен от фрагменти, кратки глави и множество детайли. Свързано ли е изграждането му с любовта ти към късия разказ или с втората ти професия – киното?


            Героите, темите, атмосферата, средата и езикът се зародиха от разказа ми „Лебедова балада“, която спечели голямата награда в конкурса за разказ през 2012 г., организиран от издателство „КК Багала“. Текстът в последствие развих в романа „Най-добрият приятел“. 

            Всеки град си има история и исках дебютът ми да улови и материализира тази на Лученец. Душата на мястото е изградена от обитателите му, затова е съвсем естествено да се запазят техните истории. Това е и причината за структурата на книгата и множеството фрагменти. Оказват влияние и образованието ми (следва сценарий и драматургия – бел. ред.) и любовта ми към филмите, стимулиращи въображението, разбиващи цялото на малки детайли.

            Като погледна към този свят, разкъсван от гняв и омраза, си мисля, че един страхотен роман може да бъде както цял роман, така и просто едно хубаво изречение.

            Действието в „Най-добрият приятел“ се развива в Лошонц. Защо Лошонц, а не Лученец?

            Лошонц е историческото име на родния ми град Лученец. Докато се чудех къде да се развива действието в книгата, ми се стори естествено да е в родния ми град. Описвам света, който познавам, но все пак различен от реалния. Лученец би било твърде конкретно. Затова избрах фонетичната му форма, стори ми се по-красиво. Лошонц звучи мистериозно и мечтателно, сякаш не съществува.

            Кога започна да пишеш?

            Може би през последната ми година в основното училище, но по-сериозно в гимназията. Дълго време играех баскетбол. Животът на баскетболист и този на писател са трудни за съчетаване. Водех двойствен живот. Беше ме срам да призная на приятелите си, че пиша. Баскетболът в Лученец изгуби популярност и изведнъж се оказах с много свободно време.

            Винаги ли си искал да бъдеш писател?

            Не. Дойде толкова естествено, колкото и необходимостта да споделя нещата, които не исках да казвам непосредствено на хората около мен. Избрах по-евтиния вариант на ходенето на психолог. В гимназията вече виждах писането като част от живота си, но не съм вярвал, че бих могъл да го развивам в бъдеще.

            След това дойдоха приемните изпити за Висшето училище за музикални изкуства в Братислава. Кандидатствах в специалност за сценарий и драматургия и, изненадващо, ме приеха. Именно там научих, че с писане също е възможно да се изкарва прехрана.

            На кого показваш литературните си експерименти? Има ли човек, чието мнение е важно за теб?

            Срамувах се, че пиша. Предпочитах да изпращам текстовете си на непознати, на журита в литературни конкурси. Не ги показвах на родителите си. Едва към края на гимназията те разбраха, че пиша. Оказа се обаче, че притесненията ми са били напълно излишни. Те напълно ме подкрепиха в кариерата ми на писател, въпреки че в семейството ми няма артисти – баща ми е инженер, майка ми е фармацевтка, а брат ми – адвокат. Може да се помисли, че съм черната овца на семейството. Родителите ми обаче никога не са ми казвали нещо подобно. Напротив. И мисля, че вече знаят, че съм взел правилното решение и може би са горди с мен. Надявам се. (смее се)

            Нямаше ли най-добър приятел, на когото да показваш текстовете си, както героят в книгата ти прави?

            В „Най-добрият приятел“ главният герой има такъв човек, на когото от време на време може да чете своите разкази. Аз нямах такъв приятел.

            Капията измислен герой ли е?

            В основното училище имах най-добър приятел, който беше от различна социална среда. Той е първообразът на Капията. Но разликите са много. Капията се превръща в истински малък дявол, за разлика от моя приятел.

            Детството ти щастливо ли беше?

            Да. Не исках да ходя на детска градина, защото не харесвах другите деца – бяха много шумни и ме стресираха. Прекарах детството си с баба и дядо, а предучилищните си години – в родния град на майка ми, която обожаваше да готви. Често ме водеше до видеотеката, а аз винаги вземах филми с карате. Като дете бях обсебен от нинджи и от Жан-Клод Ван Дам, Стивън Сегал и Синтия Ротрок.

            Промениха ли се писането и възприемането ти на литературата след успешния дебют?

            В моите очи писането оставя следа във времето. То е като отпечатък, представящ гледната ми точка за мен самия, света, вкусовете и чувствата в даден период от живота. Така един ден мога да погледна назад и да видя емоционална карта на живота си, разкрита от отделните текстове.

            От издаването на „Най-добрият приятел“ досега не само аз се промених, но и заобикалящият ме свят. И нямам предвид само коронавируса, който предефинира възгледите ни за здраве, безопасност, страх, параноя, дори за самата функция на държавата, и извади наяве най-доброто и най-лошото от нас. Възприятието ми за литературата и изкуството също се промени – или по-скоро се задълбочи. Още повече ми харесва да създавам литературни светове, да свързвам реалността с магия, фарс и ужас и особено да не се страхувам да бъда честен за вкуса си, за кошмарите и отклоненията си. Все повече се очаровам от автори, подчинили собствения си живот на своята литературна мисия – от Кафка, през Песа до Х. Ф. Лъвкрафт. Последният е моята литературна икона през последните години – фар, светещ в една далечна, хаотична и гладна вселена.

