Откъс от “Полиция” на Ю Несбьо

Пролог

Спеше вътре, зад вратата.

В ъгловия шкаф миришеше на вехто дърво, на барутен нагар и на оръжейна смазка. Когато слънцето огряваше прозореца на стаята, светъл лъч проникваше през ключалката на шкафа, която го приплесваше като пясъчен часовник, а ако слънчевата светлина падаше под определен ъгъл, пистолетът, поставен на средния рафт в шкафа, хвърляше матов отблясък.

Руската “Одеса” – ширпотребна версия на по-познатия “Стечкин” – бе преживяла какво ли не. Бе пътувала с казаци от Литва до Сибир, бе странствала из различни щабквартири на урки в Южен Сибир, по едно време бе попаднала в ръцете на атаман – казашки предводител, впоследствие убит от полицията с “Одеса”-та в ръка, а после се бе озовала в дома на директора на Тагилския затвор – страстен колекционер на оръжия. Накрая грозният, недодялан автомат пристигна в Норвегия заедно с Рудолф Асаев – наркобос, който, преди да изчезне без­следно, бе успял да сложи ръка върху пазара на дрога в Осло, налагайки нов наркотик – опиоида виолин, производно на хероина. Оръжието и досега се намираше в същия град – по-конкретно на улица “Холменколен”, в дома на Ракел Фауке. Пълнителят на “Одеса”-та побираше двайсет патрона от калибър “Малаков” 9/18 мм и можеше да възпроизвежда и единична, и автоматична стрелба. В момента в пълнителя бяха останали дванайсет патрона.

Три от тях бяха изстреляни срещу косовски албанци – дилъри, които се опитваха да изместят Асаев от наркобизнеса. От тях само един куршум успя да захапе човешка плът.

Други два куршума бяха убили Густо Хансен – млад крадец и наркопласьор, който се бе опитал да извива ръцете на Асаев.

Пистолетът още миришеше на барут от последните три изстрела, улучили бившия полицай Хари Хуле в главата и гърдите, докато разследваше смъртта на същия този Густо Хансен, и то на същото място, където бе застрелян и Густо: улица “Хаусман” 92.

Полицията още не бе разплела случая “Густо” и осемнайсетгодишният младеж, задържан за убийството на наркопласьора, бе пуснат на свобода, защото разследващите не успяха нито да открият оръжието на убийството, нито да свържат заподозрения с него. Младежът се казваше Олег Фауке и всяка нощ се будеше, взираше се в тъмното и чуваше изстрелите. Не онези, с които бе убил Густо, а другите, които бе открил срещу полицая, когото бе възприемал като свой баща. Някога Олег си мечтаеше как този мъж ще се ожени за майка му, Ракел. Хари Хуле. В мрака Олег виждаше пламтящия му поглед и мисълта му отново се втурваше към оръжието, скрито в ъгловия шкаф. Надяваше се никога повече да не види този пистолет. Надяваше се никой да не го види.

Той да заспи завинаги.

Той спеше зад вратата.

В охраняваната болнична стая миришеше на лекарства и на боя. Монитор, поставен до главата му, регистрираше ударите на сърцето му.

Исабеле Скойен, съветник по социалните въпроси към кметската управа в Осло, и Микаел Белман, новоизлюпеният главен секретар в полицията, се надяваха никога повече да не го видят.

Никой да не го види.

Той да заспи завинаги.

Първа глава

Беше един от онези топли, дълги септемврийски дни, когато фиордът в Осло заприличва на разтопено сребро и слънцето обагря в златисто ниските хребети, които вече се преливат в цветовете на есенната палитра. Слънцето потъваше зад възвишението Юлерн и последните лъчи се плъзгаха полегато над околността, над ниски, скучни жилищни блокове, свидетелстващи за някогашния скромен облик на града, и над луксозни апартаменти тип “пентхаус” с тераси – продукти на нефтената приказка, преобразила тази страна в най-богатата на света, – над наркоманите в “Стенспаркен” в малкия, добре устроен град, където от свръхдоза умираха повече хора, отколкото в европейски градове с осемкратно по-многолюдно население; над градини, където батутите бяха заградени с мрежа, а децата скачаха най-много по три наведнъж, както гласят инструкциите за безопасност; над хребетите и горските масиви, които ограждаха котловината, където се гушеше Осло. Слънцето не искаше да пусне града и протягаше лъчистите си пръсти, както мъж се опитва да досегне за последно своята любима през прозореца на заминаващия влак.

Денят започна със студено, ясно утро, чиято ярка светлина напомняше лампите в операционна. После обаче температурите се повишиха, лазурът на небето се насити, а въздухът придоби онази приятна плътност, която прави септември най-приятния месец в годината. А когато се спусна мек, ефирен здрач, из въздуха по склоновете, слизащи към езерото в долината Маридален, се разнесе уханието на сгрята иглолистна гора и на ябълки от градините на еднофамилните къщи.

Ерлен Венешла наближаваше билото на последния склон. Усещаше буен приток на млечна киселина към мускулите си, но насочи вниманието си към правилния отвес, под който се препоръчваше да натиска педалите. Стараеше се коленете му да са обърнати леко навътре, защото знаеше колко важна е правилната постановка – особено когато си изморен и мозъкът ти диктува да промениш стойката, за да прехвърлиш натоварването върху по-свежа, но и по-слабо ефективна мускулатура. Усещаше как велосипедната рамка поглъща жадно всяка единица енергия, която той произвежда, как той набира скорост, превключвайки на друга предавка, как се изправя и започва да върти педалите, хванат за рамката, опитвайки се да поддържа същата скорост – около деветдесет оборота в минута. Погледна пулсомера. Сто шейсет и осем. Наведе глава така, че челникът му да освети екрана на джипиеса, монтиран към кормилото. Навигационното устройство беше оборудвано с подробна карта на Осло и околностите и с активен предавател. Велосипедът и необходимата екипировка струваха повече, отколкото наскоро пенсионирал се следовател бе разумно да си позволи. Но Ерлен Венешла държеше да поддържа физическата си форма, защото отсега нататък животът щеше да го изправя пред по-различни предизвикателства.

