Писателката Сара Енгел: „Разискването на тежки теми в литературата е проява на загриженост“

Решихме да започнем февруари с една много специална книга със страшничко заглавие – „21 начина да умреш“. Толкова начини да отнеме живота си открива 15-годишната Стела, защото е загубила всяка надежда и желание да се бори след масиран тормоз в училище и в социалните мрежи. В крайна сметка тя се оказва много по-силна, отколкото е предполагала, но пътят ѝ до това осъзнаване и изобщо ситуацията, в която се намира, заслужават да бъдат разказани, четени, обсъждани. Защото са болезнено реални.

Книгата е изключително завладяваща и за това благодарим на Сара Енгел, едно от най-разпознаваемите имена на тийн литературата в Дания. Сара има дълбок усет как да пише за важни, проблемни теми, поднасяйки ги съвсем правдоподобно, но и с надежда. Тя има и много какво да разкаже, затова преводачката на книгата Ева Кънева проведе интервю с нея:

Как те осени идеята за този завладяващ роман?

Идеята ме споходи една вечер, докато гледах телевизия. Излъчиха репортаж за петнайсетгодишно момиче, подложено на такъв психотерор от връстниците си, че накрая посегнало на живота си. Бях дълбоко покъртена от историята на този безсмислено погубен живот и не можах да си я избия от ума. Дни наред се питах как ли се е чувствало това момиче в часовете, преди да вземе фаталното решение. Представях си как се чувстват родителите ѝ, съучениците ѝ и така нататък. Така в главата ми започна да се оформя фабула.

Трагичната смърт на това момиче превзе мислите ми и потърсих цялата история в Гугъл. Това още повече ме обвърза емоционално със случая. Докато сърфирах из мрежата, за свой ужас отрих колко много подобни случаи има по света: младежи, подложени на жесток психически тормоз, в даден момент не виждат друг изход освен самоубийството. В този миг реших, че просто съм длъжна да напиша тази книга.

Често именно такъв е поводът да започна нова книга. От една страна, конкретно събитие успява да ме развълнува, от друга, изпитвам желание да акцентирам върху тема табу, на която не се обръща достатъчно внимание.

И така, започнах да чета за кибертормоза и се роди историята за Стела.

Смяташ ли, че за да бъдеш аутсайдер, е нужна смелост? Човек сам ли решава да се отлъчи от групата, или по-скоро обстоятелствата изиграват ключова роля?

Човекът е стадно животно и у нас е изконно заложен стремежът да бъдем приети от другите. Съзнателният избор да се отлъчиш от стадото изисква голяма смелост.

В преобладаващата част от случаите обаче, поне според мен, хората се превръщат в аутсайдери заради неблагоприятно стекли се обстоятелства, а не защото сами са го пожелали.

Тези обстоятелства биха могли да бъдат културни специфики, събития, разместили йерархията в даден колектив, или просто фактът, че у някои общности отстраняването на членове, чието поведение не се вписва докрай в груповите норми, подсилва чувството за сплотеност. Затова на този тип общности им е необходимо да нарочат някого за аутсайдер, та да се повиши емоционалната сплотеност на групата.

Имаш ли деца? Как би реагирала, ако откриеш, че синът или дъщеря ти чете за самоубийства в интернет?

Имам две деца. Бих се изплашила, шокирала и разстроила, но и бих се зарадвала, задето съм го установила, защото това би ми дало възможност да обсъдя темата с тях. Изследвания показват, че самоубийството може да бъде предотвратено, ако за него се говори открито. Често суицидните мисли се дължат не на желание наистина да умреш, а на желание за промяна. Мислещият за самоубийство по-скоро иска да спре болката, отколкото да сложи край на живота си. В този смисъл един разговор какво стои в основата на тези мисли, би могъл да промени нещата. С две думи, получи ли навременна помощ, човек може да се избави от мислите за самоубийство.

Работила си в дом за лечение на болни от шизофрения и различни зависимости. Как успяваше да се справиш със стреса? Какво научи от контактите си с психично болни пациенти?

Работата ми в тази институция беше тежка най-вече защото се сблъсквах с толкова много нещастни съдби. С хора, принудени да се борят всеки ден, за да се върнат към нормалния живот. Затова пък се научих да ценя малките неща в живота – и във всекидневието на пациентите, и в собствения ми живот. Да се радвам на съвсем дребни победи, на общуването с хора, на природата, на чаша хубаво кафе, на дружен смях.

Покрай тази работа научих много за нас, хората. Колко крехка е нашата психика и същевременно каква сила се таи в нас.

Работила си като тълкувателка на сънища, като копирайтър в рекламна агенция, като танцьорка, като четец на еротични новели, като пекарка на гофрети в увеселителния парк „Тиволи“… Как стана професионална писателка?

Страстта ми към писането съществува, откакто се помня. Още в детската градина се научих да чета и да пиша и започнах да съчинявам първите си кратки разказчета. През 2009 година излезе дебютната ми книга. Тогава все още упражнявах и друга професия, но доходите от писателската ми дейност постепенно се увеличиха и в даден момент можех да си позволя да престана да работя друго за пари. Седмата ми издадена книга, „21 начина да умреш“, се превърна в моя литературен пробив и оттогава се издържам само от книгите си. От януари 2015 година съм професионална писателка. В Дания романът „21 начина да умреш“ бързо се превърна в бестселър и дори днес, през 2020-а година, е сред най-продаваните ми книги. Изключително щастлива и благодарна съм, че превърнах най-голямата ми страст в моя професия и че историята за Стела даде последния, решителен тласък за сбъдването на мечтата ми.

 С какво всъщност се занимава един тълкувател на сънища?

Помага на хората да разкодират сънищата си. Понякога сънищата изглеждат чудновати и объркващи, но всъщност ни дават доста ясна представа за вътрешния ни свят; за чувства и мисли, които вероятно изтласкваме в съзнателния си живот наяве. Затова тълкуването на сънища може да подпомогне личностното развитие и е забавен начин да се опознаеш по-добре. Както е казал бащата на психоанализата Зигмунд Фройд: „Сънищата са царският път към несъзнаваното“.

В едно свое интервю казваш, че ако не обсъждат с децата си тежки теми като самоубийството, самонараняването и депресията, родителите оставят вакуум, който интернет веднага запълва. Тема табу ли е самоубийството в Дания?

Самоубийството определено е тема табу в Дания. Същото важи и за самонараняването, за неприятелското следене и за други теми, които засягам в моите романи за подрастващи.

И тук възниква въпросът допустимо ли е да се пише на толкова болезнени теми, когато става дума за юношеска литература. Често съм се питала същото, защото всеки родител повече от всичко иска да пощади децата си от жестокостите в живота. Уви, това е невъзможно, защото проблемите не изчезват, като си затваряме очите. И ако ние, възрастните, не намерим смелост да повдигнем тези деликатни теми, оставяме младежите сами с въпросите и объркването им и те най-вероятно ще постъпят, както постъпих аз след гореспоменатия потресаващ случай на психично насилие над младо момиче: ще влязат да ровят в интернет.

Проблемът с мрежата е, че там проблемите рядко се представят нюансирано и с грижа за читателя. Обратното, там гъмжи от скандални публикации и стряскащи снимки, а в затворени групи и чатове често възникват общности, където членуващите се подкрепят в самоунищожителните си пориви.

Затова смятам, че разискването на тежки теми в литературата е проява на загриженост. То представлява начин да признаем реалността на подрастващите и да им помогнем да изразяват мъчителни чувства и мисли. В книгите разполагаме с достатъчно време да общуваме, да представим един или друг щекотлив въпрос от различни гледни точки и – не на последно място – да разпръснем мрака с лъч надежда.

Може ли литературата да играе ролята на противотежест/противовес на интернет сайтове, канали в YouTube и форуми, където тийнейджърите споделят суицидните си мисли?

По мое мнение литературата е най-добрият противовес. В интернет всичко е много динамично. Нашето всекидневие протича много забързано. Литературата ни призовава да забавим темпото. В нейното поле има време за размисъл, за вдълбочаване/вникване, за нюансиране.

В този смисъл книгите играят важна роля в разискването на сериозни теми като психичния тормоз в училище и самоубийството. Много неща се артикулират изключително трудно. Но думите са ни необходими. Светът се превръща в несигурно място, когато не знаем с какви думи да го наречем. Книгите са прекрасно място за изразяване на всичко срамно, сложно и противоречиво в човешкия живот и ни помагат да се справяме по-лесно с него. Литературата облекчава човешката самота.

Стела, главната героиня в твоя роман, е затворена и се бои да привлича внимание. Ти приличаше ли на нея, когато беше тийнейджърка? Ставала ли си жертва на тормоз от връстници?

Никога не съм била обект на тормоз. Затова пък знам добре какво е да те предадат и да се чувстваш самотен. Освен това в семейството ми има случай на самоубийство. Размислите и емоциите на Стела са ми доста близки.

Много млади момичета се разпознават в образа на Стела. Тя има ли реален прототип?

Стела е плод на въображението ми. Чиста художествена измислица, за която обаче съм почерпила вдъхновение от реалността. Като част от проучвателната работа по романа си създадох профил в няколко младежи чата, за да добия представа за начина, по който си пишат тийнейджърите. Езикът там е много груб. В книгата съм включила няколко автентични коментара. Открих и лични блогове, в които девойки разказват на какъв тормоз са подлагани от връстниците си. Заимствах идеи и от техните публикации.

За мен беше важно Стела да е силна млада жена, за да покажа, че всеки може да се превърне в обект на психичен тормоз. Не защото е лесна жертва, безволеви или наивен. Основна роля в това често играят обстоятелствата, под чието въздействие йерархията в един училищен клас може да се промени светкавично и да доведе до отхвърлянето на един или друг ученик. Искаше ми се и да избегна клишето, че потърпевшите от тормоз винаги са най-големите неудачници в класа. Стела е красива, силна и талантлива, била е сред най-харесваните в класа. Докато изведнъж всичко не рухва.

Амалие е много властна и държи винаги да е в центъра на вниманието. Какво мислиш за нея?

Стремежът на Амалие да е в центъра на вниманието и да бъде харесвана от всички според мен е признак на вътрешна неувереност и ниско самочувствие. Тя отлично осъзнава, че Стела е по-талантлива от нея, и когато журито в „Х-Фактор“ изрича това в национален ефир, оценката толкова я срива, че тя не може да го преживее. Обсебва я мисълта да си отмъсти и да подложи Стела на унижение, каквото е изпитала самата тя.

Постъпките на Амалие, разбира се, са крайно недостойни и не могат да бъдат оправдани, но за мен като писателка е важно въпреки всичко да вникна в мотивите ѝ. За мен Амалие е младо, неуверено момиче, което възлага нереалистично високи очаквания на самата себе си и затова не може да ги оправдае. В отчаянието си се нахвърля върху своя приятелка, съумяла да постигне онова, за което Амалие мечтае. Амалие си въобразява, че ако стъпче някого, ще се издигне по-високо.

Смяташ ли, че кибертормозът е една от тъмните страни на социалните мрежи, че модерните технологии за общуване улесняват агресивните хора в опитите им да измъчват другите?

Да, кибертормозът определено е една от тъмните страни на социалните мрежи, например разпространението на злепоставящи снимки и излагащи клипчета. Интернет е великолепно изобретение, но уви, осигури на злонамерените хора мощно оръжие, с което да нанасят още по-жестоки рани на жертвите си. Много по-лесно и безопасно е да седиш зад компютърен екран и да пишеш гадости по нечий адрес, отколкото да застанеш лице в лице с него. Много платформи позволяват човек да запази пълна анонимност или да си създаде фалшив профил и така да избегне отговорността за действията си. В този смисъл интернет дава благодатна почва за разпространението на негативно настройващи коментари и предостави поле за изява на отмъстителни, неудовлетворени и озлобени хора.

Една от основните теми в твоя роман е лоялността към приятелите и към семейството. Филипа, единствената приятелка на Стела, се подчинява безпрекословно на Амалие от страх да не изпадне от групата. Изпитвала ли си на свой гръб натиска на групата?

Спомням си една случка от моето детство. Бях десетинагодишна и отидох на скаутски лагер. Една нощ – спяхме в палатки – група момичета се съюзиха срещу тяхна съученичка. Присмиваха ѝ се, имитираха гласа ѝ и ни най-малко не се трогваха от молбите ѝ да престанат. Лежах в съседната палатка. Още си спомням колко ме заболя коремът, като ги слушах как я тормозят. За бога, престанете, призовавах ги наум. Представях си как влизам при тях, какво им казвам. Но не обелих нито дума. Все още се упреквам за това.

 Тогава постъпих като Филипа. Имах желание да помогна, ала не посмях от страх да не се превърна в следващата им жертва.

Какво би казала на тийнейджъри, жертва на училищен тормоз?

Здравейте, млади читатели, и благодаря, задето четете моята книга. На първо място искам да подчертая, че вината за този тормоз не е на жертвата. Голяма част от младежите, с които съм разговаряла, се самообвиняват и смятат, че те са сбъркали някъде. Тормозеният не е виновен за това, че издевателстват над него. А тормозът никога не е нещо нормално. Никога.

Изключително важно е да говорите с някого, на когото имате доверие. Много тийнейджъри, обект на тормоз, носят сами бремето на злобните нападки или защото се срамуват, или защото се боят да не разтревожат родителите си, или защото се страхуват, че тормозът ще стане още по-жесток, ако „изклюкарят“ агресорите. Но психичният тормоз не е проблем, който сте длъжни да понасяте без чужда подкрепа. Има хора, способни да ви помогнат. Говорете с родителите си или с друг възрастен. Ще видите как ще ви олекне, ако споделите.

Добре ще ви се отрази и да се поглезите. Тормозът несъмнено непрекъснато занимава мислите ви. Затова правейки неща, които ви доставят удоволствие, ще се откъснете поне за малко и ще се заредите с енергия. Изгледайте хубав филм, прочетете книга, излезте да се поразходите, пуснете си разведряваща музика.

В този ред на мисли: непременно се отнасяйте добре към самите себе си. Не се подлъгвайте да търсите основания в упреците на тормозчиите и да се самобичувате. Така само давате на агресорите повече власт, отколкото те и бездруго имат. Ако ви е трудно да се заредите с позитивни мисли, запитайте се какво бихте посъветвали приятел в същото положение.

И най-накрая: не забравяйте, че хиляди младежи са преживявали каквото преживявате вие в момента. И успешно са надмогнали трудния период. Сега може нещата да ви изглеждат черни, но те ще се променят. Винаги се променят. Дръжте се, потърсете помощ, настоявайте, че психичният тормоз е недопустим.

Изпращам ви най-светлите си мисли.

Сърдечни поздрави, Сара

„21 начина да умреш“ излиза в специалната поредица „Европейски разказвачи“ в превод от датски на Ева Кънева.

Агнеш Месьой: „От малка подозирах, че по-интересно от четенето може да бъде само писането“

Агнеш Месьой е най-новото име в каталога ни и изключително се радваме, че романът ѝ „На свобода!“ намери място в специалната ни поредица „Европейски разказвачи“. Книгата е прекрасна! В нея срещаме 16-годишния Дани, момче като всяко друго, с единствената разлика, че животът и решенията му са ограничени от инвалидната количка и от свръхпредпазливата му майка. Дани се интересува от съвсем нормални неща – фен е на “Барса”, обожава да свири на китара и мечтае да си има приятелка. И един ден след скандал с майка си момчето просто хваща пътя… И невероятното му приключение из Европа започва! Дани ще се сблъска с всички аспекти на живота, но ще разбере какво е да си свободен да си себе си.

Агнеш е сред големите имена на съвременната унгарска литература за млади читатели, за което говори и Специалната награда на Международния съвет за детско-юношеска литература за цялостно творчество, която получи през 2018-а. А за да я опознаете малко по-добре, преводачката на романа Юлия Крумова проведе разговор с нея:

1. Бихте ли се представили накратко?

Името ми е Агнеш Месьой, живея в предградието на Будапеща в къща с огромна градина, с четирите си пораснали деца, със съпруга си и с цял куп животни. Другото ми занимание, освен писането, е педагогиката: със специален унгарски метод развивам уменията на деца с двигателни нарушения.

2. Как преценявате детството си?

Детството ми беше доста обикновено, така си мисля. С родителите ми често ходехме на екскурзии, пътувахме. Когато бях на четиринайсет години, посетихме и България. Там за пръв път видях морето, което оттогава е моя голяма любов. Никога няма да забравя Несебър и прохода Шипка, сигурна съм, че някой ден отново ще ги посетя.

3. Обичахте ли да ви четат като дете и на колко години започнахте сама да четете?

Най-често ми четеше баба, но тя не обичаше приказките, затова като малко дете слушах легенди и митове, много ги харесвах и знаех наизуст приключенията на древногръцките герои. Сама се научих да чета на пет години и това ми донесе проблеми, защото в училище скучаех, не слушах или просто четях книга под чина. За това получих и първата си забележка: „Четеше книга в часа по четене!” За щастие родителите ми само се разсмяха.