            Кои книги представляват най-голям интерес за теб? Какво трябва да съдържат и как трябва да бъдат написани?

            Обожавам книгите. Обичам да се обграждам с тях, а когато пътувам, ги влача навсякъде със себе си. Ако няма място в куфара, просто взимам по-малко дрехи. Чувствам се в безопасност с тях. Ако книгата ме привлече, се отдавам изцяло на нея. Езикът, историята и поетиката са ключови за мен. Винаги са ме привличали страхът и тъмната страна на реалността. Имах красиво и спокойно детство, което се превърна в красива клетка. Търсех бягство, нещо изкривено, хаотично, страшно. Това бягство открих в ужасите. През последните години наваксвам с великите имена в жанра – от гореспоменатия Х. Ф. Лъвкрафт, през Е. Т. А. Хофман, мистериозния Алджърнън Блакуд, уелския окултист Артър Макън, до изключителния съвременен автор от Аляска Леърд Барън…

            Моля, имайте предвид, че някои книги е възможно сериозно да усложнят нощните ви посещения до тоалетната.

Чешката писателка Бара Дочкалова: „Пожелавам на децата да не се поддават на натиска да пораснат, ако сами не са готови“

Две много непослушни деца, едно вълшебно камъче, невъзможни приключения на гърба на последния див жребец в приказно кралство, населено с фантастични същества… Чехкинята Бара Дочкалова пише за първи път тази история, когато е единайсетгодишна, и ѝ дава заглавието „Тайната на Чакълената планина“. Този първи и така ценен за момичето ръкопис обаче се изгубва безследно, когато семейството ѝ се пренася в друго жилище. Минават години, а Бара е все така превзета от тази история. Тя се връща към същия сюжет и започва да пише книгата отначало. Романът, предназначен за деца на 8–10-годишна възраст, е нейният писателски дебют и веднага печели вниманието и симпатията на малки и големи читатели, както и на литературната критика. „Тайната на Чакълената планина“ е една от трите, номинирани за най-престижната литературна награда на Чехия „Магнезия Литера“ в раздела за детско-юношеска книга на годината. А вече можем да я четем и на български в специалната ни поредица „Европейски разказвачи“, приютяваща най-доброто от литературата за деца на континента. Преводът е дело на бохемистката Анжелина Пенчева, която проведе и това чудно интервю с Бара, специално за нашите български читатели!

За детството

Родена съм в Прага и живея тук с малки прекъсвания цял живот. Когато бях на осем, се преместихме в апартамент срещу голям парк – и в този парк с брат ми и с приятели изживяхме куп малки приключения. Катерехме се по дърветата, карахме колела, изучавахме обраслите с растителност и затрупани с боклуци парцели зад разни огради. Още по-живи спомени имам от ваканциите и уикендите, които често прекарвахме извън града. Родителите ни имаха голяма компания приятели, които пътуваха заедно по разни вили, на планина, до някоя река, на колела, на палатки. И всички те взимаха децата си със себе си, така че раснахме на голяма тумба и с времето започнахме да си измисляме своя програма: например ходехме по гредите под покрива на хамбара, пълзяхме през стар свинарник, скачахме в копи сено, понякога си строяхме собствени подслони и лагерувахме отделно от възрастните. Имам безброй спомени от онова време. Първият, за който се сещам сега – как с един по-малък приятел се изгубихме в гората. Стъмни се, нямахме дори фенерче, тогава нямаше мобилни телефони, изобщо не можехме да се ориентираме в коя посока е бивакът ни. Изтръпвах от ужас от представата, че може би се отдалечаваме още повече и навлизаме по-дълбоко в гората. Но моето другарче заяви, че ще се справим. Изглеждаше абсолютно спокоен. Тръгнахме в посока, за която някак усещахме, че е вярната, опипвахме дърветата пред себе си и макар да нямаше как да знаем дали сме на прав път, още помня облекчението си от това, че момчето до мен е спокойно. Най-после като по чудо успяхме да излезем от гората.

За училището

Обичах да ходя на училище и оценките ми бяха добри, но в прогимназията определено не бях пълна отличничка. Най-много харесвах часовете по чешки език и литература, от ранното ми детство ме забавляваше да пиша и чета. Скоро ме очарова и английският език, който изучавахме в училище още от пети клас, но още преди това баба ми ме беше понаучила малко на него. Въпреки че у нас тогава беше комунизъм и не можеше да се пътува на Запад, бях убедена, че един ден ще замина за Англия и ще живея там, беше ми интересно да търся по картата различни места с чуждестранни имена и да чета преведени от английски романи, в които също имаше чуждестранни имена. И до днес например ми е любим романът „Джейн Еър“ от Шарлот Бронте. По-късно дойде революцията и границите се отвориха, така че като осемнайсетгодишна заминах за Англия като детегледачка. Там усъвършенствах английския си достатъчно, че след завръщането си в Чехия да мога да го уча в университета, а след време и да го преподавам, което работя и до днес с удоволствие. Но да се върнем на книгите: разбира се, освен мрачните английски романи обичах и детски книжки, например „Пипи Дългото чорапче“ или „Роня, дъщерята на разбойника“ от Астрид Линдгрен. От чешката литература ми бяха интересни разни приключенски романи, понякога се зачитах и в приказки, обаче най-любим ми беше романът „Цирк „Умберто“ на Едуард Бас. Това е пространен разказ за основаването, разцвета и залеза на един голям цирк. Е, когато го четях като малка, прескачах някои пасажи. Интересуваше ме само съдбата на главния герой, който става част от цирка още седемгодишен, научава се да язди кон и с много труд става първокласен цирков артист.

