Откъс от „Кралицата изгнаница“ на Синда Уилямс Чайма

Това лято най-накрая на родния книжен пазар се завръща епичната фентъзи сага за Седемте кралства на изключителната Синда Уилямс Чайма. „Кралицата изгнаница“, втора част от общо четири, е дългоочакваното продължение на „Краля демон“, в която вече разпознахте таланта на писателката.

Синда Уилямс Чайма

„Благородните цели невинаги се постигат с благородни дела.“

„Краля демон“ постави основите на мащабно разгръщаща се история – за приключения и предизвикателства, за магия и митология, за интрига и война, за приятелство и съревнование. Всички важни съставки в едно наистина добро фентъзи, а изпод перото на Чайма резултатът е магнетичен и пристрастяващ. Първата част ни накара да се почувстваме част от този свят и да заобичаме героите, които го населяват. Сега в „Кралицата изгнаница“ нетърпеливо откриваме накъде ще отведе съдбата бившият крадец Хан Алистър и вироглавата престолонаследничка Раиса ана‘Мариана – и двамата поемат в бягство от миналото и от опасностите, дебнещи в Превала, но не знаят, че пътищата им ще бъдат вечно преплетени.

Време е за четене!

Втора глава

На границата

В най-високата точка на прохода Морски борове Хан Алистър дръпна юздите на коня си. Погледна над най-южните назъбени части на Кралиците и към скритите равнини на Ардън отвъд тях. Бяха непознати планини, дом на отдавна мъртви кралици, чиито имена никога не беше чувал. Най-високите върхове пронизваха облаците и по студените им скали не растеше нищо. Склоновете в ниското блещукаха от трепетлики, обгърнати в есенна шума.

Докато се изкачваха, температурата спадна и Хан се облече по-топло. Сега високопланинската му вълнена шапка бе на­хлупена ниско под ушите и мразовитият въздух хапеше носа му.

Хейдън Жарава сръчка коня си да се изкатери до коня на Хан, откъдето и двамата обърнаха очи към панорамата.

Тръгнаха от лагера Морски борове преди два дни. Лагерът на клана беше разположен стратегически в северния край на прохода – голям път през южните Призрачни планини до град Делфи и равнините на Ардън отвъд. Той започваше като Пътя на кралиците в столицата Превалски брод и в най-високата част на прохода се стесняваше кажи-речи до по-широка пътека за диви животни.

Въпреки че беше сезонът на пътуванията, срещаха малцина пътници – не повече от неколцина бежанци от гражданската война в Ардън с изтерзани очи. Жарава посочи напред към южния склон:

– Лорд Демонаи разправя, че преди войната керваните са преминавали от сутрин до вечер. Превозвали стока от равнините. Най-вече храни… зърно, животни, плодове и зеленчуци. – Жарава и преди беше минавал през прохода Морски борове, на търговски експедиции заедно с Авърил Бързоноги, господар на търговията и патриарх в лагера Демонаи. – Сега войските изяждат всичко – продължи Жарава. – Освен това много от посевите са опожарени и разграбени, така че вече нищо не се произвежда.

Превала ще изкара поредната си гладна зима, помисли си Хан. Гражданската война в Ардън продължаваше, откакто Хан се помнеше. Баща му загина в нея на служба като наемник при някой от кървавите принцове Монтен… до един братя, до един предявяващи претенции за трона на Ардън.

След дългото изкачване от лагера Морски борове конят на Хан дишаше тежко и пръхтеше. На тази височина въздухът беше разреден. Хан прокара пръсти през рошавата, оплетена грива на кончето и го почеса зад ушите:

– Хайде, хайде, Парцаливко – промърмори на животното. – Почини си. – В отговор Парцаливко оголи зъби, а Хан се разсмя.

Хан се гордееше със сприхавото си конче – първото, което някога бе имал. Умело яздеше взети назаем коне. Като дете прекарваше всяко лято из високопланинските хижи – там го изпращаше майка му, убедена, че е прокълнат.

Сега всичко беше различно. Клановете му осигуриха безвъзмездно кон, облекло, екипировка, провизии за пътуването и освен това платиха обучението му в академията в Одънов брод. Не от благотворителни подбуди, а защото се надяваха застигнатият от демонско проклятие Алистър да се окаже силно оръжие срещу нарастващото могъщество на Магьосническия съвет.

Хан прие предложението им. Бяха го обвинили в убийство, остана сирак заради действията на враговете си, преследваха го и от Кралската гвардия, и могъщият висш магьосник Гаван Баяр – просто не му остана избор. Натискът на отминалите трагедии го тласкаше само напред – необходимостта да избяга от постоянното напомняне за изгубеното, в съчетание с копнежа да бъде някъде другаде, на място, различно от досегашното.

Това и къкрещата жажда за отмъщение.

Хан плъзна пръсти под ризата си и разсеяно докосна амулета с форма на змия, който пареше върху кожата на гърдите му. От него към вещерската дреболия протече могъщество и освободи магическото напрежение, трупало се в него през целия ден.

Постепенно придоби навика да изтощава силата, която иначе би излязла извън контрол. Изпитваше потребност непрекъснато да се убеждава, че амулетът все още е на мястото си. Откакто го открадна от Мика Баяр, Хан изпитваше странна привързаност към този амулет.

Някога украшението бе принадлежало на предшественика му Алгер Ватерлоу, известен на повечето хора като Краля демон. Междувременно амулетът Самотен ловец, изработен за него от матриарха на клана, Елена Демонаи, чезнеше, неизползван, в дисагите му.

Определено мразеше украшението на Ватерлоу. Плати за него с живота на майка си и на Мари. Някои твърдяха, че в амулета е заложена черна магия – бил преизпълнен единствено със зло. Но бе единственото, което можеше да покаже за почти седемнайсетте си години, с изключение на овъглената книжка с приказки на Мари и златния медальон на майка му. Само те останаха от сезона, преизпълнен с катастрофи.

Сега с приятеля му Жарава предстоеше да се доберат до Дома „Мистверк“, академията за чародеи в Одънов брод, където да преминат обучението за магьосници, платено от клановете.

– Добре ли си? – Жарава се наведе към него. По лицето му с меден цвят се четеше загриженост, а косата му се отмяташе по вятъра като мънистени змии. – Сякаш са ти направили проклятие.

– Добре съм – отвърна Хан. – Но предпочитам да се скрием от този вятър.

Дори и в хубави дни вятърът не спираше да вие през прохода. А сега, в края на лятото, носеше със себе си малко и от хапещия зимен студ.

– Границата едва ли е много далеч – вятърът отнасяше думите на Жарава още щом излезеха от устата му. – Прекосим ли, и вече сме наближили Делфи. Тази вечер има изгледи да спим под покрив.

Хан и Жарава пътуваха под предлог, че са търговци от клановете. Водеха със себе си кончета, натоварени със стока. Облеклото им на представители на клан представляваше известна защита, както и големите лъкове, окачени през раменете им. Повечето крадци не смееха да излизат срещу членове на Призрачните кланове, особено на тяхна територия. Преминеха ли в Ардън, пътуването щеше да стане по-рисковано.

Със спускането към границата сезонът сякаш се връщаше назад – от ранна зима отново към есен. Подминаха линията на първите дървета – най-напред одърпани иглолистни дръвчета, после трепетлики, които се сключваха около тях и им предлагаха известно облекчение от неспирните пориви на вятъра. Склонът вече не беше толкова стръмен, а оскъдната почва стана по-тлъста. Виждаха се пръснати обработваеми парчета земя, в чийто център се издигаха сгушени колиби, както и ливади, опръскани с жилави планински овце с дълги, извити рога.

Малко по-нататък най-после попаднаха на доказателства за гноящата рана на войната на юг. Наполовина скрити, из бурените от двете страни на пътя имаше захвърлени вещи – празни дисаги и части от униформи на избягали войници, домашни съкровища, превърнали се в прекалено голямо бреме по пътя нагоре.

Хан зърна хвърлена в канавката парцалена детска кукла, стъпкана в калта. Дръпна юздата на коня да завие с намерението да слезе и да я вземе, за да я почисти и даде на сестра си. После си спомни, че Мари е мъртва и вече не й трябват кукли.

Такава е скръбта. Постепенно избледнява до притъпена болка, докато нещо простичко от рода на картина, звук или мирис не го удареше като с чук.

Подминаха няколко опожарени ферми, чиито каменни комини се издигаха подобно на надгробни плочи над плячкосани гробове. А после видяха цяло опожарено село заедно със скелетоподобните останки на храм и градски съвет.

