Що за игра е това? С поглед назад към „Покровителят на крадците“

 Някои идеи лежат на улицата. Или някъде под нея. Първата идея за „Покровителят на крадците“ открих в Берлинската подземна железница. Насреща ми седеше момиче на около 12 години с две различни очи. Едното синьозелено, другото кафяво. „Колко интересно – помислих си. – Дали с тези очи светът се вижда от две напълно различни перспективи?“ А как ли възприемаше света спътникът на момичето, черно-белият плъх, който седеше на рамото й?

Това се случи през 1993 г. От около година живеех в източната част на Берлин, в квартал „Фридрихсхайн“. Днес това е моден пункт за срещи и желано място за живеене, но тогава виждах в стария квартал само безутешни сивокафяви фасади, падащи от небето балкони и няколко залепени за тротоарите трабантчета-трошки. Докато моят приятел работеше като лекар в болницата, аз седях у дома зад бюрото, вслушвах се в шума от падането на балконите и изпадах в депресия. Само да се махна оттук!

Всеки ден излизах от къщи и търсех да открия по-красиви кътчета от града. Вече цяла година живеех в Берлин, но всеки ден ми носеше нови, живи впечатления. Там, където се срещаха старият изток и старият запад, вреше и кипеше живот. И сред него крачеше удивен малкият Щайнхьофел, внос от провинция Хесен, свил глава между раменете, независимо в каква посока.

Стара мъдрост е, че писателите преработват онова, което преживяват, което ги кара да се замислят и ги занимава дори насън. Често това се случва несъзнателно и днес си мисля, че още по онова време съм бил придружаван в странстванията си от невидимо момиче, новачка в Берлин като мен. Родителите й тъкмо се бяха развели – също като моите.

Любимото място за моите странствания беше Музейният остров с неговите прекрасни сгради. Особено бях впечатлен от Пергамския музей. Когато за първи път видях Портата от Милет, направо спрях да дишам, толкова прекрасна и недействителна ми се стори. И толкова желана.

Пожелах да я опаковам и да си я отнеса вкъщи.

Прецених, че петдесет човека ще са достатъчни за изнасянето й.

Щях, разбира се, да имам нужда от по-голямо жилище.

Горе-долу по това време от издателство „Карлсен“ ме попитаха дали ми се пише детски криминален роман.

Детски криминален роман? 

Сигурно никой няма да ми повярва, но дотогава не се бях замислял да напиша приключенска история за деца. Не, че като дете не четях с удоволствие такива истории, точно обратното. Най-много обичах „Петима приятели“ от Инид Блайтън* [*Инид Мери Блайтън (1897-1968) – английска писателка, авторка на детски книги. – Бел. прев.], въпреки че – или може би точно защото и петимата твърдо вървяха към смъртта: на всяка трета страница се тъпчеха с ядене и след години със сигурност щяха да развият тежък диабет. Живеех и треперех с „Трите въпросителни“* [*Серия от книги за младежи, създадена от американския журналист и автор Робърт Артър; от 1993 г. продължава да се издава в Германия. – Бел. прев.], макар да съзнавах, че подобни свръхумни типове се срещат в действителния живот само зад стените – много високи, надявам се – на специални затворени заведения. Тежки емоционални дефицити. Всеки от тези типове бе надарен с по-малко чувства от елтаблото на ескалатора.

Да, като дете нямах нищо против книгите и техните герои. За вече порасналия автор обаче те бяха недостатъчни. Ако наистина седна да пиша приключенска история, казах си аз след запитването от издателство „Карлсен“, тогава ще искам нещо повече: героите ми ще трябва да разрешат криминален случай, защото са се натъкнали на него поради собствените си проблеми. Не от чиста жажда за приключения, а защото по лични причини се заплитат толкова дълбоко в историята, че не могат да постъпят другояче. Нека смело погледнем фактите в очите, скъпи читатели: понякога децата вършат невероятни глупости, но не са чак толкова глупави, че доброволно да се изложат на безумни опасности. С изключение на малкото тъжни изключения, които влизат в стари хладилници или фризери, изхвърлени на боклука, и затварят вратите.