4. Какви предмети обичахте в училище? Имахте ли любим учител?

Обичах историята, литературата, химията и биологията, както и географията. Любимият ми учител обаче беше преподавателката по английски език, тя ми беше по-скоро пример, отколкото учител.

5. Някой насочи ли Ви към писането? Кога проявихте интерес към създаването на литературни текстове?

Още от малка подозирах, че по-интересно от четенето може да бъде само писането, но въпреки това написах първата си книга относително късно, бях на трийсет години. Дотогава бях заета повече с четирите си малки деца. Написах първата си книга за един конкурс – книжка с приказки, чиито главни герои са моите деца. За мен е голяма радост, че до ден-днешен я четат с удоволствие и много се смеят на историите в нея.

6. Само за младежка публика ли пишете? Какво Ви дава тя?

Не, имам също книги за възрастни, и за съвсем малки деца. Но юношеските романи са голямата ми любов, много е приятно да се пише за тази възрастова група, защото тук децата са искрени, авантюристи, бунтари и още не са загубили живеца си за разлика от възрастните.

7. Как стигнахте до идеята за романа „На свобода!“? Имаше ли конкретен повод?

Много обичам и работата си като педагог на деца със специални нужди, и до днес водя интензивни курсове със специалния метод, наречен кондуктивна педагогика, в различни точки на света. Работила съм в Китай, Южна Америка и на много места в Европа. По време на тази си дейност се запознах с много чудесни младежи, които въпреки двигателните си увреждания водят пълноценен живот. В романа „На свобода!“ исках да представя тяхното ежедневие и проблемите им.

8. Дани изцяло образ-фикция ли е, или има прототип? А майка му?

За първообраз на Дани ми послужи едно норвежко момче, с когото неколкократно работихме заедно. Той ми помогна и при написването на книгата, винаги се допитвах до него, например когато не можех да си представя как би се справил Дани с даден проблем, или как би се чувствал в такива ситуации. Майката няма конкретен прототип, но за жалост всички познаваме родители, които прекалено много се страхуват за децата си.

9. Описвате местата, където минава Дани, много подробно. Обходили ли сте ги?

Да, била съм на всяко място, където се развива действието, и то най-често с деца в инвалидни колички, така не беше трудно да си представя как ще се придвижва Дани в дадената ситуация. А затварянето на гарата в Нюрнберг е действителна случка с мен и един от учениците ми в инвалидна количка – за щастие не ни бяха обрали преди това!

10. Няколко са посланията на Вашата книга. Как бихте формулирали най-важното?

Приличаме си по много различни начини и за да се чувстваме добре на този свят, трябва да умеем да приемаме и хората, които водят по-различен живот от нашия. А ще имаме тази способност, ако ги опознаем, така че е важно да не губим любопитството си към света и хората.

11. А какво бихте пожелали на българските тийнейджъри?

Пожелавам им да се възползват от безбройните чудесни възможности и от огромната свобода, които им дават ХХI век и европейската интеграция. Да пътуват, да опознават колкото се може повече начини на живот и култури, да са отворени за света.

Откъс от „Една гимназистка разказва“ на Нада Михелчич

„Една гимназистка разказва“ от Нада Михелчич – тя разказва, а ние четем и се смеем, макар че преживяванията ѝ невинаги са особено весели, а животът ѝ е поднесъл наистина огромни несправедливости. Но тя е умна, самоиронична и неочаквано проницателна. Михелчич се е справила впечатляващо добре в „говоренето“ от името на 15-годишно момиче и съвсем неусетно забравяш, че четеш фикция. Между другото, книгата е включена в програмата по литература на осмокласниците в Хърватия, което пък ни накара да се замислим какво четат техните набори у нас…

2

И все пак съм заспала, защото когато отворих очи, дневната светлина беше вече проникнала в стаята. Наистина в минимални количества, понеже вече три дни този упорит есенен дъжд не спираше. Част от стената над прозореца бе загрозена от ужасно петно влага, която си пробиваше път все по-нагоре и бележейки успех след успех, напредваше към лампата на тавана. Ще ми трябват милиони, за да се по­прави всичко това…

Телефонът и звънецът на външната врата иззвъняха едновременно. Станах, питах се кой ли е в това кучешко време. Във филмите самотна красавица отваря вратата, без да подозира, че ще се озове лице в лице със закоравял злодей, който придържа смъртно ранения си ортак.

Клатейки се, стигнах до телефона в другата стая и с едно чакай малко, уредих нещата. Външният звънец не спираше да беснее. Бързах да закопчея единственото копче на пижамата на Лука, с която бях заспала, и за една бройка да си счупя главата, докато слизах по идиотските стълби. И те трябва да се поправят!

Не бяха злодеи. Отворих вратата, лъхна ме студен, влажен въздух и сладникавият парфюм на госпожа Буцек, жената на месаря. Буцекови живеят на отсрещната страна на улицата и госпожата прекарва дните си, висяща като държавното знаме на прозореца над месарницата. Понякога с часове се взира насам, помагайки на късогледите си очи с малък театрален бинокъл.

Стоеше пред вратата, защитена от небесния водопад с дъждобран. Чадър, естествено, не носеше, защото с двете си ръце, като с яко въже, беше пристегнала нещо, което съдейки по всичко бе клетият, пленен Конрад.

– Вземете си проклетото псе! Ако моят мъж още веднъж го хване да краде наденици, ще заколи и него и ва…

– Добро да ви е утрото, госпожо Буцек! – казах и освободих Конрад, който хукна презглава вътре.

– На мен по пладне не ми е притрябвало ничие добро утро! А вие вържете своето така наречено куче и го нахранете…

– Да, да, да – измърморих и безцеремонно блъснах вратата под носа й.

Мръсно като прасе, цялото вир-вода, кучето галопираше из коридора и се отъркваше в стената, опитвайки да се изсуши. Щом чу, че блъснах вратата, хукна към мен и като смахнат почна да удря с глава коленете ми. Не очаквах това и паднах на пода, който бе изрисувал с калта по лапите си.

Едва сега видях какво иска да ми покаже. Онези гадни касапи бяха вързали муцуната му с канап. И то с онзи тънкия, с който връзват идиотските си салами. Беше се врязал в муцунката му.

– Мирен!

Вкамени се за миг и ми позволи да видя какво точно е станало. Така жестоко бяха стегнали канапа, че и дума не можеше да става за ножици, нито дори за нож. Взех ножчето за хартия и реших да опитам да прережа канапа горе, при самия връх на носа, където бе най-малко стегнат.

Без нареждане от моя страна, кучето стоеше съвършено мирно и разтворило широко очи, следеше как полека, с върха на ножчето, режа канапа. Той най-сетне падна, оставил след себе си гадна, дълбока следа, наподобяваща бразда. В миг кучето полетя към кухнята и веднага се чу как бута празната купичка за вода по каменния под, и аз хукнах като сервитьорка, за да обслужа Негово Величество. Лочеше водата, сякаш няма намерение да спира, после се запъти към мен и уж от обич и благодарност, се позабърса в пижамата ми.

– Да не си посмял да ме докоснеш с тези наакани лапи, защото ще повикам събирачите да те приберат! – заплаших го аз и си спомних за вдигнатата телефонна слушалка. Връзката беше прекъсната. Сложих вода за чай, а кучето се настани пред хладилника, хвърляйки ту към мен, ту към хладилника красноречивия невиждашличеумирамотглад поглед.

– Трябва да отида да купя нещо за ядене – обясних и му подадох чинията с шунката, която си бях оставила за закуска.

Съдържанието на чинията изчезна в мига, в който я спуснах на пода. Побутна я още малко, облизвайки невидимите следи от шунката. Явно муцуната не го болеше толкова, че да не може да яде. Не беше от кучетата, които могат да бъдат толкова болни или разстроени, че да изгубят апетит. Най-напред се на­­яде, после отиде да прилегне там, където най-много пречи, и двете минути, колкото му трябваше да за­спи, посвети на размисли за актуалните трудности.

Сочех с пръст калните следи от лапите му по пода.

– Ти си не само харчлък, ти си най-обикновено прасе. От теб куче за изложби няма да излезе.

С интерес следеше калните дири, които му посочвах, сякаш ги вижда за първи път и хабер си няма за какво му бърборя. Козината му беше покрита с въглищен прах, стърготини и какво ли още не, а калта задържаше целия този боклук.

– Трябва да те изкъпя!

Думата изкъпя превръщаше в миг учтивото ми куче в подивял койот. Настъпваше безумно тичане из цялата къща. Накрая, вече заловен и напъхан във ваната, той скърцаше със зъби и се опитваше със сетни сили да захапе смъртоносно ръчния душ.

Днес обаче нищо такова не се случи. За моя най-голяма изненада той ме последва в банята и спокойно ми позволи да го настаня във ваната. Трябва да припомня, че мократа кучешка козина не притежава миризма, каквато покойният Кристиан Диор би желал да затвори във флакон. Смърдеше, сякаш петдесет пияни плъха са повърнали върху мъртъв пор. Игнорираше ме систематично, докато го къпех, и зорко следеше потока мътна вода, който се сливаше по дъното към канала на ваната. И спокойно чакаше всичко да изтече. Може да се каже – съдействаше!

Омотах го с пешкир, настаних го на дивана, седнах на масата и отпивайки от чая, наблюдавах кучето си. Беше цъфнало в двора ни преди малко повече от година, заради летните жеги вратите бяха отворени, то влезе спокойно и разгледа къщата. Очевидно му хареса. На мен не ми пречеше.

Беше малко след погребението на мама и татко. Уф, какви ужасни дни бяха. Спомням си, че Лука бе на плаване. Дойде си вечерта преди погребението, щеше да остане само два дни. Седна и веднага ми разясни и моето положение, и евентуалните решения.

Не, не исках да напуска кораба заради мен, за да дойде да живее тук. Не исках да отида и при нашето семейство в Макарска, защото трябваше да сменям училището и… изобщо всичко. Това и не беше някакво решение, защото след матурата трябваше да чакам година и половина, докато стана пълнолетна. Какво ще правя през цялото това време в Макарска? А и какво ще стане с нашата къща? Не, не исках да отида и във Франкфурт, при дядо и сестрата на мама. Какво ще правя във Франкфурт? То е също толкова тъпо, колкото и да отида в Макарска. И е далече. Плюс това – немският. Хабер си нямам от немски, уча английски, това поне би могъл да знае!

– Какво искаш тогава?

– Искам да си остана тук! Виновна ли съм, че те са мъртви, а ти си някъде насред океана? Искам да остана тук! Всички изчезнахте нанякъде – започнах да крещя като луда, – оставихте ме и сега и аз трябва да ходя някъде. Искам да си остана тук!

Лука запали цигара, гледаше някъде през мен. Когато най-сетне проговори, каза, че имам право. Много добре знаел, че онова прескачане на класовете ме е откъснало от връстниците ми, знаел също колко мъка ми е струвало да се приспособя към класа, в който съм сега. Много добре разбирал, че в този момент нашата къща е единствената здрава точка в живота ми, на която да се опра. После замълча.

– Мислиш ли, че можеш да живееш сама? Не те ли е страх?

– Да ме е страх?! От какво? Страх ме е само да отида някъде!

Попита ме мога ли да се грижа за себе си. Мога! Ще му изброя какво знам да сготвя. Изброих. А какво не мога? Поколебах се малко и казах – не мога да гладя.

– Добре – отвърна. – Да видим как можем да планираме живота ти тук. Господи – добави тихо, – мама би ме убила, ако можеше да знае, че те оставям сама. Та ти още нямаш петнайсет години! Наистина съм луд.

– Не, не си луд. Моля ти се, остави ме тук. Тук ще завърша училище, ще следвам и всичко, всичко… И ще бъда много добра. Ето, кажи какво трябва да правя и ще те послушам, честна дума. Трябва да решим какво ще кажем в училище и кой ще ходи на родителските срещи…

– Добре, не бързай, остави ме да поразпитам малко.

Излезе от кухнята, отиде в дневната и почти половин час телефонира на разни хора. Резултатите от разговорите пристигаха един след друг. Госпожата от номер 9, онази с четирите деца, щяла да идва всеки четвъртък да подрежда къщата и да глади. Ето, тук пишело колко трябва да й плащам, парите били там. Ако някой кретен започнел да ме тероризира, трябвало само да се обадя на Дамир на този номер и кретенът щял да съжали, че изобщо се е родил…

После звънна Елена. Беше я повикал да дойде веднага, за да се запознаем. Отредил й бе ролята на мамина приятелка, която уж щяла да живее тук и да се грижи за мен. Трябвало да съобщя това на всички роднини, когато решат да идват. Трябвало да кажа същото и в училище.

Понятие си нямам откъде познаваше тази Елена, но тя веднага ми хареса. След като Лука й разказа какво се е случило с родителите ни и защо ми е нужна, тя, слава Богу, не започна лицемерно да повтаря, че много й е жал. И защо ще й бъде жал, като никога не ги е виждала.

– Ама че тъпотия! -изтръгна се от устата й и веднага попита с какво може да ни помогне.

Трябва да се появи утре на погребението и да поразговаря малко с класния и с роднините. Да ги убеди, че ще живее у нас и ще се грижи за мен.

Да им каже, че ни познава цял живот и това е всичко. Много пъти е обещавала на мама, че ще се грижи за децата й, ако нещо се случи. Това трябва да каже, нека импровизира.

– ОК – отвърна тя. – Не е трудно. И без това щях да бъда в театъра, ако навремето не ме бяха приели в художествената академия. Нужно ли ви е още нещо? Знам, че в такива случаи се предлага парична помощ, но аз я нямам. Може и да намеря нещо, но ми трябва известно време…

– Не, не, пари не са ни нужни – каза Лука, – Знам, че художниците не живеят леко. Аз ще ти платя, само те моля, обещай, че ще ходиш на родителските срещи на малката. Те са 7-8 пъти годишно. Само това ни е нужно, за да могат учителите да видят, че някой се грижи за нея.

– Дума да не става за пари! – отхвърли тя. – Бог ще ме накаже, ако взема пари при такова положение.

Не прие нищо и Лука прибра предложените пари. Тя ми написа адреса и телефона си, но каза, че е по-добре да я търся на втория номер, в ателието, защото била постоянно там. Попита може ли да си послужи с телефона.

Докато Елена разговаряше, Лука закри с тяло масичката, отвори чантата й и бързо пъхна парите вътре. Стана ми приятно.

Завърши разговора и каза, че трябва да тръгва, отивала да вземе черна рокля за погребението от приятелката, на която бе телефонирала.

– А ти, дете, не се мъчи да бъдеш толкова нормална. Послушай съвета на човек, който вече е минал през всички тези неволи, макар и не в същата последователност. Седни в някой ъгъл и добре се наплачи. То помага.

Когато си тръгна, Лука ме засипа с милион съвети, купчина пари и също толкова наставления как да ги харча, докато не получа татковата пенсия. Каза, че на кораба имали телефон и можело да му се обаждам, когато поискам.

– Ето, тук са записани номерата и всичко, което трябва да кажеш на английски, и те ще ме потърсят. Ще закача това на стената в моята стая и ще пре­хвърля телефона от стаята на мама и татко там.

Доста се забави и тръгнах да видя какво прави. Беше в тяхната стая. Потънал в сълзи. Седеше от мамината страна на леглото, стиснал пеньоара й в ръцете си.

– Така хубаво мирише на мама – хълцаше той.

Плакахме, оставихме се нейната миризма да ни върне в изгубения лунапарк на детството. От маминото нощно шкафче ни гледаше снимката на дълго­крако хлапе, което гордо държи боядисана в бяло лодка.

Не си спомням много добре погребението. Някои хора ме прегръщаха. Не познавах много от тях. Тогава за пръв път видях Лука в костюм. Беше висок и спокоен, горд като скала. Гледах само него. По-късно, у дома, всички роднини утешаваха само Елена. Говореха на Лука, че в цялата тази трагедия Елена е дар от Бога и сега повече няма да се тревожат за мен. После всички си тръгнаха.

Лука замина след един ден. Преди това обиколихме магазините. Купи ми купчини бельо, дрехи, храна. Оставаха няколко часа до тръгването за летището. Заведе ме в една сладкарница. Поиска да му обещая, че всяка вечер ще си бъда у дома преди десет. Не го искал, за да се прави на шеф или родител, а просто защото градът гъмжал от какви ли не хора и щял да полудее от мъка, ако ми се случело нещо.

– А през уикенда? – попитах.

– Особено през уикенда! Тогава всички проклети маниаци изпълзяват от дупките си с надеждата, че щастието ще им се усмихне.

