Наричали детската писателка Ани Шмит „истинската кралица на Холандия“

Ани М. Х. Шмит несъмнено е най-известната холандска писателка на 20 век, дори наричана приживе „истинската кралица на Холандия“. Шмит била извънредно оригинална дама с несравним поглед към живота и нестихващо чувство за хумор.

Днес в Холандия няма холандец, който да не е чел, пял или слушал стихотворенията, песните и разказите на Ани Шмит. Днес в Холандия няма дете, което да не заспива с приказките на Ани Шмит. Днес за Холандия и холандците Ани Шмит е това, което е Леда Милева за България и българите – национална поетеса, посветила своя живот на децата.

А животът на Ани Шмит бил не само дълъг, но и безкрайно интересен, изпълнен с вълнуващите събития на няколко епохи.

Анна Мария Хертройда, както е нейното истинско име, се родила преди малко повече от сто години в семейството на селски пастор. Голяма била радостта на майка ѝ, на която вече били умрели две момичета със същото име, но не и на осемгодишния ѝ брат. Малко след раждането на сестричето той се върнал вкъщи и съобщил, че е успял да го замени срещу едно теле.

Бавен, монотонен и безинтересен течал животът в малкото село. Било времето на конете и каруците. Нямало коли, нямало радио, да не говорим за телевизия. А вестник получавали само местните първенци. За Ани по-интересни от игрите били книгите, а щом ѝ се удадял случай, се качвала на камбанарията на цър­квата и с часове гледала корабите по река Шелда в далечината. “Тогава се чувствах свободна – пише по-късно тя, – както никога по-късно. В камбанарията имаше нещо езическо, диво, безмерно. В нея имаше вятър, кораби, пирати.” И после пишела стихове…

Но най-голямото преживяване на бъдещата писателка била електрическата крушка, която тя видяла за пръв път на осем години. “За нас двайсети век започна през двайсетте години с идването на електричеството” – пише тя. Последвали още две разтърсващи преживявания за младото момиче – първото радио в село и първият филм, разбира се – ням. “В селото ни започна нова ера. Целият лош външен свят влезе вътре. Джаз, чарлстон, оперети, социалистически речи, феминистични бръщолевения” – казва Ани Шмит. Селските дъщери започнали да си стрижат плитките, съ­бличали носиите и надявали къси рокли и чорапи телесен цвят.

Ани, мечтала толкова време за свобода и за света, не останала назад. Не след дълго заминала да учи в гимназията на близкия град Хус, където сладкото момиченце на мама се превърнало в нахакана и необуздана тийнейджърка, която дори бягала от училище. А на 17 години, през 1928 г., за пръв път видяла самолет. Отишла с приятелки на летателно шоу, където се запознала с млад пилот и дори летяла! Продължила да се среща с него тайно – нещо недопустимо по онова време за младо момиче – и когато ниско над гимназията прелетявал самолет, се ослушвала с разтуптяно сърце, защото знаела, че това е поздрав за нея. И пак пишела стихове…

След гимназията непокорната девойка трябвало да учи за нотариус като брат си, но скоро ѝ доскучало и записала курсове за секретарка, после пък станала детегледачка. Нищо не ѝ харесвало, нищо не искала, защото не знаела какво иска. Докато не попаднала в училището за библиотекарки. Тази професия ѝ легнала направо на сърцето и тя станала “… прилежна госпожица, да, ужасно прилежна”. И пак пишела стихове…

Но знаела защо пише. Още когато била на 14, майка ѝ – и нейна учителка в селското училище – била изпратила нейни стихове на големия поет Вилем Клос, който отсъдил, че “дълбоко в нея нещо пее”. След което обнадеждената майка отишла за всеки случай на врачка, а тя предсказала, че дъщеря ѝ ще стане прочута писателка.

И сега Ани – пак по настояване на майка си – пратила две стихотворения на литературния журнал “Пътища нагоре”. Това бил нейният литературен дебют.

Но дошли нацистите, започнала Втората световна война. Ани Шмит била вече директорка на градската библиотека в град Флисинген. И отказала да окачи табелата “Забранено за евреи”. В читалнята не допускала национал-социалистически вестници. По това време брат ѝ вече лежал в затвора. Извикали я при кмета и ѝ предложили да го освободят, ако тя станела техен пропагандатор. Ани отказала.

След войната животът на Ани Шмит се преобърнал – поканили я на работа в Амстердам, във вестника на съпротивата “Хет Парол”. Стеснителната и малко невзрачна госпожица попаднала в кръг от журналисти, интелектуалци и творци и за кратко време се превърнала в духовита млада дама и интересна събеседничка. И тогава се състоял истинският дебют на бъдещата велика писателка – за една вечеринка на колегите си тя написала текста и музиката на песните, като сама свирела. Успехът бил грандиозен и оттук нататък я съпътствал през целия ѝ живот. “Хет Парол” не можел вече без нейните стихотворения, радиото – също. Ани написала и първия радио-сериал в Холандия, отново с огромен успех. И така, улисана в работа и във водовъртежа на интелектуалния живот на Амстердам, не забелязвала как годините минават. Един ден прозряла, че е време за сериозна любов и да се задоми. Намерила партньора си – химик и предприемач – чрез обява във вестника, с което сложила началото на връзка, продължила 34 години.

На 39 години Ани Шмит родила своето единствено дете – Флип и погледът ѝ се обърнал завинаги към ново поле на литературата – детската, което ѝ донесло и световната слава.

Вдъхновена от преживяванията с малкото си синче, авторката решила да ги претвори в кратки разказчета за деца – “Йип и Янеке”, които излизали като серия в “Хет Парол”, а после в сборник. Успехът я поощрил и тя продължила да пише стихотворения, приказки, повести, в които се преплитали фантазия и действителност. През 1953 г. излязла първата ѝ цяла повест за деца – “Летящият асансьор“. Главният герой, симпатичното момче от асансьора Авелко, скоро станал любимец на детската публика. След по-малко от две години, през които повестта била претърпяла вече пет издания, излязла и втората книга за Авелко – “Магическият кабинет“. В края на петдесетте Ани Шмит вече била най-известната детска писателка на Холандия.