За писането

Научих се да пиша още преди да тръгна на училище, дори не знам как. Мисля, че написах някакви първи истории и стихчета още като петгодишна, вярно, с големи печатни букви и с много грешки, но пък бяха доста забавни, а понякога пък – страховити. Не помня някой конкретно да ме е подтикнал, обаче измислянето на истории беше нещо обичайно в семейството ми, постоянно си разказвахме разни неща. Например още се пази магнетофонна лента с цял сериал от приказки, които двамата с брат ми измисляхме буквално в момента на записването. И до днес се забавляваме много с тях, защото действието се развива стремително, има силна завръзка, развръзка. Нашите също харесваха моите текстове, така че подкрепа определено имах. Така че постоянно пишех нещо, създавах разкази, комикси, песни, изписвах гъсто всякакви тетрадки и тефтери…

Когато бях на единайсет, завърших една история със заглавие „Чакълената планина“. Разказваше се за момче, което намира вълшебно камъче и камъчето го пренася в друг свят. За да се завърне в своя свят, момчето трябва да опитоми дивия жребец Рони, да намери мъдра старица, да спаси малко момиче, да се изкачи на тайнствен връх и да срещне необикновени създания. По онова време се гордеех най-много точно с това свое произведение, дори го преписах с помощта на баба ми на машина, излязоха около 40 страници. Тогава държах всичките си съчинения в голяма кутия, към която обичах да се връщам и като пораснах. Само че когато бях на 25 години, се пренесох в друго жилище и при пренасянето кутията изчезна. Някой я открадна от колата заедно с други вещи. Това ми беше непонятно, та нали кутията беше ценна само за мен и за семейството ми, за никого другиго не би била интересна. Сигурно крадците са си мислели, че вътре има телевизор или компютър, не са имали време да проверят, просто са натоварили вещите на колата си и са изчезнали. На другия ден обиколих контейнерите за боклук по всички съседни улици, надявах се да са изхвърлили там кутията, но напразно. Чувствах се, сякаш бях изгубила неизмеримо съкровище. Но най-криво ми беше точно за „Чакълената планина“. Затова започнах да я пиша наново.

На тези години вече пишех доста по-различно. Промених и самата история, и героите, разработих много неща в дълбочина, образът на момичето стана не по-малко важен от този на момчето, обаче основната сюжетна линия остана същата. Стана така, че от време на време започвах да пиша книгата, после я оставях, и годините си минаваха. Понякога си мислех, че май ще я пиша до края на живота си и така и няма да я допиша, друг път пък се залавях с нея с огромен хъс да я видя готова, завършена, да я отпечатам и да си я сложа в библиотеката. И ето че един ден дъщеричката ми Аничка стана на 11 годинки и си дадох сметка, че ако смятам някога да допиша историята, моментът е точно този. Казах си – може би дъщерите ми ще бъдат единствените ми читателки, и като минат възрастта на главната героиня, историята ще почне да им се вижда много детинска и аз никога няма да я допиша. Затова се залових здраво за работа и наистина успях да довърша книгата. По стечение на обстоятелствата тя си намери път към издателство „Лабиринт“, наистина я отпечатаха и дори пожъна голям успех. Беше номинирана за наградата „Магнезия Литера“ в категорията „Литера за детско-юношеска книга“ и влезе в международния каталог „Бели гарвани“. Това е първата ми и засега единствена книга. Всъщност пиша много, но съм се насочила към театрални сценарии – както казах, преподавам английски, и съм избрала формата да играем театър с децата, по-точно мюзикъли, които пиша сама. В последно време обаче работя върху втора книга.

За „Тайната на Чакълената планина“

Книгата се раждаше много бавно и постоянно се преобразуваше. Като пресметнах колко време всъщност е траял целият процес, излизат 18 години. В самото начало, за първата, детската версия със сигурност ме бяха вдъхновили два филма. Първият беше чешки филм-приказка, „Котешкият принц“, в който две малки деца тръгват на кон да търсят приключения. Това май беше изобщо първият филм, който гледах в кино, тогава още нямахме телевизор, а компютри, то се знае, нямаше изобщо, така че за мен преживяването беше наистина изключително. Вторият филм беше „Приказка без край“ по мотиви от едноименната книга на Михаел Енде, за която аз тогава не знаех, прочетох я много по-късно и едва тогава разбрах, че филмът показва всъщност само част от нея. Но когато го гледах, бях само на девет годинки и възприех само страхотното напрежение и силните емоции – това ми стигаше богато и пребогато. Та по този модел конструирах и „Тайната на Чакълената планина“: като едно голямо, вълнуващо приключение.