Аз и без това принадлежа към онези 0,012% от хърватските младежи, които не се интересуват от излизания, дискотеки и тем подобни. Нито пък от концерти на разни банди. Ходила съм. На една от най-добрите рок групи. Е, чудо голямо! Повтаряха някакви си пет-шест такта с китарата. Може и седем да са били. Нищо особено. Излязоха на сцената в скъсани дънки. Косата им – до средата на гърба. Били са сигурно in по времето, когато татко е бил хлапак. Тогава постригването е значело ред и дисциплина, а дългата коса е била знак за разумен протест. На кого му пука днес каква ти е косата. Мисля, че продаваха фасони с тая коса, сякаш е част от тоалета им и така се чувстват ветерани. Затъмниха залата и започнаха. Из­дрънкаха едно ре-минор, скъпоценната техника веднага го засили на сто децибела и отчаяно го поддържаше, за да се носи по въздуха. Фронтменът високомерно разтърси глава, косата се разпиля по лицето му, а после той се плъзна по колене на пода. Свалила го уж силата и красотата на ре-минора. Как пък не! Публиката откачи. Аз не. Струва ли си да крещя от възторг, че тия остарели коне, по-големи и от брат ми са успели да налучкат ре-минор? Пееха, разбира се. Най-много подскачаха по сцената и рушаха всичко пред себе си. Вероятно да покажат колко силна и дълбока е идея­та на песента и те я изтръгват от себе си. А римитe бяха от типа малка-жалка, може-ложе.

И така – цели два часа. Мама ме беше накарала насила да отида на тоя шантав концерт. Цял живот си е падала по рока, възнасяше го до небесата и имаше разработена теория за това, че музиката дължи много на рока, защото невероятно я бил променил, внасяйки в нея две съществени неща. Като първо, твърдеше майка ми, премахвал елитаризма в музицирането и това се отнасяло еднакво и до авторите, и до изпълнителите, и до публиката. Днес всеки имал възможност да изрази таланта си и да се изяви като истински музикант. Второто, според мама, било това, че рокът реагирал непосредствено на света около нас, тоест, той бил искрен.

Тези две неща може и да са били верни, когато тя е висяла по концертите. Днес са много глупаците, които вярват, че са се озовали с китара на сцената не защото премахването на елитаризма им е помогнало, а защото техните шест такта и пискливият тенор са ги направили част от елита. И сега очакват всички да целуваме земята, по която ходят. Сякаш единствената разлика между тях и Фредерик Шопен е в инструмента. Още и в това, че Шопен не харесвал пеенето и не бил искрен като тях. Глупости! Каква ти искреност?! Изправят се на сцената в нарочно съдрани тениски, а и защо да се срамуват. като и без това си ходят облечени така. А инструментите и всичките ония усилватели и тонколони струват хиляди и хиляди евро. А колите, с които пристигат, струват колкото фабрика за тениски! И това ми било искреност! И аз трябва да размахвам ръце в мрака и да хабя газта на запалката, за да можели някакви си посрани типове да се чувстват добре. Как пък не! Нямаше начин да си проправя път към вратата и затова останах до­край. Една хлапачка по сутиен размахваше до мен тениската над главата си. И ревеше, сякаш костенурката й внезапно се е споминала или нещо такова. И останалите си прекарваха добре. Още с влизането си в залата изпадаха в транс.

Моите уважения към мама, ама за тая искреност на мен хич не ми пука!

И защо да се възхищавам на тия серийни имитатори на имитаторите? Мисля, че любимият й рокендрол отдавна вече е мъртъв, само дето никой не знае къде и кога точно е умрял. И никой няма сили да го каже на глас, затова и тия сега трупат кинти с приказки за царе в ново рухо.

Точно затова не ми беше трудно да обещая на Лука, че няма да излизам навън след десет. Всичко, дето ме интересува, става през деня или някъде далеч. Но все пак ми се струва, че можех да имам и по-добра вечерна граница.

– Ами ако ида на рожден ден или на Нова година?

– Може, но само ако те доведе вкъщи някой възрастен. Недей да се шляеш сама по нощите!

– Ами ако се влюбя? – разпитвах аз като Мара Подробната.

Въпросът ми не прозвуча глупаво на Лука. Погледна ме сериозно.

– Добре, че ме подсети. Знаеш всичко за спането с момчетата и прочие, нали?

Крем-питата в устата ми полетя към кривото гърло. След като спрях да кашлям, измърморих под носа си, че мама и татко са ми говорили нещо след първата менструация. После повече нищо.

– Ония кози в класа само за това говорят, но млъкват веднага щом се появя – добавих смутено, разхождайки с вилица парчето сладкиш в чинията.

– А момчетата какви са? Харесва ли ти някой?

– Аха, ама каква файда. Знаеш и сам как изглеждат момичетата в моя клас? Същински мадами са. Сутиен номер шест. А я ме виж мен, приличам на змиорка от метър и седемдесет. Нигде нищо.

Ведра усмивка се разля по лицето на Лука.

– Недей да се смееш! И сам знаеш какъв шанс има пръчка, дето няма и петнайсет години, в клас, пълен с мадами? Момчетата ме гледат като по-малък брат. На мое място ти щеше да се гръмнеш…

– Наистина те подредих с това прескачане на класовете. Това е грешката, а не ти. Засмях се, защото си спомних, че днес ти купихме маратонки четирийсети номер. Когато тръгна на училище, носеше хубави розови маратонки номер двайсет и осем. Много добре си спомням този номер. Щом те прехвърлиха в трети клас, дойде да хленчиш при мен, че краката ти са много малки. Плачеше като луда и ме молеше да напъхам хартии в маратонки, които са поне трийсет и трети номер. Не исках да го правя, а ти ме удряше и крещеше, че съм стиснато прасе. Ето, че и сега е същото. Как мислиш, дали твоите мадами от класа са носили сутиен номер четири преди две-три години? Хайде, моля те, ела на себе си. Ще видиш, че след година ще пораснеш достатъчно във всички посоки. Честна дума!

По пътя към къщи внимателно добавях по някоя „съчка“ към почти забранения огън на разговора за секса. Наистина ме интересуваше. Лука не е глупав, веднага разбра, че си умирам от желание да говоря за това. С оглед на обстоятелствата не смяташе, че това е неприлично. Искаше да ме предпази от неволи в това отношение със същата сериозност, с която ми обясняваше всички ужаси за наркотиците и опасността от електрическия ток. Каза ми всичко. Всичко. Стана ми ясно, че Лука знае за секса повече, отколкото са знаели мама и татко заедно. Те ми бяха обяснили как се стига до оплождането, как се развива плодът, как се ражда… всичко – като в училище. Употребяваха купища латински думи и беше доста скучно. Ставаше ми интересно само когато безпомощно се споглеждаха и започваха да заекват. Ясно беше, че не знаят кой знае колко за всичко това. Честна дума, не казаха нищо за пипкането на ерогенните зони. Май че понятие си нямаха, че хората се впускат в тоя секс, за да се пипкат, а не за да правят деца. Защото, както го каза Лука, ако на този свят съществуваха само тези, които родителите съзнателно са искали да направят, цялото човечество щяло безпроблемно да се побере в Андора. Каза, че още не било време да се впускам в това. Хората имали нещастието да узряват по-рано физически и едва след това – психически.

– Колко по-рано? – желаех да знам точно аз.

– Зависи от много неща. Това сега не е важно, важното е, че тази стъпка води до безброй глупости, детето не е нито единствената, нито най-лошата последица. Важното е да не спиш просто така, само от любопитство, защото родителите ти ги няма, за да те предпазят.

– ОК, значи сексът идва едва когато се влюбя и съзрея ментално. Мога ли да се надявам, че ще ме провъзгласиш за ментално зряла преди моя петдесети рожден ден? Нещо май бързам, не мислиш ли?

Влязохме в двора и тръгнахме по пътеката към гаража. Лука посочи с пръст коша на стената.

– Не те питах как върви баскетболът?

– Добре. Не тренираме достатъчно, защото имаме зала само три пъти седмично по два часа. Айде, питай ме какво стана преди десет дни?

– Какво стана преди десет дни?

– Играхме срещу някакви момичета от Нови Загреб. Бихме ги със 76:62. Вкарах 11 коша и една тройка. Първата тройка в живота ми на истински мач! А да знаеш, Лука, какъв късмет имах със свободната топка – шест от шест. Сякаш бях Майкъл Джордан! Тогава и татко дойде на мача. Пощуря, като ме видя как хвърлям, веднага ми обеща нови маратонки, но… не успя да ми ги купи – добавих, борейки се със сълзите.

– Наистина ли вкара шест от шест? – попита Лука с желание да ме върне в щастливите мигове.

– Аха. Казвам ти, бях като Джордан. Можеш да ме наричаш Майкъл! – хвалех се аз. Бях щастлива, че това го интересува.

– Дай топката, Майкъл! – извика той и свали якето си.

– Ще хвърляме по десет свободни и десет тройки, та да ти преседне играта.

Настрои гласа си така, че да прозвучи строго. Беше ясно, че се шегува. А аз бях безумно щастлива. Първа застанах на чертата. Знаех, че изглежда глупаво, но пред Лука се притеснявах много повече отколкото на мача пред всички онези родители и цялата публика.

Първите две хвърляния бяха фал, но после вкарах всичките, с изключение на последното. Плачеше ми се заради последната топка – повъртя се малко около обръча на коша и падна отвън. Тройките вървяха лошо. Влезе само една от дясното крило и една от средата.

Лука беше по-зле от мен – само с шест свободни и една тройка от средата. Изтичах веднага в стаята си за тебешир и на стената под коша написах 7:6, а отдолу 2:1.

– Гледай това и плачи! – извиках самодоволно.

Той не се развълнува особено. Седеше на пейката до къщата, пушеше и гледаше написаното. Помислих си, че би могъл малко повече да се развълнува. Направиш нещо по-хубаво от големия си брат, от небето прозвучават фанфари и е много жалко, че брат ти не ги чува. За моя най-голяма изненада Лука изглеждаше доволен, сякаш той е победителят.

– Наистина си добра в свободните хвърляния. Та това ти е 70% кош! Знаеш ли колко милиона долара би дал старият Шак за такъв процент?!

– Той би дал много кинти и за твоите 60% – отвърнах галантно на комплимента. – Знаеш ли, че О’Нийл все още има по-добър процент от игра отколкото от линия? Той и на гостуванията си получава овации, когато вкара кош от свободна стрелба.

– Кажи ми как е възможно да вкараш толкова кошове, а казваш, че не тренирате достатъчно.

– Всяка сутрин идвам тук и хвърлям по сто пъти. Привечер – също. Това е минимумът, независимо дали вали сняг, или дъжд. През уикенда гледам да хвърля петстотин пъти на ден. Сама си поставям тези задачи, но както виждаш, ще трябва да засиля тройките, защото не струват.

– Знаеш ли какво? – попита той и ме прегърна. – Хващам се на бас, че мишките в гаража страдат от ужасна мигрена заради тупкането по стената.

Засмя се от сърце, с момчешкия смях, който помнех от времето, когато живееше с нас.

– Слушай, малката, имаш ли нещо против да взема татковата вратовръзка, онази, която мама му купи от „Армани“?

– Че защо да имам против? За какво ми е врато­връзка?

– Знаеш ли къде е?

– Представа си нямам. Отивам да я потърся.

Влизах в къщата, когато той ме извика. Върнах се да видя какво иска сега.

– Слушай, Майкъл, ако желаеш да си хванеш някого от NBA лигата, кого би избрала?

– Имаш предвид играта или красотата?

– И двете.

Намерил какво да ме пита. В NBA лигата отличните играчи са, колкото си искаш. С тонове. Има и млади, хубави, но не знам колко са добри. Трудно е да се каже. Появи се някой rookie, изглежда супер, гласувам за него, а после прочета някъде, че бил глупак и от него никога нямало да излезе голям играч. Или пък играе отлично като онзи Студамир или Чарлз Баркли, но изобщо не ми харесва…

На такъв въпрос не може да се отговори разумно, но мисля, че си изиграх добре картите.

– Денис Родман. Окончателно – рекох.

– Уф!

– Че кво му липсва?

– Нищо. Изненада ме малко с Родман. Мислих, че ще избереш някой по-млад или пък Джордан, щом каза да те наричам Майкъл.

– Знам, всички се лепят за Джордан, но на мен ми танцува по нервите със съвършенството си. Слушал ли си интервютата му? Няма да изтърси нито една глупост, нито ще върже вратовръзката си погрешно или нещо такова. Прилошава ми от толкова съвършенство, а Родман е суперлуд. С него, гарантирам, няма скука. Супер е, като върже панталоните си около врата или промени философията на баскета.

– Така е, Денис е закон. Ясно, с него няма да ти бъде скучно. Татуиран е, ще имаш какво да четеш цял месец – смееше се Лука.- Нека бъде Родман. Иска ми се само да знам ще има ли тук любов, или само кинти.

– Чиста любов! Ох, защо не е тук! Веднага щяхме да правим пъстрокоси деца, нищо че не съм ментално зряла. Чете ли какви глупости пишат за косата му журналистите, сякаш играе хубаво заради нея.

Дълго се въртях горе, в стаята, в търсене на вратовръзката. Отворих всички чекмеджета, но там имаше само бельо и милиони чорапи. Започнах да ровя из гардероба, обръщах нервно изгладените ризи. Натъкнах се на някакво старо портмоне. В онази, прозрачната му част, в която се слагат фотоси, имаше снимка, на която бяхме Лука и аз. Отвратителна снимка. На нея Лука вероятно е на осем години. Стои по бански костюм, а в ръката си държи рибка, някаква бодлоперка, не се вижда много хубаво. Смее се, в устата му няма повече от шест зъба в разни фази на израстване. Прилича на ужасна илюстрация за идиоти в психиатричен наръчник. А аз съм съвсем гола и ясно се вижда, че плача, и то с всичка сила. Вероятно защото са дали рибата на Лука, а не на мен. Родителите понякога наистина не са нормални! Изберат си някаква снимка, разнасят я и я показват на всекиго, който пожелае да я види. И какво има за показване? Кльощав, беззъб хлапак и голо, клето момиченце. Голяма работа!

Исках да погледна няма ли още някоя снимка, която да не е толкова унизителна, но намерих купища пари. Забравих за вратовръзката и хукнах надолу, за да попитам Лука какво да правим с тях. Ето какъв е акълът на възрастните. Изобщо не ми бяха споменали, че тук има някакви пари. Ами ако Лука не беше дошъл на погребението? Или ако момчетата от кораба не му бяха дали достатъчно пари? Тогава щеше да тича из града и да търси пари назаем, за да не гладувам, докато не се реши въпросът с оная пенсия? Това можеше да се случи, а татковите ризи се търкаляха в купища валута!

Бях бясна като рис и заради оная обидна снимка, и заради парите. А те постоянно ми набиваха в главата, че трябва да бъда отговорна! Добре де, знам, че не са планирали да загинат, но, Боже мой, татко навърши четирийсет и пет, а мама – четирийсет и три. Като си вече толкова стар, трябва и да знаеш, че всеки миг можеш да паднеш мъртъв. Едва чаках да кажа това на Лука.

Не го намерих зад къщата. Нито пред нея. Нямаше го и вкъщи. Намерих бележка на лист хартия до телефона.

Извинявай, че те излъгах за вратовръзката. Мразя разделите и се боях, че няма да мога да те оставя. Ще ти се обадя от Генуа.

С обич,

Лука

Хукнах към антрето, отворих шкафа. Торбата му не беше вътре, нито якето, нищо. Наистина ме бе оставил, без да се сбогува, гадна маймуна, глупав идиотски кон! Седнах на пода, гледах проклетото портмоне в ръцете си и заплаках. Никой не искаше да си губи времето за някакво си сбогуване с мен. При нормални обстоятелства хората си казват довиждане дори когато отиват до бакалницата. Но моите – не. Отиват, без да се сбогуват, в Милано, за да загинат, не че са го искали, или да плават по идиотското море. Сигурно трябва да му бъда благодарна, че ме е удостоил с тази насрана бележка.

Лука се обади късно вечерта. Е, имаше какво да чуе. Разбра, че няма смисъл да разговаряме, докато не се успокоя. Каза, че корабът му ще отплава утре и през нощта ще ми напише писмо. Помоли за благоволението да го прочета, когато не съм толкова нервна.

Следващите два-три дни сновях като зомби по линията дом – училище – дом. Почти наближаваше краят на учебната година и слънчевият лазер пържеше всичко живо. И тогава отнякъде се появи Конрад. Точно си късах нервите с приготвянето на обяда. Голям труд падна с това готвене. Не с месото, то си е супер. Посолиш го и го сложиш да се пече. Хвърлиш му само от време на време по едно око, за да не заприлича на кокс. Със зеленчуците е мъката. Напатиш се като роб за стръкче трева в чинията.