По това време се натъкнах на статия в списание „Шпигел“ за модно ревю в Пергамския музей и за Берлин като старата столица на висшата мода. Веднага застанах нащрек. Вярно, историята не подхождаше много като изходна точка на детски криминален роман, но музеят, Хаусфогтайплац, близкият Жерндарменмаркт – нима това не беше чудесна сцена на действието! Ако напиша например история за голяма кражба… за много голяма кражба! Защото за мен съществуваше един-единствен обект, достоен да бъде откраднат от Пергамския музей. На пръв поглед кражбата на Портата от Милет сигурно изглежда абсолютно безумна и неизпълнима. Very Steven Spielberg. Независимо от моето лично предпочитание към тази красива архитектурна плячка тя ми позволяваше леко да заблудя читателите. Те щяха достатъчно дълго да предполагат, че от музея ще бъде откраднато нещо малко.

Идеята не излизаше от ума ми. Още по-добре, дори много по-добре стана, когато се задълбочих в историята на Музейния остров и установих, че тя е сложна и объркана като дузина хартиени серпантини, хвърлени от прозореца, когато навън духа силен вятър. Внезапно пред мен се разкриха толкова невероятни възможности, че действието на романа се разгърна върху тази основа почти от само себе си. Липсваше ми единствено подходящият състав, за да населя с него романа си: момиче с различни по цвят очи и дресиран плъх, например. Още едно момиче, новодошло в Берлин, през чиито очи читателят щеше да разгледа града. Момиче, тръгнало да преследва непознат мъж, който й напомня за баща й – и безобидната игра внезапно се превръща в нещо сериозно.

Окей, значи две момичета. Липсваше ми обаче още някой. Защо да не поставя до двете момичета едно момче, което… което…

В известна степен Олаф се превърна в централна и опорна точка на историята. Той стана образът, поставен там, за да изясни защо някой краде: не защото много държи да се сдобие с прекалено скъпа маркова дрешка, да притежава тениска с някакво гръмко лого на гърдите, която се носи вместо собствената личност и представлява безплатна реклама на производителя. Държах да опиша човек, който краде по принуда – защото няма кой да отговори на обичта му. За да привлече внимание, за да го забележат.

Всички герои отидоха по местата си.

След три месеца книгата беше готова.

***

По правило аз пиша спонтанно. Събирам няколко идеи, тракам на машината и по някое време подробностите образуват цялостна история… или не образуват. Предимството на този начин на работа се състои в това, че човек остава отворен за още идеи и спонтанно ги вгражда в историята. Недостатъкът е, че се случва да се объркам напълно, защото по някое време държа в ръце безброй отделни нишки на разказа и не съм в състояние да постигна задоволяваща драматична структура.

Докато пишех „Покровителят на крадците“, по изключение действах другояче. Криминален роман не се пише спонтанно. Мястото на действието трябва да се определи съвсем точно, всяко основание и всяка постъпка на героите трябва да са внимателно обмислени. Магичната дума е тайминг. Обикновено моите образи заживяват свой собствен живот и се сдобиват с характер по време на писането, но този път трябваше да ги снабдя с всички необходими качества, преди да натракам първото изречение.

Гуди и Олаф не ми създадоха проблеми. Скицирах ги бързо. Още от началото двамата притежаваха достоверна самоличност. За нещастие не можех да твърдя същото и за Дагс. До днес не съм доволен от този образ. Много бих искал да съм я представил малко по-диференцирано. Щеше ми се, например, да стане ясно как Дагс се бори с всички средства, на първо място с ум и интелигентност, за признанието на родителите си. Тя иска те да я приемат насериозно – това е моторът на мислите и действията й. За съжаление тогавашната ми редакторка – лицето, което се занимава с моите книги в издателството, – се изказа против това намерение. „Гуди и Олаф си имат достатъчно проблеми – заяви тя, – не е нужно Дагс също да…“ и така нататък. Позволих й да ме убеди. Голяма грешка. От трите главни действащи лица в „Покровителят на крадците“ Дагс си остана най-изкуственото. Според мен тя е твърде суетна, не я измъчва несигурност. Въпреки това я обичам – сигурно защото в главата ми е много по-сложен образ, отколкото онзи, който се оформи между двете корици на книгата.

***

В читателските писма, които получавам след излизането на романа, редовно се появяват два въпроса. Първият гласи: Кой е покровителят на крадците? Мислех си, че съм дал достатъчно ясен отговор в книгата, но добре – злокобният покровител на крадците е древногръцкият бог Хермес. В представите на древните гърци Хермес е патрон и на търговците, и на крадците – впрочем доста интересна комбинация според мен. Хермес е обаче и посредник, има грижата хората и боговете да разговарят едни с други и да се разбират. В книгата Дагс, Гуди и Олаф доста време не се разбират. Отначало не са си симпатични, имат предразсъдъци, не си вярват. Докато не се научат да се разбират, не са в състояние да разрешат случая. Към края на книгата Дагс размишлява, че Грифит замалко да успее да открадне портата – защото богът на крадците е бил благоразположен към него. Незабелязан от Дагс обаче, същият този бог се е погрижил модният цар да се провали с гръм и трясък, след като е помогнал на децата да се доверят един на друг и да си говорят. Защото всяко нещо има две страни.