Когато след време започнах да пиша отново книгата вече като възрастен човек, за мен беше много по-важно как „другият“ свят, в който попадат героите, се преплита с реалността, и исках във всичко това да има смисъл. С годините виждах все по-ясно какво е общото между Криса и Дребосъка, от една страна, и мен самата, от друга страна. Постепенно историята започна да се изпъстря с откъси от мои спомени, с изречения, наистина изречени от някого, с чувства и усещания, каквито аз самата съм имала, със ситуации, които съм преживяла. Така че макар двамата герои да не съществуват в действителност, не мога да кажа, че са изцяло измислени от мен. Същото е и с пейзажите, през които пътуват децата – те едновременно съществуват и не съществуват. Езерцето, в което се къпят с Филип, е всъщност комбинация от моите най-хубави ваканционни преживявания от плуване в запълнени с вода каменни кариери и скрити сред шубраци езерца, особено в Южна Чехия, където пътувахме много често. Всичко в книгата е малко измислица и малко истина, основано е на нещо, което познавам и ми е близко. Затова имам усещането, че сякаш при описването на целия този пълен с изпитания пък, който трябва да изминат Криса и Дребосъка, някак го изминах заедно с тях и придобих същия опит, който придобиват и те.

Какво бих искала да отнесат със себе си читателите от книгата? Най-вече увереността, че като са станали на единайсет или дванайсет, това не означава, че вече не могат да бъдат деца. Че ако дойде момент, в който им се прииска просто да си поиграят, например с лего, нека просто да го направят и да не се оставят да ги разколебае мисълта, че това е детинско. В началото на историята Криса си мисли, че вече е голяма, ала постепенно проумява, че излишно бързо се е домогвала да влезе в света на възрастните. Че ще е съвсем нормално, ако остане малка още някое време. Ето това бих пожелала на всички деца: да не се поддават на натиска от околните, че вече трябва да пораснат, ако сами не се чувстват готови за това.

За живота ѝ сега

Живея със съпруга си и двете ни дъщери в Прага, но често съм и в Германия, където живее част от нашето семейство, близо до Щутгарт.

Все още имам куп мечти. Имам доста представи какво бих искала да изживея, но не са кой знае колко важни неща. В последно време все повече размишлявам върху по-сериозни теми, които засягат всички ни. Напоследък съм все по-убедена, че цялата ни планета е един голям организъм, където всичко е свързано, всяко нещо преминава в друго, всички сме част от този организъм, хората, животните, растенията, всички живеем и дишаме заедно. Ако като хора станем способни да се възприемаме едни други по този начин, няма да можем да си вредим взаимно, да се нараняваме, обратното – ще започнем много повече да си съчувстваме, да живеем с болките на другия. Та ето това е моята мечта – да се научим всички колкото се може по-скоро на това.

За съжаление никога не съм била в България. Много ми се иска да я посетя, най-вече заради разнообразната ви природа и заради народните ви песни. Аз самата обичам да пея и така преди няколко години попаднах в Прага на великолепен уъркшоп на български многогласни вокални групи. Направо ме омагьосаха, до днес звучат в главата ми. Но това не е първият път, когато опитах да пея на благозвучния ви език. Някога, много отдавна, бях в Чехия на летен лагер. Там имаше и четири деца от България, братя и сестри. Изпяха чудна песен, тайнствена и увличаща, и научиха на нея всички останали. На връщане към Прага, когато автобусът вече приближаваше мястото, където ни очакваха родителите ни, всички пеехме тази песен и не искахме да слизаме. Оттогава всеки път, като се каже България, имам чувството, че се говори за страна, която по някакъв начин познавам лично, към която имам емоционално отношение. А всъщност истинското ѝ опознаване ми предстои. Очаквам го с радост.

Бихте ли казали нещо специално за българските деца?

Здравейте, момичета и момчета,

поздравявам ви сърдечно от Прага! Вашата страна винаги ме е привличала, виждала съм прекрасни фотографии и съм чувала разкази на хора, пропътували я надлъж и нашир. Никога не ми бе хрумвало дори, че преди най-после сама да се озова в България, моята книга ще ме изпревари. Разбира се, това е за мен огромна радост, но и изостря силно желанието ми да я догоня и да дойда у вас, така че може и да се срещнем на живо някой ден. Надявам се, че ви е било или ще ви бъде забавно да четете „Тайната на Чакълената планина“, и ви пожелавам и вие да преживеете нещо вълшебно, необикновено, и да ви се случи такова крепко приятелство, както на героите в края на книгата. А ако пък обичате и да пишете, стискам палци и вашите истории да намерят своя път към читателите, защото това е начин хората да се опознават и да създават дълбока връзка дори ако живеят на голямо разстояние и говорят различен език. Нека всичките ви желания се изпълнят!

Ваша Бара Дочкалова

Семейство журналисти пише реалистичен и брутален трилър за съвременна Дания

От миналата седмица по българските книжарници вече можем да намерим „Свирепа зима“ – новият бестселър на Дания, който поставя началото на поредицата за полицейското дуо Юнкер и Кристиансен. Авторите пък са популярна двойка журналисти и това е първият им роман, но опитът им с думите е очевиден. Според датските медии двамата са написали реалистичен и брутален роман за съвременна Дания, достоен да се нареди сред най-добрите примери на криминалния жанр.

В дебюта си семейството журналисти Ким Фебер (р.1955) и Йени Педерсен (р. 1968) засягат особени наболели теми като тероризъм, миграционен натиск, ксенофобия, институционално бездействие, задкулисие. И двамата познават отлично актуалната обстановка в Дания. Ким е дългогодишен журналист в най-големия датски вестник „Политикен“, където отразява политическите и културните новини, а Йени – криминална и съдебна репортерка и водеща на новините в телевизионния канал „ТВ 2“. Освен това Йени Педерсен е работила в отдела по документалистика към датската кинокомпания „Нурдиск Филм“, а през 2020 година читателите на известно датско списание я избират за „Водещ на новините на годината“. Понастоящем Йени води „Добро утро“ – развлекателен телевизионен сутрешен блок. През 2019 година романът „Свирепа зима“ е номиниран за Наградата за дебют на BogForum – най-голямото книжно изложение в Дания. През 2020 година „Свирепа зима“ е отличен с Наградата за дебют на Датската криминална академия.