Хан погледна Жарава:

– Хора от равнините ли са го направили?

Жарава кимна:

– Или дезертирали наемници. На границата има крепост. Но не се справят особено добре с охраната на този път. Воините на Демонаи не успяват да бъдат навсякъде. Магьосническият съвет твърди, че магьосниците биха могли да се справят с негодяите, но нито им разрешавали, нито разполагали с необходимите инструменти, а това било по вина на клановете. – Завъртя очи. – Сякаш из тези диви места ще срещнеш магьосник, дори и някой да им позволяваше да се разхождат наоколо.

– Ей – подвикна Хан, – не говори така. Ние сме диви магьосници.

Двамата се разсмяха на двусмислената шега. Напоследък често се отнасяха с черен хумор към положението си. Не беше лесно да отвикнат да се подиграват с арогантността на магьосниците – с онзи вид шеги, които подвластните под­хвърлят по адрес на силните.

Достигнаха две пътеки, събиращи се от изток и от запад, а те на свой ред се вливаха в прохода. Движението тук се сгъстяваше и забавяше като пресечено мляко. Разминаваха се с пътници, тръгнали в обратна посока, към Морски борове и най-вероятно към Превалски брод. Гъмжеше от мъже, жени, деца, семейства и самотни пътешественици, групи, събрали се по силата на случайността или необходимостта от взаимна защита.

Натоварени с вързопи и торби, бежанците оставаха мълчаливи, с изпити погледи, дори и децата сред тях, сякаш влагаха всичките си сили да продължат да правят крачка след крачка. И възрастните, и младежите носеха тояги, пръчки и други импровизирани оръжия. Някои бяха ранени по главите, ръцете и краката, превързани с окървавени дрипи. Мнозина носеха леки дрехи на хора от равнините, а други ходеха боси.

Бяха планирали да излязат от Делфи още по изгрев. Щом им беше отнело толкова време, за да изминат такова раз­стояние, значи нямаше да прекосят прохода до спускането на нощта. А обратно до Морски борове имаше още два дни път.

– Ще измръзнат там горе – изкоментира Хан. – Камъните ще изранят краката им до кръв. Как ще се катерят малките? Какво изобщо си мислят, че правят?

Едно момченце, някъде около четиригодишно, плачеше по средата на пътеката, стиснало юмручета, нещастно изкривило уста.

– Мама! – викаше то на езика на равнинците. – Мама! Гладен съм! – Майка му не се виждаше никъде.

Жегнат от внезапна вина, Хан порови в торбата си за ябълка. Наведе се от седлото и я подаде на момчето.

– Ето – усмихна му се. – Опитай това.

Детето се препъна назад и вдигна ръце, за да се защити.

– Не! – извика изплашено. – Махни се! – Изтърси се по дупе, без да престава да крещи с пълен глас.

Момиче със слабо лице и неопределена възраст грабна ябълката от ръката на Хан и избяга бързо, сякаш по петите й имаше демони. Хан се взря безпомощно след нея.

– Откажи се, Самотен ловец – Жарава употреби родовото му име. – Вероятно са имали лоши преживявания с конници. Нали разбираш, не можеш да спасиш всички.

Не мога да спася когото и да е, помисли си Хан.

Минаха по един завой и под тях се откри гледка към граничните укрепления – порутена крепост и разнебитена каменна стена; железни клинове и бодлива тел запълваха дупките в очакване на по-добри времена за поправки. Стената се простираше през прохода и опираше върховете от двете страни, а в средата й свод на масивна пропускателна кула прехвърляше пътя. Къса опашка от каруци и пешеходци, поели на юг, се провираше едва-едва през портала, докато в същото време отправилите се на север преминаваха без за­труднения.

Около крепостта, подобно на гъби след летен дъжд, беше изникнало своеобразно селище – сбирщина от груби навеси, западнали колиби, палатки и каруци с брезентови платнища. Набързо скована ограда опасваше няколко куци коня и дръгливи крави.

Около портала, сякаш са богородички, беше пръсната шепа яркосини петна сини куртки. Кралската гвардия. Като леден пръст по гръбнака на Хан пропълзя лошо предчувствие.

Защо патрулират по границата?

– Разбирам да проверяват бежанците на влизане – намръщи се той. – Вероятно искат да наглеждат какви шпиони и ренегати минават. Но какво ги е грижа кой напуска кралството?

Жарава изгледа Хан от горе до долу и си прехапа долната устна:

– Ами очевидно търсят някого. – Замълча. – Възможно ли е Кралската гвардия да си създава всички тези грижи, за да залови теб?

Хан вдигна рамене. Искаше му се причината да е друга. Щом беше толкова опасен, не е ли за предпочитане да се озове извън кралството, вместо да остане в него?

– Струва ми се слабо вероятно Нейно всемогъщество кралицата да се вживява толкова заради няколко мъртви южняци – махна той. – Особено след като убийствата са престанали.

– Все пак ти наръга с нож висшия магьосник – напомни Жарава. – Сигурно е мъртъв.

Вярно. И това го имаше. Макар че Хан наистина не допускаше лорд Баяр да е мъртъв. От собствен опит знаеше, че злото продължава да живее, докато невинните не спират да умират. Все пак не беше изключено семейство Баяр и да е убедило кралицата в ползата от малко допълнително усилие да му сложат белезници.

Но пък семейство Баяр иска да си върне амулета, помисли си Хан. Ще рискуват ли Кралската гвардия да го залови? По време на изтезанията има всички изгледи историята на дрънкулката да излезе наяве.

И освен това от него не се ли очаква да е на страната на кралицата? Припомни си думите на Елена Сенестре в деня, когато му беше сервирала истината:

Като завършиш, ще се върнеш тук и ще използваш уменията си в полза на клановете и потомствените кралици.

Вероятно никой не го беше споменал на кралица Мариана. Положително биха опитали да не се шуми.

– Известно ни е, че не търсят теб – Хан отмести очи от Жарава. – Да се разделим, за по-сигурно. Ти върви напред. Аз ще те последвам. – Това би предотвратило геройствата от страна на Жарава, ако вземеха Хан в плен.

Жарава посрещна предложението му с презрително изсумтяване:

– Да, бе. Дори и със скрити коси няма начин да минеш за някой от клана, отвориш ли си веднъж устата. Остави на мен приказките. Оттук минават много търговци. Ще се справим. – Независимо от това Хан забеляза, че Жарава натегна тетивата на лъка си и премести камата на пояса си по-близо.

Хан приведе в готовност своите оръжия и прибра няколко непокорни кичура под шапката си. Трябваше да отдели време отново да си боядиса косата в тъмен цвят, та да не го разпознават толкова лесно. Досега оцеляването не му се струваше от най-важните неща. Плъзна ръка под ризата си и докосна амулета. За хиляден път си пожела да знае повече как се употребява. Малко чародейство определено щеше да им се отрази добре в напечена ситуация.

А може би не. По-добре беше никой да не научава, че Гривник Алистър, уличен крадец, обвинен в убийство, внезапно е станал магьосник.

Започнаха мъчително бавно да си проправят път към границата. Стражата, изглежда, си вършеше уставно работата.

Стигнаха до началото на опашката. Напред пристъпиха двама стражи и, улавяйки юздите на конете им, ги спряха. Страж със сержантска кърпа, на кон, дръпна животното си да застане пред тях. Изучи намръщено лицата им:

– Имена?

– Жарава и Самотен ловец – съобщи на общия език Жарава. – Търговци от клана в Морски борове. Пътуваме за Ардънскорт.

– Търговци? Или шпиони? – изплю стражът.

– Не сме шпиони – възрази Жарава. Конят му, стреснат от интонацията на стража, отметна глава и завъртя очи, но той го овладя. – Търговците не се месят в политиката. Не е добре за търговията.

– Всеки знае, че печелите от войната – изръмжа синята куртка, демонстрирайки обичайното отношение на Дола към клановете. – Какво пренасяте?

– Сапун, парфюми, кожи и лекарства – Жарава отпусна собственически ръка върху дисагите си.

Поне това беше истина. Планът беше да доставят стоката на купувач в Ардънскорт, за да си помогнат с плащането за обучението и квартирата.

– Дайдавида. – Стражът разкопча каишите на един от панерите на първия кон и зарови из стоката вътре. Разнесе се аромат на сандалово дърво и бор. – А оръжие и амулети? – попита той. – Някакви магически предмети?