През 1957 г. повестта “Виплала магьосникът” била обявена за Книга на годината и ѝ донесла първото от дълга серия отличия, сред които най-голямата холанд­ска награда за детска литература “Златният калем”, Държавната награда за детско-юношеска литература, два пъти Наградата на публиката… А през 1988 г. дошло най-голямото признание за авторката – медалът “Х. Кр. Андерсен”, наричан “Малката Нобелова награда”, който самата Астрид Линдгрен ѝ връчва.

Последните години от живота на Ани Шмит били белязани от тежки страдания – трудно подвижна, с болно сърце, великата писателка напуснала по собствено желание този свят на 84-ия си рожден ден със съзнанието за един дълъг и пълноценен живот и със завещанието да бъде погребана с песни и музика. Авторката сигурно е знаела, че ще продължи да живее в сърцата на децата със своите книги.

В нашия каталог можете да намерите в превод от нидерландски на Василка Ванчева:

“Виплала магьосникът” и съвсем наскоро излязлата “Летящият асансьор. Магическият кабинет”

Румънската авторка Алис Попа: „Писателят на книги за деца е възрастен човек, който си играе“

„Когато бях малка, веднъж ме попитаха какво най-много бих желала да взема със себе си, ако отида на далечна планета. Отговорих, без да се замисля: „МОРЕТО! – След това добавих: – И една котка.“

За дете като мен, което никога не беше ходило на море, всичко изглеждаше така просто! Едно старо легло, настанено на кораб, дървена сабя, флаг от парцал, окачен на върха на някой прът, по-малките ми братя като помощници пирати, моята котка Моли, която се усуква между краката ми, и приключението е готово!“

Така си е представяла в мечтите си живота в морето Алис Попа, авторката на очарователния детски роман „Приключенията на пирата Кет“. А годините минавали, малката Алис пораснала и станала писателка, но мечтата останала. И ето я, въплътена във вълнуващата история за малкия Кет, любителя на морските приключения, и за неговия приятел Тибериус. Не липсва, разбира се и котката Мо, първа помощничка в трудни ситуации.

Именно „Приключенията на пирата Кет“ избрахме из цялата румънска детска литература, за да стане част от единствената по рода си у нас поредица „Европейски разказвачи“, която приютява най-доброто от книгите за млади читатели от континента. А текстът по-долу самата авторка написа специално, за да се представи на вас!

Моето детство

         Детството ми протече в близост до гр. Гюргево, в едно китно селце с богата история, в което цивилизацията още не беше проникнала, макар техническият прогрес и модерният живот да бяха завоювали достатъчно пространство. Така че имах предимството да живея дълги години сред живописната и дива природа, със свободолюбивия дух и душевната  хармония, които никога нямаше да открия в големия град.

         Отраснах в интелектуална среда. Моите родители бяха учители и ме научиха да общувам с книгите. Научих се да чета и да пиша на двегодишна възраст и оттогава си имам своя малка библиотека с пищно оцветени корици, които отварях с присъщите за едно дете, обсипано с безброй любими играчки, радост и очарование.

         Книгите да придаваха на моя живот смисъл, но истински щастлива ме правеше животът сред природата. От малка бях много пъргава и ловка, катерех се по дърветата като катеричка, спирайки дъха на баба и дядо, които се чудеха как да ме накарат да сляза от дървото: с обещания или заплахи. През ваканциите скитосвахме с приятелите ми по поля и гори, обикаляхме всички кътчета на селото. Правехме всякакви бели, тичахме и прескачахме огради, крещяхме, пеехме, цопвахме се във водата в рекичката като обезумели, точно както моят литературен герой, пиратът Кет.

          От времето на моето детство ми останаха множество прекрасни спомени и богат опит, които ме формираха като човек. На шест години получих Моли, това беше първата ми котка. Приличаше ми на обикновена бездомна котка, но котка със самочувствие, можеше да скача след мухите, да ги лови във въздуха и да ги гълта. Бях сигурна, че това е необикновена котка. Тя се оказа първообразът на Мо – котката от Приключенията на пирата Кет.

           Другото нещо, което обичах най-много, това беше морето. Не само водната му шир, с мидите, водораслите, пясъка и шапките против слънце, но преди всичко морето от детските приказки, от сънищата, по което кръстосват пиратски кораби, морето, от което се надигат урагани и изплуват огнени острови, на чието дъно се спотайват безценни златни съкровища.

Годините в училище

        Макар и да се учех добре и да получавах високи оценки, училището ми се струваше скучно за моя темперамент. Предпочитах да чета вкъщи това, което ми харесваше. Най обичах книги с приключения и пътешествия, написани с много диалози. Николай Носов с неговата Приключенията на Незнайко, Лагин с Вълшебникът Хотаб, Александър Дюма, Рафаел Сабатини, Марк Твен, Робърт Луис Стивънсън, Карл Май, Роалд Дал си останаха моите най-любими автори.

         Безгрижният живот, на който се радвах толкова време, приключи малко преди да запиша гимназия. Преместих се в столицата и си промених стила на живот, смених приятелите, учителите, сякаш бях попаднала в друга държава или в коренно различен свят. Въпреки идването ми в този нов свят, нещата при мен потръгнаха добре. Научих се да се справям в джунглата на големия град, да живея с ритъма на модерната цивилизация. Завладяваха ме странни и необикновени неща, стари и повредени предмети ми разказваха за себе си, и аз започнах да изследвам пазарите и търговете за старинни предмети, интерес, който запазих до ден-днешен. От страстта ми към стари предмети се роди и втората ми книга – Тайната на боклуците.

         Докато бях в гимназията, възвърнах интереса си към литературата. Четях с жажда румънски и чуждестранни автори, както и лингвистични, филологически разработки, и литературна критика. С въодушевление открих антикварните магазини и книжарници, които се превърнаха във втори мой дом. За мен старите книги, покрити с петна, с прегънати страници със специфична миризма, носят повече чар в сравнение със съвременните с елегантни и бляскави корици, тъй като са минали през всякакви ръце, а хората които са ги обичали са оставяли написани редове с пожелания, спомени, бележки, фрагменти на сцени от личния си живот.

        В университета избрах да следвам румънска и френска литература, след което станах учителка. Мисля, че възпитанието може да се изгради креативно, без способи на принуда, т.е. опитвах се да провокирам моите ученици да заобичат обучението в училище и да разберат, че всички ние живеем в една голяма книга, в която всеки от нас има своя шанс да напише страници от собствения си живот.