Точно тази сутрин бях решила да сготвя първия си обяд. Преди да замине, Лука ме бе въоръжил с готварска книга за начинаещи. Убедена, че имам опора в литературата, хукнах към пазара за продукти. Купих без проблем половин метър свински ребърца, но трудностите настъпиха със зеленчуците. Ядеше ми се маминият зелен фасул. Така, както мама го правеше – да плува в червеникава водица.

На пазара имаше тонове фасул. Жълт и зелен. А отгатни кой ти трябва! „Туй със зеления фасул трябва да е като с крушите – мислех си, -докато са зелени, са кисели, пожълтеят ли, значи са узрели. Ами ако е като с листата? Ако са зелени, тогава всичко е ОК, пожълтеят ли, значи са стари и ще почнат да падат от онова, как му казваха, от стъблото. Да не съм луда да плащам за някакъв си сдал багажа зелен боб. Не се сещах какъв цвят имаше маминият. Аз, глупачката, си спомням само оня сос с тухления цвят, а в него като звездички светеха мънинки, златни точици мазнина.

Обиколих надлъж и нашир пазара и не намерих решение за цвета. Това ми е ползата от гимназията. Учителите се побъркват, ако не знаеш защо е важен Виенският конгрес или не си научил наизуст елементите от въглеродната група. Години наред ти пъхат под носа какво ли не – от ранните готически катедрали и екзотичните инструменти до рисунките на шугави допотопни птици, дето отдавна са измрели, ако изобщо някога са съществували. А да са ви показали рисунка на качествен зелен боб? Никога. Да не са луди да ни учат на нещо дето ще ни потрябва в живота.

Застанах пред една сергия с купчини зелен боб – жълт и зелен. И бързо започнах наум: две петлета се скарали пред поповата… Падна се зеленото.

– Колко? – попита делово жената.

– Не знам…

– А какво ще готвиш?

– Още не знам…

– Две кила, какво му мислиш! – рече тя и с мъка напъха премереното в торбичката. Едва се събра, постоянно падаше по пътя към къщи и имах чувството, че приличам на онези изперкали Иванчо и Марийка.

Когато стигнах у дома, слънцето вече яко печеше и аз отворих навсякъде вратите и прозорците. Настаних се в кухнята с надеждата, че ще успея да приготвя всичко и да го изям преди да тръгна за училище. Сложих месото и цяла камара картофи да се пекат и започнах да търся рецепта за варива в готварската книга. Още с първото изречение искаха да измия зеления боб. ОК, ще го знам за в бъдеще. После искаха да нарежа наполовина всяка шушулка. Реших да режа по диагонал, потръгна ми. След това трябваше да го бланширам. Да го бланширам ли?! Хабер си нямам какво значи това. В тая книга няма никакъв речник на чуждите думи. Сякаш иска да каже – и ти си ми един начинаещ, не знаеш какво значи да се бланшира. Тръгнах да търся речника с чуждите думи, ама се сетих, че го бях дала на Рената от последния чин. Пишеше си с някакво момче, с което се запознала на морето. Казал й, че е умна, и затова във всяко писмо му изпращаше по десетина чужди думи. Постоянно ми искаше речника, за да вади нови думи. Огледах рецептата докрай. Трябваше да се направят милион неща и зелените ленти сигурно щяха да бъдат готови за ядене в късните нощни часове. Това ми помогна да реша, че думата бланширам значи да хвърля в тоалетната разрязаните по диагонал зелени ленти и да пусна водата след тях. За късмет с месото бях изпекла и много картофи. В миг прежалих зеления боб и се впуснах с наслада в консумация на нормална храна.

Вцепених се, когато Конрад се появи в рамката на кухненската врата. По-голямо от немска овчарка, кучето сякаш бе скърпено от няколко породи. Отдъхнах си, като видях, че изобщо не ме гледа. Паркира се пред умивалника и се взря във водата, която не спираше да капе. Съдейки по всичко, желанието да утоли жаждата си бе по-важно от това да ме ухапе или нападне. Страхът ми се изпари и бързо му написах плюс в душата си – беше умно. Знаеше, че го гледам, но вместо да предизвиква излишна паника, не сваляше очи от това, което желае. Станах рязко, за да му сипя вода. То отскочи до вратата и там, на сигурна дистанция, нерешително спря. Налях вода в една купа, спуснах я бавно на пода и преструвайки се, че не го гледам, се върнах на мястото си. Отхвърлило всякаква системна предпазливост, кучето започна да пие, сякаш това бе първата глътка вода, след като е пресякло Сахара. После седна до празната купа и се взря предано във вилицата в ръката ми. Преглъщаше всеки път когато слагах в устата си картоф или парче месо. С нищо не показваше, че иска да отнеме храната ми, само я гледаше. Много красноречиво. Питам ви аз, може ли човек да се храни при това положение!

Не е нужно да казвам, че изсипах в една стъклена чиния останалото месо, картофите и оглозганите кости и я сложих до купата на пода. Не подбираше месото между картофите. Започна от единия край и систематично обра с език и най-малката следа от храна и мазнина. Много ми хареса. Писах му още един плюс заради кристалноясните послания, които изпращаше. Познавам хора, които за тези негови жаден съм и гладен съм биха изговорили стотици думи и накрая щях да си остана с убеждението, че са ми искали кибрит.

Изяде всичко и си тръгна. Разбирам, звучи някак глупаво, защото само допреди половин час изобщо не знаех, че това куче съществува, но ми домъчня, когато изчезна от кухнята. Всички ме оставят, сякаш съм шугава. Изтичах след него, мислех си как да го извикам да се върне.

Кучето пресече улицата и спокойно се изпишка под кестеновото дърво пред месарницата. Запази малко и за колелата на беемвето на Буцек. Червен плюс. После, без дори да го повикам, влезе у дома, легна насред антрето и спокойно заспа. След два часа отидох да му обясня, че трябва да тръгвам за училище и не мога да оставям вратата отворена. Редно е да реши дали ще ме чака тук, или навън. Не ме удостои дори с вдигане на глава. Сипах му вода в купата и тъй като бяхме изконсумирали всичко на обяд, натопих останките от хляба в соса от печеното и ги сложих в чинията. Наложи се да го прескоча, за да изляза.

През целия следобед в училище страдах от типично собственически синдром. Ами ако това псе изгризе мебелите? Или от скука нападне новите ми маратонки в антрето? Или счупи нещо? Ами ако има милиони бълхи и те се настанят в килимите и леглата? Чувала съм, че кучешките бълхи не нападат хората, ама знам ли? Едва дочаках последния звънец. Купих хляб, две подкови наденица и хукнах към къщи.

Беше си там, където го бях оставила. Недокоснати, маратонките се усмихваха в ъгъла, докато кучето протягаше предните си лапи и прехвърлило тежестта си върху тях, отхвърли задните назад. После се прозя, надигна се и поклащайки се, пресече улицата. Отиде до тоалетната си. Не злобея, ама ми е приятно, че се изпишква върху колелата на Буцековата кола. Тоя касапин безбожно мамеше клиентите си. И лека-полека кражбите му се материализираха в разкошно оборудвано беемве, сив металик, със затъмнени стъкла. Буцек собственоръчно го миеше и търкаше, докато лъскавият като кралски огледала метал не под­сказваше ясно кой е най-успешният в малкото кралство на нашата улица. И ето че отнякъде се появи по­следният между последните, едно прегладняло куче помияр и лежерно се изпишка на всичко това. Съзирам известна поетична справедливост и ми е някак мило.

Налага се постоянно да слагам плюсове на това куче. Чинията, в която имаше хляб, лъщеше, мебелите си бяха читави и което е най-важно – в тази къща най-сетне имаше някой, който се интересува какво правя, когато не уча. Кучето следеше всяко мое движение с такъв интерес, сякаш гледаше пряко предаване от Космоса. Веднага след като се навечеря, се отби в гаража и про­следи моите свободни хвърляния. Изобщо не трябваше да го викам да дойде. Просто се заинтересува. След обичайната норма от сто хвърляния потърсих в гаража някаква по-малка топка. Намерих една, беше спукана, но в нея още имаше въздух. В първия момент му беше малко чоглаво да си играе с такова чудо, но се оказа, че знае точно какво е топка, а какво – крак. Грабваше топката със зъби и се стрелваше през вече увехналите мамини лалета. След три-четири метра се спираше, пускаше пред себе си притежанието си и с поглед ме подканваше да го взема, ако смея. Чудесно си прекарахме. Лука се обади отново вечерта. Съвсем бях забравила, че трябва да се сърдя, и го залях с милион информации за кучето. След всяка пета дума питах мога ли да го задържа и без да чакам отговор, продължавах с подробно описание на всичко, което се бе случило през този ден. Когато най-после спрях за малко да си поема въздух, той ме попита как изглежда кучето.

– Изглежда прекрасно.

– Глупаче! Питам те дали не изглежда като болно?

– Прекрасно и е здраво.

– Това още не се знае.

– Кажи ми, моля те, може ли болно куче да си играе цял час и да изяде всичко, което му дадеш?

– Има ли огърлица?

– Да, бисерна, има изумрудени обици и брошка на дупето! Абе, глупако, казах ти, че е помияр. Ако имаше нашийник, щях да ти кажа, че е изгубено.

– Как изглежда козината му?

– Прекрасно – повторих и продължих с хвалебствия за ума му.

– Ти нормална ли си?

– Да.

– Тогава млъкни за малко и ме слушай! Коцко, братът на Дамир, е ветеринар. Обади се на Дамир и му разкажи всичко. Не му приказвай детинщини, а му кажи, че кучето е голямо, че няма огърлица и не се решаваш сама да го водиш на преглед. Нека помоли брат си да се отбие при теб и да види дали кучето е здраво и да го ваксинира. Това е всичко. И хубаво да го изкъпеш, та да не лепнеш нещо. Разбра ли?

– Разбрах.

– Как е в училище?

– Добре. Мога ли да го задържа завинаги?

– Ако Коцко каже, че е здрав, може. Плати му, колкото трябва за ваксината и за всичко останало. Ако е наред, ще трябва да му купиш каишка, паница за ядене и всичко необходимо. Нека той ти каже какво.

– Ти си моят най-добър брат!

– Аз съм твоят единствен брат. Всъщност радвам се, че се е появило това куче, поне няма да бъдеш сама. А ти недей да живееш на кучешка храна, хапни нещо топло!

Кучето беше здраво, но кльощаво. Коцко го изкъпа, козината му се залепи за ребрата и то заприлича на клета мокра птица. Нямаше бълхи, нито кърлежи, но затова пък Коцко трябваше старателно да почисти сплъстената му козина.

Кучето не беше въодушевено от компанията му и когато след всички мъчения с водата бе подложено и на ваксина, излетя от къщи като тапа. Помислих, че няма да се спре до държавната граница, но се бях излъгала.

Излегна се на окъпаната от слънцето тераса и лежа така, докато козината му изсъхна. Шампоанът беше измил натрупваната през целия му кучешки живот мръсотия и сега наистина изглеждаше прекрасно. Коремът му вече не беше сивкавокафяв, а чисто бял. Коцко ми обясни, че съм имала късмет, защото съм се сдобила с младо, здраво и умно куче. На тръгване каза, че още утре ще донесе документите за кучето и малко киноложка литература. Рече и да поздравя брат си.

Сиири Еноранта: „Попитаха ме: „Извинете, вие вещица ли сте?“. Приех го като огромен комплимент.“

Сиири Еноранта е новото име в каталога ни и ние много, много се радваме да ви я представим – не просто защото ужасно харесахме нейния оригинален, пленяващ фентъзи роман „Дар или проклятие“, ами и заради нея самата. Тя е млада, вдъхновена, лъчезарна и изглежда има достъп до специален извор на въображението, непристъпен за обикновените хора… Сиири е една от най-четените писателки в родната ѝ Финландия и е привлечена най-силно от фантастичните сюжети. Какъвто четем и в „Дар или проклятие“, заслужено грабнал националната награда „Финландия“ за младежка литература. А ето какво ни сподели Сиири в специално интервю за българските читатели:

Бихте ли се представили – къде и кога сте родена, къде сте отраснали и в какъв дух сте възпитавана от вашето семейство?

Родена съм през 1987-а в Тампере, по мое скромно мнение – най-добрият град във Финландия (Вторият по големина град във Финландия, разположен на бреговете на две езера. – Бел.ред.). Голяма част от детството ми премина в дома на баба и дядо в провинцията, имах много и страхотни приятели, дори се влюбих за пръв път, когато бях на пет, и оттогава не съм спирала, макар че „обектите“ ми вече са други. Винаги съм се чувствала омагьосана от силата на историите.

Били ли сте насочена към литературата и писането от някого?

Майка ми започнала да ми чете на глас още когато съм била бебе и не съм разбирала нищичко. Тя ми предаде любовта си към историите и литературата, ежедневно посещавахме малката местна библиотека. Майка ми ме издържаше, докато пишех бъдещата си първа публикувана книга, вместо да се налага да се захващам с някоя работа за лятото, която щях да мразя. До ден-днешен мама е най-важният ми доверен читател и през нея минават всички мои ръкописи преди редактора.

Каква ученичка сте били  – палава и непослушна или прилежна и изпълнителна?

Бях трудолюбива и дори вманиачена ученичка. До такава степен страдах от синдрома на доброто момиче, че се докарах до депресия на 17-годишна възраст. Подобрението дойде, когато почнах да пиша първия си роман. А едва с изучаването на френски в университета се освободих от обсесивната нужда да съм перфектна и да канализирам енергиите си в нещо по-продуктивно – творческото писане.

Повлияло ли е училището на вашата литературна насоченост? Изобщо какво ви е дало и какво не е?

Изпитвам огромно уважение към образователната система и училището ми е дало множество позитиви, например отрано добих самочувствие за писателските си умения, обаче най-ценното със сигурност са скъпите ми приятели. Бях свито дете и училището създаде у мен и дълбок ужас от всякакъв спорт, обаче за щастие успешно се преборих с този проблем като възрастна. Вероятно е повлияло и на книжните ми предпочитания, въпреки че по мои спомени просто четях всичко, каквото ми попадне, независимо от задължителните списъци.


Коя е първата книга, която сте написали и каква е нейната съдба?

Сега не бих я причислила към книгите, но навремето я виждах точно така – когато бях на десет, написах кратък романтичен „роман“, доста трепетен, включваше дори еротични сцени, обаче в пристъп на дълбок тийнейджърски срам го изгорих… Във всички случаи е за добро!

А коя е първата книга, която е била издадена от издателство?

Първата ми издадена книга се казва „Монархът на Оменмеа“. Започнах да я пиша на деветнайсет и никой от големите издатели не я прие, накрая една по-малка издателска къща я публикува и в крайна сметка получих номинация за наградата „Финландия“ за най-добро детско-юношеско заглавие на годината. „Монархът на Оменмеа“ е приказна и приключенска история, далеч по-мила и невинна от повечето ми по-скорошни творби, но все още е много близка до сърцето ми.

За българите Финландия е доста непозната страна. Освен с безкрайни гори и езера, за мнозина е свързана с образите на митични същества, дори ако щете като местообитание на Дядо Коледа и неговите летящи елени. Книгата „Дар или проклятие“ е написана в жанра фентъзи и изобилства от образи на човеци със свръхвъзможности, както и с приказни същества (децата сенки) – поне ние ги възприемаме така. Инспирирани ли са някои от тези образи от финския фолклор и ако да – кои и доколко?

Вярвам, че най-важното нещо в живота на един писател е четенето: аз винаги съм четяла много, толкова много, че влиянията са се объркали в главата ми и е невъзможно да различа чие творчество или кое събитие „оцветява“ въображението ми в даден момент. Магическият реализъм тече във вените ми от двете страни на семейството – баща ми е от Колумбия, където открай време писателите изследват света на магията без предразсъдъци и човек спокойно може да каже, че националният епос на Финландия „Калевала“ в същината си е фентъзи. Финландия е винаги в сърцето ми с удивителната си лятна светлина и безконечен зимен мрак, с честните, безгрижни хора и с хилядите малки езера, но писането ми е сложна смесица от идеи, извиращи от подсъзнанието ми, и не мога да го сложа в граници.  

Към кого е отправено посвещението в началото на книгата?*

До известна степен е шега, но и съвсем сериозно: мисля, че жените в моето семейство са вещици. Носят невероятна, жива творческа енергия у себе си. Преди време бях в Литва за среща с читатели и едно момиче от публиката попита: „Извинете, вие вещица ли сте?“. Приех го като огромен комплимент.

През думите на героите си Вие повдигате един изключително важен въпрос – доколко борбата срещу злото оправдава гибелта на много хора. Въпросът е повод за размисъл и отговора в книгата оставяте до голяма степен на своите читатели. А какъв е Вашият отговор и изобщо имате ли еднозначен такъв? 