Едната вежда на Жарава се повдигна:

– В Ардън няма пазар за магическа стока. Църквата на Малтус го забранява. И не се занимаваме с продажба на оръжия. Твърде рисковано е.

Сержантът се вторачи в лицата им, а челото му се на­бръчка объркано. Хан не отделяше очи от земята.

– Не знам – каза стражът. – И двамата сте синеоки. Не ми приличате много на хора от клановете.

– Със смесена кръв сме – обясни Жарава. – Кланът ни е осиновил като новородени.

– По-скоро ви е откраднал – поправи го сержантът. – Също като принцесата наследница. Дано Създателката се смили над нея.

– Какво се е случило с принцесата наследница? – попита Жарава. – Не сме чули.

– Изчезнала е – откликна веднага сержантът. Изглежда, беше един от онези, дето много обичат да разпространяват лоши новини. – Била избягала, разправят. Аз ли? Аз казвам, че няма начин да си е тръгнала сама.

Значи това било, помисли си Хан, ободрен съвсем мъничко. Допълнителните мерки за сигурност на границата нямаха нищо общо с тях.

Синята куртка не беше приключил. Огледа се, сякаш за да се увери дали разполага с необходимите подкрепления, и продължи:

– Някои твърдят, че са я откраднали вашите хора, гъбоядците.

– Пълна безсмислица – каза Жарава. – Принцеса Раиса има кланова кръв по бащина линия, а и е живяла три години в лагера Демонаи.

Синята куртка изсумтя:

– Е, изчезнала е от столицата, това поне е сигурно. Може да се появи по тези места; така че проверяваме всеки преминаващ. Кралицата предлага голяма награда на онзи, който я открие.

– Как изглежда? – попита Жарава, сякаш вече надушваше голямата награда.

– И тя е със смесена кръв – отговори синята куртка, – но била хубавка, чувам. Нисичка, с дълга тъмна коса и зелени очи.

Хан внезапно бе осенен от спомена за зеленооката Ребека Морли: тя просто влезе в караулното на Южен мост и измъкна от ръцете на Мак Гилън трима членове на уличната банда на Вехтошарите. Описанието отговаряше на Ребека. И на хиляди други девойчета.

Откакто животът му се разкапа, Хан не беше мислил за Ребека. Много.

Най-после сержантът реши, че ги е държал достатъчно дълго:

– Добре тогава, продължавайте. Най-добре внимавайте южно от Делфи. Там, долу, сраженията са свирепи.

– Благодарим ви, сержант – сбогува се Жарава. В същия момент в разговора се намеси нов глас, остър и студен като нож:

– Какво става тук, сержант? Защо е това забавяне?

Хан вдигна поглед и видя момиче приблизително на неговата възраст. Безцеремонно яздеше коня си през тълпата от пътници около портата, сякаш изобщо не я беше грижа дали ще стъпче един или двама.

Нямаше как да не се вторачи. През живота си не бе виждал девойче да прилича на нея. Гъстата й платиненоруса коса, сплетена в една плитка, подчертана от червена нишка по цялата дължина, стигаше до кръста й. Веждите и миглите напомняха цвета на пух от топола, а очите й – бледо, порцеланово сини – умито от дъжда небе. Обграждаше я светъл ореол – свидетелство за ненасочена сила.

Яздеше сив жребец от равнините, макар да си личеше, че е от знатно потекло, седеше изправено в седлото, сякаш за да удължи и без друго значителната си височина. Ъгловатите черти на лицето й му се струваха познати. Не беше красиво лице, но трудно се забравяше. Особено когато е смръщено. Както в този момент.

Кожа обточваше късото й сако и пола-панталон за езда от скъп плат. Магьосническият шал през раменете й носеше грабливата емблема на сокол – сокол с пойна птичка в ноктите – а на шията й, на тежка златна верига, висеше бляскав амулет.

Хан потръпна, тялото му беше реагирало, преди умът му бавно да се задейства. Прегърбеният сокол. Но тази емблема принадлежеше на…

– Аз… съжалявам, лейди Баяр – заекна сержантът. Капчици пот оросиха челото му въпреки хладния въздух. – Тъкмо разпитвах тези търговци. За да сме напълно сигурни, милейди.

Баяр. Ето на кого му напомняше момичето – на Мика Баяр. Беше виждал сина на висшия магьосник само веднъж, в деня, когато Хан взе амулета, който щеше да промени живота му завинаги. Каква беше тя на Мика? Изглеждаше на същата възраст като него. Сестра? Братовчедка?

– Улови амулета си – промърмори Жарава на Хан и той  плъзна ръка под палтото си от еленска кожа. – Ще привлече силата и няма да забележат аурата ти.

Хан кимна и стисна змиевидното украшение под палтото си.

– Търсим момиче, идиот такъв – тросна се лейди Баяр, а бледите й очи шареха по Хан и Жарава. – Тъмно, по-скоро ниско като джудже момиче. Защо си губиш времето с тези двама гъбоядци? – употреби тя долското име за хората от клановете.

Двамата стражи, хванали конете на Хан и Жарава, се оттеглиха припряно.

– Фиона. Внимавай какво говориш. – Още един магьосник тъкмо подръпваше коня си да спре зад лейди Баяр. Беше почти младеж със сламеножълта коса и тяло, отдавна започнало да се налива от угаждане. Емблемата по краищата на шала му изобразяваше магарешки бодил.

– Какво? – вторачи се гневно в него Фиона, а той се при­сви като кученце под погледа й.

Или е влюбен в нея, или го плаши до смърт, помисли си Хан. Или и двете.

– Фиона, моля те. – Младият магьосник се покашля. – Не бих описал принцеса Раиса като джудже. Всъщност принцесата е доста…

– Ако не е джудже, е какво? – прекъсна го Фиона. – Набита? Със забавено развитие? Недорасла?

– Ами… аз…

– И е тъмна, нали? По-скоро всъщност смугла заради смесената й кръв. Признай го, Уил, такава е. – Фиона очевидно не понасяше да я поправят.

Хан едва успя да овладее изненадата си. И той не беше почитател на кралицата и кръвната й линия, но не очакваше да чуе такива думи от устата на член от семейство Баяр.

Фиона забели очи:

– Не разбирам какво намира брат ми в нея. Ти поне няма как да не си с по-точно око за жените. – Тя се усмихна на Уил, влагайки цялото си очарование, и Хан ясно видя защо младият магьосник е запленен от нея.

Уил придоби наситенорозов цвят:

– Просто смятам, че е редно да покажем малко уважение – наведе се той по-близо, за да не ги чува сержантът. – Все пак е наследницата на трона на Сивия вълк.

Жарава подкара бавно коня си напред с надеждата да ги подмине, преди размахвачите на вещерски дрънкулки да приключат с приказките. Хан стисна колене около Парцаливко и го последва. Все така държеше главата си наведена, а лицето – обърнато настрани. Бяха оставили магьосниците зад гърба си и навлизаха през портала, почти на свобода, когато…

– Вие там! Стойте.

Беше Фиона Баяр. Хан изруга тихо, надяна си уличното изражение, обърна се в седлото и установи, че Фиона се взира право в него.

– Погледни ме, момче! – заповяда тя.

Хан вдигна поглед директно към бледата синева на ней­ните очи. Амулетът пареше между пръстите му, а някакъв дяволски дух го накара да вирне брадичка и да произнесе:

– Не съм момче, лейди Баяр. Вече не.

Фиона, замръзнала в седлото, се бе втренчила в него и стискаше юздите с една ръка. Дългата й шия подскочи, когато преглътна:

– Не – прокара тя език по устните си. – Не си момче. И не говориш като гъбоядец.

Уил се пресегна и я докосна по рамото, сякаш искаше да привлече вниманието й отново към себе си:

– Познаваш ли този… търговец, Фиона? – попита той с доза презрение в гласа.

Тя обаче продължаваше да се взира в Хан.

– Облечен си като търговец – прошепна почти на себе си. – Носиш дрехи на гъбоядец и все пак имаш ореол. – Тя сведе очи към сияещите си ръце и отново го погледна. – Кръв и кости, имаш аура.

Хан сведе бързо очи към тялото си и видя, за свой ужас, че магията, която гори в него, е непоносимо очевидна дори и на следобедната светлина. Беше по-ярък от обикновено. Могъществото сияеше под кожата му като слънчева светлина по водна повърхност.

Но нали от амулета се очакваше да попива магията? Вероятно в напрегнати моменти отделяше повече, отколкото украшението е в състояние да поеме?