Писането

       Винаги съм се заигравала с писането, откакто се помня, измисляйки си комични разкази, свързани с моите по-малки братя и приятели. Не съм възнамерявала да ги публикувам, поради което не ги запазих. Беше като игра, но това ми помагаше да изградя героите, да намествам диалозите, да си измислям сцени, да описвам места, които реално не съществуваха. Родителите ми бяха убедени още когато бях малка, че ще стана писателка… макар интересът ми към писането с годините да се променяше. В гимназията имах период, в който бях запленена от поезията. Написах две-три тетрадки със стихотворения, но в един момент зарязах поезията и тетрадките потънаха в прах в един шкаф. Фактически си дадох сметка, че стиховете ми не са достатъчно „сериозни“, носеха в себе си нотки на ирония, понякога избиваха в памфлети и пародия.

      След като завърших университета, отдадох необходимото внимание на кариерата си – публикувах училищни издания като съавторка на учебници за нуждите на гимназията. Създадох си семейство, продължих да работя като учителка, бях много последователна, така че почти се бях отказала от мисълта да публикувам литературни произведения. Въпреки това, когато си измислях разни необикновени случки за моите деца, се раждаха и по-убедителни герои, които сякаш чукаха на вратата, настоявайки да влязат в нашия живот. Сякаш ме молеха да запиша на лист хартия тяхната случка, което и направих впоследствие. Един от тези герои беше Кет: буен и непримирим пират, шегаджия, пристрастен към приключения, придружаван от своя добър приятел Тибериус.

        Приключенията на пирата Кет  беше моята първа детска книга, с която спечелих наградата „Артур“ за литература за деца от 8 до 14 години, присъдена ми от престижно издателство  в Румъния. Публикувах също разкази в различни антологии, сетне втората книга Тайната на боклуците, с която отново спечелих същата, толкова важна за мен награда.

        Мисля, че писателят сам по себе си е авантюрист, изследовател, аргонавт, човек, на който му харесва да разбира и преоткрива света. Всеки писател успява чрез своето въображение да може да премине през джунглата, да пътешества по непознати морета, да се издигне с балона, да прониква в дълбоки и тъмни пещери, да изкачва стръмни скали, да слиза в  дълбоки пропасти, да си сложи ръката на сърцето и да се радва на всичко, което вижда и усеща.

        Ще ви издам една тайна: фактически писателят е възрастен човек, който си играе. Толкова е пленително, забавно и приятно, когато пишеш за деца, когато на въображението ти порастват крила.

За книгата

         Обичам много книгите си, но „Приключенията на пирата Кет“ говори най-красноречиво за мен, тъй като изразява вечната мечта на човека да бъде свободен и щастлив. Естествено, това е книга, написана в моя стил и дух, която не взима всичко насериозно, приключенски роман, но също така и пародия на пиратските книги и филми, писани и правени някога.

          Читателите ме питаха многократно дали моите литературни герои са истински, или измислени. Със сигурност не е имало хора в плът и кръв, които да са ми послужили като първообрази за моите герои. От друга страна, всеки персонаж ме представлява по своя си начин, т.е. всички литературни герои ги нося в моята душа, включително отрицателните.

       Кет завинаги ще си остане мое дете и затова той ми е много мил и скъп. Дори и пораснал, винаги ще е готов да потегли на пътешествие, да се сблъска храбро със света, да търси съкровища и да прави всякакви шеги.

      Може да прозвучи странно, но за времето, в което работих над книгата, героите ми изглеждаха като оживели. Живеех с книгата, сред тях, придружавайки ги в пътешествията им, смеех се заедно с тях, и изобщо не се съмнявах, че пиратът Кет и приятелят му Тибериус ще се появят внезапно някой ден в реалния живот, решени да ми погостуват…

        Бях толкова запленена от интригата в книгата, че знаех много добре какво ще се случи накрая и как ще приключат всички приключения, сякаш всичко това вече го бях виждала, в друг живот или филм. Края на книгата го писах френетично, с много страст, много преди да приключа разказа. Последните глави ги редактирах, след което се връщах на действието, до което бях стигнала и го финализирах, така, както бях сметнала за добре.

За мен

         Понастоящем живея в Букурещ, но често, когато намеря повод и време, ходя с моето семейство в провинцията сред природата. Ангажирана съм с няколко проекта, имам няколко започнати книги, продължавам да изследвам света и всичко, което ми предлага той.

         Макар че никога не съм била в България, душевно се чувствам много близо до българите. Когато бях дете и живеех в близост до Гюргево, до границата с България, слушах българска музика, гледах анимационни филмчета и филми по българската телевизия, т.е. усещам огромна радост на свой ред да дам нещо от себе си: книга, разказ, който да се окаже в ръцете на малките български читатели.

        Надявам се българските деца да останат запленени от пирата Кет и неговите приятели. Желая им да се радват на детството си, на природата, но също така и на необятния свят на книгите, да живеят без много грижи, със свободен дух и щастливи.

Полската писателка Марта Кишел: „От читателя и неговия личен опит зависи какво ще извади от дадена история. Авторът може само да постави пътепоказател“

„Божко и Лошко“ е чудата и уютна приказка за трудностите, свързани с порастването, за толерантността, любовта и приятелството. Също така е най-новото издание в поредицата ни „Европейски разказвачи“, приютяваща най-доброто от литературата за деца на континента.

За какво се разказва ли? Зад високата ограда на стара и необикновена къща, встрани от шума на града, живее Божко – момче, което никога не е само. Защото освен стария сандък със съкровища и най-чудната майка на света той си има истински ангел пазител… Има си Лошко. А под леглото му живее чудовище, което постоянно му краде чехлите.
Ала идва ден, в който Божко трябва най-сетне да напусне необикновената си къща и да опознае света от другата страна на оградата – свят без шумоленето на ангелските крила и без прегръдката на чудовищните пипала. А дали той е готов за това? И дали светът е готов за Божко и неговата голяма тайна?
„Божко и Лошко“ е малко забавна и малко страшна история за това, че да бъдеш различен не е толкова зле, колкото може да ти се струва отначало, и че най-важното е винаги да си верен на себе си.