Не разполагам с верните отговори, навярно никой не би могъл да ги даде по толкова сложни въпроси. За мен писането е средство за разкодиране на света. Макар че действието в повечето ми книги се разгръща на – най-общо казано – фантастичен фон, всички те са изключително лични. В тях осмислям нещата, които ме плашат, дразнят или привличат, които ме задвижват или обладават. Аз съм в неспирен процес по търсене на отговори и вероятно задачата ми е неизпълнима, но пък поне по пътя ще съм попаднала на много нови въпроси.

И накрая един дежурен, но не безинтересен въпрос – върху какво работите в момента?

Пиша утопия, книга за приятелството и добротата, за един по-добър свят – та ако не можем да го видим във въображението си, как бихме могли някога да го създадем?

Страшно се вълнувам да съм свидетел на „оживяването“ на книгата ми на друг език и съм изключително щастлива и благодарна за възможността да достигна до нови читатели. С пожелания за красиви истории и възхитителни приключения,

Сиири

„Дар или проклятие“ вече се намира по книжарниците като част от специалната ни поредица „Европейски разказвачи“, приютяващи най-доброто от литературата за млади читатели от континента. Преводът от фински е дело на Максим Стоев.

* Посвещението гласи: „На нашата семейна вещица.“

Катарина фон Бредов: „Когато си истински, ама истински влюбен, винаги е като за пръв път“

Катарина фон Бредов е една от най-известните писателки за тийнейджъри в родната ѝ Швеция и за вече 26-те си книги е печелила куп награди. Но „Да се влюбиш до полуда“ е първият ѝ роман, който стига до българската публика, и тя ужасно се вълнува!

Решихме да поговорим с нея и тя сподели някои наистина любопитни неща. :))

Катарина споделя: „Започнах да пиша още щом научих буквите. В началото най-силно ме изкушаваше свободата да съчинявам. По-късно – свободата да казвам каквото искам, представяйки го като художествена измислица. Досега съм написала 26 книги за деца и юноши и във всички тях се преплитат реални и въображаеми събития.

В „Да се влюбиш до полуда“ исках да разкажа какво е да си влюбен. Как подсъзнанието ти те саботира, как умът ти казва едно, а сърцето – съвсем друго. Влюбването, описано в романа, е истинско, но аз го изживях след трийсетата ми годишнина, а в книгата Катрин е девети клас. И все пак чувството е еднакво.

Същинската работа по книгата започна едва когато по време на мое гостуване в шведско училище видях Фрида. Деветокласничка с доминираща позиция в класа, с лилава диадема в косите, уж тихичка и позитивна – и все пак… При всяка случка в класната стая всички поглеждаха нея. Ако тя се засмееше, засмиваха се всички. Изсумтеше ли презрително, защото нещо й се е сторило глупаво, изсумтяваха всички. И докато я гледах, си казах: ето, това е Фрида, най-добрата приятелка на главната героиня в моята книга. Нямам представа дали въпросното момиче се е досетило, че се е превърнало в прототип на моя героиня. Всъщност момичето също се казваше Фрида. Така да се каже, откраднах си Фрида направо от реалността.“

Интервю на преводачката Ева Кънева с Катарина фон Бредов

  • Какво според теб е влюбването? Болест ли е?

Хаха, за мен почти винаги е било болест. Най-вече едно мое специално влюбване, което помня като продължително страдание. Целият ми живот се преобърна с главата надолу. Не можех да спя, не можех да се храня, не можех да се съсредоточа върху каквото и да било. Наподобяваше треска, която превзе цялото ми съществуване. Друг път обаче съм понасяла емоциите по-леко. Отделните влюбвания не си приличат.

  • Изживявала ли си голямата любов?

Изживявала съм силно влюбване, което обаче така и не прерасна в онова, което аз разбирам под „голяма любов“. Всъщност и аз не знам дали въобще харесвах въпросния мъж, но определено бях влюбена до смърт в него.

Силно влюбена бях и в мъжа, с когото живея от двайсет години. Заедно преминахме през много неща, преодоляхме препятствия, отгледахме двама сина и все още сме заедно. А за това се иска голяма любов. Ако в продължение на двайсет години гориш от любов по някого като в самото начало, според мен чувствата ще съсипят. Хубаво е, че първоначалната страст съзрява в задълбочена привързаност.

  • Откъде черпиш информация за емоционалния свят и мисленето на тийнейджърите?

 Писането на книги за тийнейджъри поддържа живи моите собствени спомени от юношеските ми години. Освен това се срещам с тийнейджъри: синовете ми са в тази възраст, а и непрекъснато се срещам с ученици в шведски училища, и то вече близо трийсет години. Активно ползвам социалните мрежи, гледам да съм в час с компютърните игри, с TikTok, абонирана съм за популярни канали в YouTube и изобщо следя неща, които вълнуват тийнейджърите. Но описвам емоциите предимно така, както аз ги изпитвам, а не както предполагам, че един тийнейджър би ги изпитал. Не съобразявам писането си с евентуалната възраст на моите читатели, а пиша, както го чувствам.

  • Какво ще кажеш на българските си читатели?

Олеле… труден въпрос… Разбира се, надявам се да харесат книгата! Когато започнах да я пиша, отправих предизвикателство към самата себе си.  

Избрах широко разпространен сюжет: любовен триъгълник, две най-добри приятелки се влюбват в едно и също момче. Исках обаче да разработя темата така, както никой досега не го е правил. Не защото се мисля за по-добра писателка от другите, а защото, когато си истински, ама истински влюбен, винаги е като за пръв път.

Емоцията ти внушава убеденост, че никога не си се чувствал така, че е изключено да изпиташ толкова силни чувства към друг, че никой не е способен да разбере какво ти е, защото ти се струва невъзможно някой да е изпитал онова, което в момента изпитваш ти. Исках да пресъздам това уникално чувство по начин, който да заинтригува читателите, и те с вълнение да следят преживяванията на Катрин – макар сюжетът да не е ни най-малко оригинален.

  • Като тийнейджърка ти приличаше ли на Катрин?

С Катрин май си приличаме донякъде. Но в доста отношения сме съвсем различни. Като приятелка на най-популярното момиче в класа Катрин е в центъра на вниманието. Докато аз бях по-особена и се чувствах малко аутсайдер, макар съучениците ми да не са ме тормозили. През цялото време обаче се боях: боях се да не се изложа с някоя реплика и постъпка, притеснявах се да не би да се обличам нелепо, да не би да слушам кофти музика… И за по-лесно си мълчах. Така поне не рискувах да сбъркам. Слушах и наблюдавах. И с годините почти всичко видяно и чуто от мен в училище намери място в моите книги!

  • Според разпространената поговорка в любовта и във войната всичко е позволено. Съгласна ли си?

Не. Смятам, че нито в любовта, нито във войната е позволено всичко. Но наистина е трудно да запазиш самоконтрол, когато си страстно увлечен. Тогава човек прави неща, на които не е подозирал, че е способен, и които в нормално състояние не би направил. Това е част от „болестта“.

„Да се влюбиш до полуда“ вече е по книжарниците в превод от шведски на Ева Кънева и корица на Златина Зарева. Книгата излиза като част от специалната ни тийн поредица „Европейски разказвачи“.

Ива Прохазкова: „Голи“ е историята на петима млади хора на кръстопът

Ива Прохазкова е най-четената чешка авторка на книги за подрастващите. Носителка е на над 20 награди, сред които Наградата на Австрия и Наградата на Германия за детско-юношеска литература, престижната литературна награда „Магнезия Литера“, номинирана е за най-престижното отличие за детско-юношеска литература в света – медала „Х. КР. Андерсен“, както и за наградата „Астрид Линдгрен“. А книгата „Портокалови дни“ взе чешката награда за детско-юношеска литература „Златната лента“.

С новоизлязлата на българския пазар книга „Голи“ (прев. Анжелина Пенчева) Прохазкова навлиза в света на по-големите – 15-18-годишните с техните проблеми и с техните решения. Романът е включен в Германия сред подборката на седемте най-добри книги за деца и юноши на Немското национално радио; има две номинации за най-престижната немска литературна награда „Jugendliteraturpreis“ и е сред книгите, номинирани за Католическата литературна награда за юноши.

Ето какво казва самата тя за произведението си:

„Голи“ е роман за съзряването. Горещо лято, Берлин, опитомената европейска природа някъде около чешко-саксонската граница – това са кулисите на историята, в която петима млади хора се озовават на кръстопът – всеки по своя начин. Искат или не, трябва да вземат решение накъде да поемат оттук нататък. Пътищата им понякога се пресичат, друг път вървят успоредно, а понякога се разминават. Без да го знаят, младежите си поставят едни и същи въпроси, решават сходни проблеми. Всъщност става въпрос за пет различни истории, които обаче, едва събрани заедно, разкриват своя смисъл и описват една-единствена величина, едновременно известна и неизвестна: днешното съзряващо поколение.

          Моят роман показва днешните седемнайсетгодишни в тяхното ежедневие. Опитах се да разкрия богатата скала на техните чувства и възгледи. Техниката влияе силно върху днешния начин на живот, затваря го между четири стени, гони го по шосетата, под следящото око на камерите, всичко е пронизано от всякакви сигнали. Първопланово ние, хората, не усещаме такъв живот като ограничаващ. Но в ключови моменти, когато той се сблъсква с елементарни потребности на подрастващите и с естествения им стремеж към реално, неопосредствано докосване, възниква конфликт. При някои от моите герои този конфликт се разиграва под повърхността, почти недоловимо, при други обаче се разраства и се превръща в социален бунт или в драма.                                                         

             Пубертетът е особено състояние. Единствено и неповторимо. В пубертета човек е гол, всичко го докосва директно. Това докосване вълнува и наранява едновременно. Само че трае кратко. Прекалено кратко.

Да, Силва е с IQ далеч над средните нива, обаче не е способна да се подчини на изискванията на съвременното общество. Необуздана е, ръководи се от инстинктите си. Баща ѝ е чех, майка ѝ – германка, живеят разделени, но все още не са стигнали до развод. Сновейки непрестанно между тях, тя се чувства объркана, разполовена. Животът ѝ в Берлин е като провиране през джунгла, в което случайните разминавания и съдбовните срещи сочат по кой път да се тръгне.

         Само една малка крачка дели Никлас от пълнолетието. Любовта към Евита постепенно променя живота му в лудешка наркоманска въртележка, от която е почти невъзможно да скочиш.

         Евита пък живее сред големия град и в същото време – в свой личен свят, който все повече я отдалечава от реалността. Вместо бленуваната свобода тя изпада във все по-неизбежна зависимост. Не само от дрогата, но и от хората, които ѝ я осигуряват.

          Филип желае да възприема света като интелектуалец, ала една непланирана демонстрация на екологични активисти, срещата с дейната и жизнерадостна Береника и конфликтът с полицията, приключил с арестуване, всичко това в рамките на една-единствена вечер и нощ преобръщат света му на заимствани ценности.

         Робин е очертал около себе си кръг и не пуска никого в него. Недостъпността му датира от една вечер в горска хижа, след която е набеден, че е изнасилил своя съученичка. Въпреки че баща му, юрист, успява да разколебае обвинението и да измъкне сина си от щекотливата ситуация, преживяното е накарало момчето да се затвори в себе си. Срещата със Силва става преломен момент в личното му съзряване.

„Голи“ излиза като част от специалната поредица на издателство „Емас“ „Европейски разказвачи“, която събира най-доброто от литературата за млади читатели от континента. Можете да откриете книгата в цялата търговска мрежа. (Линк за удобство: https://www.ozone.bg/product/goli/)

Откъс от „Кралицата изгнаница“ на Синда Уилямс Чайма

Това лято най-накрая на родния книжен пазар се завръща епичната фентъзи сага за Седемте кралства на изключителната Синда Уилямс Чайма. „Кралицата изгнаница“, втора част от общо четири, е дългоочакваното продължение на „Краля демон“, в която вече разпознахте таланта на писателката.

Синда Уилямс Чайма

„Благородните цели невинаги се постигат с благородни дела.“

„Краля демон“ постави основите на мащабно разгръщаща се история – за приключения и предизвикателства, за магия и митология, за интрига и война, за приятелство и съревнование. Всички важни съставки в едно наистина добро фентъзи, а изпод перото на Чайма резултатът е магнетичен и пристрастяващ. Първата част ни накара да се почувстваме част от този свят и да заобичаме героите, които го населяват. Сега в „Кралицата изгнаница“ нетърпеливо откриваме накъде ще отведе съдбата бившият крадец Хан Алистър и вироглавата престолонаследничка Раиса ана‘Мариана – и двамата поемат в бягство от миналото и от опасностите, дебнещи в Превала, но не знаят, че пътищата им ще бъдат вечно преплетени.

Време е за четене!

Втора глава

На границата

В най-високата точка на прохода Морски борове Хан Алистър дръпна юздите на коня си. Погледна над най-южните назъбени части на Кралиците и към скритите равнини на Ардън отвъд тях. Бяха непознати планини, дом на отдавна мъртви кралици, чиито имена никога не беше чувал. Най-високите върхове пронизваха облаците и по студените им скали не растеше нищо. Склоновете в ниското блещукаха от трепетлики, обгърнати в есенна шума.

Докато се изкачваха, температурата спадна и Хан се облече по-топло. Сега високопланинската му вълнена шапка бе на­хлупена ниско под ушите и мразовитият въздух хапеше носа му.

Хейдън Жарава сръчка коня си да се изкатери до коня на Хан, откъдето и двамата обърнаха очи към панорамата.

Тръгнаха от лагера Морски борове преди два дни. Лагерът на клана беше разположен стратегически в северния край на прохода – голям път през южните Призрачни планини до град Делфи и равнините на Ардън отвъд. Той започваше като Пътя на кралиците в столицата Превалски брод и в най-високата част на прохода се стесняваше кажи-речи до по-широка пътека за диви животни.

Въпреки че беше сезонът на пътуванията, срещаха малцина пътници – не повече от неколцина бежанци от гражданската война в Ардън с изтерзани очи. Жарава посочи напред към южния склон:

– Лорд Демонаи разправя, че преди войната керваните са преминавали от сутрин до вечер. Превозвали стока от равнините. Най-вече храни… зърно, животни, плодове и зеленчуци. – Жарава и преди беше минавал през прохода Морски борове, на търговски експедиции заедно с Авърил Бързоноги, господар на търговията и патриарх в лагера Демонаи. – Сега войските изяждат всичко – продължи Жарава. – Освен това много от посевите са опожарени и разграбени, така че вече нищо не се произвежда.

Превала ще изкара поредната си гладна зима, помисли си Хан. Гражданската война в Ардън продължаваше, откакто Хан се помнеше. Баща му загина в нея на служба като наемник при някой от кървавите принцове Монтен… до един братя, до един предявяващи претенции за трона на Ардън.

След дългото изкачване от лагера Морски борове конят на Хан дишаше тежко и пръхтеше. На тази височина въздухът беше разреден. Хан прокара пръсти през рошавата, оплетена грива на кончето и го почеса зад ушите:

– Хайде, хайде, Парцаливко – промърмори на животното. – Почини си. – В отговор Парцаливко оголи зъби, а Хан се разсмя.

Хан се гордееше със сприхавото си конче – първото, което някога бе имал. Умело яздеше взети назаем коне. Като дете прекарваше всяко лято из високопланинските хижи – там го изпращаше майка му, убедена, че е прокълнат.

Сега всичко беше различно. Клановете му осигуриха безвъзмездно кон, облекло, екипировка, провизии за пътуването и освен това платиха обучението му в академията в Одънов брод. Не от благотворителни подбуди, а защото се надяваха застигнатият от демонско проклятие Алистър да се окаже силно оръжие срещу нарастващото могъщество на Магьосническия съвет.

Хан прие предложението им. Бяха го обвинили в убийство, остана сирак заради действията на враговете си, преследваха го и от Кралската гвардия, и могъщият висш магьосник Гаван Баяр – просто не му остана избор. Натискът на отминалите трагедии го тласкаше само напред – необходимостта да избяга от постоянното напомняне за изгубеното, в съчетание с копнежа да бъде някъде другаде, на място, различно от досегашното.

Това и къкрещата жажда за отмъщение.

Хан плъзна пръсти под ризата си и разсеяно докосна амулета с форма на змия, който пареше върху кожата на гърдите му. От него към вещерската дреболия протече могъщество и освободи магическото напрежение, трупало се в него през целия ден.

Постепенно придоби навика да изтощава силата, която иначе би излязла извън контрол. Изпитваше потребност непрекъснато да се убеждава, че амулетът все още е на мястото си. Откакто го открадна от Мика Баяр, Хан изпитваше странна привързаност към този амулет.

Някога украшението бе принадлежало на предшественика му Алгер Ватерлоу, известен на повечето хора като Краля демон. Междувременно амулетът Самотен ловец, изработен за него от матриарха на клана, Елена Демонаи, чезнеше, неизползван, в дисагите му.