Интервюто с авторите, което преводачката на „Свирепа зима“ Ева Кънева преведе за вас, взе Хеле Скоу Вакер.

  • Как решихте да пишете в съавторство?

Преди две години Ким започна да скицира литературен образ, който впоследствие се превърна в Юнкер, петдесет и осем годишен полицейски комисар и главен персонаж в романа „Свирепа зима“. В определен момент черновата на Ким започна да придобива облика на криминален роман и ни се стори естествено да го превърнем в съвместен проект. Йени има осемнайсет години стаж като криминална репортерка и разполага с широк кръг от професионални контакти – полицаи, адвокати, бивши и настоящи престъпници; все хора, от чиято компетентност бихме могли да се възползваме. Освен това двамата обичаме да сме ангажирани с общи проекти.

  • Какви възможности дава криминалният жанр и защо избрахте да пишете именно криминален роман?

Едва ли съществува друг литературен жанр – освен може би приказката, – в който връзката между автора и читателя да е толкова неразривна. В криминалния роман създаваш герой – в нашия случай са двама, – когото разбираш и с когото се отъждествяваш – и го сблъскваш с проблеми и премеждия, които той трябва да преодолее и да надмогне, преди – вече помъдрял и евентуално постигнал лично усъвършенстване – да препусне към залеза (и към нови проблеми и нови премеждия). Криминалето е достъпен начин за разказване на истории, познат на всички ни, например от приказките, които са ни чели като малки, начин, стар колкото човешкия стремеж към разказването на увлекателни истории. В този жанр важат малко на брой и понятни правила, но модерният криминален роман дава и възможност да изпробваш традиционните граници за приемливото и допустимото, без да отблъснеш читателя. Привлече ни възможността да проверим дали можем да използваме журналистическия си опит в рамката на криминалния жанр. И – не на последно място – от години четенето на криминалета ни е любимо занимание.

  • Кое ви вдъхнови да напишете „Свирепа зима“?

Всъщност всичко започна с двамата главни герои: Юнкер и Сине. Петдесет и осем годишен мъж, който трудно изразява чувствата си, започва да предусеща края на трудовия си живот, а и на живота си въобще, и освен това е принуден да се грижи за дементния си баща, с когото винаги е бил в обтегнати отношения. И четиресет и две годишна жена, екстровертна натура, белязана от жестоко посегателство, която се преработва и усеща как не живее пълноценно. И двамата са разследващи полицаи, отлични професионалисти. После обсъдихме как бихме могли да свържем три събития: мащабен терористичен атентат в Копенхаген, убийство в провинциално градче и умишлен палеж в бежански център. Накрая добавихме някои факти от реални криминални случаи, които Йени знае покрай работата си, и няколко исторически събития от четирийсетте години на XX век и разбъркахме добре. И се получи добра комбинация.

  • Как си поделихте работата по романа?

Най-общо казано: в продължение на часове дни наред, над кухненската маса, обсъждахме сюжета и развитието на отделните персонажи. Йени отговаряше главно за образа на Сине и за епизодите с участието на Сине. Освен това Йени, така да се каже, „подправи“ художествената измислица с факти от реални събития. Ким, както споменахме, работеше по образа на Юнкер. Накрая Ким написа целия роман, свързвайки логически отделните части, така че парчетата да се свържат в хармонична цялост. Дано сме успели.

  • На кои теми в романа да обърнат внимание читателите?

В никакъв случай не искаме да размахваме назидателно пръст. Изцяло от читателите зависи какво ще извлекат от повествованието. Една от темите в „Свирепа зима“  очевидно е страхът от остаряването и от самотата. Както мнозина наши връстници, прехвърлили петдесетте, и ние си даваме сметка, че вече сме изживели по-голямата част от живота си. На какво да посветим остатъка? Сгрешили ли сме в избора си? Правилно ли сме подреждали житейските си приоритети? И Сине, и Юнкер размишляват върху тези нелеки въпроси.

  • Имате ли сходни черти с героите си?

Роднините, приятелите, а също и познатите ни сигурно ще открият наши черти в героите ни. Сине никак не си поплюва, но е и много чувствителна. Бурно се възмущава от несправедливостта и взема присърце нещастието на околните. В това отношение двете с Йени много си приличат. Колкото до Юнкер, този застаряващ мълчаливец и язвителен многознайко с мания да контролира на моменти силно напомня Ким.

  • Какво се надявате да донесе „Свирепа зима“  на вашите читатели?

Най-вече приятно развлечение. И симпатия към главните герои в романа. Дори на моменти да им се ядосват и да ги упрекват за грешките им, да ги обикнат и да ги разберат. Именно това сме извлекли ние от купчините криминални романи, които сме изчели. И двамата сме забравили сюжета, но помним главните герои и техните малки странности.  Минаха много години, откакто, да речем, четохме за Мартин Бек на Шьовал и Вальо и за Курт Валандер на Хенинг Манкел, но все още помним тях и голяма част от премеждията, които ги сполетяват в книгите.