Казано по-направо: пред по-незначителни предизвикателства.

Млечната киселина тежеше в бедрата и прасците му. Той изпитваше болка, но и предвкусваше предстоящото блаженство: мощно освобождаване на ендорфини, приятно отмалели мускули, удовлетворение, а защо не и чаша бира в компанията на съпругата му на балкона, ако след залез-слънце не застудее.

И ето че изкачи склона. Теренът се изравни. Пред него се простираше езерото в долината Маридален. Той намали. Струваше му се абсурдно, че след петнайсетминутно ускорено колоездене от центъра на европейска столица се озова сред селски дворове, поля и гъста гора с туристически пътеки, губещи се във вечерния мрак. Усети силен сърбеж под сивия шлем “Бел”. Струваше колкото детското колело, което купи за шестия рожден ден на внучката си Лине-Марие. Въпреки дискомфорта Ерлен Венешла не го свали от главата си. Като най-честата причина за смъртни случаи сред колоездачите в статистиките посочваха черепно-мозъчните травми.

Погледна пулсомера. Сто седемдесет и пет. Сто седемдесет и два удара в минута. Добре дошъл полъх на вятъра довя далечни възгласи от града. Навярно от стадион “Юлевол”. Тази вечер националният отбор играеше срещу Словакия. Или срещу Словения? Ерлен Венешла си представи, че трибуните ликуват в негова чест. Отдавна никой не го беше аплодирал. Последния път – по време на прощалната церемония в КРИПОС. Имаше торта. Шефът, Микаел Белман, държа реч. Още тогава Белман се бе прицелил в креслото на главния секретар и после намери начин да се домогне до него. След словото на Белман Ерлен прие ръкоплясканията с признателност, срещна погледите на колегите си, благодари им и дори усети как в гърлото му заседна буца, когато се изправи да произнесе своята непретенциозна, кратка благодарствена реч, издържана във фактологичен стил, както повеляваше доскорошната традиция в КРИПОС. В кариерата си на разследващ убийства бе преживял и върхове, и спадове, но никога не бе допускал сериозни гафове. Или поне доколкото му беше известно, защото човек никога не може да е сто процента сигурен. През последните години технологиите за ДНК анализ се развиваха с главоломни темпове и понеже ръководството обяви намерението си да приложи иновативните техники в някои стари случаи, нарастваше вероятността следователите да стигнат до нови разкрития. Ерлен одобряваше използването на новите технологии при разследването на неразкрити престъпления, но недоумяваше защо началството смята да вложи ресурс и в чопленето на случаи, отдавна приключени и свалени в архивите.

Мракът се сгъсти и въпреки светлината от уличните лампи той замалко да пропусне дървената табелка, сочеща към вътрешността на гората. В последния момент я видя – спомняше си я добре – свърна от пътя и пое по пътека с мека горска настилка. Въртеше педалите бавно, но внимаваше да не изгуби равновесие. Светлият конус от челника на шлема му шареше по пътеката и току се блъсваше в тъмната стена от иглолистни дървета от двете страни. Пред него подскачаха сенки, изплашени и припрени, преобразяваха се и се шмугваха някъде. Ето така си представяше обстановката, докато рисуваше пред вътрешния си взор ситуацията, в която бе изпаднала тя. Клетницата тича панически с фенер в ръка, след като в продължение на три дни е била изнасилвана и държана в плен.

И когато в следващия миг той видя припламналия в тъмното фенер пред себе си, му хрумна, че това е нейният фенер, че тя пак бяга. Ерлен се промъкна в съзнанието на онзи, който я настига, яхнал мотоциклет. Лъчът пред колоездача се разклати и се насочи срещу него. Венешла спря и слезе от велосипеда. Освети пулсомера с челника си. Сърцето му вече биеше с по-малко от сто удара в минута. Приличен пулс като за след тренировка.

Откопча ремъка под брадичката си, свали шлема и си почеса главата. Колко приятно! Изгаси челника, окачи шлема на кормилото и затика велосипеда към светлината от фенера. Шлемът се поклащаше и се удряше в китката му.

Ерлен спря. Фенерът рязко се вдигна. Силната светлина изгори очите му. Заслепен, той се чудеше как е възможно пулсът му да е толкова нисък при такова учестено дишане. С периферното си зрение долови някакво движение. Нещо се вдигна зад големия, треперещ светъл кръг, във въздуха се разнесе едва чуто свирукане и в същия миг една мисъл проряза съзнанието на Ерлен: не биваше да го прави. Не биваше да си сваля шлема. Най-честата причина за смъртни случаи сред колоездачите…

Мисълта му сякаш се парализира. Времето спря. За миг картината се изгуби.

Ерлен Венешла се взираше смаян пред себе си. Усети как по челото му се търколи капчица пот. Каза нещо, но думите му излязоха безсмислени, все едно връзката между говорния център в мозъка и гласните струни беше нарушена. Отново чу тихото подсвиркване. После звукът заглъхна. Слухът му блокира. Не чуваше дори собственото си дишане. Откри, че се е строполил на колене, а велосипедът се е катурнал в близката канавка. Жълтата светлина танцуваше пред очите му, но изчезна, когато капчицата пот стигна до носа му, стече се в очите и го заслепи. И тогава разбра, че това не е пот.