Определено мразеше украшението на Ватерлоу. Плати за него с живота на майка си и на Мари. Някои твърдяха, че в амулета е заложена черна магия – бил преизпълнен единствено със зло. Но бе единственото, което можеше да покаже за почти седемнайсетте си години, с изключение на овъглената книжка с приказки на Мари и златния медальон на майка му. Само те останаха от сезона, преизпълнен с катастрофи.

Сега с приятеля му Жарава предстоеше да се доберат до Дома „Мистверк“, академията за чародеи в Одънов брод, където да преминат обучението за магьосници, платено от клановете.

– Добре ли си? – Жарава се наведе към него. По лицето му с меден цвят се четеше загриженост, а косата му се отмяташе по вятъра като мънистени змии. – Сякаш са ти направили проклятие.

– Добре съм – отвърна Хан. – Но предпочитам да се скрием от този вятър.

Дори и в хубави дни вятърът не спираше да вие през прохода. А сега, в края на лятото, носеше със себе си малко и от хапещия зимен студ.

– Границата едва ли е много далеч – вятърът отнасяше думите на Жарава още щом излезеха от устата му. – Прекосим ли, и вече сме наближили Делфи. Тази вечер има изгледи да спим под покрив.

Хан и Жарава пътуваха под предлог, че са търговци от клановете. Водеха със себе си кончета, натоварени със стока. Облеклото им на представители на клан представляваше известна защита, както и големите лъкове, окачени през раменете им. Повечето крадци не смееха да излизат срещу членове на Призрачните кланове, особено на тяхна територия. Преминеха ли в Ардън, пътуването щеше да стане по-рисковано.

Със спускането към границата сезонът сякаш се връщаше назад – от ранна зима отново към есен. Подминаха линията на първите дървета – най-напред одърпани иглолистни дръвчета, после трепетлики, които се сключваха около тях и им предлагаха известно облекчение от неспирните пориви на вятъра. Склонът вече не беше толкова стръмен, а оскъдната почва стана по-тлъста. Виждаха се пръснати обработваеми парчета земя, в чийто център се издигаха сгушени колиби, както и ливади, опръскани с жилави планински овце с дълги, извити рога.

Малко по-нататък най-после попаднаха на доказателства за гноящата рана на войната на юг. Наполовина скрити, из бурените от двете страни на пътя имаше захвърлени вещи – празни дисаги и части от униформи на избягали войници, домашни съкровища, превърнали се в прекалено голямо бреме по пътя нагоре.

Хан зърна хвърлена в канавката парцалена детска кукла, стъпкана в калта. Дръпна юздата на коня да завие с намерението да слезе и да я вземе, за да я почисти и даде на сестра си. После си спомни, че Мари е мъртва и вече не й трябват кукли.

Такава е скръбта. Постепенно избледнява до притъпена болка, докато нещо простичко от рода на картина, звук или мирис не го удареше като с чук.

Подминаха няколко опожарени ферми, чиито каменни комини се издигаха подобно на надгробни плочи над плячкосани гробове. А после видяха цяло опожарено село заедно със скелетоподобните останки на храм и градски съвет.

Хан погледна Жарава:

– Хора от равнините ли са го направили?

Жарава кимна:

– Или дезертирали наемници. На границата има крепост. Но не се справят особено добре с охраната на този път. Воините на Демонаи не успяват да бъдат навсякъде. Магьосническият съвет твърди, че магьосниците биха могли да се справят с негодяите, но нито им разрешавали, нито разполагали с необходимите инструменти, а това било по вина на клановете. – Завъртя очи. – Сякаш из тези диви места ще срещнеш магьосник, дори и някой да им позволяваше да се разхождат наоколо.

– Ей – подвикна Хан, – не говори така. Ние сме диви магьосници.

Двамата се разсмяха на двусмислената шега. Напоследък често се отнасяха с черен хумор към положението си. Не беше лесно да отвикнат да се подиграват с арогантността на магьосниците – с онзи вид шеги, които подвластните под­хвърлят по адрес на силните.

Достигнаха две пътеки, събиращи се от изток и от запад, а те на свой ред се вливаха в прохода. Движението тук се сгъстяваше и забавяше като пресечено мляко. Разминаваха се с пътници, тръгнали в обратна посока, към Морски борове и най-вероятно към Превалски брод. Гъмжеше от мъже, жени, деца, семейства и самотни пътешественици, групи, събрали се по силата на случайността или необходимостта от взаимна защита.

Натоварени с вързопи и торби, бежанците оставаха мълчаливи, с изпити погледи, дори и децата сред тях, сякаш влагаха всичките си сили да продължат да правят крачка след крачка. И възрастните, и младежите носеха тояги, пръчки и други импровизирани оръжия. Някои бяха ранени по главите, ръцете и краката, превързани с окървавени дрипи. Мнозина носеха леки дрехи на хора от равнините, а други ходеха боси.

Бяха планирали да излязат от Делфи още по изгрев. Щом им беше отнело толкова време, за да изминат такова раз­стояние, значи нямаше да прекосят прохода до спускането на нощта. А обратно до Морски борове имаше още два дни път.

– Ще измръзнат там горе – изкоментира Хан. – Камъните ще изранят краката им до кръв. Как ще се катерят малките? Какво изобщо си мислят, че правят?

Едно момченце, някъде около четиригодишно, плачеше по средата на пътеката, стиснало юмручета, нещастно изкривило уста.

– Мама! – викаше то на езика на равнинците. – Мама! Гладен съм! – Майка му не се виждаше никъде.

Жегнат от внезапна вина, Хан порови в торбата си за ябълка. Наведе се от седлото и я подаде на момчето.

– Ето – усмихна му се. – Опитай това.

Детето се препъна назад и вдигна ръце, за да се защити.

– Не! – извика изплашено. – Махни се! – Изтърси се по дупе, без да престава да крещи с пълен глас.

Момиче със слабо лице и неопределена възраст грабна ябълката от ръката на Хан и избяга бързо, сякаш по петите й имаше демони. Хан се взря безпомощно след нея.

– Откажи се, Самотен ловец – Жарава употреби родовото му име. – Вероятно са имали лоши преживявания с конници. Нали разбираш, не можеш да спасиш всички.

Не мога да спася когото и да е, помисли си Хан.

Минаха по един завой и под тях се откри гледка към граничните укрепления – порутена крепост и разнебитена каменна стена; железни клинове и бодлива тел запълваха дупките в очакване на по-добри времена за поправки. Стената се простираше през прохода и опираше върховете от двете страни, а в средата й свод на масивна пропускателна кула прехвърляше пътя. Къса опашка от каруци и пешеходци, поели на юг, се провираше едва-едва през портала, докато в същото време отправилите се на север преминаваха без за­труднения.

Около крепостта, подобно на гъби след летен дъжд, беше изникнало своеобразно селище – сбирщина от груби навеси, западнали колиби, палатки и каруци с брезентови платнища. Набързо скована ограда опасваше няколко куци коня и дръгливи крави.

Около портала, сякаш са богородички, беше пръсната шепа яркосини петна сини куртки. Кралската гвардия. Като леден пръст по гръбнака на Хан пропълзя лошо предчувствие.

Защо патрулират по границата?

– Разбирам да проверяват бежанците на влизане – намръщи се той. – Вероятно искат да наглеждат какви шпиони и ренегати минават. Но какво ги е грижа кой напуска кралството?

Жарава изгледа Хан от горе до долу и си прехапа долната устна:

– Ами очевидно търсят някого. – Замълча. – Възможно ли е Кралската гвардия да си създава всички тези грижи, за да залови теб?

Хан вдигна рамене. Искаше му се причината да е друга. Щом беше толкова опасен, не е ли за предпочитане да се озове извън кралството, вместо да остане в него?

– Струва ми се слабо вероятно Нейно всемогъщество кралицата да се вживява толкова заради няколко мъртви южняци – махна той. – Особено след като убийствата са престанали.

– Все пак ти наръга с нож висшия магьосник – напомни Жарава. – Сигурно е мъртъв.

Вярно. И това го имаше. Макар че Хан наистина не допускаше лорд Баяр да е мъртъв. От собствен опит знаеше, че злото продължава да живее, докато невинните не спират да умират. Все пак не беше изключено семейство Баяр и да е убедило кралицата в ползата от малко допълнително усилие да му сложат белезници.

Но пък семейство Баяр иска да си върне амулета, помисли си Хан. Ще рискуват ли Кралската гвардия да го залови? По време на изтезанията има всички изгледи историята на дрънкулката да излезе наяве.

И освен това от него не се ли очаква да е на страната на кралицата? Припомни си думите на Елена Сенестре в деня, когато му беше сервирала истината:

Като завършиш, ще се върнеш тук и ще използваш уменията си в полза на клановете и потомствените кралици.

Вероятно никой не го беше споменал на кралица Мариана. Положително биха опитали да не се шуми.

– Известно ни е, че не търсят теб – Хан отмести очи от Жарава. – Да се разделим, за по-сигурно. Ти върви напред. Аз ще те последвам. – Това би предотвратило геройствата от страна на Жарава, ако вземеха Хан в плен.

Жарава посрещна предложението му с презрително изсумтяване:

– Да, бе. Дори и със скрити коси няма начин да минеш за някой от клана, отвориш ли си веднъж устата. Остави на мен приказките. Оттук минават много търговци. Ще се справим. – Независимо от това Хан забеляза, че Жарава натегна тетивата на лъка си и премести камата на пояса си по-близо.

Хан приведе в готовност своите оръжия и прибра няколко непокорни кичура под шапката си. Трябваше да отдели време отново да си боядиса косата в тъмен цвят, та да не го разпознават толкова лесно. Досега оцеляването не му се струваше от най-важните неща. Плъзна ръка под ризата си и докосна амулета. За хиляден път си пожела да знае повече как се употребява. Малко чародейство определено щеше да им се отрази добре в напечена ситуация.

А може би не. По-добре беше никой да не научава, че Гривник Алистър, уличен крадец, обвинен в убийство, внезапно е станал магьосник.

Започнаха мъчително бавно да си проправят път към границата. Стражата, изглежда, си вършеше уставно работата.

Стигнаха до началото на опашката. Напред пристъпиха двама стражи и, улавяйки юздите на конете им, ги спряха. Страж със сержантска кърпа, на кон, дръпна животното си да застане пред тях. Изучи намръщено лицата им:

– Имена?

– Жарава и Самотен ловец – съобщи на общия език Жарава. – Търговци от клана в Морски борове. Пътуваме за Ардънскорт.

– Търговци? Или шпиони? – изплю стражът.

– Не сме шпиони – възрази Жарава. Конят му, стреснат от интонацията на стража, отметна глава и завъртя очи, но той го овладя. – Търговците не се месят в политиката. Не е добре за търговията.

– Всеки знае, че печелите от войната – изръмжа синята куртка, демонстрирайки обичайното отношение на Дола към клановете. – Какво пренасяте?

– Сапун, парфюми, кожи и лекарства – Жарава отпусна собственически ръка върху дисагите си.

Поне това беше истина. Планът беше да доставят стоката на купувач в Ардънскорт, за да си помогнат с плащането за обучението и квартирата.

– Дайдавида. – Стражът разкопча каишите на един от панерите на първия кон и зарови из стоката вътре. Разнесе се аромат на сандалово дърво и бор. – А оръжие и амулети? – попита той. – Някакви магически предмети?

Едната вежда на Жарава се повдигна:

– В Ардън няма пазар за магическа стока. Църквата на Малтус го забранява. И не се занимаваме с продажба на оръжия. Твърде рисковано е.

Сержантът се вторачи в лицата им, а челото му се на­бръчка объркано. Хан не отделяше очи от земята.

– Не знам – каза стражът. – И двамата сте синеоки. Не ми приличате много на хора от клановете.

– Със смесена кръв сме – обясни Жарава. – Кланът ни е осиновил като новородени.

– По-скоро ви е откраднал – поправи го сержантът. – Също като принцесата наследница. Дано Създателката се смили над нея.

– Какво се е случило с принцесата наследница? – попита Жарава. – Не сме чули.

– Изчезнала е – откликна веднага сержантът. Изглежда, беше един от онези, дето много обичат да разпространяват лоши новини. – Била избягала, разправят. Аз ли? Аз казвам, че няма начин да си е тръгнала сама.

Значи това било, помисли си Хан, ободрен съвсем мъничко. Допълнителните мерки за сигурност на границата нямаха нищо общо с тях.

Синята куртка не беше приключил. Огледа се, сякаш за да се увери дали разполага с необходимите подкрепления, и продължи:

– Някои твърдят, че са я откраднали вашите хора, гъбоядците.

– Пълна безсмислица – каза Жарава. – Принцеса Раиса има кланова кръв по бащина линия, а и е живяла три години в лагера Демонаи.

Синята куртка изсумтя:

– Е, изчезнала е от столицата, това поне е сигурно. Може да се появи по тези места; така че проверяваме всеки преминаващ. Кралицата предлага голяма награда на онзи, който я открие.

– Как изглежда? – попита Жарава, сякаш вече надушваше голямата награда.

– И тя е със смесена кръв – отговори синята куртка, – но била хубавка, чувам. Нисичка, с дълга тъмна коса и зелени очи.

Хан внезапно бе осенен от спомена за зеленооката Ребека Морли: тя просто влезе в караулното на Южен мост и измъкна от ръцете на Мак Гилън трима членове на уличната банда на Вехтошарите. Описанието отговаряше на Ребека. И на хиляди други девойчета.

Откакто животът му се разкапа, Хан не беше мислил за Ребека. Много.

Най-после сержантът реши, че ги е държал достатъчно дълго:

– Добре тогава, продължавайте. Най-добре внимавайте южно от Делфи. Там, долу, сраженията са свирепи.

– Благодарим ви, сержант – сбогува се Жарава. В същия момент в разговора се намеси нов глас, остър и студен като нож:

– Какво става тук, сержант? Защо е това забавяне?

Хан вдигна поглед и видя момиче приблизително на неговата възраст. Безцеремонно яздеше коня си през тълпата от пътници около портата, сякаш изобщо не я беше грижа дали ще стъпче един или двама.

Нямаше как да не се вторачи. През живота си не бе виждал девойче да прилича на нея. Гъстата й платиненоруса коса, сплетена в една плитка, подчертана от червена нишка по цялата дължина, стигаше до кръста й. Веждите и миглите напомняха цвета на пух от топола, а очите й – бледо, порцеланово сини – умито от дъжда небе. Обграждаше я светъл ореол – свидетелство за ненасочена сила.

Яздеше сив жребец от равнините, макар да си личеше, че е от знатно потекло, седеше изправено в седлото, сякаш за да удължи и без друго значителната си височина. Ъгловатите черти на лицето й му се струваха познати. Не беше красиво лице, но трудно се забравяше. Особено когато е смръщено. Както в този момент.

Кожа обточваше късото й сако и пола-панталон за езда от скъп плат. Магьосническият шал през раменете й носеше грабливата емблема на сокол – сокол с пойна птичка в ноктите – а на шията й, на тежка златна верига, висеше бляскав амулет.

Хан потръпна, тялото му беше реагирало, преди умът му бавно да се задейства. Прегърбеният сокол. Но тази емблема принадлежеше на…

– Аз… съжалявам, лейди Баяр – заекна сержантът. Капчици пот оросиха челото му въпреки хладния въздух. – Тъкмо разпитвах тези търговци. За да сме напълно сигурни, милейди.

Баяр. Ето на кого му напомняше момичето – на Мика Баяр. Беше виждал сина на висшия магьосник само веднъж, в деня, когато Хан взе амулета, който щеше да промени живота му завинаги. Каква беше тя на Мика? Изглеждаше на същата възраст като него. Сестра? Братовчедка?

– Улови амулета си – промърмори Жарава на Хан и той  плъзна ръка под палтото си от еленска кожа. – Ще привлече силата и няма да забележат аурата ти.

Хан кимна и стисна змиевидното украшение под палтото си.

– Търсим момиче, идиот такъв – тросна се лейди Баяр, а бледите й очи шареха по Хан и Жарава. – Тъмно, по-скоро ниско като джудже момиче. Защо си губиш времето с тези двама гъбоядци? – употреби тя долското име за хората от клановете.

Двамата стражи, хванали конете на Хан и Жарава, се оттеглиха припряно.

– Фиона. Внимавай какво говориш. – Още един магьосник тъкмо подръпваше коня си да спре зад лейди Баяр. Беше почти младеж със сламеножълта коса и тяло, отдавна започнало да се налива от угаждане. Емблемата по краищата на шала му изобразяваше магарешки бодил.

– Какво? – вторачи се гневно в него Фиона, а той се при­сви като кученце под погледа й.

Или е влюбен в нея, или го плаши до смърт, помисли си Хан. Или и двете.

– Фиона, моля те. – Младият магьосник се покашля. – Не бих описал принцеса Раиса като джудже. Всъщност принцесата е доста…

– Ако не е джудже, е какво? – прекъсна го Фиона. – Набита? Със забавено развитие? Недорасла?