– Нищо сериозно – обади се бързо Жарава. – Дължи се на работа с магически предмети по пазарищата на клановете. Често се случва да се прилепи на човек. Не се задържа дълго.

Хан мигна към приятеля си. Беше впечатлен. Жарава бе развил умението „да развлича закона“, както биха се изразили във Вехтошарника.

Жарава улови оглавника на Парцаливко и дръпна коня на­пред:

– А сега, въпреки че много ни се иска да останем и да отговаряме на въпроси на вещерняци, трябва да продължаваме по пътя си, защото има опасност да замръкнем из горите.

Фиона не обърна никакво внимание на Жарава. Продължаваше да се взира в Хан с присвити очи и леко наклонена настрани глава. Пое си рязко въздух и зае още по-изправена стойка в седлото:

– Свали си шапката – заповяда му.

– Отговаряме само пред кралицата, вещернячке. Не пред теб – каза Жарава. – Хайде, Самотен ловец.

Хан нито отделяше очи от Фиона, нито сваляше ръка от амулета си. Кожата го смъдеше, докато магията и упорството трептяха в него като бренди. Преднамерено бавно той хвана шапката си, свали я рязко и разтърси коси. Ветровете, които виеха през прохода Морски борове, я разрошиха и отметнаха перчема му от челото.

– Предай следното на лорд Баяр – каза той. – Не заставайте на пътя ми или ти и цялото ти семейството ще си изпатите.

Фиона го гледаше втренчено, за момент като че изгубила способността да говори. Най-сетне тя изграчи:

– Алистър. Ти си Гривник Алистър. Но… ти си магьосник. Това е невъзможно.

– Изненада – каза Хан.

Изправи се на стремената, улови амулета с една ръка и протегна другата. Пръстите му се изкривиха, образуваха магически знак, сякаш придобили собствена воля, а от устата му неканени се изсипаха заклинания.

Пътят се изду и натроши, докато от пръстта изригваше жив плет от тръни, оформяйки стена между Хан и Жарава от една страна и останалите магьосници. Само за секунди плетът достигна гърдите на конете.

Хан стреснато откъсна ръка от амулета и избърса длан в панталоните си, все едно се опитваше да я почисти от остатъчната магия. Виеше му се свят, но постепенно зрението му се проясни. Погледна към Жарава, който го на­блюдаваше слисан така, сякаш не вярваше нито на очите, нито на ушите си.

Най-после езикът на Фиона се развърза. Тя изкрещя:

– Това е той! Това е Гривник Алистър! Той се опита да убие висшия магьосник! Арестувайте го!

Никой не помръдна. Стената от тръни продължаваше да расте и да протяга бодливи клони към небето. Смаяни, гвардейците не сваляха очи от внезапно преобразилия се в убиец търговец, издигащ жив плет от нищото.

Жарава замахна с ръка и запрати в широка дъга пламъци във всички посоки. Живият плет запуши, после пламна. Парцаливко се изправи на задните си крака в опит да хвърли Хан от гърба си. Стражите се проснаха на земята и скриха глави със страхливи викове.

Хан заби пети в хълбоците на Парцаливко и стреснатото конче препусна през портала, следван на съвсем късо разстояние от Жарава, притиснат плътно към гърба на своя кон. Пред тях пътниците се блъскаха настрани, за да им отворят място, отскачаха в страничните канавки. Зад тях Хан чуваше викове, заповеди и сигнални тръби.

Разнесоха се звуци от арбалети; стражите бяха стреляли на сляпо от охранителната кула. Хан прилепи глава към шията на Парцаливко, за да се превърне в по-малка мишена.

Фиоана изкрещя отново:

– Заловете го жив, идиоти такива! Баща ми го иска жив!

Арбалетите престанаха да стрелят. За момента си беше същинска благословия, защото пътят между границата и Делфи беше широк и със слаб наклон. Щом веднъж преследвачите преодолееха или успееха да заобиколят живия плет на Хан, той и Жарава щяха да се превърнат в отлични мишени.

Хан погледна назад навреме, за да види как Фиона пробива нащърбена дупка в горящото бодливо препятствие. Двамата магьосници изригнаха през нея, следвани от трима не особено ентусиазирани стражи на коне. На гвардейците из­глежда им липсваше каквото и да е желание да се изправят срещу някой, способен да изстрелва пламъци и да повелява на бодливи тръни да израстват направо от въздуха.

– Идват – извика Хан и смушка още по-настоятелно Парцаливко.

– Навярно смятат да ти се изпречат на пътя – извика в отговор Жарава.

Хан си знаеше, че Жарава хубаво ще си поговори с него по-късно. Ако имаше по-късно.

Магьосниците вече ги застигаха. Разстоянието помежду им бързо се топеше. Рано или късно щяха да ги спипат – помагаха им и широкият път пред тях, и конете им на равнинци, които им даваха преимущество в надбягването. Нямаше начин двамата с Жарава да надвият тези далеч по-добре обучени магьосници. Без да се брои триплетът от гвардейци.

Какво ти стана изведнъж, Алистър? – запита се Хан. Каквито и недостатъци да имаше, глупостта не бе един от тях. Дори и обзет от изкушението да се изправи срещу Фиона Баяр, никога не би въвлякъл Жарава в схватка, продиктувана от чиста злоба, която почти сигурно биха изгубили.

Припомни си какво чувство изпита, когато магията протече през него като силна алкохолна напитка. И също като силна алкохолна напитка отне способността му за правилна преценка. По-вероятно, защото не знаеше какво прави. Стисна по-здраво юздите и устоя на изкушението отново да докосне амулета.

– Трябва да се махнем от този път – извика, като плюеше прах. – Има ли къде да завием?

– Откъде да знам? – извика в отговор Жарава и присви очи срещу залязващото слънце. – Отдавна не съм минавал оттук. – След около километър тежко препускане Жарава се провикна: – Сетих се, малко по-нататък наистина има място, където ще ги изгубим.

Пътят към Делфи следваше бистър поток, пълен с планинска пъстърва и прорязваше долината през спускащите се на юг Призрачни планини. Жарава погледна наляво – явно търсеше нещо. Хан препускаше до него и полагаше усилие да поддържа главоломната им скорост.

– На това място потокът Канва завива на запад, а пътят продължава на юг – посочи Жарава. – Ако тръгнем по­край потока, вероятно ще успеем да им се измъкнем. Каньонът е тесен, скалист и стръмен. По-удобен е за планински кончета, отколкото за коне на равнинци. Оглеждай се за скала с формата на спяща мечка.

Нямаше по-подходящ момент да стигнат до завоя. Хан дочу нарастващия шум от приближаването на преследвачите им и обърна глава: двамата магьосници вече се намираха само на две-три конски дължини зад тях. Фиона забеляза, че Хан я гледа, изправи се в стремената и пусна юздите. Потърси с ръка нещо на шията си и протегна другата.

Пламъкът се изстреля остро към Жарава. Ако Фиона яздеше седнала, изстрелът щеше да уцели право в целта. Сега само опърли рамото на Жарава. Кончето му изцвили и зави остро наляво, блъсна се в Парцаливко и едва не ги изхвърли от пътя.

Хан с мъка овладя своя кон, докато Жарава извиваше главата на Пакостливко обратно напред.

Посланието беше ясно: Фиона Баяр иска Хан жив, но Жарава може да бъде пожертван.

Хан измъкна оръжие в очакване преследвачите им вече да са се озовали в непосредствена близост. Погледна назад и с изненада установи, че Фиона и Уил са изостанали и в този момент се опитват да обуздаят конете. Животните играеха и се вдигаха на задни крака. Гвардейците, скупчили се зад тях, се стараеха да не се сблъскат с двамата магьосници. Изглежда, животните не бяха обучени да ги яздят благородници, които запращат пламъци срещу враговете си.

– Ето я! – Жарава посочи напред мястото, където масивна гранитна канара се врязваше в пътя и го притискаше отляво. Наистина приличаше на спяща мечка, отпуснала глава на огромните си предни лапи.

Сякаш разпознал в нея убежище, Пакостливко се хвърли още по-бързо напред, а Хан и Парцаливко го последваха плътно.

Гвардейците и заклинателите явно се бяха справили някак с временната неразбория, защото Хан отново чу как зад тях се разнася тропот от копита.