  • Да очакваме ли още ваши романи?

Надяваме се. Вече работим по втория си роман, продължение на „Свирепа зима“. Дали ще се получи дълга поредица, зависи от това, как читателите ще възприемат „Свирепа зима“. Бъдещето ще покаже.*

*Вторият роман за дуото Юнкер и Кристиансен вече е факт – оригиналното заглавие е “Satans sommer”.

Откъс от „Призрачната гора“ от Мат Хейг (и интервю на автора със себе си)

Готови ли сте да влезете в Призрачната гора? Истината е, че не ви съветваме! Защото нейните дебри са дом на еднооки тролове, злонамерени духчета Наистина, една магьосница, крадяща сенки, и на злия Променител…

И все пак,

Нека разберем какво има да ни каже авторът на тази малко зловеща, но много забавна и вълнуваща приказка, вдъхновена от северната митология. След като прочетем първата глава от книгата!

 

ИНТЕРВЮ

Мат Хейг интервюира Мат Хейг
Мат Хейг: Здравейте, Мат Хейг.
Мат Хейг: Здравейте.
Мат Хейг: Бих искал само да вметна, че днес изглеждате чудесно.
Мат Хейг: Благодаря. Вие също. Ще ми се да имах Вашите хубави черти.
Мат Хейг: Мерси. Както и да е, нека да започнем с въпросите.
Мат Хейг: Окей, Мат, стреляй.
Мат Хейг: Така, първият въпрос – кога започна да пишеш истории?
Мат Хейг: Когато бях на 3. Беше истинска история за едно возене в подземен влак. Гласеше: „Отидох в Лондон и се возих на подземен влак.“ Нарисувах и картинки. Но мисля, че правописът ми беше малко по-различен.
Мат Хейг: Кои са любимите ти писатели?
Мат Хейг: Обичам Роалд Дал, Туве Янсон, С. Е. Хинтън, Ева Ибътсън, Чарлз Дикенс, Уилям Шекспир, Емили Бронте и още около милион други.
Мат Хейг: Впечатлен съм. Е, „Призрачната гора“ е първата ти детска книга, но пишеш и книги за възрастни?
Мат Хейг: Да. Казват се „Клубът на мъртвите бащи“, „Последното семейство в Англия“, „Причините да останеш жив“, „Кланът Радли“…
Мат Хейг: И добри ли са?
Мат Хейг: Стават.
Мат Хейг: Само толкова?
Мат Хейг: Всъщност са творби, създадени от безмерен гений, но не ми се искаше да се правя на важен.
Мат Хейг: Разбирам. Та, защо реши да напишеш „Призрачната гора“?
Мат Хейг: Дочух за едно момче, Самюъл Блинк, хванах самолет до Норвегия и изслушах историята му. После я разказах.
Мат Хейг: Нали не очакваш да ти повярвам?
Мат Хейг: Говоря истината. Вярвай, ако щеш.

Мат Хейг: Отговаряш ли на имейли от читатели?
Мат Хейг: Да, старая се. Стига да не са изключително гадни.
Мат Хейг: Ще има ли продължение?
Мат Хейг: Да, вече съм го написал.
Мат Хейг: Добре, благодаря, че отдели време при така натоварения ти график да…
Мат Хейг: Приключихме ли?
Мат Хейг: Да.
Мат Хейг: О, ясно. И как се справих?
Мат Хейг: Окей.
Мат Хейг: Само окей?
Мат Хейг: Ами, някои отговори бяха леко скучновати…
Мат Хейг: Ей, къде отиваш?
Мат Хейг: Тръгвам си.
Мат Хейг: Накъде?
Мат Хейг: Имам уговорка за обяд с Духчето Наистина.
Мат Хейг: Може ли и аз да дойда?
Мат Хейг: Не. Запазил съм маса за двама. Ще ми дишаш от въздуха.
Мат Хейг: Разбирам.

Специално за българските читатели: Малгожата Гутовска-Адамчик разказва за „Достатъчно е, че те има“

„Достатъчно е, че те има“ вече е по книжарниците, а полската писателка Малгожата Гутовска-Адамчик, вече известна на българските читатели с романа „13-а пряка“, ни изпрати въодушевено един специален текст, в който иска да ви разкаже за книгата си. 

 

Много се радвам, че издателство „Емас“ реши да издаде още един мой роман. Проблемите на младите хора в Полша и България, а и в целия свят доста си приличат. Още повече в случая на „Достатъчно е, че те има“, защото това е роман, който ни разказва за любовта, и ако сменим декорите, би могъл да се разиграва и в други времена.

Главната героиня, Вероника, гимназистка, като много други момичета мечтае за идеалната любов, но не очаква, че тези мечти ще се сбъднат, защото няма идеална любов, а тя е песимистка. Или реалистка. Убедена е, че няма как да ѝ се случи нещо толкова прекрасно. Животът я е научил, че на хора като нея не им се случва нищо хубаво. Затова си има блог и разкрасява живота си, та да има поне някакъв слаб заместител на щастието. С измислената си любов се опитва да лекува комплексите, които съпътстват съзряването на много момичета, особено в днешно време, когато  толкова се набляга на външния вид и успеха.