– Ами… аз…

– И е тъмна, нали? По-скоро всъщност смугла заради смесената й кръв. Признай го, Уил, такава е. – Фиона очевидно не понасяше да я поправят.

Хан едва успя да овладее изненадата си. И той не беше почитател на кралицата и кръвната й линия, но не очакваше да чуе такива думи от устата на член от семейство Баяр.

Фиона забели очи:

– Не разбирам какво намира брат ми в нея. Ти поне няма как да не си с по-точно око за жените. – Тя се усмихна на Уил, влагайки цялото си очарование, и Хан ясно видя защо младият магьосник е запленен от нея.

Уил придоби наситенорозов цвят:

– Просто смятам, че е редно да покажем малко уважение – наведе се той по-близо, за да не ги чува сержантът. – Все пак е наследницата на трона на Сивия вълк.

Жарава подкара бавно коня си напред с надеждата да ги подмине, преди размахвачите на вещерски дрънкулки да приключат с приказките. Хан стисна колене около Парцаливко и го последва. Все така държеше главата си наведена, а лицето – обърнато настрани. Бяха оставили магьосниците зад гърба си и навлизаха през портала, почти на свобода, когато…

– Вие там! Стойте.

Беше Фиона Баяр. Хан изруга тихо, надяна си уличното изражение, обърна се в седлото и установи, че Фиона се взира право в него.

– Погледни ме, момче! – заповяда тя.

Хан вдигна поглед директно към бледата синева на ней­ните очи. Амулетът пареше между пръстите му, а някакъв дяволски дух го накара да вирне брадичка и да произнесе:

– Не съм момче, лейди Баяр. Вече не.

Фиона, замръзнала в седлото, се бе втренчила в него и стискаше юздите с една ръка. Дългата й шия подскочи, когато преглътна:

– Не – прокара тя език по устните си. – Не си момче. И не говориш като гъбоядец.

Уил се пресегна и я докосна по рамото, сякаш искаше да привлече вниманието й отново към себе си:

– Познаваш ли този… търговец, Фиона? – попита той с доза презрение в гласа.

Тя обаче продължаваше да се взира в Хан.

– Облечен си като търговец – прошепна почти на себе си. – Носиш дрехи на гъбоядец и все пак имаш ореол. – Тя сведе очи към сияещите си ръце и отново го погледна. – Кръв и кости, имаш аура.

Хан сведе бързо очи към тялото си и видя, за свой ужас, че магията, която гори в него, е непоносимо очевидна дори и на следобедната светлина. Беше по-ярък от обикновено. Могъществото сияеше под кожата му като слънчева светлина по водна повърхност.

Но нали от амулета се очакваше да попива магията? Вероятно в напрегнати моменти отделяше повече, отколкото украшението е в състояние да поеме?

– Нищо сериозно – обади се бързо Жарава. – Дължи се на работа с магически предмети по пазарищата на клановете. Често се случва да се прилепи на човек. Не се задържа дълго.

Хан мигна към приятеля си. Беше впечатлен. Жарава бе развил умението „да развлича закона“, както биха се изразили във Вехтошарника.

Жарава улови оглавника на Парцаливко и дръпна коня на­пред:

– А сега, въпреки че много ни се иска да останем и да отговаряме на въпроси на вещерняци, трябва да продължаваме по пътя си, защото има опасност да замръкнем из горите.

Фиона не обърна никакво внимание на Жарава. Продължаваше да се взира в Хан с присвити очи и леко наклонена настрани глава. Пое си рязко въздух и зае още по-изправена стойка в седлото:

– Свали си шапката – заповяда му.

– Отговаряме само пред кралицата, вещернячке. Не пред теб – каза Жарава. – Хайде, Самотен ловец.

Хан нито отделяше очи от Фиона, нито сваляше ръка от амулета си. Кожата го смъдеше, докато магията и упорството трептяха в него като бренди. Преднамерено бавно той хвана шапката си, свали я рязко и разтърси коси. Ветровете, които виеха през прохода Морски борове, я разрошиха и отметнаха перчема му от челото.

– Предай следното на лорд Баяр – каза той. – Не заставайте на пътя ми или ти и цялото ти семейството ще си изпатите.

Фиона го гледаше втренчено, за момент като че изгубила способността да говори. Най-сетне тя изграчи:

– Алистър. Ти си Гривник Алистър. Но… ти си магьосник. Това е невъзможно.

– Изненада – каза Хан.

Изправи се на стремената, улови амулета с една ръка и протегна другата. Пръстите му се изкривиха, образуваха магически знак, сякаш придобили собствена воля, а от устата му неканени се изсипаха заклинания.

Пътят се изду и натроши, докато от пръстта изригваше жив плет от тръни, оформяйки стена между Хан и Жарава от една страна и останалите магьосници. Само за секунди плетът достигна гърдите на конете.

Хан стреснато откъсна ръка от амулета и избърса длан в панталоните си, все едно се опитваше да я почисти от остатъчната магия. Виеше му се свят, но постепенно зрението му се проясни. Погледна към Жарава, който го на­блюдаваше слисан така, сякаш не вярваше нито на очите, нито на ушите си.

Най-после езикът на Фиона се развърза. Тя изкрещя:

– Това е той! Това е Гривник Алистър! Той се опита да убие висшия магьосник! Арестувайте го!

Никой не помръдна. Стената от тръни продължаваше да расте и да протяга бодливи клони към небето. Смаяни, гвардейците не сваляха очи от внезапно преобразилия се в убиец търговец, издигащ жив плет от нищото.

Жарава замахна с ръка и запрати в широка дъга пламъци във всички посоки. Живият плет запуши, после пламна. Парцаливко се изправи на задните си крака в опит да хвърли Хан от гърба си. Стражите се проснаха на земята и скриха глави със страхливи викове.

Хан заби пети в хълбоците на Парцаливко и стреснатото конче препусна през портала, следван на съвсем късо разстояние от Жарава, притиснат плътно към гърба на своя кон. Пред тях пътниците се блъскаха настрани, за да им отворят място, отскачаха в страничните канавки. Зад тях Хан чуваше викове, заповеди и сигнални тръби.

Разнесоха се звуци от арбалети; стражите бяха стреляли на сляпо от охранителната кула. Хан прилепи глава към шията на Парцаливко, за да се превърне в по-малка мишена.

Фиоана изкрещя отново:

– Заловете го жив, идиоти такива! Баща ми го иска жив!

Арбалетите престанаха да стрелят. За момента си беше същинска благословия, защото пътят между границата и Делфи беше широк и със слаб наклон. Щом веднъж преследвачите преодолееха или успееха да заобиколят живия плет на Хан, той и Жарава щяха да се превърнат в отлични мишени.

Хан погледна назад навреме, за да види как Фиона пробива нащърбена дупка в горящото бодливо препятствие. Двамата магьосници изригнаха през нея, следвани от трима не особено ентусиазирани стражи на коне. На гвардейците из­глежда им липсваше каквото и да е желание да се изправят срещу някой, способен да изстрелва пламъци и да повелява на бодливи тръни да израстват направо от въздуха.

– Идват – извика Хан и смушка още по-настоятелно Парцаливко.

– Навярно смятат да ти се изпречат на пътя – извика в отговор Жарава.

Хан си знаеше, че Жарава хубаво ще си поговори с него по-късно. Ако имаше по-късно.

Магьосниците вече ги застигаха. Разстоянието помежду им бързо се топеше. Рано или късно щяха да ги спипат – помагаха им и широкият път пред тях, и конете им на равнинци, които им даваха преимущество в надбягването. Нямаше начин двамата с Жарава да надвият тези далеч по-добре обучени магьосници. Без да се брои триплетът от гвардейци.

Какво ти стана изведнъж, Алистър? – запита се Хан. Каквито и недостатъци да имаше, глупостта не бе един от тях. Дори и обзет от изкушението да се изправи срещу Фиона Баяр, никога не би въвлякъл Жарава в схватка, продиктувана от чиста злоба, която почти сигурно биха изгубили.

Припомни си какво чувство изпита, когато магията протече през него като силна алкохолна напитка. И също като силна алкохолна напитка отне способността му за правилна преценка. По-вероятно, защото не знаеше какво прави. Стисна по-здраво юздите и устоя на изкушението отново да докосне амулета.

– Трябва да се махнем от този път – извика, като плюеше прах. – Има ли къде да завием?

– Откъде да знам? – извика в отговор Жарава и присви очи срещу залязващото слънце. – Отдавна не съм минавал оттук. – След около километър тежко препускане Жарава се провикна: – Сетих се, малко по-нататък наистина има място, където ще ги изгубим.

Пътят към Делфи следваше бистър поток, пълен с планинска пъстърва и прорязваше долината през спускащите се на юг Призрачни планини. Жарава погледна наляво – явно търсеше нещо. Хан препускаше до него и полагаше усилие да поддържа главоломната им скорост.

– На това място потокът Канва завива на запад, а пътят продължава на юг – посочи Жарава. – Ако тръгнем по­край потока, вероятно ще успеем да им се измъкнем. Каньонът е тесен, скалист и стръмен. По-удобен е за планински кончета, отколкото за коне на равнинци. Оглеждай се за скала с формата на спяща мечка.

Нямаше по-подходящ момент да стигнат до завоя. Хан дочу нарастващия шум от приближаването на преследвачите им и обърна глава: двамата магьосници вече се намираха само на две-три конски дължини зад тях. Фиона забеляза, че Хан я гледа, изправи се в стремената и пусна юздите. Потърси с ръка нещо на шията си и протегна другата.

Пламъкът се изстреля остро към Жарава. Ако Фиона яздеше седнала, изстрелът щеше да уцели право в целта. Сега само опърли рамото на Жарава. Кончето му изцвили и зави остро наляво, блъсна се в Парцаливко и едва не ги изхвърли от пътя.

Хан с мъка овладя своя кон, докато Жарава извиваше главата на Пакостливко обратно напред.

Посланието беше ясно: Фиона Баяр иска Хан жив, но Жарава може да бъде пожертван.

Хан измъкна оръжие в очакване преследвачите им вече да са се озовали в непосредствена близост. Погледна назад и с изненада установи, че Фиона и Уил са изостанали и в този момент се опитват да обуздаят конете. Животните играеха и се вдигаха на задни крака. Гвардейците, скупчили се зад тях, се стараеха да не се сблъскат с двамата магьосници. Изглежда, животните не бяха обучени да ги яздят благородници, които запращат пламъци срещу враговете си.

– Ето я! – Жарава посочи напред мястото, където масивна гранитна канара се врязваше в пътя и го притискаше отляво. Наистина приличаше на спяща мечка, отпуснала глава на огромните си предни лапи.

Сякаш разпознал в нея убежище, Пакостливко се хвърли още по-бързо напред, а Хан и Парцаливко го последваха плътно.

Гвардейците и заклинателите явно се бяха справили някак с временната неразбория, защото Хан отново чу как зад тях се разнася тропот от копита.

Хан и Жарава завиха покрай издадената канара и временно се скриха от очите на преследвачите си. Непосредствено от другата страна започваше главозамайваща каскада от стръмни скални тераси. Потокът Канва се изливаше в поредица от водопади между отвесни каменни стени и изчезваше от поглед. Ревът на изсипващата се вода отекваше из целия каньон.

– Да не би да казваш, че трябва да слезем там, долу? – Хан се оглеждаше за други възможности. Парцаливко беше първият му кон и не му се искаше да осакати животното още през първата седмица, без да пренебрегва опасната перспектива двамата с Жарава да полетят презглава в бездната.

Жарава подкара нетърпеливо Пакостливко по първия осят с камъни склон.

– И друг път съм минавал оттук – каза той. – Предпочитам да рискувам с потока Канва, отколкото с лейди Баяр.

– Добре – съгласи се Хан. – Води ти, защото се движиш по-бързо. – Хан се надяваше Фиона да се поколебае да ги обсипе с огън в гърба, ако той е в тила.

Хубавото беше, че никой не би тръгнал оттук при наличие на друга възможност. Особено на коне за равнинци.

Жарава и Пакостливко изчезнаха зад завой в каньона надолу. Движеха се безразсъдно бързо. Жарава яздеше това конче от две години. Хан отпусна юздите на Парцаливко и го остави да последва Пакостливко по собствена воля, но се бореше с изкушението да го подкара по-бързо. Все пак се надяваше да се скрият от поглед, преди магьосниците да заобиколят Канарата Спяща мечка и да започнат да ги обсипват с пламъци от високото.

Парцаливко подбираше пътя си уверено през стръмния каньон, като запращаше дребни отронени камъни към бездната в ниското. Кончето се притискаше толкова близо до скалната стена, че в един момент кракът на Хан се отърка о нея, панталонът му се раздра и кожата му се ожули до кръв.

Достигнаха равнището на потока, кончето преодоля поредица от водопади и буйно прегази плитчините подир Жарава, нетърпеливо да изпревари съперника си.

Хан обърна очи нагоре по склона. Далеч във високото забеляза двама ездачи. Магьосническите им ореоли ги обграждаха на фона на по-яркото небе. Спореха; шумните им гласове отекваха като във фуния надолу в каньона.

Хан предположи, че Фиона настоява да последват Хан и Жарава в каньона, а Уил оспорва решението й.

Успех, Уил, помисли си Хан и смушка Парцаливко напред.

Спуснаха се през още няколко стръмни дерета. Скачаха по толкова тесни скални стъпала, че Хан сякаш летеше във въздуха. Не поглеждай надолу, повтаряше си, без да откъсва очи от пътеката пред себе си. Напредваха мъчително бавно в сравнение със скоростта, с която биха се придвижвали по главния път.

Хан често хвърляше поглед и през рамо, но нито чуваше, нито забелязваше преследвачи. След няколко часа спряха на открито тревисто място, за да напоят изтощените коне. Слънцето беше изчезнало зад върховете, а мракът под дърветата се сгъстяваше. Отново бе захладняло, макар да се намираха в ниското. На Хан никак не му се искаше да мисли как ще се придвижват в тъмното по тази пътека.

Нямаше значение. Бяха пресекли границата и поне засега най-малкото изглеждаше, че са се измъкнали от преследвачите си.

Хан се просна по корем и събра шепи, за да поднесе вода от потока към устата си. Водата беше бистра и зашеметяващо студена.

– Какво те прихвана там горе? – попита настоятелно Жарава. Междувременно приклекна до него и потопи манерката си във водата, за да я напълни. – Почти се бяхме измъкнали, а ти провали всичко. Не ти ли стигаше вълнението, че се промъкваме незабелязано през границата?

Хан избърса уста с ръкав и също приклекна.

– Не знам защо го направих. Не мога да го обясня.

– И толкова ли не успя да си останеш с шапка. – Жарава запуши манерката и наплиска лице, за да отмие мръсотията от пътя.

– Сякаш от амулета протече обратна вълна – каза Хан. – Не съм сигурен дали има нещо в магията, която влагам в него, или просто не знам какво правя.

Прокълнат от демоните, казваше майка му. Нищо чудно и да беше вярно.

Обикновено Жарава беше добронамерен, но този път не беше приключил с него. Всъщност тъкмо започваше:

– Защо не си държа устата затворена? Отсега нататък ще те наричам Бляскав перчем. Или Много говори.

– Съжалявам – произнесе Хан.

Не намери какво повече да каже. Не обвиняваше Жарава, задето се гневи. Постъпи необмислено и глупаво. Жарава никога не бе виждал тази негова страна. Сякаш отново се беше върнал към самоубийствените си дни като уличен главатар на Вехтошарите.

– Откъде си се научил да правиш заклинания? – не спираше Жарава. – Нали уж не знаеш нищо за магията. Преди две седмици дори не подозираше, че си магьосник. Ето ме и мен, опитвам се да ти предам малкото, което знам, а ти изведнъж сътворяваш цял бодлив плет. Не е ли по-добре ти да ме обучаваш.

– Нямам представа как го направих – призна Хан. – Просто се случи.

Жарава вероятно подозираше, че крие нещо от него, че не желае да сподели познанията си. Когато Жарава не отговори, Хан добави:

– Аз пък не знаех, че ти умееш да запращаш пламъци.

– Не умея – отвърна Жарава. Гласът му беше натежал от подозренията за предателство. – Просто изскачат от мен, когато съм изплашен до смърт. – Изправи се, поотупа прахта от панталоните си за езда и отиде да нагледа конете.

Хан извади амулета от пазвата си и го завъртя в ръце. Огледа орнаментите по него. Трябваше да се научи да контролира това чудо. Иначе нищо не гарантираше, че случилото се няма да се повтори.

Семейство Баяр вече знаеше, че е магьосник и е тръгнал на юг. Поне не им бе известно какво е намислил и къде е крайната му цел. На Хан донякъде му допадаше идеята семейство Баяр да си задава тревожно въпроси къде ли ще се появи той в следващия момент и какво ли ще направи тогава.