Третият удар се заби в главата му като ледена висулка, прониза гърлото му и се устреми надолу. Всичко застина.

“Не искам да умра”, мислеше си той. Опита се да се защити с ръка, но не можеше да помръдне нито пръст. Разбра, че е парализиран.

Изобщо не усети четвъртия удар, ала по миризмата на влажна пръст се досети, че е паднал на земята. Премига няколко пъти и си възвърна зрението в едното око. Точно пред лицето си видя чифт големи мръсни ботуши, затънали в калта. Подметките се повдигнаха и се отлепиха от земята. После се приземиха обратно. Същото продължи да се повтаря. Нагоре… и пак надолу. Сякаш онзи, който го биеше, подскачаше, за да го удря с още по-голяма сила. Последната мисълта, стрелнала се в съзнанието му, беше, че не бива да забравя как се казва внучката му. Трябва непременно да съхрани името й в паметта си.

Втора глава

Полицай Антон Митет извади от малката червена кафемашина “Неспресо” D290 пълната до половината пластмасова чашка, наведе се и я остави на пода, защото наоколо нямаше подходяща мебел. После взе нова капсула от диспенсъра, провери по навик дали тънкото покритие от метално фолио не е пробито, за да се увери, че капсулата не е използвана, и я пъхна в кафемашината. Сложи празна чаша под чучурчето и натисна едно от светещите копчета.

Докато машината пъхтеше и стенеше, той погледна часовника си. Наближаваше полунощ – краят на дежурството му. Вкъщи го чакаха, но той искаше първо да я инструктира подробно за естеството на задачата й. Все пак беше още курсантка в Полицейската академия. Как й беше името? Силие? Антон Митет погледна чучурчето. Щеше ли да вземе още едно кафе, ако му бяха изпратили момче? Все тая. Отдавна се беше отказал да си отговаря на подобни въпроси. Цареше такава тишина, че чуваше как последните, вече полупрозрачни капки се оцеждат в чашката. Вече не притежаваха нито цвят, нито вкус на кафе, но той държеше да ги улови, защото на момичето му предстоеше дълго дежурство, без компания, в пълно затишие между небоядисаните, голи бетонни стени на Държавната болница. Затова Антон възнамеряваше да изпие чаша кафе с нея, преди да поеме към къщи. Взе двете чашки и тръгна по коридора. Стените запращаха обратно ехото от стъпките му. Подмина няколко заключени врати. Знаеше, че зад тях няма нищо освен още голи стени. Норвежците бяха построили болницата с мисъл за бъдещето, когато нацията ще стане по-многолюдна, по-възрастна, по-болна, по-взискателна. Бяха проявили предвидливост в дългосрочен план, както немците, когато бяха построили аутобаните, а шведите – летищата си. Дали обаче малобройните шофьори, пресичащи немските селски райони по огромните бетонни пътища през трийсетте, и шведските пасажери, лутащи се из прекомерно големите зали на “Арланда” през шейсетте, бяха усещали също като Антон присъствието на призраци? Дали бяха долавяли, че макар всичко да е ново, непокварено и още никой да не е загинал в автомобилна или авиационна катастрофа, във въздуха витае прокоба за бъдещи нещастия? Дали бяха виждали как фаровете на колите им осветяват семейство, застанало покрай пътя и вторачено безизразно в светлината? Окървавени, бледи, бащата – пронизан, майката – с глава, извъртяна наобратно, детето – с един крак и една ръка. Дали бяха виждали как закритият с пластмасови ресни отвор на самоходната багажна лента в залата за пристигащи на “Арланда” изведнъж изплюва овъглен труп, който още тлее и прогаря гуменото й покритие, а зиналата му, димяща паст, сякаш още бълва писъци. Нито един от лекарите не успя да му каже за какво ще се използва това крило. Единственото сигурно беше, че някой ден зад тези врати ще умират хора. Прокобата тегнеше във въздуха, сякаш тук вече витаеха неспокойни души в невидими тела.

Коридорът описа чупка и зад ъгъла се ширна също толкова гол, оскъдно осветен и толкова симетрично четвъртит, че създаваше оптична илюзия; униформената полицайка, седнала на стола в дъното на коридора, приличаше на снимка, окачена на стената пред него.

– Донесох кафе и за теб – той протегна към нея чашата.

Двайсетгодишна? Вероятно малко повече. Около двайсет и две.

– Благодаря, но аз си нося от къщи – тя извади термос от малката раница на стола.

В говора й се долавяше съвсем лека напевност – навярно остатъци от северен диалект.

– Това е по-хубаво – настоя той, без да отдръпва изпънатата си ръка.

Тя се поколеба, но взе чашата.

– Пък е и на аванта – Антон дискретно скри ръка зад гърба си и потърка опарените върхове на пръстите си в студения плат на якето. – Кафемашината е изцяло на наше разположение. В дъното на коридора е…

– Видях я на идване, но в инструкциите, които получихме, е изрично упоменато по никакъв повод да не оставяме вратата на стаята без надзор, затова съм си донесла кафе от къщи.

Антон Митет отпи от пластмасовата чашка.

– Много съвестно от твоя страна, но до стаята води само един коридор. Намираме се на четвъртия етаж и между стаята и кафемашината няма врати към други стълбища или входове. Дори да отидем да си вземем кафе, изключено е някой да мине, без да го забележим.

– Звучи успокояващо, но предпочитам да се придържам към инструкциите – усмихна се сухо тя и сякаш за да заглади впечатлението от лекия упрек, отпи от пластмасовата чашка.