Хан и Жарава завиха покрай издадената канара и временно се скриха от очите на преследвачите си. Непосредствено от другата страна започваше главозамайваща каскада от стръмни скални тераси. Потокът Канва се изливаше в поредица от водопади между отвесни каменни стени и изчезваше от поглед. Ревът на изсипващата се вода отекваше из целия каньон.

– Да не би да казваш, че трябва да слезем там, долу? – Хан се оглеждаше за други възможности. Парцаливко беше първият му кон и не му се искаше да осакати животното още през първата седмица, без да пренебрегва опасната перспектива двамата с Жарава да полетят презглава в бездната.

Жарава подкара нетърпеливо Пакостливко по първия осят с камъни склон.

– И друг път съм минавал оттук – каза той. – Предпочитам да рискувам с потока Канва, отколкото с лейди Баяр.

– Добре – съгласи се Хан. – Води ти, защото се движиш по-бързо. – Хан се надяваше Фиона да се поколебае да ги обсипе с огън в гърба, ако той е в тила.

Хубавото беше, че никой не би тръгнал оттук при наличие на друга възможност. Особено на коне за равнинци.

Жарава и Пакостливко изчезнаха зад завой в каньона надолу. Движеха се безразсъдно бързо. Жарава яздеше това конче от две години. Хан отпусна юздите на Парцаливко и го остави да последва Пакостливко по собствена воля, но се бореше с изкушението да го подкара по-бързо. Все пак се надяваше да се скрият от поглед, преди магьосниците да заобиколят Канарата Спяща мечка и да започнат да ги обсипват с пламъци от високото.

Парцаливко подбираше пътя си уверено през стръмния каньон, като запращаше дребни отронени камъни към бездната в ниското. Кончето се притискаше толкова близо до скалната стена, че в един момент кракът на Хан се отърка о нея, панталонът му се раздра и кожата му се ожули до кръв.

Достигнаха равнището на потока, кончето преодоля поредица от водопади и буйно прегази плитчините подир Жарава, нетърпеливо да изпревари съперника си.

Хан обърна очи нагоре по склона. Далеч във високото забеляза двама ездачи. Магьосническите им ореоли ги обграждаха на фона на по-яркото небе. Спореха; шумните им гласове отекваха като във фуния надолу в каньона.

Хан предположи, че Фиона настоява да последват Хан и Жарава в каньона, а Уил оспорва решението й.

Успех, Уил, помисли си Хан и смушка Парцаливко напред.

Спуснаха се през още няколко стръмни дерета. Скачаха по толкова тесни скални стъпала, че Хан сякаш летеше във въздуха. Не поглеждай надолу, повтаряше си, без да откъсва очи от пътеката пред себе си. Напредваха мъчително бавно в сравнение със скоростта, с която биха се придвижвали по главния път.

Хан често хвърляше поглед и през рамо, но нито чуваше, нито забелязваше преследвачи. След няколко часа спряха на открито тревисто място, за да напоят изтощените коне. Слънцето беше изчезнало зад върховете, а мракът под дърветата се сгъстяваше. Отново бе захладняло, макар да се намираха в ниското. На Хан никак не му се искаше да мисли как ще се придвижват в тъмното по тази пътека.

Нямаше значение. Бяха пресекли границата и поне засега най-малкото изглеждаше, че са се измъкнали от преследвачите си.

Хан се просна по корем и събра шепи, за да поднесе вода от потока към устата си. Водата беше бистра и зашеметяващо студена.

– Какво те прихвана там горе? – попита настоятелно Жарава. Междувременно приклекна до него и потопи манерката си във водата, за да я напълни. – Почти се бяхме измъкнали, а ти провали всичко. Не ти ли стигаше вълнението, че се промъкваме незабелязано през границата?

Хан избърса уста с ръкав и също приклекна.

– Не знам защо го направих. Не мога да го обясня.

– И толкова ли не успя да си останеш с шапка. – Жарава запуши манерката и наплиска лице, за да отмие мръсотията от пътя.

– Сякаш от амулета протече обратна вълна – каза Хан. – Не съм сигурен дали има нещо в магията, която влагам в него, или просто не знам какво правя.

Прокълнат от демоните, казваше майка му. Нищо чудно и да беше вярно.

Обикновено Жарава беше добронамерен, но този път не беше приключил с него. Всъщност тъкмо започваше:

– Защо не си държа устата затворена? Отсега нататък ще те наричам Бляскав перчем. Или Много говори.

– Съжалявам – произнесе Хан.

Не намери какво повече да каже. Не обвиняваше Жарава, задето се гневи. Постъпи необмислено и глупаво. Жарава никога не бе виждал тази негова страна. Сякаш отново се беше върнал към самоубийствените си дни като уличен главатар на Вехтошарите.

– Откъде си се научил да правиш заклинания? – не спираше Жарава. – Нали уж не знаеш нищо за магията. Преди две седмици дори не подозираше, че си магьосник. Ето ме и мен, опитвам се да ти предам малкото, което знам, а ти изведнъж сътворяваш цял бодлив плет. Не е ли по-добре ти да ме обучаваш.

– Нямам представа как го направих – призна Хан. – Просто се случи.

Жарава вероятно подозираше, че крие нещо от него, че не желае да сподели познанията си. Когато Жарава не отговори, Хан добави:

– Аз пък не знаех, че ти умееш да запращаш пламъци.

– Не умея – отвърна Жарава. Гласът му беше натежал от подозренията за предателство. – Просто изскачат от мен, когато съм изплашен до смърт. – Изправи се, поотупа прахта от панталоните си за езда и отиде да нагледа конете.

Хан извади амулета от пазвата си и го завъртя в ръце. Огледа орнаментите по него. Трябваше да се научи да контролира това чудо. Иначе нищо не гарантираше, че случилото се няма да се повтори.

Семейство Баяр вече знаеше, че е магьосник и е тръгнал на юг. Поне не им бе известно какво е намислил и къде е крайната му цел. На Хан донякъде му допадаше идеята семейство Баяр да си задава тревожно въпроси къде ли ще се появи той в следващия момент и какво ли ще направи тогава.

Тюра Теодора Трунста за българските читатели

Норвежката писателка Тюра Теодора Трунста е най-новото име в нашия каталог и по-конкретно – в поредицата „Европейски разказвачи“. Когато попаднахме на „Мракът идва отвътре“, бяхме изненадани, че такава смела и все пак деликатно написана книга съществува. Вече знаете, че в поредицата ни включваме заглавия и автори от най-различни европейски страни, у които сме открили нещо наистина специално – за да ви покажем разнообразието на литературата за млади читатели от континента. Сред тях можете да намерите романи от всякакви жанрове, а „Мракът идва отвътре“ е една, честно казано, нелека дистопия.

Освен талантлива писателка, Тюра Теодора се оказа и изключително симпатична дама, и с преводачката Ева Кънева навлязоха в много любопитни разговори. И ето че имаме възможност да прочетем някой от тях. 🙂

Интервю на преводачката Ева Кънева с авторката Тюра Теодора Трунста

  • Разкажете ни за себе си; за детството си, за родителите си, какво Ви вълнуваше през юношеските Ви години.

Израснах в съвсем малко селце в дебрите на норвежката гора. Баща ми работеше като инженер във фабрика за производство на кухни, а майка ми – в детска градина. Обожавах да чета книги, обичах театъра и живо се вълнувах от екология и от политики. Мечтаех за нещо по-мащабно, за място, където повече хора ще споделят моите интереси. На седемнайсет се изнесох от къщи. Сега ми е приятно да се връщам, но моят дом е Осло. Навярно винаги съм била човек на големия град – вероятно дори като дете.

  • Как станахте писателка? Кое Ви вдъхнови и на колко години бяхте, когато решихте, че литературата ще е Вашето поприще?

Още от малка мечтаех за това. Обожавах да чета. Особено силно ме вълнуваше поезията. Не познавах обаче нито един писател. Как да разбера дали имам талант? До трийсет и петата си годишнина пишех за собствено удоволствие. За щастие открих в интернет много симпатични хора, с които сформирахме група и взаимно се подкрепяхме в творческите си опити. Днес всички те също са писатели.  В продължение на десет години писах само стихотворения и дебютирах като поетеса. Прозаическите ми произведения се появиха на много по-късен етап. Но решаващо за кариерата ми беше именно откриването на творческа общност в интернет.

  • Романът „Мракът идва отвътре“ е силно впечатляващ. В едно Ваше интервю споделяте, че дълго сте разглеждали книгата като рисковано начинание, опасявали сте се дали ще бъде радушно приета. Каква беше причината за тези Ваши опасения? Може би дистопичният свят, който описвате в романа?