По щастливо стечение на обстоятелствата се запознава с един човек и ѝ се струва, че това е фантастично сбъдване на мечтите ѝ. Появява се идеалният мъж, по когото може да въздиша и за когото да пише в блога си, сякаш е онзи, единственият.

Постовете ѝ привличат читатели и дават на Вероника чувството, че е популярна. Благодарение на тях за мнозина тя се превръща в авторитет.

Запознава се и с едно момче, бивш съученик на брат ѝ, с когото от време на време се  вижда и който май я харесва, само че той не е идеален, а съвсем обикновен, просто момче, като всички други.

Има си и виртуален познат – Пьотр, който отлично се превъплъщава в ролята на приятел-наставник, който обяснява на Вероника света и ѝ помага да го разбере.

Трима мъже, всеки от които играе различна роля в живота ѝ. Единият е за големите чувства и драми, за кроенето на планове, но и за да си повишиш самочувствието, защото той е млад актьор и тъкмо е получил роля в сериал, а значи съвсем скоро ще стане популярен. Вторият е добър приятел, с когото да си приказваш за най-обикновени неща, който винаги е до теб, винаги ще ти помогне, когато имаш нужда, но прекалено обикновен, че да се влюбиш в него. И третият – надежден и безопасен, защото е само виртуален.

В сърцето на Вероника се сблъскват и преплитат нови, непознати за нея чувства, а времето минава, разкривайки различните лица на всеки от нейните познати, подлагайки на проверка и коригирайки мнението ѝ за тях, което се променя под въздействие на обстоятелствата.

 

„Достатъчно е, че те има“ е най-често цитираният мой роман. Надявам се, че младите български читатели ще намерят в него зрънце истина за живота.

 

От все сърце ви желая приятно четене!

 

Малгожата Гутовска-Адамчик

 

Ю Несбьо за „Макбет“ в писмо до читателите

Здравейте!

              Новият ми роман „Макбет“ е история за власт, амбиция, предателство, любов, героизъм и психически терзания. И за убийство.

Действието се развива през 70-те години в град, обзет от безработица, наркобанди, корупция, индустриално замърсяване, параноя от война – обзет от битката за оцеляване. Насред всички несгоди жителите съзират искрица надежда в лицето на желаещия промяна, моралния Дънкан, който поема управлението на силите на реда с ясното намерение да се противопостави на организираната престъпност и на подкупната мрежа в полицията и сред политиците.

Редом до него в това начинание е инспектор Макбет, началникът на Спецотряда. Израснал в сиропиталище, той знае от личен опит какво е да си притиснат от лапите на хероина. Знае го и амбициозният офицер Дъф, най-добрият приятел на Макбет от дома. Обаче двамата мъже вече не са толкова единни – случка от миналото едновременно ги сплотява, но и разединява… Неразбирателствата между тях изплуват на повърхността най-вече след като Дънкан избира Макбет вместо Дъф за завеждащ Отдела по организираната престъпност.

Не след дълго Хеката, всевластният наркобарон, увещава инспектора, че ще му подсигури титлата „комисар“ и ще му даде закрила, ако очисти шефа си Дънкан. Отначало Макбет категорично отказва, но и споделя идеята с любимата си Лейди. Лейди е бивша проститутка и мадам, вече управителка на стилното казино „Инвърнес“, което служи за сцена на знаменитости и политици. Тя веднага вижда възможностите, откриващи се пред нея и партньора ѝ, ако той поеме най-властната позиция в града. И се опитва да го убеди, че те – и двамата произлизащи от най-ниските етажи на обществото – биха се справили много по-добре с проблемите на жителите, отколкото някой като Дънкан, част от елита, досега спирал развитието и единствено трупал собствени облаги.

Макбет се разкъсва между вярността си към Дънкан и споделените с любимата амбиции. В същото време и Дъф е в дилема – между съпругата и двете им деца, от една страна, и тайната си любовница, от друга.

На фона на всичко това Лейди организира специална вечер в казиното и кани комисар Дънкан, важни полицейски шефове, видни политици. Една вечер за залози на черно или червено. На алчност или страх. Нощ или кръв.

Надявам се да се насладите на книгата.

                                                                                          Поздрави,

Ю Несбьо

Можете да прочетете повече за Ю Несбьо или да поръчате новия му роман „Макбет“.

 

 

 

   

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Откъс от „Четирите цвята на магията“ от В. Е. Шуаб

Няма да крием колко сме ентусиазирани за тази книга! Оригинален сюжет, страхотни герои, магия, стихии, опасни крале, кръв и власт. „Четирите цвята на магията“ те поглъща още с първото си изречение!

Само малцината, способни да пътешестват между Лондоните, имаха нужда да различават градовете. И тъй Кел – вдъхновен от изгубения град, известен на всички като  Черния Лондон – бе дал на всяка от другите столици собствен цвят.
🐀 Сиво за лишения от магия град.
🌹 Червено за империята в добро здраве.
☠️ Бяло за гладуващия свят.

Очаквайте „Четирите цвята на магията“ по книжарниците от 15 май, а дотогава – прочетете първа глава от книгата тук:

Откъс от „Хлебарките“ от Ю Несбьо

Няма да преувеличим, ако кажем, че Ю Несбьо е световна звезда. Книгите на норвежкия писател вече могат да бъдат прочетени на повече от 50 езика и са продадени в над 30 милиона екземпляра. Впечатляващи цифри! И абсолютно оправдани – неговият инспектор Хари Хуле е стихия с особено силно магнитно поле. Неизбежно привлича читатели от цял свят.