Антон изпита раздразнение и понечи да й напомни, че самостоятелното мислене идва с опита, ала преди да формулира мисълта си, забеляза нещо в дъното на коридора. Бялата фигура не стъпваше, а по-скоро се носеше по въздуха. Антон чу как Силие се изправи. Фигурата придоби по-ясни очертания и се превърна в закръглена блондинка в широката униформа на болничния персонал. Антон знаеше, че днес тя дава нощно дежурство. А утре вечер е свободна.

– Добър вечер – поздрави медицинската сестра със закачлива усмивка, вдигна две спринцовки и сложи ръка върху дръжката на вратата.

– Почакайте малко – Силие пристъпи към нея. – Ще трябва да погледна документите ви за самоличност. Каква е днешната парола?

Сестрата погледна объркано Антон.

– Освен ако моят колега не гарантира за вас – добави Силие.

– Влизай, Мона – кимна Антон.

Сестрата отвори вратата. Антон я проследи с поглед. В сумрачната стая се виждаше апаратурата около леглото. Изпод завивката се подаваха пръстите на краката на пациента. Беше толкова висок, че са наложи да поръчат по-дълго легло. Вратата се хлопна.

– Добра работа – усмихна се Антон на Силие.

Видя, че похвалата не й хареса; явно го възприемаше като сексист, току-що написал оценка на своя по-млада колежка. Но по дяволите, тя беше курсистка и я изпращаха на стаж именно за да се учи от по-опитни полицаи! Антон се залюля на пети, колебаейки се как да подходи в тази ситуация.

Силие го изпревари:

– Както споменах, прочетох внимателно инструкциите. А сигурно вкъщи вече те очакват.

Той поднесе чашката към устните си. Какво знаеше тя за семейното му положение? Дали не намекваше за отношенията му с Мона? Дали не я бе забелязала да се качва в колата му вечер, уж Антон да я закара до вкъщи, и вероятно се досещаше, че между тях има нещо повече?

– Стикерът с мечето на сака ти – обясни с усмивка Си­лие.

Той отпи от чашката. Изкашля се.

– Не бързам. Понеже това е първото ти самостоятелно дежурство, гледай да се възползваш от възможността да питаш, ако нещо не ти е ясно. Не мисли, че всичко е написано в инструкциите. – Прехвърли тежестта на другия си крак, надявайки се тя да е схванала подтекста.

– Както искаш – отвърна обаче Силие с дразнеща самоувереност, каквато си позволяват само младежи под двайсет и пет години. – Знаеш ли кой е пациентът вътре?

– Не. В инструкциите е посочено изрично, че името му се пази в най-строга тайна.

– Но ти знаеш нещо.

– Така ли мислиш?

– Обърна се към сестрата на малко име. Явно сте разговаряли. Каза ли ти нещо по-конкретно?

Антон Митет гледаше курсантката. Симпатична, ала лишена от сексапил и чар. Прекалено кльощава за вкуса му, с неподдържана коса и леко повдигната горна устна, изпод която се подаваха два леко криви зъба. И все пак под черната униформа на Силие се очертаваше млада, стегната и атлетична фигура. И ако Антон решеше да я посвети в онова, което знаеше, дали щеше да е в резултат от подсъзнателното изчисление, че жестът ще увеличи с една стотна шансовете му да му пусне? Или в лицето на Силие виждаше бъдещ старши инспектор или спецразследващ и следователно потенциален негов началник, защото Антон Митет завинаги щеше да си остане редови полицай, нищо и никакво ченге, понеже онзи случай в Драмен лепна върху името му незаличимо клеймо.

– Жертва на опит за убийство. Изгубил е много кръв. Докарали са го с едва доловим пулс. Оттогава е в кома.

– Защо са му назначили денонощна охрана?

– Потенциален свидетел е – сви рамене Антон. – Ако прескочи трапа.

– С какви сведения разполага?

– За големи клечки в наркобизнеса. Събуди ли се, вероятно може да разкаже неща, които да тикнат в кауша знакови фигури от столичния канал за хероин. И, разбира се, да назове кой се е опитал да му види сметката.

– И се опасяват да не би убиецът да се върне да довърши започнатото?

– Ако разбере, че жертвата му лежи тук. Затова дежурим постоянно.

– Ще прескочи ли трапа?

– Лекарите могат да го поддържат жив в продължение на няколко месеца – поне така твърдят – но шансовете му да излезе от комата са минимални. Така или иначе обаче… – Антон отново прехвърли тежестта на другия си крак; изпитателният поглед на курсантката започна да го смущава – в момента сме длъжни да гарантираме сигурността му.

Антон Митет си тръгна с усещане за поражение. Мина покрай регистратурата и излезе в есенната вечер. Качи се в колата си. Телефонът му звънна. Обаждаха се от дежурната част.

– Маридален, убийство – съобщи нула едно. – Знаем, че нарядът ти приключи, но ни е нужно подкрепление при отцепването на местопрестъплението. И понеже си в униформа…

– Колко време?

– Ще изпратим да те сменят до три часа. Максимум.

Антон се смая. В последно време шефовете все гледаха да сведат извънредния труд до минимум. Железният правилник и точните бюджетни разчети не допускаха изключения дори от практически съображения. Щом си позволяваха да го викат след края на дежурството, значи се касаеше за особено тежък случай. “Дано само да не е дете”, помоли се той.

– Тръгвам – отговори той по радиостанцията.

– Ще ти изпратя координатите за джипиеса.

След като в полицейските автомобили монтираха навигационни устройства с вграден активен предавател и подробна карта на Осло и околностите, от дежурната част можеха да локализират всички патрулки. Ето защо се бяха свързали именно с Антон: той се намираше най-близо до местопрестъплението.

– Три часа – напомни той.

Лаура вече си беше легнала, но той знаеше какво удоволствие й доставя, когато се прибира веднага след края на дежурството си. Изпрати й есемес, запали и подкара към езерото в долината Маридален.