Чувствах, че повествованието става извънредно мрачно, че преминава в крайност. Дотогава в творчеството си не бях стигала до толкова сурови и мрачни краски. Майката на Линеа извършва нещо абсолютно непростимо: с презумпцията, че го прави в името на благородна цел, подлага на изтезания дете с умствена изостаналост. Беше ми страшно трудно да напиша точно тази част от романа, защото непрекъснато си мислех: това е прекалено. Отива твърде далеч. Но такива съвършено непростими неща се случват по време на война. И то непрекъснато. Там именно е въпросът: войната прави хората способни да извършват откровени зверства, въобразявайки си, че постъпват правилно.  Безполезно би било просто да напиша, че се е случило нещо лошо. Налага се да го обрисувам, това е моята отговорност като писател. Спомням си, че докато работех над „Мракът идва отвътре“, четях „Пазителят“ на Лоис Лаури. И нещо в мен се отпуши. Лаури засяга извънредно болезнени въпроси. Почувствах, че е необходимо да разгърна разказа за травматичното събитие, макар че ми беше трудно.

  • Как се роди идеята за „Мракът идва отвътре“?

Започнах да пиша, когато танковете влязоха в Украйна. По време на творческия процес войната в Сирия се ожесточи. По време на Втората световна война родителите ми са били деца. Много са ми разказвали. И ме осени мисълта, че дълго време след края на една война хората някак си знаят кой е бил прав и кой е сгрешил. Обществото, така да се каже, постига известно единодушие по въпроса. Но докато се намираш в епицентъра на събитията, е много по-трудно да видиш трезво нещата и често ти е тотално неясно кой е прав и кой – крив. Исках да пиша за младежи, които със собствени сили се опитват да открият ръководно начало. Свидетелка съм на такова явление в Норвегия: след терористичната атака през 2011 година именно младите успяха да посочат правилния път напред. И това страшно силно ме впечатли.

  • В романа си не описвате героите си в черно-бели краски. Никой не е само лош, никой не е само добър. Всички имат поне една сенчеста страна. Смятате ли, че тази тъмна страна се появява най-вече в тежки, кризисни времена?

Мисля, че да. Но е трудно нещата да бъдат определени еднозначно. Виждаме го и сега, по време на кризата с коронавируса. Намираме се всред хаос и не знаем кой е прав. Налага се да се осланяме на личната си преценка, но понякога тя ни подвежда. Не бива да бъдем прекалено убедени в схващанията си, а по-скоро да сме отворени към други гледни точки. Опонентите ни може и да имат основания!

  • Главните персонажи в романа Ви са носители и на положителни, и на отрицателни качества. Според вас кое е най-голямото достойнство на Линеа, съответно на Макс?

Най-голямото достойнство на Макс е неговата изобретателност и упованието му, че за него въпреки всичко има бъдеще. А най-ценното качество на Линеа е способността й дори в най-критични моменти да осъзнава кое е най-важно, а именно грижата за по-слабите и по-беззащитните. Всъщност именно това качество спасява и Макс, и Линеа. На моменти и двамата проявяват страх и неблагоразумие, грешат в преценките си. Но с помощта на интуицията си и на вътрешния си морален компас съумяват да направят избор, с който да запазят човечността си. Те са моите герои.

  • Преживявали ли сте предателство от близък човек в тежък момент?

В книгите си не описвам лични преживявания. Произведенията ми са плод на художествена измислица. Но макар ситуациите да са фикция, емоциите, които описвам, са истински.

  • „Мракът идва отвътре“ засяга изключително актуална в момента тематика. Можем да прокараме паралел между обстановката във вашия роман и световната криза с коронавируса. Чувствате ли се своеобразен пророк?

Много се радвам, че ми задавате именно този въпрос! Защото съвсем наскоро издадох нов роман, озаглавен „Прилепова музика“. В него се разказва за хора, ухапани от особен вид прилепи, приносители на паразит, който променя човека. На 5 март за тази книга получих Наградата на норвежките критици, а точно седмица по-късно цялата страна беше затворена заради вирус, предаван от прилепи. За мен като писателка това е изключително странно. Невъзможно е да предвидиш подобно развитие на нещата! Но е напълно възможно да предскажеш гибелните последици от нарушеното равновесие между човек и природа, за което се говори в книгата. Колкото до „Мракът идва отвътре“,  в него се разказва за неща, които се случват навсякъде, където бушува война. Не съм пророк, но съм дълбоко ангажирана с обществените събития. Наблюдавам случващото се и се опитвам големите въпроси, които ме вълнуват, да намерят място в произведенията ми

  • Във Вашия роман върлува война, глад, бедствия, разруха. Според вас кризата явява ли се пробен камък за човечността?

Да. Кризите ни поставят на изпитание и ни показват какви сме. И е твърде възможно силно да се изненадаме кои проявяват геройство, когато е наистина напечено. Често те не са онези, които играят ролята на герои, когато всичко е наред!

  •  И Мириам, майката на Линеа, и Ивер, по-големият брат на Макс, проявяват агресия и безпощадност, когато нещо застрашава властта или накърнява интересите им. Непоправими егоисти ли сме ние, хората?

Човек би могъл да си го помисли! Но вижте Линеа. Тя избира по-различен път от майка си. Решава да защити по-слабия. Това означава да скъса връзката с майка си, но тя въпреки това го прави. И именно защото Линеа прави този труден избор, Макс разбира, че е открил човек, на когото може да разчита. Един и същи човек може да избере правилния и погрешния път под влиянието на случайни обстоятелства, натежали в полза на едното или на другото. Един злодей въпреки всичко може да постъпи правилно в критичен момент. Или обратното: добър човек да навреди с решението си. Както виждате, никак не е лесно да си човек! Но винаги разполагаме и с двете възможности. Коя ще изберем, зависи от нас.

  • Какво е вашето послание към младите читатели? Какво бихте искали да кажете на българските младежи, които ще четат тази книга?

Водим този разговор през май 2020, в Европа, сполетяна от криза, и бъдещето тъне в неяснота. Искам да кажа само едно: надявам се, че всички ще намерим начин да продължим и че ще се осмелим да се осланяме един на друг. Можем да преодолеем настоящия тежък период единствено ако бъдем задружни.

Яня Видмар и “PINK”

Словенската писателка ЯНЯ ВИДМАР е родена на 23 март 1962 г. в град Птуй. Още преди да тръгне на училище, нейното семейство се преселва да живее в близкия Марибор, втория по големина град в Словения.
Яня се записва в Люблянския университет, обаче по средата на следването решава, че децата и книгите са всъщност нейното призвание, и се връща в Марибор, където учи младежка литература и педагогика. След завършването си става гимназиална учителка и поставя старт на усърдната ѝ работа за младите читатели. Първите ѝ книги излизат една след друга през 1995 г. –  „Героите от пети клас“, „Кой уби Емилия К.“ и „Американски приятел“. След това всяка следваща година  се появяват една след друга още много книги – досега те са повече от 50.

По-късно Яня Видмар се посвещава изцяло на писането и скоро добива признание на една от най-популярните авторки в страната. Тя става член на Дружеството на словенските писатели и председателка на секцията за младежка литература в него. По нейна идея и инициатива се създава и наградата „Десетница“. През 1998 г. Видмар е вече носителка на авторитетната награда „Вечерница“ за романа „Принцеса с грешка“, а след нея се редят досега още седем награди.