Марта Кишел е едно от младите, успешни лица на полската литература за деца. Нейните фантастични истории са многократно награждавани, а книгата „Божко и Лошко“ получи престижната награда „Фердинанд Великолепни“ за най-добра детска книга на годината и беше обявена за полска книга на годината от Международния съвет за книгите за млади хора. На български четем книгата в превода на Милена Милева, която се обърна към Марта с малко въпроси, за да я опознаем по-добре!

За детството

        Родена съм преди 39 години във Вроцлав, град с много сложна и завладяваща история. Бях единствено дете в цялото семейство, но живеех в блок, в голям жилищен комплекс, пълен с деца, и никога не се оплаквах от липса на компания. Карахме колела, вилнеехме из градините на вилните парцели, ходехме по места, където възрастните никога не биха ни позволили да ходим. По онова време имах двама най-добри приятели от съседните входове. Отлично се разбирахме и си измисляхме най-невероятни игри, но ни свързваше и това, че и тримата много боледувахме. Голяма част от детството ми, особено ранното, мина в болести и доста време прекарвах в леглото – вкъщи или в болницата.  Нищо чудно, че любимото ми развлечение бяха книгите. Сама се научих да чета, когато бях на малко повече от четири години, и оттогава това е едно от любимите ми занимания.

        От детството си помня най-вече някои обикновени, прости неща. Кухнята в апартамента на дядо и баба, с голямата дървена маса, която си е там и до ден-днешен и вече изобщо не ми се струва голяма. Бялото ми колело, марка „Пеликан“, с непоправимо раздрънкани педали. Шкафчето до бюрото, цялото в лепенки, и най-красивата, голямата, изобразяваща селцето на смърфовете.  Слушането на приказки от грамофонни плочи. Чакането всяка седмица да дойде неделята и предаването В старото кино, в което пускаха стари черно-бели американски комедии, уестърни, драми. Ставането през ваканцията сутрин в седем, за да гледам сериала на Би Би Си по мотиви на Хрониките на Нарния. Ето такива дреболии са сред най-хубавите ми спомени от детството.

Училището

       До седми клас обичах да ходя на училище, а ученето ми вървеше лесно. Тогава бях отличничка. После, в гимназията, когато вече знаех какво точно ме интересува, вече не се стараех да бъда първа във всичко. Мама ми подсказа да се съсредоточа върху любимите си предмети, с които свързвах по-далечното си бъдеще: полски, английски и история. След матурата ме приеха да следвам полска филология и културология.

         През цялото време в училище четях много и с голямо желание. Взимах купища книги от кварталната библиотека, книгите бяха и основният подарък, който получавах от близките ми по всеки възможен повод, често в огромни количества. Едни от най-любимите ми бяха (и продължават да са) Братята с лъвски сърца на Астрид Линдгрен, Питър Пан в парка Кенсингтън на Джеймс Матю Бари и Хрониките на Нарния на К. С. Луис. Обожавах и руските приказки, които ми носеше, връщайки се от състезания, татко – и до днес в библиотеката ми стоят  Альонушка, Перото на Финист, Ясният сокол и прекрасното издание на Конче-гърбоконче с илюстрациите на полския художник Марчин Шанцер. Към края на основното училище се влюбих в романите на Йоанна Хмелевска и Луси Мод Монтгомъри. Не бях възхитена от най-популярната – Ан от „Зелените покриви“, винаги предпочитах да чета за приключенията на Пат, Емили или Джейн. A после в гимназията открих фантастиката и така се прехласнах по нея, че сама започнах да я пиша.

За писането

      Първия си литературен текст написах, когато бях в четвърти клас, значи, когато съм била на 11-12 години. Прочетох Робин Худ на Хауърд Пайл и краят толкова не ми хареса, че реших сама да си измисля свой край. И ето как изглеждаше в началото моето писане: създавах нови приключения на герои, познати ми от книги или анимационни филми. После започнах да вкарвам в тези истории нови действащи лица, които сама бях измислила, докато най-сетне реших, че моите си герои определено ми доставят по-голямо удоволствие.

        Започнах да пиша с пълна сила в гимназията, благодарение и на голямата подкрепа от страна на моите учители по полски. Именно те изградиха в мен убеждението, че мога да го правя, че имам талант, който си струва търпеливо да се шлифова, посочваха ми грешките, но и ми показваха къде се крие моят потенциал. Днес вече съм издала дванайсет книги, написала съм още две, които ще излязат през 2021 година, публикувала съм разкази в няколко антологии, включително една международна, издадени са и първите ми преводи на чужди езици, а аз още помня как оставах след часовете, та заедно с учителката по полски да наведем глави над тетрадката и да си поговорим за писането.

       Още тогава знаех, че искам да пиша книги, но никога не съм допускала, че ще пиша за деца… Още по-малко съм мислела, че тези книги ще бъдат посрещани толкова добре, ще бъдат награждавани и превеждани на други езици. Това още не ми се побира в главата.

За тази книга

      Всичко стана заради дъщеря ми Юлия. Винаги ѝ е било много интересно за какво са всички тези книги, които пише мама, и особено я интересуваше малкият ангел с топлинките и другите фантастични създания. Когато беше на пет, тя най-после ми зададе въпроса, от който винаги съм се страхувала: „Мамо, е, ще ми напишеш ли книга?“. Тъкмо бях родила сина си, опитвах да се науча да бъда майка на две деца и бях готова да обещая на дъщеря си всичко, само и само да свикне с тази революция в живота й. Затова обещах – и удържах на думата си.

      Отначало Божко и Лошко трябваше да е книга само за Юлия, нещо като въвеждане в света и героите на книгите ми за възрастни. Но веднъж се изпуснах пред редакторката си и споделих върху какво работя в свободните минути между смяната на памперси и кърменето, редакторката помоли да й дам да прочете един откъс, а няколко дни по-късно научих, че издателството много иска да издаде тази книга. А после вече тръгна като по вода — от първата книга за Божко и компания  израсна втора, после друга, после трета… Всеки момент сядам да пиша петата.