Тюра Теодора Трунста за българските читатели

Норвежката писателка Тюра Теодора Трунста е най-новото име в нашия каталог и по-конкретно – в поредицата „Европейски разказвачи“. Когато попаднахме на „Мракът идва отвътре“, бяхме изненадани, че такава смела и все пак деликатно написана книга съществува. Вече знаете, че в поредицата ни включваме заглавия и автори от най-различни европейски страни, у които сме открили нещо наистина специално – за да ви покажем разнообразието на литературата за млади читатели от континента. Сред тях можете да намерите романи от всякакви жанрове, а „Мракът идва отвътре“ е една, честно казано, нелека дистопия.

Освен талантлива писателка, Тюра Теодора се оказа и изключително симпатична дама, и с преводачката Ева Кънева навлязоха в много любопитни разговори. И ето че имаме възможност да прочетем някой от тях. 🙂

Интервю на преводачката Ева Кънева с авторката Тюра Теодора Трунста

  • Разкажете ни за себе си; за детството си, за родителите си, какво Ви вълнуваше през юношеските Ви години.

Израснах в съвсем малко селце в дебрите на норвежката гора. Баща ми работеше като инженер във фабрика за производство на кухни, а майка ми – в детска градина. Обожавах да чета книги, обичах театъра и живо се вълнувах от екология и от политики. Мечтаех за нещо по-мащабно, за място, където повече хора ще споделят моите интереси. На седемнайсет се изнесох от къщи. Сега ми е приятно да се връщам, но моят дом е Осло. Навярно винаги съм била човек на големия град – вероятно дори като дете.

  • Как станахте писателка? Кое Ви вдъхнови и на колко години бяхте, когато решихте, че литературата ще е Вашето поприще?

Още от малка мечтаех за това. Обожавах да чета. Особено силно ме вълнуваше поезията. Не познавах обаче нито един писател. Как да разбера дали имам талант? До трийсет и петата си годишнина пишех за собствено удоволствие. За щастие открих в интернет много симпатични хора, с които сформирахме група и взаимно се подкрепяхме в творческите си опити. Днес всички те също са писатели.  В продължение на десет години писах само стихотворения и дебютирах като поетеса. Прозаическите ми произведения се появиха на много по-късен етап. Но решаващо за кариерата ми беше именно откриването на творческа общност в интернет.

  • Романът „Мракът идва отвътре“ е силно впечатляващ. В едно Ваше интервю споделяте, че дълго сте разглеждали книгата като рисковано начинание, опасявали сте се дали ще бъде радушно приета. Каква беше причината за тези Ваши опасения? Може би дистопичният свят, който описвате в романа?

Чувствах, че повествованието става извънредно мрачно, че преминава в крайност. Дотогава в творчеството си не бях стигала до толкова сурови и мрачни краски. Майката на Линеа извършва нещо абсолютно непростимо: с презумпцията, че го прави в името на благородна цел, подлага на изтезания дете с умствена изостаналост. Беше ми страшно трудно да напиша точно тази част от романа, защото непрекъснато си мислех: това е прекалено. Отива твърде далеч. Но такива съвършено непростими неща се случват по време на война. И то непрекъснато. Там именно е въпросът: войната прави хората способни да извършват откровени зверства, въобразявайки си, че постъпват правилно.  Безполезно би било просто да напиша, че се е случило нещо лошо. Налага се да го обрисувам, това е моята отговорност като писател. Спомням си, че докато работех над „Мракът идва отвътре“, четях „Пазителят“ на Лоис Лаури. И нещо в мен се отпуши. Лаури засяга извънредно болезнени въпроси. Почувствах, че е необходимо да разгърна разказа за травматичното събитие, макар че ми беше трудно.

  • Как се роди идеята за „Мракът идва отвътре“?

Започнах да пиша, когато танковете влязоха в Украйна. По време на творческия процес войната в Сирия се ожесточи. По време на Втората световна война родителите ми са били деца. Много са ми разказвали. И ме осени мисълта, че дълго време след края на една война хората някак си знаят кой е бил прав и кой е сгрешил. Обществото, така да се каже, постига известно единодушие по въпроса. Но докато се намираш в епицентъра на събитията, е много по-трудно да видиш трезво нещата и често ти е тотално неясно кой е прав и кой – крив. Исках да пиша за младежи, които със собствени сили се опитват да открият ръководно начало. Свидетелка съм на такова явление в Норвегия: след терористичната атака през 2011 година именно младите успяха да посочат правилния път напред. И това страшно силно ме впечатли.

  • В романа си не описвате героите си в черно-бели краски. Никой не е само лош, никой не е само добър. Всички имат поне една сенчеста страна. Смятате ли, че тази тъмна страна се появява най-вече в тежки, кризисни времена?

Мисля, че да. Но е трудно нещата да бъдат определени еднозначно. Виждаме го и сега, по време на кризата с коронавируса. Намираме се всред хаос и не знаем кой е прав. Налага се да се осланяме на личната си преценка, но понякога тя ни подвежда. Не бива да бъдем прекалено убедени в схващанията си, а по-скоро да сме отворени към други гледни точки. Опонентите ни може и да имат основания!

  • Главните персонажи в романа Ви са носители и на положителни, и на отрицателни качества. Според вас кое е най-голямото достойнство на Линеа, съответно на Макс?

Най-голямото достойнство на Макс е неговата изобретателност и упованието му, че за него въпреки всичко има бъдеще. А най-ценното качество на Линеа е способността й дори в най-критични моменти да осъзнава кое е най-важно, а именно грижата за по-слабите и по-беззащитните. Всъщност именно това качество спасява и Макс, и Линеа. На моменти и двамата проявяват страх и неблагоразумие, грешат в преценките си. Но с помощта на интуицията си и на вътрешния си морален компас съумяват да направят избор, с който да запазят човечността си. Те са моите герои.

  • Преживявали ли сте предателство от близък човек в тежък момент?

В книгите си не описвам лични преживявания. Произведенията ми са плод на художествена измислица. Но макар ситуациите да са фикция, емоциите, които описвам, са истински.

  • „Мракът идва отвътре“ засяга изключително актуална в момента тематика. Можем да прокараме паралел между обстановката във вашия роман и световната криза с коронавируса. Чувствате ли се своеобразен пророк?

Много се радвам, че ми задавате именно този въпрос! Защото съвсем наскоро издадох нов роман, озаглавен „Прилепова музика“. В него се разказва за хора, ухапани от особен вид прилепи, приносители на паразит, който променя човека. На 5 март за тази книга получих Наградата на норвежките критици, а точно седмица по-късно цялата страна беше затворена заради вирус, предаван от прилепи. За мен като писателка това е изключително странно. Невъзможно е да предвидиш подобно развитие на нещата! Но е напълно възможно да предскажеш гибелните последици от нарушеното равновесие между човек и природа, за което се говори в книгата. Колкото до „Мракът идва отвътре“,  в него се разказва за неща, които се случват навсякъде, където бушува война. Не съм пророк, но съм дълбоко ангажирана с обществените събития. Наблюдавам случващото се и се опитвам големите въпроси, които ме вълнуват, да намерят място в произведенията ми

  • Във Вашия роман върлува война, глад, бедствия, разруха. Според вас кризата явява ли се пробен камък за човечността?

Да. Кризите ни поставят на изпитание и ни показват какви сме. И е твърде възможно силно да се изненадаме кои проявяват геройство, когато е наистина напечено. Често те не са онези, които играят ролята на герои, когато всичко е наред!

  •  И Мириам, майката на Линеа, и Ивер, по-големият брат на Макс, проявяват агресия и безпощадност, когато нещо застрашава властта или накърнява интересите им. Непоправими егоисти ли сме ние, хората?

Човек би могъл да си го помисли! Но вижте Линеа. Тя избира по-различен път от майка си. Решава да защити по-слабия. Това означава да скъса връзката с майка си, но тя въпреки това го прави. И именно защото Линеа прави този труден избор, Макс разбира, че е открил човек, на когото може да разчита. Един и същи човек може да избере правилния и погрешния път под влиянието на случайни обстоятелства, натежали в полза на едното или на другото. Един злодей въпреки всичко може да постъпи правилно в критичен момент. Или обратното: добър човек да навреди с решението си. Както виждате, никак не е лесно да си човек! Но винаги разполагаме и с двете възможности. Коя ще изберем, зависи от нас.

  • Какво е вашето послание към младите читатели? Какво бихте искали да кажете на българските младежи, които ще четат тази книга?

Водим този разговор през май 2020, в Европа, сполетяна от криза, и бъдещето тъне в неяснота. Искам да кажа само едно: надявам се, че всички ще намерим начин да продължим и че ще се осмелим да се осланяме един на друг. Можем да преодолеем настоящия тежък период единствено ако бъдем задружни.

Яня Видмар и “PINK”

Словенската писателка ЯНЯ ВИДМАР е родена на 23 март 1962 г. в град Птуй. Още преди да тръгне на училище, нейното семейство се преселва да живее в близкия Марибор, втория по големина град в Словения.
Яня се записва в Люблянския университет, обаче по средата на следването решава, че децата и книгите са всъщност нейното призвание, и се връща в Марибор, където учи младежка литература и педагогика. След завършването си става гимназиална учителка и поставя старт на усърдната ѝ работа за младите читатели. Първите ѝ книги излизат една след друга през 1995 г. –  „Героите от пети клас“, „Кой уби Емилия К.“ и „Американски приятел“. След това всяка следваща година  се появяват една след друга още много книги – досега те са повече от 50.

По-късно Яня Видмар се посвещава изцяло на писането и скоро добива признание на една от най-популярните авторки в страната. Тя става член на Дружеството на словенските писатели и председателка на секцията за младежка литература в него. По нейна идея и инициатива се създава и наградата „Десетница“. През 1998 г. Видмар е вече носителка на авторитетната награда „Вечерница“ за романа „Принцеса с грешка“, а след нея се редят досега още седем награди.

Освен на книги, тя е авторка и на поредица от  телевизионни сценарии за детски филми. Дори още преди да се посвети на писателска дейност, през 1993 г. се представя с телевизионен сериал, носещ заглавието на първата ѝ книга, а малко по-късно – и с петсерийния „Моят приятел Арнолд“. Следват и още пълнометражни филми, сериали…

Яня се впуска в различни посоки, пишейки за тийнейджъри, и не се притеснява да “стъпва” в неудобни води. Социално-психологическата ѝ проза е посветена на драматични проблеми в семействата на героите ѝ – в „Бараба“ 16-годишният Матей живее сред насилие в семейството си и едва се спасява от дрогата. В „Дебеланата“ Урша е преследвана от манията на майка си да стане манекенка, слабее и попада в болница, а нейната приятелка  Жана така надебелява, че умира. „Принцеса с грешка“ проследява нерадостната съдба на една девойка от бежанско семейство от Босна. С проблемите на юношеската престъпност, приятелството, любовта и враждата авторката се занимава в немалко свои романи. В центъра им Яня поставя отчуждението и разслоеността в обществото, разкрива различни теми табута като насилието сред връстниците и семейството, ксенофобията, моралното разложение. На голяма популярност се радват и приключенските ѝ повести – „Компанията от VI „б“, „Дяволската ваканция“, „Страшното пътешествие“, „Фурията“ и др. Фантастиката е друг неин приоритет и тя залага на нея в „Летящата чиния в нашата градина“, „Въртележка на чудесата“ и др.                                                              

Литературните герои на Яня произхождат от най-различни социални среди и техните пътища често се пресичат. Нейната проза обаче е оптимистична и ведра, изпълнена със самоиронични герои и с чувство хумор. И винаги се стреми към щастлив и надежден край. Оценявайки нейната проза, видният литературен изследовател Игор Саксида споделя: „Тя успява да се откъсне от лековатия подход към юношеските авантюри и е възприела разказваческите способи за извисяване на младия читател към същинското литературно равнище. Тя не дава готови рецепти, а подвежда четящия млад читател сам да стигне до изводите и резултатите.”

Заглавието на романа „PINK“ символизира илюзорния  „розов“   живот на юношите, които на всяка цена искат да се откъснат от задръстеното с идеологически пластове ежедневие на възрастните, буквално в навечерието на края на югославския „вожд“ Тито. Това до голяма степен автобиографично повествование на Яня Видмар ни потопява в атмосферата на времето, в което младежите в тогавашна Словения осъзнават с ирония безплодното политическо суеверие на своите родители и се устремяват към реалните стойности на свободния живот…


Романът бе оценен високо и удостоен с наградата на Словения за детско-юношеска литература “Вечерница”. Освен това в течение на няколко години беше преведен на няколко езика, вече и на български в превод на Ганчо Савов и като част от награждаваната поредица “Европейски разказвачи” на издателство “Емас”. Колекцията приютява най-доброто от литературата за млади читатели на континента и се издава с подкрепата на Програма “Творческа Европа”.

Юули Ниеми: „Нима има в живота нещо по-истинско от първата любов?“

Юули Ниеми е родена през 1981 г. в столицата на Финландия гр. Хелзинки. Преди да напише романа “Не върви сам по пътя”, тя е писала поезия, сборник с новели и киносценарии. Централните теми в творчеството ѝ са отношенията между момичета, жени и сестри. Ниеми е била и все още си остава момиче.

През 2016 г. нейният първи роман “Не върви сам по пътя” – историята на петнайсетгодишните Ада и Егзон – донася на авторката престижната награда “Финландия” за детска и юношеска литература. Решаващият глас за присъждането на наградата е на актрисата и певица Вуоко Ховата, която обяснява: “Интуитивно избрах творбата, която ме разтърси изключително много.”

Според нея романът рисува по поетичен начин процеса на израстването на младите, когато детството свършва, но още не си и възрастен. “Когато четях, се върнах към собствената си младост. Много от вълненията при израстването ми бяха познати. Според мен е важно младият читател да разбере, че макар всеки от нас да е индивид, чувствата и трудностите, през които минават хората, пораствайки, са универсални – обяснява Вуоко Ховата. – Първата любов е над всички останали.”

“Не върви сам по пътя” е историята на Ада – дъщеря на самотна майка, и на Егзон – емигрант второ поколение. Младежите идват от различни светове, но се влюбват. Ето какво разказва самата авторка за своята книга и за своите герои – поместваме нейни изказвания в пресата:

         “Дълго време не смеех да си призная, че тази книга е за първата любов. Мислех си, че пиша за юношите и тяхното възмъжаване.”

Първата любов, нейният трагизъм, красота и невъзможност са в крайна сметка в центъра на повествованието.

         “Много разсъждавах върху това, че събитията, които се случват на хората, когато са петнайсетгодишни, могат да дадат отражение върху целия им останал живот, макар пораствайки, да придобиват житейски опит. Често смятат първата любов за нещо детинско. Но нима има в живота нещо по-истинско от това чувство?” – пита Юули Ниеми.

За героите на писателката първата любов е повратна точка в живота им:

         “За мнозина такава точка може да бъде първият скъп приятел, някаква голяма загуба или неприятности в училище” – казва тя.

Книгата е плод на дълго обмисляне – от първата написана дума до появата ѝ минават шест и половина години. Авторката се е връщала към собствената си младост, към чувствата си от онези времена. Завръщането не е било лесно. Мнозина от нас, като станат възрастни, не обичат да се взират в младежките си преживявания. Първоначално и Ниеми е трябвало да пребори собственото си нежелание:

       “Опитвах се да си спомня и да усетя физически как съм виждала нещата на тази възраст. Не беше лесна работа. Трябваше да напредвам бавно, за да стигна до дълбокото дъно.”

Ниеми пресъздава света на младите с традиционни средства и постига автентичност, наблюдавайки ги, интервюирайки ги и тайно подслушвайки разговорите им. В резултат успява напълно да се потопи в техния свят. Те пък, от своя страна, оценяват високо това, че някой описва живота им, без да го подценява.

         “Боря се за това литературата, предназначена за момичета, да не е глуповата и лековата, боря се срещу това да се смята, че достойни за описание са само драматичните събития от техния живот като аборт или самоубийство. И без тях животът на девойките е интересен сам по себе си.”

          Макар че стереотипите са дълбоко вкоренени в нас, писателката вижда светлина в тунела. С времето нагласите се променят:

          “Живеем заедно в този свят и сме хора преди всичко. Това е равенството, което искам да постигна. Проблемите и чувствата на момчетата са също толкова важни и големи като тези на момичетата.”

           “Не върви сам по пътя” не е книга за момичета или за момчета. В нея има две гледни точки и Ниеми подчертава, че книгата е за юношите като цяло:

            “Тя е за младежите въобще. Надявам се момичетата да прочетат събитията през очите на момчето, а момчетата през очите на момичето.”

„Не върви сам по пътя“ е част от награждаваната ни поредица „Европейски разказвачи“, която приютява най-доброто от литературата за млади читатели на континента. Преводът от фински е на Максим Стоев.

С огромна радост споделяме, че очарователната Юули Ниеми ще бъде наш гост в София на 11 и 12 декември тази година!