Според мен идеята за бог, който подканва хората да си говорят, крие и друг смисъл. В почти всичките ми книги някой загазва, защото не си отваря устата, не се разкрива пред света, не дава израз на болките и чувствата си. Даже „Дирк и аз“ – книга, която е преди всичко комична, е изградена на този принцип: до голяма степен комичността е резултат от недоразумения.

Стигаме до втория въпрос: Защо в книгата участват хомосексуални? Задължително ли беше? В този въпрос винаги усещам опасенията на питащите, че докато четат книгата, може да се заразят с някаква екзотична болест. И всеки път ми доставя дяволско удоволствие да обърна въпроса: Защо в много повече книги не участват хомосексуални? Статистически погледнато, около десет процента от населението са хомосексуални. Което означава, че всеки десети герой в книга би могло или би трябвало да е такъв. А сега погледнете в книгите си и пребройте: петима приятели, три въпросителни знака, екипажът на някой пиратски кораб – това са повече от десет. Изберете си един. И не забравяйте Пипи Дългото чорапче.

Има още една причина да вградя Бернд Вьорлицер в историята. Исках чрез този фотограф, макар в началото да му е несимпатичен, Олаф да се замисли за своите собствени предразсъдъци и за своето собствено отклонение от нормата. Исках и незабелязано да подканя читателя да стори същото. Затова ви предлагам още една игра със смятане, този път по-сложна: изберете трима души от приятелския си кръг. Помолете ги да ви кажат колко са високи. Съберете трите цифри и ги разделете на три. Това е статистическата среда, нормата. Тогава се запитайте кой от приятелите ви е нормално висок. Учудващо, нали?

Край на упражнението.

***

Всеки читател очаква своята идеална книга. Всеки автор очаква своя идеален читател. Често ме питат защо определени сцени в „Покровителят на крадците“ не са разработени по-подробно. Защо някои събития изобщо не са описани, въпреки че са важни, затова пък други, по-маловажни, са разказани в подробности. Немалко читатели се изнервят, защото действието често прекъсва в най-напрегнатия момент, а после продължава на друго място.

Бих могъл да кажа много неща, но ще се огранича с две. Първо, повествованието в „Покровителят на крадците“ не представлява последователно описание на събитията. Всеки откъс от действието е строго съобразен с перспективата на Гуди, Олаф или Дагс. Този литературен похват, при който авторът се концентрира изцяло върху един-единствен образ, върху мислите и чувствата му, се нарича персонализиране. Образът се приближава към читателя, а авторът почти се скрива зад него. Ефектът е, че читателят никога няма усещането, че авторът на историята знае повече от него. Недостатъкът на този похват, ако го използваме последователно, е очевиден: авторът може да описва само събития, на които присъства едно от главните действащи лица. 

Второ, и тук стигаме до внезапното прекъсване на действието: много увлекателни книги и още повече страхотни филми са базирани върху така наречения принцип cliffhanger* [*Художествен похват в създаването на сюжетната линия, при който героят се озовава в трудна ситуация, в този момент повествованието прекъсва и развръзката остава неизвестна до продължението. – Бел.прев.]. Всъщност това е понятие от историята на киното. Някога в американските кина прожектирали преди главния филм минисерии – всяка седмица по една. Обикновено филмчето завършвало с това, че героят попадал в безизходно положение или в смъртна опасност, например увисвал с една ръка над дълбока пропаст, а следващата седмица по чудодеен начин се измъквал от опасността. Идеята е много проста, върху нея са построени и днешните телевизионни сериали: за да поискате да гледате и следващия филм, скъпи зрители! Или от напрежение да не можете да оставите книгата, скъпи читатели. Защото идеалните читатели не го правят. Идеалните читатели запълват дупките, съзнателно оставени от автора в текста, със собствената си фантазия.

Понякога обаче критиците са напълно прави да обвиняват автора в небрежност. Краят на „Покровителят на крадците“ наистина е твърде кратък. Много потенциал е пропилян. Можех да запълня няколко страници с драматично преследване из кораба и през цялото Западно пристанище. Баналната причина за този недостатък е, че по онова време имах проблем със срока за предаване на ръкописа в издателството (за нещастие имам този проблем винаги). За да го спазя, се наложи да посъкратя края.