На 13.02.2017 г. по книжарниците можете да очаквате новия случай на любимия Хари – „Хлебарките“. Той се пада втори в хронологията на поредицата, идвайки след „Прилепът“. Не си мислете, обаче, че тази чудатост в издаването е наше решение; самият Несбьо желае чуждестранните му читатели първо да се запознаят с Хари на норвежка земя, съответно преводите да започнат с „Червеношийката“.

А ето и с какво ще се сблъска Хуле този път…

Норвежкият посланик е намерен мъртъв в публичен дом в Банкок и инспектор Хари Хуле е пратен от Осло, за да се включи в разследването. А и да помогне да се потуши скандалът…

Хари бързо установява, че случаят има далеч по-дълбоки корени от едно случайно убийство. Там някъде се крие нещо повече, таящо се и дращещо повърхността. Или казано другояче – за всяка хлебарка, която се вижда в хотелската стая, има още стотици, пъплещи в стените.

Хари поема сред нестихващата шумотевица на тайландската столица, изпълнена с барове с танцьорки, с храмове, пушални за опиум и капани за туристи, и събира парчетата от историята на една смърт – въпреки че никой не иска Хари да го прави, дори самият той.

Прочетете първите две глави тук:

Коледните препоръки на издателство „Емас“

Коледа наближава – по радиото вече звучат познатите песнички, изваждаме украсата, пием греяно вино… И отново се чудим какво да вземем за празниците. Е, освен ако не сте като нас и не сте предварително наясно, че отговорът е книги! Без значение дали ще си направите сами подарък, или ще изненадате близките, вярваме, че малко помощ не е излишна. Затова решихме да подготвим малък “пътеводител” какво можете да изберете от новите заглавия на издателство “Емас” 🙂

За читателите, които обичат да разплитат загадки

%d0%ba%d1%80%d0%b8%d0%bc%d0%b8

Крими-феновете могат да се възползват от новите случаи на добре познатите Ане Холт, Юси Адлер-Улсен (все още не сме готови с финалната корица, затова – американската) и на Карин Фосум, утвърдени, големи имена от Скандинавието!

За читателите, търсещи вдъхновение в истинските истории

%d0%b8%d1%81%d1%82%d0%be%d1%80%d0%b8%d1%87%d0%b5%d1%81%d0%ba%d0%b8

Какво по-вдъхновяващо от великите жени, променили историята? Този сезон ви срещаме с  митичната Саломе, изкусителка, владетелка, легенда, чийто живот буди любопитство дори и след две хиляди години. Най-новата личност в поредицата е Катерина Сфорца – Алената графиня, буйната предводителка на армии, муза на ренесансовия гений Ботичели.

За любознателните читатели

%d0%bf%d1%80%d0%be%d1%81%d1%82%d0%b8%d1%82%d1%83%d1%86%d0%b8%d1%8f

“Най-трудната професия. История на проституцията” от Нилс Юхан Рингдал е вероятно една от най-необичайните книги за 2016-а, един смел проект, плод на месеци и месеци работа. Със сигурност е неочаквано предложение за коледен подарък, но пък изданието е идеално за любознателния читател с отношение и без предразсъдъци – 530 страници, формат 17х24 см., твърди корици, пълноцветен печат… и историята на човечеството от зората на цивилизацията, разказана през призмата на платената любов. Преводът е дело на Ева Кънева, удостоена с държавната награда на Норвегия за най-добър преводач от норвежки в света.

За младите читатели (а и младите по дух!)

teen

Да, това са книги за тийнейджъри. Не, това не означава, че само те имат право да ги четат. Защото са твърде добри, за да не ги четат всички! Сюзън Ий и нейната трилогия “Пенрин и Краят на дните” ще ускори пулса ви, ще ви запрати безмилостно сред опустошения пейзаж на постапокалиптичния Сан Франциско и ще ви накара да заобичате още повече уюта и сигурността на леглото ви 🙂 Засега са налице първите две части, “Ангелско нашествие” и “Ангелски свят”, а третата – “Краят на дните”, очаквайте към края на февруари.

А “Краля демон” на бестселър авторката на “Ню Йорк таймс” Синда Уилямс Чайма е прекрасно, просто прекрасно фентъзи. Очакват ви магия, дворцови интриги, планински кланове, улични банди, хилядолетни тайни, един голям заговор, застрашаващ баланса на Седемте кралства…

За най-малките читатели

%d0%b4%d0%b5%d1%82%d1%81%d0%ba%d0%b8

Ох, какви красоти сме подготвили за мъниците! Турският художник Феридун Орал, който вече познавате от “Червената ябълка”, ни стана абсолютен любимец. Затова ви представяме още две негови книги, все така красиви, сгряващи душата и носещи усещане за уют 🙂 Това са “Къде ми е петнистото мишле?” и “Къпиновият дух и жълтоклюното птиче”, отново в прекрасни издания с твърди корици.

Освен сред приказните светове на Феридун Орал, през декември се очаква и музикално пътуване до вълшебния Париж! Билетът за това приключение се казва “Един американец в Париж”. Илюстрациите на Дорис Айзенбургер и музиката на великия Джордж Гершуин гарантират добро прекарване на празниците за цялото семейство 😉