       Във всяка част се старая преди всичко да разкажа интересна, малко забавна, но и малко страшна история, ала покрай всичко това се промъква и някакво послание. Аз самата смятам, че от читателя и неговия личен опит зависи какво ще извади от дадена история, на какво ще обърне особено внимание, в коя посока ще реши да поеме. Авторът може само да постави пътепоказател. При мен този пътепоказател винаги води до друг човек, до отношението към него с емпатия и уважение, независимо от различията, които ни делят – било то различия в характера, възгледите или пък възрастта.

Сега

       Сега живея в едно село край Вроцлав с мъжа си, двете си деца, с котка и куче. Живея си, без да бързам, по моя си начин, съвсем обикновено. Само някъде между ежедневните си занимания измислям и пиша поредните книги. Много ми харесва да живея така.

       В България съм била само веднъж и то на път за другаде, но нещо ми подсказва, че българските деца лесно ще намерят общ език с Божко и неговите приятели. Желая им да четат с широко отворено сърце и с усмивка от ухо до ухо. Добре дошли в моя свят!

Чешката писателка Бара Дочкалова: „Пожелавам на децата да не се поддават на натиска да пораснат, ако сами не са готови“

Две много непослушни деца, едно вълшебно камъче, невъзможни приключения на гърба на последния див жребец в приказно кралство, населено с фантастични същества… Чехкинята Бара Дочкалова пише за първи път тази история, когато е единайсетгодишна, и ѝ дава заглавието „Тайната на Чакълената планина“. Този първи и така ценен за момичето ръкопис обаче се изгубва безследно, когато семейството ѝ се пренася в друго жилище. Минават години, а Бара е все така превзета от тази история. Тя се връща към същия сюжет и започва да пише книгата отначало. Романът, предназначен за деца на 8–10-годишна възраст, е нейният писателски дебют и веднага печели вниманието и симпатията на малки и големи читатели, както и на литературната критика. „Тайната на Чакълената планина“ е една от трите, номинирани за най-престижната литературна награда на Чехия „Магнезия Литера“ в раздела за детско-юношеска книга на годината. А вече можем да я четем и на български в специалната ни поредица „Европейски разказвачи“, приютяваща най-доброто от литературата за деца на континента. Преводът е дело на бохемистката Анжелина Пенчева, която проведе и това чудно интервю с Бара, специално за нашите български читатели!

За детството

Родена съм в Прага и живея тук с малки прекъсвания цял живот. Когато бях на осем, се преместихме в апартамент срещу голям парк – и в този парк с брат ми и с приятели изживяхме куп малки приключения. Катерехме се по дърветата, карахме колела, изучавахме обраслите с растителност и затрупани с боклуци парцели зад разни огради. Още по-живи спомени имам от ваканциите и уикендите, които често прекарвахме извън града. Родителите ни имаха голяма компания приятели, които пътуваха заедно по разни вили, на планина, до някоя река, на колела, на палатки. И всички те взимаха децата си със себе си, така че раснахме на голяма тумба и с времето започнахме да си измисляме своя програма: например ходехме по гредите под покрива на хамбара, пълзяхме през стар свинарник, скачахме в копи сено, понякога си строяхме собствени подслони и лагерувахме отделно от възрастните. Имам безброй спомени от онова време. Първият, за който се сещам сега – как с един по-малък приятел се изгубихме в гората. Стъмни се, нямахме дори фенерче, тогава нямаше мобилни телефони, изобщо не можехме да се ориентираме в коя посока е бивакът ни. Изтръпвах от ужас от представата, че може би се отдалечаваме още повече и навлизаме по-дълбоко в гората. Но моето другарче заяви, че ще се справим. Изглеждаше абсолютно спокоен. Тръгнахме в посока, за която някак усещахме, че е вярната, опипвахме дърветата пред себе си и макар да нямаше как да знаем дали сме на прав път, още помня облекчението си от това, че момчето до мен е спокойно. Най-после като по чудо успяхме да излезем от гората.

За училището

Обичах да ходя на училище и оценките ми бяха добри, но в прогимназията определено не бях пълна отличничка. Най-много харесвах часовете по чешки език и литература, от ранното ми детство ме забавляваше да пиша и чета. Скоро ме очарова и английският език, който изучавахме в училище още от пети клас, но още преди това баба ми ме беше понаучила малко на него. Въпреки че у нас тогава беше комунизъм и не можеше да се пътува на Запад, бях убедена, че един ден ще замина за Англия и ще живея там, беше ми интересно да търся по картата различни места с чуждестранни имена и да чета преведени от английски романи, в които също имаше чуждестранни имена. И до днес например ми е любим романът „Джейн Еър“ от Шарлот Бронте. По-късно дойде революцията и границите се отвориха, така че като осемнайсетгодишна заминах за Англия като детегледачка. Там усъвършенствах английския си достатъчно, че след завръщането си в Чехия да мога да го уча в университета, а след време и да го преподавам, което работя и до днес с удоволствие. Но да се върнем на книгите: разбира се, освен мрачните английски романи обичах и детски книжки, например „Пипи Дългото чорапче“ или „Роня, дъщерята на разбойника“ от Астрид Линдгрен. От чешката литература ми бяха интересни разни приключенски романи, понякога се зачитах и в приказки, обаче най-любим ми беше романът „Цирк „Умберто“ на Едуард Бас. Това е пространен разказ за основаването, разцвета и залеза на един голям цирк. Е, когато го четях като малка, прескачах някои пасажи. Интересуваше ме само съдбата на главния герой, който става част от цирка още седемгодишен, научава се да язди кон и с много труд става първокласен цирков артист.