На Антон не му се наложи да използва напътствията на джипиеса. На разклона към улица “Юлеволсетер” стояха паркирани четири полицейски коли, а малко по-напред заградителни ленти в оранжево и бяло указваха местопрестъплението.

Извади джобното си фенерче от жабката и отиде до полицая пред отцепения район. В горичката просветваха фенери и специалните лампи на групата за оглед. Обстановката напомняше снимачен процес. Това всъщност не беше толкова далеч от истината; съвременните криминалисти, освен че запечатват местопрестъплението на снимки, носят и висококачествени видеокамери, които не просто документират вида на жертвите, но и цялата обстановка. Това позволява на разследващите впоследствие да връщат записа назад, да го стопират и да увеличават отделни детайли, чиято значимост са пропуснали при първоначалния оглед.

– Какво става? – попита Антон полицая, който трепереше със скръстени ръце.

– Убийство – отвърна мъжът със задавен глас. Зачервените му очи изпъкваха върху неестествено бледото лице.

– Това го разбрах. Кой води огледа?

– Льон и нейният екип.

Антон чуваше множество гласове от гората.

– От КРИПОС и Отдела за борба с насилието още ли не е пристигнал никой?

– На път са. Току-що открихме трупа. Ще ме смениш ли?

Значи, очакваха се още хора. И въпреки това му удължиха работния ден. Антон огледа по-внимателно полицая. Независимо от дебелото палто целият се тресеше. А навън не беше толкова студено.

– Пръв ли пристигна на местопрестъплението?

Полицаят кимна безмълвно, заби поглед в краката си и започна да ги разтъпква.

“Само това не – притесни се Антон. – Сигурно е дете.” Преглътна с мъка.

– Нула едно ли те изпрати?

Антон вдигна глава. Не ги беше чул, макар да излязоха от гъсталаците. И преди беше забелязвал колко безшумно се движат криминалните експерти из местопрестъплението. Напомнят на малко тромави танцьори, привеждат се, стараят се да избегнат досега с всякакви предмети и стъпват като космонавти на Луната. Последното сравнение вероятно му беше хрумнало заради белите защитни костюми.

– Да, повикаха ме да сменя един колега – отговори Антон на жената.

Знаеше коя е. Всички знаеха. Беате Льон, началник на Отдела по експертно-криминална дейност, се славеше като гениална физиономистка и умееше да идентифицира извършители на въоръжени грабежи дори на зърнисти, размити записи от охранителни видеокамери. Говореше се, че Льон може да ги разпознава дори през маските, стига да става въпрос за вече осъждани лица. Виртуалната картотека в малката й руса глава съдържала няколко хиляди снимки на престъпници. Антон заключи, че явно става въпрос за особено жестоко престъпление, защото иначе едва ли биха вдигнали топкриминалистката посред нощ.

До крехкото, бледо, почти прозрачно лице на Льон лицето на колегата й изглеждаше направо огнено. Два яркочервени триъгълни бакенбарда украсяваха луничавите му бузи. Леко изпъкналите му очи, все едно издути от високо вътрешно налягане, му придаваха учуден вид. Ала най-фрапантното във външността му лъсна, след като той свали бялата качулка на защитния си костюм: голяма ямайска шапка в традиционните за островната държава зелено, жълто и черно, при това с прикрепени към нея расти.

– Прибирай се, Симон – Беате сложи ръка върху рамото на треперещия полицай. – Не си го чул от мен, но те съветвам преди лягане да удариш едно малко.

Полицаят кимна и само след три секунди мракът погълна превития му гръб.

– Много ли е тежко? – попита Антон.

– Носиш ли си кафе? – попита растафарят и развинти капачката на термоса си.

Краткото изречение стигаше Антон да прецени, че мъжът е някъде от провинцията. Като повечето столичани обаче, Антон нито се интересуваше от диалекти, нито умееше да ги разпознава.

– Не.

– При оглед на местопрестъпление винаги е добре да се заредиш с кафе – посъветва го растафарят. – Не се знае колко ще се проточи.

– По-полека със съветите, Бьорн, колегата и преди е разследвал убийства – намеси се Беате Льон. – Случая “Драмен”, ако не се лъжа?

– Съвсем правилно – потвърди Антон и се залюля на пети.

По-точно би било да се твърди, че Антон се е опитвал да разследва убийства. За жалост той се досещаше за причината Беате да си го спомня. Пое си дъх.

– Кой е открил трупа?

– Колегата – Беате Льон посочи отдалечилия се полицай, който в този миг запали колата си и отпраши с пълна газ.

– Питам по-скоро кой е повикал полиция.

– Съпругата на убития се обадила, след като се забавил – уточни растафарят. – Излязъл да покара велосипед, но рядко се бавел повече от час и тя се изплашила да не е получил инфаркт. Понеже имал монтиран джипиес с предавател, го намерили бързо.

Антон кимна бавно и си представи сцената. Двама полицаи звънят на вратата – мъж и жена. Съпругата отваря. Полицаите се прокашлят и гледат съпругата със сериозно изражение, та да я подготвят за онова, което предстои да изрекат с думи, непроизносими думи. Лицето на съпругата се съпротивлява, не иска да приеме истината, но после се сгърчва и изважда на показ бушуващото в душата на тази жена.

Пред вътрешния взор на Антон се появи Лаура, собствената му съпруга.

Към тримата полицаи се приближи линейка – бавно, без включена сирена или буркан.

Антон започна да се досеща какво става. Бързата реакция на обикновен сигнал за изчезнало лице. Джипиес с предавател. Голямо струпване на полицейски сили, част от които ангажирани извън работно време. Изражението на колегата, толкова разтърсен, че се наложи да го изпратят да почива.