Освен на книги, тя е авторка и на поредица от  телевизионни сценарии за детски филми. Дори още преди да се посвети на писателска дейност, през 1993 г. се представя с телевизионен сериал, носещ заглавието на първата ѝ книга, а малко по-късно – и с петсерийния „Моят приятел Арнолд“. Следват и още пълнометражни филми, сериали…

Яня се впуска в различни посоки, пишейки за тийнейджъри, и не се притеснява да “стъпва” в неудобни води. Социално-психологическата ѝ проза е посветена на драматични проблеми в семействата на героите ѝ – в „Бараба“ 16-годишният Матей живее сред насилие в семейството си и едва се спасява от дрогата. В „Дебеланата“ Урша е преследвана от манията на майка си да стане манекенка, слабее и попада в болница, а нейната приятелка  Жана така надебелява, че умира. „Принцеса с грешка“ проследява нерадостната съдба на една девойка от бежанско семейство от Босна. С проблемите на юношеската престъпност, приятелството, любовта и враждата авторката се занимава в немалко свои романи. В центъра им Яня поставя отчуждението и разслоеността в обществото, разкрива различни теми табута като насилието сред връстниците и семейството, ксенофобията, моралното разложение. На голяма популярност се радват и приключенските ѝ повести – „Компанията от VI „б“, „Дяволската ваканция“, „Страшното пътешествие“, „Фурията“ и др. Фантастиката е друг неин приоритет и тя залага на нея в „Летящата чиния в нашата градина“, „Въртележка на чудесата“ и др.                                                              

Литературните герои на Яня произхождат от най-различни социални среди и техните пътища често се пресичат. Нейната проза обаче е оптимистична и ведра, изпълнена със самоиронични герои и с чувство хумор. И винаги се стреми към щастлив и надежден край. Оценявайки нейната проза, видният литературен изследовател Игор Саксида споделя: „Тя успява да се откъсне от лековатия подход към юношеските авантюри и е възприела разказваческите способи за извисяване на младия читател към същинското литературно равнище. Тя не дава готови рецепти, а подвежда четящия млад читател сам да стигне до изводите и резултатите.”

Заглавието на романа „PINK“ символизира илюзорния  „розов“   живот на юношите, които на всяка цена искат да се откъснат от задръстеното с идеологически пластове ежедневие на възрастните, буквално в навечерието на края на югославския „вожд“ Тито. Това до голяма степен автобиографично повествование на Яня Видмар ни потопява в атмосферата на времето, в което младежите в тогавашна Словения осъзнават с ирония безплодното политическо суеверие на своите родители и се устремяват към реалните стойности на свободния живот…


Романът бе оценен високо и удостоен с наградата на Словения за детско-юношеска литература “Вечерница”. Освен това в течение на няколко години беше преведен на няколко езика, вече и на български в превод на Ганчо Савов и като част от награждаваната поредица “Европейски разказвачи” на издателство “Емас”. Колекцията приютява най-доброто от литературата за млади читатели на континента и се издава с подкрепата на Програма “Творческа Европа”.

Юули Ниеми: „Нима има в живота нещо по-истинско от първата любов?“

Юули Ниеми е родена през 1981 г. в столицата на Финландия гр. Хелзинки. Преди да напише романа “Не върви сам по пътя”, тя е писала поезия, сборник с новели и киносценарии. Централните теми в творчеството ѝ са отношенията между момичета, жени и сестри. Ниеми е била и все още си остава момиче.

През 2016 г. нейният първи роман “Не върви сам по пътя” – историята на петнайсетгодишните Ада и Егзон – донася на авторката престижната награда “Финландия” за детска и юношеска литература. Решаващият глас за присъждането на наградата е на актрисата и певица Вуоко Ховата, която обяснява: “Интуитивно избрах творбата, която ме разтърси изключително много.”

Според нея романът рисува по поетичен начин процеса на израстването на младите, когато детството свършва, но още не си и възрастен. “Когато четях, се върнах към собствената си младост. Много от вълненията при израстването ми бяха познати. Според мен е важно младият читател да разбере, че макар всеки от нас да е индивид, чувствата и трудностите, през които минават хората, пораствайки, са универсални – обяснява Вуоко Ховата. – Първата любов е над всички останали.”

“Не върви сам по пътя” е историята на Ада – дъщеря на самотна майка, и на Егзон – емигрант второ поколение. Младежите идват от различни светове, но се влюбват. Ето какво разказва самата авторка за своята книга и за своите герои – поместваме нейни изказвания в пресата:

         “Дълго време не смеех да си призная, че тази книга е за първата любов. Мислех си, че пиша за юношите и тяхното възмъжаване.”

Първата любов, нейният трагизъм, красота и невъзможност са в крайна сметка в центъра на повествованието.

         “Много разсъждавах върху това, че събитията, които се случват на хората, когато са петнайсетгодишни, могат да дадат отражение върху целия им останал живот, макар пораствайки, да придобиват житейски опит. Често смятат първата любов за нещо детинско. Но нима има в живота нещо по-истинско от това чувство?” – пита Юули Ниеми.

За героите на писателката първата любов е повратна точка в живота им:

         “За мнозина такава точка може да бъде първият скъп приятел, някаква голяма загуба или неприятности в училище” – казва тя.

Книгата е плод на дълго обмисляне – от първата написана дума до появата ѝ минават шест и половина години. Авторката се е връщала към собствената си младост, към чувствата си от онези времена. Завръщането не е било лесно. Мнозина от нас, като станат възрастни, не обичат да се взират в младежките си преживявания. Първоначално и Ниеми е трябвало да пребори собственото си нежелание:

       “Опитвах се да си спомня и да усетя физически как съм виждала нещата на тази възраст. Не беше лесна работа. Трябваше да напредвам бавно, за да стигна до дълбокото дъно.”

Ниеми пресъздава света на младите с традиционни средства и постига автентичност, наблюдавайки ги, интервюирайки ги и тайно подслушвайки разговорите им. В резултат успява напълно да се потопи в техния свят. Те пък, от своя страна, оценяват високо това, че някой описва живота им, без да го подценява.

         “Боря се за това литературата, предназначена за момичета, да не е глуповата и лековата, боря се срещу това да се смята, че достойни за описание са само драматичните събития от техния живот като аборт или самоубийство. И без тях животът на девойките е интересен сам по себе си.”

          Макар че стереотипите са дълбоко вкоренени в нас, писателката вижда светлина в тунела. С времето нагласите се променят:

          “Живеем заедно в този свят и сме хора преди всичко. Това е равенството, което искам да постигна. Проблемите и чувствата на момчетата са също толкова важни и големи като тези на момичетата.”

           “Не върви сам по пътя” не е книга за момичета или за момчета. В нея има две гледни точки и Ниеми подчертава, че книгата е за юношите като цяло:

            “Тя е за младежите въобще. Надявам се момичетата да прочетат събитията през очите на момчето, а момчетата през очите на момичето.”

„Не върви сам по пътя“ е част от награждаваната ни поредица „Европейски разказвачи“, която приютява най-доброто от литературата за млади читатели на континента. Преводът от фински е на Максим Стоев.

С огромна радост споделяме, че очарователната Юули Ниеми ще бъде наш гост в София на 11 и 12 декември тази година!

Коя е Мария Грипе?

Малцина са писателите, които умеят да пишат увлекателно за деца. А още по-малобройни са онези, които пишат така, че да събудят у невръстните си читатели желанието да разсъждават. Една от тези редки автори-магьосници е шведката Мария Грипе.

Мая Стина Валер, както е нейното истинско име, е родена през 1923-та година в малкото градче Ваксхолм, разположено на Стокхолмския архипелаг, и умира на 83-годишна възраст (през 2007 г.). За толкова дълъг живот човек навярно става много мъдър. Но това е работа на възрастните. За малките трябва да пишеш ИНТЕРЕСНО. А Мария Грипе определено пише интересно. За своите над 35 книги, повечето илюстрирани от нейния съпруг Харалд Грипе, е получила близо 20 национални и международни литературни награди, а самите книги не само че са преведени на 30 езика, но и много от тях са екранизирани и имат огромен успех. Зад тези цифри се крие голям талант, сериозни знания и много любов – любов към литературата, но най-вече към децата.

Малката Мая Стина отрано трупа опит. Още през детските си години вечер разказва на братята и сестрите си приказки, които съчинява сама. Като гимназистка пише стихове, но по-късно сама преценява, че не са нещо особено. После следва философия и литература в университета. Ала истински и сериозно започва да се занимава с литература, когато дъщеря ѝ Камила достига „приказната“ възраст, тоест, когато на детето може и трябва да му се разказват приказки. И Мария Грипе, също както Астрид Линдгрен, започва да съчинява приказки и прописва интересни истории заради собственото си дете.

Първата книга на Мария Грипе е „В нашия малък град“. Известност обаче получава с трилогията за Юсефин и Хюго („Юсефин“, 1961; „Хюго и Юсефин“, 1962; „Хюго“, 1966) – една чудесно разказана история за голямото приятелство между момче и момиче. Книгата бе издадена на български език от издателство „ЕМАС“. В по-късния период от творчеството си авторката, повлияна от Едгар Алан По и сестрите Бронте, вкарва фантастични и мистични елементи в книгите си, като ги обяснява с реакция към насилието, навлизащо все повече в изкуството. От този период е книгата „Агнес Сесилия – една тайнствена история“, също издадена от „ЕМАС“.