За писането

Научих се да пиша още преди да тръгна на училище, дори не знам как. Мисля, че написах някакви първи истории и стихчета още като петгодишна, вярно, с големи печатни букви и с много грешки, но пък бяха доста забавни, а понякога пък – страховити. Не помня някой конкретно да ме е подтикнал, обаче измислянето на истории беше нещо обичайно в семейството ми, постоянно си разказвахме разни неща. Например още се пази магнетофонна лента с цял сериал от приказки, които двамата с брат ми измисляхме буквално в момента на записването. И до днес се забавляваме много с тях, защото действието се развива стремително, има силна завръзка, развръзка. Нашите също харесваха моите текстове, така че подкрепа определено имах. Така че постоянно пишех нещо, създавах разкази, комикси, песни, изписвах гъсто всякакви тетрадки и тефтери…

Когато бях на единайсет, завърших една история със заглавие „Чакълената планина“. Разказваше се за момче, което намира вълшебно камъче и камъчето го пренася в друг свят. За да се завърне в своя свят, момчето трябва да опитоми дивия жребец Рони, да намери мъдра старица, да спаси малко момиче, да се изкачи на тайнствен връх и да срещне необикновени създания. По онова време се гордеех най-много точно с това свое произведение, дори го преписах с помощта на баба ми на машина, излязоха около 40 страници. Тогава държах всичките си съчинения в голяма кутия, към която обичах да се връщам и като пораснах. Само че когато бях на 25 години, се пренесох в друго жилище и при пренасянето кутията изчезна. Някой я открадна от колата заедно с други вещи. Това ми беше непонятно, та нали кутията беше ценна само за мен и за семейството ми, за никого другиго не би била интересна. Сигурно крадците са си мислели, че вътре има телевизор или компютър, не са имали време да проверят, просто са натоварили вещите на колата си и са изчезнали. На другия ден обиколих контейнерите за боклук по всички съседни улици, надявах се да са изхвърлили там кутията, но напразно. Чувствах се, сякаш бях изгубила неизмеримо съкровище. Но най-криво ми беше точно за „Чакълената планина“. Затова започнах да я пиша наново.

На тези години вече пишех доста по-различно. Промених и самата история, и героите, разработих много неща в дълбочина, образът на момичето стана не по-малко важен от този на момчето, обаче основната сюжетна линия остана същата. Стана така, че от време на време започвах да пиша книгата, после я оставях, и годините си минаваха. Понякога си мислех, че май ще я пиша до края на живота си и така и няма да я допиша, друг път пък се залавях с нея с огромен хъс да я видя готова, завършена, да я отпечатам и да си я сложа в библиотеката. И ето че един ден дъщеричката ми Аничка стана на 11 годинки и си дадох сметка, че ако смятам някога да допиша историята, моментът е точно този. Казах си – може би дъщерите ми ще бъдат единствените ми читателки, и като минат възрастта на главната героиня, историята ще почне да им се вижда много детинска и аз никога няма да я допиша. Затова се залових здраво за работа и наистина успях да довърша книгата. По стечение на обстоятелствата тя си намери път към издателство „Лабиринт“, наистина я отпечатаха и дори пожъна голям успех. Беше номинирана за наградата „Магнезия Литера“ в категорията „Литера за детско-юношеска книга“ и влезе в международния каталог „Бели гарвани“. Това е първата ми и засега единствена книга. Всъщност пиша много, но съм се насочила към театрални сценарии – както казах, преподавам английски, и съм избрала формата да играем театър с децата, по-точно мюзикъли, които пиша сама. В последно време обаче работя върху втора книга.

За „Тайната на Чакълената планина“

Книгата се раждаше много бавно и постоянно се преобразуваше. Като пресметнах колко време всъщност е траял целият процес, излизат 18 години. В самото начало, за първата, детската версия със сигурност ме бяха вдъхновили два филма. Първият беше чешки филм-приказка, „Котешкият принц“, в който две малки деца тръгват на кон да търсят приключения. Това май беше изобщо първият филм, който гледах в кино, тогава още нямахме телевизор, а компютри, то се знае, нямаше изобщо, така че за мен преживяването беше наистина изключително. Вторият филм беше „Приказка без край“ по мотиви от едноименната книга на Михаел Енде, за която аз тогава не знаех, прочетох я много по-късно и едва тогава разбрах, че филмът показва всъщност само част от нея. Но когато го гледах, бях само на девет годинки и възприех само страхотното напрежение и силните емоции – това ми стигаше богато и пребогато. Та по този модел конструирах и „Тайната на Чакълената планина“: като едно голямо, вълнуващо приключение.

Когато след време започнах да пиша отново книгата вече като възрастен човек, за мен беше много по-важно как „другият“ свят, в който попадат героите, се преплита с реалността, и исках във всичко това да има смисъл. С годините виждах все по-ясно какво е общото между Криса и Дребосъка, от една страна, и мен самата, от друга страна. Постепенно историята започна да се изпъстря с откъси от мои спомени, с изречения, наистина изречени от някого, с чувства и усещания, каквито аз самата съм имала, със ситуации, които съм преживяла. Така че макар двамата герои да не съществуват в действителност, не мога да кажа, че са изцяло измислени от мен. Същото е и с пейзажите, през които пътуват децата – те едновременно съществуват и не съществуват. Езерцето, в което се къпят с Филип, е всъщност комбинация от моите най-хубави ваканционни преживявания от плуване в запълнени с вода каменни кариери и скрити сред шубраци езерца, особено в Южна Чехия, където пътувахме много често. Всичко в книгата е малко измислица и малко истина, основано е на нещо, което познавам и ми е близко. Затова имам усещането, че сякаш при описването на целия този пълен с изпитания пък, който трябва да изминат Криса и Дребосъка, някак го изминах заедно с тях и придобих същия опит, който придобиват и те.

Какво бих искала да отнесат със себе си читателите от книгата? Най-вече увереността, че като са станали на единайсет или дванайсет, това не означава, че вече не могат да бъдат деца. Че ако дойде момент, в който им се прииска просто да си поиграят, например с лего, нека просто да го направят и да не се оставят да ги разколебае мисълта, че това е детинско. В началото на историята Криса си мисли, че вече е голяма, ала постепенно проумява, че излишно бързо се е домогвала да влезе в света на възрастните. Че ще е съвсем нормално, ако остане малка още някое време. Ето това бих пожелала на всички деца: да не се поддават на натиска от околните, че вече трябва да пораснат, ако сами не се чувстват готови за това.

За живота ѝ сега

Живея със съпруга си и двете ни дъщери в Прага, но често съм и в Германия, където живее част от нашето семейство, близо до Щутгарт.