– Убитият е полицай – тихо промълви Антон.

– Предполагам, че температурата тук е била с градус и половина по-ниска, отколкото в града – отбеляза Беате Льон и набра номер по мобилния си телефон.

– Съгласен съм – потвърди растафарят и отпи от термоса. – Кожата му още не е променила цвета си. Да кажем, между осем и десет?

– Полицай – повтори Антон. – Затова са впрегнати толкова хора, нали?

– Катрине? Ще те помоля да провериш нещо – възлагаше задача по телефона Беате Льон. – Става дума за случая “Сандра Тветен”. Точно така.

– Ужас! – възкликна растафарят. – Нали ги предупредих изрично да изчакат пристигането на чувалите?

Антон се обърна. Единият от носачите се беше подхлъзнал в канавката. Светлият конус от фенера му зашари по носилката, по смъкналото се покривало. Какво… какво беше това? Антон се взираше ужасен. Това глава ли беше? Под нея се очертаваше човешко тяло, но наистина ли беше глава? По времето, когато работеше в Отдела за борба с насилието, преди да допусне онзи фатален гаф, Антон беше виждал немалко трупове, но не и такъв. Пихтиестата субстанция с форма на пясъчен часовник напомни на Антон за неделната закуска вкъщи; за рохките яйца на Лаура, по които още бяха полепнали части от черупката. Те обикновено се пукаха, жълтъкът се разтичаше и засъхваше от външната страна на втвърдения, но все пак сравнително мек белтък. Възможно ли бе това наистина да е… глава?

Антон мигаше в мрака, докато гледаше след отдалечаващата се линейка. Не беше ли това дежа-вю? Облечени в бяло фигури, термос, подаващи се изпод одеялото крака. Вече го бе видял в Държавната болница. Сякаш преди да дойде тук, го бяха споходили предзнаменования. Главата…

– Благодаря, Катрине – каза Беате.

– Какво има? – поинтересува се растафарят.

– Работила съм с Ерлен точно на това място.

– Тук?

– Да. Той водеше тактическото следствие. Оттогава сигурно има десет години. Сандра Тветен – още дете; изнасилена и убита.

Антон едва преглътна. Дете. Дежа-вю.

– Спомням си случая – отвърна растафарят. – Каква ирония на съдбата! Да те убият на място, където си разследвал убийство. Само си представи! Сандра не беше ли убита пак през есента?

Беате не отговори. Само кимна бавно.

Антон мигаше ли, мигаше. Не можеше да повярва. Беше виждал подобен труп.

– Потрес! – отбеляза тихо растафарят. – Да не ми казваш, че…?

Беате Льон взе термоса от ръката му, отпи, върна му го и кимна.

– Проклятие! – прошепна растафарят.

Трета глава

– Дежа-вю – Столе Ауне погледна към улица “Спурвай”, тоест “Трамвайна”. Във виелицата мрачното декемврийско утро постепенно отстъпваше пред краткотрайния ден. Обърна се към мъжа, седнал на стола близо до бюрото. – Дежа-вю наричаме усещането, когато човек смята, че вече е виждал картината с очите си. Не сме установили категорично на какво се дължи.

Говореше в множествено число, в което включваше не само терапевтите, но и всички психолози.

– Според някои, когато човек е уморен, преносът на информация към съзнаваното се забавя и данните постъпват там след известен престой в подсъзнанието. Затова възприемаме случилото се като вече преживяно. Това обяснява и защо усещането за дежа-вю се появява най-често в края на работната седмица – тогава сме най-изморени. Но горе-долу с това се изчерпват резултатите от научните изследвания върху явлението – с извода, че дежа-вю ни спохожда предимно в петък.

Столе Ауне се надяваше на усмивка. Усмивката, разбира се, не означаваше непременно успех в терапевтичните му стремежи да помогне на хората да възстановят изгубеното си равновесие, ала мрачната стая се нуждаеше от малко ведрина.

– Не говоря за такова дежа-вю – възрази пациентът. Клиентът. Събеседникът. Човекът, който след около двайсет минути щеше да си плати на регистратурата и с това да увеличи постъпленията на клиниката. Част от тях отиваха за консумативите на четириетажната сграда – напълно безлична, демоде и разположена в недотам красива улица в западната част на Осло. Всеки от петимата психолози разполагаше с отделен кабинет. Столе Ауне погледна крадешком към часовника на стената зад главата на мъжа. Оставаха още осемнайсет минути.

– Онова, за което говоря, по-скоро прилича на непрекъснато повтарящ се сън.

– Прилича? – Погледът на Столе Ауне се плъзна по вестника в наполовина издърпаното чекмедже отпред.

В днешно време повечето терапевти предпочитат да седят на стол срещу пациента и когато хамалите донесоха масивното бюро в кабинета на Столе, колегите му с усмивка му напомниха, че според съвременните психотерапевтични методи е най-добре между терапевт и пациент да има възможно най-малко физически прегради.

– Най-добре – вероятно за пациента – гласеше лаконичният отговор на Столе.

– Сън е. Сънувам – настоя сега пациентът.

– Повтарящите се сънища са нещо обичайно – Ауне прокара ръка по устата си, за да прикрие прозявката.

Сети се с носталгия за милата, стара кушетка, която изнесоха от кабинета му. Сега тя стоеше в общото помещение, където, оборудвана със стойка и лост за щанга, даваше на психотерапевтите повод да се шегуват на професионални теми.

Когато пациентът седи на кушетка, терапевтът може съвсем необезпокоявано да чете вестник.

– Но аз искам да се отърва от този сън – заяви пациентът с тънка, самоуверена усмивка.

Рядка, грижливо сресана коса.