А сега издателството поднася на малките си читатели така наречената „Сенчеста“ четирилогия – „Сянката на каменната пейка“, „…и белите сенки в гората“, „Деца на сенки“ и завършващата „Скривалище на сенки“. Сянката винаги се е възприемала като универсален символ на тайнствеността, мистериозността, съмнението. Тя неминуемо поражда въпроса кой или какво се крие зад нея…

В световноизвестната ѝ тетралогия на сенките действието се развива през 1911 година. Четиринайсетгодишната Берта живее в малък град заедно с родителите си, брат си и сестра си. Един ден в дома им постъпва нова прислужница на име Каролин. Тя внася нов живот в скучното всекидневие на заможното семейство, което живее доста затворено. Никой не остава безразличен към силното ѝ присъствие. Децата я боготворят, родителите са удивени от трудолюбието ѝ… Същевременно около Каролин витае мистериозна аура. Никой не знае от какво семейство е, как е живяла, защо избягва да говори за себе си. Впоследствие се оказва, че Каролин и Берта са сестри – имат един и същи баща. Двете момичета изпитват силно желание да се сближат и заминават заедно за загадъчен замък на име „Розов дар“, където наяве излизат още тайни от миналото на Каролин. С неподражаемо майсторство Мария Грипе „забърква“  историите си с по нещо свръхестествено, тайнствено и мистично и още от първите редове разпалва любопитство. А тогава и нашата фантазия помага.

Въображението и талантът на Марие Грипе не знаят граници, но в разговори тя винаги е подчертавала, че иска да пише само за деца. От детската душа тя черпи вдъхновението си и смята, че най-съкровеният ѝ творчески дълг е да насърчава децата да мислят. Според нея децата са много по-прозорливи, отколкото предполагат възрастните, и интелектът им не бива да бъде подценяван. За тях трябва да разказваш не просто увлекателно, но и тайнствено, с недомлъвки, така че да ги подтикнеш да развихрят богатата си фантазия.

Нейните книги са жанрово разнообразни, но всичките са за деца и са колкото развлекателни, толкова и те карат да се замислиш. И да видиш света от много интересна гледна точка.

Мария Грипе е носителка на най-престижната награда за детска литература в света – медала „Х. Кр. Андерсен“. Впрочем той  е бил неин любим автор. А още по-любопитно е, че през 2005 г. е учредена награда „Мария Грипе“. Тя се присъжда ежегодно на шведски писател, който „в своите книги дава възможност на читателите да се срещнат със света на фантазията и реалното“, а главният герой непременно трябва да бъде млад. Какво чудно има? Нали точно това намираме в нейните романи.

Специално за българските читатели: Малгожата Гутовска-Адамчик разказва за „Достатъчно е, че те има“

„Достатъчно е, че те има“ вече е по книжарниците, а полската писателка Малгожата Гутовска-Адамчик, вече известна на българските читатели с романа „13-а пряка“, ни изпрати въодушевено един специален текст, в който иска да ви разкаже за книгата си. 

 

Много се радвам, че издателство „Емас“ реши да издаде още един мой роман. Проблемите на младите хора в Полша и България, а и в целия свят доста си приличат. Още повече в случая на „Достатъчно е, че те има“, защото това е роман, който ни разказва за любовта, и ако сменим декорите, би могъл да се разиграва и в други времена.

Главната героиня, Вероника, гимназистка, като много други момичета мечтае за идеалната любов, но не очаква, че тези мечти ще се сбъднат, защото няма идеална любов, а тя е песимистка. Или реалистка. Убедена е, че няма как да ѝ се случи нещо толкова прекрасно. Животът я е научил, че на хора като нея не им се случва нищо хубаво. Затова си има блог и разкрасява живота си, та да има поне някакъв слаб заместител на щастието. С измислената си любов се опитва да лекува комплексите, които съпътстват съзряването на много момичета, особено в днешно време, когато  толкова се набляга на външния вид и успеха.

По щастливо стечение на обстоятелствата се запознава с един човек и ѝ се струва, че това е фантастично сбъдване на мечтите ѝ. Появява се идеалният мъж, по когото може да въздиша и за когото да пише в блога си, сякаш е онзи, единственият.

Постовете ѝ привличат читатели и дават на Вероника чувството, че е популярна. Благодарение на тях за мнозина тя се превръща в авторитет.

Запознава се и с едно момче, бивш съученик на брат ѝ, с когото от време на време се  вижда и който май я харесва, само че той не е идеален, а съвсем обикновен, просто момче, като всички други.

Има си и виртуален познат – Пьотр, който отлично се превъплъщава в ролята на приятел-наставник, който обяснява на Вероника света и ѝ помага да го разбере.

Трима мъже, всеки от които играе различна роля в живота ѝ. Единият е за големите чувства и драми, за кроенето на планове, но и за да си повишиш самочувствието, защото той е млад актьор и тъкмо е получил роля в сериал, а значи съвсем скоро ще стане популярен. Вторият е добър приятел, с когото да си приказваш за най-обикновени неща, който винаги е до теб, винаги ще ти помогне, когато имаш нужда, но прекалено обикновен, че да се влюбиш в него. И третият – надежден и безопасен, защото е само виртуален.

В сърцето на Вероника се сблъскват и преплитат нови, непознати за нея чувства, а времето минава, разкривайки различните лица на всеки от нейните познати, подлагайки на проверка и коригирайки мнението ѝ за тях, което се променя под въздействие на обстоятелствата.

 

„Достатъчно е, че те има“ е най-често цитираният мой роман. Надявам се, че младите български читатели ще намерят в него зрънце истина за живота.

 

От все сърце ви желая приятно четене!

 

Малгожата Гутовска-Адамчик

 

Откъс от „Сборище на сенки“ от В. Е. Шуаб

Искрено се надяваме, че „Четирите цвята на магията“ ви е влязла под кожата колкото и на нас, защото с пълна пара се задава още една сериозна порция от резервираните забележки на кръвния магьосник Кел и от безразсъдните начинания на крадлата Лайла. А над Червения Лондон е надвиснала заплаха – един град се е пробудил от древния си сън…

Докато чакате, защо не се потопите в магичния свят на В. Е. Шуаб заедно с този откъс:

Откъс от „Толкова близо до хоризонта“ от Джесика Кох

Има истории, за които се говори трудно. Има истории, за които да се говори изглежда дори невъзможно. Историята за любовта на Джесика и Дани е една от тях.

В „Толкова близо до хоризонта“ Джесика Кох разказва за живота с Дани, борещ се с травмите от детството и за живота си. Разтърсващо реалистична и трогваща, книгата разкрива действителността във всичките ѝ краски – от непрогледния мрак до ослепителната светлина.

„Толкова близо до хоризонта“ е книга, която дълго време няма да забравите.

 

 

Откъс от„Краят на дните“ от Сюзън Ий

Ето че настъпи моментът за „Краят на дните“, третата и финална част от поредицата за бойната Пенрин и архангела Рафи. Хем нямаме търпение, хем не искаме да свършва… За нетърпеливите като нас публикуваме откъс от книгата! А ето и анотацията:

Пенрин и Рафи са се спасили на косъм от ангелите и бягат за живота си. Сега най-важното е да открият лекар, способен да поправи стореното от небесните бойци – да върне крилата на архангела и да възстанови нормалния облик на Пейдж. А докато търсят отговори, наяве излизат обезпокояващи истини за миналото на Рафи и отприщват със себе си силите на мрака…

Ангелите пускат на свобода чудовищата на Апокалипсиса и хората се подготвят за война. Заформят се неочаквани съюзи, стратегиите се изменят, но кой ще спечели? Пенрин и Рафи неизбежно трябва да заемат страна в битката за земното царство и са принудени да избират: собствения си вид или любовта?

„Краля демон“ от Синда Уилямс Чайма

Синда Уилямс Чайма, бестселър авторка на „Ню Йорк таймс“, ни отвежда в своята внимателно изградена вселена – света на Седемте кралства. В него магията е власт и след като един магьосник, Краля демон, едва не разрушава света преди повече от хиляда години, упражняването на магия става контролирано. Мирът почива върху баланс между хората, магьосниците и планинските кланове, но скоро всичко ще се промени…

С пълнокръвни, отлично развити герои и богат на детайли свят Чайма разказва за живота на двама души – Раиса на върха на света, а Хан на дъното – борещи се да намерят своето място и да защитят хората, които обичат. Многообещаващо начало на поредицата за Седемте кралства.
„Пъблишърс уикли“