Все още имам куп мечти. Имам доста представи какво бих искала да изживея, но не са кой знае колко важни неща. В последно време все повече размишлявам върху по-сериозни теми, които засягат всички ни. Напоследък съм все по-убедена, че цялата ни планета е един голям организъм, където всичко е свързано, всяко нещо преминава в друго, всички сме част от този организъм, хората, животните, растенията, всички живеем и дишаме заедно. Ако като хора станем способни да се възприемаме едни други по този начин, няма да можем да си вредим взаимно, да се нараняваме, обратното – ще започнем много повече да си съчувстваме, да живеем с болките на другия. Та ето това е моята мечта – да се научим всички колкото се може по-скоро на това.

За съжаление никога не съм била в България. Много ми се иска да я посетя, най-вече заради разнообразната ви природа и заради народните ви песни. Аз самата обичам да пея и така преди няколко години попаднах в Прага на великолепен уъркшоп на български многогласни вокални групи. Направо ме омагьосаха, до днес звучат в главата ми. Но това не е първият път, когато опитах да пея на благозвучния ви език. Някога, много отдавна, бях в Чехия на летен лагер. Там имаше и четири деца от България, братя и сестри. Изпяха чудна песен, тайнствена и увличаща, и научиха на нея всички останали. На връщане към Прага, когато автобусът вече приближаваше мястото, където ни очакваха родителите ни, всички пеехме тази песен и не искахме да слизаме. Оттогава всеки път, като се каже България, имам чувството, че се говори за страна, която по някакъв начин познавам лично, към която имам емоционално отношение. А всъщност истинското ѝ опознаване ми предстои. Очаквам го с радост.

Бихте ли казали нещо специално за българските деца?

Здравейте, момичета и момчета,

поздравявам ви сърдечно от Прага! Вашата страна винаги ме е привличала, виждала съм прекрасни фотографии и съм чувала разкази на хора, пропътували я надлъж и нашир. Никога не ми бе хрумвало дори, че преди най-после сама да се озова в България, моята книга ще ме изпревари. Разбира се, това е за мен огромна радост, но и изостря силно желанието ми да я догоня и да дойда у вас, така че може и да се срещнем на живо някой ден. Надявам се, че ви е било или ще ви бъде забавно да четете „Тайната на Чакълената планина“, и ви пожелавам и вие да преживеете нещо вълшебно, необикновено, и да ви се случи такова крепко приятелство, както на героите в края на книгата. А ако пък обичате и да пишете, стискам палци и вашите истории да намерят своя път към читателите, защото това е начин хората да се опознават и да създават дълбока връзка дори ако живеят на голямо разстояние и говорят различен език. Нека всичките ви желания се изпълнят!

Ваша Бара Дочкалова

Детският писател Ендре Люн Ериксен: „За да се превъзмогнат предразсъдъците, хората трябва да говорят за това, което ги притеснява“

Тази пролет ви срещаме отново с един от  най-талантливите писатели за деца от скандинавския север – Ендре Люн Ериксен, който вече е познат у нас с историите за двамата приятели Терие и Им (от „Питбул-Терие в атака“ и „Питбул-Терие в беда“, които издадохме преди няколко години). В новата му книга „Терорист в леглото“ талантът и проницателността на Ендре ни отвеждат в доста нестандартна посока и ни предизвикват да помислим за човешките предразсъдъци, за комичните недоразумения между хората от различни поколения, различни националности, различни вероизповедания и различен пол. И за това, колко много тези предразсъдъци ни пречат да осъзнаем колко си приличаме всъщност ние, хората. Романът е част от специалната ни поредица „Европейски разказвачи“, която приютява най-доброто от литературата за млади читатели на континента. „Терорист в леглото“ – най-новото попълнение към награждаваната колекция – получи наградата „АРК“, гласувана от 10 000 норвежки деца, а на български я четем в превод на Ева Кънева.

Ендре споделя за книгата си „Терорист в леглото“:

„Всеки човек се сблъсква със собствени мисли, които са поне малко расистски. „Терорист в леглото“ е за Адриан – малко момче без приятели. Един ден той открива друго момче в гората и го завежда вкъщи. Името му е Али, страда от загуба на паметта и вероятно идва от близкия бежански център. Адриан го скрива в стаята си, за да предотврати това да го върнат обратно в страната му. Той мисли, че се държи добре и е толерантен, но се оказва, че има много предразсъдъци. Като повечето хора. Всеки има расистски мисли, дори и най-големите анти-расисти. Съдим хората по външния вид и ги поставяме в категории. Ако си на самолет и видиш някой, който изглежда като арабин, въображението ти ще се развихри. Почти не се осмелявах да летя след 11-и септември.“

Ендре вярва, че за да се отървем от предразсъдъците, на първо място трябва да признаем, че изобщо ги имаме. Не всеки се осмелява да признае или дори повярва, че съди хората.

„В книгите си включвам теми като детската престъпност и хуманното отношение към децата. Завъртам нещата, за да стане ясно, че зад всичко това винаги се крие нещо повече. Често използвам собствените си предразсъдъци, но ги правя дори по-силни.“

След 11-и септември „терор“ се е превърнала в често използвана дума в медиите. Това плаши Адриан и вероятно много други деца по същия начин, по който поколението на Ериксен се е бояло от заплахата за ядрена война през 80-те.

Ендре разказва, че когато трябва да преминеш през охраната на летището и конфискуват бутилката ти с вода, а децата чуят, че може да се направи бомба от течност, е напълно нормално да са уплашени. Мислят си, че някой може да взриви самолета.

Той изтъква, че възрастните също се страхуват от тероризъм, а това плаши и децата:

„Не мисля, че решението е да се преструваме, че не съществува. Трябва да говорим за това и да се изясни, че почти никой не е застрашен от тероризъм. Статистически е по-вероятно да участваш в пътен инцидент или да спечелиш от лотарията.

За да се превъзмогнат предразсъдъците, хората трябва да говорят за това, което ги притеснява. Повечето хора са добри. Трябва да се срещнете и да се опознаете. Ако опознаеш мюсюлманин, ще разбереш, че те са много повече като нас, отколкото си мислиш.“

Ериксен е пътувал много заради книгите си и винаги го е изумявало това, че хората са еднакви, независимо къде живеят.