“И аз какво да направя? Да се превърна в гонител на сънища?” – помисли си Ауне и се опита да му се усмихне в същия дух. Пациентът се беше издокарал в костюм на тънки райета и вратовръзка в сиво и червено и носеше лъскави черни обувки. Ауне пък беше облечен в туидово сако, под двойната му брадичка се мъдреше весела па­пийонка, а кафявите му обувки не бяха виждали скоро четка.

– Ще споделиш ли какво точно представлява сънят ти?

– Нали вече го направих?

– Малко по-подробно.

– Започва с края на “Тъмната страна на Луната”. Последните акорди на “Затъмнение” заглъхват, докато Дейвид Гилмор пее… – мъжът издаде напред устни и продължи на толкова маниерен английски, че въздушната струя от устата му сякаш щеше да засмуче чашата с чай: – “… and everything under the sun is in tune but the sun is eclipsed by the moon.”

– Това ли сънуваш?

– Не! Тоест, песента приключва както в действителност. Оптимистично. След четирийсет и пет минути смърт и лудост. И ти си мислиш, че всичко свършва благополучно. Хармонията е възстановена. Но точно по време на последните акорди на албума на заден план се долавя неясен шепот. За да чуеш думите ясно, трябва да увеличиш звука докрай. “There is no dark side of the moon, really – пее Гилмор. – Matter of fact, it’s all dark.” Всъщност луната няма тъмна страна. На практика тя цялата е тъмна. Разбираш ли?

– Не – призна Ауне.

Според учебниците по психология следваше да попита “за теб важно ли е да разбера?” или нещо в същия дух, но той просто нямаше нерви.

– Злото не просто съществува, то е повсеместно. Космосът е мрачен. Ние сме зли по рождение. Злото е изначалната сила, естественото. Понякога пламва слаба светлинка. Но не след дълго тъмнината я надвива. Ето това се случва в моя сън.

– Продължавай – Ауне се залюля на стола и устреми замислен поглед през прозореца.

Така всъщност прикриваше факта, че вече няма желание да гледа лицето на пациента. То излъчваше съчетание от самосъжаление и самодоволство. Мъжът очевидно се смяташе за уникален случай, който всеки психолог би искал да разчепка. Пациентът безспорно се бе подлагал на психотерапия и преди. Ауне видя как някакъв служител от паркинга върви разкрачено като шериф по улицата. Запита се какво ли друго би могло да излезе от Столе Ауне, освен психотерапевт. Бързо стигна до извода: нищо. Пък и обожаваше психологията, доставяше му удоволствие да лавира в пространството между съзнаваното и несъзнаваното, да съчетава богатия си запас от научни познания с интуиция и любопитство. Или поне така си повтаряше всяка сутрин. Тогава защо се молеше този човек най-сетне да млъкне и да се махне не само от кабинета, но и от живота му? Пациентът ли го дразнеше, или самата работа на терапевт? Промени ангажиментите си заради ултиматума, който му постави Ингри: да намали работата и да намира повече време за нея и за дъщеря им Аурура. И Ауне изостави времеемката научна дейност, заетостта си като консултант към Отдела за борба с насилието, лекциите в Полицейската академия. Започна да работи като психотерапевт на нормиран работен ден. В началото дори му се стори разумно решение. Защото какво толкова ценно бе загърбил? Какво щеше да му липсва? Профилирането на психопати, извършили зверства, които нощем не му даваха да заспи, а ако най-после се унесеше – обаждане от старши инспектор Хари Хуле с искане за бързи отговори на невъзможни въпроси? Нима си струваше да тъгува по дните, когато Хуле го моделираше по свой образ и подобие – изгладнял, изнурен от будуване вманиачен ловец, който се зъби на всички смутители на заниманията му и който бавно и сигурно се отдръпва от колеги, семейство, приятели?

Да, онези дни определено му липсваха. Липсваше му усещането, че върши нещо значимо.

Усещането, че спасява човешки животи. Не живота на рационално разсъждаващия суициден тип, който понякога го навеждаше на въпроса: щом като този човек изживява живота толкова болезнено и не можем да променим това, защо тогава да не го оставим да умре? Ауне тъгуваше по възможността да действа, да се намеси в критичния миг, да спаси невинния от виновния, да направи онова, което никой друг не може, защото той – Столе Ауне – е най-добрият. Съвсем просто.

Да, Хари Хуле му липсваше. Липсваха му телефонните разговори с онзи висок, намръщен, впиянчен полицай с голямо сърце, който го призоваваше – или по-точно му налагаше – да служи в полза на обществото, да жертва семейния си живот и съня си, за да заловят поредния злосторник. Ала Хари Хуле вече не работеше в Отдела за борба с насилието. Спряха да търсят услугите на Ауне. По­гледът на психолога отново се плъзна по вестника. Раз­следващите бяха дали поредната пресконференция. От убийството на полицая в Маридален изминаха близо три месеца, а полицията още не разполагаше нито с улики, нито със заподозрян. По времето на Хари Хуле щяха да потърсят Ауне за консултация. И мястото, и датата съвпадаха със старо, неразкрито убийство, в чието разследване полицаят, жертва на престъплението в Маридален, навремето бе участвал.

Тези детективски вълнения обаче останаха в миналото. Сега Ауне се измъчваше от безсънието на преуморения бизнесмен. След малко щеше да зададе на пациента няколко въпроса, но и без тях прецени, че проблемите на пациента не се дължат на посттравматичен стрес. Мъжът пред него не беше чак толкова разклатен от кошмарите, просто искаше непременно да си възвърне максималната работоспособност. После Ауне щеше да му даде ксерокопие на статията “Терапия за контрола върху изображенията” от Краков и… вече не помнеше другите имена. Щеше да го помоли да изложи писмено кошмара си и да го донесе за следващия сеанс, та заедно да измислят друг, щастлив завършек, в чието мислено разиграване пациентът да се упражнява редовно и после кошмарът или да се превърне в приятен сън, или да престане да го спохожда.