Несъмнено съм твърде бавен за този живот.

***

Във всичките си книги давам на някои герои имената на приятели и познати. Гудрун и Дагмар, две жени, които дотогава не бях включил в нито една история, заслужаваха да използвам имената им. Опитах се да „смекча“ старомодните имена, като нарекох момичетата Гуди и Дагс. Очевидно не съм се справил добре, защото много читатели не ги харесват.

Гудрун и Дагмар все още не знаят, че са станали мои героини.

Сега за заглавието. Първоначално смятах да озаглавя книгата „В Шпрее остров“. Издателството, естествено, не се съгласи. Не, господин Щайнхьофел, в никакъв случай, какво е това обърнато изречение! Обратното звучи също толкова лошо: „Остров в Шпрее“. Не, не. Много по-добре би било да измислите нещо като „Тримата…“* [*Авторът очевидно прави връзка с романа на Ерих Мария Ремарк „Трима другари“. – Бел.ред.]

Стоп!

Заплаших да се откажа. На момента. Никакви трима, четирима или четирима и половина другари. Не ми пробутвайте и верния пес, онзи с веселото карирано шалче. Исках по-особено заглавие. Стегнато. Запомнящо се.

Следващото ми предложение: „Покровителят на крадците“. Гениално двусмислено! Направо поетично! На всичкото отгоре тази дълбочина…

Единогласно въодушевление при Карлсен.

Нестихващи овации.

Признателно тупане по рамото.

Бях щастлив. „Покровителят на крадците“.

Хм…

До ден днешен никой не е разбрал заглавието – виж по-горе. А аз се питам: наистина ли сгреших? Наистина ли не съм грижовен разказвач? Или имам право да обвиня немската младеж, че мозъкът й не се включва правилно? И това след петстотин читателски писма по този повод!

Ехо?

Нали не искате да сте виновни за дълбоката депресия на автора? Защото знаете ли какво ще стане тогава? Излизане от къщи, обикаляне на улиците, изследване на града, събиране на свежи идеи. После прибиране вкъщи и бързо зад бюрото. Включвам компютъра и започвам да пиша: Завръщането на Покровителя на крадците. Хари Потър и тайната на дупката под Музейния остров. Берлински войни: атаката на клонираните крадци.

Най-сетне очакваното от много читатели продължение.

Официално отказвам да го напиша.

Само това липсваше – да започна да крада от себе си.

***

Какво е станало с Гуди, Олаф и Дагс? Какво се е променило в големия град, където тримата обикаляха заедно, след първото издание на книгата? Ето резултата от разследванията ми:

Гуди е отворила магазин за дрехи втора употреба в Кройцберг и продава главно мъжки костюми. Олаф обикаля разни младежки институции и изнася добре платени лекции на тема „Гласът в главата – моето вътрешно богатство“. На среща с войнствени противници на опитите с животни Дагс се е влюбила в студент по математика от Венецуела и смята да замине за Южна Америка. Миналата година Ромео бе избран за „дребен гризач на годината“ и красеше специалните марки на Германските пощи – по двайсет цента от всяка марка отиваха в Световния фонд за защита на животните. А в операта в Нойкьолн често може да се види стара дама на име Инге Варлацке, която пее високо с изпълнителите.

Що се отнася до Берлин, правителството се чувства много удобно в града. Изтокът и Западът продължават да се срастват. Потсдамерплац стана много оживено място. Там блестят миещи се фасади, ала в прекрасните стари къщи от началото на миналия век на Хаусфогтайплац все още не се е настанил нито един моден дизайнер. Музейният остров сияе в нов блясък. Много обсъжданият стар градски дворец скоро ще заеме мястото на Двореца на републиката – шикозна изходна точка за нова криминална история. Градът на Шпрее бе разтърсен от няколко скандала, в които бяха забъркани някои и други политици и мениджъри; господата получиха по десетина години затвор. Увеселителният парк в „Трептов“ бе затворен и бавно ръждясва. Твърди се, че един от собствениците му въртял съмнителни сделки – май в дупката има още място. А, да, междувременно берлинчани свикнаха със своя хомосексуален главен кмет.

Твърде възможно е в свободното си време той да се занимава с фотография.

Андреас Щайнхьофел

Берлин, 2006 г.