„Странното е колко си приличате, а не колко различни сте.“

Чешкият писател Мартин Вопенка вярва, че често децата се справят с трудности по-добре от възрастните

Мартин Вопенка (род. 1963 г.) е чешки писател, пътешественик, застъпник на важни обществени каузи, публицист, председател на Съюза на книжарите и книгоиздателите. Преди да се отдаде на литературата, е завършил ядрена физика и навярно затова и днес се интересува от бъдещето на Вселената, на Земята и на човешката цивилизация. Написал е редица книги за деца и юноши, сред които особено популярна е трилогията „Спящият град“ (2011), „Спящата справедливост“ (2012) и „Спящата тайна“ (2013) – романи с елементи на фантастика и фентъзи, но и романи за доброто и злото, за етичното и неприемливото в човешкото поведение.

„Спящият град“ е първата книга на Вопенка, която излиза на български език, а преводът е работа на Анжелина Пенчева. Увлекателното му писане и атмосферните илюстрации на Даниела Оленикова ни потапят във фантастичен и в същото време изненадващо реалистичен сюжет – всички родители на земята потъват в мистериозен, непробуден сън, а децата се озовават в нов свят без правила, но и с безкрайни отговорности. На тях се пада да се опитат да спасят не само себе си, а и цялата планета…

Вопенка се представя на младите си български читатели със специално интервю:

Кога започнахте да пишете и какво беше първото Ви произведение?

      Започнах да пиша още преди да го умея. Бях на шест годинки. Първия си опит за разказ написах с помощта на шаблон с изрязани буквички. После продължих – през цялото си детство и ученическите си години – и така до днес.

Някой насърчаваше ли Ви?

     О, нищо подобно. Вярно, родителите ми се гордееха с моите постижения, но баща ми беше прочут математик и искаше от мен да излезе учен – най-добре математик или физик. В литературния ми път никой не ме е подкрепял, по-скоро имаше опити да ме откажат от него.

Кой беше любимият Ви детски писател?

     От световните автори четях главно приключенска литература и истории за човека и дивата природа: Карл Май, Джек Лондон, Ърнест Томпсън Ситън. Всъщност аз самият и до днес понякога пътешествам из дивата природа.

А любимата книга?

       „Бързите стрели“, но Вие няма как да знаете тази книга. Всъщност поредица от книги. Разказват за компания от пет момчета. Никой нямаше право да издава тези книги, защото авторът, Ярослав Фоглар, някога е бил скаут, а това движение беше забранено в онези времена. Обаче ние винаги успявахме да се сдобием с тях и направо ги изгълтвахме.

Имахте ли някакво хоби като дете?

      Израснах в годините на реалния социализъм, а тогава нямаше толкова възможности, като днес. Обичах спорта, бях състезател по лека атлетика и с момчетата вечно играехме вън футбол, хокей, тенис…

Кой е най-яркият Ви спомен от детството?

Майка ми имаше сериозно душевно заболяване. Всяка година прекарваше около два месеца в психиатрична лечебница. А когато болестта ѝ (биполярно разстройство) се влошаваше, тя се променяше до неузнаваемост. Понякога се налагаше да я откарат в лечебницата насила и това се е запечатало дълбоко в паметта ми. Макар да не е от веселите спомени.

Как писането „влезе“ в живота Ви, особено предвид, че сте завършили ядрена физика – винаги ли сте били привлечен и от математиката, и от литературата?

        Както споменах в първия въпрос: пишех още детството си и винаги съм искал да бъда писател. Баща ми избра каква специалност да следвам (ядрена и инженерна физика) с мотивировката, че така и така няма да ме приемат другаде, по политически причини. Освен това беше добре да следвам висше образование, за да бъда в казармата не две години, а само една. Имах нужните качества да завърша тази специалност. Но никога не съм искал да ѝ се посветя. Затова веднага след завършването я загърбих. Дълго смятах годините в Техническия университет за най-загубените години в живота си, но ето че след десетилетия започнах да се вдъхновявам от астрофизиката и написах вече няколко романа за възрастни на тази тема. В крайна сметка всичко лошо може да се окаже добро за нещо друго.

Какво Ви подтикна да напишете „Спящият град“? Героите в нея имат ли прототипи и ако да – кои са те?

        Първообразите на главните герои – четирима братя и сестри – са моите деца (две собствени и две доведени). Точно такива ги имах вкъщи. В тази история има всъщност голяма вяра в децата – в това, че в тежки ситуации те накрая ще се справят, и може би дори по-добре от възрастните. До тази представа ме водеше собственият ми опит от суровите изпитания в дивата природа. Един мой приятел, чешки любител на приключенията и полярен изследовател, понякога организира курсове по оцеляване, в които приема и деца. И се е убедил, че децата наистина често пъти се справят по-добре от нас, възрастните.

Много родители искат децата им да ги „слушат”. Какво мислите по въпроса? Докъде стига послушанието и докъде свободата в детството според Вас?

        Ако изобщо сме имали някакви спорове със съпругата ми, те винаги са се отнасяли до възпитанието. Като цяло, мисля, бяхме по-скоро много отворени, либерални родители. В същото време, разбира се, трябва да се знае къде е границата. И че има ситуации, когато родителят трябва да поеме управлението, а детето – да се съобрази с това.

В края на „Спящият град“ Вие излизате с призив към децата. Какво друго искате да им кажете с тази книга?         

        Това, коeто дава сила на главните герои в моята книга и им позволява да оцелеят, е тяхната сплотеност и вярата им в доброто. Вярата, че доброто и справедливостта не може да не победят. Същевременно те постепенно проумяват, че трябва да разчитат само на себе си. Повярвайте, деца – можете да се справите с много повече, отколкото сами мислите. Съвременният свят не ви дава много възможности да проявите тези свои качества, защото е свят, изпълнен със страх. Аз обаче вярвам във вас.

Бихте ли изпратили някакво посвещение на българските деца?

      Бил съм по българските планини за първи път през 1986 година. Знам колко е красива страната ви. Толкова по-доволен съм, че ще намеря в нея читатели за своята книга. Както ще видите, това е история, която можете да си представите навсякъде по света, съвсем спокойно – и у вас, в родното си място.

      Мисля, че вие, съвременните деца, сте изправени пред една огромна задача: спасението на унищоженото земно кълбо, което ние, възрастните, ще ви оставим в много, много лошо състояние. Започнете с опазването на природата навсякъде в обкръжаващата ви среда.

Мартин Вопенка ще посети София за срещи с читатели в първата седмица на октомври. Следете за подробности!