Ауне чуваше монотонното приспивно мънкане на мъжа и си мислеше, че убийството в Маридален бе зациклило още от първия ден. Дори след като установиха очевидните съвпадения със случая “Сандра Тветен” – дата, място, ролята на Венешла като разследващ – КРИПОС и Отделът за борба с насилието не мръднаха и с милиметър. И сега призоваваха населението да се свърже с полицията, ако разполага с някаква информация, била тя и маловажна на пръв поглед. Затова бяха свикали вчерашната пресконференция. Тук Ауне съзираше поредния медиен трик, опит на полицията да покаже, че липсата на напредък не я е парализирала. Макар човек да оставаше точно с такова впечатление – за безпомощно, остро критикувано ръководство на разследващата група, което се обръща към гражданите, все едно им казва “да ви видим дали вие ще измислите нещо по-добро”.

Ауне огледа снимката от пресконференцията. Присъстваха и Беате Льон, и началникът на отдела Гюнар Хаген. Все повече приличаше на монах заради гъстия венец от коса около лъсналото му теме. Бе присъствал дори Микаел Белман, новоназначеният главен секретар. Все пак ставаше дума за убийството на един от техните редици. Белман изглеждаше изопнат и отслабнал. Някогашните къдрици, любими на медиите и доста дълги като за полицай, бяха изчезнали по пътя към повишението. Ауне отдавна бе забелязал почти женствената хубост на Белман, подчертана от дългите му мигли, смуглата кожа и белите петна. Всичко това не се виждаше на снимката. За един току-що встъпил в длъжност главен секретар, при това с шеметна кариера, пожънал върволица от успехи, едва ли имаше по-лош старт от неразкрито убийство на полицай. Белман бе размел наркобандите в Осло, но хората бързо забравят такива достижения. Ерлен Венешла, вече пенсиониран, не бе убит по време на служба, но беше почти ясно, че кончината му е свързана с убийството на Сандра. Белман бе мобилизирал всичко живо – и полицейски служители, и външни експерти. Ала Столе Ауне не влизаше в сметките на полицията. Беше зачеркнат от списъците им. Съвсем естествено, нали сам го бе пожелал?

А сега зимата избърза и донесе усещането, че снегът заличава всички следи. Студени или липсващи. На пресконференцията Беате Льон бе обърнала внимание, че екипът й не е успял да изземе почти никакви следи, годни за криминалистичен анализ. Разбира се, разследващите бяха проверили замесените в случая “Сандра” – заподозрени, близки, приятели, дори колеги на Венешла, партнирали му по време на разследването. Досега – без резултат.

В стаята се възцари мълчание и по изражението на пациента Ауне се досети, че онзи му е задал въпрос и очаква отговор.

– Хм… – Ауне подпря брадичка върху юмрука си и срещна погледа му. – Ти как мислиш?

В очите на мъжа се четеше объркване. За миг Ауне се притесни да не би онзи да му е поискал чаша вода или нещо подобно.

– Какво мисля за усмивката й? Или за силната светлина?

– И за двете.

– Понякога ми се струва, че се усмихва, защото ме харесва. Друг път – че се усмихва, защото иска нещо от мен. Но когато престане да се усмихва, силната светлина в очите й угасва и е твърде късно да разбера, защото тя отказва да говори повече. Вероятно е заради усилвателя. Или?

– Ъъъ… кой усилвател?

– Нали ти разказах. Дето татко го изключваше, когато влизаше в стаята ми. Бил съм въртял тази плоча толкова пъти, че граничело с лудост. До копчето за спиране имаше червена лампичка. Светлинката й отслабваше и накрая изчезваше. Като око. Или залез. И тогава си мислех, че я губя. Затова тя онемяваше в края на съня. Тя е усилвателят, който замлъкна, когато баща ми го изключи. И не мога да разговарям с нея.

– Мислил си за нея, докато си слушал плочите?

– Да. През цялото време. Докато станах на шестнайсет. Не плочите. А една определена плоча.

– “Тъмната страна на луната”?

– Да.

– Но тя не те иска?

– Не знам. Най-вероятно – не. Тогава не ме искаше.

– Хм… Времето ни изтече. Ще ти дам четиво за следващия път. Искам да измислим нов завършек на историята от съня ти. Момичето ще говори. Ще ти каже онова, което искаш да ти каже. Например, че те харесва. Ще помислиш ли за следващия път?

– Да.

Пациентът стана, взе си палтото от закачалката и тръгна към вратата. Ауне погледна към компютърния екран. Графикът му изглеждаше направо потискащо запълнен. Пак забрави името на пациента. Откри го сред записалите си час: Пол Ставнес.

– Следващата седмица по същото време. Удобно ли ти е, Пол?

– Да.

Столе го вписа. Вдигна глава. Мъжът вече беше излязъл.

Психологът стана, взе вестника и се приближи до прозореца. Къде се губеше глобалното затопляне, което все вещаеха? Погледна статията, но изведнъж вестникът му опротивя и той го захвърли настрани. До гуша му беше дошло от четене на вестници. Убит. С многократни удари по главата. Ерлен Венешла оставяше съпруга, деца и внуци. Приятелите и колегите му бяха в шок. “Сърдечен и мил човек”. “Изключено е да не го харесаш”. “Внимателен, почтен и толерантен, без абсолютно никакви врагове.”

Столе Ауне си пое дълбоко дъх. Луната няма тъмна страна. На практика цялата е тъмна.

Погледна телефона. Имаха номера му, но апаратът мълчеше. Точно като момичето от съня на пациента.